Третото момиче

Глава седма

Мисис Оливър се събуди недоволна. Предстоеше й ден, в който нямаше какво да прави. С чувство на изпълнен дълг бе опаковала завършения ръкопис и работата й бе приключила. Оставаше, както много пъти досега, да си почива, да се забавлява или да дреме, докато творческият импулс я обземе отново. Разходи се безцелно из апартамента си, като докосваше предметите, вдигаше ги и ги поставяше обратно. Разгледа съдържанието на чекмеджетата на бюрото и установи, че има редица писма, на които трябваше да отговори, но усети, че обхваналото я чувство за изпълнен дълг нямаше да й позволи да се заеме в момента с нещо толкова досадно. Искаше да върши нещо интересно. Искаше… какво искаше?

Сети се за разговора си с Еркюл Поаро и за неговото предупреждение. Абсурдно! В крайна сметка, защо да не участва в разрешаването на тази задача заедно с Поаро? Той можеше да си позволи да си седи, допрял върховете на пръстите си и впрегнал сивите си клетки в работа, удобно настанен между четирите стени на стаята. На Ариадни Оливър тази перспектива не й се нравеше. Както категорично му бе заявила, смяташе да предприеме нещо. Възнамеряваше да научи повече за мистериозното момиче. Къде беше Норма Рестарик? Какво правеше? Какво още би могла тя, Ариадни Оливър, да открие за нея?

Мисис Оливър кръстосваше напред-назад и се опечаляваше все повече и повече. Какво би могла да направи? Не й бе много лесно да реши да отиде някъде и да задава въпроси? Дали не трябваше да посети Лонг Бейзинг? Но Поаро вече беше ходил там и вероятно бе открил всичко, каквото имаше за откриване. И каква причина щеше да изтъкне, за да нахълта в дома на сър Родерик Хорсфийлд?

Помисли си за още една визита в „Бороудин Меншънс“. Може би там имаше още какво да се открие?

Трябваше да си потърси подходящ претекст, за да отиде отново. Нямаше идея какво извинение да си намери, но така или иначе изглежда там бе единственото място, където можеше да получи допълнителна информация. Колко ли е часът? Десет. Да, определено имаше смисъл…

На път за блока, тя скалъпи едно извинение. Не беше много оригинално. Всъщност мисис Оливър би искала да предложи нещо по-интригуващо, но вероятно, помисли си благоразумно тя, щеше да е по-добре да се придържа към по-обикновен и правдоподобен претекст. Пристигна пред внушителната, но мрачна сграда на Бороудин Меншънс и бавно се разходи из двора, като го разучаваше.

Портиерът разговаряше с шофьора на един камион за мебели. Млекарят, който буташе количката си, застана до мисис Оливър, пред товарния асансьор. Бутилките подрънкваха, а той весело си подсвиркваше. Мисис Оливър продължаваше да зяпа разсеяно към камиона.

— Номер 76 се мести — обясни й млекарят, очевидно разбрал погрешно интереса й. Той взе една каса с бутилки от количката си и влезе в асансьора, за да я остави. — Не че не се е преместила вече, така да се каже — добави той, когато се показа отново. Май беше от млекарите веселяци. Посочи с палец нагоре и продължи: — Хвърли се от прозореца… от седмия етаж… само преди седмица. В пет часа сутринта. Забавен час си е избрала.

Мисис Оливър не видя нищо забавно.

— Защо?

— Защо го е направила ли? Никой не знае. Казаха, че са й избили балансите.

— Млада ли беше?

— Не-е. Една стара дропла. Май бе чукнала петдесетте.

Двама мъже се опитваха да натоварят на камиона един скрин с чекмеджета. Той им се опъна и две махагонови чекмеджета се треснаха на земята. Някакъв лист хартия полетя към мисис Оливър и тя го хвана.

— Не чупи всичко, Чарли — обади се укорително млекарят веселяк. Качи се в асансьора и потегли нагоре с товара си.

Между носачите се разрази свада. Мисис Оливър понечи да им върне листа, но те пренебрежително махнаха с ръка.

Реши се да влезе в сградата и да се качи до номер 67. Отвътре се чу дрънчене и вратата отвори една жена на средна възраст, която държеше бърсалка за подове. Очевидно беше домашната помощница.

— О! — използва мисис Оливър любимото си възклицание. — Добро утро. Има ли… чудя се… има ли някой вкъщи?

— Не, боя се, че не, мадам. Всички излязоха. Отидоха на работа.

— Да, разбирам… всъщност, когато идвах последния път, си забравих бележника. Толкова досадно. Сигурно е някъде в дневната.

— Ами, не съм намирала нищо такова, мадам, доколкото си спомням. А и не бих могла да зная, че е ваше. Ще влезете ли? — и тя отвори гостоприемно вратата. Остави бърсалката, с която бе мила пода на кухнята и придружи мисис Оливър до дневната.

— Да — започна мисис Оливър, твърдо решена да установи приятелски отношения, — да, виждам тук… това е книгата, която оставих на мис Рестарик, на мис Норма. Тя върна ли се?

— Мисля, че в момента не живее тук. Леглото й не е използвано. Вероятно все още е при роднините си в провинцията. Зная, че щеше да ходи при тях миналия уикенд.

— Да, сигурно още е там — каза мисис Оливър. — Аз й донесох тази книга. Една от моите книги.

Последното изречение не предизвика никакъв интерес у домашната помощница.

— Седях тук — продължи мисис Оливър, като потупа по едно кресло, — или поне така мисля. После май ходих до прозореца и може би до канапето.

Тя енергично заопипва с ръка под възглавниците на креслото. Жената постъпи по същия начин с канапето.

— Нямате представа колко влудяващо е, когато си загубиш подобно нещо — продължи непринудено мисис Оливър. — В него човек записва всичките си ангажименти. Сигурна съм, че днес трябва да обядвам с някоя много важна личност, но не мога да си спомня с кого и къде точно. Или може би беше за утре. Ако е така, то днес ще обядвам със съвсем друг човек. Боже господи!

— Много неприятно, мадам — каза жената съчувствено.

— Апартаментите тук са хубави — отбеляза мисис Оливър, като огледа наоколо.

— Този е доста нависоко.

— Е, но пък гледката е чудесна, нали?

— Да, но ако има източно изложение през зимата е доста студено, защото духа вятър. Прониква дори през металните рамки на прозорците. Някои хора са си сложили двойни прозорци. Не бих искала апартамент с такова изложение. Предпочитам хубавичко жилище на партера. Доста по-удобно е ако имате деца, нали знаете, за детските колички и всичко останало. Да, харесвам партера. Представете си, ако стане пожар.

— Да, наистина, би било ужасно — съгласи се мисис Оливър. — Предполагам, че има пожарна стълба?

— Не всякога можеш да стигнеш до изхода. Ужасявам се от пожари. Винаги съм се страхувала. А пък и тези апартаменти са толкова скъпи. Нямате представа какви наеми искат! Ето защо мис Холанд взе още две момичета да живеят с нея.

— О да, мисля, че се запознах с тях. Мис Кари е художничка, нали?

— Работи в една художествена галерия. Но май не си дава много зор. Рисува по малко. Разни крави и дървета, ама никога няма да познаете какво точно е имала предвид. Немарлива млада дама. Няма да повярвате в какво състояние е стаята й! А при мис Холанд всичко е като в аптека. По едно време беше секретарка в една компания за въглища, но сега е секретарка в Сити. Казва, че повече й харесва. Работи при един много богат господин, който наскоро се е върнал от Южна Америка или от там някъде. Баща е на мис Норма. Той помолил Мис Холанд да вземе при себе си дъщеря му като съквартирантка, когато едно от предишните момичета го омъжи и напусна, а тя му споменала, че търси друго момиче. Е, не можеше да му откаже, нали? След като й е работодател.

— А тя искаше ли да му откаже?

Жената подсмръкна.

— Мисля, че ако знаеше, щеше…

— Ако знаеше какво?

Въпросът бе зададен много директно.

— Май не бива много да приказвам. Не е моя работа…

Мисис Оливър продължи да я гледа с леко учудване. Госпожа Бърсалка се предаде.

— Не, че е лошо момиче. Малко е завеяна, ама те почти всички са такива. Мисля си обаче, че трябва да иде на лекар. Има моменти, когато не знае какви ги мърши, или къде се намира. Понякога може доста да ви стресне… Изглежда точно като племенника на моя мъж, след като е имал пристъп. (Да знаете само какви пристъпи има!) Аз обаче не съм чувала да се е случвало с нея. Може би гълта разни работи. Мнозина го правят.

— Май ходи с един млад човек, когото семейството й не одобрява?

— Да, чувала съм. Бил идвал тук веднъж-дваж, но аз никога не съм го виждала. Като че ли е един от онези модерните. Мис Холанд не го харесва, но какво може да направите в днешно време? Момичетата вършат каквото си искат.

— Понякога днешните момичета могат много да те разстроят — отбеляза мисис Оливър и се опита да изглежда сериозна и благоразумна.

— Не са възпитани правилно. Така мисля аз.

— Боя се, че сте права. Не, наистина не са. Мисля си, че за момиче като Норма Рестарик щеше да е по-добре да си стои вкъщи, а не да живее сама в Лондон и да си изкарва прехраната като декоратор.

— На нея не й харесва вкъщи.

— Така ли?

— Има мащеха. Момичетата не харесват мащехите си. От онова, което съм чувала, май мащехата й е направила всичко, което е могла, опитала се е да се разбере с нея, да разкара онези ужасни младежи далеч от къщата и други такива неща. Тя е наясно, че момичетата често си избират неподходящи младежи и могат много да си изпатят. Понякога… Благодарна съм, че нямам дъщери — изрече прочувствено домашната помощничка.

— Синове ли имате?

— Двама. Единият върви много добре в училище, а другият работи в печатница. И той се оправя много добре. Да, добри момчета са. Имайте предвид, че момчетата също могат да създават неприятности. Но мисля, че тревогите е момичетата са повече. Чувстваш се длъжен да направиш нещо за тях.

— Да — съгласи се замислено мисис Оливър, — така е.

Тя усети, че жената вече иска да се върне към задълженията си.

— Много лошо стана с този мой бележник — каза със съжаление мисис Оливър. — Е, благодаря ви. Надявам се, че не съм ви загубила много време.

— Дано го намерите — пожела й жената.

Мисис Оливър излезе от апартамента и се замисли какво да предприеме по-нататък. Не знаеше как да прекара остатъка от деня, но в главата й започна да се оформя планът за следващия ден.

Когато се прибра вкъщи тя извади един бележник и като записа „Факти, които научих“ нахвърля различните неща, които знаеше. Като цяло наученото не беше много, но мисис Оливър, вярна на себе си, успя да извлече максималното. Вероятно най-забележителният факт бе, че Клодия Рийс-Холанд работи при бащата на Норма. До сега не го знаеше, а се съмняваше, че и Еркюл Поаро го знае. Помисли дали да не му звънне по телефона и да му го каже, но заради плановете си за утрешния ден, реши засега да го запази за себе си. Всъщност в момента мисис Оливър се чувстваше не толкова като писател на криминални романи, колкото като усърдно ловно куче. Беше попаднала им следа беше надушила миризмата и утре сутрин… е, утре сутрин ще видим.

Вярна на плана си мисис Оливър стана рано, пийна две чаши чай, изяде едно варено яйце и потегли. Отново се отзова в района на „Бороудин Меншънс“. Зачуди се дали вече не я познават, така че този път тя не влезе в двора, а се спотаи до входа, като изучаваше внимателно хората, които изникваха в утринния дъждец и подтичваха на път за работа. Повечето бяха момичета и изглеждаха поразително еднакви. Колко странно изглеждат човешките създания, когато ги разглеждаш по този начин, как се появяват от тези високи сгради „Също като мравки“ — помисли си мисис Оливър и реши, че хората не се отнасят с подобаващо внимание към мравките. Те така безцелно се щурат, ако човек разрови мравуняка им с върха на обувката си. Тези работливи дребни същества, понесли късчета трева, движещи се в непрекъснат поток, загрижени, тревожни, тичащи напред-назад, сякаш за никъде, но вероятно и те бяха точно толкова добре организирани, колкото и хората. Този мъж например, който току-що мина покрай нея. Бързаше и си мърмореше под нос. „Чудя се какво ли те тревожи“ — помисли си мисис Оливър. Тя се разходи още малко нагоре-надолу, после изведнъж отново се спотаи.

От входа излезе Клодия Рийс-Холанд и тръгна със забързана делова походка. Както и преди, беше облечена много добре. Мисис Оливър се обърна, за да не я познаят. Когато Клодия се отдалечи достатъчно, тя тръгна след нея. Момичето стигна до края на алеята и зави надясно по главната улица. Спря до една автобусна спирка и застана на опашката. Мисис Оливър, която я следваше, за миг се притесни. Ами ако случайно Клодия се обърне, забележи я и я познае? Всичко, което можа да измисли, бе да извади носната си кърпа и дълго и безшумно да си духа носа. Но Клодия Рийс-Холанд изглеждаше изцяло погълната в собствените си мисли. Не поглеждаше към никого от чакащите автобуса. Мисис Оливър беше двама души след нея. Най-сетне пристигна очакваният автобус и тълпата се понесе напред. Клодия се качи директно на втория етаж. Мисис Оливър успя да седне близо до вратата, въпреки че мястото не беше достатъчно удобно за трима. Когато пристигна кондукторът, тя пъхна в ръката му един шилинг и шест пенса. Все пак не знаеше по кой маршрут минаваше автобуса и колко далеч се намираше онова, което домашната помощничка неясно й беше описала като „една от онези нови сгради до Сейнт Пол“. Седеше нащрек, докато най-сетне се появи импозантната катедрала. „Всеки момент“ — каза си тя, като не откъсваше очи от пътниците, които слизаха от горната платформа. А, да, ето я и Клодия, спретната и шикарна в елегантния си костюм. Тя слезе от автобуса и мисис Оливър я последва, като поддържаше добре пресметната дистанция.

„Много интересно — помисли си мисис Оливър. — Ето, че аз наистина следя някого! Точно като в книгите ми. А и сигурно го правя много добре, след като тя още не е разбрала.“

Клодия Рийс-Холанд изглеждаше погълната в себе си. „Струва ми се, че е много умно момиче — помисли си преследвачката й. — Ако трябва да пресъздам образ на убиец, на един умен убиец, бих избрала някой, който да прилича на нея.“

За съжаление все още никой не беше убит, освен ако Норма е права в предположението си, че е извършила убийство.

През последните години в този район се бяха появили множество сгради и не беше ясно дали тази част на Лондон печели или губи от това. Огромни, устремени към небето небостъргачи, приличащи на кибритени кутийки, повечето от които мисис Оливър намираше за отвратителни.

Клодия влезе в един от тях. „Сега ще разбера точно“ — каза си мисис Оливър и я последва. Четири асансьора летяха нагоре-надолу с френетична бързина. Мисис Оливър си помисли, че сега ще й бъде по-трудно да се прикрие от Клодия. Асансьорите обаче бяха много големи и тя успя да се вмъкне в последната секунда, така че между двете имаше няколко високи мъже. Клодия слезе на четвъртия етаж. Тръгна по коридора, а мисис Оливър, скрита зад двама от високите мъже, забеляза вратата, в която влезе момичето. Беше третата врата от края на коридора. Мисис Оливър застана пред нея и прочете надписа на табелката — „Джошуа Рестарик Лтд.“

След като бе стигнала до тук, тя си даде сметка, че не знае какво да прави по-нататък. Беше открила къде работи бащата на Норма, както и Клодия, но сега, леко разочарована, тя осъзна, че откритието й не е нищо особено. Честно казано, с какво помагаше? Вероятно с нищо.

Тя се помота няколко минути, като се разходи от единия край на коридора до другия, изчаквайки да види дали още някой интересен човек няма да влезе в кантората на фирмата „Рестарик“. Наистина две-три момичета влязоха, но те не й се сториха интересни. Мисис Оливър слезе долу с асансьора и напусна сградата доста опечалена. Не можеше да измисли какво да предприеме по-нататък. Обиколи близките улички и посети „Сейнт Пол“.

„Май ще трябва да се кача до «Галерията на шепотите» и да се помоля — помисли си тя. — Чудя се как ли би изглеждала галерията като сцена на убийство? Не, боя се, че би било богохулство. Не мисля, че би било разумно.“ После излезе и тръгна към театър „Мърмейд“.

Върна се обратно към района на новите сгради. Усети, че й липсва сериозната сутрешна закуска и влезе в едно кафене. Имаше доста хора, които си бяха поръчали късна закуска или ранен обяд. Мисис Оливър разсеяно се огледа за свободно място и ахна. На една маса до стената седеше Норма, а срещу нея — младеж с кестеняви букли, дълги до раменете. Носеше червена кадифена жилетка и много екстравагантно сако.

„Дейвид — досети се мисис Оливър — Сигурно е Дейвид.“

Двамата разговаряха оживено.

Мисис Оливър състави план за действие, одобри го и като кимна доволно с глава, прекоси кафенето и влезе в дамската тоалетна.

Не беше напълно убедена, дали Норма ще я познае. Не всякога хората, които изглеждат разсеяни се оказват и в действителност такива. За момента Норма нямаше вид, че би погледнала някой друг, освен Дейвид, но кой знае?

„Предполагам, че бих могла да променя нещо по себе си“ — помисли си мисис Оливър. Тя се огледа в малкото оплюто от мухите огледало, закачено от собственика на кафенето, съсредоточи вниманието си върху онова, което според нея бе най-впечатляващо във външността на една жена — косата. Никой не оценяваше този факт по-добре от мисис Оливър, защото безброй пъти бе сменяна прическите си и като резултат приятелите й не можеха да я познаят. Разгледа изучаващо косата си и се зае с нея. Извади няколко фиби и много от буклите й палнаха. Уви ги в носната си кърпичка и ги натика в чантата. После си среса косата на път по средата, опъна я назад и я нави в скромен кок на тила. Извади очила и ги нагласи на носа СИ. Ах, колко сериозна изглеждаше сега! „Почти интелектуална“ помисли си одобрително тя. Промени леко формата на устните си с помощта на червило и отново се появи в кафенето. Движеше се внимателно; защото очилата й бяха само за четене и виждаше доста неясно. Прекоси помещението и се насочи към една празна маса и съседство до тази, заета от Норма И Дейвид. Седна така, че да бъде с лице към него. Норма седеше с гръб към нея от по близката й страна. Следователно не можеше да я види, освен ако не се обърнеше назад. Появи се келнерката. Мисис Оливър си поръча кафе и кифличка, и се опита да стане незабележима.

Норма и Дейвид не й обърнаха никакво внимание. Бяха погълнати от разгорещения си разговор. Трябваше й минута-две, за да разбере за какво си говорят.

— … Но ти само си въобразяват тези неща — обясняваше Дейвид. — Фантазираш си. Те са пълна, пълна глупост, скъпо мое момиче.

— Не зная. Не съм сигурна. — Гласът на Норма звучеше странно глухо.

Мисис Оливър не я чуваше така добре, както Дейвид, защото момичето бе с гръб към нея, но безизразният й глас я стресна. Помисли си, че тук нещо не е наред. Съвсем не е наред. Спомни си как се бе изразил Поаро: „Тя мисли, че може би е извършила убийство“. Какво ставаше с това момиче? Халюцинации ли има? Наистина ли мозъкът й бе засегнат и, осъзнавайки го, момичето е преживяло тежък шок?

— Ако питаш мен, Мери вдигна излишен шум. Тя си е една глупава жена, въобразява си, че е болна и всякакви подобни неща.

— Тя беше болна.

— Добре де, била е болна. Всяка разумна жена би накарала лекаря да й даде някакъв антибиотик, а не да вдига врява.

— Тя си мисли, че аз съм причината. Баща ми мисли същото.

— Норма, въобразяваш си.

— Току-що ми го каза, Дейвид. Повтаряш го, за да ме развеселиш. Ами ако предположим, че аз съм й дала онова нещо?

— Какво искаш да кажеш — ако предположим? Ти трябва да знаеш дали си го направила или не. Не можеш да бъдеш такъв идиот, Норма.

— Не зная.

— Постоянно го повтаряш. Непрекъснато се въртиш около това твое „не зная, не зная.“

— Не разбираш. Изобщо не разбираш какво означава да мразиш. Мразя я от първия миг, в който я видях.

— Зная Казвала си ми го вече.

— Ето, това е странното. Казвала съм ти го, но не си спомням, че съм го направила. Не разбираш ли? От време на време казвам на хората разни неща. Споменавам им какво искам да правя, или какво съм направила, или какво възнамерявам да направя, но не го помня. Като че ли съм си мислила и понякога го изговарям на глас. Споделяла съм го с теб, нали?

— Ами… искам да кажа… виж сега, нека не го обсъждаме повече.

— Но съм го споделяла с теб, нали?

— Добре, добре. Човек казва такива неща: „Мразя я и бих искала да я убия. Ще я отровя!“ Но това са детски работи, разбираш какво имам предвид, нали? Като че ли не си пораснала още. Много естествена реакция. Децата често повтарят: „Мразя го този. Ще му откъсна главата!“ Говорят си така в училище за някой учител, когото не обичат.

— Мислиш ли, че е така? Но… звучи сякаш съм още дете.

— Е, в някои отношения си е така. Ако се стегнеш, ще разбереш колко глупаво е всичко. Какво значение има дали я мразиш? Ти напусна къщата и не живееш с нея.

— Защо да не живея в собствената си къща със собствения си баща? — възкликна Норма. — Не е честно. Не е честно. Първо той замина и изостави майка ми, а сега, точно когато се върна при мен, взе че се ожени за Мери. Разбира се, че я мразя. И тя ме мрази. По едно време ми мина мисълта да я убия и как да го направя. Беше ми приятно да си го представям. Но после… когато тя наистина се разболя…

— Нали не смяташ, че си вещица или нещо подобно? — попита неловко Дейвид. — Не правиш фигурки от восък и не ги пробождаш с игли, нали?

— О, не. Би било глупаво. Онова, което направих, е истинско. Съвсем истинско.

— Виж какво, Норма, обясни ми какво имаш предвид под истинско?

— Шишето беше там, в чекмеджето ми. Да, отворих си чекмеджето и го видях.

— Какво шише?

— „Драконов унищожител. Препарат против плевели“. Така пишеше на етикета. Някакъв разтвор в тъмно зелено шише, с който се пръскат плевелите. На него имаше и предупреждение „Внимание!“, „Отровно!“.

— Ти ли го купи? Или просто го намери?

— Не зная откъде съм го взела, но беше там в чекмеджето ми, полупразно.

— И после ти… ти… си спомняш…

— Да — каза Норма. — Да… — Гласът й бе вял и почти унесен. — Да… струва ми се, че тогава осъзнах какво е станало. И ти си го мислиш, нали Дейвид?

— Не зная какво да те правя, Норма. Наистина не зная. Имам чувството, че си измисляш, че си внушаваш.

— Но тя отиде в болница за изследвания. Лекарите бяха озадачени. Казаха, че не откриват нищо нередно и тя се прибра вкъщи… после отново се разболя и аз се уплаших. Баща ми започна да ме гледа странно. Пристигна лекарят и те двамата се затвориха в кабинета на баща ми. Излязох навън, промъкнах се до прозореца и се опитах да ги подслушам. Исках да чуя какво си говорят. Планираха… да ме отпратят в едно място, където да съм под наблюдение. Място, където ще бъда подложена на „курс на лечение“ или нещо подобно. Виждаш ли, те си мислят, че съм луда. Уплаших се… защото… защото не зная какво точно съм направила или какво не съм направила.

— Тогава ли избяга?

— Не… избягах по-късно…

— Разкажи ми.

— Не искам да говоря повече за това.

— Рано или късно ще трябва да им съобщиш къде си…

— Няма! Мразя ги. Мразя баща си толкова, колкото мразя Мери. Искам да умрат. Искам и двамата да умрат. Тогава… тогава, струва ми се, ще бъда отново щастлива.

— Не се навивай! Виж какво, Норма… — замълча озадачено младежът. — Не си падам много по женитбите и всички тези глупости… Имам предвид, не съм мислил, че някога ще направя подобно нещо… Е, поне не скоро. Човек не иска да се обвързва, но това май е най-доброто, което можем да направим. Да се оженим. Да сключим граждански брак. Ще трябва да кажеш, че си навършила двайсет и една години. Ще си вдигнеш косата, ще си сложиш очила или нещо подобно, за да изглеждаш малко по-стара. След като се оженим, баща ти нищо не може да ти направи. Не може да те изпрати на онова, както ти го наричаш „място“. Няма да има повече власт над теб.

— Мразя го.

— Струва ми се, че мразиш всички.

— Само баща ми и Мери.

— Е, в края на краищата, съвсем естествено е един мъж да се ожени отново.

— Виж какво направи с майка ми.

— Било е толкова отдавна.

— Да. Бях още дете, но си спомням. Той замина и ни изостави. Пращаше ми подаръци за Коледа, но самият той никога не дойде. И когато се завърна, не бих го познала, ако го срещнех на улицата. Дотогава той не означаваше нищо за мен. Мисля, че пращаше и майка ми на подобно място. Когато се разболееше, тя заминаваше за някъде. Не зная къде. Не зная какво й беше. Понякога се чудя… Чудя се, Дейвид. Знаеш ли, мисля си, че нещо не е наред с главата ми и някой ден ще направя нещо наистина ужасно. Като ножа.

— Какъв нож?

— Няма значение. Просто един нож.

— Е, не можеш ли да ми кажеш за какво говориш?

— Мисля, че имаше петна от кръв по нето… беше скрит там… под чорапите ми.

— Спомняш ли си да си скривала там нож?

— Така мисля. Но не си спомням какво съм правила с него преди това. Не помия къде съм била… Губи ми се цял час от онази вечер. Един цял час, в който не зная къде съм била. Била съм някъде и съм правила нещо.

— Шшт! — направи й бързо знак Дейвид, защото келнерката приближи до масата им. — Ще се оправиш. Ще се грижа за теб. Нека си поръчаме още нещо — и като взе менюто на висок глас поръча на келнерката: — Две порции боб на фурна с препечен хляб.