Топката

Радост

Отначало се засмя тихичко, но сетне ясно си представи как съществата в стъклената зала щуро се тупкат заедно с нея по цялото игрище и смехът му се смеси с възгласите на публиката, а по бузите му потекоха сълзи. Треньорът го погледна с недоумение — отборът желязно губеше — но после сам се зарази и, хълцайки, даде знак на съдията, че иска смяна.

Така две минути преди края той влезе отново в игра, ухилен до ушите, с актив от четири фала и пасив — за целия отбор — от девет точки. Времето потече лениво като мед и мъжът успя да се наслади на всички избледнели и потънали в паметта му неща, които изведнъж възкръснаха и върнаха някогашните си цветове — на безпогрешния дрибъл и вихрените пасове, на красивата парабола, завършваща в коша, на съвършените финтове и растящата еуфория на публиката, която беснееше по трибуните и не вярваше на очите си. А в последните секунди, когато успя да открадне топката от противника и се устреми към коша, възторгът на тълпата му даде сили за онзи невероятен скок от чертата на фала, при който за миг видя обръча отвисоко — точно преди да забие с две ръце победния кош. Публиката избухна, избухна и топката. Ослепителни бръчици прорязаха повърхността й и, затворил очи, той усети топъл лъх върху лицето си. Съиграчите му бяха прекалено възбудени, за да обърнат внимание на сълзите му, макар че някои доста се учудиха на начина, по който събираше червените гумени дрипи от пода — безкрайно внимателно, сякаш отломъци от прекрасна кристална ваза.