Третото момиче

Глава девета

Мисис Оливър седеше в един автобус. Бе леко задъхана, но изцяло увлечена в преследването. „Паунът“, както бе нарекла мислено Дейвид, вървеше с бързи крачки, а мисис Оливър никак не обичаше да бърза. При следенето поддържаше около двадесетина ярда помежду им. Той взе метрото на „Чаринг Крос“. Тя също. На площад „Слоун“ той слезе и тя го последва. Нареди се след него на опашката за един автобус, като пропусна пред себе си трима-четирима човека. Той се качи на автобуса, тя също. Той слезе на „Уърлдс Енд“ и тя след него. Той потъна в лабиринта от улички между „Кингс Роуд“ и реката, и влезе в двора на някакво строително предприятие. Мисис Оливър остана в сянката на вратата, за да наблюдава. Той зави по една алея. След като изчака малко, тя тръгна след него, но той не се виждаше никъде. Разгледа наоколо. Мястото беше някак запуснато. Тя тръгна по алеята. От нея се разклоняваха други алеи, някои от които нямаха изход. Напълно загубила ориентация, тя се върна отново в двора на предприятието. Внезапно зад гърба си чу глас, който много я изплаши. Някой любезно каза:

— Надявам се, че не вървях твърде бързо.

Тя рязко се обърна и изведнъж преследването, предприето безгрижно и с настроение, доскоро почти забавление, вече не изглеждаше така. Неочаквано усети, че се разтреперва от страх. Да, страхуваше се. Въздухът сякаш се изпълни със заплаха. Гласът звучеше учтиво и приятно, но все пак в него се долавяше гняв. В съзнанието й изникнаха откъслечни спомени за онова, което бе чела по вестниците. Възрастни жени, нападнати от младежки банди. Безскрупулни и жестоки младежи, изпълнени с омраза и желание да причиняват зло. Пред нея беше младият човек, когото следеше. Той бе разбрал и се бе скрил. После бе заобиколил по алеята и сега препречваше пътя й към изхода. Както често се случва в Лондон, в един момент си заобиколен от много хора, а в следващия около теб няма никой. На съседната улица или в близките къщи сигурно имаше хора, но най-близо до нея стоеше тази заплашителна фигура със силни и жестоки ръце. В този момент тя усети, че той се канеше да ги използва… „Паунът“. Напереният паун, облечен в кадифе, с елегантни тесни черни панталони, й говореше с тих ироничен глас, като се опитваше да скрие яростта си… Мисис Оливър на пресекулки си пое въздух. После изведнъж й просветна и тя набързо скалъпи оправданието си. Решително седна върху една кофа за смет до стената зад нея.

— Боже мой, колко ме изплашихте! — възкликна тя. — Нямах представа, че сте тук. Надявам се, че не съм ви ядосала.

— Значи ме следяхте?

— Да, признавам, че е така. Предполагам, че доста сте се подразнили. Виждате ли, реших, че не бива да изпускам тази възможност. Сигурна съм, че сте ужасно разгневен, но знаете ли, няма смисъл. Не, наистина. Виждате ли… — настани се мисис Оливър по-удобно на кофата за боклук, — виждате ли, аз пиша книги. Пиша криминални романи и тази сутрин бях много разтревожена. Всъщност отидох в едно кафене да изпия чаша кафе и да се опитам да обмисля нещата. В книгата си съм стигнала точно до епизод, в който проследявам някого. Искам да кажа, че героят ми проследява някого и си помислих: „Ама аз наистина знам много малко как се следят хора“. В романите си винаги споменавам нещо за следене, а пък съм и чела много книги, в които някой следи някого и се зачудих дали е толкова лесно, колкото изглежда в някои книги или е изключително трудно, както го описват в други. И ето защо си казах: „Е, единственият начин да разбера, е лично да опитам“, защото докато сам не опитате, не можете да знаете как става. Имам предвид, че не знаете как се чувства човек, когато следи някого или когато го изгуби. Така се случи, че ви видях да седите на съседната маса в кафенето и си помислих… надявам се, че няма да се ядосате отново… но си помислих, че вие сте много подходящ обект за следене.

Той все още бе втренчил в нея студените си сини очи, но все пак тя почувства, че напрежението в погледа му спада.

— Защо съм много подходящ за следене?

— Ами, толкова сте колоритен — обясни мисис Оливър. — Дрехите ви са така забележителни. Като от периода на Регентството19, знаете, и си помислих, ами, да се възползвам от това, че лесно ще мога да ви различавам от другите хора. Така че виждате ли, когато излязохте от кафенето, тръгнах след вас. Всъщност се оказа, че съвсем не е лесно — и тя вдигна поглед към него. — Имате ли нещо против да ми кажете дали веднага разбрахте, че ви следя?

— Не, не веднага.

— Ясно — каза замислено мисис Оливър. — Но аз не се набивам така на очи като вас. Имам предвид, че вие не бихте могли да ме отличите лесно между други възрастни жени. Не се откроявам много, нали?

— Книгите, които пишете издават ли се? Попадал ли съм на тях?

— Ами, не зная. Може и да сте. Досега съм написала четирийсет и три. Казвам се Оливър.

— Ариадни Оливър?

— Значи знаете името ми — зарадва се мисис Оливър. — Е, това е доста приятно, разбира се, въпреки че едва ли много ги харесвате. Вероятно ги намирате за старомодни и не достатъчно жестоки.

— Не ме ли познавате отпреди?

— Не, сигурна съм — поклати глава мисис Оливър.

— А момичето, с което бях?

— Имате предвид онова, с което ядохте… май беше боб на фурна… в кафенето? Не, не мисля. Всъщност видях само тила й. Стори ми се, че… ами, младите момичета изглеждат толкова еднакви, нали?

— Тя ви позна — каза внезапно младежът, а в тона му се долови ледена нотка. — Спомена, че неотдавна ви е виждала. Преди около седмица, струва ми се.

— Къде? На някое парти? Предполагам, че може и да сме се виждали. Как се казва? Може би зная името й.

Тя усети, че той се поколеба дали да й съобщи името, но реши да й го каже, като наблюдаваше внимателно лицето й:

— Казва се Норма Рестарик.

— Норма Рестарик. О, разбира се, да, беше на едно парти в провинцията. На едно място… чакайте малко… Лонг Нортън ли беше? Не си спомням името на къщата. Бях с приятели. Впрочем не мисля, че бих я познала, въпреки че, струва ми се, говорихме с нея за книгите ми. Дори й обещах да й дам една. Много е странно, нали, че избрах да проследя човек, седнал до някого, когото повече или по-малко познавам. Много странно. Не мисля, че бих могла да използвам нещо такова в книгата си. Би изглеждало като твърде голямо съвпадение, не мислите ли? — и тя стана. — Мили Боже, на какво съм седяла? На кофа за боклук! Наистина! Не е особено привлекателна — подсмръкна тя. — Кое е това място, където се намираме?

Дейвид я гледаше. Изведнъж почувства, че всичко, което си бе мислила до момента е погрешно. „Колко абсурдно от моя страна — каза си тя. — Колко абсурдно. Да си въобразя, че е опасен, че може да ми стори нещо.“ Той й се усмихваше изключително чаровно. Леко поклати глава и кестенявите му къдрици се раздвижиха върху раменете му. Какви чудновати същества бяха днешните младежи!

— Най-малкото, което мога да направя — каза той, — е, след като толкова дълго ме следихте, да ви покажа къде ви доведох. Елате да се качим по тези стълби — и той посочи едни разнебитени външни стълби, които водеха към нещо като таванско помещение.

— По онези стълби ли? — поколеба се мисис Оливър.

Може би той се опитваше да я омае с чара си, а после да я цапардоса по главата. „Засрами се, Ариадни — каза си тя. — Щом си стигнала до тук трябва да продължиш и да откриеш всичко, което можеш.“

— Мислите ли, ме ще ме издържат? — попита тя на глас. — Изглеждат ужасно паянтови.

— Съвсем наред са. Ще вървя напред, за да ви показвам пътя.

Мисис Оливър се заизкачва по стълбата след него. Дълбоко в себе си тя все още бе уплашена, но вече не толкова от „Пауна“, колкото от това къде я води. Е, скоро щеше да разбере. Когато стигнаха горе, той блъсна една врата и влязоха в някаква стая. Беше голяма и почти без мебели. Нещо като ателие. По пода бяха разхвърляни няколко дюшека, имаше два триножника, а до стените бяха подпрени платна за рисуване. Въздухът беше пропит с мирис на бои. В стаята имаше двама души. Брадат младеж стоеше пред единия триножник и рисуваше. Той извърна глава към тях, когато влязоха.

— Здравей, Дейвид. Компания ли ни водиш?

Мисис Оливър си помисли, че този май е най-мръсният млад човек, който някога е виждала. Мазните му черни коси висяха на фитили по врата и над очите му. Част от лицето извън брадата, също изглеждаше небръсната. Черните му кожени дрехи бяха оплескани с бои. Носеше високи ботуши. Погледът на мисис Оливър се плъзна зад него и се спря на момичето, което му служеше за модел. То се бе изтегнало на един дървен стол, поставен на подиум. Главата й бе отметната назад, а черната й коса се спускаше свободно надолу. Мисис Оливър веднага я позна. Беше второто момиче от „Бороудин Меншънс“. Не можа да си спомни фамилията, но си спомни, че се казва Франсес. Бе силно гримирана и изглеждаше като безжизнена.

— Запознайте се с Питър — каза Дейвид и посочи художника с отблъскваща външност, — един от нашите обещаващи таланти и с Франсес, която позира като отчаяно момиче, искащо да абортира.

— Я млъкни, глупак такъв — сряза го Питър.

— Струва ми се, че ви познавам, нали? — попита мисис Оливър весело, но с известно колебание в гласа. — Сигурна съм, че сме се срещали някъде. При това съвсем наскоро.

— Вие сте мисис Оливър, нали? — попита Франсес.

— Така ми каза — обади се Дейвид. — Значи е истина.

— Къде съм ви виждала? — продължи мисис Оливър. — Не беше ли на някакво парти? Не. Нека си помисля. Сетих се. Беше в „Бороудин Меншънс“.

Франсес се бе изправила на стола. Гласът й звучеше уморено, но изящно.

Питър изстена високо и нещастно.

— Развали позата! Трябва ли непрекъснато да мърдаш? Не можеш ли да стоиш мирно?

— Не, не мога повече. Позата е ужасна. Раменете ми съвсем се схванаха.

— Опитах се да проследя човек — обяви мисис Оливър. — Много по-трудно е, отколкото си го мислех. Това ателие ли е? — запита тя лъчезарно и се огледа наоколо.

— Такива са в днешно време. Приличат на гълъбарник. И ще сте късметлии, ако подът не пропадне — каза Питър.

— Има си всичко, от което се нуждаеш — обади се Дейвид. — Мека светлина от север, достатъчна площ, дюшек, на който да спиш, а долу имаш кенеф и нещо както кухня. Имаш си и една-две бутилчици — добави той. После се обърна към мисис Оливър и със съвършено различен тон, преливащ от любезност попита: — Можем ли да ви предложим нещо за пиене?

— Не пия — отказа мисис Оливър.

— Дамата не пие — обяви Дейвид. — Кой би помислил!

— Грубо се изразихте, но сте съвсем прав — каза мисис Оливър. — Повечето хора ми казват: „Винаги съм мислил, че пиете като смок“.

Тя си отвори чантата и на пода паднаха три сиви къдрици. Дейвид ги вдигна и й ги подаде.

— О, благодаря — и мисис Оливър ги взе. — Нямах време тази сутрин. Чудя се дали имам още фиби. — Тя затършува из чантата си и после започна да закрепва къдриците на главата си.

— Браво на вас! — изхили се Питър.

„Странно — помисли си мисис Оливър, — че изобщо ми дойде на ум глупавата мисъл за опасност. Опасност, от тези младежи? Въпреки вида им, те наистина са приятни и дружелюбни. Прави са хората, като ми казват, че имам прекалено богато въображение.“

После заяви, че трябва да си тръгва и Дейвид, със старомодна галантност, й помогна да слезе по разнебитените стълби и я упъти как най-бързо да се върне на „Кингс Роуд“.

— Оттам — продължи той, — можете да вземете автобус или, ако предпочитате, такси.

— Такси — отсече мисис Оливър. — Останах без крака. Нямам търпение да се отпусна в таксито. Благодаря ви за добронамереността, с която се отнесохме към моето преследване, въпреки че сигурно ви се е сторило много необичайно. Едва ли частните детективи, или както там ги наричат, биха постъпили като мен!

— Вероятно не — каза Дейвид сериозно. — Оттук наляво, после надясно, после отново наляво и като видите реката веднага завивате надясно и продължавате направо.

Докато прекосяваше запуснатия двор отново я завладя предишното чувство на тревога и несигурност. „Не бива да давам воля на фантазията си.“ — заповяда си тя и погледна назад към стълбището и прозореца на ателието. Дейвид все още стоеше там и гледаме след нея. „Трима чудесни младежи — каза си тя. — Чудесни и много мили. Оттук наляво, после надясно. Само защото изглеждат доста странно на човек му хрумват глупавите идеи, че са опасни. Сега надясно ли беше или наляво? Наляво, струва ми се… О, Боже, краката ми. А се кани и да вали.“ Пътят й изглеждаше безкраен, а „Кингс Роуд“ невероятно далеч. Все още не чуваше шума на колите. Къде, по дяволите, е тази река? Заподозря, че е сбъркала посоката.

„Е — помисли си мисис Оливър, — скоро все ще стигна някъде. До реката или до «Пътни», или до «Уондсуърт», или където и да е.“ Тя попита един мъж за пътя към „Кингс Роуд“, но той й каза, че е чужденец и ме говори английски.

Мисис Оливър зави уморено покрай един ъгъл и пред погледа й проблесна реката. Тя се забърза към нея по една тясна алея. Чу след себе си стъпки и когато понечи да се обърне нещо я удари отзад по главата и света се превърна в рояк звезди.