Топката

Публика

Сто чифта загорели нозе подскачат в такт край игрището. Сто гърла възторжено скандират името на сина му. Струваше си да дойде и заради публиката, например заради онези две хлапачки, които сега, след сигнала на съдията, увиснаха с писъци на врата на сина му. Бащата се надига и се измъква набелязано в суматохата.

Синът — Защо си тръгна?

— Видях, че ще празнувате, и реших, че мога да те поздравя и по-късно.

— Хареса ли ти?

— Беше най-добрият.

— Не питам за мене.

— А, публиката? Много беше приятно. Отдавна не съм усещал такова чисто излъчване. Само радост, без каквито и да е отрицателни емоции. Блазя им. Никакви проблеми нямат.

Нещо в тона на бащата кара момчето да застане нащрек.

— А аз?

— Нали ти казах, беше най-добрият. Това е голям проблем.

— Не разбирам.

— Наесен ще си в университета. Доколкото те познавам, ще си вземеш изпитите. За това си достатъчно добър. Доколкото те познавам, ще искаш да влезеш в университетския отбор. Може и да не те вземат.

— Но ти сам каза…

— Че беше най-добрият. Ту-ка! На фона на останалите. Ти си с една класа над всички тукашни кандидат-звезди и това може да ти изяде главата. Не се сравнявай с тези, които са ти под ръка. Даже не и с най-добрите. Ако искаш някой ден да си на върха, не си издигай кумири.

— Все пак трябва да се сравнявам с някого.

— От време на време — може. А иначе — само със себе си. Днес трябва да си по-добър от вчера. Утре — по-добър от днес. Това е. Съвсем просто, но иска много работа.

Тишина. Страните на момчето леко са се зачервили. То упорито присвива устни.

— Днес бях по-добър от вчера. А вчера — от онзи ден.

Мъжът повдига въпросително вежди.

— Откакто намерих топката, тренирам всеки ден. Просто е н невероятно удоволствие да я пипаш. Имам чувството, че е жива — момчето неуверено се усмихва. — Сякаш е омагьосана принцеса.

— Радвам се да го чуя — казва съвсем сериозно бащата, а погледът му умислено се плъзга встрани.