Третото момиче

Глава трета

Мисис Оливър влезе с колата си във вътрешния двор на Бороудин Меншънс. На паркинга имаше шест коли. Докато се колебаеше как да постъпи една от колите излезе и освободи място. Мисис Оливър побърза да го заеме.

Слезе, затръшна вратата и вдигна поглед към небето. Блокът бе построен наскоро върху земя, опустошена от бомбардировките през последната война. Като че ли, помисли си Мисис Оливър, отначало е бил изцяло построен от компанията „Грейт Уест Роуд“ и после поставен на това място като готов жилищен блок. Изглеждаше много функционален, но създателят му се бе отнесъл с презрение към всякакви орнаменти по фасадата.

Беше час пик. Хора и коли влизаха и излизаха от двора с наближаването на края на работния ден.

Мисис Оливър погледна към китката си. Часовникът й показваше седем без десет. Доколкото можеше да прецени, часът беше подходящ. Предполагаше, че по това време момичетата вече са се прибрали от работа, за да се освежат и преоблекат в тесни екстравагантни панталони или нещо подобно и излязат отново. Или пък щяха да си останат вкъщи и да се отдадат на домакинска работа. Както и да е, стори й се съвсем разумно да ги потърси сега. Източната и западната страна на блока бяха еднакви с големи летящи врати в средата. Мисис Оливър си избра лявата страна, но веднага откри, че е сбъркала. Номерата на апартаментите в тази част на блока бяха от 100 до 200. Тя отиде в другото крило.

Номер 67 беше на шестия етаж. Мисис Оливър натисна копчето на асансьора. Вратата му се отвори със заплашителен трясък, напомняща застрашително зинала паст. Тя влезе в нея. Модерните асансьори винаги я плашеха.

Тряс! Вратата се затвори. Асансьорът потегли нагоре и спря почти веднага (това също я стресна). Мисис Оливър изскочи като подплашен заек.

Погледна към стената и тръгна по десния коридор. Спря пред една врата, означена в средата с номер 67 от метални цифри. В този момент цифрата 7 се откачи и падна върху крака й.

— Това място не ме харесва — каза си мисис Оливър, като примижа от болка. Наведе се, вдигна предпазливо цифрата и я закрепи отново на мястото й.

Натисна звънеца. Може би всички бяха излезли.

Но вратата се отвори почти веднага и се появи едно високо, красиво момиче. Носеше добре ушит тъмен костюм с много къса пола, бяла копринена блуза и красиви обувки. Тъмната й коса бе прибрана, лицето й — дискретно гримирано. По някаква причина мисис Оливър леко се смути от момичето.

— О! — започна тя, като се опитваше да намери подходящите думи. — Мис Рестарик случайно да си е вкъщи?

— Не, съжалявам, няма я. Мога ли да й предам нещо?

— О! — възкликна отново мисис Оливър и преди да продължи, разигра малка сценка, като измъкна от чантата си един пакет, опакован доста немарливо в кафява хартия. — Обещах й една книга — обясни тя. — От моите, която тя не е чела. Надявам се, че добре съм запомнила коя точно. Предполагам, че няма скоро да се върне.

— Наистина не бих могла да ви кажа. Не зная какво ще прави тази вечер.

— О! Вие ли сте мис Рийс-Холанд?

Момичето леко се изненада.

— Да, аз съм.

— Срещала съм баща ви — продължи мисис Оливър. — Аз съм мисис Оливър. Пиша книги. — Каза го с обичайния си леко виновен тон, с който винаги съобщаваше този факт.

— Няма ли да влезете?

Мисис Оливър прие поканата и Клодия Рийс-Холанд я въведе в гостната. Всички стаи в апартамента бяха облепени с еднакви едноцветни светли тапети. Върху тях наемателите можеха да слагат картини или всякакви други украшения, които им харесваха. В апартаментите имаше модерни вградени мебели, шкафове, лавици за книги, голямо канапе и разтегателна маса. Наемателите можеха да допълват обзавеждането със свои неща. Гигантски Арлекин, залепен на едната стена и маймуна, висяща на клоните на една палма, нарисувана на другата, създаваха индивидуалност на квартирата.

— Сигурна съм, че Норма много ще се зарадва на книгата ви, мисис Оливър. Ще пийнете ли нещо? Шери? Джин?

Момичето действаше с пъргавината на професионална секретарка. Мисис Оливър отказа.

— Имате чудесен изглед оттук — отбеляза тя, като погледна през прозореца и премигна, ослепена от лъчите на залязващото слънце.

— Да. Но когато се развали асансьорът, не е много приятно.

— Не допусках, че този асансьор може да се развали. Прилича ми на робот.

— Монтираха го наскоро, но не е нищо особено — увери я Клодия. — Непрекъснато го поправят.

В стаята влезе друго момиче с думите:

— Клодия, имаш ли някаква представа къде съм сложила… — и тя замлъкна, като видя мисис Оливър.

Клодия веднага ги представи една на друга.

— Франсес Кари — мисис Оливър. Мисис Ариадни Оливър.

Момичето бе високо и грациозно, с дълга черна коса, тебеширено бяло лице с тежък грим, с очертани вежди и извити нагоре ресници, подсилени с туш. Носеше тесни кадифени панталони и дебел пуловер. Беше в пълен контраст с пъргавата и експедитивна Клодия.

— Донесох една книга, която бях обещала на Норма Рестарик — поясни мисис Оливър.

— О! Колко жалко, че тя все още е в провинцията.

— Не се ли е върнала?

Настъпи ясно изразена пауза. На мисис Оливър и се стори, че двете момичета си размениха погледи.

— Мислех, че работи в Лондон — невинно каза мисис Оливър, като се опита да изглежда изненадана.

— О, да — потвърди Клодия. — Работи в една фирма за вътрешно обзавеждане. Понякога я пращат с мостри из провинцията. — Момичето се усмихна. — Всяка от нас си има собствен живот — обясни тя. — Излизаме или се прибираме, когато пожелаем и обикновено не си правим труда да си оставяме съобщения. Но няма да забравя да й предам книгата, когато се върне.

Обяснението й прозвуча съвсем просто и логично.

— Е, много ви благодаря — и мисис Оливър стана.

Клодия я изпрати до вратата.

— Ще споделя с баща си, че съм се запознала с вас — каза тя. — Той е голям почитател на криминалните романи.

Затвори входната врата и се върна в дневната.

Франсес се бе надвесила на прозореца.

— Извинявай — каза тя. — Да не би да изтървах нещо?

— Аз й бях казала само, че Норма я няма.

Франсес сви рамене.

— Клодия, къде е това момиче? Защо не се върна в понеделник? Къде е отишла?

— Нямам представа.

— Не отиде ли при родителите си? Нали всеки уикенд ходи там.

— Не. Аз им позвъних, за да попитам.

— Предполагам, че всъщност няма значение… И все пак, тя е… ами, има нещо странно в нея.

— Не е по-странна от всеки друг. — Но твърдението й не прозвуча убедително.

— О! Но тя е странна — настоя Франсес. — Понякога ме побиват тръпки от нея. Знаеш ли, не е нормална. — Изведнъж тя се разсмя. — Норма не е нормална! Знаеш, че е така, Клодия, но не го признаваш. Предполагам, от лоялност към шефа ти.