Топката

Магия

Другите излизат от съблекалните и тръгват към изхода, като още отсега вдигат капишони или нахлузват шапки — този декември се оказа доста лют.

— Чао, шампионе — ме поздравява нестроен хор, точно когато шутирам от дъгата.

— Чао — вдигам приветствено ръка след приземяването. Топката завършва полета си в мрежичката, а аз се втурвам напред, за да я подхвана при отскока и да я забия в коша. Както винаги два сантиметра не ми достигат и тя отлита обратно. Някъде около центъра я настигам и вихрено атакувам противоположния кош, този път успешно.

— Кога почваш сесията? — треньорът грижливо, един по един, оправя пръстите си в ръкавиците.

— В сряда съм на математика.

— Нямаш много време — опитва се той да изглежда загрижен, докато аз чинно стоя, въртейки топката в ръце. Странно, след година и половина непрекъсната игра тя изглежда съвсем нова. Само надписът се е поизтрил и едва ли някой би могъл да разчете останалите неясни криволици.

— Ще го взема, тренер — уверявам го. — Не съм вече заек, знам как да уча.

— Добре, добре. Приятна вечер — и докато крачи към вратата, подхвърля през рамо. — Все пак не се преуморявай. Знаеш, че не си достатъчно висок, за да забиваш топките в коша.

Сега ще хлопне външната врата, ще се върне на пръсти и ще наблюдава иззад завесата как се нося ту към единия, ту към другия кош, за да тренирам отскока си. После ще си тръгне, горд, че е успял да мотивира най-обещаващия си играч да работи цял час, след като другите са си отишли, борейки се със самотата и умората. Умората! Откакто намерих топката, не съм се чувствал уморен. Тя е едновременно приятел и противник. Тя ме възбужда и въодушевява. Тя е като мечтана награда, като възторжения рев на публиката, като нова любовница.