Тревожна кръв

1

– Ти си корнуолец по рождение и възпитание – заяви раздразнено Дейв Полуърт. – Страйк дори не е истинската ти фамилия. По право си Нанкароу. Нали няма да седнеш да ми разправяш сега, че би се нарекъл англичанин?

„Виктъри Ин“ беше толкова препълнен в тази августовска вечер, че пиещите, за които нямаше място вътре, се бяха скупчили на широките каменни стъпала, водещи надолу към залива. Полуърт и Страйк седяха на маса в ъгъла, вече обърнали по няколко халби, за да отпразнуват трийсет и деветия рожден ден на Полуърт. Вече от двайсет минути се обсъждаше темата за корнуолския национализъм, но Страйк имаше чувството, че е било по-дълго.

– Дали бих се нарекъл англичанин ли? – заразсъждава на глас той. – Не, по-скоро британец.

– Я стига – пламна късият фитил на Полуърт. – Не би го направил. Само се опитваш да ме нервираш.

Двамата приятели бяха пълни противоположности по външност. Полуърт беше нисък и набит като жокей, с обветрено и преждевременно набръчкано лице, а загорелият му скалп прозираше през оредяващата коса. Фланелката му беше смачкана, сякаш я бе вдигнал от пода или я бе измъкнал от панера за пране, а джинсите му бяха оръфани по краищата. На лявата му ръка над лакътя бе татуиран в черно и бяло кръстът на свети Пиран Корнуолски; на опакото на дясната му длан имаше дълбок белег, сувенир от близка среща с акула.

Приятелят му Страйк приличаше на изгубил форма бивш боксьор, какъвто той и беше; едър мъж, близо метър и деветдесет, с крив нос и гъста къдрава коса. Нямаше татуировки и въпреки пос­тоянно наболата плътна брада бе спретнат и грижливо огладен, което навяваше предположения за бивш полицай или военен.

– Роден си тук, значи си корнуолец – упорстваше Полуърт.

– Бедата е там, че по този стандарт ти си бирмингамец.

– Бягай оттук бе! – възкликна Полуърт, сериозно уязвен. – Тук съм от двегодишен, а моминската фамилия на майка ми е Тревелиън. – Идентичността ти е, каквато я усещаш тук. – И той се тупна в гърдите над сърцето. – Предците на мама от векове са живели в Корнуол.

– Не съм силен по тая част с кръвта и родното място...

– Чу ли за последното проучване, което са направили? – заговори Полуърт и прекъсна Страйк. – На въпроса „Какъв е етничес­кият ви произход“ половината... забележи, половината са отметнали „корнуолец“, а не „англичанин“. Това е огромен напредък.

– Браво – коментира Страйк. – Остава само да вкарат квадратчета за думнонии[1] и римляни.

– Няма да прокопсаш с този назидателен тон – заяви Полуърт. – Твърде много се заседя в Лондон, момче... Няма нищо лошо в това да се гордееш с произхода си. Нормално е общностите да искат известна автономия от властта. Шотландците ще поведат парада догодина. Само гледай. Получат ли те независимост, това ще отприщи нещата. Келтските народи из цялата страна ще се раздвижат. Искаш ли още една? – добави и посочи към празната халба на Страйк.

Страйк беше дошъл в пъба, жадуващ да намери отмора от напрежението и тревогите, а не да бъде тормозен с корнуолско политиканство. Лоялността на Полуърт към „Синовете на Корнуол“, националистическата партия, в която той бе постъпил още на шестнайсет, явно съвсем го бе обсебила през тази една година, откакто се бяха видели последния път. Дейв обикновено бе в състояние да разсмее Страйк като никой друг, но по отношение на независимостта на Корнуол не бе склонен на шеги, а Страйк тази тема го интересуваше, кажи-речи, колкото обзавеждане с мека мебел или зяпане по минаващи влакове. За секунда му мина през ума да каже, че трябва да се връща в къщата на леля си, но перспективата за такова нещо бе още по-потискаща от гневните тиради на стария му приятел срещу супермаркетите, нежелаещи да поставят кръста на свети Пиран върху стоки с корнуолски произход.

– С удоволствие, благодаря! – отвърна и подаде празната си халба на Дейв, който се отправи към бара и пътем кимаше ту вляво, ту вдясно на многобройните си познати.

След като Страйк остана сам на масата, безцелно обходи с очи пъба, който винаги бе смятал за свой квартален. Беше се променил през годините, но все още бе разпознаваем като заведението, където в късното си юношество се бе събирал с корнуолските си приятели. Изпитваше странното двойствено усещане, че се намира точно където му е мястото и че не му е там мястото, едновременно силна близост и изолираност.

Докато погледът му шареше разсеяно от дъсчения под към морските гравюри по стените, внезапно срещна големите и тревожни очи на жена, застанала край бара с приятелка. Имаше издължено бледо лице, а в тъмната ѝ, дълга до раменете коса се забелязваха бели нишки. Той не я разпозна, но през последния час си даваше сметка, че някои от местните протягаха шии да го видят по-добре или се мъчеха да уловят погледа му. Страйк се извърна, извади мобилния си телефон и се престори, че праща съобщение.

Познатите му имаха готово оправдание да подхванат разговор, ако покажеше и най-бегъл знак на насърчение, защото всички в Сейнт Моус очевидно бяха наясно, че десет дни по-рано на леля му Джоун бе поставена диагноза рак на яйчниците и че той, сестра му наполовина Луси и тримата ѝ синове бяха пристигнали веднага в дома на Джоун и Тед да предложат каквато могат подкрепа. Вече от една седмица той отговаряше на въпроси, приемаше съчувствие и любезно отклоняваше предложения за помощ при всяко свое излизане от къщата. Уморен бе да дири нови начини да каже: „Да, явно е нелечим“ и „Да, това е ужасно за нас“.

Полуърт се провря обратно до масата с две пълни халби бира.

– Заповядай, Диди – рече и се настани на високия стол.

Старият прякор не бе даден на Страйк, както повечето хора приемаха, като иронична отправка към едрия му ръст, а идваше от „дидикой“, което бе корнуолската дума за „циганин“. Като го чу, Страйк усети, че омеква, припомнил си защо приятелството с Полуърт бе най-трайното в живота му.

Преди трийсет и пет години Страйк бе постъпил в началното училище на Сейнт Моус с един срок закъснение, необичайно едър за годините си и с акцент, който рязко се отличаваше от местния проточен изговор. Макар да бе роден в Корнуол, майка му го бе подбрала веднага щом се бе възстановила от раждането и бе хук­нала посред нощ с бебе на ръце обратно към лондонския живот, обичан от нея, с поредицата от жилища, където се самонастаняваше, и с лудешките купони.

Какво точно бе написала Леда в бележката, оставена на кухненската маса, Страйк никога не научи. Без съмнение бе имала някакви неприятности с хазаин или гадже, а нищо чудно да бе бързала да посети особено интересен за нея музикален фестивал: вече не бе лесно да живее както ѝ скимне, като имаше две деца. Каквато и да бе причината за проточилото ѝ се отсъствие, снаха ѝ Джоун, която бе точно толкова конвенционална и подредена, колкото Леда бе лекомислена и хаотична, купи на Страйк униформа и го записа в местното училище.

Другите четири и половина годишни хлапета зяпнаха, когато той беше представен пред класа. Няколко се изхилиха, когато учителката съобщи малкото му име – Корморан. Притесняваше го тази работа с училището, защото майка му беше казала – сигурен беше в това, – че ще го обучава у дома. Опита се да обясни на чичо Тед как Леда не би искала той да ходи на училище, но Тед, обикновено тъй разбиращ, отсече категорично, че трябва да го направи, и ето как се озова сред непознати с чудат акцент. Страйк, който открай време отбягваше плача, бе седнал на старовремския чин с капак върху писалището с буца като ябълка в гърлото си.

Защо Дейв Полуърт, всепризнатият главатар на класа, бе решил да се сприятели с новото момче, той така и не обясни удов­летворително, нито дори на Страйк. Нямаше как да е от страх заради едрата фигура на Страйк, тъй като двамата най-добри приятели на Дейв бяха яки синове на рибари, а самият Дейв имаше лошата слава на побойник, чиято настървеност бе обратнопропорционална на ръста му. В края на онзи първи ден Полуърт бе станал едновременно негов приятел и покровител и си науми да впечатли съучениците им с всички причини, поради които Страйк бе достоен за уважението им: беше родом от Корнуол, племенник на Тед Нанкароу от местната команда на спасителите, не знаеше къде е майка му и изобщо не беше крив, че приказва така смешно.

Колкото и болна да бе лелята на Страйк, колкото и голямо удоволствие да ѝ доставяше гостуването на племенника ѝ, останал цяла седмица, и въпреки заминаването му на следващия ден, Джоун буквално го бе изтикала от къщи, за да отпразнува рождения ден на Малкия Дейв тази вечер. Тя отдаваше голямо значение на старите връзки и бе възхитена, че Страйк и Дейв Полуърт още бяха приятели след толкова години. Джоун броеше факта на тяхната дружба като доказателство, че е била права да го прати на училище, напук на прищевките на шантавата му майка, доказателство, че Корнуол е истинският дом на Страйк, без значение, че междувременно бе обиколил света, а сега се бе установил в Лондон.

Полуърт отпи юнашка глътка от четвъртата си бира и отсече с остър поглед през рамо към тъмнокосата жена и русата ѝ приятелка:

– Шибани туристки.

– И закъде щеше да си с твоя парк без туристите? – изтъкна Страйк.

– Хайде, моля ти се, имаме си достатъчно местни посетители.

Полуърт неотдавна бе напуснал ръководния си пост в инженерна фирма в Бристол, за да работи като главен градинар в голям обществен парк недалече от брега. Имаше лиценз за водолаз, беше опитен сърфист, участник в турнирите „Айрънмен“, изобщо беше страстно отдаден на всякакви спортни дейности още от дете, а годините и канцеларската работа ни най-малко не го бяха укротили.

– Значи, не съжаляваш за решението си? – попита Страйк.

– Никак дори – разпалено отвърна Полуърт. – Имах нужда отново да си изцапам ръцете, да бъда на открито. Догодина ставам на четиресет. Моментът беше сега или никога.

Полуърт беше кандидатствал за новата работа, без да предуп­реди жена си какво е намислил. След като му предложиха поста, напусна фирмата и си отиде у дома да постави семейството си пред свършен факт.

– Пени се примири вече, нали? – попита Страйк.

– Все така ми казва веднъж седмично как искала развод – подхвърли с безразличие Полуърт. – Но беше по-добре да я изправя пред свършен факт, отколкото да се разправяме по въпроса още пет години. Всичко се подреди чудесно. На децата им харесва новото училище, от компанията на Пени ѝ позволиха прехвърляне в офиса в Големия град. – С което Полуърт имаше предвид Труро, не Лондон. – Щастлива е, само дето не иска да си признае.

Тайничко Страйк се съмняваше в истинността на това твърдение. Незачитането на неудобните факти при Полуърт вървеше ръка за ръка със страстта му към риска и романтичните каузи. Само че Страйк си имаше достатъчно свои проблеми, та да се тревожи за тези на Полуърт, така че вдигна пълната си халба и изрече с надежда да отклони мислите на приятеля си от политиката:

– За много години, друже.

– Наздраве – посрещна тоста му Полуърт. – Е, какво ще кажеш за шансовете на „Арсенал“? Ще се класират ли?

Страйк вдигна рамене, защото се боеше, че обсъждането на възможността любимият му лондонски футболен отбор да си осигури място в Шампионската лига отново щеше да ги върне на темата за неговата липса на лоялност към Корнуол.

– Как е любовният живот? – пробва се Полуърт в различна посока.

– Несъществуващ.

Полуърт се ухили.

– Джоуни е уверена, че накрая ще се хванеш с бизнес партньорката си. Онова момиче Робин.

– Сериозно ли? – промърмори Страйк.

– Каза ми го по-миналия уикенд, като отидох у тях да ѝ оправя сателитния приемник.

– Не ми казаха, че си го направил. Много мило от твоя страна, благодаря.

Ако се опитваше да разсее приятеля си, не постигна успех.

– И двамата всъщност. И тя, и Тед – заяви Полуърт. – Убедени са, че Робин е жената за теб.

След като Страйк не отговори, Полуърт го притисна.

– Значи, нищо не се случва, а?

– Нищо – отвърна Страйк.

– Е, как така? – намръщи се отново Полуърт. Както и преди малко по повод шотландската независимост, Страйк не пожела да се обвърже с желания насреща отговор. – Хубавица е. Видях я във вестника. Е, може да не е чак от ранга на Милейди Откачалка – призна Полуърт. Отдавна беше накичил с този прякор бившата годеница на Страйк. – Но пък, от друга страна, не е и луда за връзване, нали така, Диди?

Страйк се разсмя.

– И Луси я харесва – продължи Полуърт. – Твърди, че ще си подхождате идеално.

– Кога си приказвал с Луси за моя любовен живот? – осведоми се Страйк, вече поразколебан в категоричността си.

– Преди около месец – отговори Полуърт. – Беше довела момчетата за уикенда и ги поканихме на барбекю.

Страйк отпи и не каза нищо.

– Разправя, че се погаждате много добре – каза Полуърт, като не сваляше поглед от него.

– Да, вярно е – съгласи се Страйк.

Полуърт го погледна с повдигнати вежди и очаквателно изражение.

– Всичко бих съсипал – въздъхна Страйк. – А не искам да излагам агенцията на риск.

– Ясно – рече Полуърт. – Ама си изкушен, а?

Настана кратка пауза. Страйк грижливо избягваше да поглежда тъмнокосата жена и спътницата ѝ, за които бе сигурен, че обсъждат него.

– Може и да е имало моменти, когато ми е минавало през ума – призна. – Но в момента тя е в тежък развод, прекарваме половината от живота си заедно и аз държа да я имам като делови партньор.

Предвид дългото им приятелство и факта, че вече се бяха сръфали на политическа тема и че беше рожденият ден на Полуърт, той се опитваше да не показва недоволство от провеждания разпит. Семейните хора, които познаваше, до един с всички сили се мъчеха да агитират необвързаните за брак, без значение колко лоша реклама бяха самите те на тази институция. Семейство Полуърт например като че пребиваваха в постоянно състояние на взаимна враждебност. Страйк неведнъж бе чувал Пени да нарича съпруга си „онзи тъпчо“ вместо с името му, а при събиранията им по мъжки Полуърт на драго сърце го бе посвещавал в подробности как преследва своите си планове и амбиции за сметка на съпругата си и въпреки протестите ѝ. И двамата изглеждаха най-щастливи и релаксирани в компанията на собствения си пол и в редките случаи, когато Страйк се бе радвал на гостоприемство в дома им, неизбежно възникваше естествена сегрегация – жените бяха в една зона на къщата, мъжете в друга.

– А и какво ще стане, ако Робин иска да има деца? – подхвърли Полуърт.

– Надали ще иска – каза Страйк. – Твърде много си обича работата.

– Всичките така говорят – махна пренебрежително Полуърт. – На каква възраст е сега?

– Десет години по-млада е от нас.

– Ще иска деца – отсече уверено Полуърт. – Всички искат. А и при жените е в сила това състезание с биологичния часовник.

– Е, с мен няма да ги има. Аз не искам деца. А и с годините все повече си мисля, че не съм за брак.

– И аз така си въобразявах – осведоми го Полуърт. – Но после осъзнах, че съм бъркал. Нали съм ти разправял как стана? Как накрая аз направих предложението на Пени.

– Нямам спомен да си ми казвал – отговори Страйк.

– Не съм ти описал този достоен за Толстой сюжет? – смая се Полуърт от пропуска си.

Страйк, който тъкмо се бе канил да отпие, свали с изненада чашата си. Още от началното училище Полуърт, който притежаваше остър като бръснач ум, но презираше всякакъв тип познание, неприложимо за моментална практическа употреба, отбягваше всичко напечатано на хартия с изключение на технически наръчници.

Неизтълкувал правилно изражението на Страйк, Полуърт поясни.

– Толстой е писател.

– Да, благодаря – отвърна Страйк. – Но как точно се вписва Толстой...?

– Ще ти кажа как. Тъкмо се бях разделил с Пени за втори път. Мрънкаше ми да се сгодим, а аз не бях на тази вълна. И тъй, седя си в бара и разправям на приятеля ми Крис колко ми е дотегнала да иска пръстен... Нали помниш Крис? Едър, леко фъфли. Запознах те с него на кръщенето на Розуин. Та така де, до нас на бара седеше някакъв подпийнал по-възрастен тип, малко нещо женствен на вид с кадифеното си сако. Ядосах му се, защото си личеше, че слуша разговора ни, и го попитах какво зяпа. А той ме погледна право в очите и каза: „Можеш да носиш товар и да вършиш нещо с ръцете си, ако привържеш товара на гърба си. Ожени се и разполагаш с ръцете си. Не се ли ожениш, ръцете ти никога няма да са свободни за друго. Виж Мазанков, виж Крупов. Съсипаха си кариерата заради жени“. Помислих, че Мазанков и Крупов са негови приятели. Попитах го какви ми ги дрънка, по дяволите. Тогава той ми обясни, че цитира Толстой. Заприказвахме се и казвам ти, Диди, това беше един от онези моменти, които ти променят живота. Светна ми крушката – рече Полуърт и посочи нагоре към оплешивяващата си глава. – Той ме накара да прозра. Това е то мъжката участ, приятел. Ей ме, чудя се как да запълня четвъртък вечер, връщам се сам у дома, отегчен до полуда. Мисля си колко пари и усилия съм похабил да задирям случайни фусти, задавам си въпроса искам ли на четиресет да си седя самичък и да гледам порно. И тогава си отговорих, че тъкмо затова е създаден бракът. Дали можех да си намеря по-добра от Пени? Доставя ли ми удоволствие да дрънкам глупости на жени по баровете? С Пени се разбирахме добре. Можех на много по-лоша да случа. Пък и на външност не беше за изхвърляне. Във всеки случай поне щеше да запълни празното място у дома.

– Жалко, че не може да те чуе – подхвърли Страйк. – Наново би се влюбила в теб.

– Стиснах ръката на онзи, женствения – продължи Полуърт, като игнорира сарказма на Страйк. – Накарах го да ми запише заглавието на книгата. Като излязох от бара, метнах се на едно такси и отидох право у Пени, затропах на вратата, събудих я. Тя побесня. Реши, че съм отишъл, защото съм пиян и по липса на по-добро съм си наумил да я изчукам. „Не ма, краво заспала, тук съм, защото искам да се оженя за теб.“ Ще кажа и на теб заглавието на книгата. „Ана Каренина“. – Той пресуши халбата си. – Голяма гадост.

Страйк отново се разсмя.

Полуърт се оригна шумно и погледна часовника си. Беше човек, който знаеше кога да сложи точка, и нямаше повече търпение за проточени сбогувания, отколкото за руска литература.

– Ще тръгвам, Диди – съобщи. – Ако се прибера преди десет и половина, ще ме огрее свирка по случай рождения ден. И ей това изчерпва смисъла на всичко, което ти казвам, приятел.

Страйк се подсмихна и пое протегнатата ръка на стария си другар. Полуърт му заръча да поздрави Джоун и да се обади при следващото си идване, после се провря към изхода и се изгуби от поглед.

2

Все още усмихнат заради разказа на Полуърт, Страйк осъзна, че тъмнокосата жена до бара дава признаци на желание да го заговори. Очилатата ѝ руса приятелка очевидно се опитваше да я разубеди. Страйк допи халбата си, прибра портфейла си, провери дали цигарите му още са в джоба и с помощта на стената до себе си се надигна, като преди да пристъпи, се увери, че с равновесието му всичко е наред. Изкуственият му крак невинаги сътрудничеше добре след четири големи бири. Успокоен, че балансира прилично, пое към вратата и без усмивка кимна на неколцина местни, които не би могъл да игнорира, без да нанесе обида. Излезе навън в топлия мрак, като никой повече не го спря да му досажда.

Широките и неравни каменни стъпала, които водеха към залива долу, още бяха отрупани с пиещи и пушещи хора. Страйк се промъкна покрай тях и пътем извади цигарите си.

Беше мека августовска вечер и по живописния бряг още се разхождаха туристи. На Страйк му предстоеше петнайсетминутно вървене, част от него по стръмен склон, до къщата на леля му и чичо му. По волята на случайно хрумване тръгна вдясно и се отправи към високата каменна стена, разделяща паркинга за коли и фериботния пристан от морето. Облегна се на нея, запали цигара и се взря над дима ѝ към сивкавосребристия океан, добавил се към числото на туристите в тъмнината, свободен да пуши кротко, необезпокояван от въпроси за рак, преднамерено отлагащ момента, когато щеше да се наложи да се върне при неудобния диван, негово легло през последните шест нощи.

При пристигането си Страйк бе уведомен, че той, бездетен ерген, при това бивш войник, надали ще възрази да спи на дивана в дневната, защото „ти можеш да спиш навсякъде“. Леля му бе искала да отреже възможността, загатната от Страйк по телефона, той да се настани в пансион, вместо да се тъпче в бездруго пренаселената къща. Гостуванията на Страйк бяха редки, още повече заедно със сестра му и племенниците, тъй че Джоун искаше да се наслади максимално на присъствието му, при все че бе обезсилена от първия си курс на химиотерапия.

И тъй високият и масивен Страйк, който щеше да се чувства по-добре на походно легло, всяка вечер си бе лягал на хлъзгавата и неподатлива маса от конски косъм, покрита със сатен, за да бъде събуждан всяка сутрин от малките си племенници, които редовно забравяха, че бяха помолени да чакат до осем часа, преди да нахълтат в дневната. Джак поне имаше добрината да прошепва извинения всеки път, когато видеше, че е събудил чичо си. Люк, най-големият, неизменно тропаше и крещеше сутрин на слизане по тесните стълби и само му се кикотеше на път към кухнята.

Люк беше счупил чисто новите слушалки на Страйк и детективът се почувства задължен да се престори, че не е никакъв проб­лем. Най-големият му племенник бе сметнал за забавно да избяга една сутрин в градината с изкуствения крак и да го размахва оттам насреща му. Когато Люк най-после го върна, Страйк вече беше с препълнен мехур, а нямаше как да подскача на един крак нагоре по стълбите до единствената тоалетна, тъй че изнесе назидание към Люк с тих глас, след което момчето цяла сутрин бе необичайно кротко.

Междувременно Джоун заявяваше неизменно на Страйк: „Добре поспа“, без намек за въпрос. Открай време ѝ бе навик да притиска всички в семейството да ѝ казват каквото тя искаше да чуе. В дните, когато Страйк спеше в офиса си и бе заплашен от обявяване в несъстоятелност (вярно, този факт го бе премълчал пред леля си и чичо си), Джоун жизнерадостно му бе заявила по телефона: „Справяш се чудесно“, и той както винаги не бе сметнал за нужно да обори оптимистичната ѝ декларация. След като кракът му от коляното надолу бе откъснат при взрив в Ирак, разплаканата Джоун бе стояла край болничното му легло, от което той я бе виждал през мъглата от поставения му морфин, и бе заявила: „Но сега си удобно настанен. Нищо не те боли“. Той обичаше леля си, която го бе отглеждала през продължителни периоди от детството му, но дългият престой в нейната компания го караше да се чувства задушен. Настойчивостта ѝ за фалшиво гладки отношения и стремежът ѝ неудобните истини да се замазват и отричат го изтощаваха.

Нещо проблесна във водата – гладко сребристо тяло и въгленовочерни очи: един тюлен се преобръщаше лениво точно пред Страйк. Той наблюдаваше движенията му във водата и се чудеше дали животното го вижда, след което по необясними причини мисълта му избяга към неговата партньорка от детективската агенция.

Беше съвсем наясно, че не е казал на Полуърт цялата истина относно отношенията си с Робин Елакот, които в края на краищата на никого не влизаха в работата. Истината беше, че чувствата му съдържаха нюанси и сложности, в които той предпочиташе да не задълбава. Например налице бе тенденция, когато бе сам, отегчен или угнетен, да пожелава да чуе гласа ѝ.

Погледна часовника си. Днес тя имаше почивен ден, но съществуваше бегъл шанс още да е будна, а той имаше приемлив претекст да ѝ напише съобщение: дължаха на Сол Морис, най-новия им външен сътрудник, парите за разходите му този месец, а Страйк не бе оставил инструкции по този въпрос. Ако ѝ пишеше за Морис, Робин като нищо можеше да му позвъни, за да научи как е Джоун.

– Извинете – чу зад гърба си притеснен женски глас.

Без да се обръща, Страйк знаеше, че това е тъмнокосата от пъба. Акцентът ѝ бе от някоя от областите около Лондон, а в тона ѝ личеше точно онази смесица от извинение и вълнение, която той долавяше у хора, имащи желание да разговарят с него за зрелищните му детективски успехи.

– Да? – отвърна той и се обърна с лице към жената.

Русата ѝ приятелка бе дошла с нея. А може би, помисли си Страйк, бяха повече от приятелки. Някаква неопределима близост свързваше двете жени, за които той предположи, че са около четиресетгодишни. Носеха джинси и тениски, а русата по-специално бе слаба и жилава и създаваше впечатление, че прекарва уикендите в катерене или каране на велосипед. Някои биха я нарекли хубава жена, в смисъл че изглеждаше добре без помощта на всякакъв грим. Високи скули, очила с диоптри, прибрана в конска опашка коса – беше малко сурова на вид.

Тъмнокосата бе с по-крехко телосложение. Големите ѝ сиви очи проблясваха с бледа светлина върху издълженото лице. Излъчваше напрегнатост, дори фанатизъм и в сумрака напомняше средновековна мъченица.

– Не сте ли... не сте ли Корморан Страйк?

– Да – отвърна той и тонът му никак не бе насърчителен.

– О – леко ахна тя и направи развълнуван жест с ръка. – Това е... толкова странно. Знам, че сигурно не искате... Прощавайте, че ви притеснявам, знам, че не сте на работа... – Тя се засмя нервно. – Казвам се Ана впрочем и се чудех дали... – Пое дълбоко дъх. – Дали мога да дойда да говоря с вас за майка ми.

Страйк не каза нищо.

– Тя изчезна – продължи Ана. – Името ѝ е Марго Бамбъро. Беше общопрактикуващ лекар. Една вечер приключила работа, излязла от кабинета си и оттогава никой не я е виждал.

– Съобщихте ли в полицията? – попита Страйк.

Краткият смях на Ана прозвуча някак странно.

– О, да... в смисъл, те знаеха, имаше разследване. Но така и нищо не откриха. Тя изчезна през 1974 година – заключи Ана.

Тъмните води се плискаха в каменната стена и на Страйк му се стори, че чува как тюленът прочиства ноздрите си. Трима пияни младежи минаха с клатушкаща се походка край тях и се насочиха към фериботната платформа. Страйк се почуди дали им беше известно, че последният за деня ферибот беше отплавал в шест часа вечерта.

– Работата е там – забързано изрече жената, – че миналата седмица... отидох при медиум.

Мамка му, изруга наум Страйк.

От време на време в кариерата си на детектив се бе сблъсквал с хора, претендиращи за паранормални способности, и изпитваше към тях единствено презрение: бяха пиявици, поне той така ги виждаше, дето гледаха как да измъкнат пари от заблудените и отчаяните.

Наближи моторница, чийто стържещ шум разби на парчета нощния покой. Очевидно това превозно средство чакаха тримата младежи. Започнаха да се хилят и да се смушкват с лакти един друг при перспективата за неизбежна морска болест.

– Медиумът ме увери, че ще получа „насока“ – не се отказваше Ана. – Тя ми каза: „Ще научиш какво се е случило с майка ти. Ще получиш насока и трябва да я следваш. Много скоро ще ти се изясни как ще стане“. Тъй че, като ви видях в пъба... самия Корморан Страйк във „Виктъри“... ми се стори невероятно съвпадение и си помислих... почувствах се принудена да говоря с вас.

Лек бриз разроши тъмната, леко прошарена коса на Ана.

– Хайде, Ана, трябва да тръгваме – обади се остро русата и прехвърли ръка през раменете на другата жена. Страйк видя на пръста ѝ да проблясва венчален пръстен. – Простете, че ви обезпокоихме – обърна се тя към детектива.

Русата упражни лек натиск, за да накара Ана да се дръпне, а тя подсмръкна и избъбри:

– Извинете... сигурно съм прекалила с виното.

– Почакайте.

Страйк често се ядосваше на собственото си нелечимо любопитство, на неспособността си да остави сърбежа непочесан, особено когато бе уморен и угрижен като сега. Но 1974 година бе тази на неговото раждане. Марго Бамбъро бе останала в неизвестност през цялото време, докато е бил жив. Нищо не можеше да стори: задължително бе да узнае повече.

– На почивка ли сте тук?

– Да. – Този отговор дойде от русата. – Имаме второ жилище във Фолмът. Постоянното ни местожителство е в Лондон.

– Утре се връщам там – осведоми ги Страйк. (Какво правиш, дявол го взел? – упрекна го глас в главата му.) – Но бих могъл да се отбия през Фолмът, за да се видим утре сутринта, ако сте свободни.

– Наистина ли? – ахна Ана. Не бе видял очите ѝ да се пълнят със сълзи, но очевидно това бе станало, защото сега ги бършеше. – О, прекрасно. Благодаря ви! Благодаря! Ще ви дам адреса.

Блондинката не показа ентусиазъм при перспективата отново да види Страйк. Но когато Ана взе да рови из чантата си, тя я спря.

– Остави, имам визитка.

Извади портфейл от задния си джоб и подаде на Страйк визитна картичка с надпис: „Д-р Ким Съливан, регистриран психолог“, с адрес във Фолмът, напечатан под него.

– Чудесно – каза Страйк и я пъхна в своя портфейл. – Е, утре ще се видя и с двете ви, значи.

– Всъщност утре сутринта имам служебна конференция – уточни Ким. – Ще се освободя около дванайсет часа. Късно ли ще ви е?

Намекът беше ясен: няма да разговаряте с Ана, без аз да присъствам.

– Не, устройва ме – отвърна Страйк. – Е, до утре в дванайсет тогава.

– Много ви благодаря – отново изрече Ана.

Ким я улови за ръката и двете жени се отдалечиха. Страйк видя как минаха под улична лампа, преди да се насочат към морето. Моторницата с подпийналите младежи бе отпътувала. Изглеждаше мъничка сред обширния залив, а ревът на мотора бе заглъхнал до жужене.

Страйк забрави за момент намерението си да пише на Робин и запали цигара, а после извади телефона си и потърси в Гугъл Марго Бамбъро.

Появиха се две различни снимки. Първата показваше главата и раменете на привлекателна жена с правилни черти, раздалечени очи и разделена на път по средата тъмноруса коса. Носеше блуза с издължени ревери върху плетено бюстие.

На втората снимка същата жена изглеждаше по-млада и беше облечена в прочутия черен корсет на зайче от „Плейбой“ със съответните аксесоари – черни заешки уши, черни копринени чорапи и бяла опашчица. Държеше поднос, май с цигари върху него, и се усмихваше към обектива. Друга млада жена със същия костюм стоеше широко усмихната зад нея. Беше с леко издадени напред зъби и бе малко по-закръглена от тъничката си приятелка.

Страйк превъртя надолу и прочете прочуто име редом с това на Марго.

3

Ако денят ѝ бе минал по план, в този момент Робин Елакот вече щеше да лежи с нов роман под завивките в апартамента си под наем в Ърлс Корт, току-що излязла от банята след прането за деня и дълга вана. Вместо това седеше в древния си ландроувър и ѝ бе студено заради налегналата я умора въпреки топлата вечер. Още беше с дрехите, които бе облякла в четири и половина сутринта, и наблюдаваше светещия прозорец на „Пица Експрес“ в Торки. Лицето ѝ в страничното огледало беше бледо и с кървясали сини очи, а червеникаворусата ѝ коса бе скрита под черна трикотажна шапка, която плачеше за пране.

От време на време Робин бръкваше в пликче с бадеми, оставено на седалката до шофьорската. Лесно бе да минеш на бърза храна и шоколад, докато провеждаш следене, да лапваш по-често от необходимото просто от отегчение. Робин се стараеше да се храни здравословно въпреки работата по никое време, но бадемите отдавна бяха изгубили добрия си вкус и тя копнееше за парче от пицата, с която двойката с наднормено тегло се гощаваше до прозореца на ресторанта. Почти усещаше вкуса ѝ, макар въздухът наоколо ѝ да бе напоен от дъх на морска сол и вечния мирис на стари ботуши и мокра кучешка козина, който се бе пропил в извех­тялата тапицерия на ландроувъра.

Обектът на наблюдението ѝ, когото със Страйк бяха кръстили Рошльо заради зле прилягащата му частична перука, в момента бе извън полезрение. Изчезнал бе в пицарията преди час и половина с трима спътници, един от които – тийнейджър с гипсирана ръка – Робин можеше да зърне, ако се наведеше над седалката до себе си. И тя го правеше на всеки пет минути, за да провери докъде е стигнала компанията с вечерята си. При последното ѝ поглеждане им сервираха сладолед, тъй че едва ли щяха да стоят още дълго.

Робин се бореше с чувство на потиснатост, за което знаеше, че отчасти се дължи на пълното ѝ изтощение, на това, че тялото ѝ бе изтръпнало от дългите часове, прекарани на шофьорската седалка, и заради лишаването от дългоочаквания почивен ден. При положение че Страйк отсъстваше цяла седмица от агенцията по уважителни причини, тя бе работила двайсет последователни дни без прекъсване. Днес се предполагаше най-добрият им външен сътрудник Сам Баркли да поеме Рошльо в Шотландия, само че Рошльо не бе отлетял за Глазгоу, както се очакваше. Вместо това изненадващо бе отскочил до Торки и не остави на Робин друг избор, освен да го последва.

Имаше и други причини за угнетеното ѝ настроение, една от които си признаваше, а за другата се нервираше на себе си, че мисли по темата.

Признатата причина бе текущият ѝ развод, който всяка седмица ставаше все по-мъчен. След като Робин узна за връзката на мъжа си, бяха имали една изпълнена с огорчение среща, по случайност тъкмо в заведение на „Пица Експрес“ близо до службата на Матю, където се бяха споразумели за развод без дирене на вина на базата на двегодишна раздяла. Матю може и да беше изневерявал, но тя си даваше сметка, че никога не се бе отдала напълно на този брак, че работата ѝ беше приоритет пред Матю почти при всички случаи и че към края вече само чакаше повод да го напусне. Извънбрачната му връзка ѝ причини шок, но също така ѝ бе добре дошло освобождение.

През дванайсетте месеца след срещата на пица с Матю обаче Робин установи как бившият ѝ съпруг, вместо да спази уговорката за нетърсене на вина, виждаше края на брака им като изцяло причинен от Робин и бе решен да я накара да си плати както емоционално, така и финансово. Общата им банкова сметка, в която бяха парите от продажбата на къщата им, бе замразена, докато адвокатите мъдреха каква точно сума би могла да очаква Робин, при положение че бе печелила толкова по-малко от Матю, а и се бе омъжила за него – както силно се намекваше в последното писмо, – водена чисто от стремеж за парична изгода, на каквато не би могла да се радва като необвързана.

Всяко писмо от адвоката на Матю причиняваше на Робин допълнителен стрес, гняв и потиснатост. Не ѝ бе притрябвало собственият ѝ адвокат да изтъква, че Матю я принуждава да харчи пари, с каквито тя не разполага, за юридически увъртания, за да изтощи ресурсите ѝ и да я остави да си тръгне гола като пушка.

– Никога не съм попадал на толкова озлобен развод в семейс­тво, където няма деца – заяви адвокатът, с което никак не ѝ донесе утеха.

Матю продължаваше да заема почти толкова място в ума ѝ, колкото и като бяха женени. Струваше ѝ се, че може да разчита мислите му през километрите и мълчанието, които ги разделяха в много различния живот, който водеха сега. Той открай време не бе умеел да губи. Държеше да излезе като победител от този конфузно кратък брак, като си тръгне с всичките пари и заклейми Робин като единствената виновна за провала на семейството.

Всичко това даваше причини в изобилие за сегашното ѝ нас­троение, разбира се, но съществуваше и друга причина, онази, дето не бе за признаване, която човъркаше Робин и тя се нервираше, че я мисли.

Случило се бе предишния ден в службата. На Сол Морис, най-новия подизпълнител в агенцията, се дължаха разноските му за месеца, тъй че след като благополучно съпроводи Рошльо до семейния му дом в Уиндзор, Робин се върна на Денмарк Стрийт да плати на Сол.

Морис работеше за агенцията от шест седмици. Беше бивш полицай, безспорно хубав мъж, с черна коса и яркосини очи, но нещо у него поставяше Робин нащрек. Той имаше навика да смекчава глас, като заговореше на нея; отклонения в прекомерно лична посока бележеха и най-небрежната размяна на реплики помежду им и Морис не оставяше неразчепкана нито една случайна двусмислица. Робин окайваше деня, в който той научи, че и тя като него е в процес на развод, защото реши, че това му дава плодородна нова територия за предполагаема интимност. Надявала се бе да се върне от Уиндзор, преди Пат Чонси, новата секретарка на агенцията, да си е тръгнала, но беше шест и десет, когато Робин изкачи стълбите и завари Морис да я чака пред заключената врата.

– Съжалявам – извини се Робин, – имаше ужасно задръстване.

Плати на Морис в брой от новия сейф, после кратко му съобщи, че трябва да се прибира у дома, но той се лепна като дъвка, заплела се в косата ѝ, и взе да ѝ разправя с подробности за среднощните есемеси от жена му. Робин опита със съчетание от любезност и хладина, докато телефонът на старото ѝ бюро не зазвъня. В обикновен случай би го оставила да включи на гласова поща, но толкова ѝ се искаше да прекъсне този разговор с Морис, че каза:

– Налага се да отговоря, прощавай. Желая ти приятна вечер. – И вдигна слушалката. – Детективска агенция „Страйк“, Робин е на телефона.

– Здравей, Робин – проговори леко дрезгав женски глас. – Шефът там ли е?

Предвид, че Робин бе разговаряла с Шарлот Камбъл само веднъж, и то преди три години, може би беше изненадващо, че мигом разпозна кой се обажда. Оттогава бе анализирала няколкото думи на Шарлот в чак нелепа степен. Долавяше спотаен смях, сякаш Шарлот намираше Робин смешна. Лекотата, с която я нарече на малко име и описа Страйк като „шефа“, също ѝ даде доста храна за размисъл.

– Боя се, че не – отговори Робин и с леко разтуптяно сърце посегна за химикалка. – Да му предам ли нещо?

– Би ли го помолила да позвъни на Шарлот Камбъл? Имам нещо, което той желае. Знае ми номера.

– Ще му съобщя – обеща Робин.

– Много ти благодаря – каза Шарлот, като още звучеше леко развеселена. – Е, дочуване.

Робин прилежно записа: „Шарлот Камбъл звъня, имала нещо за теб“, и постави съобщението върху бюрото на Страйк.

Шарлот беше бившата годеница на Страйк. Годежът им бе развален преди три години в същия ден, когато Робин за пръв път постъпи в агенцията като временна секретарка. Макар че Страйк никак не бе разговорлив по темата, Робин знаеше, че са били заедно шестнайсет години („с прекъсвания“, както не пропускаше да наблегне Страйк, тъй като връзката им бе буксувала много пъти, преди да бъде напълно прекратена), че Шарлот се е сгодила за настоящия си съпруг само две седмици след като Страйк я бе напуснал и че сега е майка на близнаци.

Но това не бе единственото, което Робин узна, защото, след като напусна мъжа си, живя пет седмици в свободната стая на Ник и Илза Хърбърт, двама от най-добрите приятели на Страйк. През това време Илза и Робин също станаха близки приятелки и все още се срещаха редовно за по питие или на кафе. Илза никак не прикриваше надеждата си един ден, за предпочитане скоро, Страйк и Робин да осъзнаят, че са „създадени един за друг“. Въпреки че Робин неизбежно молеше Илза да спре с намеците си и я уверяваше как двамата със Страйк са напълно доволни да бъдат само приятели и колеги, Илза си оставаше ведра и неубедена.

Робин беше много привързана към Илза, но молбите към новата ѝ приятелка да спре да сватосва нея и Страйк бяха искрени. Умираше от срам да не би Страйк да си помисли, че е активна съучастничка в кроежите на Илза да урежда срещи за четиримата им, които все повече заприличваха на събирания на две двойки. Страйк бе отказал последните две излизания от този тип и макар че наистина настоящото натоварване в агенцията препятстваше всякакъв социален живот, Робин хранеше неловкото подозрение, че Страйк е наясно за задкулисните мотиви на Илза. Като се връщаше назад към краткия си брачен живот, Робин оставаше напълно убедена, че никога не се е провинявала в третиране на необвързаните по начина, по който сега тя бе третирана от Илза: с весело незачитане на притесненията им и понякога доста агресивни опити за управляване на личния им живот.

Един от начините, по които Илза се опитваше да привлече Робин към темата „Страйк“, беше да ѝ разправя за Шарлот и тук вече Робин се чувстваше гузна, защото рядко прекъсваше разказите за Шарлот, макар те винаги да я оставяха с усещането, че току-що е злоупотребила с нездравословна храна – изпитваше дискомфорт и ѝ се щеше да устои на желанието за още.

Наясно беше например за един от многото ѝ ултиматуми „Или аз, или армията“, за двата ѝ опита за самоубийство („Онзи на остров Аран не беше действителен – язвително коментира Илза. – Чиста проба манипулация.“) и за десетте дни принудителен прес­той в психиатрична клиника. Чувала бе истории, на които Илза даваше заглавия като за евтини трилъри: „Вечерта на ножа за хляб“, „Инцидентът с черната дантелена рокля“, „Окървавената бележка“. Тя знаеше, че по мнението на Илза Шарлот е лоша, не луда, че едни от най-ожесточените скандали между Илза и мъжа ѝ Ник са били на тема „Шарлот“, „а тя адски би се израдвала, ако знаеше“, добавила бе Илза.

И ето че сега Шарлот се обаждаше в службата и искаше Страйк да се свърже с нея, а Робин отвисяваше пред „Пица Експрес“ гладна и изморена, като отново преповтаряше в ума си телефонния разговор също като език, вечно търсещ раничка в устата. След като звънеше в офиса, Шарлот очевидно не беше наясно, че Страйк е в Корнуол при неизлечимо болната си леля, което не предполагаше редовни контакти между тях. От друга страна, леко развеселеният тон на жената като че намекваше за интимност между нея и Страйк.

Мобилният телефон на Робин, поставен на съседната седалка до пликчето с бадеми, зажужа. Благодарна на това разсейване, тя го взе и видя съобщение от Страйк.

Будна ли си?

Робин написа в отговор:

Не.

Както и очакваше, телефонът веднага иззвъня.

– Не е и редно да си будна – заяви Страйк без предисловия. – Сигурно си грохнала. Колко време беше подир Рошльо, три седмици ли станаха?

– И още съм подире му.

– Какво? – възкликна недоволно Страйк. – Нима си в Глазгоу? Къде е Баркли?

– В Глазгоу. Беше готов на линия, но Рошльо не се качи на самолета. Вместо това отиде в Торки. В момента яде пица. Аз съм пред ресторанта.

– И какво дири в Торки, когато любовницата му е в Шотландия?

– Гостува на първото си семейство – отвърна Робин и ѝ се прищя да види лицето на Страйк, като му съобщеше следващата си новина. – Той е двуженец.

Известието ѝ бе посрещнато с пълно мълчание.

– Бях пред къщата в Уиндзор в шест часа – обясни Робин – и очаквах да го последвам до Станстед, да го видя благополучно да се качва в самолета и да съобщя на Баркли, че е на път, но той не отиде на летището. Изхвърча от къщата, очевидно в паника, отиде до обществен гардероб, остави си куфара в шкафче и извади нов багаж, като остана без частичната перука. И после шофира чак дотук. На клиентката ни в Уиндзор ѝ предстои да научи, че не е законно омъжена – продължи Робин. – Рошльо има съпруга в Торки от двайсет години. Говорих със съседите. Представих се, че правя проучване. Една от жените на улицата е присъствала на оригиналната сватба. Рошльо много пътувал по бизнес, така каза тя, но бил прекрасен човек. Много отдаден на синовете си. Има две момчета – додаде Робин, защото сразеното мълчание на Страйк още траеше. – Ученици са в горните класове, и двамата са му одрали кожата. Единият паднал вчера от мотора си, това всичкото го узнах от съседите, ръката му е гипсирана и целият е покрит със синини и драскотини. Рошльо очевидно е научил за инцидента и е дотичал тук, вместо да замине за Шотландия. Името му тук е Едуард Кампиън, не Джон. От проучванията ми онлайн излезе, че Джон е второто му име. Живее с първата си жена и синовете им в хубава вила с изглед към морето и голяма градина.

– Дявол го взел – промърмори Страйк.

– Излиза, че бременната приятелка в Глазгоу е най-малката тревога на „госпожа Кампиън от Уиндзор“ – коментира Робин. – Той води троен живот. Две съпруги и любовница.

– А мяза на плешив маймуняк. Значи, за всички ни има надежда. Каза, че вечеря сега, така ли?

– На пица са с жена му и момчетата. Паркирала съм отпред. Не успях да го снимам със синовете му по-рано, а искам, защото снимките тотално ще го изобличат. Тези от Уиндзор са двама мини-Рошльовци. Къде според теб се е преструвал, че отсъства?

– На нефтена сонда? – предположи Страйк. – В чужбина? В Близкия изток? Може би затова толкова се старае да поддържа тена си.

Робин въздъхна.

– Клиентката ще бъде съкрушена.

– Също и любовницата в Шотландия – добави Страйк. – Бебето трябва да се роди всеки момент.

– Вкусът му е удивително последователен – отбеляза Робин. – Ако строиш една до друга съпругите от Торки и Уиндзор и любовницата от Глазгоу, ще изглеждат като една и съща жена през двайсетгодишни интервали.

– Къде смяташ да спиш?

– В „Травълодж“ или в пансион – отвърна Робин. – Стига да открия нещо свободно в разгара на туристическия сезон. Бих шофирала до Лондон още тази вечер, но съм напълно изтощена. Будна съм от четири след десетчасовия ми работен ден вчера.

– Без шофиране и спане в колата – отсече Страйк. – Вземи си стая.

– Как е Джоун? – попита Робин. – Можем да се справим с натоварването, ако искаш да останеш по-дълго в Корнуол.

– Тя няма да подвие крак, докато всичките сме тук. Тед е съгласен, че има нужда от спокойствие. Ще дойда пак след две седмици.

– За новини относно Рошльо ли ми позвъни?

– Всъщност обадих ти се заради нещо, което се случи току-що. Тъкмо бях излязъл от пъба...

С няколко стегнати изречения Страйк описа срещата с дъщерята на Марго Бамбъро.

– Потърсих я в интернет – добави той. – Марго Бамбъро, двайсет и девет годишна лекарка, омъжена, с едногодишна дъщеря. Излязла от кабинета си на джипи в Клъркънуел в края на работното време и казала, че има среща за по бързо питие с приятелка, преди да се прибере у дома. Пъбът бил само на пет минути пеша. Приятелката чакала, но Марго така и не отишла и повече не я видели.

Настана пауза. Робин, чиито очи още бяха приковани към прозореца на пицарията, каза:

– И според дъщеря ѝ ти ще откриеш почти четири десетилетия по-късно какво се е случило?

– Явно много залага на съвпадението, че ме е срещнала в пъба веднага след като някаква жена медиум ѝ казала, че ще получи „насока“.

– Хм – произнесе Робин. – А ти как оценяваш шансовете да откриеш какво е станало след толкова дълго време?

– Много малки, клонящи към несъществуващи – призна Страйк. – От друга страна, истината е там някъде. Хората не се изпаряват.

Робин долавяше в гласа му позната нотка, която подсказваше, че размишлява над въпроси и възможности.

– Значи, утре отново ще се видиш с дъщерята?

– Няма да навреди, нали?

Робин не отговори.

– Знам какво си мислиш – каза той с намек за отбранителност. – Емоционално пренавита клиентка, медиум, ситуация, подканяща към възползване.

– Не съм си помисляла, че ти би се възползвал...

– Ами тогава мога поне да я изслушам, нали? За разлика от много хора не бих ѝ прибрал пари срещу нищо. И щом веднъж изчерпя всички вероятности...

– Познавам те – прекъсна го Робин. – Колкото по-малко откриваш, толкова по-силен става интересът ти.

– Както изглежда, ще трябва да се разправям със съпругата ѝ, ако не получа резултати в разумен период. Те са гей двойка – поясни той. – Съпругата е психоложка...

– Корморан, ще ти звънна след малко – пресече го Робин и без да изчака отговора му, прекъсна разговора и метна мобилния телефон на седалката до себе си.

Рошльо тъкмо беше излязъл от ресторанта, следван от съпругата и синовете си. Усмихнати и заприказвани, те се отправиха към колата си, паркирана съвсем наблизо зад ландроувъра на Робин. Тя повдигна фотоапарата си и бързо нащрака няколко снимки, докато семейството се приближаваше.

Когато минаха покрай ландроувъра, фотоапаратът лежеше в скута ѝ, а тя беше свела глава над телефона, като се преструваше, че пише съобщение. Зърна в огледалото за обратно виждане как семейство Рошльови се натовариха в рейнджроувъра си и потег­лиха към крайморската си вила.

Робин отново се прозя, взе телефона си и набра номера на Страйк.

– Получи ли каквото искаше? – поинтересува се той.

– Да – отвърна Робин и с една ръка прегледа снимките, притис­нала телефона към ухото си. – Сдобих се с две съвсем ясни изоб­ражения на него и момчетата. Очевидно има силни гени. Всичките четири деца приличат досущ на него.

Тя върна фотоапарата в чантата си.

– Нали съзнаваш, че съм само на няколко часа от Сейнт Моус?

– Почти на три – уточни Страйк.

– Ако искаш...

– Не ти трябва да шофираш чак дотук, а после да се връщаш в Лондон. Току-що ми каза, че си гроги.

Но Робин усети, че идеята му хареса. Беше пътувал до Корнуол с влак, такси и ферибот, защото, откакто бе изгубил крака си, дългото шофиране нито бе лесно, нито особено приятно за него.

– Иска ми се да видя тази Ана. И после мога да те върна обратно.

– Е, ако си сигурна, ще е чудесно – отвърна Страйк и внезапно вече звучеше ентусиазиран. – Ако я поемем, можем да работим заедно по случая. Ще има огромен материал, който да се пресее, предвид колко време е изтекло, а и както гледам, тази вечер си приключила случая с Рошльо.

– Да – въздъхна Робин. – Отметнах го, само дето е съсипан животът на половин дузина хора.

– Ти ничий живот не си съсипала – заговори ѝ Страйк в стремеж да я ободри. – Той го е направил. Кое е по-добре? Трите жени да узнаят сега или когато умре след цялата проклета бъркотия, дето е сътворил?

– Знам – отвърна Робин и за пореден път се прозя. – Е, искаш ли да дойда в къщата в Сейнт...

Неговото „не“ дойде бързо и категорично.

– Ана и партньорката ѝ живеят във Фолмът. Там ще се срещнем. Тъкмо ще си съкратиш малко пътя.

– Добре – отвърна Робин. – По кое време?

– Ще успееш ли за единайсет и половина?

– И още как – увери го Робин.

– Ще ти пратя съобщение за мястото на срещата. Върви сега да поспиш.

Когато завъртя ключа в стартера, Робин осъзна, че настроението ѝ забележимо се бе повишило. И сякаш наблюдавана от строги съдници, между които Илза, Матю и Шарлот Камбъл, тя съзнателно потисна усмивката си, докато излизаше от паркинга на заден ход.

4

На следващата сутрин Страйк се събуди малко преди пет часа. През тънките завеси на Джоун вече навлизаше светлина. Всяка нощ диванът от конски косъм тормозеше различна част от тялото му и днес той имаше усещането, че е ритан в бъбрека. Посегна за телефона си да провери кое време е, реши, че е прекалено схванат, за да заспи отново, и се надигна до седнало положение.

След като прекара минута да се протяга и почесва под мишниците, а очите му привикнаха към разните силуети на мебели в сумрака на дневната на Джоун и Тед, за втори път потърси в Гугъл Марго Бамбъро. Погледът му пробяга по снимката на усмихнатата лекарка с къдрава коса и раздалечени очи и премина надолу по резултатите, докато я откри спомената в уебсайт, посветен на серийни убийци. Тук намери дълга статия, изпъстрена със снимки на Денис Крийд на различна възраст – от сладък рус и къдрокос малчуган чак до полицейската снимка на строен мъж с уста, издаваща слабост и чувственост, и големи квадратни очила.

После Страйк се включи в онлайн книжарница, където откри биография на серийния убиец, издадена през 1985 година под заг­лавие „Демонът от Парадайс Парк“. Написана беше от уважаван разследващ журналист, вече покойник. На корицата бе незапомнящото се лице на Крийд в цвят, наложено върху призрачните черно-бели образи на седемте жени, за които се знаеше, че е измъчвал и убил. Този на Марго Бамбъро не беше сред тях. Страйк поръча екземпляр втора ръка на стойност 1 лира да бъде доставен в офиса.

Включи отново телефона си да се зарежда, постави си протезата, взе цигарите и запалката, заобиколи предпазливо паянтовите масички с вази от сухи цветя върху тях, като внимаваше да не бутне някоя от декоративните чинии, накичени по стената, прекрачи прага и слезе по трите стъпала до кухнята. Линолеумът, който си стоеше там още от детството му, беше леденостуден под единственото му останало ходило.

Приготви си чаша чай и излезе през задната врата, все още само по боксерки и фланелка, за да се наслади на прохладното ранно утро. Облегна се на стената на къщата, а между пафканията на цигарата вдишваше напоения със сол въздух и си мислеше за изчезнали майки. Много пъти през последните десет дни му се бяха връщали спомени за Леда, жена толкова различна от Джоун, колкото е луната от слънцето.

– Пробвал ли си се вече да пушиш, Корми? – попитала го бе веднъж разсеяно през мъглата от синкав дим, който самата тя издишваше. – Не е полезно, но боже, колко обичам да пуша.

Понякога хората питаха защо социалните служби така и не се намесиха в семейството на Леда Страйк. Отговорът бе, че Леда никога не се задържаше достатъчно дълго, та да се превърне в стабилна мишена. Децата ѝ често оставаха в новото училище някакви си седмици, преди да я обземе нов ентусиазъм, и заминаваха в нов град, самонастаняваха се в ново жилище, натрапваха се в дома на нейни приятели, където спяха на пода, или от време на време вземаха апартамент под наем. Единствените хора, които бяха наясно какво става и биха могли да уведомят социалните служби, бяха Тед и Джоун, едничкият стожер в живота на децата, но дали защото Тед се боеше да не съсипе отношенията си с щурата си сестра, или защото Джоун се опасяваше, че децата никога няма да ѝ простят, не го направиха.

Един от най-ярките спомени от детството на Страйк беше и от редките случаи, когато бе плакал: Леда се беше появила без предупреждение шест седмици след първия срок на Страйк в началното училище на Сейнт Моус. Смаяна и ядосана, че в нейно отсъствие е предприета решителната стъпка той да бъде пратен в училище, тя мигом подбра него и сестра му и ги качи на ферибота с обещания за всевъзможни преживявания в Лондон. Страйк с плач се бе опитал да ѝ обясни как с Дейв Полуърт са се канили да изследват пещери на контрабандисти през уикенда – пещери, които бе възможно да съществуват само във фантазията на Дейв, но това не ги правеше по-малко реални за Страйк.

– Ще видиш пещерите – увери го Леда и го засипа с бонбони и сладкиши, когато се качиха на влака за Лондон. – Скоро пак ще се срещнеш с този... как му беше името... обещавам.

– Дейв – изхлипа Страйк. – Казва се Д-дейв.

Не мисли за това, нареди си Страйк и запали втора цигара от фаса на първата.

– Стик, ще се простудиш до смърт само по боксерки!

Извърна се. Сестра му стоеше на прага, загърната във вълнен халат и с пантофи от агнешка кожа на краката. Дотолкова не си приличаха физически, та на хората им бе трудно да повярват, че са роднини, камо ли, че бяха наполовина брат и сестра. Луси беше дребна, руса, с розово лице и много напомняше баща си – музикант, не така прочут като този на Страйк, затова пък много повече проявяващ интерес за контакт с детето си.

– Добро утро – каза той, но тя вече се бе скрила и се върна с панталона, фланелката, чорапите и обувките му.

– Лус, не е студено...

– Ще пипнеш пневмония. Обличай ги.

Също като Джоун, и Луси бе напълно убедена, че знае кое е най-добро за най-близките и най-скъпите ѝ хора. С малко повече благосклонност, каквато едва ли би проявил, ако този ден не се връщаше в Лондон, Страйк пое панталона си и го обу, като се крепеше с поклащане на един крак и рискуваше да се строполи на чакълената пътека. Докато обуе чорап и обувка на истинския си крак, Луси вече бе приготвила още чай за него и за себе си.

– И аз не можах да спя – каза му тя, като му подаде чашата и седна на каменната пейка.

За пръв път през цялата седмица бяха насаме. Луси не се отделяше от Джоун, която намираше немислимо да седи, докато къщата ѝ бе пълна с гости, и постоянно шеташе и се суетеше. В редките моменти, когато Джоун не присъстваше наоколо, се навърташе някой от синовете на Луси и ако беше Джак, искаше да си говори със Страйк, докато другите двама обикновено досаждаха за нещо на Луси.

– Ужасно е, нали? – заговори Луси, вперила поглед към моравата и спретнатите лехи с цветя на Тед.

– Да – въздъхна Страйк. – Но да стискаме палци. Химиотерапията...

– Но тя няма да я излекува. Само ще удължи...

Луси поклати глава и попи очите си със смачкана на топка тоалетна хартия, която извади от джоба на халата си.

– Звъня ѝ по два пъти седмично от двайсет години, Стик. Тук е като втори дом за синовете ни. Тя е единствената майка, която съм познавала някога.

Страйк знаеше, че не бива да захапва стръвта. И все пак подхвърли:

– Искаш да кажеш, освен родната ни майка.

– Леда не ми беше майка – изрече студено Луси. Страйк никога не я бе чувал да го изразява тъй директно, макар често да го беше намеквала. – Откакто навърших четиринайсет, вече не я смятах за своя майка. Че и от по-малка дори. Джоун е моята майка.

И когато Страйк не отговори, тя добави:

– Ти избра Леда. Знам, че обичаш Джоун, но двамата имаме съвършено различни отношения с нея.

– Не съм знаел, че е състезание – подхвърли Страйк и извади още една цигара.

– Само ти казвам какво чувствам.

И ми казваш аз какво чувствам.

По време на тази седмица на принудителна близост от устата на сестра му вече бяха излезли няколко остри коментара за редките посещения на Страйк. Той бе преглътнал раздразнената си реакция. Главната му цел беше да си тръгне от къщата, без да се е скарал с никого.

– Винаги ми беше ненавистно, когато Леда идваше да ни отведе – каза Луси сега, – но ти бе доволен да си тръгнеш.

Той отбеляза твърдението в стил Джоун, в което липсваше въпрос.

– Невинаги бях доволен да си тръгна – възрази ѝ Страйк, като се замисли за ферибота, за Дейв Полуърт и пещерите на контрабандистите, но Луси явно остана с чувството, че той се опитва да я ограби от нещо.

– Само казвам, че ти изгуби твоята майка преди години. А сега аз... може би... губя моята.

Тя отново избърса очи с топката тоалетна хартия.

С усещане за силна болка в кръста и парещи от умора очи Страйк стоеше прав и пушеше мълчаливо. Знаеше, че Луси би желала завинаги да изхвърли Леда от паметта си, и понякога, като си припомняше някои от нещата, на които ги бе подлагала Леда, проявяваше разбиране и съчувствие. Тази сутрин обаче призракът на Леда като че витаеше около него в цигарения дим. Чуваше я как казва на Луси: „Иди се наплачи, миличка, винаги помага“ или „Подай на мама една цигарка, Корми“. Той не можеше да я мрази.

– Не мога да повярвам, че снощи излезе с Дейв Полуърт – заяви неочаквано Луси. – Беше последната ти вечер тук!

– Джоун буквално ме изтика от къщата – наостри се Страйк. – Тя има слабост към Дейв. А и без това след две седмици пак ще дойда.

– Наистина ли? – обърна към него пълните си със сълзи очи Луси. – Или ще бъдеш насред случай и просто ще забравиш?

Страйк издуха дим във все по-просветляващия въздух, белязан от синкавите отсенки, предшестващи изгрева. Далече вдяс­но над покривите на къщите по склона на Хилхед се мержелееше границата между небето и водата и ставаше все по-ясна на хоризонта.

– Не – каза той. – Няма да забравя.

– Защото си добър при кризи – отбеляза Луси. – Това не го отричам, само че имаш проблем с дългосрочните ангажименти. На Джоун ще ѝ е нужна подкрепа месеци наред, не само когато...

– Знам това, Лус – отвърна Страйк и гневът му пламна против волята му. – Наясно съм с болестите и възстановяването от тях, ако щеш, вярвай...

– Да, така е – потвърди Луси, – беше страхотен с Джак в болницата, но когато всичко е наред, изобщо не си правиш труд.

– За какво говориш? Изведох Джак преди две седмици...

– Изобщо не се появи на партито за рождения ден на Люк! Беше се похвалил на всичките си приятели, че ще си там...

– Ами не е бивало да го прави, защото изрично те предупредих по телефона...

– Каза, че ще се опиташ...

– Не, ти каза да се опитам – възрази Страйк, вече ядосан напук на всичките си добри намерения. – Нямах възможност, казах ти го предварително и не е моя вината, че друго си предала на Люк...

– Оценявам това, че извеждаш Джак понякога – прекъсна го Луси, – но не ти ли е хрумвало, че и другите двама биха искали да дойдат? Адам плака, когато Джак се върна от посещението в Имперския военен музей. А като дойде тук – продължи Луси, явно решена да си излее всичко, дето ѝ тежеше, – донесе подарък само за Джак. Ами Люк и Адам?

– Тед се обади с новината за Джоун и тръгнах веднага. Тези значки ги бях приготвил отдавна за Джак и просто ги взех със себе си.

– А как според теб се чувстват от това Люк и Адам? Очевидно си мислят, че не ги харесваш колкото Джак!

– Ами така си е! – кипна открито Страйк. – Адам е досадно мрънкало, а Люк е малко леке.

Той изгаси със засилка цигарата си в стената, метна угарката в живия плет и влезе вътре, като остави Луси да гълта въздух като изхвърлена на сушата риба.

С връщането си в тъмната дневна Страйк се натъкна право на комплекта масички: вазата с изсушени цветя се стовари тежко на фигуралния килим и преди да овладее движението си, вече бе смачкал на прах крехките цветове и бе пречупил стъблата с изкуствения си крак. Още се мъчеше да ги събере от земята, когато Луси профуча покрай него към стълбите, излъчваща майчинско негодувание. Страйк постави вече празната ваза обратно на масата, изчака, докато чу Луси да затваря вратата на стаята си, и се насочи към банята на горния етаж напълно побеснял.

Боеше се да използва душа, за да не разбуди Тед и Джоун, затова само се изпика, пусна водата и едва тогава си припомни колко шумна беше старата тоалетна. Поизми се криво-ляво с хладка вода, докато казанчето се пълнеше наново, трещящо като бетонобъркачка, и си каза, че ако някой още бе останал заспал, то трябва да бе дрогиран.

И то се знае, щом отвори вратата на банята, се озова лице в лице с Джоун. Върхът на главата на леля му едва стигаше до гърдите на Страйк. Той погледна към оредяващата ѝ посивяла коса, в някога метличиносините очи, вече избледнели от възрастта. В халата си на баклавички изглеждаше достолепна като в церемониално кимоно.

– Добро утро – поздрави я Страйк, като се помъчи да изглежда весел, но постигна само фалшива бодрост. – Да не те събудих аз?

– Не, не, будна съм от известно време. Как ти се видя Дейв? – попита.

– Добре е – отвърна с ентусиазъм Страйк. – Много си обича новата работа.

– А Пени и децата как са?

– Щастливи са, че отново са в Корнуол.

– О, това е хубаво – рече Джоун. – Майката на Дейв се опасяваше, че Пени няма да иска да напусне Бристол.

– Не, всичко им се е получило съвсем добре.

Вратата зад Джоун се отвори и на прага застана Люк по пижама, като демонстративно търкаше очи.

– Събудихте ме – заяви на Страйк и Джоун.

– О, съжалявам, миличък – каза Джоун.

– Може ли да ям от закуската с шоколадови топчета?

– Разбира се, че може – с обич отвърна Джоун.

Люк хукна надолу, като тропаше с всичка сила по стълбите. Само минута по-късно се върна със злорада усмивка на луничавото си лице.

– Бабо, чичо Корморан ти е счупил цветята.

Ти, малко лайно такова.

– Да, прощавай. Сухите цветя – каза Страйк на Джоун. – Съборих ги. Но вазата е цяла...

– О, изобщо не ме е грижа за тях – махна с ръка Джоун и мигом тръгна към стълбите. – Ще ги събера с подочистачката.

– Недей, събрах ги вече – опита се да я спре Страйк.

– Ама още има боклук по килима – намеси се Люк. – Стъпих върху него.

Аз ще стъпя върху теб след минута, гадинке.

Страйк и Люк последваха Джоун в дневната, където Страйк настоя да вземе подочистачката от леля си – архаичен паянтов уред, който тя имаше още от седемдесетте години. Докато го разхождаше, Люк го наблюдаваше присмехулно от прага на кухнята, натъпкал устата си с шоколадови топчета. Докато Страйк почисти килима така, че Джоун да го одобри, Джак и Адам се присъединиха към сутрешния купон, последвани от Луси – с каменно лице и вече напълно облечена.

– Може ли днес да идем на плажа, мамо?

– Може ли да плуваме?

– Може ли да се кача на лодката с чичо Тед?

– Седни – поръча Страйк на Джоун. – Ще ти донеса чай.

Но Луси вече го беше приготвила. Подаде на Джоун чашата, хвърли сърдит поглед на Страйк, после се върна в кухнята, като пътем отговаряше на въпросите на синовете си.

– Какво става? – попита Тед, като влезе в стаята по пижама и с тътрене на крака, объркан от цялата тази активност призори.

Някога беше на ръст почти колкото Страйк и поначало двамата силно си приличаха. Гъстата му къдрава коса сега беше съвсем бяла, а загорялото му лице бе осеяно по-скоро с цепнатини, отколкото с бръчки, но Тед още бе як мъж, макар и леко приведен. Ала диагнозата на Джоун му бе нанесла сякаш физически удар. Изглеждаше буквално разтърсен, малко дезориентиран и изгубил баланс.

– Просто си събирам нещата, Тед – отговори му Страйк, обзет внезапно от неудържимо желание да си тръгне. – Ще трябва да взема първия ферибот, та да успея за ранния влак.

– О... – промълви Тед. – Чака те път чак до Лондон, а?

– Да – отвърна Страйк и натика в малката пътна чанта дезодоранта, където останалите му принадлежности вече бяха спретнато подредени. – След две седмици пак ще дойда. Ще ме държите в течение, нали?

– Не може да тръгнеш без закуска! – възкликна тревожно Джоун. – Ще ти приготвя сандвич...

– Много ми е рано за ядене – излъга Страйк. – Вече пих чай, ще хапна нещо във влака. Кажи ѝ! – настоя той пред Тед, тъй като Джоун се запъти към кухнята, без да го слуша.

– Джоуни! – извика Тед. – Той не иска нищо!

Страйк грабна сакото си от облегалката на стола и понесе чантата към антрето.

– Редно е да се върнеш в леглото – каза на Джоун, която забързано дойде да се сбогува с него. – Изобщо не исках да те будя. Почивай си, чу ли? Остави някой друг да управлява града за няколко седмици.

– Как ми се ще да оставиш цигарите – промълви тъжно тя.

Страйк успя да докара шеговита гримаса, после я прегърна. Тя се вкопчи в него, както бе правила по времето, когато Леда нетърпеливо чакаше да го отведе, а Страйк отвръщаше на прегръдката ѝ, раздиран от раздвоена лоялност, от чувството, че е едновременно бойната арена и наградата, от това, че трябваше да дава имена на неподлежащи на категоризиране и познаване неща.

– Довиждане, Тед – каза и прегърна чичо си. – Ще ти звънна, като съм вече у дома, и ще се уговорим за следващото ми идване.

– Можех да те закарам поне – колебливо продума Тед. – Сигурен ли си, че не искаш да те закарам?

– Харесва ми да пътувам с ферибота – излъга Страйк. В действителност почти му бе невъзможно да слезе по неравните стъпала до водата без помощта на човека от ферибота, но тъй като знаеше, че ще им достави удоволствие, добави: – Припомня ми времето, когато като деца ни водехте на пазар във Фолмът.

Луси го гледаше безучастно от дневната през отворената врата. Люк и Адам не се отделиха от шоколадовата си закуска, но Джак се провря в тясното антре.

– Благодаря ти за значките, чичо Корм.

– За мен беше удоволствие – отвърна Страйк и разроши косата на момчето. – Довиждане, Лус – подвикна. – Ще се видим скоро, Джак – добави.

5

Стаичката в пансиона, където Робин прекара нощта, едва бе поб­рала единично легло, скрин и паянтова мивка в ъгъла. Стените бяха облепени в бледоморави тапети на цветя, за които Робин си каза, че няма как да не са били смятани за безвкусни дори през седемдесетте години; чаршафите бяха влажни, а прозорецът бе частично закрит с усукала се венецианска щора.

На острата светлина на единичната крушка, несмекчена от рехавия ракитов абажур, отражението на Робин бе на изтощена, зле поддържана жена със сенки под очите. Раницата ѝ съдържаше само вещите, които обичайно носеше на акции за следене – плетена шапка, ако искаше да прикрие отличителната си червеникаворуса коса, тъмни очила, блуза за промяна на външния вид, кредитна карта и няколко документа за самоличност с различни имена. Чистата тениска, която извади от раницата, беше много смачкана, а косата ѝ спешно се нуждаеше от миене; на мивката липсваше сапун, а тя бе пропуснала да пъхне в раницата четка и паста за зъби, тъй като не бе подозирала, че ще ѝ се наложи да прекара нощта извън къщи.

В осем часа Робин отново бе на път. В Нютън Абът спря да се отбие в аптека и в „Сейнсбърис“, където в допълнение към основни тоалетни принадлежности и сух шампоан купи малко евтино шише одеколон 4711. Изми си зъбите и си придаде възможно най-приличен вид в банята на супермаркета. Докато си решеше косата, получи съобщение от Страйк:

Колкото пò на запад шофираше Робин, пейзажът ставаше все по-пищно зелен. Бидейки родом от Йоркшър, в Торки тя се смая да види палмови дървета да виреят чудесно на английска почва. Тези виещи се пътища, отрупани с тучна зеленина наоколо, почти субтропична в изобилието си, бяха изненада за някой, отраснал сред голи хълмове. Отляво на нея се мяркаха живачносребристи отблясъци на морето, а ето го и него след малко, ширнало се гладко като стъкло. Соленият му лъх се примесваше с този на купения ѝ бързешком одеколон. Въпреки умората духът ѝ бе повдигнат от прекрасната утрин и от мисълта, че в края на пътуването ѝ я чака Страйк.

Пристигна във Фолмът в единайсет и подкара в търсене на място да паркира по улици, пълни с туристи, покрай магазинчета, чиито витрини бяха отрупани с играчки, и пъбове с окачени по тях знамена и сандъчета с пъстри цветя по прозорците. След като паркира на самия „Мур“ – широк открит пазарен площад в сърцето на града, – забеляза изпод крещящото лятно лустро, че Фолмът можеше да се похвали с великолепни стари сгради от деветнайсети век, в една от които се помещаваха кафе и ресторант „Паласио Лаундж“.

Високите тавани и класическите пропорции на сградата, напомняща някогашен градски съд, бяха декорирани в преднамерено закачлив стил – ярки оранжеви тапети, стотици кичозни рисунки в пастелни рамки, препарирана лисица, облечена като магистрат. Клиентелата, състояща се предимно от студенти и семейства, седеше по несъответстващи си дървени столове и бъбренето им отекваше в просторното помещение. След секунди Робин зърна Страйк – едър и смръщен – в дъното на помещението, явно недоволен от близостта си с две семейства, чиито многобройни дечурлига с ръчно изрисувани тениски препускаха помежду масите.

На Робин ѝ се стори, че през ума на Страйк се мярна мисълта да се изправи, за да я посрещне, докато си пробиваше път към него, но дори и да бе отгатнала правилно, той се отказа. Добре знаеше как изглежда той, когато го болеше кракът – гънките покрай устата му бяха по-вдълбани от обичайното, сякаш стискаше челюсти. Ако Робин бе изглеждала уморена в прашното огледало в пансиона преди три часа, то Страйк беше буквално изцеден, небръснатото му лице създаваше впечатление за нечисто, а сенките под очите му бяха тъмносини.

– Добро утро – каза той, като повиши глас, за да бъде чут през олелията от весело пищящи гласчета. – Успя ли да паркираш тук някъде?

– Съвсем наблизо – отговори тя и седна.

– Избрах това заведение, защото е лесно за намиране – поясни той.

Момченце се блъсна в масата им и кафето на Страйк се разля в чинийката, пълна с трохи от кроасан. Малкият отново хукна нанякъде.

– Е, какво искаш?

– Кафе ме устройва напълно – надвика Робин врещящите край тях деца. – Как са нещата в Сейнт Моус?

– Все така – отвърна Страйк.

– Съжалявам – промълви Робин.

– Защо? Ти нямаш вина – изръмжа Страйк.

Не такова посрещане бе очаквала Робин след два часа и половина шофиране, за да го прибере. Вероятно раздразнението ѝ пролича, защото Страйк добави:

– Благодаря, че направи това за мен. Оценявам го. О, я не се прави, че не ме забелязваш, гадник такъв – тросна се ядосано, когато младичък келнер ги отмина въпреки вдигнатата му ръка.

– Ще ида до бара – предложи Робин. – И без това трябва да се отбия в тоалетната.

След като се изпишка и успя да поръча кафе на затормозения сервитьор, усети как в лявата страна на черепа ѝ се заражда главоболие. Когато се върна на масата, Страйк бе навъсен и гневен, тъй като децата на съседните маси кряскаха вече с пълен глас покрай небрежните си родители, които просто ги надвикваха и добавяйки към врявата, продължаваха да си приказват. На Робин ѝ мина мисълта да съобщи на Страйк за обаждането на Шарлот, но мигом я отхвърли.

В действителност главната причина за лошото настроение на Страйк беше болката в края на ампутирания му крак. Беше паднал (като пълен нещастник, кореше се сам) при качването си на ферибота за Фолмът. Беше си истински подвиг да слезеш по опасните износени каменни стъпала без никаква помощ, а после да се качиш на борда, без да ти бъде подадена ръка. С неговите сто и един килограма му бе трудно да запази равновесие, когато се подхлъзна, и в резултат сега страдаше от силни болки.

Робин извади парацетамол от чантата си.

– Главоболие – поясни, когато улови погледа на Страйк.

– Никак не съм учуден – изрече на висок глас той и изгледа укорно викащите си един на друг родители и още по-шумните им отрочета, но те не го забелязаха.

Поколеба се дали да не поиска от Робин обезболяващо, но това щеше да предизвика въпроси и суетене, а той се бе наситил на това през изминалата седмица, тъй че продължи да страда в мълчание.

– Къде живее клиентката? – попита тя, след като преглътна хапчетата си с кафе.

– На около пет минути с кола. Адресът е „Удхаус Теръс“.

В този момент най-малкото от децата, търчащо наблизо, се препъна и се пльосна по лице на дървения под. Крясъците от болка направо пробиваха тъпанчетата на Робин.

– О, Дафи! – надигна писклив глас една от майките, също с рисувана тениска. – Ама какво направи?

Устата на детето беше окървавена. Майката приклекна до масата им и се зае с пълно гърло да сипе утешения, а останалите деца се струпаха да зяпат любопитно. Същите изражения имаха сутринта пътуващите на ферибота, когато Страйк се бе стоварил на палубата.

– Да тръгваме ли? – попита Робин, вече станала от стола си.

– Твърдо да – отговори Страйк и трепна от болка, като се изправи и посегна за сака си. – Проклети дечища – промърмори и закуца след Робин към огрения от слънцето площад.

6

„Удхаус Теръс“ беше на хълм с широк изглед към залива долу. Много от къщите бяха надстроени с мансарди, но тази на Ана и Ким, както видяха от улицата, бе по-сериозно преустроена от всяка друга и на мястото на някогашния покрив имаше стъклен куб.

– Какво работи Ана? – попита Робин, докато изкачваха стълбите към тъмносинята външна врата.

– Нямам представа – отвърна Страйк, – но съпругата ѝ е психоложка. Останах с впечатлението, че не я привлича особено идеята за разследване.

Той натисна звънеца. Чуха стъпки, както личеше по звука, върху гол дъсчен под и вратата бе отворена от доктор Съливан, висока, руса, боса, в джинси и риза, с проблясващо по очилата ѝ слънце. Тя премести поглед от Страйк към Робин, очевидно изненадана.

– Съдружничката ми Робин Елакот – представи я Страйк.

– О – промърмори Ким и изглеждаше недоволна. – Нали си давате сметка, че това е само проучвателна среща?

– Робин беше наблизо по друг наш случай, така че...

– На драго сърце бих изчакала в колата – каза учтиво Робин, – ако Ана предпочита да говори насаме пред Корморан.

– Е, ще видим какво ще реши Ана.

Ким се отдръпна да ги пропусне вътре и добави:

– Право нагоре, в дневната.

Къщата очевидно бе основно преустроена, и то при високи стандарти. Всичко бе скъпо дърво и стъкло. Спалнята, както Робин забеляза през открехнатата врата, бе преместена на партерния етаж, редом с помещение, което приличаше на кабинет. Горе, в стъкления куб, който бяха видели от улицата, имаше пространство с отворен план, комбиниращо кухня, трапезария и дневна с невероятна гледка към морето.

Ана стоеше до лъскава, скъпа на вид кафемашина, облечена в торбест син памучен анцуг и бели платнени обувки, които на Робин се сториха стилни, а на Страйк неугледни. Косата ѝ беше прибрана назад и разкриваше деликатната костна структура на лицето ѝ.

– О, здравейте – стресна се тя при появата им. – Не ви чух да идвате заради шума от кафемашината.

– Ани – заговори Ким, която последва Страйк и Робин в стаята, – това е Робин Елакот... ъъ... съдружничка на Камерън. Готова е да си иде, ако искаш да говориш само с...

– Корморан – поправи я Ана. – Хората често ли ти бъркат името?

– По-често го бъркат, отколкото го уцелват – отвърна той, но с усмивка. – Бездруго е адски глупаво име.

Ана се разсмя.

– Не възразявам да останете – каза тя на Робин и я доближи с протегната ръка. – Мисля, че и за вас съм чела – добави и Робин се престори, че не забелязва как Ана стрелна поглед към дългия белег на ръката под лакътя ѝ.

– Заповядайте, седнете – каза Ким на Страйк и Робин и направи жест към вграден кът за сядане около ниска плексигласова масичка.

– Кафе? – предложи Ана.

И двамата приеха.

Котка порода „Рагдол“ влезе в стаята, пристъпи деликатно в участъците по пода, осветени от слънцето, а ясните ѝ сини очи напомняха тези на Джоун отвъд залива. След като подложи Страйк и Робин на безпристрастен оглед, тя с лекота скочи върху канапето и се настани в скута на Страйк.

– Каква ирония – подхвърли Ким, като донесе на масата поднос, отрупан с чаши и бисквити. – Кагни направо обожава мъже.

Страйк и Робин любезно се засмяха. Ана донесе каната с кафе и двете жени седнаха редом срещу Страйк и Робин с изцяло осветени от слънцето лица, докато Ана не посегна към дистанционно, с което спусна кремави на цвят щори.

– Прекрасно жилище – каза Робин, като се огледа.

– Благодаря – отвърна Ким. – Нейно дело е – каза и потупа коляното на Ана. – Тя е архитектка.

Ана прочисти гърло.

– Искам да се извиня – каза тя, като насочи настойчиво необичайните си сребристосиви очи към Страйк – за начина, по който се държах снощи. Бях изпила няколко чаши вино. Сигурно си ме помислил за откачена.

– Ако бях помислил така – отвърна Страйк, докато галеше силно мъркащата котка, – нямаше да съм тук.

– Но като споменах медиума, вероятно съм оставила у теб напълно погрешно... Защото, повярвай, Ким вече ми се накара каква глупачка съм била изобщо да отида при нея.

– Не те мисля за глупачка, Ани – обади се тихо Ким. – Вярвам, че си уязвима. Има разлика.

– Може ли да попитам какво каза медиумът? – намеси се Страйк.

– Има ли значение? – отвърна Ким и погледна Страйк с изражение, което Робин изтълкува като недоверчиво.

– Не по отношение на самото разследване – уточни Страйк, – но тъй като все пак медиумът... той... или тя... е причината Ана да се обърне към мен...

– Беше жена – поясни Ана – и не ми каза нещо полезно... не че аз...

Тя отметна глава назад с нервен смях и подхвана отново.

– Знам, че беше глупава постъпка от моя страна. Аз... напос­ледък изживявам труден момент... Напуснах фирмата, където работех, скоро навършвам четиресет и... Ким беше заминала на служебен курс, тъй че аз... Може да се каже, че исках...

След минута пауза тя махна с ръце, пое дълбоко дъх и заговори:

– Тя е съвсем обикновена на вид жена, живее в Чизик. Къщата ѝ е пълна с ангели, изработени от фаянс и стъкло, а над камината има един голям, изрисуван върху кадифе. Ким... – продължи Ана и Робин погледна към психоложката с нейното пасивно изражение. – Ким мисли, че тя... медиумът... знае коя е майка ми, че я е издирила в Гугъл преди отиването ми там. Бях ѝ съобщила истинското си име. Когато пристигнах, казах само, че майка ми е умряла преди дълго време... Макар че, разбира се – вметна Ана с още едно нервно размахване на тънките си ръце, – няма доказателство за смъртта на майка ми... това е само половината от... Както и да е, казах на медиума, че тя е умряла, но никой не ми е обяснил как се е случило. И тъй, жената влезе в нещо като... предполагам, може да се нарече транс – изрече смутено Ана. – Каза ми как хората са искали да ме предпазват за мое добро, но че вече е дошло време да узная истината и скоро ще получа „насока“, която ще ме отведе до нея. Каза още „майка ти е много горда с теб“ и „тя непрестанно бди над теб“, неща от този род, предполагам, че са задължителни клишета. Накрая заяви „тя лежи в свято място“.

– „Лежи в свято място“? – повтори Страйк.

– Да. Вероятно е предположила, че ще ми подейства утешително, но аз не ходя в църква. Светостта на гроба ѝ, ако изобщо е погребана, не ми е първата грижа.

– Нали не възразяваш да си водя записки? – попита Страйк.

Извади бележник и писалка, които котката Кагни прие като предназначени за нейно развлечение. Посегна да перне писалката, докато Страйк записваше датата.

– Я ела тук, глупаво животинче – каза Ким, взе котката и я пусна на топлия дъсчен под.

– Да започнем отначало – предложи Страйк. – Трябва да си била много малка, когато майка ти е изчезнала.

– На малко повече от година – отвърна Ана, – така че изобщо не я помня. Имаше нейни снимки в къщата ни, като бях малка. Дълго време не знаех какво се е случило. Естествено, тогава нямаше интернет. Майка ми беше запазила фамилията си и след сватбата. Името ми през детството беше Ана Фипс, по фамилията на баща ми. Дори някой да бе споменал пред мен „Марго Бамбъро“ преди единайсетгодишната ми възраст, въобще не бих направила връзка със себе си. Мислех, че Синтия е моя майка. Тя беше гледачката ми, като бях малка – поясни. – Трета братовчедка на баща ми е и също е Фипс, та затова приемах, че сме стандартно семейство. А и нямах причини да се съмнявам. Спомням си как, като тръгнах на училище, зададох въпроса защо се обръщам към Синтия със „Син“, а не с „мамо“. Но тогава татко и Синтия решиха да се оженят и обявиха, че мога да я наричам „мамо“, ако искам. Аха, рекох си, преди е трябвало да използвам името ѝ, защото не са били женени. Като си дете, се опитваш сам да си запълниш празнините, не е ли така? Със собствената си чудата логика.

Бях на седем или на осем, когато едно момиче в училище ми каза: „Тя не ти е истинска майка. Родната ти майка е изчезнала“. Прозвуча ми налудничаво. Не попитах татко или Син за това. Просто го заключих в себе си на някакво дълбоко ниво и изпитах чувството, че току-що ми е поднесено обяснение за странни неща, които бях забелязвала и на които не бях получила отговор. Чак като станах на единайсет, узнах официално. Дотогава бях дочувала неща от децата в училище. И тогава едно момче, голям злобар, ми изтърси: „Майка ти е убита от мъж, който ѝ отрязал главата“. Прибрах се у дома и се оплаках на баща ми от думите на момчето. Искаше ми се той да се разсмее и да го обяви за пълна глупост, да се възмути от това ужасно дете... само че той рязко пребледня.

Същата вечер двамата със Синтия ме повикаха да сляза от стаята ми, настаниха ме в дневната и ми казаха истината. Всичко, което си мислех, че знам, рухна – промълви тихо Ана. – На кого би му дошло на ума, че подобно нещо може да се случи в собственото му семейство? Обожавах Син. С нея се разбирах по-добре, отколкото с баща ми, ако трябва да съм искрена. И изведнъж открих, че тя не ми е майка, че и двамата са ме лъгали, по-точно лъгали са ме чрез премълчаване. Разправиха ми как майка ми излязла една вечер от кабинета си на общопрактикуващ лекар и изчезнала. Последният човек, който я видял жива, била рецепционистката. Тя казала, че майка ми се била отправила към пъб, който бил на пет минути разстояние пеша. Там я чакала най-добрата ѝ приятелка. След като майка ми не се появила, приятелката, Уна Кенеди, която я чакала цял час, решила, че тя е забравила за уговорката. Обадила се в дома на родителите ми. Майка ми я нямало там. Баща ми звънял в медицинската служба, но тя вече била затворена. Стъмнило се. Майка ми не се връщала. Баща ми позвънил в полицията. Разследвали месеци наред. Нищо. Никаква следа, никакви зърнали я свидетели. Поне така казаха баща ми и Син, но оттогава четох неща, които са в противоречие. Попитах баща ми и Син къде са родителите на майка ми. Отговориха ми, че са покойници. Това вече се оказа вярно. Дядо ми починал от инфаркт две години след изчезването на майка ми, а баба ми си отишла от инсулт година след него. Майка ми била единствено дете, така че нямаше други роднини, с които да се срещна и да разговаряме за нея.

Поисках снимки. Баща ми отвърна, че ги махнал до една, но Син изнамери няколко две-три седмици след разговора. Помоли ме да не казвам на баща ми, че ми ги е дала, поръча да ги скрия. Това и направих: имах пижама гащеризон във формата на заек и с години държах в нея снимките на мама.

– Баща ти и мащехата ти не обясниха ли какво би могло да се е случило с майка ти? – попита Страйк.

– Тоест за Денис Крийд ли? – уточни Ана. – Да, но не ме запознаха с подробностите. Казаха, че би могло да е убита от Крийд. Много скоро узнах името му, съучениците ми ме осветлиха на драго сърце. Започнах да сънувам кошмари, в които я виждах обезглавена. Понякога тя идваше в стаята ми нощем. Друг път сънувах, че намирам главата ѝ в шкафчето си с играчки. Бях много гневна на баща ми и Син – продължи Ана, като извиваше пръстите си. – Гневна, че никога не са ми казали, но и започнах да се питам какво още крият, дали не са замесени някак в изчезването на майка ми, дали не са искали да я разчистят от пътя си, та да могат да се оженят. Малко излязох от релсите през този период, започнах да бягам от къщи... Един уикенд бях върната у дома от полицията. Баща ми беше не на себе си. Естествено, сега, в ретроспекция, си давам сметка, че след случилото се с майка ми да отсъствам дори няколко часа е било... Да ви кажа право, превърнах живота им в ад – изрече засрамено Ана. – Но на Син ѝ прави чест, че беше плътно до мен. Никога не се обезсърчи. По това време тя и татко вече имаха техни деца. Имам по-малки брат и сестра и се провеждаха семейни терапии, екскурзии и почивки с обединяващи дейности, организирани все от Син, тъй като баща ми със сигурност не бе настроен за такова нещо. Темата за майка ми събужда гняв и огорчение у него. Помня как ми крещеше, че не разбирам колко ужасно е да бъде принуждаван да го преживява отново, не съм ли разбирала какво му е на него...

Като бях на петнайсет, се опитах да открия Уна, приятелката, с която майка ми трябвало да се срещне във вечерта на изчезването си. Били са „момичета зайчета“ заедно – добави Ана с лека усмивка, – но аз не го знаех по онова време. Открих Уна в Улвърхамптън и тя много се развълнува, като ѝ се обадих. Проведохме няколко прекрасни разговора по телефона. Разказа ми неща, които копнеех да знам – за прекрасното чувство за хумор на майка ми, за любимия ѝ парфюм „Рив Гош“. Още на другия ден отидох и похарчих всички пари, получени за рождения ми ден, за шишенце „Рив Гош“. Разправи ми още как била пристрастена към шоколад и била фанатичен фен на Джоуни Мичъл. Майка ми изпъкна по-жива пред мен от разказите на Уна, отколкото от снимките и всичко, научено от баща ми и Син.

Само че баща ми узна за контакта ми с Уна и побесня от гняв. Накара ме да му дам телефонния ѝ номер, обади ѝ се и я упрекна, че ме насърчавала да му се противопоставям, каза ѝ, че съм неуравновесена, че ходя на психотерапия и че никак не ми трябва разни хора да ме „объркват“. Забрани ми също да се парфюмирам с „Рив Гош“. Заяви, че не можел да търпи миризмата му.

И тъй, изобщо не се срещнах с Уна. Когато се опитах отново да се свържа с нея години по-късно, не можах да я открия. Нищо чудно и да е починала.

Постъпих в университета, напуснах дома си и започнах да чета всичко, което откриех за Денис Крийд. Кошмарите се върнаха, но не се приближих ни най-малко към откриване на истината.

Водещият разследването за изчезването на майка ми детектив, инспектор, на име Бил Талбът, явно си е останал убеден, че Крийд я е отвлякъл. Талбът трябва да е покойник вече, още тогава е бил пред пенсия.

И ето че няколко години след завършване на университета ми дойде умната идея да създам уебсайт – каза Ана. – Интимната ми приятелка по онова време беше много светната с технологиите. Тя ми помогна да го направя. Бях много наивна – въздъхна тя. – Обявих коя съм и умолявах да получа информация за майка ми. Сами можете да си представите какво се случи. Завъртяха се всевъзможни теории. Екстрасенси ми заръчваха да копая, някои твърдяха, че без съмнение баща ми е в дъното на всичко, други ме обвиняваха, че не съм никаква дъщеря на Марго, а се домогвам до пари и публичност, имаше и откровено злобни коментари как майка ми най-вероятно е забегнала с любовник или по-лошо. Влязоха в контакт и няколко журналисти. Един от тях пусна ужасен материал в „Дейли Експрес“ за семейството ни: свързали се с баща ми и това беше последният гвоздей в ковчега на отношенията ни.

Те така и никога не се оправиха – съобщи мрачно Ана. – Когато му признах, че съм гей, той реши, че го правя само за да му правя напук. А през последните години и Син донякъде мина на негова страна. Все повтаря: „Дължа лоялност и на баща ти, Ана“. Та така са нещата сега – завърши Ана.

Настана кратко мълчание.

– Това е ужасно за теб – наруши го Робин.

– Така е – съгласи се Ким и отново положи длан върху коляното на Ана. – Искрено съчувствам на желанието на Ана за яснота, няма спор за това. Но дали е реалистично? – добави тя, като премести поглед от Робин към Страйк. – Ни най-малко не искам да засегна двама ви и все пак дали бихте могли след толкова време да постигнете онова, с което полицията не е успяла?

– Дали е реалистично? – повтори Страйк. – Не е.

Робин забеляза попарения вид на Ана и избилите внезапно сълзи в големите ѝ очи. Изпитваше искрено състрадание към тази по-възрастна жена и в същото време нямаше как да не почувства респект към откровеността на Страйк, която очевидно впечатли и скептичната Ким.

– Ето каква е истината – заговори Страйк и тактично спря пог­лед върху бележките си, докато Ана избърса очи с опакото на дланта си. – Аз мисля, че имаме прилични шансове да се сдобием със старото полицейско досие, тъй като поддържаме добри контакти с Централното управление на полицията. Можем отново да пресеем доказателствата, да се срещнем със свидетелите, доколкото това е възможно, и в общи линии да се уверим, че не е останал повторно непреобърнат камък. Но има слаба вероятност след толкова години да открием нещо повече от полицията и ще се сблъскаме с две основни препятствия. Първо, нула материални улики. Както схващам, не е открита и следа от майка ти, нали така? Нито някаква дреха, нито карта за автобус... нищо.

– Вярно е – промълви Ана.

– Второ, както току-що изтъкна, много от хората, свързани с нея или станали свидетели на движенията ѝ през онази вечер, вероятно са починали.

– Знам, така е – отвърна Ана, а една сълза се изтъркаля по носа ѝ и капна върху масичката от плексиглас. Ким обгърна с ръка раменете ѝ. – Скоро стават четиресет години от случката – изхлипа Ана, – но не мога да понеса мисълта да ида в гроба, без да знам какво е станало.

– Разбирам това – отговори Страйк, – но не искам да обещавам нещо, което вероятно няма да успея да изпълня.

– Имало ли е някакви нови следи или развитие по случая през годините? – поинтересува се Робин.

Ким отговори на въпроса. Изглеждаше малко разтърсена от цялата тази мъка, която Ана бе изложила на показ, и продължаваше да я прегръща през раменете.

– Не, доколкото знаем, нали така, Ани? Но всякаква информация от този род вероятно би отишла при Рой, бащата на Ана. А е възможно той да я е премълчал пред нас.

– Държи се, сякаш нищо от това не се е случило, това е начинът му да се справя – вметна Ана, докато бършеше сълзите си. – Преструва се, че майка ми изобщо не е съществувала, с изключение на крайно неудобния факт, че ако не беше съществувала, мен нямаше да ме има. Ако щете, вярвайте – продължи тя, – най-много от всичко ме тормози възможността тя просто да се е махнала по свое желание и никога да не се е върнала, никога да не е пожелала да разбере какво става с мен, да не ни е известила къде е. Ето с това не мога да се помиря. Баба ми по бащина линия, която никога не съм обичала, тъй като бе една от най-злите жени, които съм срещала някога, не се посвени да ми заяви как лично тя винаги е вярвала, че майка ми просто е избягала от нас. Че не ѝ харесвало да бъде съпруга и майка. Това ме нарани неописуемо, мисълта, че майка ми е могла да бъде способна да остави всички в ужаса на неизвестността за нейната съдба и никога да не се поинтересува дали дъщеря ѝ е добре... Дори ако Денис Крийд я е убил, това би било потресаващо, но би поставило край. Щях да скърбя за нея, вместо да живея с мисълта, че нея я има някъде, че живее под различно име, без изобщо да я е грижа какво е станало с нас.

Настъпи кратко мълчание, при което Страйк и Робин отпиха от кафето си, Ана подсмърчаше, а Ким стана от канапето и отиде до кухнята да вземе ролка домакинска хартия, която подаде на съпругата си.

Втора котка порода „Рагдол“ влезе в стаята. Хвърли незаинтересован поглед на четиримата, след което се изтегна на пода и се намести под слънчевите лъчи.

– Това е Лейси – осведоми ги Ким, докато Ана бършеше лицето си. – Тя никого не харесва, дори нас.

Страйк и Робин отново се засмяха учтиво.

– Е, каква е схемата? – рязко попита Ким. – Как таксувате клиентите си?

– На базата на часовете труд – отвърна Страйк. – Всеки месец получавате сметка с подробно описание на извършената работа. Мога да ви пратя справка за таксите ни по имейл – предложи той, – но предполагам, че двете ще искате да го обмислите сериозно помежду си, преди да стигнете до решение.

– Да, категорично – отвърна Ким, но докато подаваше на Страйк имейл адреса си, отново погледна загрижено към Ана, която седеше с наведена глава и на равни интервали притискаше домакинската хартия към очите си.

Пострадалият крак на Страйк възнегодува, че трябваше отново да поеме тежестта му след толкова кратко присядане, но явно нямаше какво повече да обсъждат, особено след като разплаканата Ана съвсем млъкна. С леко съжаление, че оставя платото с бисквити недокоснато, детективът стисна хладната длан на Ана.

– Благодаря все пак – промълви тя и той остана с чувството, че я е разочаровал, че тя се бе надявала да чуе от него обещание да ѝ поднесе истината, че се заклева в честта си да успее в онова, в което всички останали се бяха провалили.

Ким ги изпрати до външната врата.

– Ще ви се обадим – каза тя. – Още днес следобед. Става ли така?

– Чудесно, ще чакаме да ви чуем – отвърна Страйк.

Робин хвърли поглед назад, докато със Страйк слизаха към улицата по осветените от слънцето градински стъпала, и улови Ким да ги наблюдава със странно изражение, сякаш бе забелязала нещо неочаквано у посетителите си. Като срещна погледа на Робин, усмихна се по рефлекс и затвори тъмносинята врата.

7

Когато напускаха Фолмът, настроението на Страйк вече бе весело и Робин го отдаваше главно на интереса към новия случай. Нямаше спомен някой интригуващ проблем да не бе успял да грабне вниманието му, без значение какво се случваше в личния му живот.

Отчасти беше права: интересът на Страйк безспорно бе събуден от историята на Ана, но най-вече го радваше фактът, че няма да натоварва протезата си в продължение на няколко часа и че с всяка минута дистанцията от сестра му се увеличава. Отвори прозореца до себе си, пусна познатия му морски въздух да се завърти из старата кола, запали цигара и като издуха дима встрани от Робин, я попита:

– Често ли се виждаше с Морис, докато отсъствах?

– Видях го вчера – отговори Робин. – Платих му месечните разходи.

– О, чудесно, благодаря. Мислех си да ти припомня за това. Какво мислиш за него? Според Баркли е добър в работата си, само дето твърде много дрънка в колата.

– Да – безучастно потвърди Робин, – обича да приказва.

– Хъчинс го смята за малко нещо мазник – продължи той със заобиколното си подпитване.

Забелязал бе специалния тон, който Морис бе отредил за Робин. Хъчинс бе споделил, че го е питал дали Робин има връзка с някого.

– Ами не съм общувала много с него, че да си създам мнение – отвърна Робин.

Предвид настоящия стрес върху Страйк и количеството работа, което агенцията се бореше да свърши, бе решила да не критикува най-новия им сътрудник. Имаха нужда от допълнителен човек. Морис поне го биваше в работата.

– Пат го харесва – добави тя, отчасти за да го подкачи, и развеселена, забеляза с крайчеца на окото си, че Страйк я погледна намръщено.

– Това не е кой знае каква препоръка.

– Некрасиво прозвуча.

– Нали си даваш сметка, че след една седмица ще е по-трудно да бъде уволнена. Пробният ѝ период почти изтече.

– Аз не искам да я уволняваме – каза Робин. – Според мен тя е чудесна.

– Ами добре, на твоята глава ще е, ако тя сътвори неприятности.

– Няма да е на моята глава – възрази Робин. – Не приписвай Пат на мен. Заедно решихме да я наемем. Ти си този, на когото му писна от временни секретарки...

– А ти си тази, която каза: „Няма да е зле да назначим по-традиционен тип офис мениджър“, а също: „Не бива да я отхвърляме заради възрастта ѝ...“.

– Знам какво казах и продължавам да държа на своето относно възрастта. Трябва ни служител, който се ориентира добре в ексел, който е организиран, но ти беше...

– Не исках да ме обвиниш, че поставям възрастта като ограничителен фактор.

– Ти беше този, който ѝ предложи поста – завърши Робин с решителен тон.

– Къде ли ми е бил умът – промърмори Страйк и изтръска пепел през прозореца.

Патриша Чонси беше на петдесет и шест и изглеждаше на шейсет и пет. Беше слаба жена със силно набръчкано маймунско лице и неправдоподобно гарвановочерна коса. Не изпускаше електронната цигара, докато беше в офиса, но стъпеше ли на тротоара отпред в края на работното време, мигом запалваше „Суперкинг“. Гласът ѝ бе толкова плътен и стържещ, че често я бъркаха със Страйк по телефона. Седеше на някогашното бюро на Робин във външното помещение и бе поела основния товар със служебния телефон и административните задължения сега, когато Робин изцяло се бе отдала на детективска дейност.

Страйк и Пат от самото начало влязоха във войнствени отношения, което озадачи Робин, тъй като ги харесваше и двамата. Робин беше свикнала вече с честите вкиснати настроения на Страйк и бе склонна да му прощава, особено когато подозираше, че е измъчван от болка. Пат обаче не се колебаеше да му се тросне „Няма да се гътнеш да умреш, ако кажеш веднъж „благодаря“, в случай че Страйк не изразеше достатъчна признателност, когато му предаваше съобщения, дошли по телефона. Очевидно не изпитваше почтителност, каквато някои от временните секретарки демонстрираха към вече прочутия детектив. Една от тях бе уволнена на мига, когато Страйк я хвана, че тайно го снима на клип с телефона си от външния офис. Всъщност поведението на офис мениджъра им подсказваше, че тя живее в непрестанно очакване да открива дискредитиращи обстоятелства около Страйк и бе извънредно доволна да научи, че хлътнатината на една от кантонерките е оставена от юмрука му.

От друга страна, деловодството им бе в пълен ред, сметките също, всички разписки бяха надлежно заведени, на телефона се отговаряше незабавно, съобщенията се предаваха точно, никога не им свършваха чаят и млякото, Пат нито веднъж не закъсня за работа без оглед на времето и закъсненията на метрото.

Също така бе вярно, че Пат харесваше Морис и той бе възнаграждаван с повечето от редките ѝ усмивки. Морис винаги внимаваше да пусне пред Пат синеокия си чар на пълни обороти, преди да насочи вниманието си към Робин. Пат вече бе нащрек за възможна любовна връзка между двамата си по-млади колеги.

– Той има прекрасна външност – възторгвала се бе тя пред Робин предишната седмица, след като Морис бе съобщил по телефона къде се намира, та вечно недосегаемият Баркли да може да поеме оттам следенето по най-големия им случай. – Няма как да не му го признаеш.

– Нямам какво да му признавам – отвърнала бе Робин малко сопнато.

Не ѝ стигаше, че Илза я преследваше за Страйк през почивките ѝ, ами сега и Пат я бе подхванала за Морис в работно време.

– Правилно – кимна невъзмутимо Пат. – Накарай го да си го заслужи.

– Така или иначе – заговори Страйк, като допуши цигарата и смачка угарката в тенекиената кутия, която Робин държеше в жабката за тази цел, – ти приключи случая с Рошльо. Дяволски добра работа.

– Благодаря – отвърна Робин. – Но ще има шум в медиите. Двуженството винаги е сензация.

– Да – съгласи се Страйк. – Е, за него ще е по-зле, отколкото за нас, но си струва да се опитаме да покрием участието си, стига да можем. Ще проведа разговор с уиндзорската съпруга, госпожа Кампиън. Така че ни остават – той започна да отброява с дебелите си пръсти – Рогоносеца, Пъргави крака, Пощенската картичка и Хитреца.

Беше станало навик в агенцията обектите за следене и клиентите да бъдат наричани с прякори, главно за да бъде избегнато споменаването на истинските имена на публично място или в имейли. Рогоносеца беше стар клиент на агенцията, който неотдавна бе цъфнал отново при тях, след като се бе пробвал с други частни детективи и не ги бе одобрил. На пръв поглед изглеждаше абсолютен неудачник на любовния фронт, човек, чиито партньорки, привлечени от тлъстата му банкова сметка, първоначално изглеждаха неспособни да кръшкат. С времето Страйк и Робин се убедиха как той извлича смътно емоционално или сексуално удов­летворение от това да бъде жертва на изневяра и че всъщност им се плаща да го снабдяват с улики, които не само че не го разстройваха, а му носеха удоволствие. Щом интимната приятелка бъдеше изобличена със снимков материал, той я навикваше, изгонваше и я сменяше с нова, а после се повтаряше същата схема. Този път Рогоносеца ходеше с много впечатляващ модел и за негово зле прик­ривано разочарование хубавицата изглеждаше напълно вярна.

Пъргави крака, чийто лишен от фантазия прякор беше измислен от Морис, беше двайсет и четири годишен танцьор, в момента в любовна връзка с трийсет и девет годишна два пъти разведена жена, забележителна главно с наркоманията си и с огромния си доверителен фонд. Баща ѝ беше наел агенцията да открият каквото могат за миналото и поведението на Пъргави крака, та да го използва пред дъщеря си и да я откъсне от него.

Пощенската картичка засега беше напълно неизвестна величина. Мъж на средна възраст и по мнение на Робин крайно непривлекателен телевизионен синоптик, беше дошъл в агенцията, след като от полицията бяха заключили, че не могат да направят нищо по повод пощенските картички, които той получаваше в местоработата си и още по-смущаващо, в дома си, доставяни на ръка в малките часове на нощта. В картичките всъщност не се съдържаше заплаха, най-често бяха банални коментари по повод избора на вратовръзка от страна на синоптика, само че подсказваха повече познания за движенията на човека и личния му живот, отколкото би трябвало да има един непознат. Използването на пощенски картички също бе необичаен избор, когато в наше време бе толкова по-просто да тормозиш някого онлайн. Анди Хъчинс, сътрудник на агенцията вече от две седмици, висеше по цяла нощ, паркирал край къщата на синоптика, но Пощенската картичка още не се беше показал.

Последен и най-доходоносен беше интересният случай на Хитреца, млад инвестиционен банкер, чието бързо израстване в компанията му бе предизвикало очаквано недоволство сред пренебрегнатите колеги и то бе изригнало в открито изразени подозрения, когато мъжът бе повишен на втория по важност пост, изпреварвайки трима безспорно по-квалифицирани кандидати. С какво точно Хитреца държеше президента на компанията (известен на агенцията като Шефа на Хитреца, или ШХ), вече бе предмет на интерес не само за подчинените на Хитреца, но и за двама членове на борда, които се бяха срещнали със Страйк в затъмнен бар в Сити, за да изложат тревогата си. Настоящата стратегия на Страйк беше да узнае повече за Хитреца чрез личната му секретарка и с тази цел на Морис бе възложено да я разприказва след работно време, без да разкрива истинското си име и занятие, а просто да провери докъде стига лоялността ѝ към Хитреца.

– Трябва ли да бъдеш в Лондон в някакъв точен час? – попита Страйк след известно мълчание.

– Не – отвърна Робин. – Защо?

– Имаш ли нещо против да спрем да хапнем? Не съм закусвал.

Макар да си спомняше, че видя пред него чиния с трохи от кроасан в „Паласио Лаундж“, Робин се съгласи. Страйк като че прочете мислите ѝ.

– Един кроасан не се брои. Съдържа главно въздух.

Робин се разсмя.

Когато стигнаха до „Събуей“ при бензиностанцията „Корнуол Сървисис“, атмосферата помежду им бе лека и приятна въпреки умората им. След като Робин, която внимаваше да се храни здравословно, започна салатата си, а Страйк вече беше налапал няколко удовлетворяващи хапки от сандвича си с пържола и сирене, той прати по имейл на Ким Съливан формулярното им писмо за таксите на клиентите, после каза:

– Сутринта си спретнахме скандал с Луси.

Робин се досети, че трябва да е бил от лошите, след като Страйк го споменаваше.

– В пет часа в градината, докато си пушех кротко.

– Твърде ранен час за конфликт – отбеляза Робин без ентусиазъм, докато похапваше от марулята.

– Оказва се, че участваме в състезание „Кой най-много обича Джоун“. Дори не знаех, че съм вписан като участник.

Той яде мълчаливо около минута, после продължи.

– На финала ѝ заявих, че Адам е досадно мрънкало, а Люк е малко леке.

Робин, която тъкмо пиеше вода, се задави и изпадна в пристъп на кашлица. Хранещите се по околните маси се извърнаха да я погледнат, докато плюеше и се давеше. Тя грабна салфетка да избърше устата и насълзените си очи.

– Това пък защо го изтърси, по дяволите?

– Защото Адам е мрънкало, а Люк е леке.

Като още се опитваше да изкашля вода от трахеята си, Робин се засмя, но все пак поклати глава.

– Да му се не види, Корморан – изрече, когато отново можеше да говори.

– Не си прекарала пълна седмица с тях. Люк ми счупи новите слушалки, после избяга с крака ми, лайното недно. А после Луси ме обвини, че фаворизирам Джак. Естествено, че го фаворизирам, той е единственият свестен от тях.

– Да де, но да го кажеш на майка им...

– Добре, знам – въздъхна Страйк. – Ще се обадя да се извиня. – Настана кратка пауза. – Но дявол го взел – изръмжа, – откъде накъде съм длъжен да извеждам и тримата? Никого от другите не го вълнува военната история. „Адам плака, като се върнахте от Имперския военен музей.“ Друг път. Малкият негодник се ядоса, че съм купил разни неща на Джак, това беше то. Ако играя по свирката на Луси, трябва да ги извеждам групово всеки уикенд, а те ще се редуват да избират къде да ходим. Ще има да обикаляме по зоологически градини и картинги и всичко хубаво в срещите ни с Джак ще бъде съсипано. Аз харесвам Джак – заяви Страйк, сякаш сам изненадан от мисълта. – Имаме сходни интереси. Каква е тази мания да третирам всички еднакво? Аз бих казал, че това е един полезен житейски урок, който да научат. Никой не ти е длъжен. Не получаваш нещата автоматично само защото човекът насреща ти е роднина. Е, хубаво, тя иска да купувам подаръци и на другите. – Той изобрази квадрат във въздуха с ръце. – Ще подаря на Люк табелка за стаята му с надпис „Опитай се да не бъдеш малко леке“.

Купиха си плик със закуски и възобновиха пътуването си. Когато отново излязоха на магистралата, Страйк изрази чувство за вина, че не може да поеме своя дял от шофирането, тъй като старият ландроувър бе твърде мъчен за него с изкуствения му крак.

– Няма значение – отвърна Робин. – Аз не възразявам да карам. На какво се смееш? – попита, като видя Страйк да се подсмих­ва, докато ровеше из плика им с храна.

– Английски ягоди – отвърна той.

– И кое му е смешното на това?

Той ѝ разправи за негодуванието на Дейв Полуърт, че стоките с произход от Корнуол не са отбелязвани на етикета като такива, както и за тържествуването му, че все повече местни се вписват във формулярите като корнуолци.

– Теорията за социална идентичност е много интересна – отбеляза Робин. – А също и теорията за себекатегоризация. Учих за тях в университета. Имат отражение и върху бизнеса, и върху обществото...

Тя говори въодушевено в продължение на няколко минути, преди да осъзнае, когато хвърли поглед встрани, че Страйк е заспал дълбоко. Робин реши да не се засяга, тъй като той изглеждаше посивял от умора, и просто млъкна. Известно време от него не последва никаква комуникация, освен по някое ръмжащо изхъркване, а после, в покрайнините на Суиндън внезапно се разбуди.

– О, по дяволите – изруга и избърса уста с опакото на дланта си. – Прощавай. Дълго ли спах?

– Около три часа.

– По дяволите – повтори той, а после пак: – Прощавай. – И мигом посегна за цигара. – Беше ми отредено най-неудобното канапе на света, при това децата всяка сутрин ме будеха още на разсъмване. Искаш ли нещо от плика с храна?

– Да – отвърна Робин, обърнала гръб на диетата. Имаше спешна нужда от нещо да я ободри. – Шоколад. Английски или корнуолски, все едно ми е.

– Прощавай – за трети път изрече Страйк. – Ти ми говореше за някаква социална теория.

Робин се усмихна.

– Заспа горе-долу по времето, когато ти разправях как приложих теорията за социална идентичност към детективската практика.

– И как? – опита се той да компенсира с любезност факта, че по-рано беше заспал.

На Робин ѝ беше пределно ясно, че тъкмо по тази причина задава въпроса, и отговори:

– По същество проявяваме тенденция да вместваме околните и себе си в групи, а това обикновено води до надценяване на приликите между членовете на дадена група и до подценяване на приликите между принадлежащите към нея и аутсайдерите.

– С други думи, твърдиш, че не всички корнуолци са солта на земята и не всички англичани са хвалипръцковци?

Страйк разви шоколадово десертче „Йорки“ и го постави в ръката ѝ.

– Не ми звучи достоверно, но ще изложа теорията пред Полуърт при следващата ни среща.

Като игнорира ягодите, които бяха избрани от Робин, Страйк отвори кутийка с кока-кола и я изпи, докато пушеше и гледаше как небето ставаше кърваво с приближаването им към Лондон.

– Знаеш ли, Денис Крийд още е жив – каза Страйк, загледан към дърветата, пробягващи край тях в размазани образи. – Тази сутрин четох за него онлайн.

– Къде е той? – попита Робин.

– В „Бродмур“ – отговори Страйк. – Първо е бил в „Уейк­фийлд“, после в „Белмарш“, а през деветдесет и пета са го преместили в „Бродмур“.

– Каква е психиатричната диагноза?

– Противоречива. Няма съгласие между психиатрите дали е бил с всичкия си разум на процеса, или не. Има много висок коефициент на интелигентност. Накрая съдебните заседатели са решили, че е способен да отличи вършеното от него като нередно, тъй че е отишъл в затвора, не в болница. Но оттогава трябва да е развил симптоми, които оправдават медицинско лечение. На базата на много малкото прочетено – продължи Страйк – мога да разбера защо водещият разследването е помислил, че Марго Бамбъро вероятно е една от жертвите на Крийд. Твърди се, че е видян малък ван да се движи с опасно висока скорост в района приблизително по времето, когато тя трябва да е вървяла към „Трима крале“. Крийд е използвал ван при някои от другите известни похищения – поясни Страйк в отговор на въпросителния поглед на Робин.

Лампите по протежение на магистралата бяха включени, преди Робин, вече дояла своето „Йорки“, да цитира:

– „Тя лежи в свято място.“

Страйк, който още пушеше цигарата си, изсумтя.

– Типичните щуротии на медиумите.

– Така ли мислиш?

– Да, точно така мисля – каза Страйк. – Адски удобно е душите от отвъдното да комуникират с откъслечни подсказки като в кръстословиците. Я стига.

– Добре, успокой се. Просто разсъждавах на глас.

– Едва ли не всичко можеш да наречеш „свято място“. Клъркънуел, където е изчезнала например. Целият този район има някаква връзка с религията. Монаси или нещо от този род. Знаеш ли къде е живял Денис Крийд през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година?

– Кажи ми.

– В Парадайс Парк (Райския парк), Ислингтън – съобщи Страйк.

– Аха – промълви Робин. – Значи, според теб жената медиум е знаела коя е майката на Ана?

– Ако аз бях в този бизнес, не бих пропуснал да издиря в Гугъл клиентите си, преди да се появят. Но пък може и да е било роден от фантазията детайл с цел утеха, както предположи Ана. Намеква се за достойно погребение. Колкото и лош да е бил краят ѝ, пречистен е от мястото, където се намират останките ѝ. Впрочем Крийд е признал, че е разхвърлял фрагменти от кости из Парадайс Парк. Натикал ги в лехите с цветя.

Макар в колата все още да беше горещо, Робин усети как по тялото ѝ пробягва неволна тръпка.

– Проклети демони – процеди Страйк.

– Кои?

– Разните медиуми, екстрасенси, врачки... Само злоупотребяват с хората.

– Не мислиш ли, че някои от тях вярват в онова, което вършат? Може да са убедени, че получават съобщения от отвъдното.

– Мисля, че на света е пълно с откачалки, и колкото по-рядко ги възнаграждаваме за безумието им, толкова по-добре ще е за всички нас.

Мобилният телефон в джоба на Страйк иззвъня. Той го извади.

– Корморан Страйк.

– Здравей... Ана Фипс е. И Ким е тук, до мен.

Страйк превключи на високоговорител.

– Дано ни чувате добре – повиши глас той през бученето и трещенето на ландроувъра. – Още сме в колата.

– Да, шумно е – отвърна Ана.

– Ще спра – каза Робин и отби плавно на банкета край шосето.

– О, така е по-добре – коментира Ана, когато Робин изключи колата. – С Ким го обсъдихме и взехме решение: искаме да ви наемем.

Робин усети прилив на въодушевление.

– Чудесно – отговори Страйк, – имаме голямо желание да помогнем, стига да можем.

– Само че – намеси се Ким – по психологически и... ами, направо казано, по финансови съображения искаме да определим срок на разследването, защото след като полицията не е разкрила случая за повече от четиресет години, то и вие бихте могли да търсите още четиресет и пак нищо да не научите.

– Самата истина – потвърди Страйк. – Е...?

– Ние предлагаме една година – каза Ана и в тона ѝ се долавяше известно притеснение. – Това струва ли ви се приемливо?

– Точно същото щях да предложа и аз – отвърна Страйк. – Честно казано, не бихме имали особени шансове за успех при срок, по-малък от дванайсет месеца.

– Имате ли нужда от нещо, за да започнете? – попита Ана, като звучеше едновременно нервна и развълнувана.

– Сигурен съм, че ще ми хрумне нещо – каза Страйк и извади бележника си да провери име, – но ще е добре да разговарям с баща ти и Синтия.

В другия край на линията настана пълна тишина. Страйк и Робин се спогледаха.

– Не мисля, че има възможност за такова нещо – проговори накрая Ана. – Съжалявам, но ако баща ми знае, че съм подхванала това, съмнявам се, че някога ще ми прости.

– Ами Синтия?

– Работата е там – обади се Ким, – че напоследък бащата на Ана не е добре. Синтия е по-разумната от двамата на тази тема, но и тя не би искала нищо да разстройва Рой в момента.

– Е, няма проблем – отвърна Страйк, като повдигна вежди към Робин. – Първият ни приоритет ще е да се сдобием с полицейското досие по случая. Междувременно ще ви пратя по имейл един от стандартните ни договори. Принтирайте го, подпишете го, върнете го обратно и започваме.

– Благодаря – отвърна Ана и след моментна пауза Ким добави:

– Е, добре тогава.

Затвориха.

– Виж ти – промърмори Страйк. – Първият ни случай от далечно минало. Интересно ще е.

– И разполагаме с година – допълни Робин, като отново излезе на платното.

– Ще удължат срока, ако напипаме нещо – каза Страйк.

– О, надявай се – подхвърли скептично Робин. – Ким се съг­ласи да ни даде година само за да заяви пред Ана, че са опитали всичко. Отсега се обзалагам на петарка, че няма да получим удължение.

– Приемам облога – отвърна Страйк. – Ако има само намек за следа, Ана няма да миряса, докато не стигнем до края.

През остатъка от пътуването обсъждаха настоящите случаи на агенцията, разговор, който откара чак докато стигнаха на Денмарк Стрийт, където Страйк слезе.

– Корморан – каза Робин, когато той взе сака си от задната седалка на ландроувъра. – На бюрото ти има съобщение от Шарлот Камбъл. Обади се онзи ден и помоли да ѝ позвъниш. Каза, че имала нещо, което искаш.

За кратък момент Страйк само гледаше Робин с неразгадаемо изражение.

– Добре. Благодаря. Е, ще се видим утре. О, не, няма – възрази сам на себе си. – Утре си в почивка. Приятно прекарване.

Той затръшна задната врата и закуцука към офиса с наведена глава и метнал сака през рамо, като остави изтощената Робин в пълно неведение дали иска, или не иска онова, което Шарлот Камбъл имаше.