Топката

Синът

— Какво стана с оная топка? Още ли тренираш с нея?

— От време на време. Иначе я нося на всички турнета. Тя ми е талисманът.

„Глупаво започнах. Трябва да сменя гамбита“ казва си бащата и премерва добре тона си, за да се получи полуконстатация-полувъпрос:

— Не изглеждаш особено радостен.

— Нямам причина.

— Защо? Спечелихте, ти игра великолепно…

Свиване на раменете.

— Играта не ти ли доставя удоволствие?

— Много рядко. След като си играл три години като професионалист, можеш да мислиш само за победата. Другото няма значение.

— Даже публиката? Тя те обожава.

— Гледам да не я забелязвам. Между другото, вече не е същата. Сякаш са я подменили. Станала е като въртоп. Стреми се да ме погълне и трябва да се боря с все сила, за да остана на повърхността. Щом свърши мачът, разбирам, че е изсмукала от мен и радостта, и майсторлъка, и дори умората, и че не съм потънал просто защото ме е оставила обран като празна шушулка.

— Значи и ти си усетил — бавно отронва бащата, а очите на сина му се впиват в неговите като две черни остриета. — Лицата са същите, някои ги помня от години, но хората са се променили. Когато техните любимци побеждават, вече не се радват, а злорадстват. Радват се с отрицателен знак — затова, че противниковият играч не е вкарал или се е контузил, или пък са го изгонили. Това не е публика. Поне не такава, заради която да си заслужава да играеш. Не си ли мислил да се откажеш?

— Не мога. Не играя само заради публиката, играя и заради себе си.

— Но това вече не ти носи нищо.

— Не е тъй. Като оставим настрана парите, това е въпрос на гордост. Играта е нещото, което умея най-добре. Може би по-добре от всеки друг. Ще трябва да се преборя.