Третото момиче

Глава деветнадесета

Днес Клодия Рийс-Холанд не беше в кантората. Една възрастна жена посрещна Поаро. Уведоми го, че мистър Рестарик го очаква и го въведе в кабинета.

— Е? — Рестарик едва изчака Поаро да прекрачи прага. — Е, какво ново за дъщеря ми?

— Засега нищо — разпери ръце Поаро.

— Но вижте, човече, трябва да има нещо, някаква улика. Не може едно момиче да изчезне като дим.

— Момичетата са го правили и ще продължат да го правят.

— Няма да пожаля средства, разбирате ли, никакви средства. Аз… не мога повече така. — Изглеждаше съвсем объркан. Беше отслабнал, а зачервените му очи издаваха, че е прекарал безсънни нощи.

— Зная колко сте нетърпелив, но ви уверявам, че направих всичко възможно да я открия. Тези неща, за съжаление, не стават бързо.

— Може би е загубила паметта си или… или може… искам да кажа, че може да е болна.

Поаро знаеше какво имаше предвид с изречението, което прекъсна по средата. Рестарик щеше да каже: „Може би тя е мъртва“.

Той седна от другата страна на бюрото.

— Повярвайте ми, споделям вашата загриженост и отново ще ви повторя, че резултатът би бил много по-бърз, ако се обърнете към полицията.

— Не! — Думата избухна като експлозия.

— Те имат много по-големи възможности, повече начини за издирване. Уверявам ви, не става въпрос за пари. Парите не могат да ви дадат резултата, който може да даде една високоефективна организация.

— Човече, няма смисъл да ми говорите толкова успокояващо. Норма е моя дъщеря. Единствената ми дъщеря, моя кръв и плът.

— Сигурен ли сте, че ми казахте всичко… всичко за дъщеря ви?

— Какво още бих могъл да ви кажа?

— Вие ще решите, не аз. Например, в миналото имало ли е някакви неприятни събития?

— Какви? Какво имате предвид, човече?

— Някакво душевно заболяване.

— Мислите, че… че…

— Откъде да зная? Как мога да зная?

— Аз пък откъде да зная? — възкликна горчиво Рестарик — Какво зная аз за нея? Толкова години… Грейс беше сурова жена, която нито забравяше, нито прощаваше лесно. Понякога мисля… мисля, че тя не беше подходяща да възпитава Норма.

Той стана, разходи се напред-назад из стаята и отново седна.

— Аз, разбира се, не трябваше да напускам жена си. Зная го. Оставих я сама да се грижи за детето. Но предполагам, че тогава съм си намирал извинения. Грейс имаше чудесен характер и обичаше Норма. Превъзходен настойник за детето. Но така ли беше? Наистина ли бе подходяща? От някои писма, които Грейс ми пишеше, сякаш струеше гняв и отмъщение. Е, предполагам, че е нормално. Но през всичките тези години аз бях далеч. Трябвало е да се връщам, да се връщам по-често, за да виждам какво става с детето. Лош късмет. О, сега няма полза от разкаяние. — Той рязко обърна глава и продължи: — Да. Когато се видях с Норма, наистина поведението й ми се стори истерично и недисциплинирано. Надявах се, че двете с Мери ще… ще се разберат след време, но трябва да си призная, че понякога се съмнявам дали дъщеря ми е съвсем нормална. Реших, че ще бъде по-добре за нея да си намери работа в Лондон и да се връща вкъщи за уикендите, а не да й налагам непрекъснато компанията на Мери. Е, излиза, че всичко съм объркал. Но къде е тя, мосю Поаро? Мислите ли, че е загубила паметта си? Чувал съм за такива неща.

— Да, има такава вероятност — отвърна Поаро. — В нейното състояние тя би могла да броди някъде, без да знае коя е. Или може да е претърпяла злополука, но е малко вероятно. Уверявам ви, че проучих всички болници и други подобни места.

— Нали не мислите, че тя е… нали не мислите, че тя е мъртва!

— Бъдете сигурен, че мъртва ще я намерим по-лесно, отколкото жива. Моля успокойте се, мистър Рестарик. Помнете, че тя може би има приятели, за които нищо не знаете. Приятели в някоя част на Англия, приятели, които има, откакто е живяла с майка си или с леля си. Или приятели, които са близки на нейни съученички. Нужно е време, за да се провери всичко. Може пък… трябва да се подготвите за това, че е с някой приятел.

— Дейвид Бейкър? Ако мислех, че…

— Тя не е с Дейвид Бейкър. Уверявам ви — каза сухо Поаро.

— Откъде да зная какви приятели има? — въздъхна Рестарик. — Ако я открия, когато я открия… по-добре да се изразя така… ще я измъкна от всичко това.

— Ще я измъкнете от какво?

— От тази страна. Мосю Поаро, нещастен съм, откакто се завърнах тук. Винаги съм мразил градския живот, отегчителната работа в канторите, дългите консултации с адвокати и финансисти. Животът, който харесвам, е свързан с пътуване, с местене от място на място, с ходене по диви кътчета. Този начин на живот е за мен. Не трябваше да го изоставям, а трябваше да повикам Норма да дойде при мен и, както казах, когато я открия, това ще бъде първото нещо, което ще направя. Няколко купувачи вече се свързаха с мен. Е, ще продам всичко при много изгодни условия. Ще взема парите и ще се върна обратно в страната, която означава нещо за мен, която е истинска.

— А какво ще каже жена ви?

— Мери? Тя е свикнала с онзи начин на живот. Тя идва от там.

— За les femmes с много пари Лондон може да бъде особено привлекателен — отбеляза Поаро.

— Тя ще постъпи както аз реша.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да? О, от Манчестър? Да, ако е Клодия Рийс-Холанд, свържете ме — той изчака една минута. — Здравей, Клодия. Да. Говори по-високо, връзката е лоша и не те чувам. Те съгласиха ли се?… О, жалко… Не, мисля, че се справи много добре… така… Добре тогава. Вземи вечерния влак. Ще го обсъдим утре сутринта — и той постави обратно слушалката. — Компетентно момиче.

— Мис Рийс-Холанд?

— Да. Невероятно компетентно. Разтоварва ме от много проблеми. Дадох й картбланш да задвижи сама сделката в Манчестър. Наистина почувствах, че не мога да се концентрирам. И тя се справи чудесно. В някои отношения прилича на мъж. — Той погледна Поаро и отново се върна в настоящето. — О да, мосю Поаро. Боя се, че поотслабих малко хватката си. Нуждаете ли се от още пари за разходи?

— Не, мосю. Уверявам ви, че ще направя всичко по силите си, за да върна дъщеря ви цяла и невредима. Взел съм всички мерки за нейната безопасност.

Той излезе и прекоси стаята на секретарката. Когато стигна на улицата, отправи поглед към небето.

— Конкретен отговор на един въпрос, ето от какво се нуждая.