Третото момиче

Глава шеста

Мистър Гоуби беше дребен свит мъж, толкова незабележим, особено седнал както сега, че сякаш практически не съществуваше.

Разглеждаше внимателно крака на една старинна маса и като че ли отправяше репликите си към него. Никога не гледаше онзи, с когото разговаря.

— Радвам се, че научихте имената, мосю Поаро — каза той. — В противен случай щеше да ми отнеме много време. Както и да е, разполагам с основните факти… и с малко странични клюки… Винаги са полезни. Да започна ли с „Бороудин Меншънс“?

Поаро елегантно му кимна с глава.

— Много портиери — обясни мистър Гоуби на часовника върху камината. — Започнах от там. Използвах един-двама от младежите си. Скъпо, но си струваше. Не исках там някой да разбере, че разпитваме. Инициали ли да използвам или имена?

— Между тези стени можете да използвате имена — отвърна Поаро.

— За мис Клодия Рийс-Холанд се говори като за много приятна млада дама. Баща й е депутат. Амбициозен мъж. Често се появява в новините. Единствена дъщеря. Работи като секретарка. Сериозно момиче. Не ходи по щури партита, не ние, няма връзки с битници. Дели квартирата си с други две момичета. Номер две работи в галерията „Уедърбърн“ на Бонд Стрийт. Артистичен тип. Доста си пада по шумните забави и движи с тези от Челси. Обикаля и подрежда художествени изложби. Третото момиче е вашето. Отскоро е там. Общото мнение е, че е малко „смахната“. Не всичко е ясно. Има нещо съмнително. Единият от портиерите си пада клюкар. Почерпете го с едно-две питиета и ще се изненадате от нещата, които ще ви разкаже. Кой пие, кой взима наркотици, кой има неприятности с данъците, кой си крие парите зад бойлера. Естествено не може да вярвате на всичко. Така или иначе, има някаква история, че една нощ се е стреляло с револвер.

— Стреляло се е с револвер? Бил ли е някой ранен?

— По този въпрос има съмнения. Неговата версия е, че една нощ е чул изстрел. Излязъл и видял момичето, нашето момиче, да стои там с револвер в ръка. Изглеждала като замаяна. После една от другите млади дами, или май и двете, дотичали. Мис Кари (тя е артистичната дама) казала: „Норма, какво, по дяволите, направи?“, а мис Рийс-Холанд остро я срязала: „Млъкни, Франсес! Не ставай глупава!“. Взела револвера от ръката на вашето момиче с думите: „Дай ми го“. Пуснала го в дамската си чанта и после забелязала нашия портиер Мики. Отишла при него и му казала шеговито: „Май това те стресна, а?“, а той й отговорил, че доста се уплашил. Тя го успокоила: „Не бива да се тревожиш. Всъщност нямахме никаква представа, че това нещо е заредено. Просто се будалкахме“. После продължила: „Както и да е, ако някой те пита, кажи му, че всичко е наред“. Сетне се обърнала към момичето: „Хайде, Норма!“ Хванала я за ръка и я повела към асансьора. Всички се прибрали горе. Но Мики каза, че все още имал съмнения. Отишъл и огледал двора. — Мистър Гоуби сведе очи, погледна в бележника си, за да цитира точно думите на Мики: — „Казвам ви, намерих нещо! Наистина. Открих мокри петна. Сериозно, видях ги. Там имаше капки кръв. Пипнах ги с пръст. Ще ви кажа какво мисля. Някой е бил ранен… мъж, който е избягал… Качих се горе и попитах дали мога да говоря с мис Холанд. Казах й: «Мисля, че някой е ранен, мис. Долу на двора има капки кръв». «Боже мой!», възкликна тя. «Колко нелепо. Предполагам досещаш се, че сигурно е от гълъбите.» После продължи: «Съжалявам, ако си се уплашил. Забрави го.» И ми мушна в ръката банкнота от пет лири. Пет лири! Е, естествено, повече не си отворих устата.“ След второто уиски изтърва още нещо: „Ако ме питате, тя е стреляла по онзи млад негодник, който я посещава. Мисля, че са се скарали и тя е стреляла в него. Така мисля аз. Но най-добре е да си мълча. Ако някой ме попита, ще кажа, че не зная за какво става дума“. — Мистър Гоуби затвори страницата и замълча.

— Интересно — отбеляза Поаро.

— Да, но много е възможно да са куп лъжи. Никой друг май не знае за случката. Има една история за група млади безделници, които една нощ вдигали шум, сбили се и извадили ножове.

— Разбирам — каза Поаро. — Друга възможна причина за следите от кръв в двора.

— Може би момичето се е скарало с младежа и го е заплашило, че ще го застреля. Възможно е Мики да го е дочул и да е оплел всичко, особено ако точно тогава някоя кола е прогърмяла.

— Да — съгласи се Поаро и въздъхна, — това би обяснило доста добре нещата.

Мистър Гоуби обърна още една страничка от бележника си и си избра нов събеседник. Обърна се към радиатора.

— „Джошуа Рестарик Лтд.“. Семейна фирма. Съществува повече от сто години. Ползва се с добро име в Сити. Винаги е била много сериозна. Нищо впечатляващо. Основана е от Джошуа Рестарик през 1850. След Първата световна война се е разраснала и е направила големи инвестиции в чужбина, най-вече в Южна Африка, Западна Африка и Австралия. Саймън и Андрю Рестарик са последните от фамилията. По-големият брат Саймън е починал преди една година. Няма деца. Съпругата му е починала няколко години преди него. Андрю Рестарик изглежда е бил неспокойно момче. Сърцето му никога не е било в бизнеса, но всички твърдят, че е много способен. Избягал е с една жена, като оставил съпругата си и петгодишната си дъщеря. Заминал за Южна Африка. Бил е в Кения и на много други места. Не се е развел. Съпругата му починала преди две години. От известно време е била инвалид. Той пътувал много и изглежда, където и да е ходил е правил големи пари. Предимно от концесии от мини. Всичко, до което се е докосвал, е просперирало. След смъртта на брат си вероятно е решил, че е време да се установи на едно място. Оженил се отново и сметнал, че е най-подходящо да се върне и да създаде дом за дъщеря си. В момента живеят заедно с неговия чичо сър Родерик Хорсфийлд, който е брат на майка му. Но само временно. Съпругата му оглежда къщи из цял Лондон. Цената няма значение. Затънали са в пари.

— Зная — въздъхна отново Поаро. — Онова, което ми разказахте, е една история на непрекъснат успех, в която всеки прави пари, всеки принадлежи на добро семейство и е много уважаван. Роднините им са известни хора. Ценят ги в деловите среди. Има само едно-единствено облаче на небосклона. Едно момиче, за което се казва, че е „малко откачено“. Едно момиче, което се е забъркало със съмнителен приятел. Неведнъж вече е имал условна присъда. Момиче, което много вероятно се е опитало да отрови мащехата си и което или страда от халюцинации, или е извършило убийство! Уверявам ви, че всичко това никак не се съчетава с историята на успеха, която ми разказахте.

Мистър Гоуби поклати тъжно глава и доста неясно смотолеви:

— Всяко семейство си има по някой такъв.

— Мисис Рестарик е доста млада. Предполагам, че тя не е жената, с която е избягал?

— О, не! Онази история е приключила набързо. По всичко личи, че жената е била зла. Глупаво е постъпил, като изобщо се е влюбил в нея. — Мистър Гоуби затвори бележника си и погледна въпросително към Поаро. — Искате ли да направя още нещо?

— Да. Искам да научите нещо повече за първата мисис Андрю Рестарик. Била е инвалид и често е посещавала санаториуми. Какви са били те? За душевно болни?

— Разбирам какво имате предвид.

— И дали в семейството е имало луди? И от двете страни.

— Ще се погрижа, мосю Поаро.

Мистър Гоуби стана.

— Тръгвам си, сър. Лека нощ.

След като той излезе, Поаро остана замислен. Веждите му ту се вдигаха, ту се смръщваха. Чудеше се, много се чудеше.

Позвъни на мисис Оливър.

— Вече ви казах да внимавате. Повтарям ви го бъдете много внимателна.

— За какво? — попита мисис Оливър.

— За себе си. Мисля, че е опасно. Опасно е за всеки, който рови там, където не трябва. Във въздуха витае убийство. Не желая да бъде вашето.

— Получихте ли информацията, за която споменахте?

— Да — отвърна Поаро. — Научих малко. Най-вече приказки и клюки, но изглежда в „Бороудин Меншънс“ се е случило нещо.

— Какво?

— Кръв в двора.

— Наистина ли? — възкликна мисис Оливър. — Звучи точно като заглавие на старомоден криминален роман. „Петното на стълбището“. Искам да кажа, че в днешно време е по-подходящо да се назове „Тя поиска смъртта“.

— Може би все пак в двора не е имало кръв. По-скоро е плод на богатото въображение на портиера-ирландец.

— Може би е била разсипана бутилка мляко — рече мисис Оливър — и той не е могъл да види добре през нощта. Какво се е случило?

Поаро не й отговори точно.

— Момичето си е помислило, че „може би е извършило убийство“. Дали това убийство е имала предвид?

— Искате да кажете, че е застреляла някого?

— Човек би предположил, че е стреляла по някого, но по някаква причина не е улучила. Единствено няколко капки кръв… Тяло не е намерено.

— О, Боже — измърмори мисис Оливър, — всичко е така объркващо. След като е могъл да избяга от двора, не бихте си помислили, че сте го убили, нали?

— C’est difficile15 — заключи Поаро и затвори телефона.

— Тревожа се — каза Клодия Рийс-Холанд.

Тя напълни отново чашата си с кафе от кафеварката. Франсес Кари широко се прозя. Двете момичета закусваха в малката кухня на апартамента. Клодия беше облечена и готова да тръгне за работа. Франсес беше все още по пижама и халат. Черната й коса се спускаше върху едното й око.

— Тревожа се за Норма — продължи Клодия.

Франсес пак се прозя.

— На твое място не бих се тревожила. Предполагам, че рано или късно ще се появи, или ще се обади по телефона.

— Дали? Знаеш ли, Фран, не мога да не се чудя…

— Не виждам защо не — отговори Франсес, като си сипа още кафе. Жестът й беше доста неуверен. — Искам да кажа… не е наша работа какво върши Норма, нали? Не се грижим за нея, не я храним с лъжичка или нещо такова. Тя просто живее в апартамента. Защо е тази майчинска загриженост? Аз със сигурност не бих се тревожила.

— Смея да кажа, че ти не би го направила. Ти за нищо не се тревожиш. Но с мен не е така.

— Защо? Имаш предвид, че ти си тази, която наема апартамента. Нещо такова ли?

— Е, би могло да се каже, че съм в особено положение.

Франсес отново широко се прозя.

— Снощи стоях до късно — каза тя — на партито на Бейзил. Чувствам се ужасно. Предполагам, че кафето ще ми помогне. Искаш ли още малко преди да съм го изпила цялото? Бейзил ни даде да опитаме някакви нови хапчета — „Смарагдови сънища“. Не зная дали си струва да се опитват всичките тези глупости.

— Ще закъснееш за галерията — напомни й Клодия.

— Е, не мисля, че има голямо значение. Никой не забелязва, нито пък се интересува. — Замълча, после добави: — Снощи видях Дейвид. Беше се издокарал и изглеждаше прекрасно.

— Само не ми казвай, че си падаш и по него, Фран. Той наистина е ужасен.

— О, зная, че мислиш така. Толкова си старомодна, Клодия.

— Съвсем не. Но не мога да кажа, че твоята артистична група ми харесва. Опитвате какви ли не таблетки. Изключвате или пък подлудявате.

Франсес се развесели.

— Не съм се пристрастила, скъпа. Просто ми се иска да видя какво предизвикват тези неща. Повечето от групата са си съвсем наред. Знаеш, че Дейвид може да рисува, ако пожелае.

— Не му се случва често да пожелава, нали?

— Режеш го като с нож, Клодия. Мразиш да идва при Норма. Като заговорихме за ножове…

— Е? Какво за ножове?

— Чудя се — изрече Франсес бавно, — дали да ти кажа.

Клодия погледа часовника си.

— Няма време сега. Ще ми кажеш довечера, ако искаш. Така или иначе, не съм в настроение. О, Боже — въздъхна тя, — де да знаех какво да правя!

— За Норма ли?

— Да. Колебая се дали да не съобщим на родителите й, че не знаем къде е…

— Би било много нечестно. Бедната Норма, защо да не може да изчезне, когато поиска?

— Е, Норма не е точно… — и Клодия спря.

— Не, не е, нали? Non compos mentis. Това искаше да кажеш. Обажда ли се на онова ужасно място, където работи? „Хоумбърдс“ или както там се казва? О, да, разбира се, че се обажда. Спомням си.

— Къде е тя? — попита Клодия. — Снощи Дейвид не спомена ли нещо?

— Изглежда не знае. Наистина, Клодия, не разбирам какво значение има?

— За мен има — отвърна тя, — защото моят шеф е неин баща. Рано или късно, ако нещо лошо се е случило, ще ме попита защо съм премълчала факта, че тя не се е прибрала.

— Да, предполагам, че биха могли да се нахвърлят върху теб. Но няма причина Норма да ни уведомява всеки път, когато възнамерява да отсъства ден-два, или дори няколко нощи. Имам предвид, че тя не е гостенка или нещо такова. Ти не носиш отговорност за нея.

— Не, но мистър Рестарик ми спомена, че му е приятно дето тя живее тук с нас.

— Значи това те кара да ходиш и разпитваш за нея всеки път, когато я няма, без да ни се е обадила? Вероятно е залетяла по някой друг мъж.

— Тя е залетяла по Дейвид — заяви Клодия. — Сигурна ли си, че не е при него?

— О, не мисля. Знаеш ли, не му пука много за нея.

— На теб ти се иска да е така — отряза я Клодия. — Ти самата си падаш по Дейвид.

— Разбира се, че не — отговори рязко Франсес. — Няма такова нещо.

— Дейвид наистина е влюбен в нея — продължи Клодия. — Ако не е, защо дойде тук онзи ден да я търси?

— Ти сигурно бързо-бързо си го отпратила — каза Франсес, после като стана и се погледна неодобрително в малкото кухненско огледало, добави: — Мисля си, че може би е дошъл да се види с мен.

— Не бъди глупава! Той дойде да търси Норма.

— Това момиче е лудо — заяви Франсес.

— Понякога си мисля, че е така!

— Е, аз зная, че е. Виж какво, Клодия, сега ще ти кажа за онова нещо. Трябва да знаеш. Оня ден ми се скъса презрамката на сутиена, а бързах. Зная, че не обичаш да ти ровят из нещата…

— Разбира се, че не обичам.

— … но Норма няма нищо против, или пък не забелязва. Така или иначе, влязох в стаята й, отворих чекмеджето и… ами, намерих нещо. Един нож.

— Нож! — изненада се Клодия. — Какъв нож?

— Нали си спомняш онази кавга в двора? Групата битници, пубертетите, които се сбиха с автоматични ножове? А Норма се прибра веднага след това?

— Да, да, спомням си.

— Едно от момчетата било намушкано, както ми каза един репортер и избягало. Ами, ножът в чекмеджето на Норма беше такъв. На него имаше петно, приличаше на засъхнала кръв.

— Франсес! Ти си въобразяваш!

— Може би. Но съм сигурна, че беше от кръв. И какво, за Бога, търсеше онова нещо в чекмеджето на Норма, бих искала да зная?

— Предполагам… че може би го е прибрала.

— Какво? Като сувенир? И го е скрила и не ни е казала?

— Какво направи с него?

— Върнах го обратно — каза Франсес бавно. — Аз… не знаех какво друго да направя… Не можех да реша дали да ти кажа или не. А вчера погледнах отново и той беше изчезнал, Клодия. Нямаше и следа от него.

— Мислиш, че е изпратила Дейвид тук, за да го вземе?

— Ами, може… Казвам ти, Клодия, в бъдеще ще си заключвам вратата през нощта.