Третото момиче

Глава дванадесета

— Хайде да си купим паун — каза неочаквано мисис Оливър. Не отвори очи. Гласът й бе немощен, въпреки че звучеше възмутено.

Едновременно трима души я погледнаха слисано. Тя продължи:

— Ударена по главата.

Отвори очи и се опита да фокусира погледа си, за да разбере къде се намира.

Първото нещо, което видя, бе напълно непознато лице. Един млад човек, който пишеше нещо в бележник. Държеше здраво молива в ръката си.

— Полицай — отсече решително мисис Оливър.

— Моля, мадам?

— Казах, че сте полицай — обясни мисис Оливър. — Права ли съм?

— Да, мадам.

— Физическо насилие — продължи мисис Оливър и затвори доволно очи. Когато ги отвори отново, тя разгледа по-внимателно наоколо. Установи, че се намира в легло, в едно много хигиенично болнично легло. От онези, които могат да се въртят на всички страни. Не си беше вкъщи. Прецени обстановката и каза:

— Болница или санаториум.

До вратата стоеше монахиня с доста властно изражение, а до леглото й — медицинска сестра. Забеляза и четвърта фигура.

— Никой не би могъл да сбърка тези мустаци — проговори отново мисис Оливър. — Какво правите тук, мосю Поаро?

Еркюл Поаро пристъпи до леглото й.

— Предупредих ви да внимавате, мадам.

— Всеки може да се загуби — каза някак неясно мисис Оливър и добави: — Боли ме главата.

— Има причина. Както се досетихте, ударили са ви по главата.

— Да. Паунът.

Полицаят се обърна и неловко попита:

— Извинете ме, мадам, казахте, че сте били ударена от един паун?

— Разбира се. От известно време чувствах нещо странно… нали разбирате, атмосфера. — Мисис Оливър се опита да направи с ръка подходящия жест, за да опише атмосферата и потрепери. — Ох! По-добре да не го правя пак.

— Пациентката не бива да се вълнува — заяви сестрата неодобрително.

— Бихте ли ми казали къде ви нападнаха?

— Нямам ни най-малка представа. Бях се загубила. Тръгнах си от нещо като ателие. Много лошо поддържано. Мръсно. Другият младеж не се бе бръснал с дни. Оплескано кожено яке.

— Той ли ви удари?

— Не, другият.

— Ако можете по-просто да ми обясните…

— Нали ви обяснявам? Виждате ли, проследих го от кафенето… само дето не ме бива много да следя хора. Нямам опит. Оказа се по-трудно, отколкото си го представях — очите й се задържаха върху полицая. — Но предполагам, че знаете всичко. Имам предвид, че сте карали курсове как се проследяват хора. О, няма значение. Виждате ли — заговори по-бързо тя, — съвсем просто е. Почти се бях измъкнала от това затънтено място, което ми се стори края на света. Помислих си, че той е останал при другите или е тръгнал в обратна посока. А той е вървял след мен.

— Кой?

— Паунът. И знаете ли, той ме стресна. Човек се стряска, когато открие, че нещата не са както трябва. Искам да кажа, че вместо аз да го проследя, той го направи, само че му е било по-лесно. Аз през цялото време имах особено усещане. Всъщност знаете ли, страхувах се. Не зная защо. Той говореше много любезно, но аз се страхувах. Както и да е, поканя ме горе в ателието. Качихме се по едно доста разнебитено стълбище. Там имаше друг младеж… мръсен; младеж, който рисуваше, а едно момиче му позираше. Тя изглеждаше съвсем чиста, дори бе доста хубава. Бяха много мили и любезни с мен. После казах, че трябва да си ходя и те ми обясниха как да се добера до Кингс Роуд, но май не ми показаха верния път. Разбира се, възможно е и аз да съм сбъркала. Нали знаете, когато хората ви кажат втората наляво и третата надясно, понякога се случва да направите точно обратното. Е, поне аз го направих. Отзовах се в един доста беден квартал близо до реката. Чувството на страх вече ме беше напуснало. Изглежда съм била съвсем непредпазлива, когато Паунът ме е ударил.

— Мисля, че бълнува — обясни сестрата.

— Не, не бълнувам — отсече мисис Оливър. — Зная какво говоря.

Сестрата се опита да отвори уста, но долови предупредителния поглед на монахинята и бързо я затвори.

— Кадифе, сатен и дълга коса на букли — каза мисис Оливър.

— Паун в сатен? Истински паун, мадам? Сторило ви се е, че виждате паун в Челси, близо до реката?

— Истински паун ли? — изненада се мисис Оливър. — Разбира се, че не. Колко глупаво. Какво би правил един истински паун в Челси?

Изглежда никой нямаше отговор на този въпрос.

— Той се перчи — обясни мисис Оливър. — Ето защо го кръстих „Паун“. Надува се. Струва ми се, че е суетен и се гордее с външността си, както вероятно и с много други неща — тя погледна към Поаро. — Дейвид някой си. Знаете кого имам предвид.

— Казвате, че младеж на име Дейвид ви е ударил по главата?

— Да.

— Видяхте ли го? — попита Еркюл Поаро.

— Не го видях. Не подозирах нищо. Просто ми се стори, че чувам нещо зад гърба си и преди да успея да се обърна, за да погледна… се случи. Като че ли един тон тухли или нещо подобно се изсипа върху мен. Сега мисля да поспя — добави тя.

Леко размърда главата си и се намръщи от болка. После сякаш изпадна в безсъзнание.