Тревожна кръв

31

Гастритното възпаление на Страйк добави дни към болестта му и той прекара Нова година в леглото, като разчиташе само на поръчани пици, но едва ги докосваше, като пристигаха. За пръв път в живота му не му се дояждаше шоколад, защото трюфелите, излапани след пилето с минал срок на годност, излязоха първи при продължителното му повръщане. Единственото му приятно занимание бе да гледа „Без посетители след полунощ“ на Том Уейтс – записаните концерти, купени му от Робин за Коледа, които най-сетне извади от опаковката на Нова година. Съобщението, с което ѝ благодари, извика в отговор само кратко „Моля“.

Когато се почувства достатъчно във форма, та да замине за Корнуол със закъснелите си коледни подаръци, Страйк бе отслабнал с шест килограма и това бе първият коментар на разтревожената Джоун, когато той най-сетне се появи в къщата ѝ в Сейнт Моус, сипещ извинения за отсъствието си на Коледа.

Ако се бе забавил само с един ден за пътуването си до Джоун и Тед, нямаше да може да се добере до тях, защото веднага щом пристигна, опасен климатичен фронт скова южната част на Великобритания. Бури обхванаха корнуолското крайбрежие, влаковете бяха отменени, тонове пясък бяха отмити от плажовете и наводненията превърнаха крайбрежните градчета в ледени канали. Корнуолският полуостров бе временно откъснат от останалата територия на Англия и макар Сейнт Моус да не пострада чак колкото Мевагизи и Фои, пред вратите на сградите по брега се появиха торби с пясък. Стоманеносиви и мътнозеленикави мощни вълни се блъскаха във вълнолома на пристанището. Туристите изчезнаха от поглед също като тюлените; местните, облечени в мушами, си кимаха за поздрав, докато отскачаха до близките магазини. Цялата ярка прелест на летния Сейнт Моус бе заличена като при актриса със свален сценичен грим и лъсна истинската същност на градчето – място, изобилстващо с корав камък и корави хора. Макар да бе заливана от проливни дъждове и нападана от силни ветрове, къщата на Тед и Джоун, за щастие, бе на по-висок терен. Блокиран в нея, Страйк си припомни думите на Луси как е повече на ниво в кризисни моменти, отколкото за дългосрочно обвързване, и признаваше, че в обвинението се съдържа истина. Биваше го в извънредни ситуации да запази хладнокръвие, да мисли бързо и да реагира своевременно, а виж, трудно се нагаждаше към бавното отпадане на Джоун.

Липсваше му съществуването на належаща цел, в преследване на която би могъл да овладее мъката си; липсваше му императив да загърби болката и отчаянието в служба на нещо по-висше, а тъкмо това го бе поддържало в армията. Нито една от някогашните стратегии за оцеляване не беше налична в кухнята на Джоун сред тенджерите на цветя и старите ѝ подплатени домакински ръкавици. Мрачен хумор и стоицизъм биха се тълкували като коравосърдечие от внимателните съседи, които биха искали той да чувства и показва болката си. Копнеещ за отклоняващо мислите действие, вместо това Страйк бе принуден да осигурява за утеха неангажиращ разговор и да поема домашни задължения.

Джоун бе в състояние на тих възторг: дългите дни и часове насаме с племенника ѝ бяха компенсация за пропуснатата от него Коледа. Примирен, Страйк ѝ предоставяше каквото тя искаше: компания и разговори по цял ден. Химиотерапията беше прекратена, защото Джоун не бе достатъчно силна да я понесе: носеше шал върху косата като паяжина, която ѝ бе останала, а мъжът ѝ и племенникът ѝ наблюдаваха тревожно как едва чоплеше храната и бяха винаги готови да се втурнат на помощ, когато се движеше между стаите. Всеки от двама им вече би могъл да я носи без затруднение.

Дните минаваха и Страйк забеляза друга промяна у леля си, която го изненада. Също както бруленото от бурите нейно родно място бе показало различен аспект в тежкия период, така изникна и една непозната Джоун, която задаваше директни въпроси, несъдържащи в себе си отговор, продиктуван от предубежденията ѝ, нито пък бяха слабо замаскирана молба за утешителни лъжи.

– Защо така и не се ожени, Корморан? – попита тя племенника си една събота по пладне.

Двамата седяха в дневната – Джоун на най-удобното кресло, а Страйк на дивана. Лампата до нея, която бяха светнали заради мрачния дъждовен ден, придаваше на кожата ѝ прозрачност като на тънка опаковъчна хартия.

Страйк дотолкова се бе настроил да изрича пред Джоун онова, което тя желаеше да чуе, че не намираше какво да каже. Честният отговор, даден пред Дейв Полуърт, тук изглеждаше съвършено неуместен. Отвърнеше ли ѝ, че не е подходящ материал за брак, сигурно би го приела като своя вина. Вероятно тя бе сбъркала някъде, не бе успяла да го научи, че любовта е важна за щастието.

– Не знам – отвърна и прибегна към клишето. – Може би не съм срещнал подходящата жена.

– Ако чакаш съвършенство – отвърна новата Джоун, – то не съществува.

– Нали не си пожелаваш да бях женен за Шарлот? – подхвърли Страйк.

Отлично знаеше, че и Джоун, и Луси приемаха Шарлот почти като въплъщение на дявола.

– Със сигурност не – отсече Джоун с искра от някогашната борбеност и двамата си размениха усмивки.

Тед провря глава през вратата.

– Керенза е тук, мила – съобщи. – Колата ѝ току-що спря отпред.

Сестрата от фондацията „Макмилън“, която Страйк бе срещнал в първия ден от престоя си, бе благословия, която той не би могъл и да си представи. Стройна луничава жена на неговата възраст, тя внасяше със себе си в къщата не аурата на смърт, а на продължаващ живот, просто с повече утеха и подкрепа. Собственият богат опит на Страйк с медици го бе излагал на специфично поведение, изразяващо се в неутрална бодрост, но по всичко личеше, че Керенза приема Тед и Джоун като индивиди, не като глуповати деца, и той я чу, докато си сваляше дъждобрана в кухнята, да разговаря с Тед, бившия спасител, за разни безумци, опитващи се да си правят селфита с гръб към бурните вълни.

– Това са хора, които не разбират морето, не мислиш ли? Имай респект или стой далече от него, би казал татко ми... Добър ден, Джоун – каза тя, като влезе в стаята. – Здравей, Корморан.

– Здравей, Керенза – отвърна Страйк и се изправи. – Няма да ви се пречкам.

– Как се чувстваш днес, мила моя? – попита сестрата Джоун.

– Не много зле – отвърна Джоун, – само съм малко...

Тя замълча, та да изчака племенникът ѝ да се отдалечи и да не я чува. Страйк затвори вратата към дневната и чу хрущенето на нови стъпки по чакълената пътека отвън. Тед, седнал до кухненската маса да чете местния вестник, вдигна глава.

– Това пък кой ли е?

Миг по-късно зад стъклото на задната врата се появи Дейв Полуърт с голяма раница на гърба. Влезе вътре, мокър от дъжда и усмихнат.

– Здравей, Диди – каза и двамата се здрависаха, а после се прегърнаха, както им бе станало навик в зряла възраст. – Здравей, Тед.

– Какво правиш тук? – попита Тед.

Полуърт свали раницата си, отвори я и извади на масата две замразени купи с храна, увити с полиетилен.

– Пени изпече две касероли. Ще ходя да пазарувам, та дойдох да попитам какво ви е нужно.

Пламъкът на чиста и практично ориентирана доброта, който гореше у Дейв Полуърт, никога не бе бил по-видим за Страйк, с изключение може би на онзи пръв ден в началното училище, когато дребничкият Полуърт бе взел Страйк под своя закрила.

– Добро момче си ти – продума Тед, трогнат. – Непременно предай на Пени благодарности.

– Да, и тя ви праща много здраве – отвърна нехайно Полуърт.

– Ще ми направиш ли компания за една цигара? – попита го Страйк.

– Добре.

– Идете в бараката – предложи Тед.

Страйк и Полуърт поеха през превърналия се в мочурище двор с наведени глави срещу силния вятър и дъжда и влязоха в бараката на Тед. Страйк с облекчение запали цигара.

– Да не си бил на диета? – попита Полуърт, като огледа приятеля си от горе до долу.

– Грип и хранително отравяне.

– А, да, Луси спомена, че си бил болен. – Полуърт кимна с глава към прозореца на Джоун. – Как е тя?

– Не е добре – отговори Страйк.

– Докога ще останеш?

– Зависи от времето. Чуй, сериозно, много съм ти признателен за всичко, което...

– Я мълчи, глупчо.

– Мога ли да помоля за още една услуга?

– Казвай.

– Навий Тед да дойде с теб за по бира. Има нужда да излезе малко от къщата. Ще го направи, като знае, че аз съм при нея, иначе няма да мръдне от тук.

– Смятай го за направено – отвърна Полуърт.

– Ти си...

– ... върхът, да, такъв съм си. „Арсенал“ стигна до последната фаза, а?

– Да – кимна Страйк, – но следващият им мач е с „Байерн Мюнхен“.

Пропуснал бе мача, с който отборът му спечели квалификацията точно преди Коледа, защото следеше Хитреца в Уест Енд. Шампионската лига, която в друг случай би била удоволствие и разсейване от грижите, не го грабваше както обикновено.

– Робин ли управлява делата в Лондон, докато си тук?

– Да – потвърди Страйк.

Беше му пратила съобщение по-рано с молба да проведат кратък разговор относно случая „Бамбъро“. Отговори ѝ, че ще ѝ звънне, като му се отвори свободен момент. Той също имаше новини по случая, но Марго Бамбъро бе изчезнала преди близо четиресет години, а също като Керенза, медицинската сестра, за момента Страйк даваше приоритет на живите.

Когато допуши цигарата си, се върнаха в къщата и завариха Тед да разговаря с Керенза в кухнята.

– Днес е по-склонна да си говори с теб, отколкото с мен – усмихна се сестрата на Страйк, докато обличаше дъждобрана си. – Ще дойда пак утре сутринта, Тед.

Тя пое към външната врата, а Полуърт каза:

– Тед, ела с мен да изпием по бира.

– О, не, момчето ми – отвърна Тед. – Точно сега не съм за излизане.

Керенза спря на прага с ръка върху бравата.

– Чудесна идея. Иди да глътнеш малко чист въздух, Тед... или малко чиста вода, какъвто е случаят днес – добави тя, когато барабаненето на дъжда по покрива се усили.

Керенза си тръгна. На Тед му бе нужно още малко увещаване, но в крайна сметка се съгласи да иде с Полуърт до „Виктъри“ да хапнат по един сандвич. Щом излязоха, Страйк взе местния вестник от масата и го отнесе в дневната.

С Джоун побъбриха за наводненията, но снимките на вълните, обливащи Мевагизи, не я впечатлиха тъй силно, колкото би се случило преди два-три месеца. Страйк отгатваше, че съзнанието на Джоун е насочено към лични, не към общи теми.

– Какво казва хороскопът ми за тази седмица? – попита тя, когато той обърна на нова страница.

– Не знаех, че вярваш в тези неща, Джоун.

– И аз не знам вярвам ли, или не – отвърна тя, – но все пак винаги го поглеждам.

– Ти си...

Той направи пауза, като се мъчеше да си припомни рождения ѝ ден. Беше по някое време през лятото.

– Рак – отвърна тя и се позасмя. – Вече във всяко отношение.

Страйк не се усмихна.

– „Моментът е добър да избягате от рутината“ – информира я той и пробяга с поглед по хороскопа ѝ, та ако имаше нещо потискащо, да го пропусне. – „Не отхвърляйте новите идеи. Ретроградният Меркурий насърчава духовния растеж.“

– Аха – промърмори Джоун и след кратка пауза изрече: – Надали ще ме има за следващия ми рожден ден, Корм.

Думите му подействаха като удар в диафрагмата.

– Не говори така.

– Ако не мога да го кажа на теб, на кого тогава?

Очите ѝ с цвят на незабравки вече бяха избледнели. Никога не му бе говорила така преди, като на равен. Винаги се бе грижила малко да се извиси над него, та близо двуметровият войник да си остане все така нейното малко момче.

– Няма как да го споделя с Тед и Луси, не мислиш ли? – каза тя. – Знаеш ги какви са.

– Да – с мъка изрече той.

– А после... ще се грижиш за Тед, нали? Идвай да го виждаш. Той толкова те обича.

По дяволите.

Тъй дълго време тя бе настоявала да се обкръжава с един вид заблуда и престореност, да гледа на живота през розови очила, а сега, когато бе пряма и наричаше нещата с имената им, повече от всичко му се искаше да му разправя за някакъв скандал в квартала, а той да кима насреща ѝ. Защо не им бе гостувал по-често?

– Ще идвам, разбира се – отговори.

– Искам опелото да е в църквата в Сейнт Матюс – каза кротко тя, – там съм кръстена. Но не искам да бъда погребана, защото трябва да е чак в гробището в Труро. Тед ще се пребива да пътува дотам, че да ми носи цветя, познавам си го. Тъй че, мислих по този въпрос, Корм, и искам да бъда кремирана. Ще се погрижиш да стане така, нали? Защото Тед се разплаква всеки път, като се опитам да заговоря за това, а Луси не ще да слуша.

Страйк отново кимна и се опита да се усмихне.

– Не искам семейството да присъства на кремирането. Мразя кремациите, завесите, конвейерната лента. Ще се сбогувате с мен в църквата, после отведи Тед в пъба и нека от погребалното бюро се погрижат оттам нататък, чу ли? А като вземете праха ми, излезте с лодката на Тед и ме разпръснете в морето. Щом дойде неговият ред, направете същото за Тед, та да бъдем заедно. Няма да имате грижа с Луси да поддържате гробове и да пътувате чак от Лондон. Става ли?

Планът бе толкова типичен за Джоун, изпълнен с практичност и предвидливост, с доброта към близките, но той не бе очаквал изчезването на праха сред вълните, без надгробна плоча с грижливо изписани дати. Това щеше да бъде заместено с отдаване на стихията, доминирала в живота и на двама им с Тед. Бяха го прекарали в този крайокеански град, ако не се брояха няколкото години на Тед във Военната полиция като акт на бунт срещу баща му.

– Добре, става – произнесе с усилие.

Тя се отпусна в креслото си с облекчен вид, че е свалила този товар от себе си, и му се усмихна.

– Толкова е прекрасно, че си тук.

През последните няколко дни той бе привикнал към нейните кратки излияния и отклонения от водения разговор, тъй че не се изненада, както би се случило преди, когато миг по-късно тя каза:

– Ще ми се да се бях запознала с твоята Робин.

Страйк, който в съзнанието си още следваше праха на Джоун към залеза, се сепна.

– Мисля, че би я харесала – каза. – Сигурен съм, че тя би харесала теб.

– Луси казва, че е хубава.

– Да, така е.

– Горкото момиче – промълви Джоун.

Той се почуди на тези думи. Разбира се, нападението с нож бе отразено в пресата, когато Робин бе дала показания срещу Шакълуелския изкормвач.

– Странно, че заговори за хороскоп – отбеляза Страйк в опит да отклони Джоун от темите за Робин, погребения и смърт. – Разследваме стар случай на изчезнало лице. Отговорният за него полицай...

Никога преди не бе споделял за работата си с Джоун и сега се почуди защо не го бе правил, като забеляза живото ѝ внимание.

– Но аз си спомням онези лекарка! – възкликна тя по-оживена, отколкото Страйк я бе виждал дни наред. – Марго Бамбъро, да! Имаше бебе у дома...

– Е, това бебе е нашата клиентка – съобщи Страйк. – Казва се Ана. С партньорката ѝ имат ваканционна къща във Фолмът.

– Горкото семейство – въздъхна Джоун. – Така и никога не са научили... И казваш, че главният разследващ е подирил отговора в звездите?

– Да – кимна Страйк. – Бил е убеден, че убиецът е Козирог.

– Тед е Козирог.

– Благодаря за сведението – изрече сериозно Страйк и тя се засмя. – Искаш ли още чай?

Докато водата в чайника завираше, Страйк провери съобщенията си. Баркли бе изпратил отчет за приятелката на Рогоносеца, но най-скорошното съобщение беше от непознат номер и той отвори първо него.

– Какво има? – попита Джоун.

Последвала го бе в кухнята с влачещи се крака, леко прегърбена.

– Ама какво правиш, щях да ти донеса каквото искаш...

– Канех се да ти покажа къде крия шоколадовите бисквити. Ако Тед знае къде са, ще ги излапа всичките, а лекарят се тревожи заради кръвното му налягане. Какво четеше? Познавам това ти изражение. Ядоса се.

Той нямаше представа дали новото ѝ предразположение към откровеност се простираше до баща му, но някак в тази атмосфера на бушуващи навън вятър и дъжд в къщата се бе установил дух на изповедалня. Каза ѝ за съобщението.

– О – промълви Джоун. – Посочи към кутия на най-горния рафт. – Бисквитите са там.

Върнаха се в дневната с бисквитите, които тя настоя той да извади в чиния. Имаше неща, които никога не се променяха.

– Никога не си се виждал с Прудънс, нали? – попита Джоун, когато отново се отпусна в креслото.

– Не съм се виждал с Прудънс, нито с Мейми, най-голямата, нито с Ед, най-малкия – отвърна Страйк, като се помъчи да докара равнодушен тон.

– Мисля, че трябва да отидеш на партито на баща си, Корм.

– Защо? – попита Страйк.

Кратката дума прозвънтя в ушите му с разпалено юношеско негодувание. За негова лека изненада тя му се усмихна.

– Знам как е било – каза му. – Държал се е зле, но все пак си остава твой баща.

– Не е такъв – отсече Страйк. – Тед е моят баща.

Никога до този момент не го бе изричал гласно. Сълзи изпълниха очите на Джоун.

– Той много би се радвал да го чуе – продума меко. – Странно, нали... преди много години, когато бях младо момиче, отидох при истинска гледачка циганка. Лагеруваха по-нагоре край пътя. Очаквах да ми съобщи куп хубави неща. С тази нагласа ходиш при такива, нали? Платил си пари. И знаеш ли какво ми каза?

Страйк поклати глава.

– Никога няма да имаш деца. Ей така, направо, без заобикалки.

– Но е сбъркала, нали? – възрази Страйк.

От избледнелите очи на Джоун потекоха сълзи. Защо никога не бе изричал гласно тия неща досега, почуди се Страйк на себе си. Толкова лесно би било да ѝ достави удоволствие, а вместо това се бе вкопчвал в раздвоената си лоялност, гневен, че му се налага да избира, да поставя етикети и по този начин да извършва предателство. Хвана ръката ѝ и тя му отвърна с изненадващо силно стискане.

– Трябва да идеш на това парти, Корм. Мисля, че баща ти е в сърцевината на... на много неща. Иска ми се – добави след кратка пауза – да има кой да се погрижи за теб.

– В днешно време нещата не стоят така, Джоун. Очаква се мъжете сами да могат да се грижат за себе си... В много отношения – добави той с усмивка.

– Да се преструваш, че нямаш нужда от това и онова... просто е глупаво – изрече тихо тя. – А твоят хороскоп какво казва?

Той отново взе вестника и прочисти гърло.

– „Стрелец: управляващата ви планета е ретроградна и може би ще изгубите обичайното си весело безгрижие...“

32

Беше три следобед и Робин, седнала в ландроувъра си близо до безличната къща в Стоук Нюингтън, наблюдавана от Страйк преди Коледа, не бе видяла нищо интересно от пристигането си в девет сутринта. Дъждът изпъстряше с капки предното ѝ стъкло и чак ѝ се дощя да пушеше, просто за да прави нещо.

Идентифицирала бе онлайн русата собственичка, обитаваща дома. Името ѝ беше Елинор Дийн, разведена, живееше сама. Елинор със сигурност си бе у дома: Робин я бе видяла да минава покрай прозореца два часа по-рано, но лошото време явно я задържаше вкъщи. През целия ден никой не бе идвал в къщата, какво оставаше за Шефа на Хитреца. Може би все пак бяха роднини и предколедното му посещение бе просто нещо, което човек прави по празници: изплаща социални дългове, носи подаръци, обажда се. Погалването по главата може да беше някаква тяхна си шега. Във всеки случай не намекваше нищо сексуално, криминално или извратено, а те такова търсеха.

Мобилният ѝ телефон иззвъня.

– Здравей.

– Можеш ли да говориш? – попита Страйк.

Вървеше по стръмната улица на Тед и Джоун и се подпираше на сгъваемия бастун, който бе донесъл със себе си, като очакваше пътищата да са мокри и евентуално хлъзгави. Тед се бе прибрал у дома и бяха качили Джоун на горния етаж да поспи. На Страйк му се пушеше, а не му се ходеше отново в бараката, тъй че реши да излезе на кратка почивка под безпощадния дъжд.

– Да – каза Робин. – Как е Джоун?

– Все така – отвърна Страйк. Не му се говореше за това. – Спомена, че искаш да ми съобщиш нещо за Бамбъро.

– Да – потвърди Робин. – Имам добра новина, никаква новина и лоша новина.

– Давай първо с лошата – предложи Страйк.

Морето все още бе бурно и във въздуха експлодираха пръски над стената на дока. Той свърна вдясно и се отправи към града.

– От Министерството на правосъдието няма да ти позволят интервю с Крийд. Писмото пристигна тази сутрин.

– А... – промърмори Страйк. Дъждовните струи разкъсваха синкавия дим от цигарата му. – Не мога да кажа, че съм изненадан. Какво пише?

– Оставих го в офиса – каза Робин, – но по същество психиат­рите му са на мнение, че нежеланието му да сътрудничи няма да се промени на този етап.

– Ясно – отвърна Страйк. – Така или иначе, не се надявах много.

Но Робин долови разочарованието му и изпита съчувствие. Вече пет месеца се бъхтеха с този случай и нямаха никакви съществени нови следи, а сега, след като вероятността за интервю с Крийд бе изчезнала, тя имаше чувството, че със Страйк претърсват плитчините, докато на метри от тях голямата бяла акула се гмурваше и отплуваше недосегаема надалече в тъмните води.

– Свързах се отново с Аманда Уайт, която сега е Аманда Лоус, онази, дето вярва, че е видяла Марго на прозореца на печатницата. Искаше пари, за да говори, нали помниш? Предложих да ѝ платя разноските, ако дойде в офиса... тя живее в Лондон, не би била голяма сума. Щяла да си помисли.

– Много великодушно от нейна страна – изсумтя Страйк. – А каква е хубавата новина?

– Ана е убедила мащехата си Синтия да говори с нас.

– Сериозно?

– Да, но само тя. Рой не знае нищо за участието ни – каза Робин. – Синтия ще се срещне с нас зад гърба му.

– Е, и Синтия е нещо – отсъди Страйк. – Много дори – добави след миг размисъл.

Краката му механично го отвеждаха към пъба и мокрият крачол студенееше неприятно върху единствения му глезен.

– Къде ще се видим с нея?

– Няма как да е у тях, защото Рой не знае. Тя предлага Хамптън Корт, има почасова работа там като гид.

– Гид, значи? Това ми напомня: някакви новини за Пощенска картичка?

– Днес Баркли е в галерията – каза Робин. – Ще се опита да направи снимки на онази жена.

– А Морис и Хъчинс с какво са заети? – осведоми се Страйк, вече изкачващ предпазливо широките хлъзгави стъпала към пъба.

– Морис следи момичето на Рогоносеца, което и веднъж не е кривнало в погрешна посока. Май на Рогоносеца няма да му излезе късметът този път. Хъчинс се е заел с Пъргави крака. Впрочем другия петък по график трябва да предадеш окончателния доклад за Пъргави крака. Ако искаш, аз ще се срещна с клиента вместо теб.

– Ще е чудесно, благодаря – отвърна Страйк и с облекчение влезе във „Виктъри“. Когато свали палтото си, от него се стече вода. – Не съм сигурен кога ще успея да се прибера. Сигурно си видяла, че влаковете са отменени.

– Не се тревожи за агенцията. Всички случаи са покрити. Само че не съм довършила за случая „Бамбъро“... О, почакай – прекъсна се Робин.

– Трябва да затваряш ли?

– Не, няма нужда.

Току-що бе видяла външната врата на Елинор Дийн да се отваря. Пълничката блондинка се появи, облечена в палто с качулка, която, удобно за Робин, ограничаваше полезрението ѝ. Робин излезе от ландроувъра, затвори тихо вратата и пое след нея, като продължи да говори по телефона.

– Нашата блондинка тръгна нанякъде – съобщи полугласно.

– Да не ми каза преди малко, че имаш още добри новини за Бамбъро? – подсети я Страйк.

Вече беше пред бара и като само посочи какво желае, успя да се сдобие с голяма чаша бира, за която плати и я отнесе на ъгловата маса, където през лятото бяха седели с Полуърт.

– Да, точно така – отвърна Робин и зави по пътя зад нищо не подозиращата руса жена. – Бих желала да мога да кажа, че съм открила Даутуейт или Сачуел, но и последният човек, видял Марго жива, ни идва добре, нали?

– Намерила си Глория Конти? – рязко попита Страйк.

– Не бързай много да се радваш – предупреди го Робин, която продължаваше да върви под дъжда. Елинор май се бе отправила да пазарува. В далечината се виждаше магазин на „Теско“. – Още не съм успяла да говоря с нея, но съм почти сигурна, че е тя. Открих семейството в списъци от преброяване на населението през шейсет и първа година: майка, баща, по-голям син и дъщеря Глория, с второ име Мери. Както изглежда, Глория е във Франция, по-точно в Ним, омъжена е за французин. Вече не използва „Глория“, сега е Мери Жобер. Има фейсбук страница, но е за частно ползване. Открих я чрез генеалогичен уебсайт. Един от английските ѝ братовчеди се опитва да сглоби родословно дърво. Датата на раждане и всичко друго съвпада.

– Дяволски добра работа си свършила – похвали я Страйк. – Не съм сигурен дали тя не е още по-интересна от Даутуейт и Сачуел. Последна е видяла Марго жива. Били са близки. Единственият още жив човек, който е зърнал Тео.

Ентусиазмът на Страйк до голяма степен уталожи подозренията на Робин, че е прибавил себе си към пунктовете за действие, защото не я смята способна за задачата.

– Опитах се да се „сприятеля“ с нея във фейсбук – продължи Робин, – но още нямам отговор. Ако не отговори, знам в коя компания работи мъжът ѝ и мога да му пратя имейл да ѝ предаде съобщение. Но мисля, че по-тактичната стъпка бе първо да се обърна лично към нея.

– Съгласен съм – каза Страйк.

Отпи глътка от бирата си „Дум Бар“. Почувства се много по-добре сега, като седеше в сухия и топъл пъб и разговаряше с Робин.

– Има и още нещо – добави Робин. – Мисля, че май открих кой е ванът, дето е видян да се отдалечава с висока скорост от „Клъркънуел Грийн“ във вечерта на изчезването на Марго.

– Какво? Как? – смая се Страйк.

– По Коледа ми хрумна, че онова, което хората са взели за цвете, нарисувано отстрани, може да е било слънце. – Сещаш се. Планетата.

– Технически е зве...

– Я стига, знам, че е звезда.

Блондинката с качулката, както бе предположила Робин, отиваше в „Теско“. Робин я последва вътре и се наслади на блъсналата я топла вълна въздух, въпреки че подът бе хлъзгав и мръсен.

– През седемдесет и четвърта година в Клъркънуел е имало магазин за здравословни храни, чието лого е било слънце. Открих тяхна реклама в архива за вестници в Британската библиотека, направих справка във фирмения регистър и успях да говоря с директора, който още е жив. Добре де, знам, че не бих могла да говоря с него, ако не беше жив – додаде тя, за да предвари критиките му.

– Да му се не види, Робин! – възкликна Страйк, зад гърба на когото дъждовните струи плющяха с все сила по прозореца. Доб­рите новини и любимата му „Дум Бар“ със сигурност му бяха повдигнали настроението. – Това е отлична работа.

– Благодаря – откликна Робин. – И чуй това. Уволнил е служителя си, правещ доставките, някъде в средата на седемдесет и пета година, защото бил глобен за шофиране с висока скорост на вана. Спомни си името му, Дейв Ъндъруд, но още не съм имала време да...

Елинор се извърна рязко по средата на пътеката между консервираните храни и пое назад към нея. Робин се престори на заета да избира пакет ориз. Остави обекта ѝ да я отмине и довърши изречението.

– ... не съм имала време още да го издиря.

– Направо ме засрамваш – призна Страйк, като потърка уморените си очи. Макар сега да имаше спалнята за гости на свое разположение, а не се измъчваше върху дивана, старият матрак бе само една идея по-удобен. Счупените му пружини се забиваха в гърба му и скърцаха при всяко негово обръщане в леглото. – Най-доброто, което постигнах аз, е, че открих дъщерята на Руби Елиът.

– Онази Руби Елиът, дето е забелязала двете боричкащи се жени край телефонните кабини? – изрецитира Робин, като наблюдаваше как следената от нея блондинка се консултира със списъка си с покупки, преди да изчезне по друга пътека.

– Същата. Дъщеря ѝ ми прати имейл, че е съгласна да говорим, но още не сме уточнили кога. Освен това се обадих на Джанис – допълни Страйк, – главно защото нямах сили пак да се разправям с Айрийн, за да видя дали ще си спомни истинското име на Апълторп, само че тя е в Дубай, гостува на сина си за шест седмици. Записаното ѝ съобщение гласи буквално: „Здравейте, аз съм в Дубай, ще гостувам на Кевин в продължение на шест седмици“. Може да ѝ пратя кратък есемес да я уведомя колко неразумно е да оповестява на случайно позвънили, че е оставила къщата си празна.

– И все пак обади ли се на Айрийн? – попита Робин.

Елинор сега разглеждаше бебешките храни.

– Не още – отвърна Страйк. – Но имам...

В този момент сигнал на телефона му подсказа, че някой се опитва да се свърже с него.

– Робин, това май е той. Ще ти звънна после.

Страйк превключи линиите.

– Корморан Страйк.

– Здравей – чу се гласът на Грегъри Талбът. – Това съм аз, Грег Талбът. Искал си да ти позвъня.

Грегъри звучеше разтревожен. Страйк не можеше да го вини. Бе се надявал да се отърве от проблем, като връчи кутията със стария филм на Страйк.

– Да, Грегъри, много ти благодаря, че се обаждаш. Имам няколко въпроса, надявам се да не възразяваш.

– Слушам.

– Прегледах тетрадката на баща ти и исках да те попитам дали баща ти е познавал и споменавал човек, на име Николо Ричи, по прякор Мръсника.

– Ричи Мръсника? – каза Грегъри. – Не, не го познаваше лично, но съм чувал татко да говори за него. Голяма клечка в секс сцената на Сохо, ако е този, за когото си мисля.

На Грегъри сякаш му доставяше удоволствие да говори за прочутия гангстер. Страйк и преди бе срещал такова отношение и не само сред обикновени граждани, заплеснати по подобни живописни престъпници. Дори полицаи и адвокати не бяха равнодушни към тези фигури с всичките им пари и власт. Виждал бе висши служители на полицията да говорят с нещо, близко до възхищение, за представителите на организираната престъпност, с която трябваше да се борят, а адвокатите на драго сърце сядаха на по питие с прочутите си клиенти с нещо повече от желание да се сдобият с анекдот, дето да разправят по събирания на вечеря. Страйк подозираше, че за Грегъри Талбът името на Ричи Мръсника навяваше спомени за детството му като романтичен герой от отминала епоха, когато баща му е бил уважаван полицай, с ума си и щастлив като глава на семейство.

– Да, същият е – отвърна Страйк. – Е, изглежда, Ричи Мръсника се е навъртал около медицинската служба на Марго Бамбъро и баща ти е знаел за това.

– Наистина ли?

– Да – потвърди Страйк. – Изглежда странно, че изобщо не е включил тази информация в официалните полицейски документи.

– Ами татко беше болен – настрои се на отбранителна вълна Грегъри. – Сам видя тетрадката. През половината време не съзнаваше какви ги върши.

– Разбирам това – отвърна Страйк, – но когато оздравя, какво беше отношението му към доказателствения материал, събран, докато е работел по случая?

– Какво имаш предвид?

Грегъри вече бе със събудени подозрения, сякаш се боеше, че Страйк го води към територия, където не желаеше да стъпва.

– Ами намираше ли, че всичко е без стойност, или...?

– Той беше изключвал заподозрени въз основа на техните зодии – каза тихо Грегъри. – Вярвал е, че е видял демон в стаята за гости. Какво според теб си е мислил? Беше... засрамен. Вината не беше негова, но така и не се успокои. Искаше да се върне и да оправи нещата, но не му позволиха, принудиха го да напусне. Случаят „Бамбъро“ бе опетнил за него всичките му спомени за работата в полицията. Приятелите му до един бяха полицаи, а вече не можеше да се вижда с тях.

– Изпитал е огорчение заради начина, по който са се отнесли с него, така ли?

– Не бих казал... Във всеки случай би имал право да заключи, че не са постъпили с него както е редно – каза Грегъри.

– След това преглеждал ли е записките си, та да се увери, че е вкарал всичко от тях в официалните доклади?

– Не знам – отвърна Грегъри, вече малко наострен. – Според мен отношението му беше такова: отърваха се от мен, решиха, че съм голям проблем, нека тогава Лоусън се оправя сам.

– Как се разбираше баща ти с Лоусън?

– Ама за какво става дума всъщност? – Преди Страйк да е могъл да отговори, Грегъри каза: – Лоусън даде на баща ми да разбере ясно, че неговото време е приключило. Не го искаше да се навърта край него, нито да припарва близо до случая. Лоусън положи всички усилия напълно да дискредитира татко, и то не само поради болестта му, а като човек и служител, какъвто е бил, преди да се разболее. Нареди на всички, които работеха по случая, да стоят настрани от баща ми дори в извънработно време. Така че, ако не е предадена информация, вината е и на Лоусън. Татко като нищо може да е направил опит и да е бил отблъснат.

– Наистина мога да видя нещата от гледната точка на баща ти – коментира Страйк. – Бил е в извънредно трудна ситуация.

– Именно – потвърди Грегъри, леко умилостивен, каквато всъщност бе и целта на Страйк.

– Да се върнем на Ричи Мръсника – заговори Страйк. – И тъй, доколкото знаеш, баща ти никога не е имал директно вземане-даване с него?

– Не – отвърна Грегъри, – но татковият най-добър приятел в полицията е имал. Името му е Браунинг. Беше шеф на „Борба с порока“. Знам, че бе нахълтал в един от клубовете на Мръсника. Помня как татко говореше за това.

– Къде е Браунинг сега? Мога ли да говоря с него?

– Покойник е – отвърна Грегъри. – Какво точно...?

– Искам да знам откъде се е взел този филм, който ми даде, Грегъри.

– Нямам представа. Татко просто дошъл с него у дома, така казва мама.

– А знаеш ли кога е било? – попита Страйк с надежда да не му се налага да измъкне по любезен начин дали Талбът е бил на себе си по това време.

– През периода, когато баща ми е работил по случая „Бамбъро“. Защо?

Страйк събра сили и отговори:

– Боя се, че се наложи да предадем филма на полицията.

Хъчинс бе проявил готовност да се заеме с това сутринта, преди Страйк да замине за Корнуол. Като бивш полицай все още с добри връзки там, беше наясно къде да го отнесе и как да се увери, че е попаднал в ръцете на точните хора. Страйк бе помолил Хъчинс да не споменава пред Робин за филма, нито да ѝ казва какво е направил с него. За момента тя бе в неведение относно съдържанието му.

– Какво? – ахна, ужасен, Грегъри. – Защо?

– Не е порнография – понижи глас Страйк от уважение към възрастните съпрузи, които току-що бяха влезли във „Виктъри“ и стояха на няколко крачки от масата му, мокри и примигващи, дезориентирани от бурята, вилнееща навън. – Някой е заснел групово изнасилване на жена, която е била пробождана с ножове.

Насреща настана поредното мълчание. Страйк гледаше как старците се потътриха към бара, като бабката свали в движение пластмасовата си шапка срещу дъжд.

– Убита е действително? – Гласът на Грегъри се повиши с цяла октава. – Нима... всичко е наистина?

– Да – отговори Страйк.

Не се канеше да съобщава подробности. Беше виждал умиращи и мъртви хора: кървищата по филмите на ужасите не бяха същото и дори без саундтрак нямаше скоро да забрави голата жена с качулка, гърчеща се на пода в склада, докато убийците ѝ я наблюдаваха как умира.

– И сигурно си им казал откъде го имаш? – вече повече с паника, отколкото с гняв продума Грегъри.

– Боя се, че се налагаше – отвърна той. – Съжалявам, но някои от участващите мъже може още да са живи и да бъдат обвинени. Не мога да държа в тайна нещо такова.

– Аз не съм крил нищо. Дори не знаех, че е там...

– Нямах предвид, че си знаел или си го крил умишлено – увери го Страйк.

– Ако си помислят... Та ние сме приемни родители, Страйк...

– Уведомих полицията, че си ми го предал по свое желание, без да знаеш какво се съдържа вътре. Готов съм да свидетелствам в съда, че си бил в пълно неведение за присъствието на това нещо на тавана ти. Семейството ви е разполагало с над четиресет години да го унищожи, а не сте го направили. Никой няма да те обвини – увери го Страйк, макар да знаеше, че таблоидите може да не възприемат тази гледна точка.

– Боях се, че ще се случи нещо такова – въздъхна Грегъри, очевидно вече силно стресиран. – Усетих тревога още откакто дойде у нас на кафе. Съживяването на всички тези събития...

– Ти ми каза, че баща ти би искал случаят да бъде разрешен.

Грегъри отново замълча, после отвърна:

– Би искал, да. Но не и с цената на душевното спокойствие на майка ми и с тревогата на мен и жена ми, че приемните деца ще ни бъдат отнети.

Няколко отговора хрумнаха на Страйк, някои не много любезни. Далеч не за пръв път се сблъскваше с тенденцията да се вярва, че мъртвите биха искали онова, което е най-удобно за живите.

– Моя отговорност бе да предам този филм на полицията, след като видях какво има в него. Както казах, ще заявя ясно на всеки, който пита, че нищо не си се опитвал да криеш, че си го предал доброволно.

Нямаше какво да се каже повече. Грегъри, все така недоволен, затвори и Страйк отново позвъни на Робин.

Тя още беше в „Теско“. Купуваше си пакет ядки и стафиди, дъвка и шампоан, докато през две каси обектът на наблюдението ѝ купуваше бебешка пудра, бебешки храни, биберони и други продукти.

– Здравей – изрече Робин в телефона си, като се обърна към витрината, когато блондинката мина покрай нея.

– Здравей – отвърна Страйк. – Обади ми се Грегъри Талбът.

– За какво...? О, да – възкликна Робин с внезапен интерес, като проследи с поглед излизащата от магазина блондинка. – Какво имаше на онази филмова лента? Така и не попитах. Успя ли да накараш проектора да проработи?

– Успях – отвърна Страйк. – Ще ти разправя за филма, като се видим. Но исках да ти кажа да оставиш Ричи Мръсника на мен, чу ли? Пуснах Пищяла да проучи тук-там. Не искам ти да го търсиш, нито да разпитваш за него.

– Не бих ли могла...?

– Ти чу ли ме?

– Хубаво де, успокой се – отвърна, изненадана, Робин. – Ричи със сигурност трябва вече да е над деветдесет...

– Има синове – отсече Страйк. – Синове, от които Пищяла се бои.

– О – промълви Робин, добре схванала смисъла на думите му.

– Именно. Разбрахме се, нали?

– Да – увери го Робин.

След като Страйк затвори, Робин проследи Елинор обратно под дъжда до редовата ѝ къща. Когато външната врата отново се затвори, Робин седна в ландроувъра и се залови да яде сушени стафиди и ядки от пликчето, вперила поглед в дома на обекта си.

Докато беше в „Теско“, ѝ хрумна, че Елинор може би беше бавачка, предвид естеството на покупките ѝ, но следобедът премина във вечер и не се появиха родители да приберат деца, нито се чу бебешки плач по тихата улица.

33

Сега, след като блондинката от Стоук Нюингтън също бе станала лице от интерес, случаят с Хитреца се превърна в задача, ангажираща двама до трима служители. Агенцията наблюдаваше къщата на Елинор Дийн, следеше активността на Шефа на Хитреца и на самия Хитрец, все така радващ се на тлъста заплата, за която никой не смяташе, че му се полага, но неиздаващ с какво държи началника си. Междувременно Рогоносеца продължаваше да плаща за наблюдение над приятелката му, както изглеждаше, повече от отчаяние, отколкото с надежда, а Пощенската картичка подозрително кротуваше. Единствената им заподозряна, жената гид, напомняща кукумявка, от Националната портретна галерия, бе изчезнала от местоработата си.

– Дай боже да се е гътнала от грип, а да не е посегнала на живота си – каза Робин на Баркли в петък следобед, когато пътищата им се кръстосаха в офиса.

Страйк все още беше блокиран в Корнуол и тя току-що бе изпратила клиента по случая Пъргави крака. Платил бе значителната си финална сметка, но с недоволство, когато установи, че танцьорът от Уест Енд, по когото бе хлътнала дъщеря му, е хетеросексуален младеж, водещ безукорен моногамен живот.

Баркли, дошъл да предаде сметките си от седмицата на Пат, преди да се отправи за нощно наблюдение над Хитреца, изглеждаше изненадан.

– Откъде накъде ще се самоубива?

– Знам ли? – вдигна рамене Робин. – В последното ѝ съобщение се усещаше паника. Може да си е помислила, че съм отишла да я изоблича, след като държах изпратените от нея картички на показ.

– Я си иди у дома да се наспиш – посъветва я Баркли.

Робин тръгна към чайника.

– Не, остави на мен – каза ѝ Баркли. – Трябва да поема от Анди след трийсет минути. Пак се разхождаме из Пимлико и наблюдаваме как гаджето на Рогоносеца не поглежда друг мъж.

Пат отброи банкноти от по десет лири на Баркли, към когото отношението ѝ бе по-скоро толерантно, отколкото топло. Любимият служител на Пат, като се изключеше Робин, си оставаше Морис, когото Робин бе срещала само три пъти след Нова година: два пъти, когато се разменяха на смени за следене, и при идването му веднъж в агенцията да остави седмичния си рапорт. Беше му трудно да срещне погледа ѝ и говореше само за работа – промяна, за която тя се надяваше да остане постоянна.

– Кой е следващият клиент в листата на чакащите, Пат? – попита тя, докато правеше кафе.

– Нямаме достатъчно хора за нов случай – отсече Баркли. – Не и докато Страйк го няма.

– Той ще се върне в неделя, стига да пуснат влаковете – каза Робин и сложи до Пат чаша с кафе.

Със Страйк бяха уредили среща със Синтия Фипс идния понеделник в Хамптън Корт Палас.

– В края на месеца имам нужда от свободен уикенд, та да отскоча до дома – каза Баркли на Пат, която в отсъствието на Страйк бе поела грижата за графика. Тя го отвори на компютъра си и Баркли добави: – Добре е да се възползвам, докато още не ми трябва паспорт.

– За какво говориш? – попита изтощената Робин и се отпусна на канапето във външния офис с чашата си кафе.

Формално не беше на работа в момента, но не можеше да събере енергията да поеме към къщи.

– За шотландската независимост, Робин – уточни Баркли и я погледна изпод гъстите си вежди. – Знам, че вие, англичаните, почти не го забелязвате, но съюзът е на път да се разпадне.

– Това няма да се случи все пак, нали?

– Всички, които познавам, ще гласуват с „да“ през септември. Един бивш съученик ме нарече Чичо Том при последното ми връщане у дома. Повече няма да го направи – изръмжа Баркли.

Когато Баркли си тръгна, Пат попита Робин:

– Как е леля му?

Робин знаеше, че Пат говори за Страйк, защото никога не наричаше шефа си по име, ако можеше да си го спести.

– Много е болна – отвърна Робин. – Вече не става за химиотерапия.

Пат тикна електронната цигара между зъбите си и продължи да пише на клавиатурата. След малко подхвърли:

– Той беше сам горе навръх Коледа.

– Знам – отвърна Робин. – Каза ми колко добра си била с него. Купила си му супа. Много ти беше благодарен.

Пат изсумтя. Робин си изпи кафето, като се надяваше да събере достатъчно сили да се надигне от канапето и да поеме към станцията на метрото. Тогава Пат отново се обади.

– Мислех, че все ще има къде да иде, вместо да кукува на мансардата.

– Беше много болен от грип – припомни Робин. – Не е искал никого да зарази.

Но докато си миеше чашата, а после си облече палтото, сбогува се с Пат и заслиза по стълбите, все мислеше над тази кратка размяна на реплики. Често се питаше откъде иде необяснимата за нея враждебност на Пат към Страйк. От тона ѝ личеше, че е смятала Страйк за имунизиран срещу самота и уязвимост, и Робин бе озадачена от това, тъй като Страйк никога не бе държал в тайна, че живее сам на мансардния етаж.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Като видя непознат номер и си спомни, че при последния такъв случай отсреща бе Том Търви, спря пред метростанцията на „Тотнъм Корт Роуд“ да отговори, като изпитваше известен дискомфорт.

– Робин Елакот ли е? – попита глас с манчестърски изговор.

– Да, аз съм – отвърна Робин.

– Здравейте – каза жената малко притеснено. – Искали сте да говорите с Дейв Ъндъруд. Аз съм дъщеря му.

– О, да – зарадва се Робин. – Много благодаря, че ми позвънихте.

Дейв Ъндъруд беше наетият да кара вана на магазина за здравословни храни по времето на изчезването на Марго Бамбъро. Робин бе намерила адреса му онлайн и му бе написала писмо преди три дни, като не бе очаквала толкова бърз отговор. Започна да привиква хората да игнорират съобщенията ѝ, свързани с Марго Бамбъро.

– Беше известен шок да получим писмото ви – каза жената по телефона. – Работата е там, че баща ми не може да разговаря сам с вас. Направиха му трахеотомия преди три седмици.

– О, съжалявам да го чуя.

Робин запуши ухо със свободната си ръка, за да заглуши шума от уличното движение.

– Той е при мен сега – каза жената и иска да ви предам... Вижте, нали няма да си има неприятности заради това?

– Не, разбира се, че не – отвърна Робин. – Както обясних в писмото, става дума само за елиминиране на вана от разследването.

– Добре тогава – каза дъщерята на Дейв. – Това наистина е бил той. Невероятно е, че сте стигнали до това, защото всички се кълняха, че на вана имало цвете. Той се радвал тогава, защото се боял да не си изпати, но вече четиресет години го мъчи съвестта. Объркал пътя при доставка и профучал през „Клъркънуел Грийн“ да хване вярната посока. Не можел да иде да си признае, защото тъкмо този ден шефът му го мъмрил, че не изпълнява доставките навреме. Прочел във вестниците как мислели, че може да е бил Денис Крийд и току-що е... е, сещате се. Никой не обича да се замесва в такива неща, нали? Но колкото по-дълго си мълчал, опасявал се, че ще изглежда по-зле, дето не си е признал веднага.

– Разбирам как се е чувствал – отговори Робин. – Е, много ми помогнахте. А след като е направил доставката, дали...

– Да, върнал се в магазина, но така или иначе, бил мъмрен, защото, като отворили вана, видели, че е сбъркал доставената стока, та трябвало пак да се върне.

И тъй, Марго Бамбъро очевидно не я е имало отзад във вана за доставки.

– Много ви благодаря, че се свързахте с мен – каза Робин, – и моля, предайте на баща ви моята признателност, задето беше искрен. Ще ни е от голяма помощ.

– Моля – отвърна жената и преди Робин да е успяла да прекъсне, попита бързо: – Вие ли сте момичето, което Шакълуелския изкормвач намушка?

За момент на Робин ѝ мина през ума да го отрече, но все пак бе подписала писмото до Дейв Ъндъруд с истинското си име.

– Да – отговори, но не с такава сърдечност, каквато бе вложила в благодарностите си.

Мразеше да ѝ слагат етикета „Момичето, намушкано от Шакълуелския изкормвач“.

– Леле – възкликна жената. – Казах на татко, че сте вие. Е, поне Крийд не може да ви докопа.

Изрече го почти весело. Робин се съгласи, благодари ѝ отново за помощта и заслиза по стълбите към метрото.

Поне Крийд не може да ви докопа.

Бодрото възклицание продължи да се върти в главата на Робин, докато слизаше към метрото. Подобно лекомислие можеха да си позволят само онези, които не бяха изпитвали сляп ужас, не бяха влизали в допир с брутална сила и хладна стомана, не бяха чували дишане, подобно на грухтене, в ухото си, не бяха виждали разфокусирани очи през дупки на маска, не бяха усещали плътта им да се разкъсва, но без регистрирана болка, защото смъртта е тъй близо до теб, че можеш да доловиш дъха ѝ.

Робин хвърли поглед през рамо към ескалатора, защото нехайният пътник зад нея постоянно побутваше бедрото ѝ с куфарчето си. Понякога случаен физически контакт с мъже ѝ бе почти непоносим. Когато стигна до дъното на ескалатора, побърза да се отдалечи от човека отзад. Поне Крийд не може да ви докопа. Като че да те „докопат“ бе някаква шегичка.

Или пък това, че се бе появила в пресата, правеше Робин по-малко човек от плът и кръв за жената, обадила се по телефона? Робин се настани между две жени във влака на метрото и мислите ѝ се върнаха към Пат и към изненадата на секретарката, че Страйк е нямало къде да иде, като е бил болен, и никой не се е погрижил за него. Там ли се коренеше антипатията ѝ? В допускането, че след като си известна личност, значи, си неуязвим?

Четиресет минути по-късно Робин влезе в апартамента си, понесла плик с продукти и надяваща се да си легне рано. Завари жилището пусто с изключение на Уолфганг, който я посрещна възторжено, после изквича да сигнализира, че мехурът му е препълнен. Робин въздъхна, намери каишката му и го свали за бърза обиколка на близките улици. След това, твърде уморена, за да се залавя с готвене, си опържи бъркани яйца и ги изяде с препечена филийка, докато гледаше новините по телевизията.

Тъкмо си пълнеше ваната, когато мобилният ѝ телефон отново зазвъня. Помръкна, като видя, че е брат ѝ Джонатан, студент пос­ледна година в Университета на Манчестър. Робин се досещаше за какво се обажда.

– Здравей, Джон – каза.

– Здрасти, Робс. Не ми отговори на съобщението.

Тя отлично знаеше, че не го е направила. Изпратил го беше сутринта, докато Робин наблюдаваше гаджето на Рогоносеца невинно да пие кафе сама с роман на Стиг Ларшон. Джон искаше да знае дали може да отседне с приятелка в апартамента ѝ за уикенда на четиринайсети и петнайсети февруари.

– Прощавай – каза Робин, – не ти отговорих наистина, но беше натоварен ден. Честно казано, не съм сигурна, Джон. Не са ми известни плановете на Макс...

– Сигурно няма да възрази да преспим в стаята ти. Кортни никога не е била в Лондон. Има едно комедийно шоу, което искаме да видим в събота в театър „Блумсбъри“.

– Кортни гадже ли ти е? – попита Робин вече усмихната.

Джонатан винаги бе потаен пред семейството относно любовния си живот.

– Дали ми е гадже, а? – подхвърли присмехулно Джонатан, но Робин остана с впечатление, че му е станало приятно при въпроса, и заключи, че отговорът е „да“.

– Ами добре, ще попитам Макс и ще ти позвъня утре – каза Робин.

След като се справи с Джонатан и допълни ваната, върна се в спалнята да си вземе пижама, халат и четиво. „Демонът от Парадайс Парк“ лежеше напряко върху спретнато подредените романи на лавицата. След като се поколеба за момент, взе книгата и я отнесе със себе си в банята, замислена как ще устрои нощувка на брат си и непознато момиче в стаята си. Дали не ставаше зад­ръстена и преждевременно остаряла? Тя така и не бе довършила университетското си образование, не бе придобила навика да преспива на пода на непознати, а след като бе изнасилена в общежитието, никога вече не бе имала желание да нощува другаде освен в среда, където имаше пълен контрол.

Робин се пъхна в топлата разпенена вана и дълбоко въздъхна от удоволствие. Бе тежка седмица, седяла бе в колата с часове или пък бе обикаляла улиците под дъжда подир Хитреца или Елинор Дийн. Затвори очи, наслади се на топлината и на изкуствения аромат на жасмин от евтината си пяна за вана, а мислите ѝ се върнаха към дъщерята на Дейв Ъндъруд.

Поне Крийд не може да ви докопа. Като се абстрахира от обидно шеговития тон, си даде сметка как жена, която от години бе знаела, че не Крийд е шофирал вана с емблема на слънце отстрани, все пак е убедена, че той е похитителят на Марго.

Защото, разбира се, Крийд невинаги бе използвал ван. Убил бе две жени, преди изобщо да се хване на работа в ателието за химическо чистене, и бе съумявал да убеди непознати да вървят пеша с него до сутеренния му апартамент дори след като се бе сдобил с превозното средство.

Робин отвори очи, посегна към „Демонът от Парадайс Парк“ и отвори на страницата, докъдето бе стигнала. Като внимаваше да не топне книгата в пяната, продължи да чете.

Една вечер през септември 1972 година хазайката на Денис Крийд за пръв път го забелязва да води жена в сутеренния си апартамент. На процеса на Крийд тя свидетелства, че чула външната порта „да проскърцва“ някъде към полунощ, погледнала през прозореца на спалнята си към стъпалата, водещи до сутерена, и видяла Крийд с жена, която „изглеждаше подпийнала, но се движеше на собствен ход“, да влизат в къщата.

Когато го попитала коя е жената, той излязъл с недостоверната история, че била редовна клиентка на ателието за химическо чистене. Твърдял, че случайно я срещнал на улицата, била пияна и го помолила да иде в жилището му, откъдето да позвъни за такси.

В действителност жената, която Вайълет е видяла Денис да отвежда в апартамента си, е била безработната Гейл Райтман. В онази вечер приятелят ѝ не дошъл на срещата им. Райтман си тръгнала от „Скакалец“, бар в Шордич, в десет и половина вечерта, след като консумирала няколко силни коктейла. Жена, отговаряща на описанието на Райтман, била видяна да се качва в бял ван недалече от бара. С изключение на Купър, която зърнала брюнетка със светло палто да влиза в апартамента на Крийд през онази нощ, никой друг не е виждал Гейл Райтман, след като е напуснала „Скакалец“.

До този момент Крийд вече си е изградил перфектната фасада на уязвимост, привлекателна специално за по-възрастни жени като хазайката му, и същевременно персонажа си на общителен и сексуално неопределен веселяк, който пък въздейства успешно на пийнали самотници. Впоследствие Крийд признава, че е срещнал Райтман в „Скакалец“, добавил нембутал към питието ѝ и я причакал пред бара, където, объркана и залитаща, тя с благодарност приела предложението му да я закара до вкъщи.

Купър приема обяснението му за клиентката на ателието за химическо чистене, която искала да си поръча такси, „защото нямах причина да се усъмня“.

В действителност Гейл Райтман вече е със запушена уста и прикована с верига към радиатор в спалнята на Крийд, където ще остане, докато Крийд я убива чрез удушаване през януари 1973 година. Това е най-дългият период, през който е държал някоя от жертвите си жива, и демонстрира степен на увереност, че сутеренът му е сигурно убежище, където може да насилва и подлага на мъчения без опасения, че ще бъде разкрит.

Само че малко преди Коледа същата година хазайката му го посещава под тривиален претекст и на свидетелската скамейка си припомня: „Личеше си, че иска да се отърве от мен. Стори ми се, че в жилището се носи лоша миризма, но вече си бях имала проблеми с канала на съседите. Той ми каза, че няма време да побъбрим, тъй като очаквал телефонно обаждане. Знам, че беше около Коледа, като отидох там, защото го попитах защо не е подредил картички. Наясно бях, че няма много приятели, но бях очаквала все някой да си спомни за него и ми дожаля. По радиото звучеше „Дългокосата любовница от Ливърпул“ и макар звукът да бе доста силен, не се учудих, защото не беше необичайно. Денис обичаше музиката“.

Почти е сигурно, че изненадващото посещение на Купър в сутерена е подпечатало смъртната присъда на Райтман. По-късно Крийд казва пред психиатър, че е обмислял идеята просто да си държи Райтман „като домашен любимец“ за по-дълго време, та да си спести рисковете от нови похищения, само че в крайна сметка решил „да я отърве от мъките ѝ“.

Крийд убива Райтман вечерта на 9 януари 1973 година, дата, избрана, за да съвпадне с тридневното отсъствие на Вай Купър, която отишла да посети болна роднина. Крийд отрязва главата и ръцете до китките на Райтман във ваната, а останалото от трупа откарва с вана си през нощта до Епинг Форест, увива го в платнище и го заравя в плитък гроб. У дома си сварява главата и ръцете, за да отстрани плътта, начуква костите, както е направил и с труповете на Вира Кени и Нора Стърок, като добавя костния прах в инкрустираната абаносова кутия, която държи под леглото си.

При връщането си на „Ливърпул Роуд“ Вайълет Купър забелязва, че „лошата миризма“ е изчезнала от сутеренния апартамент, и решава, че проблемът с канала е отстранен.

Хазайката и наемателят възобновяват веселите си вечерни сбирки, като пийват и припяват на грамофонните плочи. Много е вероятно Крийд да е експериментирал с упояването на Вай по това време. По-късно тя дава свидетелски показания, че често е спяла тъй непробудно във вечерите, когато с Денис пийвали по чашка преди лягане, та на сутринта още била с помътена глава.

Гробът на Райтман остава неоткрит близо четири месеца, докато на него се натъква човек, разхождащ куче. Териерът разкопава и измъква бедрена кост. Разложението, отсъствието на глава и ръце и на каквито и да било дрехи прави идентифицирането практически невъзможно. Едва след ареста на Крийд, когато бельото, чорапогащникът и опаловият пръстен на Райтман, открити под дъските в дневната на Крийд, са идентифицирани от семейството ѝ като нейна собственост, детективите успяват да добавят убийството ѝ към списъка с обвинения срещу него.

По-малката сестра на Гейл никога не е губила надежда, че Гейл още е жива. „Не можех да го повярвам, докато не видях пръстена с очите си. До този момент вярвах, че е станала грешка. Все повтарях на мама и татко, че тя ще се върне. Не успявах да проумея, че може да съществува такава злина в света и че тъкмо сестра ми се е натъкнала на нея. Той не е човешко създание. Играеше си с нас, с близките, по време на процеса. Всяка сутрин ни се усмих­ваше и ни помахваше. Поглеждаше към родителите или към брата, или към когото и да било, когато бе споменавана тяхната близка. После, след като беше осъден, продължаваше да казва още малко и още малко, и на нас ни се налага да живеем с мисълта какво му е казала Гейл и как му се е молила. Ако можех, бих го убила с голи ръце, но никога не бих успяла да го подложа на страданията, които е изтърпяла Гейл. Той не е способен на човешки чувства. Това те кара да...

Откъм коридора се чу силно изтропване и Робин скочи тъй рязко, че водата се разплиска над ръба на ваната.

– Аз съм! – подвикна Макс, който звучеше нетипично весел. После тя го чу да поздравява Уолфганг. – Здравей, малкият ми. Здравей, здравей...

– Здрасти – обади се Робин. – Да знаеш, че го извеждах преди малко.

– Много ти благодаря – отвърна Макс. – Ела да ми правиш компания, празнувам!

Чу го да се качва по стълбите. Издърпа тапата на ваната и продължи да седи в оттичащата се вода с все още полепнали по тялото мехурчета, докато дочете главата.

Това те кара да се молиш да съществува ад.

През 1976 година Крийд казва на затворническия психиатър Ричард Меридън, че се е опитвал да се „снишава“ през периода, след като са били открити останките на Райтман. Крийд признава пред Меридън, че е изпитвал едновременно желание за лоша слава и страх от залавяне.

„Харесваше ми да чета по вестниците за Касапина. Зарових я в Епинг Форест като другите, защото исках хората да знаят, че един и същи човек ги е убил всичките, но пък не исках да поема огромния риск, като не променям модела. След като Вай ме видя с нея, след като дойде в апартамента, докато тя беше там, реших, че известно време е по-добре да се задоволявам с проститутки, да се снишавам.“

Но изборът „да се задоволява с проститутки“ само след няколко месеца ще доведе Крийд до най-близката дотогава опасност от залавяне.

Тук главата свършваше. Робин излезе от ваната, избърса разлялата се вода, облече се в пижама и халат и се отправи към дневната на горния етаж, където Макс гледаше телевизия и определено имаше блажен вид. Уолфганг се бе заразил с доброто настроение на стопанина си и посрещна Робин, сякаш тя се връщаше от дълго пътешествие, като се залови да облизва маслото за след баня от глезените ѝ, докато тя не го помоли любезно да престане.

– Имам работа – обяви Макс, след като заглуши звука на телевизора. На масичката бяха поставени бутилка и две чаши за шампанско. – Втората главна роля в нов телевизионен филм на Би Би Си едно. Да пийнем.

– Макс, това е фантастично! – възкликна Робин, зарадвана за него.

– Да – отвърна сияещ той. – Чуй, според теб Страйк дали би дошъл на вечеря? Ще играя ветеран. Полезно ще ми е да поговоря с бивш военен.

– Сигурна съм, че ще приеме – отвърна Робин с надеждата да е права. Страйк и Макс не се познаваха. Прие чаша шампанско, седна и я вдигна за тост. – Поздравления!

– Благодаря – отвърна той и чукна чаша в нейната. – Ако Страйк дойде, аз ще сготвя. Хубаво ще е. Имам нужда да се срещам с повече хора. Взех да се превръщам в ония, дето дават материал за новини по телевизията и класическото определение за тях е „винаги е бил много затворен човек“.

– Аз пък ще съм глуповатата съжителка – каза Робин, чиито мисли още се въртяха около Вайълет Купър, – която те е имала за прекрасен човек и никога не се е зачудила защо все ковеш наново и наново дъските на пода си.

Макс се разсмя.

– Теб ще обвиняват повече от мен – посочи той, – винаги е така. Жените, които не се усещат... макар че не важи за всички. Как се казваше онзи в Америка, дето карал съпругата си да му се обажда по интеркома, преди да я пусне в гаража?

– Джери Брудос – отвърна Робин.

Брудос се споменаваше в „Демонът от Парадайс Парк“. И той като Крийд се бе преоблякъл в женски дрехи, когато беше отвля­къл една от жертвите си.

– Трябва да подновя социалния си живот, дявол го взел – заяви Макс по-оживен, отколкото Робин го бе виждала някога, под влияние на алкохола и добрата новина. – Чувствах се ужасно, откакто Матю си отиде. Все се чудех дали да не продам това място и да забегна нанякъде.

Робин реши, че обзелата я паника трябва да бе проличала на лицето ѝ, защото Макс добави:

– Не се бой, няма да го направя. Но беше тежък период, за малко не ме вкара в гроба. Купих тази къща само заради него. „Вкарай си парите в недвижима собственост, с нея никога не си на загуба“, така казваше.

Имаше вид, сякаш се канеше да сподели още нещо, но явно се отказа.

– Макс, исках да те питам нещо – заговори Робин, – но спокойно можеш да ми отговориш с „не“. По-малкият ми брат и приятелката му търсят къде да отседнат в Лондон за уикенда на четиринайсети и петнайсети февруари. Но ако не си...

– Не ставай глупава – сряза я Макс. – Могат да спят на това. – Той потупа дивана. – Разтяга се.

Шампанското и топлата вана бяха направили Робин невероятно сънлива, но си поговориха известно време за новата телевизионна драма на Макс, докато накрая Робин се извини и каза, че просто ѝ се налага да си легне.

Когато се зави с юрганчето, Робин реши да не подхваща нова глава за Крийд. Не беше подходящо четиво, ако искаш да имаш здрав сън. Ала щом изгаси нощната си лампа, установи, че мозъкът ѝ отказва да се изключи, тъй че взе айпода си.

Никога не слушаше музика на слушалки, освен ако не знаеше, че Макс е в апартамента. Някои преживявания завинаги правеха човек свръхпредпазлив и подготвен да реагира. Ала сега, когато външната врата бе двойно заключена (Робин бе проверила, както правеше винаги), а на секунди разстояние се намираха съквартирантът ѝ и куче, пъхна слушалките в ушите си и заслуша микса от четирите албума на Джоуни Мичъл, които си бе купила наскоро, като ги предпочете пред поредния нов парфюм, дето нямаше да хареса.

Понякога, когато слушаше Мичъл, а Робин го правеше често напоследък, си представяше как Марго Бамбъро ѝ се усмихва през музиката. Марго завинаги бе замръзнала на двайсет и девет, бореща се да не претърпи поражение от живота, оказал се далеч по-сложен, отколкото си е представяла, когато у нея се е зародила амбицията да се издигне от мизерията с ума си и упорита работа.

Зазвуча непозната песен. Текстът разправяше за края на любовна връзка. Бе по-простичък и директен от тези на повечето песни на Мичъл, с малко метафори и поезия в него. Шансът пос­леден пропилян е. / Героят не може да внесе промяна. / Шансът последен е изгубен. / Опърничавата няма как да бъде укротена.

Робин се замисли за Матю, неспособен да се адаптира към съпруга, която искаше повече от живота, отколкото постепенно прогресиране по стълбицата на имотното състояние; неспособен да се откаже от любовницата, която – и такава бе истината – съответстваше повече от Робин на неговите идеали и амбиции. Е, правеше ли това Робин опърничавата, бореща се за кариера, която всички освен нея смятаха за грешка?

Докато лежеше в тъмното и слушаше гласа на Мичъл, по-плътен и дрезгав в късните ѝ албуми, идея, витаеща в периферията на мислите ѝ от седмица-две, изскочи напред в съзнанието ѝ. Спотайвала се бе там още откакто прочете писмото от Министерството на правосъдието, с което на Страйк бе отказана среща със серийния убиец.

Страйк бе приел решението на министерството, а също и Робин, която нямаше желание да увеличава страданията на близките на жертвите. И все пак човекът, който можеше да спаси Ана от цял живот непрестанна болка и несигурност, беше още жив. След като Айрийн Хиксън не я сдържаше да се разприказва пред Страйк, с колко ли по-голяма охота би го сторил Крийд след десетилетия мълчание?

Шансът последен пропилян е. / Героят не може да внесе промяна.

Робин се надигна рязко, извади слушалките от ушите си, отново включи нощната лампа и взе бележника и писалката, които тия дни винаги държеше до леглото си.

Нямаше нужда да казва на Страйк какво е намислила. Трябваше да приеме възможността, че действията ѝ биха могли да навредят на агенцията. Но ако не опиташе, вечно щеше да се чуди дали все пак не е имало шанс да се добере до Крийд.

34

Движението на влаковете между Корнуол и Лондон накрая бе възстановено. Страйк стегна багажа си, но обеща на леля си и чичо си, че скоро пак ще се върне. При раздялата Джоун се вкопчи в него продължително и мълчаливо. Не беше за вярване, но Страйк би предпочел някое от сбогуванията, заредени с емоционално изнуд­ване, създавали някога такъв антагонизъм у него.

Докато пътуваше във влака за Лондон, Страйк видя настроението си, огледално отразено в зимния пейзаж с кал и треперещи от студ дървета, нижещ се покрай набраздения от нечистотия прозорец. Бавното отпадане на Джоун бе различно изживяване от случаите на смърт, познати на Страйк най-често в неестествения ѝ вариант. Като военен и следовател бе обръгнал към нуждата да асимилира без предупреждение внезапното и брутално умиране на човешко същество, да приема настъпилия неочаквано вакуум там, където някога бе живяла душа. Бавната капитулация на Джоун пред врага в собственото ѝ тяло бе нещо ново за него. Малка част от Страйк, от която той се срамуваше, искаше всичко да е свършило и скърбенето да започне истински. Докато влакът го отнасяше на изток, очакваше с нетърпение временното убежище, което му предоставяше празният му апартамент. Там беше свободен да се чувства нещастен, без нужда нито да парадира с тъгата си пред съседи, нито да се преструва на весел пред леля си.

Отказа две покани за вечеря в събота – едната от Луси, другата от Ник и Илза, като предпочете да се занимае с книжата на агенцията и да прегледа рапортите на Баркли, Хъчинс и Морис. В неделя разговаря отново с доктор Гупта и с няколко роднини на починали свидетели по случая „Бамбъро“ в подготовка за обсъждането им с Робин на следващия ден.

Но в неделя вечерта, докато стоеше край тенджерата със спагети, които вареше на единичния си котлон, получи второ съобщение от непознатата си полусестра Прудънс.

Спагетите му вече вряха шумно. Страйк запали цигара. Зад очните му ябълки се трупаше напрежение. Знаеше, че пуши твърде много: езикът го болеше, а след грипа по Коледа сутрешната му кашлица се бе влошила повече от всякога. При последната им среща Баркли бе възхвалявал предимствата на електронните цигари. Може би бе време да опита това или поне да намали пушенето.

Прочете съобщението на Прудънс за втори път. Каква ли конфиденциална причина имаше зад партито, освен новия албум на баща му? Да не би най-сетне на Рокъби да бе присъдено рицарско звание или пък вдигаше шум около петдесетата годишнина на „Дедбийтс“ в опит да напомни на онези, дето раздаваха почетните звания, че той още не се е сдобил с такова? Страйк се опита да си представи реакцията на Луси, ако ѝ кажеше, че се кани да се срещне с тумба нови полубратя и сестри, когато собственият ѝ малък набор от роднини щеше да намалее с един. Помъчи се да си представи тази Прудънс, за която не знаеше почти нищо, освен че майка ѝ е била известна актриса.

Изключи котлона, остави спагетите да си плават във водата и се залови да съставя отговор с цигара между устните.

Страйк направи пауза за цяла минута. Никога не бе свързвал Джони Рокъби с думата „татко“, нито пък искаше да го нарече „нашия баща“, защото това би означавало да обедини себе си и Прудънс, когато за него тя бе съвършено непозната.

И все пак донякъде чувстваше, че не е чужд човек. Изпитваше известно привличане към нея. Какъв ли бе характерът ѝ? Обикновено любопитство? Ехо от детските му копнежи по баща, който никога не се появи? Или бе нещо по-примитивно: зовът на родната кръв, животинско усещане за връзка, която не можеше да бъде заличена без значение колко се мъчиш да я прережеш?

Страйк отново спря. Докато стоеше сред парата, вдигаща се от тенджерата, мислите му се зареяха към умиращата Джоун, към нерешените случаи на агенцията и необяснимо към Робин.

Изяде си спагетите с буркан купен от магазина сос и заспа под звуците на дъжда, барабанящ по керемидите. Сънува как с Рокъби провеждат юмручен бой на палубата на плаващ кораб, който подскачаше и се накланяше, докато накрая и двамата се изтъркаляха в морето.

Дъждът все още валеше в единайсет без десет на следващата сутрин, когато Страйк излезе от метростанцията „Ърлс Корт“ да чака Робин, за да го вземе с колата и да идат на среща със Синтия Фипс в Хамптън Корт Палас. Застанал под тухлен навес пред изхода на метростанцията и с поредната цигара в уста, Страйк прочете на телефона си два наскоро получени имейла: единият беше от Баркли по случая с Рогоносеца, а другият – от Морис за Хитреца. Почти бе привършил, когато телефонът зазвъня. Беше Ал и вместо да остави обаждането да се прехвърли на гласова поща, Страйк реши веднъж завинаги да сложи край на този тормоз.

– Здрасти, братле – каза Ал. – Как си?

– И по-добре съм бил – отвърна Страйк.

Умишлено не отвърна със същия любезен въпрос.

– Виж... ъъ... – подхвана Ал. – Пру току-що ми се обади. Каза ми какво си ѝ писал. Работата е там, че сме ангажирали фотограф за следващата събота, но ако ти няма да си на снимката... Целта беше да е от всички нас. За пръв път.

– Ал, не проявявам интерес – отсече Страйк.

Омръзнало му бе да е учтив.

Настъпи кратко мълчание. После Ал заговори:

– Чуй, татко не спира да се опитва да установи контакт...

– О, нима? – прекъсна го Страйк, у когото гневът внезапно бе пробил през мъглата от умора и тревога за Джоун, през купищата вероятно нямащи значение детайли, които бе открил в случая „Бамбъро“ и се опитваше да задържи в главата си, та да ги сподели с Робин. – И кога точно ще да е било това? Когато насъска адвокатите си да ме преследват за пари, които ми се полагаха по закон, или...

– Ако говориш за Питър Гилеспи, татко изобщо не е знаел, че те е притискал така, заклевам се в това. Пийт вече е пенсионер...

– Нямам желание да празнувам някакъв си шибан албум – заяви Страйк. – Вървете и се забавлявайте без мен.

– Слушай, не мога да ти го обясня в момента – каза Ал. – Ако дойдеш на по питие с мен, ще ти го кажа. Има причина да искаме да направим това за него сега, снимката и партито...

– Отговорът ми е „Не!“, Ал.

– И вечно ще му показваш среден пръст, така ли?

– Кой му показва среден пръст? Не съм отронвал и дума публично, за разлика от него, който напоследък ме споменава във всяко свое интервю...

– Опитва се да поправи нещата, а ти не си готов да отстъпиш и на сантиметър!

– Опитва се да очисти публичния си имидж от онази част, дето я е оцапал – уточни Страйк. – Кажи му да си плаща шибаните данъци, ако иска рицарско звание. Не съм неговата черна овца, дето иска да превърне в галеник.

Той затвори по-ядосан, отколкото беше очаквал, и сърцето му блъскаше неприятно под палтото. Метна фаса си на улицата и мис­лите му неудържимо се втурнаха към Джоун, криеща плешивата си глава с шал, към Тед, ронещ сълзи в чая си. Защо, запита се с ярост, не Рокъби бе на смъртно легло вместо леля му, а тя да е здрава и щастлива, уверена, че ще отпразнува следващия си рожден ден, да обикаля из Сейнт Моус, да бъбри с приятели от цял живот, да планира вечери, които ще устройват с Тед, да укорява Страйк по телефона, че не им гостува достатъчно често.

Когато няколко минути по-късно Робин зави иззад ъгъла с ландроувъра, бе поразена от вида на Страйк. Вярно, беше ѝ казал по телефона за грипа и пилето извън срока на годност, но лицето му изглеждаше толкова отслабнало, а изписаният по него гняв я накара автоматично да погледне часовника си да провери дали не е закъсняла.

– Всичко наред ли е? – попита го, когато отвори вратата към мястото на пътника.

– Да – отвърна кратко той, настани се и затвори вратата.

– Честита нова година!

– Не си ли го казахме вече?

– Всъщност не сме – отвърна тя, леко попарена от начумерената му физиономия. – Но не се чувствай задължен да ми отговаряш със същото. Не бих искала да изпитваш принуда.

– Честита нова година, Робин! – промърмори Страйк.

Тя се включи в движението, а чистачките ѝ работеха усилено, та да държат предното стъкло чисто, и определено внушаваха усещане за дежавю. Когато го качи на рождения му ден, беше пак така намусен. Вярно, беше му се струпало много, но тя също бе уморена, също си имаше лични грижи и би оценила мъничко усилие от негова страна.

– Какво става? – попита го.

– Нищо.

Пътуваха няколко минути в мълчание, после Робин се обади.

– Видя ли имейла на Баркли?

– За Рогоносеца и приятелката му ли? Да, току-що го прочетох – отвърна Страйк. – Зарязал я, а тя така и никога няма да узнае, че причината е била безукорната ѝ вярност.

– Той е напълно сбъркан – каза Робин, – но след като си плаща сметката...

– И аз съм на това мнение – отговори Страйк, като съзнателно се мъчеше да загърби лошото си настроение.

В края на краищата Робин нямаше вина за никой от ядовете му, свързани с Джоун, Пру, Ал, Рокъби. Тя бе управлявала със здрава ръка агенцията, докато той бе посветен на личните си дела в Корнуол. Заслужаваше по-добро отношение.

– Отвори ни се място за нов клиент от списъка с чакащи – каза той, като се опитваше да докара по-ентусиазиран тон. – Да се обадя ли на онази жена, стоковата брокерка, дето си мисли, че мъжът ѝ чука бавачката?

– Задачата с Хитреца поглъща голям човешки ресурс в момента – отбеляза Робин. – Следим него, шефа му и жената от Стоук Нюингтън. Снощи шефът отново посети Елинор Дийн. Последва същата раздяла, включително галенето по главата.

– Сериозно ли? – намръщи се Страйк.

– Да. Клиентите вече са нетърпеливи за реални доказателства. Плюс, че още не сме разрешили случая с Пощенската картичка, а Бамбъро отнема значително време.

Робин не искаше да заявява изрично, че при постоянните пътувания на Страйк между Лондон и Корнуол тя и подизпълнителите успяваха да покриват графика само благодарение на това, че жертваха почивните си дни.

– Според теб трябва да се концентрираме върху Хитреца и Пощенската картичка, така ли?

– Мисля, че е редно да приемем как Хитреца вече е задача за трима души и да не бързаме да поемаме нещо ново за момента.

– Добре, имаш право – изпъшка Страйк. – Някакви новини за жената гид от Националната портретна галерия? Баркли ми каза как си се уплашила, че може да е посегнала на живота си.

– Това пък защо ти го е изтърсил?

Робин съжали, че е изразила гласно тревогата си. Изкарваше я мекушава и непрофесионална.

– Нищо лошо нямаше предвид човекът. Появи ли се тя все пак?

– Не – отвърна Робин.

– А има ли нови картички до синоптика?

– Не.

– Може да си я подплашила.

Страйк извади бележника от джоба си и го отвори, а дъждът продължаваше да барабани по предното стъкло.

– Имам някои откъслечни неща за Бамбъро, преди да се срещнем със Синтия Фипс. Впрочем свърши чудесна работа, като елиминира онзи ван за доставка на здравословни храни.

– Благодаря – кимна Робин.

– Само че на сцената се появява съвсем нов ван – съобщи Страйк.

– Какво? – изрече остро Робин.

– Вчера говорих с дъщерята на Руби Елиът. Нали помниш Руби...

– Онази, която е видяла от колата си две жени да се боричкат.

– Същата. Говорих и с племенник на госпожа Фльори, която е прекосявала „Клъркънуел Грийн“ в опит да отведе сенилната си майка у дома, защото е валяло дъжд.

Страйк прочисти гърло и зачете от бележките си:

– Според Марк Фльори леля му е била много разстроена от описанието във вестниците, че е „дърпала“ майка си и особено че се е „боричкала“ с нея, защото това предполагало, че е била груба с горката старица. Твърдяла, че просто е насърчавала майка си да върви напред, не е упражнявала насилие, но иначе приз­навала, че описанието напълно им приляга: точното място, точният час, шапката против дъжд, шлифера и прочее. Но Талбът се хвърля на фразата „боричкащи се“ и се опитва да притисне госпожа Фльори да оттегли историята си и да признае, че тя и старицата няма как да са били хората, видени от Руби Елиът. Госпожа Фльори обаче не отстъпва. Описанието им е твърде точно и тя е сигурна, че те са въпросните хора. И тъй, Талбът се връща към Руби и се опитва да принуди нея да промени историята си. Ще си припомниш, че имаше и друга телефонна кабина в началото на „Албемарл Уей“. Талбът се опитва да убеди Руби, че там е видяла двама души в схватка. И тук нещата започват да стават леко интересни – отбеляза Страйк, като отгърна на нова страница в бележника си. – Според дъщерята на Руби майка ѝ била разсеяна жена, нервен шофьор и зле се ориентирала по карта, буквално нямала чувство за посока. От друга страна, дъщерята твърди, че имала много силна памет за визуални детайли. Можело да не помни на коя улица е срещнала познат, но била в състояние да опише облеклото му до цвета на връзките на обувките. На младини работела като аранжор на витрини.

Предвид общата ѝ дезориентираност, на Талбът би трябвало да му е лесно да я убеди как е объркала телефонната кабина, но колкото повече настоявал, толкова по-упорито тя държала на своето, а причината да упорства така и да твърди, че двете жени нямало как да са били пред кабината на „Албемарл Уей“, била, че видяла нещо друго да се случва край конкретната телефонна кабина, нещо, което съвсем била забравила, докато Талбът не споменал за ръбестата сграда. Не забравяй, че тя изобщо не познавала Клъркънуел.

Според дъщеря ѝ в онази вечер Руби шофирала в широк кръг, като постоянно пропускала „Хейуърдс Плейс“, където била новата къща на дъщеря ѝ. Когато той попитал: „Сигурна ли сте, че не сте видели двете боричкащи се жени до другата телефонна кабина, онази до ръбестата сграда на ъгъла на „Албемарл Уей“?“, Руби внезапно си припомнила, че на този участък от пътя ѝ се наложило рязко да натисне спирачки, тъй като транзитен ван пред нея спрял пред ръбестата сграда без предупреждение. В него се качила мургава и набита млада жена, стояща под проливния дъжд край телефонната кабина. Жената...

– Я почакай – каза Робин, като за миг отдели очи от пътя пред себе си и погледна Страйк. – „Мургава и набита“? Да не е била Тео?

– Руби точно така е решила, след като сравнила спомена си за момичето под дъжда със скицата, направена от художник на пос­ледния пациент на Марго. Тъмна кожа, яко телосложение, гъста черна коса – прилепена към лицето ѝ заради дъжда. Носела чифт...

Страйк прочете от бележника непознатото название.

– ... обици „Кучи“.

– Какви са тези обици „Кучи“?

– В цигански стил според дъщерята на Руби. Може би затова и Глория е определила Тео като цигански тип. Руби е познавала добре дрехи и бижута. Такива детайли е забелязвала задължително.

Транзитният ван ударил спирачки без предупреждение, за да качи момиче, което може да е било Тео, и за момент е задържал движението. В колите зад Руби натискали клаксоните. Мургавото момиче се качило на предното пътническо място и ванът се отправил в посока Сейнт Джонс Стрийт, при което Руби го изгубила от поглед.

– Не го ли е казала на Талбът?

– Дъщеря ѝ сподели, че по времето, когато си спомнила втория инцидент, вече се чувствала изтощена от цялата тази епопея, дотегнало ѝ било да бъде тормозена от Талбът с упреци, че вероятно греши за двете жени, че това са били Марго и предрешеният Крийд. Поначало съжалила, че изобщо е отишла в полицията.

Когато Лоусън поел случая, тя се опасявала как ще реагират от полицията и пресата, ако изведнъж излезела с история как е видяла някой, подобен на Тео. Бояла се, с основание или не, че след като първото ѝ сведение се е оказало без стойност, ще се приеме, че отново се опитва да се сдобие с внимание, като съобщава нова информация.

– Но дъщеря ѝ не се притесняваше, като ти разправи всичко това, така ли?

– Ами Руби е покойница все пак. Сега това не може да ѝ навреди. Дъщеря ѝ даде ясно да се разбере, че според нея тези сведения едва ли ще доведат до нещо, така че не възразяваше да ми разкаже всичко. И в крайна сметка – заключи Страйк, като обърна страница в бележника си – не знаем дали момичето е било Тео... макар лично аз да вярвам, че е тя. Тео не е била регистрирана в медицинската служба, така че вероятно не е познавала района. Този ъгъл е бил лесно разпознаваемо място, където да изчака транзитния ван след посещението си при лекар. Имало е достатъчно място той да спре.

– Вярно – изрече бавно Робин, – но ако момичето наистина е била Тео, това я очиства от всякакво участие в изчезването на Марго, не е ли така? Очевидно е излязла сама от медицинската служба, колата я е прибрала и са заминали...

– Кой е шофирал вана?

– Не знам. Всеки може да е бил. Родител, приятел, брат или сестра...

– Защо Тео не се е появила след всички призиви на полицията?

– Може да се е уплашила. Не е изключено да е имала медицински проблем, за който не е искала никой да знае. Много хора просто нямат желание да си имат вземане-даване с полицията.

– Да, за това не грешиш – съгласи се Страйк. – И все пак си мисля, че е полезно да се знае: една от последните, видели Марго жива, може да е напуснала района в достатъчно голямо превозно средство, че да се скрие жена в него. И като стана дума за последните, видели Марго жива, случайно да имаш отговор от Глория Конти?

– Не – поклати глава Робин. – Ако до края на следващата седмица не се случи нищо, ще се опитам да осъществя контакт през съпруга ѝ.

Страйк отвори на нова страница в бележника си.

– След като разговарях с дъщерята на Руби и племенника на Фльори, позвъних отново на доктор Гупта. Не знам дали помниш, но в обобщението си на бележките за хороскопа бях споменал Скорпион, чиято смърт според Талбът е разтревожила Марго.

– Да – отвърна Робин. – Ти предположи, че въпросният Скорпион може да е омъжената приятелка на Стив Даутуейт, която се самоубила.

– Добра памет – кимна Страйк. – Гупта няма спомен някой пациент да е починал при неизяснени обстоятелства или по някакъв начин, който да разтревожи Марго, макар да подчерта, че все пак са минали четиресет години и не може да се закълне, че не е имало такъв пациент.

После го питах дали се сеща кого може да е посещавал Джоузеф Бренър в жилищна сграда на Скинър Стрийт във вечерта на изчезването на Марго. Гупта каза, че имали няколко пациенти на Скинър Стрийт, но не се сещал по каква причина Бренър би излъгал относно домашно посещение, направено там.

И накрая, Гупта си спомня нещо, което не е от голяма полза, а именно че двама мъже дошли да вземат Глория в края на коледното парти. Единият бил доста по-възрастен и той допуснал, че е бащата на Глория. Името Ричи Мръсника не му проговори нищо.

Бяха по средата на Чизик Бридж, когато слънцето внезапно проряза дъждовните облаци и прати ослепителна светлина насреща им. Мръсната Темза под моста и плитките локви заблестяха ярко, но секунди по-късно облаците отново се сключиха и ландроувърът продължи напред под дъжда, на сивкавата януарска светлина по правото двупосочно платно, заобиколено от двете страни с храсти, лъщящи от дъжда, и голи дървета.

– Ами онзи филм, дето дойде от тавана на Грегъри Талбът? – поинтересува се Робин. – Каза, че ще ми разправиш за него, като се видим.

– А, да – промърмори Страйк.

Поколеба се, загледан зад чистачките към дългия прав път напред, проблясващ под диагоналната завеса от дъжд.

– Показано е как жена с качулка е подложена на групово изнасилване и убита.

Робин усети леко щипане по врата и скалпа си.

– И хората се възбуждат от това – изрече с отвращение.

– Не – поясни Страйк, – не беше порно. Някой е заснел... действителното събитие.

Робин се обърна към него, шокирана, после бързо премести поглед към пътя. Кокалчетата ѝ върху волана побеляха. Внезапно отблъскващи образи нахълтаха в съзнанието ѝ. Какво ли бе видял Страйк, та изведнъж лицето му стана тъй затворено и безизразно? Дали тялото на жената с качулка бе напомняло това на Марго, описано от Уна Кенеди с безкрайно дълги крака?

– Добре ли си? – попита Страйк.

– Добре съм – почти се тросна тя. – Какво... какво видя, как...?

Но Страйк реши да отговори на въпроса, който не беше задала.

– Жената имаше дълъг белег през ребрата. Никъде в пресата или в полицейските доклади не се споменава Марго да е имала белег там. Не мисля, че е тя.

Робин не каза нищо, но изглеждаше все така напрегната.

– Участваха четирима мъже – продължи Страйк, – всичките от бялата раса и със скрити лица. Имаше и пети, който гледаше отстрани. За кратко ръката му влезе в кадър. Възможно е да е Ричи Мръсника. Мерна се голям златен пръстен не на фокус.

Опитваше се да редуцира разказа си до поредица от сухи факти. Мускулите на краката му се бяха стегнали почти като ръцете на Робин и му се прииска да грабне волана. Тя веднъж вече бе получила паник атака, докато шофираше.

– Какво казват от полицията? – попита Робин. – Знаят ли откъде е дошъл филмът?

– Хъчинс поразпита наоколо. Бивш служител от „Борба с порока“ смята, че е част от цяла партида такива, която са иззели при нахлуване в клуб в Сохо през седемдесет и пета година. Клубът е бил собственост на Ричи Мръсника. Прибрали са купища хардпорно от мазето. Един от най-добрите приятели на Талбът също е бил в отдел „Борба с порока“. Нищо чудно Талбът да го е задигнал или копирал, след като приятелят му го е показал пред него.

– Но защо ще го прави? – попита Робин с известно отчаяние в тона.

– Надали ще открием по-добър отговор от този, че е бил душевноболен – вдигна рамене Страйк. – Но отправната точка трябва да е бил интересът му към Ричи. Установил е, че Ричи е регис­триран в медицинската служба „Сейнт Джон“ и е присъствал на коледното парти. В бележките нарича Ричи...

– ... Лъв три – вметна Робин. – Да, знам.

Мускулите на краката на Страйк започнаха да се отпускат малко. Такава степен на съсредоточеност и добра памет у Робин не предполагаха човек на прага на паник атака.

– Да не си научила имейла ми наизуст? – попита я.

Беше ред на Робин да си припомни Коледа и кратката утеха, която бе получила да се потопи в работа на кухненската маса на родителите си.

– Просто внимавам, като чета, това е всичко.

– Все още не разбирам защо Талбът не е поел по следата с Ричи, макар че, ако се съди по бележките с хороскопа, претърпял е рязко влошаване на душевното си състояние през шестте месеца, когато е водел разследването по случая. Догадката ми е, че е откраднал кутията с филма малко преди да бъде изритан от полицията и затова не го споменава в полицейските доклади.

– После го е скрил, така че никой друг да не може да разследва успешно смъртта на жената – добави Робин. Съчувствието ѝ към Бил Талбът току-що бе, ако не напълно изчезнало, то рязко намаляло. – Защо, по дяволите, не е предал филма в полицията, когато вече е дошъл на себе си?

– Предполагам, защото е искал да си върне службата, но когато не се е получило, искал е да бъде сигурен, че няма да остане без пенсия. Като оставим настрани елементарната почтеност, не виждам да е имал особена мотивация да си признае, че е извършил посегателство върху улики по друг случай. Всички вече са му били ядосани: семействата на жертвите, медиите, колегите му – до един са го обвинявали, че е провалил разследването. И тогава Лоусън, който му е антипатичен, поема случая и му нарежда да не припарва до него. Сигурно си е казал, че мъртвата жена е някаква си проститутка...

– Господи! – възкликна гневно Робин.

– Това „някаква си проститутка“ не го казвам аз – побърза да уточни Страйк. – Просто се опитвам да се вместя в манталитета на полицай от седемдесетте години, който е бил публично опозорен, задето не се е справил със случай, получил широка гласност в обществото.

Робин не каза нищо, но лицето ѝ остана каменно до края на пътуването, докато Страйк с напрегнати до болка мускули на своите крак и половина се опитваше не много очевидно да наблюдава ръцете, стиснали волана.

35

– Идвала ли си тук преди? – попита Страйк, когато Робин спря на паркинга на „Хамптън Корт“.

Беше мълчала, откакто ѝ каза за филма, и сега той се опитваше да стопи напрежението.

– Не.

Слязоха от ландроувъра и поеха през паркинга под студения дъжд.

– Къде точно ще се видим със Синтия?

– В „Прайви Китчън Кафе“ – отвърна Робин. – Предполагам, че ще ни дадат карта на касата за билети.

Тя знаеше, че Страйк няма вина за филма, скрит на тавана на Грегъри Талбът. Не той го бе сложил там и не той го бе крил четиресет години. Нямаше как да е знаел, когато го бе поставил в стария проектор, че ще види ужасната агония на обречена жена. Не би искала от него да премълчи истината за видяното. И все пак сухото му, лишено от емоции описание бе наранило Робин. Рационално или не, диреше да улови някакъв знак, че то го бе разтърсило, отвратило или ужасило.

Но може би това бе нереалистично. Той бе служил като военен полицай дълго преди Робин да го познава и там се бе научил на емоционално изолиране, за което Робин понякога му завиждаше. Зад преднамерено спокойната си фасада Робин се чувстваше омерзена и потресена и искаше да знае, че когато Страйк бе гледал последните мигове на умиращата жена, я бе приел като не по-малко реален човек от самия себе си.

Някаква си проститутка.

Стъпките им отекваха по мокрия асфалт, а пред тях се издигаше големият дворец от червени тухли и Робин, която искаше да прогони от ума си ужасяващите образи, се опита да си припомни всичко, което бе знаела някога за Хенри VIII, този едър и жесток владетел от династията на Тюдорите, обезглавил две от шестте си съпруги, но вместо това, кой знае защо, ѝ хрумна за Матю.

След като Робин бе брутално изнасилена от мъж с маска на горила, който се бе спотайвал под стълбището на общежитието ѝ, Матю се бе показал добър, търпелив и пълен с разбиране. Адвокатката на Робин може и да бе в недоумение защо Матю проявяваше отмъстителност при развод, който би трябвало да е ясен и лесен случай, но Робин вече бе започнала да проумява какъв дълбок шок е изживял Матю от края на брака им, тъй като бе вярвал, че му се полага безгранична благодарност, задето ѝ е помогнал да преодолее най-тежкия период в живота си. Убедена бе, че според него тя му е била задължена навеки.

В очите ѝ запариха сълзи. Наклони чадъра си, така че Страйк да не вижда лицето ѝ, и няколко пъти примигна, за да ги отпъди.

Вървяха мълчаливо през пространството, настлано с калдъръм, докато Робин внезапно не се закова на място. Страйк, на когото никога не му бе драго да се движи по неравни повърхности заради протезата, не възразяваше да поспре, но леко се разтревожи да не предстои нервно избухване от нейна страна.

– Виж това – посочи тя лъскавите и мокри камъни пред себе си.

Страйк погледна по-внимателно и за своя изненада, различи кръста на свети Йоан, гравиран в малка квадратна тухла.

– Съвпадение – каза.

Продължиха напред, а Робин се оглеждаше наоколо и се насили да възприеме заобикалящото я. Влязоха във втори двор, където група ученици слушаха беседата на гид, облечен в средновековен костюм на шут.

– Олеле – тихичко изрече Робин, като погледна през рамо, и после се върна няколко крачки назад, за да обхване по-добре предмета, зазидан високо в стената над арката. – Погледни само!

Страйк стори каквото се искаше от него и видя огромен и богато украсен астрономичен часовник от шестнайсети век в синьо и златно. Знаците на зодиака бяха изобразени по периметъра и с маркировките, които Страйк бе опознал по неволя, и с рисунки, представящи всяка зодия. Робин се усмихна при изражението му, в което личаха изненада и раздразнение.

– Какво? – попита той, като улови развеселения ѝ поглед.

– Досмеша ме как се ядоса на зодиака – отвърна тя и продължи да върви.

Страйк се забави, за да пропусне Робин да влезе първа в двореца. Като следваха дадената им карта, тръгнаха по настлан с каменни плочи закрит проход към „Прайви Китчън Кафе“.

– Мисля, че има известна поетичност в астрологията – каза Робин, като умишлено се опитваше да не допуска в съзнанието си мислите за филма на Талбът и за съпруга си. – Не казвам, че отговаря на реалността, но съдържа симетрия и ред.

През врата вдясно зърнаха малка градина в стил „Тюдор“. Ярко оцветени хералдически създания от шестнайсети век стояха като стражи над квадратни лехи, засадени с билки. Образите на петнист леопард, на бял елен и на червен дракон ободриха Робин с мощното си въздействие на митологични символи.

– Има някакъв смисъл в тях, макар и не в общоприетото значение на думата – каза Робин, когато отминаха чудатите създания. – Неслучайно са оцелели във времето.

– Да – подхвърли Страйк. – Хората винаги са готови да вярват в стари измислици.

За негово облекчение, Робин се усмихна. Влязоха в кафе с бели стени, малки прозорци с цветни стъкла и мебелировка от тъмен дъб.

– Намери някоя дискретна маса, аз ще ида да взема нещо. Какво ще пиеш, кафе?

Робин избра безлюдно странично сепаре, седна на маса до един от прозорците с цветни стъкла и зачете брошурата с историята на двореца, която получиха на касата заедно с билетите си. Научи, че някога рицарите на свети Йоан са владели земята, на която стоеше дворецът, което обясняваше кръста на калдъръма, че кардинал Уолси е дал двореца на Хенри VIII в напразен опит да спре намаляването на влиянието си. Но когато стигна до момента как духът на деветнайсетгодишната Катрин Хауърд обитавал Призрачната галерия, където тя уж тичала и пищяла с неспиращите във времето молби към съпруга си да не ѝ отсича главата, Робин затвори брошурата, без да дочете останалото. Страйк дойде с кафетата и я завари със скръстени ръце и втренчена в нищото.

– Всичко наред ли е? – попита я.

– Да, просто си мислех за зодии.

– Още ли? – направи лека гримаса Страйк.

– Юнг твърди, че това е първият опит на човека за психология. Знаеше ли това?

– Не го знаех – отвърна Страйк и се настани срещу нея. Наясно бе, че Робин е учила психология в университета, преди да го напусне преждевременно. – Но нямаме извинение да ги употребяваме все още сега, когато вече имаме истинска психология, нали?

– Фолклорът и суеверията не са изчезнали. Никога не изчезват. Хората имат нужда от тях – каза тя и отпи от кафето си. – Мисля, че един изцяло научен свят би бил твърде студено място. Юнг говори също за колективното подсъзнание. За архетипите, криещи се у всички нас.

Страйк, чиято майка се бе погрижила той да прекара голяма част от детството си сред мъглата на тамян, мръсотия и мистицизъм, отсече:

– Е, аз пък съм от отбора на рационалистите.

– На хората им харесва да се чувстват свързани с нещо по-голямо – каза Робин и погледна към дъждовното небе навън. – Според мен това те прави по-малко самотен. Астрологията те обединява с Вселената, с древните митове и идеи...

– ... и междувременно подхранва егото ти – вметна Страйк. – Кара те да се усещаш по-малко незначителен. „Вижте колко специален ме изкарва Вселената.“ Не се връзвам на идеята, че имам повече общо с другите хора, родени на двайсет и трети ноември, както и не смятам, че бидейки родом от Корнуол, съм по-добър от човек, роден в Манчестър.

– Никога не съм казвала...

– Ти не си, но най-старият ми приятел Дейв Полуърт точно това твърди.

– Онзи, дето се нервира, че на опаковките с ягоди го няма корнуолския флаг?

– Същият. Заклет корнуолски националист. Обвиниш ли го, дава заден: „Не казвам, че сме по-добри от другите“. Само че е убеден как не би трябвало да можеш да си купиш имот там, ако не успееш да докажеш корнуолска етническа принадлежност. Не му напомняй, че той самият е роден в Бирмингам, ако зъбите са ти мили.

Робин се усмихна.

– Но по същество е същото, не мислиш ли? – продължи Страйк. – „Аз съм специален и различен, защото съм се родил на тази конкретна скала.“ „Аз съм специален и различен, защото съм роден на дванайсети юни“...

– Мястото на раждане действително оказва влияние върху това кой си – възрази Робин. – Културните норми и езикът имат своето въздействие. Проучвания сочат, че хора, родени в дадени периоди от годината, са по-податливи на някои медицински състояния.

– Значи, Рой Фипс е склонен към кръвоизливи, защото е роден...? Ехо, здравейте! – прекъсна се внезапно Страйк с очи, насочени към вратата.

Робин се извърна и видя, изумена за миг, стройна жена с дълга зелена рокля в тюдорски стил и диадема на главата.

– Много съжалявам! – възкликна жената с жест към костюма си и се засмя нервно, докато приближаваше към масата им. – Мис­лех, че ще ми остане време да се преоблека. Имах училищна група, свършихме по-късно...

Страйк се изправи и протегна ръка за здрависване.

– Корморан Страйк – представи се. С поглед върху репродуцираната перлена огърлица, от която висеше инициал „В“, подхвърли: – Ан Болейн, предполагам?

Смехът на Синтия, съдържащ неволно пръхтене, добави към странната ѝ прилика с наивна ученичка, при все че беше на средна възраст.

– О, да, да, това съм аз! Едва за втори път съм Ан. Мислиш си, че си се сетил за всички въпроси, които хлапетата могат да ти зададат, и тогава някое изтърсва: „Как се почувствахте, като ви отрязаха главата?“. Ха-ха-ха!

Синтия изобщо не беше, каквато Робин си я бе представяла. Сега осъзна, че въображението ѝ бе нарисувало млада блондинка, стереотипен образ на скандинавска бавачка... Или беше така, защото Сара Шадлок имаше почти бяло-руса коса?

– Кафе? – обърна се Страйк към Синтия.

– О, кафе, да, благодаря, прекрасно – с прекомерен ентусиазъм отвърна Синтия.

Когато Страйк отиде до бара, Синтия изпълни малка пантомима в колебанието си на кое място да седне, докато усмихнатата Робин не издърпа стола до себе си и също подаде ръка.

– О, да, здравейте! – каза Синтия, седна и се здрависа.

Имаше слабо, жълтеникаво лице с лепната върху него в момента тревожна усмивка. Ирисите на големите ѝ очи бяха силно напръскани с точици и с неустановен цвят между синьо, зелено и сиво, а зъбите ѝ бяха доста криви.

– Значи, провеждате обиколката, като влизате в определена роля? – попита Робин.

– Да, именно. Бедната Ан, ха-ха-ха – отвърна Синтия с кратък пръхтящ смях. – „Не можах да дам син на краля! Казваха, че съм вещица!“ Ей такива неща обичат да чуват децата. Трябва доста да се потрудя, та да включа и малко политика, ха-ха-ха. Горката Ан. – Тънките ѝ ръце шаваха неспокойно. – О, още не съм се отърсила... но това поне мога да го махна.

Синтия се зае да освобождава диадемата си. Макар да виждаше силната нервност на Синтия и да разбираше, че смехът ѝ е повече тик, отколкото израз на веселие, Робин отново направи асоциация със Сара Шадлок, която също имаше навика да се смее много и силно, особено като се озовеше в близост до Матю. Съзнателно или не, смехът на Синтия налагаше един вид задължение: усмихни се в отговор или ще се покажеш враждебен. Робин си припомни документален филм за маймуни, който беше гледала една вечер, когато бе твърде уморена, за да стане и да си иде в леглото: шимпанзетата също се хилеха едно на друго, за да демонстрират социална спойка.

Когато Страйк се върна на масата с кафето на Синтия, я завари гологлава. Тъмната ѝ коса беше наполовина побеляла и прибрана в къса и тънка конска опашка.

– Много мило, че се срещате с нас, госпожо Фипс – каза той и седна на мястото си.

– О, моля, няма нищо – размаха Синтия тънките си ръце и отново се разсмя. – Готова съм на всичко да помогна на Ана за... Само че Рой не е добре и не искам да го тревожа точно сега.

– Съжалявам да го чуя...

– Да, благодаря... боледува от рак на простатата – каза Синтия и вече не се смееше. – Правят му лъчетерапия и не е в много добра форма. Ана и Ким дойдоха сутринта да поседят с него, иначе нямаше да мога... Не бих искала да го оставям сега, но момичетата са там, тъй че...

Краят на изречението се изгуби в сръбването на кафе. Ръката ѝ леко трепереше, когато върна чашата в чинийката.

– Заварената ви дъщеря сигурно ви е казала... – подхвана Страйк, но Синтия веднага го прекъсна.

– Дъщеря! Никога не наричам Ана заварена дъщеря. Простете, но я чувствам също като Джереми и Ели. Не правя никаква разлика.

Робин се зачуди дали това беше вярно. Имаше дискомфортното усещане, че част от нея стои встрани и наблюдава Синтия с критичен поглед. Тя не е Сара, напомни си.

– Сигурен съм, че Ана ви е казала защо ни нае.

– О, да – отвърна Синтия. – Признавам си, че очаквах нещо такова от известно време насам. Надявам се това да не влоши нещата за нея.

– Ами... ние се надяваме на същото очевидно – каза Страйк, а Синтия се разсмя и избъбри:

– О, не... да, разбира се.

Страйк извади бележника си, в който бяха пъхнати няколко фотокопирани страници и писалка.

– Може ли да започнем с показанията ви, дадени пред полицията?

– Имате ги? – придоби стреснат вид Синтия. – Оригинала?

– Фотокопие – уточни той и разгърна страниците.

– Колко... странно да ги видя пак след толкова време. Бях на осемнайсет. Осемнайсет! Сякаш е било преди цял век, ха-ха-ха!

Подписът в края на поставената най-отгоре страница беше, както забеляза Робин, закръглен и доста детински. Страйк подаде фотокопираните страници на Синтия, която изглеждаше почти уплашена, като ги пое.

– Боя се, че страдам от тежка дислексия – съобщи. – Бях на четиресет и две, когато ми поставиха диагнозата. Родителите ми смятаха, че съм мързелана, ха-ха-ха... така че...

– Предпочитате ли аз да ви ги прочета? – предложи Страйк.

Синтия мигом му върна показанията.

– О, благодаря... Уча си лекциите за гид, като слушам аудиодискове, ха-ха-ха...

Страйк приглади с длан фотокопираните листове върху масата.

– Моля, прекъснете ме, ако желаете да промените или да добавите нещо – каза той на Синтия, а тя кимна и обеща да го направи.

– „Име: Синтия Джейн Фипс... дата на раждане: 20 юли 1957 година... адрес: Квартал „Анекс“, Брум Хаус, „Чърч Роуд“... Това е адресът на Марго, нали?

– Имах самостоятелни стаи над двойния гараж – поясни Синтия.

На Робин ѝ се стори, че тя наблегна на „самостоятелни“.

– „Работя като бавачка на бебето на доктор Фипс и доктор Бамбъро и живея в къщата им...“

– В самостоятелно студио – натърти Синтия. – Имаше си отделен вход.

– „Работното ми време...“ Не мисля, че имаме нужда от това – промърмори Страйк. – А, ето. „Сутринта на единайсети октомври започнах работа в седем сутринта. Видях доктор Бамбъро, преди да тръгне за работа. Изглеждаше съвсем като всеки друг път. Напомни ми, че ще се прибере по-късно, защото имаше среща с приятелката си, госпожица Уна Кенеди, за по питие в близост до работата си. Тъй като доктор Фипс беше на легло заради неотдавнашен инцидент...

– Ана ви каза, че Рой страда от болестта на Фон Вилебранд, нали? – осведоми се тревожно Синтия.

– Ами... не ни го каза тя, но е споменато в полицейския доклад.

– О, нима не ви го спомена? – Синтия изглеждаше недоволна да го чуе. – Той е тип три. Това е сериозно, също тъй лошо като хемофилията. Коляното му се беше подуло и изпитваше силни болки, почти не можеше да помръдне – изтъкна Синтия.

– Да – кимна Страйк, – има го в полицейския...

– Той претърпя инцидент на седми – продължи Синтия, решена да си каже своето. – Беше дъждовен ден, сами можете да проверите. Завивал зад ъгъла на болницата по посока на паркинга и амбулаторен пациент налетял право върху него с велосипеда си. Рой се спънал в предното колело, подхлъзнал се, ударил си коляното и получил силно кръвотечение. Сега му слагат профилактично инжекции, така че няма някогашните усложнения, но по онова време удареше ли се, оставаше на легло със седмици.

– Ясно – каза Страйк и от тактичност грижливо записа тези подробности, които вече бе прочел в показанията на самия Рой и в полицейските интервюта.

– Не, Ана знаеше, че баща ѝ е бил болен този ден. Винаги го е знаела – добави Синтия.

Страйк продължи да чете на глас показанията. Бяха преразказ на факти, вече известни на двама им с Робин. Синтия бе поела грижите за бебето Ана у дома. През деня бе идвала майката на Рой. Уилма Бейлис бе чистила в продължение на три часа и си бе тръгнала. Синтия бе поднесла по някоя и друга чаша чай на болника и майка му. В шест часа привечер Евелин Фипс си беше тръгнала за вкъщи да играе бридж с приятели и беше оставила поднос с храна за сина си.

– „В осем вечерта гледах телевизия в дневната на долния етаж, когато чух, че телефонът звъни в коридора. Обикновено вдигах телефона само ако и доктор Фипс, и доктор Бамбъро отсъстваха. А тъй като доктор Фипс си беше у дома и би могъл да приеме разговора на апарата до леглото му, не отидох да вдигна. Около пет минути по-късно чух гонга, който госпожа Евелин Фипс беше поставила до леглото на доктор Фипс за спешни случаи. Качих се горе. Доктор Фипс все така беше в леглото. Каза ми, че се обадила госпожица Кенеди. Доктор Бамбъро не се появила в пъба. Доктор Фипс каза, че според него е била задържана в службата или е забравила. Помоли ме да предам на доктор Бамбъро да се качи в спалнята му веднага щом дойде.

Върнах се долу. Около час по-късно отново чух гонга и заварих доктор Фипс много разтревожен за жена му. Попита ме дали не се е прибрала. Отвърнах, че не е. Помоли ме да остана в стаята, докато се обади на госпожица Кенеди у дома ѝ. Тя все още не беше виждала, нито чувала доктор Бамбъро. Доктор Фипс затвори и ме попита какво е носела доктор Бамбъро, когато е излязла от къщата сутринта. Отвърнах му, че беше само с дамската и с лекарската си чанта. Той ме попита дали доктор Бамбъро не е споменавала за посещение при родителите си. Казах, че не. Помоли ме да остана и позвъни на майката на доктор Бамбъро.

Госпожа Бамбъро не беше чувала, нито виждала дъщеря си. Доктор Фипс вече беше силно разтревожен. Помоли ме да сляза и да погледна в чекмеджето под часовника на полицата на камината. Направих го, в чекмеджето нямаше нищо. Върнах се и съобщих на доктор Фипс, че чекмеджето под часовника е празно. Доктор Фипс обясни, че това било мястото, където със съпругата си оставяли един за друг лични бележки. Преди не бях знаела за това.

Помоли ме да остана при него, докато проведе разговор с майка си, защото можел да има други поръчки за мен. Говори с майка си и ѝ поиска съвет. Беше кратък разговор. Когато затвори, доктор Фипс ме попита дали според мен е редно да позвъни в полицията. Отговорих, че по мое мнение трябва да го направи. Каза, че ще им съобщи. Поръча ми да сляза долу, да отворя на хората от полицията, щом дойдат, и да ги заведа в стаята му. Те пристигнаха половин час по-късно и аз ги заведох в спалнята на доктор Фипс.

Не видях нищо необичайно в поведението на доктор Бамбъро, когато тя излезе от къщата онази сутрин. Отношенията между доктор Фипс и доктор Бамбъро ми изглеждаха съвсем добри. Много съм учудена от изчезването ѝ, което е крайно неприсъщо за нея. Тя е силно привързана към дъщеря си и не мога да си представя, че някога би оставила бебето или би заминала, без да съобщи на съпруга си и на мен къде отива.

Саморъчен подпис и дата от Синтия Фипс, 12 октомври 1974 година.“

– Да, не, това е... Нямам какво да добавя към написаното – каза Синтия. – Почувствах се странно да го чуя отново – добави с поредния пръхтящ смях, но на Робин ѝ се стори, че очите ѝ са уплашени.

– Това е може би деликатен момент, но нека се върнем на изяв­лението ви, че отношенията между Рой и Марго...

– Да, прощавайте, не, няма да говоря за техния брак – заяви Синтия. По жълтеникавите ѝ бузи бяха избили бледоморави петна. – Всички се карат, имат своите добри и лоши моменти, но не ми е мястото да говоря за техния брак.

– Както разбрахме, съпругът ви не е могъл...

– Съпругът на Марго – поправи я Синтия. – Не, виждате ли, в главата ми това са двама съвършено отделни хора.

Колко удобно, обади се глас у Робин.

– Просто проучваме вероятността тя да е заминала – обади се Страйк, – може би за да обмисли...

– Не, Марго никога не би заминала, без да каже нищо. Би било крайно неприсъщо за нея.

– Ана ни каза, че баба ѝ... – подхвана Робин.

– Евелин беше с наченки на алцхаймер и не бива да приемате сериозно казаното от нея – отсече Синтия с повишен и пресекващ глас. – Винаги съм го повтаряла на Ана. Винаги съм ѝ казвала, че Марго никога не би я оставила. Винаги съм го твърдяла – повтори тя.

Освен когато си се преструвала на нейна родна майка – не млъкваше гласът в главата на Робин – и си криела от нея съществуването на Марго.

– Да преминем нататък – предложи Страйк. – На втория рожден ден на Ана сте получили обаждане от жена, която твърдяла, че е Марго?

– Ъъ, да, не, точно така – каза Синтия. Отпи несигурно още глътка от кафето си. – Тъкмо поставях глазурата върху тортата за рождения ден в кухнята, когато телефонът иззвъня, така че няма опасност да забравя в кой ден се случи, ха-ха-ха. Когато вдигнах, жената попита: „Ти ли си това, Синтия?“. Аз отвърнах: „Да“, и тя каза: „Обажда се Марго. Пожелай на малката Ани честит рожден ден от майка ѝ. И непременно се грижи за нея“. След това линията прекъсна. Просто стоях там... – Тя имитира как държи невидим предмет в ръка и отново се опита да се засмее, но не излезе звук – ... и държах шпатулата. Не знаех какво да правя. Ана си играеше в дневната. Аз бях... Реших, че е най-добре да позвъня на Рой в работата. Той ми поръча да съобщя на полицията и аз го направих.

– Повярвахте ли, че е Марго? – попита Страйк.

– Не. Не беше... ами звучеше като нея, но не мисля, че беше тя.

– Смятате, че някой я е имитирал?

– Да, имитираше я. Акцентът. Кокни, но... не, нямах онова чувство, когато просто знаеш кой е насреща...

– Сигурна ли сте, че е била жена? – попита Страйк. – Да не е бил мъж, преправил си гласа като жена?

– Не мисля така – отговори Синтия.

– Марго някога наричала ли е Ана „малката Ани“? – поинтересува се Робин.

– Наричаше я с всякакви гальовни имена – отвърна Синтия умърлушено. – Ани Фанданго, Анабела, Ангелско личице... някой може да е гадаел или просто да е сбъркал името... Но моментът беше неслучаен... Току-що бяха открили части от последната жертва на Крийд. Онази, която изхвърлил от Бийчи Хед...

– Андреа Хутън – уточни Робин.

Синтия изглеждаше малко стресната, че тя изрече името, без да се замисли.

– Да, фризьорката.

– Не – поправи я Робин, – това е била Сюзан Майър. Андреа е била аспирантка.

– О, да – промърмори Синтия. – Разбира се... Никак не помня имена... Рой тъкмо бе преминал през цялата процедура с разпознаването, бяха изхвърлени на брега части от тялото, тъй че си имахме нашите надежди... не надежди, разбира се! – Синтия изглеждаше ужасена заради думата, която ѝ се беше изплъзнала. – Нямах предвид това! Не, очевидно бяхме облекчени, че не е Марго, но човек очаква някак си да получи отговор...

Страйк си помисли за собственото си гузно желание бавното и протяжно умиране на Джоун скоро да приключи. Труп, колкото и да не го искаше човек, означаваше, че мъката би могла да открие и израз, и сублимиране сред цветя, речи и ритуал, утеха, черпана от Бог, от алкохол и от околните опечалени; достигнат бе апотеоз, беше направена първата стъпка към осъзнаване на ужасния факт, че един живот е угаснал, но животът трябва да продължи.

– Вече го бяхме преживели веднъж, когато намериха другия труп, онзи в езерото Александра – каза Синтия.

– Сюзан Майър – промърмори Робин.

– На Рой и двата пъти му показваха снимки... А после това телефонно обаждане, дето дойде точно след като му се наложи да... за втори път... беше...

Внезапно Синтия вече плачеше, но не като Уна Кенеди с вдигната глава и сълзи, проблясващи по бузите ѝ, а прегърбена над масата, скрила лицето си, подпряла чело върху треперещи ръце.

– Много съжалявам – изхлипа тя. – Знаех, че ще е ужасно... никога вече не говорим за нея... съжалявам...

Тя поплака още няколко секунди, после се насили да вдигне отново глава със зачервени и влажни очи.

– Рой искаше да вярва, че на телефона е била Марго. Все повтаряше: „Сигурна ли си, ама наистина ли си сигурна, че не е звучала като нея?“. Беше изправен на нокти, докато полицията прос­ледяваше обаждането...

– Много сте любезни – избъбри тя и смехът ѝ този път беше малко истеричен, – но разбирам какво искате да знаете и какво иска да знае Ана, макар че съм ѝ го казвала отново и отново... Нищо не се е случвало между мен и Рой преди изчезването на Марго, не и дори години след това... Тя спомена ли ви, че с Рой имаме роднинска връзка?

Изрече го сякаш насила, макар че трети братовчеди не бе кой знае колко близко родство. Но Робин, замислена за кръвното заболяване на Рой, се почуди дали не би било редно във фамилията Фипс, също като в тази на Романови, да избягват бракове между братовчеди.

– Да, спомена го – отговори Страйк.

– Всъщност, преди да ида да работя при тях, ми беше дотегнало да му чувам името. Все повтаряха: „Виж братовчеда Рой, при всичките му здравословни проблеми постъпи в Импириъл Колидж и учи медицина. Ако само залягаше повече, Синтия...“. Та така, вече автоматично го бях намразила, ха-ха-ха!

Робин си припомни снимката на младия Рой по вестниците: чувствително лице, тънка увиснала коса, очи на поет. Много жени биха открили романтика в болестта на красив мъж. Не беше ли намеквал Матю в най-тежките си изблици на ревност срещу Страйк, че няма как да се съревновава с ампутирания му крак, с тази воинска рана, докато той самият е цял и невредим?

– Може да не повярвате, но като бях на седемнайсет, най-прив­лекателното около Рой за мен беше Марго. Не, наистина, намирах я за великолепна... Толкова модерна, отстояваща мнението си... Тя ме покани на вечеря, след като научи, че съм се провалила на всичките си изпити. Аз ѝ придавах ореол на герой, тъй че бях възхитена. Излях ѝ сърцето си, признах, че не мога да си помисля да се явя на поправителни изпити, просто исках да изляза в реалния свят и сама да си печеля парите. Тогава тя каза: „Слушай, ти си чудесна с деца, какво ще кажеш да дойдеш да гледаш бебето ми, когато се върна на работа? Ще накарам Рой да обзаведе за теб помещенията над гаража“. Родителите ми бяха бесни – продължи Синтия с още един храбър, но неуспешен опит за смях. – Много бяха ядосани на нея и Рой, макар че той поначало не ме искаше там, защото държеше Марго да си седи у дома и сама да гледа Ана. Мама и татко твърдяха, че тя просто си търси евтина бавачка. Днес съм по-склонна да виждам нещата от тяхна гледна точка. Не знам дали бих останала очарована, ако жена убеди някое от момичетата ми да напусне училище и да заживее в дома ѝ, та да ѝ гледа бебето. Но не, аз обичах Марго. Приех с ентусиазъм.

Синтия замълча за момент с отнесен израз в тъжните си очи и Робин се почуди дали си мисли за огромните и непоправими пос­ледствия от това, че е приела службата на бавачка, която, вместо да се окаже трамплин към неин собствен независим живот, я е поставила в къща, която не ѝ е било съдено да напусне повече, довела я е до това да отгледа детето на Марго като свое собствено, да спи със съпруга на Марго, да остане завинаги под сянката на лекарката, за която твърдеше, че я е обичала. Какво ли бе да съжителстваш с тъй натрапчиво отсъствие?

– Родителите ми искаха да се махна след изчезването на Марго. Не им харесваше да съм сама в къщата с Рой, защото хората започнаха да шушукат. Появиха се дори намеци по вестниците, но аз ви се кълна в живота на децата си – с някаква унила финалност изрече Синтия, – че нямаше нищо между мен и Рой преди изчезването на Марго, а и дълго след това. Останах заради Ана, защото не можех да понеса да я напусна... беше се превърнала в моя дъщеря!

Но не е била – настоя безмилостният глас в главата на Робин. – И си била длъжна да ѝ го кажеш.

– Рой не излизаше с никоя дълго след изчезването на Марго. После известно време се виждаше с колежка. – Слабото лице на Синтия отново се изчерви. – Трая само няколко месеца обаче. Ана не я харесваше. Аз имах приятел, с когото ту се събирахме, ту се разделяхме, накрая той скъса с мен. Заяви, че било като да ходи с някоя омъжена с дете, защото винаги поставях Ана и Рой на първо място. А после, може да се каже... – продума Синтия с треперещ глас, свила едната си ръка в юмрук и стискаща я с другата – ... с времето... осъзнах, че съм се влюбила в Рой. Но не можех и да мечтая, че той ще иска да е с мен. Марго беше толкова умна, тъй ярка личност, а и той беше доста по-възрастен от мен, толкова по-интелигентен и изискан...

Една вечер, след като бях сложила Ана да си легне, се канех да се прибера в студиото си, а той ме попита какво се е случило с Уил, приятеля ми. Отговорих му, че всичко е приключило, и той се поинтересува какво точно е станало. Заприказвахме се и той каза: „Ти си много специален човек, заслужаваш някой много по-добър от него“. И после... пийнахме... Беше четири години след нейното изчезване – повтори Синтия. – Аз бях на осемнайсет, когато се случи, а вече бях навършила двайсет и две, преди с Рой да... да признаем, че имаме чувства един към друг. Естествено, държахме го в тайна. Минаха още три години, преди Рой да получи смъртен акт за Марго.

– Сигурно е било много трудно – обади се Страйк.

Синтия го гледа за миг без усмивка. Изглеждаше остаряла, откакто дойде на масата.

– Близо четиресет години сънувах кошмари как Марго се появява и ме изхвърля от къщата – каза тя и се помъчи да се засмее. – Никога не съм казвала на Рой. Не бих искала да знам дали и той я сънува. Не говорим за нея. Това е единственият начин да се справим. Казахме всичко, което трябваше да се каже на полицията, един на друг, на останалите от семейството. Бяхме го разнищвали до безкрайност, говорехме с часове. „Време е да затворим вратата. – Така се изрази Рой. – Твърде дълго държахме вратата отворена. Тя няма да се върне.“

Когато се оженихме, в пресата се появиха няколко злобни коментара. „Съпругът на изчезналата лекарка се жени за младата бавачка.“ Няма как да не прозвучи гадно, нали? Родителите ми бяха скандализирани от цялата история. Дойдоха да ме видят чак когато се роди Джереми.

Не сме имали план да заблуждаваме Ана. Просто изчаквахме... и аз не знам... опитвахме се да улучим точния момент, да обясним... но как се прави такова нещо? Тя ме наричаше „мамо“ – прошепна Синтия, – бе щастливо момиченце, но после онези деца в училище ѝ казаха за Марго и това съсипа всичко...

Отнякъде наблизо прозвуча версия на синтесайзър на „Зелени ръкави“. И тримата се стреснаха, после Синтия обясни с пръхтящия си смях:

– Това е телефонът ми!

Извади го от дълбокия джоб на роклята си и прие обаждането.

– Рой?

Робин чуваше от мястото си сърдития говор на Рой. Синтия внезапно изглеждаше разтревожена. Опита се да се изправи, но настъпи подгъва на роклята си и залитна напред. Докато се опитваше да се освободи, възклицаваше:

– Не, аз...О, как е могла... О, господи... Рой, не исках да ти кажа, защото... не... да, още съм с тях!

Когато накрая успя да се освободи и от роклята, и от масата, Синтия излезе от помещението със залитаща походка. Диадемата, която бе носила, се плъзна и падна на земята. Робин се наведе да я вдигне, върна я на стола на Синтия и когато погледна към Страйк, видя, че той я наблюдава втренчено.

– Какво? – попита го.

Той тъкмо се канеше да отговори, когато Синтия се върна. Изглеждаше съкрушена.

– Рой знае... Ана му е казала. Иска да дойдете с мен в Брум Хаус.

36

Синтия забърза нанякъде да свали костюма си на Ан Болейн и десет минути по-късно се появи със зле прилягащи ѝ джинси, сив пуловер и маратонки. Изглеждаше силно разтревожена, докато вървяха към изхода на двореца, и установи бързо темпо, което затрудни Страйк по хлъзгавия калдъръм. Дъждът бе спрял за момента, но надвисналите сиви облаци, макар и с позлатени ръбове, обещаваха скорошното му завръщане. Докато минаваха през портата на вътрешния двор, Робин вдигна поглед към блестящата позлата на астрономичния часовник и забеляза, че слънцето бе в знака на Марго – Водолей.

– Ще се видим там – каза задъхано Синтия, когато наближиха паркинга и без да изчака отговор, почти затича към колата си, синя „Мазда 3“, в далечината.

– Интересно ще е – отбеляза Робин.

– Без съмнение – съгласи се Страйк.

– Отвори картата – поръча Робин, след като двамата седнаха в колата. Старият ландроувър нямаше работещо радио, какво оставаше за сателитен навигатор. – Ще ме упътваш.

– Какво мислиш за нея? – попита Страйк, докато издирваше „Чърч Роуд“ в Хам.

– Свястна изглежда.

Робин осъзна, че Страйк я наблюдава, както го бе направил и в кафето, с леко насмешливо изражение.

– Какво? – попита отново.

– Останах с впечатление, че не си във възторг от нея.

– Не – отвърна отбранително Робин, – съвсем прилична си е.

Излезе на заден от паркинга и си припомни пръхтящия смях на Синтия, навика ѝ да употребява едновременно „да“ и „не“.

– Ами...

– Аха, знаех си! – самодоволно възкликна Страйк.

– Предвид случилото се с Марго, не бих подхванала разговора с тъпи шеги за обезглавяване.

– Живяла е с това четиресет години – изтъкна Страйк. – Хора, които имат на фона на целия си живот тъй внушително събитие, спират да го забелязват. То е натрапващо се очевидно само за околните.

Докато излизаха от паркинга, отново заваля и предното стъкло бързо се покри с тънка завеса от влага.

– Добре де, предубедена съм – призна Робин и включи чистачките. – В момента съм малко чувствителна на тема втори съпруги.

– Защо пък ще си чувствителна на тема втори съпруги?

– Защото... О, не ти казах, нали? Разправих на Морис. – От деня след Коледа, който прекара подпийнала, се бе опитвала да не мисли за малката утеха от размяната на съобщения, завършила с огромен дискомфорт. – Матю и Сара Шадлок вече официално са заедно. Тя е напуснала годеника си заради него.

– По дяволите – промърмори Страйк, все така вгледан в профила ѝ. – Не, не ми каза.

Но наум си отбеляза факта, че го бе споделила с Морис, а това не прилягаше на представата, която си бе оформил за отношенията им. Ако съдеше по казаното от Баркли как Морис е оспорвал авторитета на Робин и сравнително хладните ѝ отзиви за новонаетия им сътрудник, би допуснал, че несъмненият сексуален интерес на Морис вече е попарен от липса на ответна реакция. И все пак тя бе дала на Морис тази лична информация, а пред него я бе премълчала.

Пътуваха в мълчание към „Чърч Роуд“. Той се питаше какво ли бе ставало в Лондон през време на престоя му в Корнуол. Морис бе мъж с добра външност – и той като Робин бе в процес на развод. Страйк се почуди защо досега не се бе замислил до какво можеше да доведе подобна симетрия. Двамата можеха да споделят впечатленията си от адвокати, да се оплакват един на друг от създаващите затруднения бивши половинки, да намират много общи теми и възможности да проявяват взаимно съчувствие.

– Оттук направо – каза той и отново продължиха в мълчание през „Ройъл Падъкс“ помежду високи и прави червени стени.

– Хубава улица – коментира Робин двайсет минути, след като бяха напуснали Хамптън Корт Палас, когато зави по път, който сякаш се намираше в дълбоката провинция.

Вляво от тях имаше гъста гора, вдясно – няколко големи самостоятелни къщи, отдалечени от пътя и оградени от висок жив плет.

– Ето тази е – посочи Страйк към една особено голяма сграда с многобройни заострени кулички.

Двойната порта беше отворена, а също и входната врата. Влязоха в алеята и паркираха зад синята мазда.

Щом Робин изключи двигателя, чуха в къщата да се вика: мъжки глас, ядосан и изтънял. Ким, съпругата на Ана, висока, руса, облечена като преди с джинси и риза, излезе от къщата и тръгна към тях с напрегнато изражение.

– Големи сцени се разиграха – каза, когато Робин и Страйк излязоха от колата под ръмящия дъжд.

– Искате ли да изчакаме...? – подхвана Робин.

– Не – отвърна Ким. – Той държи да се срещне с вас. Влизайте.

Закрачиха по чакъла и влязоха в Брум Хаус. Някъде вътре мъжки и женски глас продължаваха с крещенето.

Всяка къща си има своята дълбоко вкоренена миризма и от тази лъхаше на сандалово дърво и застоялост, но не съвсем неприятна. Ким ги поведе по дълъг коридор с големи прозорци, сякаш застинал в средата на двайсети век. Имаше стенни аплици с месингов обков и акварели, а полираните дъски бяха застлани със стар килим. С неочаквано вълнение Робин си представи как Марго Бамбъро бе вървяла по същия този под и парфюмът ѝ на рози с металически нюанс се е смесвал с мириса на паркетин и на стар килим.

С наближаването им на вратата към салона започнаха да различават думите от караницата вътре.

– ... и след като ще бъда обсъждан – крещеше мъжът, – редно е да имам право на отговор. А семейството ми, виж ти, решило да бъда разследван зад гърба ми. Колко мило, направо очарователно...

– Никой не разследва теб, за бога! – чуха гласа на Ана. – Бил Талбът се е показал некомпетентен...

– О, нима? Ти присъстваше ли? Познаваше ли го?

– Не е нужно да съм присъствала, татко...

Ким отвори вратата. Страйк и Робин я последваха вътре. Натъкнаха се сякаш на жива картина. Тримата души вътре замръзнаха при появата им. Тънките пръсти на Синтия бяха притиснати към устата ѝ. Ана седеше до малка старинна масичка с лице към баща си.

Мъжа с романтичната външност на поет от седемдесет и четвърта година го нямаше вече. Малкото останала коса на Рой Фипс беше къса, силно прошарена и прилепнала около ушите и задната част на главата му. С плетената си жилетка, издута като кубе плешивина и див поглед в хлътналите очи на подпухнало лице, сега повече подхождаше за ролята на луд учен.

Рой Фипс изглеждаше тъй гневен, та Робин почти очакваше той да се разкрещи и към тях. Ала при вида на Страйк поведението на хематолога се промени. Дали това се дължеше на масивната фигура на детектива, или на аурата на уравновесеност и спокойствие, които той успяваше да внесе в силно експлозивни ситуации, Робин не можеше да прецени, но така или иначе, видя, че Рой май се е отказал да крещи. След кратко колебание лекарят пое протегнатата ръка на Страйк и двамата мъже се здрависаха. Робин се запита даваха ли си сметка за силовата динамика помежду им, докато жените стояха и гледаха.

– Доктор Фипс – кимна Страйк.

На Рой явно му бе трудно да превключи от невъздържана ярост към любезен поздрав, тъй че първите му думи прозвучаха малко неясно.

– Значи, вие... вие сте детективът, така ли? – каза той.

По бледите бузи на Рой Фипс избиха синьо-червеникави петна.

– Корморан Страйк. А това е съдружничката ми Робин Елакот.

Робин пристъпи напред.

– Приятно ми е – сковано изрече Рой и се ръкува с нея.

Ръката му бе гореща и суха.

– Да направя ли кафе? – почти с шепот попита Синтия.

– Да... не, защо не – каза Рой, чиято раздразнителност явно отстъпваше пред нарастваща нервност, докато едрият Страйк стоеше неподвижно и го наблюдаваше. – Седнете, седнете – посочи той към канапетата под прав ъгъл едно спрямо друго.

Синтия забързано излезе от стаята да прави кафе, а Страйк и Робин седнаха.

– Ще помогна на Син – промърмори Ана и също напусна стаята, а Ким след моментно колебание я последва, така че Страйк и Робин останаха сами с Рой. Лекарят се настани на плюшено кресло с висока облегалка. Не изглеждаше добре. Когато червенината от гнева му се отдръпна, тенът му бе нездрав. Чорапите му се бяха набръчкали около кльощавите глезени.

Настъпи едно от най-неловките мълчания, които Робин бе понасяла някога. Главно за да избегне да гледа Рой, тя остави очите ѝ да обходят голямата стая, която бе също тъй старомодна като коридора. В ъгъла имаше роял. Големите прозорци гледаха към огромна градина с правоъгълно езеро с рибки отвъд павираната площ, зад далечния край на което се издигаше каменна конструкция, подобна на храм, където човек можеше да седи и наблюдава японските шаранчета, сега едва видими под повърхността заради дъжда, или да се любува на хълмистата поляна с масивните ѝ дървета и добре поддържаните цветни лехи.

По шкафовете и рафтовете имаше изобилие от подвързани в кожа книги и бронзови статуетки. Между двете канапета бе поставена дървена рамка с опъната върху нея много красива бродерия, изработена с коприна. Беше с японски мотив – две шаранчета, плуващи в противоположни посоки. Робин тъкмо се чудеше дали да не изкаже възторга си и да попита дали е дело на Синтия, когато Страйк заговори.

– Кой е поклонникът на класицизма?

– Какво? – сепна се Рой. – О. Баща ми.

Налудничавите му очи обходиха бронзовите и мраморните фигурки из салона.

– Завършил е специалност „Класическо изкуство“ в Кеймбридж.

– А – отрони Страйк и възобнови леденото си мълчание.

Повей на вятъра запрати още дъжд към прозореца. Робин с облекчение чу дрънченето на лъжички и стъпките на връщащите се три жени.

Синтия влезе първа и разположи подноса върху старинната масичка помежду канапетата. Тя се разклати под тежестта му. Ана добави голяма торта върху поставка с високо стъбло.

Ана и Ким седнаха една до друга на свободното канапе, а Синтия, след като придърпа допълнителни масички, та всички да има къде да си сложат чашите, и отряза парчета торта за онези, които пожелаха, седна с уплашен вид до съпругата на заварената си дъщеря.

– И тъй – заговори накрая Рой към Страйк, – интересно ми е да чуя какви според вас са шансовете ви да направите разкрития, което лондонската полиция не успя да стори цели четири десетилетия.

Робин бе сигурна, че Рой е обмислил това агресивно начало по време на дългото си мълчание.

– Твърде малки – с равен тон отвърна Страйк, след като лапна голямо парче от тортата, поднесена му от Синтия, – макар да стигнахме до случай, в който човек твърди, че уж е видял първата ви съпруга. Тъкмо него бих искал да обсъдя с вас.

Рой го погледна слисан.

– Уж е видял – наблегна Страйк, като остави чинията и извади от джоба бележника си. – Но очевидно... Прекрасна торта, госпожо Фипс – каза на Синтия.

– О, благодаря – отвърна тя с изтънял глас. – С кафе и орехи, беше любимата на Ана като малка, нали, мила?

Ана отговори само с напрегната усмивка.

– Чухме за това от бивша колежка на съпругата ви, Джанис Бийти.

Рой поклати глава и сви нетърпеливо рамене, за да покаже, че не помни името.

– Била е медицинската сестра в „Сейнт Джон“ – уточни Страйк.

– О, да – каза Рой. – Мисля, че веднъж е идвала тук на барбекю. Изглеждаше съвсем прилична жена... Но онзи следобед бе истинска катастрофа. Децата бяха направо безобразни... Помниш ли?

– Да – побърза да отвърне Синтия. – Всъщност само едното момче беше...

– Сипаха водка в пунша – изръмжа Рой. – На някого му прилоша.

– На Глория – подсказа Синтия.

– Не им помня имената – махна нетърпеливо Рой. – Беше оповръщала банята на долния етаж. Отвратително.

– Момчето Карл Оукдън ли беше? – поинтересува се Страйк.

– Точно той – отсече Рой. – Намерихме по-късно бутилката от водка опразнена, скрита в складовото помещение. Беше се промък­нал в къщата и я извадил от шкафа с питиета.

– Да – обади се Синтия, – а после счупи...

– Кристалната купа на майка ми и половин дузина чаши. Прати топка за крикет към мястото на барбекюто. Сестрата почисти всичко заради мен... много свястна постъпка от нейна страна... защото знаеше, че счупени стъкла биха ме застрашили.

Рой отново направи нехаен жест с ръка.

– Но пък хубавото беше – допълни Синтия с подобие на смях, – че разля пунша, така че на никой друг не му прилоша.

– Онази купа беше артдеко – съобщи без усмивка Рой. – Изобщо цялото събитие беше пълен провал. Казвах на Марго... – Той замълча за секунда след името и Робин се почуди кога за последен път го бе изричал на глас. – „Не знам какво очакваш да постигнеш с това.“ Защото той не дойде, тъкмо човекът, с когото се опитваше да се помири, онзи лекар, с когото не се разбираха, как му беше името...?

– Джоузеф Бренър – каза Робин.

– Бренър, да. Отказа поканата, така че какъв беше смисълът? Ама не, така или иначе, се наложи да си жертваме съботата, за да забавляваме тази чудата сбирщина, и наградата ни беше, че ни откраднаха питие и ни изпотрошиха сервиза.

Рой бе поставил юмруци върху подръчниците на креслото. За момент дългите му пръсти се отпуснаха, подобно на рак пустинник, разгъващ крака, после отново се свиха плътно.

– Беше същият онзи Оукдън, който по-късно написа книга за Марго – каза. – Използва снимка от онова окаяно барбекю, за да убеди читателите, че с майка му са знаели всичко за личния ни живот. Така че, да – студено заключи Рой. – Далеч не беше от най-добрите идеи на Марго.

– Просто се е опитвала да подобри климата в медицинската служба – посочи Ана. – На теб никога не ти се е налагало да сработваш различни личности в дейността ти...

– О, ти знаеш всичко и за моята дейност, така ли, Ана?

– Не е същото, като да си джипи, нали? – настоя Ана. – Чел си лекции, занимавал си се с научна работа, не си бил принуден да се занимаваш с чистачки, рецепционистки и други хора не от медицинското съсловие.

– Те наистина се показаха невъзпитани, Ана – намеси се Синтия с лоялна подкрепа за Рой. – Не, така беше. Никога не съм го споменавала, не исках да създавам неприятности, но една от жените се промъкна горе в спалнята на майка ти и баща ти.

– Какво? – изджафка Рой.

– Да – кимна притеснено Синтия. – Не, аз се качих горе да сменя памперса на Ана и чух някакво движение там. Влязох и я видях да разглежда дрехите на Марго в гардероба.

– Кой беше това? – попита Страйк.

– Русата рецепционистка, не Глория.

– Айрийн – уточни Страйк. – Тя разбра ли, че сте я видели?

– О, да, влязох с Ана на ръце.

– Какво каза, като ви видя? – поинтересува се Робин.

– Ами беше леко смутена – отвърна Синтия. – Всеки би бил в такава ситуация, нали? Засмя се и подхвърли: „Просто любопитствах“, след което се изниза покрай мен навън.

– Боже мили – изпъшка Рой Фипс и поклати глава. – Кой ги е назначил тези хора?

– Тя наистина ли само гледаше – пожела да узнае Робин, – или според вас е влязла, за да...

– О, не мисля, че беше взела нещо – отговори Синтия. – На Марго нищо не ѝ е липсвало след това, нали? – обърна се тя към Рой.

– Не, но е трябвало да ми го кажеш още на мига – тросна се Рой.

– Не исках да създавам неприятности. Ти бездруго... Ами… беше стресиращ ден.

– Относно човека, който уж я е видял – припомни Страйк и разправи от трета ръка на семейството историята на Чарли Ра­мидж, който беше твърдял, че е забелязал Марго да се разхожда из гробището на църква в Лемингтън Спа. – ... Робин е разговаряла с вдовицата на Рамидж, която в общи линии потвърждава разказа му, макар да не може да се закълне, че е ставало дума за Марго, а не за друга изчезнала жена. Случаят, изглежда, не е съобщен в полицията, та исках да попитам знаете ли за някакви връзки на Марго с Лемингтън Спа.

– Никакви – отвърна Рой, а Синтия поклати глава.

– Благодаря ви – каза Страйк. – И като сме на темата, дали бих­ме могли да минем през другите такива случаи в списъка?

Робин отгатваше стратегията на Страйк. Колкото и болезнена за присъстващите в стаята да бе идеята, че Марго още може да е жива, Страйк искаше да започне интервюто от гледна точка, която не предполагаше убийство.

– Жената от бензиностанцията в Бирмингам, майката в Брайтън, разхождащата куче в Истборн – издекламира Рой, преди Страйк да е успял да заговори. – Откъде накъде ще се разкарва да шофира коли и да разхожда кучета? Ако е изчезнала по свое желание, очевидно не би искала да бъде намерена. Същото се отнася и за броденето из гробища.

– Вярно е – отвърна Страйк. – Но има един случай...

– Уорик, да – каза Рой.

Съпрузите се спогледаха. Страйк чакаше. Рой остави на масата пред себе си чашата и чинийката и отправи поглед към дъщеря си.

– Сигурна ли си, че искаш това, Ана? – попита смълчаната си дъщеря. – Напълно ли си сигурна?

– А ти как мислиш? – тросна се тя. – Защо според теб съм наела детективи? За развлечение?

– Е, добре тогава – каза Рой. – Този конкретен случай прив­лече вниманието ми, защото бившият приятел на жена ми, мъж, на име Пол Сачуел, e от Уорик. Това е мъжът, с когото тя... се бе срещнала отново, преди да изчезне.

– О, за бога – изсмя се остро Ана, – ти наистина ли си мислеше, че не знам за Пол Сачуел? Знам, естествено!

Ким постави ръка върху крака на съпругата си, било за утеха или като предупреждение – трудно бе да се прецени.

– Никога ли не си чувал за интернет или за вестникарски архив, татко? Виждала съм смехотворната снимка на Сачуел с косматите му гърди на показ и медальоните. Знам, че майка ми е седнала на по питие с него три седмици преди изчезването си! Но е било само едно питие...

– О, нима? – процеди злобно Рой. – Благодаря за окуражаването, Ана. Благодаря, че сподели експертните си познания. Колко хубаво е да си всезнаещ...

– Рой – прошепна Синтия.

– Какво намекваш? Че е било повече от питие? – Ана изглеж­даше потресена. – Не, не е било, как можа да кажеш такова ужасно нещо? Уна твърди...

– О, да, ясно, разбирам! – изрече с повишен глас Рой, хлътналите му бузи поаленяха и ръцете му се вкопчиха в подръчниците на креслото. – Уна твърдяла, значи! Всичко ми се разясни!

– Какво ти се разясни? – викна му Ана.

– Това! – кресна той и посочи с треперещата си ръка с издадени вени и подпухнали кокалчета към Страйк и Робин. – Уна Кенеди е зад всичко, нали? Трябваше да се досетя, че ще цъфне отново!

– За бога, Рой – надигна глас и Ким, – това е абсурдно...

– Уна Кенеди искаше да бъда арестуван!

– Татко, това изобщо не е вярно! – заяви Ана и със сила отмахна ръката на Ким, опитваща се да я въздържи. – Създал си си някаква безумна обсебеност относно Уна...

– Подтикваше ме да подам оплакване срещу Талбът...

– И защо не си го направил, по дяволите? – викна Ана. – Този човек е бил насред пълен нервен срив!

– Рой – проскимтя отново Синтия, когато той доближи лице над твърде малката кръгла масичка с едва крепящата се върху нея торта.

С яростно жестикулиране и мораво лице той кресна:

– Полицията беше плъпнала из цялата къща, ровеше в нещата на майка ти, в градината обикаляха душещи кучета, търсеха и най-малкия повод да ме арестуват, а аз трябвало да подам официално оплакване срещу ръководещия разследването? Как би изглеждало това?

– Бил е некомпетентен!

– Ти беше ли там, госпожице Всезнайка? Познаваше ли го?

– А защо са го сменили? Защо от всичко написано по случая личи ясно, че не е бил на себе си? Истината е – заяви Ана, като рязко насочи показалец към баща си, – че със Син сте били предоволни от Бил Талбът, защото от самото начало те е приел за невинен и...

– Приел ме е за невинен? – изрева Рой. – Е, благодаря, хубаво е да видя, че нищо не се е променило от времето, когато беше тринайсетгодишна...

– Рой! – викнаха в един глас Синтия и Ким.

– ... и ме обвини, че съм построил езерото с рибките над мястото, където съм я заровил!

Ана избухна в плач и излезе от стаята, като в движение едва не се препъна в краката на Страйк. С подозрението, че ще настъпи масово изнасяне, той прибра крака.

– Кога на Ана ще ѝ бъде простено за неща, казани от нея, когато е била объркано дете и е преминавала през ужасен период? – изрече Ким със студен глас към свекъра си.

– А моят ужасен период е нищо, разбира се? Нищо! – викна Рой и точно както Страйк бе предположил, също напусна стаята с най-бързата стъпка, която му бе по силите, тоест със скоростно тътрене.

– Да му се не види – промърмори Ким и се отправи подир Рой, като на вратата едва не се сблъска със Синтия, хукнала да последва мъжа си.

Вратата се затвори. Навън над езерцето се изливаше дъжд. Страйк изду бузи, размени погледи с Робин, после взе чинията си и продължи да яде от тортата.

– Умирам от глад – рече задавено в отговор на гримасата на Робин. – Не съм обядвал. А тортата е хубава.

Чуха далечни викове и затръшване на друга врата.

– Според теб интервюто дали приключи? – попита Робин.

– Не – отвърна Страйк, дъвчейки. – Ще се върнат.

– Припомни ми за случая в Уорик – помоли Робин.

Бе хвърлила само бегъл поглед на сведенията, че Марго е била видяна, които Страйк ѝ бе пратил в имейл. Не откри нищо интересно там.

– Една жена в пъб помолила да ѝ развалят банкнота на монети и съдържателката я взела за Марго. Два дни по-късно студентка се явила да се представи, че това е била тя, но съдържателката не останала убедена, че е видяла нея. От полицията обаче го приели.

Страйк лапна още една голяма хапка от тортата, преди да добави:

– Не вярвам да има нещо в това. Е... – Той преглътна и хвърли многозначителен поглед към вратата на салона. – Сега вече има малко повече.

Страйк продължи да яде, докато Робин разглеждаше стаята. Очите ѝ се спряха върху невероятно грозен позлатен часовник върху полицата на камината. Хвърли поглед към вратата и стана да го види отблизо. Върху пищно украсения масивен корпус имаше класическа богиня с шлем.

– Атина Палада – подхвърли Страйк и посочи фигурата с виличката си.

В основата на часовника имаше чекмедже с малка пиринчена дръжка. Като си припомни от показанията на Синтия, че Рой и Марго си оставяли там бележки един за друг, тя отвори чекмеджето. Беше облицовано с червен филц и празно.

– Мислиш ли, че е ценен? – попита тя Страйк, като затвори чекмеджето.

– Не знам. Защо?

– Ами защо иначе би го държал някой? Ужасен е.

На показ в стаята съжителстваха два различни вкуса и Робин си каза, че не са в хармония помежду си, докато оглеждаше обстановката в отсъствието на семейството. Томовете на Овидий и Плиний в кожени подвързии, викторианските репродукции на класически статуи, сред които двойка миниатюрни лъвове на Медичите, репродукциите на Весталката и Хермес, застанал на пръсти върху масивен бронзов пиедестал, очевидно представяха вкуса на бащата на Рой, докато по нейни подозрения майка му бе избрала блудкавите акварелни пейзажи и картините с ботаническа тематика, както и изящната старинна мебелировка и орнаментираните завеси.

Робин се почуди защо Рой така и не беше разчистил всичко и не бе променил интериора. От почит към родителите си? От липса на въображение? Или болнавото момченце, без съмнение, приковано в къщата през повечето от детството си, бе развило привързаност към тези предмети, от която не можеше да се освободи? Двамата със Синтия бяха оставили твърде малък отпечатък върху салона, освен че бяха добавили няколко семейни снимки към избелелите черно-бели фотографии на родителите на Рой и на него като малък. Единствената, привлякла интереса на Робин, беше групова семейна снимка, може би някъде от началото на деветдесетте години, на която Рой още беше с всичката си коса, а тази на Синтия бе гъста и къдрава. Двете им общи деца, момче и момиче, приличаха на Ана. Никой не би отгатнал, че нейната майка е друга жена.

Робин се приближи до прозореца. Повърхността на издълженото езеро отвън с каменния павилион в края му вече бе тъй гъс­то осейвана с дъждовни капки, че ярките червени, бели и черни фигурки едва можеха да бъдат различени като риби. Имаше един особено едър екземпляр, оцветен в перлено бяло и черно, който изглеждаше над половин метър дълъг. Миниатюрният павилион в нормален случай би се отразявал в гладката повърхност на езерото, но днес бе просто размазано сиво петно в далечния му край. Имаше странно познат орнамент на пода.

– Корморан – изрече Робин и в същия момент Страйк се обади:

– Виж това.

И двамата се обърнаха. Страйк, тъкмо доял тортата си, сега стоеше до една от статуетките на бащата на Рой, която Робин не беше забелязала. Беше трийсетсантиметрова бронзова фигура на гол мъж с наметка около раменете, държащ змия. Озадачена в първия миг, Робин бързо осъзна защо Страйк ѝ я показваше.

– О... подобният на змия знак, с който Талбът е отбелязал Рой?

– Именно. Това е Асклепий – обясни Страйк. – Гръцки бог на медицината. Ти какво откри?

– Виж пода на онова чудо, дето прилича на беседка. Гравираното в камъка.

Той застана редом с нея до прозореца.

– Аха – отрони. – Виждат се наченките на строеж на една от снимките от барбекюто на Марго.

На пода на беседката беше кръстът на свети Йоан, гравиран в по-тъмен гранит.

– Интересен избор на орнамент – подхвърли Страйк.

– Знаеш ли – каза Робин, като се обърна с лице към стаята, – хората с маниакална склонност често си мислят, че получават свръхестествени послания. Неща, които здравомислещите биха нарекли съвпадения.

– Точно същото си мислех и аз – каза Страйк, като се обърна да погледне фигурата на Атина Палада върху грозния часовник на полицата над камината. – За човек с настройката на Талбът тази стая вероятно е била задръстена с астрологични...

В коридора отвън прозвуча гласът на Рой.

– ... тогава не ме обвинявай...

Вратата се отвори и семейството се изсипа вътре.

– ... ако тя чуе неща, които не ѝ се харесват! – завърши Рой репликата си към Синтия, която беше непосредствено зад него и изглеждаше уплашена.

Лицето на Рой отново имаше неестествено морав цвят, макар кожата около очите му да бе останала болнаво жълтеникава.

Постъписа се, като видя Робин и Страйк изправени до прозореца.

– Любувахме се на градината ви – обясни Страйк и двамата с Робин се върнаха на канапето.

Рой изръмжа и зае предишното си място. Дишаше тежко.

– Моите извинения – каза след миг или два. – Не видяхте семейството в най-добрия му момент.

– Много е стресиращо за всички – вдигна рамене Страйк.

Ана и Ким също влязоха и се настаниха на канапето, хванати за ръце. Синтия седна до тях, като не сваляше тревожен поглед от Рой.

– Искам да кажа нещо – обърна се Рой към Страйк. – Държа да е съвършено ясно...

– О, за бога, проведох един-единствен телефонен разговор с нея! – намеси се Ана.

– Ще съм ти задължен, Ана – каза Рой с вълнуващи се гърди, – ако ме оставиш да довърша. – Отново се обърна към Страйк. – Уна Кенеди показа неприязън към мен още когато се запознахме с Марго. Изпитваше собственически чувства спрямо нея, освен това току-що бе напуснала църквата и държеше да превърне в свой враг всеки, който още принадлежеше към нея. Нещо повече...

– Доктор Фипс – прекъсна го Страйк, виждащ как следобедът клони да се изпълни с дълга разправия по повод Уна Кенеди. – Нека ви кажа, че при интервюто ни с Уна тя даде ясно да се разбере как според нея е нужно да съсредоточим енергията си към Пол Сачуел.

За секунда или две Рой сякаш не успя да схване смисъла на казаното.

– Видя ли? – избухна Ана. – Ти току-що намекна, че между майка ми и Сачуел е имало нещо повече от едно питие. Какво имаше предвид? Или просто... – добави и Робин долови надежда в тона ѝ, – просто даде воля на яда си?

– Хора, дето искат да отворят кутия с червеи, Ана – заяви Рой, – не бива да се оплакват, като се оцапат със слуз.

– Ами хайде тогава – подкани го Ана, – изплюй твоята слуз.

– Ана – прошепна Синтия, но беше игнорирана.

– Добре – отсече Рой. – Добре тогава. – Той отново се обърна към Страйк и Робин. – Много рано във връзката ни видях писмо от Сачуел, което Марго беше запазила. „Скъпа Брунхилда“, така започваше, това му е било галеното име за нея. Валкюрата, нали се сещате? Марго беше висока. Светла.

Рой спря и преглътна.

– Три седмици, преди да изчезне, си дойде у дома и ми каза, че случайно срещнала Сачуел на улицата. Седнали на по... „невинно“ питие.

Той прочисти гърло. Синтия му наля още чай.

– След като... след като тя изчезна, отидох да ѝ прибера нещата от медицинската служба. Сред тях намерих малка... – Той разпери пръс­ти, за да покаже десетина сантиметра. – ... дървена фигурка, стилизиран викинг, която бе държала на бюрото си. В основата ѝ с мастило бе написано „Брунхилда“ и бе нарисувано сърчице.

Робин отпи от кафето си.

– Никога не я бях виждал преди. Разбира се, възможно е Сачуел да я е носил със себе си с години и да се е надявал на беглия шанс някога да се натъкне на Марго на улицата. Заключих обаче, че пак са започнали да се виждат и той ѝ е дал това... при по-късен случай. Знаех само, че не съм я зървал, преди да ида да прибера нещата от кабинета ѝ.

Робин виждаше, че на Ана ѝ се иска да предложи алтернативно обяснение, само че бе трудно да се открие слабост в логиката на Рой.

– Казахте ли пред полицията за подозренията си? – попита Страйк.

– Да – отвърна Фипс, – и доколкото знам, Сачуел заявил, че не е имало втора среща, че дал на Марго фигурката още преди години, когато започнали да се виждат. Не можаха да докажат нито едната от двете вероятности, разбира се. Само че аз никога не я бях виждал преди.

Робин се почуди кое би било по-болезнено: да откриеш, че брачният ти партньор с години е пазил любовен сувенир или че го е получил неотдавна.

– Кажете ми – обади се Страйк, – Марго някога споменавала ли е за нощни бълнувания?

– За какво? – попита Рой.

– Нещо, казано ѝ от Сачуел, нощни бълнувания?

– Не знам за какво ми говорите – отвърна с подозрение Рой.

– Инспектор Талбът не ви ли каза някога за съмнения, че Сачуел е излъгал относно местонахождението си на единайсети октомври?

– Не – отговори Рой и вече изглеждаше много изненадан. – Разбрах, че от полицията са останали напълно удовлетворени от неговото алиби.

– Установихме – заговори Страйк на Ана, – че Талбът е водил свои лични бележки по случая, имам предвид отделно от официалните полицейски документи. След като е изключил Овена, пак се връща към него и започва да издирва информация.

– Овен ли? – повтори в недоумение Ана.

– Прощавай – извини се Страйк, подразнен от това, че бе заговорил със зодиакални термини. – Нервният срив на Талбът се е изразил във вярване, че може да реши случая чрез окултни средства. Започнал да използва карти таро и да проучва хороскопи. Наричал е всеки, свързан със случая, със зодиакалния му знак. Сачуел е зодия Овен и той го е наричал така в личните си записки.

Настана кратко мълчание, после Ким промърмори:

– Мили боже.

– Астрология? – попита слисаният Рой.

– Ето, виждаш ли, татко? – рече Ана и удари с юмрук по коляното си. – Ако Лоусън бе поел случая по-отрано...

– Лоусън беше глупак – отсече Рой, но все пак изглеждаше потресен. – Идиот! Повече го интересуваше да докаже некомпетентността на Талбът, отколкото да открие какво се е случило с Марго. Настояваше абсолютно всичко да бъде повторено отново. Искаше лично да разпита лекарите, които ме бяха лекували за кръвоизлива на коляното, макар да бяха представили подписани показания. Пак отиде в банката да провери сметките ми, та да не съм платил на някого да убие майка ти. Упражни натиск...

Спря и се разкашля, като заудря с длан по гърдите си. Синтия понечи да се надигне от канапето, но той със сърдит жест ѝ направи знак да си седне.

– ... упражни натиск върху Синтия, опитваше се да я накара да признае как е излъгала, че през целия ден съм лежал в леглото, но така и не откри грам сведения за случилото се с майка ти. Беше дребнав бюрократ, лишен от всякакво възпитание и въображение, чийто стремеж не беше да открие нея, а да докаже, че Талбът е оплескал разследването. Бил Талбът може и да е бил... очевидно наистина е бил недобре – добави Рой, като стрелна гневно Страйк, – но си остава налице простият факт: никой не стигна до по-добро обяснение от Крийд, не е ли така?

При споменаването на Крийд лицата на трите жени на канапето помръкнаха. Името му като че призова някаква черна дупка в стаята, в която изчезваха живи жени и вече не бяха виждани; бе израз на почти свръхестествено зло. В самото му споменаване се съдържаше някаква финалност: чудовището, сега затворено до живот, недосегаемо също като жените, затваряни и измъчвани в сутерена му. Мислите на Робин гузно се стрелнаха към имейла, който бе написала и изпратила, без да каже на Страйк какво е сторила, защото се опасяваше, че той няма да одобри.

– Някой от вас знае ли – рязко попита Рой – кои бяха Кара Улфсън и Луиз Тъкър?

– Да – каза Робин, преди Страйк да е успял да отговори. – Луиз е била тийнейджърка, избягала от къщи, а Кара е била салонна управителка в нощен клуб. Подозира се, че Крийд ги е убил и двете, но няма доказателства.

– Именно – каза Рой и ѝ отправи поглед, като че бе студентка по медицина, поставила правилна диагноза. – През седемдесет и осма година се срещнах с брата на Кара и бащата на Луиз.

– Това изобщо не съм го знаела! – възкликна, шокирана, Ана.

– Не, разбира се. Ти беше на пет години – тросна се Рой. Обърна се отново към Страйк и Робин. – Бащата на Луиз се бе заел самостоятелно да проучва живота на Крийд. Отишъл бе на всяко място, където Крийд някога е живял или работил, и бе разговарял с всеки, признал, че го е познавал. Беше отправил петиция до Мерлин-Рийз, тогавашния секретар на вътрешните работи, да му позволи да копае на възможно най-много набелязани места. Човекът не беше съвсем с ума си – допълни Рой. – Тогава видях какво може да стори с теб непрестанното живеене с това. Обсебеността бе превзела цялото му съществуване. Искаше да се разрушават сгради, да се бутат стени, да се изложат на показ основи. Да се разкопаят полета, където някога може да се е движил Крийд. Да се претърсват дъната на реки, за които някогашен съученик на Крийд бе споменал, че е ходил да лови риба. Тъкър цял се тресеше, като се мъчеше да ангажира мен и Улфсън, който беше шофьор на камион, да се присъединим към него в телевизионна кампания. Предлагаше да се приковем с вериги към парапета на Даунинг Стрийт, та да попаднем в новините... Бракът му се беше разпаднал, беше в лоши отношения с останалите си живи деца. Крийд бе запълнил целия му живот.

– И ти не пожела да помогнеш? – попита Ана.

– Ако – заговори тихо Рой – той разполагаше с някаква конкретна улика, с материално доказателство, свързващо Марго и Крийд...

– Четох как си помислил, че едно от колиетата в сутерена може да е било...

– Ако ще събираш информация от търсещи сензация издания, Ана...

– Защото ти толкова много ме улесняваше да разговаряме за майка ми, нали? – парира го Ана.

– Ана – пошепна отново Синтия.

– Медальонът, който намериха в сутерена на Крийд, не беше на Марго. Би трябвало да го знам най-добре, защото аз ѝ го подарих – каза Рой.

Устните му трепереха и той ги стисна.

– Само още няколко въпроса, ако не възразявате – побърза да се намеси Страйк, преди Ана да е казала още нещо. Решен беше да осуети по-нататъшен конфликт, стига да бе възможно. – Може ли да поговорим за Уилма, чистачката, която е работила и в медицинската служба, и тук, в дома ви?

– Беше идея на Марго да я наеме, но не беше много добра – каза Рой. – Жената си имаше лични проблеми и Марго смяташе, че решението ще е да печели повече пари. След изчезването на жена ми тя напусна. Просто не се появи повече. Не беше някаква загуба. Чух по-късно, че я уволнили и от медицинската служба. За дребни кражби.

– Уилма е казала на полицията...

– Че е имало кръв на килима на горния етаж в деня, когато Марго изчезна – прекъсна го Рой.

По стреснатите изражения на Ана и Ким Робин отсъди, че това е нова информация за тях.

– Да – потвърди Страйк.

– Беше менструална кръв – студено заяви Рой. – През нощта бе дошъл цикълът на Марго. Майка ми каза, че в банята имало дамски превръзки. Уилма изтърка килима и почисти петното. Беше в резервната спалня в насрещния край на къщата спрямо брачната спалня. По това време с Марго спяхме разделени заради... – долови се леко колебание – моето нараняване.

– Уилма казва също, че ви е видяла...

– Да вървя из градината – допълни Рой. – Излъгала е. Най-вероятно е видяла някого от каменоделците. По онова време завършвахме павилиона – каза той и посочи към каменната постройка отвъд езерото с рибите.

Страйк си нахвърля бележка и обърна на нова страница в бележника си.

– Някой от вас спомня ли си Марго да е говорила за мъж, на име Николо Ричи? Бил е пациент в медицинската служба „Сейнт Джон“.

Рой и Синтия поклатиха глави.

– Ами за пациент, на име Стив Даутуейт?

– Не – каза Рой, – но чухме за него после от медиите.

– На барбекюто някой спомена, че пациент пратил на Марго шоколадови бонбони – обади се Синтия. – Бил е той, нали?

– Така мислим. Значи, никога не е говорила за Даутуейт? Не е споменавала за неуместен интерес от негова страна, нито е казвала, че е бил гей?

– Не – повтори Рой. – Съществува поверителност между лекар и пациент.

– Въпросът може да ви се стори странен – предупреди Страйк, – но имаше ли Марго някакви белези? По-конкретно на гръдния кош?

– Не – отвърна, обезпокоен, Рой. – Защо питате това?

– За да изключа една възможност – отговори Страйк и преди да започнат да го разпитват, продължи. – Марго казвала ли ви е някога, че е получавала заплашителни писма?

– Да – отвърна Рой. – Но не писма в множествено число. Каза ми, че е получила едно такова.

– Така ли? – вдигна очи Страйк.

– Да. В него бе обвинявана, че насърчава младите жени към разюзданост и грях.

– Имаше ли заплахи?

– Не знам – каза Рой, – така и не го видях.

– Тя не го ли донесе у дома?

– Не – отговори кратко Рой. Поколеба се, после каза: – Имах­ме разправия по този повод.

– Нима?

– Да. Би могло да повлече сериозни последствия – изрече Рой, като ставаше все по-червен, – социални последствия, като даваш ход на противоестествени неща...

– Тревожиш се да не е казала на някое момиче, че няма нищо нередно в това да е гей? – обади се Ана, с което си спечели поредното прошепване „Ана!“ от страна на Синтия.

– Говоря – изрече Рой с изопнато лице – за безразсъдни съвети, които биха могли да доведат до разпадане на брак. Говоря за насърчаване на промискуитет зад гърба на родителите. Някой много гневен човек ѝ беше пратил това писмо, а тя явно изобщо не беше обмислила...

Лицето на Рой се изкриви. За момент изглеждаше, че ще се разкрещи, но най-неочаквано той се разплака шумно.

Жена му, дъщеря му и снаха му седяха в редица на канапето напълно изумени. Никой, дори Синтия, не отиде при него. Риданията на Рой разтърсваха гърдите му, по хлътналите му бузи течаха сълзи, опитваше се безуспешно да се овладее и накрая заговори през хлипането си.

– Тя... все забравяше да си припомни... че не можех... да я защитя... не можех да сторя нищо, ако някой се опиташе... да я нарани... Защото съм безполезен кървящ нещастник... безполезен... кървящ... нещастник...

– О, татко – прошепна, ужасена, Ана.

Тя се надигна от канапето и се примъкна до баща си на колене. Опита се да постави длани върху крака му, но той бутна ръцете ѝ и поклати глава, като все още плачеше.

– Не, не... не го заслужавам... не знаеш всичко... не знаеш...

– Какво не знам? – попита тя с нескрита уплаха. – Татко, знам повече, отколкото си мислиш. Знам за аборта...

– Никога... никога... не е имало аборт! – отсече Рой през риданията си. – Това бе единственото, за което и двамата с Уна Кенеди бяхме категорични. Тя никога... никога не би... не и след теб! Казвала ми е... Марго ми го е казвала... След като те е родила, напълно е променила отношението си за това. Напълно!

– Какво тогава не знам? – прошепна Ана.

– Аз бях... бях жесток към нея! – изплака отчаяно Рой. – Правех... нещата мъчни! Не показвах интерес към работата ѝ. Отблъснах я! Тя щеше да ме напусне... Знам какво е станало. Знам. Винаги съм знаел. В деня, преди... преди да си иде... ми остави бележка в часовника... наш глупав навик... и там пишеше: „Моля те, говори с мен...“.

Рой бе преборен от риданията си. Синтия се изправи и отиде да коленичи от другата му страна, а Ана хвана ръката му и този път той ѝ позволи да я държи. Наклони се към дъщеря си и заговори:

– Очаквах извинение... Задето е отишла да пийне... със Сачуел. И тъй като нямаше такова, не ѝ проговорих. А на следващия ден... Знам какво се е случило. Тя обичаше да върви пеша. Ако беше разстроена, си правеше дълги разходки. Забравила е за Уна, тръгнала е да се разхожда в опит да реши какво да прави... да ме остави... тъй като ѝ бях донесъл толкова тъга. Не е внимавала и... Крийд... Крийд трябва да е...

Без да пуска ръката му, Ана прегърна тресящите се рамене на баща си и се притисна към него. Той плачеше неутешимо в обятията ѝ. Страйк и Робин внезапно проявиха интерес към килима на цветя.

– Рой – заговори най-после кротко Ким. – Няма човек в тази стая, който да не е казвал и вършил неща, за които горчиво съжалява. Нито един сред нас.

Страйк, който беше измъкнал много повече от Рой Фипс от очакваното, реши, че трябва да приключи интервюто. Фипс бе толкова силно разстроен, че би било безчовечно да го притиска повече. Когато хлипането на Рой Фипс утихна, Страйк заяви официално:

– Много ви благодаря, задето разговаряхте с нас и за чая. А сега ще ви освободим от присъствието си.

Двамата с Робин се изправиха. Рой остана на мястото си, прегърнат от жена си и дъщеря си. Ким стана да ги изпрати.

– Е – продума тихо Ким, когато наближиха входната врата, – трябва да ви кажа, че това си беше едно малко чудо. Той никога не е говорил за Марго така, никога. Дори да не откриете нищо друго, благодаря ви. Това беше... оздравително.

Дъждът беше спрял и се бе показало слънце. Двойна дъга се виждаше над гората срещу къщата. Страйк и Робин излязоха на пречистения свеж въздух навън.

– Мога ли да ви попитам едно последно нещо? – обърна се Страйк към Ким, стояща на прага.

– Да, разбира се.

– Става дума за онзи павилион в градината край езерото с японските шаранчета. Питах се защо на пода му го има кръста на свети Йоан.

– О, Марго е избрала дизайна – отвърна Ким. – Синтия ми го каза преди много време. Марго тъкмо била постъпила в „Сейнт Джон“, а колкото и да е странно, този район също има някаква връзка с рицарите хоспиталиери...

– Да – каза Робин, – четох за това в „Хамптън Корт“.

– Затова решила, че ще е приятна връзка с двете... Сега, като го казвате, ми се вижда чудно, че никой не го е променил. Всички други следи от Марго са изчезнали от къщата.

– Все пак е скъпо да се подменят гранитни плочи – припомни Страйк.

– Да, сигурно – отвърна Ким и усмивката ѝ малко помръкна.

37

Безмилостните дъждове продължиха и през февруари. На пети ужасно мощна буря връхлетя Юга. Хиляди домове останаха без електричество, срина се част от вълнолома, предпазващ железопътната линия Лондон – Югозапад, огромни площи селскостопанска земя бяха потопени под вода, пътищата се превърнаха в реки, във вечерните новини показваха полета, подобни на морета със сива вода, и къщи, до половина затънали в кал. Премиерът обещаваше финансова помощ, екипите за спешни действия помагаха на откъснатите сред наводненията, а Джоун, блокирана на нейния хълм над потопения във вода Сейнт Моус, бе лишена от обещаното гостуване на Страйк и Луси, защото не можеха да стигнат до нея нито по шосе, нито с влак. Страйк давеше чувството си за вина, че не бе тръгнал за Корнуол, преди лошото време да му отнеме тази възможност, като работеше дълги часове и спеше много малко. Мазохистично избра да покрива двойни смени, тъй че Баркли и Хъчинс да могат да вземат неползваните си почивни дни заради предишните му посещения при Джоун. Вследствие на това Страйк, а не Хъчинс, седеше в беемвето си под непрестанния дъжд пред къщата на Елинор Дийн в Стоук Нюингтън в сряда вечерта следващата седмица и Страйк бе този, който видя мъж в спортен екип да чука на вратата ѝ и да бъде пуснат вътре.

Страйк чака през цялата нощ мъжът да се покаже отново. Накрая в шест сутринта той излезе на още тъмната улица с длан, закрила долната част на лицето му. Страйк, който наблюдаваше през очила за нощно виждане, зърна Елинор в удобен подплатен пеньоар да му маха за довиждане. Мъжът с анцуга бързо влезе в ситроена си, все така с ръка пред лицето си, и отпраши в южна посока.

Страйк се движи след ситроена, докато стигнаха Райзингхил Стрийт в Пентънвил, където обектът му паркира и влезе в модерна жилищна сграда от червени тухли вече с двете ръце в джобовете и нищо странно около устата, доколкото Страйк можеше да види. Страйк изчака, докато мъжът влезе, отбеляза си кой прозорец светна пет минути по-късно, подкара отново и малко след това спря на Уайт Лайън Стрийт.

Макар да бе рано, хората вече тръгваха за работа, скрити под чадърите си от неспирния порой. Страйк свали стъклото на прозореца, защото дори той, закоравелият пушач, мразеше колата му да вони на цигари след целонощно дежурство. После, макар езикът вече да го болеше от твърде много пушене, запали и се обади на Сол Морис.

– Казвай, шефе.

Страйк мразеше това обръщение „шефе“, но не измисляше начин да помоли Морис да спре да го използва, без да прозвучи като задръстен тъпак. Каза му:

– Искам да смениш обектите за наблюдение. Днес забрави за Хитреца; току-що последвах нов човек, който прекара нощта у Елинор Дийн. – Даде на Морис адреса. – На втория етаж е, апартаментът най-вляво, като гледаш предната фасада на сградата. Към четиресетгодишен, прошарен, с леко шкембе. Виж какво можеш да откриеш за него, разприказвай съседите, узнай къде работи и го проучи онлайн, та да видиш какви са интересите му. Имам усещането, че той и Шефа на Хитреца посещават жената по една и съща причина.

– Ето защо си главната клечка. Пое наблюдението за една нощ и реши случая.

На Страйк също така му се искаше Морис да престане да го ласкае. Като затвори, седя и пуши известно време, докато вятърът хапеше незащитената му плът и дъждът забиваше в лицето му сякаш ледени иглички. После погледна часовника си, за да е сигурен, че ранобудният му чичо вече е станал, и позвъни на Тед.

– Как си, моето момче? – попита чичо му през пукащата линия.

– Добре, а ти?

– Нормално – отвърна Тед. – Седнал съм да закуся. Джоуни още спи.

– Как е тя?

– Няма промяна. Държи се.

– А как сте с храната? Имате ли достатъчно?

– Храна имаме, не бери грижа – отвърна Тед. – Дребосъкът Дейв Полуърт дойде вчера и надонесе ядене за цяла седмица.

– Как се е добрал до вас, по дяволите? – попита Страйк, който бе наясно, че голям участък помежду къщата на леля му и чичо му и тази на Полуърт беше под повече от метър вода.

– През част от пътя гребал – каза развеселен Тед. – Изкара го да звучи като някое от състезанията му „Айрънмен“, в които участва. Беше с непромокаеми дрехи и раница, пълна с продукти. Един път човек е този Полуърт.

– Такъв е, да – отвърна Страйк и за момент затвори очи. Не беше редно Полуърт да се грижи за леля му и чичо му, а той самият. Трябваше да тръгне по-рано, още щом времето започна да се влошава, но вече от месеци жонглираше с вината пред леля си и чичо си, съпоставена с вината, че увеличава натоварването на сът­рудниците си и особено това на Робин. – Тед, ще дойда веднага щом пуснат влаковете.

– Да, знам, че ще го направиш, момчето ми – отвърна Тед. – Не се тревожи за нас. Няма да нося телефона при нея сега, защото има нужда да си почине, но ще ѝ предам, че си се обаждал. Ще се зарадва.

Уморен, гладен и чудещ се къде би могъл да получи закуска, Страйк написа съобщение до Дейв Полуърт с цигара между устните си, като използва прякора, който бе дал на Полуърт още откакто последният бе ухапан от акула на осемнайсетгодишна възраст.

Метна фаса си през прозореца, вдигна стъклото и тъкмо беше включил двигателя, когато телефонът му бипна. Като очакваше отговор от Полуърт без съмнение с въпрос откога е станал такъв лигльо или женка (речникът на Полуърт открай време бе възможно най-далече от политическата коректност), погледна към екрана, вече усмихнат в очакване, но прочете:

Страйк прочете съобщението два пъти, преди да схване, че е от Ал. Отначало изпита само изненада. После бликнаха гняв и дълбоко негодувание, подобно на неудържим позив за повръщане.

– Върви на майната си – заяви той на телефона на висок глас.

Излезе от пресечката и подкара със стиснати челюсти, като се чудеше защо Рокъби е решил да го подгони тъкмо в този конкретен момент от живота му, когато се тревожеше за роднини, обгрижвали го, без да беше още известно име, та да се хвалят с него. Пътищата за реванш бяха затворени вече, пораженията бяха непоправими; кръвта не беше по-гъста от водата, мамка му. Беше погълнат от мисли за крехката Джоун, с която не го свързваше нито една молекула ДНК, блокирана в къщата си на хълма сред наводнението, кипеше от ярост и чувство за вина.

Едва минути по-късно си даде сметка, че шофира през Клъркънуел. Като зърна отворено кафе на Сейнт Джонс Стрийт, паркира и се отправи през дъжда към топлото и осветено заведение, където си поръча сандвич с яйце и домати. Избра маса до прозореца и седна с лице към улицата, очи в очи със собственото си небръснато и каменно отражение в мокрото стъкло.

Като се изключеше махмурлукът, Страйк рядко страдаше от главоболие, но нещо подобно на такова започваше да се надига в лявата страна на черепа му. Изяде си сандвича, като убеждаваше сам себе си, че храната винаги го кара да се чувства по-добре. Пос­ле, след като поръча втора чаша чай, извади отново мобилния си телефон и написа отговор на Ал с двойната цел веднъж завинаги да отбие Рокъби и да скрие от своя полубрат и баща си колко много тяхната настойчивост смущаваше душевния му покой.

Изпрати съобщението и мигом потърси нещо друго, което да ангажира уморената му глава. Магазините насреща му бяха украсени в червено и розово: четиринайсети февруари наближаваше. Хрумна му, че не е получавал известия от Шарлот, откакто беше игнорирал съобщението ѝ по Коледа. Дали щеше да му изпрати ново за Деня на свети Валентин? Желанието ѝ за контакт явно се събуждаше по празници и годишнини.

Автоматично, без да обмисля какво прави, но със същото желание за утеха, което го бе тласнало в това кафе, Страйк извади телефона от джоба си и позвъни на Робин, само че номерът беше зает. Отново го прибра, стресиран, тревожен и жадуващ за действие, и си каза, че след като е в Клъркънуел, не е зле да се възползва.

Заведението беше на кратко разстояние пеша от някогашната медицинска служба „Сейнт Джон“. Колко ли от сегашните минувачи, почуди се, бяха живели в района преди четиресет години? Прегърбената старица в шлифер с пазарската количка на карета? Побелелият мъж, опитващ се да спре такси? Може би застаряващият сикх с неговия тюрбан, който пишеше съобщение в движение? Посещавал ли бе някой от тях кабинета на Марго Бамбъро? Би ли се намерил някой да си спомни мръсен брадат мъж с име, подобно на Апълторп, скитал по същите тези улици и настоявал пред непознати, че е убил лекарката?

Блуждаещият поглед на Страйк падна върху човек със странна стойка и подходка на отсрещната страна на улицата. Тънката му рядка коса бе мокра от дъжда и прилепнала към черепа. Нямаше нито горна дреха, нито чадър, носеше фланела с щампа на героя от „Соник: Филмът“. Липсата на палто, леко подскачащата походка, по детински ококорените очи, полуотворената уста, стоическото приемане на факта, че малко по малко ставаше вир-вода: всичко това предполагаше някакъв психически недъг. Мъжът излезе от полезрението на Страйк и в този момент телефонът му зазвъня.

– Здравей. Търси ли ме току-що? – обади се Робин и Страйк изпита известно оттичане на напрежението, което отдаде на чая, прояснил главата му.

– Да, звъннах ти, та да те въведа в курса.

Разправи ѝ историята за мъжа със спортен екип, който бе прекарал нощта у Елинор Дийн.

– И си е закривал устата на тръгване? Това е доста чудато.

– Така е. В тази къща определено се случва нещо странно. Накарах Морис да проучи този нов участник.

– Пентънвил е точно до Клъркънуел – отбеляза Робин.

– И аз се намирам там сега. В кафе на Сейнт Джонс Стрийт. – Страйк бе нападнат от прозявка. – Прощавай... След като съм в района, мисля отново да поразпитам за покойния Апълторп. Да се опитам да открия някой, който помни семейството или знае какво може да се е случило с тях.

– И как ще го направиш?

– Ще се разходя наоколо – отвърна Страйк, който още докато го казваше, си помисли за коляното си. – Ще разпитам в магазини и заведения, които имат вид на съществуващи от дълги години. Знам... – Той потисна нова прозявка. – Вероятността изглежда много слаба, но никой друг не се е обявил за убиец на Марго.

– Не си ли грохнал от умора?

– И по-зле съм бил. Ти какво правиш сега?

– В офиса съм – отвърна Робин. – И имам мъничко новини по случая „Бамбъро“, ако разполагаш с време.

– Казвай – подкани я Страйк, доволен да отложи момента, когато трябваше да излезе обратно под дъжда.

– Ами, първо, получих имейл от съпруга на Глория Конти. Нали се сещаш, рецепционистката, която последна е видяла Марго? Кратък е. „Драги господин Елакот...“

– Господин?

– „Робин“ често обърква хората. „Пиша от името на жена си, която много се разстрои от вашата комуникация. Тя не разполага с доказателства или информация относно Марго Бамбъро и не е удобно да се свързвате с нея чрез службата ми. Семейството ни води уединен живот и желаем това да си остане така. Искрено ваш Юго Жобер.“

– Интересно – съгласи се Страйк и потърка небръснатото си лице. – Защо Глория сама не напише имейл? Чак толкова ли е разстроена?

– И аз се почудих за същото. Може би – отвърна Робин, като отговаряше на собствения си въпрос, – защото съм я потърсила през службата на мъжа ѝ. Но пробвах през фейсбук и тя не реагира.

– Мисля, че си струва Ана да се опита да се свърже с Глория. Дъщерята на Марго може по-успешно да докосне струнка у нея, отколкото аз и ти. Защо не нахвърляш нова молба, която да пратиш на Ана, и да я питаш съгласна ли е да я подпишеш от нейно име?

– Добра идея – похвали го Робин и той я чу да драска върху лист хартия. – По-хубавите новини са, че когато ми позвъни преди малко, говорех с втората по възраст дъщеря на Уилма Бейлис, Мая. Онази, дето е заместник-директорка на училище. Мисля, че съм на път да я убедя да говори с нас. Тревожи се заради реакцията на по-голямата си сестра, но имам надежди.

– Чудесно – зарадва се Страйк. – Бих искал да чуя повече за Уилма.

– Има и още нещо – каза Робин, – но ти сигурно ще го вземеш за твърде безнадеждно.

– Току-що ти казах как ще тропам от врата на врата да разпитвам за побъркан покойник, който определено не се казва Апълторп – подхвърли Страйк и Робин се разсмя.

– Ами добре. Снощи бях онлайн да издирвам отново Стив Даутуейт и открих стар уебсайт „Спомени от „Бътлинс“, където бивши служители си бъбрят, разменят спомени и организират срещи, такива неща... Не открих никъде да се споменава Даутуейт или Джакс, както се е наричал в Клактън он Сий, но пък намерих... наясно съм, че може да няма полза от това... Не знам дали си спомняш момиче, на име Джули Уилкс, което беше цитирано в „Какво се случи с Марго Бамбъро?“. Беше казала, че е смаяна как така Стиви Джакс не е споменал пред приятелите си, че е имал участие в случай с изчезнала жена.

– Да, спомням си – каза Страйк.

– Е, това момиче се е удавило – съобщи Робин. – Случило се във ваканционното селище в края на сезона през осемдесет и пета година. Тялото ѝ било открито една сутрин в плувния басейн. Група от служителите обсъждат смъртта ѝ в уебсайта. Според тях е била пийнала, подхлъзнала се е и си е ударила главата при падането в басейна. Може да е просто ужасна случайност – продължи Робин, – но налице е тенденция жени да умират в близост до Даутуейт, не мислиш ли? Омъжената му приятелка се самоубива, лекарката му изчезва, после колежка се удавя... Където и да иде, следва смърт не по естествени причини... Просто е странно.

– Да, така е – съгласи се Страйк и се намръщи към дъжда навън.

Тъкмо щеше да се почуди на глас къде може да се е покрил Даутуейт, когато Робин изрече малко забързано:

– Слушай, исках да те питам за още нещо, но абсолютно спокойно можеш да ми отговориш с „не“. Съквартирантът ми Макс... нали знаеш, че е актьор? Е, дали са му роля в телевизионна драма като бивш войник и не знае към кого друг да се обърне. Чудеше се дали би дошъл на вечеря, та да те поразпита.

– О – промълви Страйк, изненадан, но никак не недоволен. – Ами да, добре. Кога?

– Знам, че предизвестието е кратко, но утре устройва ли те? Наистина му е нужно да е скоро.

– Ами добре тогава – отвърна Страйк.

Държеше се в готовност да отпътува за Сейнт Моус веднага щом бъдеше възможно, но надали имаше изгледи вълноломът да бъде възстановен до следващия ден.

Когато Робин затвори, Страйк си поръча трета чаша чай. Отлагаше и много добре беше наясно защо. Ако щеше да кръстосва Клъркънуел, та да издири някой, спомнящ си покойник, твърдял, че е убил Марго Бамбъро, не беше зле поне да узнае истинското му име, а тъй като Джанис Бийти още беше в Дубай, единствен източник оставаше Айрийн Хиксън.

Дъждът изобщо не отслабваше. Минута след минута отлагаше обаждането до Айрийн, като наблюдаваше движението на превозните средства през трепкащата завеса на дъжда, минувачите, прескачащи локви, и си мислеше за смъртта на младата служителка във ваканционното селище, която се бе подхлъзнала, ударила си бе главата и се беше удавила в плувен басейн.

Навред вода, бе написал Бил Талбът в астрологичната си тет­радка. На Страйк му бе струвало голямо усилие да дешифрира този конкретен пасаж. Заключил бе, че Талбът има предвид струп­ването на водни зодиакални знаци, очевидно свързани със смъртта на неизвестния Скорпион. Защо, запита се Страйк сега, докато пиеше чая си, Скорпионът беше воден знак? Скорпионите живе­еха на сушата, сред горещина; можеха ли изобщо да плуват? Припомни си големия символ на риба, който Талбът беше използвал в тетрадката си за Айрийн, назован от него в даден момент „Кет“. Страйк потърси думата в Гугъл.

Прочете, че съзвездието Кет, известно и като това на кита, е кръстено на морско чудовище, убито от Персей, когато спасявал Андромеда от морския бог Посейдон. Намираше се в отрязък на небето, известен като „Морето“ поради присъствието на много други съзвездия, свързани с вода, включително Риби, Водолей, водоносеца, и Козирог, козела с рибешка опашка.

Вода навред.

Астрологичните бележки бяха започнали да се вплитат в мис­ловните му процеси като стара мрежа, захваната от перка. Странната смесица от логика и безсмислици по мнението на Страйк отразяваше притегателната сила на астрологията с ласкателното ѝ и утешително обещание, че нищожните ти грижи са от интерес за Вселената и че звездите или светът на духовете ще те насочат, когато не ти е по силите да се ориентираш чрез упорит труд и здрав разум.

Стига, нареди си строго той. Натисна номера на Айрийн на мобилния си телефон, изчака, докато нейният телефон звънеше, и си го представи до купата с потпури в натруфеното входно антре, с неговите тапети на цветя и дебел розов мокет. И тъкмо когато едновременно с облекчение и съжаление бе решил, че я няма, тя отговори.

– Четири-четири-пет-девет – пропя цифрите.

Джоун също съобщаваше номера на стационарния си телефон, когато вдигнеше слушалката.

– Госпожа Хиксън ли е?

– Да, на телефона.

– Обажда се Корморан Страйк...

– О, здравейте! – възкликна тя, стресната.

– Чудех се дали ще сте в състояние да ми помогнете – заговори Страйк, като извади бележника си и го отвори. – При последната ни среща споменахте пациент на медицинската служба „Сейнт Джон“, за когото си мислехте, че се казва Аптън или Апълторп...

– О, да?

– ... дето твърдял, че...

– ... че е убил Марго, да – прекъсна го тя. – Беше спрял Дороти посред бял ден...

– Да...

– ... но тя го приела като пълни глупости. Казах ѝ: „Ами ако наистина го е направил, Дороти...?“.

– Не открих никого с това име, дето да е живял в района през седемдесет и четвърта година – повиши глас Страйк, – та се питах дали случайно не сте сбъркали името...

– Да, като нищо – отвърна Айрийн. – Мина много време оттогава. Пробвахте ли с телефонния указател. Не, не с указателя – поправи се тя, – с онлайн справки.

– Трудно е да се прави издирване с погрешно име – поясни Страйк, като едва успяваше да въздържа раздразнението и сарказмът да не проличат в тона му. – В момента съм точно до „Клъркънуел Роуд“. Май казахте, че там е живял?

– Ами все там се навърташе, та затова реших така.

– Бил е регистриран при вас, нали? Не помните ли малкото му...

– Почакайте да помисля... Беше нещо като... Гилбърт или... Не, не мога да си спомня. Апълторп? Апълтън? Аптън? Всички го знаеха по външност, защото беше толкова отличаващ се: дълга брада, мръсен... Понякога водеше със себе си и хлапето – продължи Айрийн, вече загряла по темата. – Едно такова странно дете...

– Да, споменахте го...

– ... с грамадни уши. Синът може още да е жив, ала вероятно... сещате се...

Страйк зачака, но Айрийн явно не се канеше да завърши изречението.

– Вероятно...? – подкани я след малко.

– О, сещате се, нейде е.

– Нейде?

– В някой дом или нещо такова – нетърпеливо уточни тя, сякаш Страйк се бе показал тъп и несхватлив. – Личеше си, че няма да израсне читав с този баща наркоман и бавноразвиваща се майка, каквото и да говори Джан. Не е нейна вината, но... в семейството ѝ имаше... други стандарти. А пък и обича да се представи добре пред непознати... то с всички ни е така де... само че вие търсите истината, нали?

Страйк не пропусна да отбележи злобничкия намек към приятелката ѝ, прозиращ през несвързаните фрази.

– Открихте ли Дъкуърт? – прескочи Айрийн на друга тема.

– Даутуейт?

– О, ето каква съм, постоянно го правя, ха-ха-ха. – Колкото и да не ѝ бе драго, че ѝ е позвънил, поне бе някой, с когото да си поговори. – Много бих искала да узная какво се е случило с него, той беше съмнителен тип, много съмнителен. Джан смекчи нещата пред вас, но да знаете, беше твърде разочарована, когато се оказа, че той е гей. Имаше слабост към него. Е, тя беше твърде самотна в началото на познанството ни. С Еди се опитвахме да я уредим с някого...

– Да, казахте го...

– ... но мъжете не искаха да се нагърбват с чуждо дете, пък и Джан беше малко... Знаете, когато една жена е била дълго сама... не е точно отчаяна, но малко нещо лепка... Лари не възразяваше, но той пък и не беше...

– Исках да ви питам още нещо.

– ... само дето и той не искаше да се ожени за нея. Беше минал през мъчен развод и...

– Става дума за Лемингтън Спа...

– Сигурно сте проверили в Богнър Реджис?

– Моля? – учуди се Страйк.

– За Даутуейт. Защото той отиде в Богнър Реджис. Във ваканционно селище.

– В Клактън он Сий – поправи я Страйк. – В случай че не е бил и в Богнър Реджис освен там.

– Освен къде?

Господи, мили боже.

– Кое ви кара да мислите, че Даутуейт е бил някога в Богнър Реджис? – попита Страйк бавно и ясно, докато потъркваше челото си.

– Мислех... не беше ли отишъл там в някакъв момент?

– Не и доколкото аз знам, но ни е известно, че е работил в Клак­тън он Сий в средата на осемдесетте години.

– О, това трябва да е било. Да, някой ми го спомена, но нали и двете места са старомодни морски курорти...

Страйк добре помнеше, че бе попитал Айрийн и Джанис дали имат представа къде е отишъл Даутуейт, след като е напуснал Клъркънуел, и че двете бяха отвърнали отрицателно.

– Откъде научихте, че е отишъл да работи в Клактън он Сий? – попита я.

– Джан ми каза – отвърна Айрийн след моментна пауза. – Да, Джан трябва да е била. Тя му беше съседка, познаваше го отблизо. Да, мисля, че се бе опитала да научи къде е отишъл, след като напусна Пърсивал Стрийт, защото беше разтревожена за него.

– Но това е било единайсет години по-късно – каза Страйк.

– Кое?

– Отишъл е в Клактън он Сий единайсет години след като е напуснал Пърсивал Стрийт – поясни Страйк. – Когато ви попитах двете знаете ли къде е отишъл...

– Питахте къде е сега – натърти Айрийн. – Дали знаем къде е сега. Нямам представа. Впрочем проучихте ли я тази работа с Лемингтън Спа? – После тя се засмя и възкликна: – Все морски градове! Не, почакайте, Лемингтън Спа не е на морето, нали? Но знаете какво имам предвид, пак вода... Обожавам вода... Грийнич... Еди знаеше, че ще харесам тази къща, като видя, че се продава... Та имаше ли нещо в историята с Лемингтън Спа, или Джан си я е измислила?

– Госпожа Бийти не си я е измислила – отвърна Страйк. – Господин Рамидж определено е видял изчезнала...

– О, не исках да кажа, че Джан ще си го измисли преднамерено, нищо такова – започна да противоречи Айрийн сама на себе си. – Просто си рекох, че е странно място Марго да се появи там, в Лемингтън... Та открихте ли някаква връзка? – попита тя с лековат тон.

– Още не – отговори Страйк. – Да сте си спомнили нещо за Марго и Лемингтън Спа?

– Аз? Боже мой, не, откъде да знам защо тя би отишла там?

– Понякога хората си припомнят разни неща, след като сме разговаряли...

– Приказвахте ли с Джан оттогава?

– Не – отвърна Страйк. – Знаете ли кога се връща тя от Дубай?

– Не – каза Айрийн. – Не бих се отказала и аз да поседя на слънце при тази наша зима тук... А Джан просто няма да се възползва, тя не се пече. Отгоре на това пътува дотам с икономична класа, това не бих го издържала... А и как ли ще изтърпи снаха си цели шест седмици. Колкото и да се разбират, това си е...

– Е, няма да ви задържам повече, госпожо Хиксън.

– Добре, желая ви късмет с всичко.

– Благодаря – отвърна той и затвори.

Дъждът барабанеше по прозореца. С въздишка Страйк се надигна да иде до тоалетната на кафето за дълго отлаганото облекчаване.

Тъкмо плащаше сметката си, когато зърна мъжа с фланелата със „Соник: Филмът“ отново да минава покрай витрината, този път по отсамния тротоар. Връщаше се обратно в посоката, от която беше дошъл, с два издути пазарски плика „Теско“ в ръце. Движеше се със същата леко подскачаща походка, косата му беше все така прилепена към черепа, устата – все така полуотворена. Страйк го проследи с поглед, докато отминаваше, като гледаше как дъждът се оттича от пазарските му пликове и от особено големите уши.

38

Като се питаше възможно ли е да е извадил такъв късмет, Страйк остави бакшиш на масата и забърза навън под проливния дъжд, обличайки палтото си в движение.

Ако психически нередовният човек в мократа фланела със „Соник“ наистина бе детето с големи уши, обхождало някога тези улици с ексцентричния си родител, вероятно бе живял в този участък на Клъркънуел от четиресет години. Страйк си даде сметка, че хората го правеха понякога, особено ако имаха подкрепа на това място и ако целият им свят се заключаваше между няколко познати улици. Мъжът още беше в полезрението му, отправил се бе към „Клъркънуел Роуд“ под безмилостния дъжд, като нито бързаше, нито правеше опит да се запази от струите. Страйк вдигна яката на палтото си и го последва.

След като измина още малко разстояние по Сейнт Джонс Стрийт, обектът на Страйк зави вдясно покрай железария на ъгъла и се отправи по „Албемарл Уей“, късата улица със стара червена телефонна кабина в другия край и високи непрекъснати сгради от двете страни. Интересът на Страйк се усили.

Точно след железарията мъжът остави пликовете си на мокрия тротоар и извади ключ. Страйк продължи да върви, защото нямаше къде да се скрие, но на минаване записа в бележника си номера над вратата. Възможно ли бе покойният Апълторп да е живял тъкмо в този апартамент? Не беше ли му хрумнало на Страйк, че „Албемарл Уей“ представляваше обещаващо място, където да причакаш жертва? Може би не чак тъй добро като „Пасинг Али“, нито тъй удобно като апартаментите по „Джерусалем Пасидж“, но далеч по-добро от оживения „Клъркънуел Грийн“, където Талбът бе уверен, че Марго се е борила с преоблечения Денис Крийд.

Страйк чу външната врата да се хлопва зад мъжа с големите уши и забърза назад. Тъмносинята врата имаше нужда от пребоядисване. До нея имаше малък звънец, под който бе залепен лист с принтирана фамилия: „Аторн“. Възможно ли бе тъкмо нея Айрийн да е изопачила в Апълторп, Апълтън или Аптън? И тогава Страйк забеляза, че мъжът бе оставил ключа в ключалката.

С чувството, че може би е гледал с неуместно пренебрежение на загадъчните похвати на Вселената, Страйк измъкна ключа и натисна звънеца, който прозвуча силно вътре. За миг или два не се случи нищо, после вратата се отвори и пред него застана мъжът с мократа фланела „Соник“.

– Оставили сте това в ключалката – уведоми го Страйк и протегна ключа.

Мъжът заговори към третото копче на палтото на Страйк, вместо да го погледне в очите.

– Направих го и преди, а Клеър каза повече да не се повтаря – избъбри той и протегна ръка за ключа, който Страйк му даде.

Мъжът понечи да затвори вратата.

– Името ми е Корморан Страйк. Дали е възможно да вляза, за да поговорим за баща ви? – каза Страйк, като не точно запречи прага с крак, но беше готов да го стори при нужда.

Бледото лице на дългоухия изпъкваше на фона на тъмния коридор.

– Татко ми Гуилерм почина.

– Да, знам – отвърна Страйк.

– Той ме е разхождал на раменете си.

– Наистина ли?

– Да, мама ми го каза.

– Сам ли живеете?

– Живея с мама.

– Тя Клеър ли се казва?

– Не. Дебора.

– Аз съм детектив – каза Страйк и извади визитка от джоба си. – Името ми е Корморан Страйк и много искам да говоря с майка ви, ако е възможно.

Мъжът не взе визитката, но я погледна с крайчеца на окото си. Страйк подозираше, че не може да чете.

– Дали ще е възможно? – попита отново Страйк, докато студеният дъжд продължаваше да го мокри.

– Да, добре. Може да влезете – отвърна мъжът все така на копчето на палтото му и отвори вратата докрай, та да пусне детектива.

Без да изчака да види дали Страйк го следва, пое по тъмното стълбище вътре.

Страйк изпита известно угризение, задето се възползваше от уязвимостта на човек като Аторн, но не можеше да устои на перспективата да огледа апартамента, където самообявилият се за убиец на Марго Бамбъро бе живял през 1974 година. След като внимателно избърса крака в изтривалката, Страйк затвори вратата зад себе си, при което видя две писма на пода, докато синът на семейството просто ги бе отминал – върху единия плик имаше влажна следа от обувка. Страйк вдигна писмата и се качи по незаст­ланото дървено стълбище, над което висеше гола и неработеща електрическа крушка.

Докато се качваше, Страйк се позабавлява с фантазията за апартамент, в който от четиресет години не е влизал друг, освен обитателите му, със заключени шкафове и стаи или дори – не да не се беше случвало – скелет, лежащ съвсем на показ. За част от секундата, когато стъпи на площадката, надеждите му лумнаха: печката в малката кухня насреща имаше вид, като да датира от седемдесетте години, както и кафявите плочки на стената, но за беда от детективска гледна точка жилището изглеждаше спретнато и миришеше на чисто и свежо. По вехтия килим с оранжеви и кафяви шарки дори още личаха следи от прахосмукачка. Пликовете „Теско“, чакащи да бъдат опразнени, бяха върху поиздраскан, но съвсем наскоро мит линолеум.

Вдясно от Страйк имаше отворена врата към малка дневна. Мъжът, когото беше следвал, стоеше вътре, изправен пред много по-възрастна жена, която плетеше, настанена в кресло до прозореца. Тя изглеждаше стъписана, както можеше да се очаква, като видя едър непознат в коридора си.

– Иска да говори с теб – съобщи мъжът.

– Само ако това няма да ви притесни, госпожо Аторн – подвикна Страйк от площадката. Щеше му се Робин да е с него. На нея много ѝ се удаваше да успокоява тревожни жени. Спомни си как Джанис спомена конкретно за тази, че страдала от агорафобия. – Името ми е Корморан Страйк и исках да ви задам няколко въпроса за мъжа ви. Но ако не желаете, то се знае, веднага ще си тръгна.

– Студено ми е – обяви на висок глас мъжът.

– Преоблечи се – посъветва го майка му. – Намокрил си се. Защо не си сложи палтото?

– Много ме стяга, глупава жено – отвърна той.

Обърна се и излезе от стаята, като мина покрай Страйк, който се отдръпна, за да го пропусне. Синът на Гуилерм изчезна в стаята насреща, на чиято врата с боядисани дървени букви бе изписано име – „Самхайн“.

Майката на Самхайн също като сина си не си падаше по контакта с очи. Накрая, загледана в коленете на Страйк, каза:

– Ами добре, влезте.

– Много ви благодаря.

Две вълнисти папагалчета, едното синьо, другото зелено, чуруликаха в клетка в ъгъла на дневната. Майката на Самхайн плетеше одеяло от отделни парчета на една кука. Няколко завършени квадратни мотива бяха струпани на перваза на прозореца до нея, а в краката ѝ имаше кошничка с прежда. На голяма отоманка срещу канапето бе разположено голямо килимче с пъзел. Пъзелът бе с еднорози и бе завършен на две трети. Като цяло стаята бе много по-спретната и подредена от тази на Грегъри Талбът.

– Получили сте писма – съобщи ѝ Страйк и вдигна влажните пликове насреща ѝ.

– Вие ги отворете.

– Не смятам, че е редно...

– Вие ги отворете – повтори тя.

Имаше същите големи уши като Самхайн и същата леко обратна захапка. Въпреки тези несъвършенства имаше миловидност в мекото ѝ лице и тъмните очи. Дългата ѝ, грижливо сплетена коса беше бяла. Трябва да бе поне на шейсет, но гладката ѝ кожа бе като на много по-млада жена. Имаше някакво странно извънземно излъчване, седнала край осеяния с дъждовни капки прозорец с куката си за плетене, изолирана от света. Страйк се почуди дали тя може да чете. Стори му се безвредно да отвори пликовете, които очевидно бяха циркулярни писма, и го направи.

– Пратили са ви каталог за семена – съобщи той, като ѝ го показа – и писмо от магазин за мебели.

– Не ги искам – каза жената до прозореца, като все така приказваше на крака на Страйк. – Може да седнете – добави.

Той се придвижи предпазливо между дивана и отоманката, която като самия Страйк бе твърде голяма за тази малка стая. След като успя да не размести огромния пъзел, настани се на уважително разстояние от плетящата жена.

– Това – посочи Страйк последното писмо – е за Клеър Спенсър. Познавате ли я?

Писмото нямаше щемпел. Ако се съдеше по обратния адрес на гърба, беше от собственика на железарията долу.

– Клеър е социалната ни работничка – отвърна тя. – Може да го отворите.

– Не мисля, че е редно – отбеляза Страйк. – Ще го оставя за Клеър. Вие сте Дебора, нали?

– Да – промърмори тя.

Самхайн отново се появи на прага. Сега беше бос, но със сухи джинси и нова фланела, този път със Спайдърмен отпред.

– Ще прибера продуктите в хладилника – съобщи той и отново изчезна.

– Вече Самхайн пазарува – поясни Дебора по посока на обувките на Страйк.

Макар и плаха, не изглеждаше да проявява неохота да разговаря с него.

– Дебора, дойдох да говорим за Гуилерм – каза Страйк.

– Няма го тук.

– Не, аз...

– Той умря.

– Да – кимна Страйк. – Съжалявам. Тук съм, защото лекар от медицинската служба...

– Доктор Бренър – изрече тя мигом.

– Нима помните доктор Бренър? – изненада се Страйк.

– Не го харесвах – сподели тя.

– Аз всъщност исках да ви питам за друг лекар...

Самхайн пак цъфна на вратата и високо попита майка си:

– Искаш ли топло какао, или не?

– Искам.

– Вие искате ли топло какао, или не? – обърна се Самхайн към Страйк.

– Да, моля – отвърна Страйк, ръководен от принципа, че в такива ситуации трябваше да се приемат всички дружелюбни жестове.

Самхайн се отдалечи. Дебора спря да плете, посочи към нещо право насреща си и каза:

– Това там е Гуилерм.

Страйк се огледа. Египетският анх, символ на вечния живот, бе нарисуван на стената зад стария телевизор. Стените бяха бледожълти навсякъде, освен около анха, където се бе запазило мърляво зелено петно. Пред анха, върху телевизор с плоска горна повърхност бе поставен черен предмет, който на пръв поглед Страйк взе за ваза. После зърна стилизирания гълъб върху него, осъзна, че е урна, и накрая разбра какво му е казано.

– А... – промърмори Страйк. – Това е прахът на Гуилерм, нали?

– Поръчах на Тюдор да вземе тази с птицата, защото харесвам птици.

Едно от папагалчетата внезапно се разпърха в клетката като същинска пухкава топка от яркозелено и жълто.

– Кой е рисувал това? – попита Страйк и посочи анха.

– Гуилерм – отвърна Дебора, като се зае отново да движи сръчно куката си.

Самхайн влезе в стаята, понесъл метален поднос.

– Не върху пъзела ми – предупреди го майка му, но друга свободна повърхност нямаше.

– Искате ли аз... – предложи Страйк и направи жест към пъзела, но нямаше място на пода, където да бъде разположен.

– Затворете го – поръча Дебора с лек укор в гласа и Страйк видя, че поставката за пъзела имаше крилца, които можеха да покрият пъзела, за да го запазят. Той го направи и Самхайн сложи подноса отгоре. Дебора заби внимателно иглата си в кълбо прежда и прие чаша инстантно какао и бисквита „Пингвин“ от сина си. Самхайн запази чашата с Батман за себе си. Страйк отпи от какаото и го похвали не съвсем неискрено.

– Правя добро горещо какао, нали, Дебора? – рече Самхайн и си разви бисквитата.

– Да – отвърна Дебора и задуха повърхността на горещата напитка.

– Знам, че е било отдавна – подхвана Страйк, – но е имало друга лекарка, която е работила с доктор Бренър...

– Джо Бренър беше дърт мръсник – заяви Самхайн Аторн и се изкиска.

Страйк го изгледа изненадан. Самхайн насочи хиленето си към затворения пъзел.

– Защо беше дърт мръсник? – поинтересува се детективът.

– Чичо ми Тюдор го каза – отвърна Самхайн. – Дърт мръсник. Ха-ха-ха. Това за мен ли е? – вдигна той писмото, адресирано до Клеър Спенсър.

– Не – отвърна майка му. – За Клеър е.

– Защо?

– Мисля, че е от съседа ви долу – поясни Страйк.

– Той е копелдак – заяви Самхайн, като остави писмото. – Накара ни да изхвърлим всичко, нали, Дебора?

– Така ми харесва повече – изрече меко Дебора. – Сега е хубаво.

Страйк остави да минат няколко секунди, в случай че Самхайн имаше да добави още нещо, после попита:

– Чичо Тюдор защо каза, че Джоузеф Бренър е дърт мръсник?

– Тюдор знае всичко за всички – ведро отвърна Дебора.

– Кой е Тюдор? – попита я Страйк.

– Братът на Гуилерм – отговори Дебора. – Винаги е знаел за хората наоколо.

– Още ли ви посещава? – попита Страйк, но подозираше какъв ще е отговорът.

– Премина в отвъдната страна. – Дебора го изговори, сякаш цялото бе една дълга дума. – Той ни пазаруваше. Водеше Сами да рита футбол и да плува.

– Сега аз пазарувам всичко – похвали се Самхайн. – Понякога не искам да пазарувам, но като не го правя, седя гладен и Дебора ми казва: „Ти си крив, че няма какво да ядем“. И аз пак отивам да пазарувам.

– Добро решение – отсъди Страйк.

Тримата си пиеха горещото какао.

– Дъртият мръсник Джо Бренър – повтори Самхайн по-високо. – Чичо Тюдор ми разправяше истории. За старата Бети и за онази, дето не искала да плаща, ха-ха-ха. Дъртият мръсник Джо Бренър.

– Не го харесвах – тихо каза Дебора. – Караше ме да си свалям гащите.

– Наистина ли?

И макар без съмнение да бе ставало дума за медицински прег­лед, той се почувства неудобно.

– Да, за да ме гледа – отвърна Дебора. – Не го исках. Гуилерм го искаше, но аз не обичам непознати мъже да ме гледат.

– Разбирам ви – отвърна Страйк. – Били сте болна, та-

ка ли?

– Гуилерм каза, че така трябва – бе единственият ѝ отговор.

Ако още беше в Отдела за специални разследвания, за това интервю щеше да го придружава жена полицай. Страйк се почуди какъв ли бе коефициентът ѝ на интелигентност.

– Виждали ли сте някога доктор Бамбъро? – попита. – Била е... – поколеба се – жена лекар.

– Никога не съм виждала жена лекар – каза Дебора и тонът ѝ подсказваше, че сякаш съжалява за това.

– Знаете ли дали Гуилерм е познавал доктор Бамбъро?

– Тя умря – каза Дебора.

– Да – кимна Страйк, изненадан. – Хората си мислят, че е умряла, но никой не го знае със сиг...

В този момент едно от папагалчетата вдигна адска врява, като увисна на звънчето, окачено на тавана на клетката. Дебора и Самхайн се обърнаха натам с усмивки.

– Кой беше? – попита Дебора Самхайн.

– Блуи – отвърна той. – Блуи е по-умен от Били Боб.

Страйк ги изчака да изгубят интерес към папагалчетата, което отне няколко минути. Когато двамата Аторн отново върнаха интереса си към горещото какао, той каза:

– Доктор Бамбъро е изчезнала и аз се опитвам да разбера какво ѝ се е случило. Чух, че Гуилерм е говорил за нея, след като вече я е нямало.

Дебора не каза нищо. Трудно бе да се отгатне дали слушаше, или умишлено го бе игнорирала.

– Чух – продължи Страйк, тъй като нямаше смисъл да го премълчава, та нали това бе причината да е тук, – че Гуилерм е разправял на хората как той я е убил.

Дебора хвърли поглед към лявото ухо на Страйк, после отново го насочи към какаото си.

– Вие сте като Тюдор – каза тя. – Всичко знаете. Сигурно го е направил – добави спокойно.

– Искате да кажете, че го е разправял на хората? – предпазливо попита Страйк.

Тя не отговори.

– Или мислите, че той е убил докторката?

– Татко ми Гуилерм магията ли ѝ направи? – попита Самхайн майка си. – Татко ми Гуилерм не е убил тази жена. Чичо ми Тюдор ми разправи какво е станало наистина.

– Какво ти каза чичо ти? – попита Страйк, като се обърна от майката към сина, но Самхайн си беше натъпкал устата с шоколадова бисквита, затова Дебора продължи историята.

– Веднъж ме събуди, както спях. Беше тъмно. Каза ми: „Убих една жена по погрешка“. Отвърнах му: „Сънувал си лош сън“. Той каза: „Не, не, убих я, но без да искам“.

– И ви събуди, за да ви го съобщи?

– Събуди ме, много беше разтревожен.

– Но вие сте го помислили само за лош сън?

– Да – отвърна Дебора, ала след миг или два добави: – Може пък и да я е убил, умееше да прави магии.

– Ясно – изрече неискрено Страйк, после пак се обърна към Самхайн.

– Чичо ти Тюдор какво каза, че се е случило с докторката?

– Това не мога да ви го кажа – внезапно се ухили Самхайн. – Чичо Тюдор заръча да не го казвам. Никога. – Но продължаваше да се подсмихва дяволито, доволен, че има тайна. – Татко ми Гуилерм го е правил това – продължи той и посочи към египетския символ на стената.

– Да, майка ти ми каза – отвърна Страйк.

– Не го харесвам – все така спокойно заяви Дебора. – Аз обичам стената навсякъде да е еднаква.

– Аз пък го харесвам, защото така е различно от другите сте­ни – възрази Самхайн. – Ти си глупава жена – добави разсеяно.

– Чичо ти Тюдор... – подхвана Страйк, но Самхайн, вече изял бисквитата си, се изправи и излезе от стаята, като поспря на прага, колкото да изрече високо:

– Клеър казва, че е хубаво, дето още са ми останали неща от Гуилерм!

Скри се в стаята и решително затвори вратата зад себе си. С чувството, че току-що е видял златна монета да се изтъркулва през решетките на шахта, Страйк отново се обърна към Дебора.

– Вие знаете ли какво е казал Тюдор, че се е случило с докторката?

Тя поклати глава без никакъв интерес. Страйк погледна с надежда към вратата на стаята на Самхайн. Оставаше си затворена.

– Спомняте ли си как каза Гуилерм, че е убил докторката? – попита той Дебора.

– Рече, че магията му я е убила, а после я е отнесла.

– Отнесла я, значи?

Внезапно вратата на Самхайн отново се отвори и той се дотът­ри в стаята с книга без корици в ръка.

– Дебора, нали това е книгата с магии на татко ми Гуилерм?

– Тя е, да – потвърди Дебора.

Вече си беше изпила какаото. Остави празната чаша и отново взе куката си за плетене.

Самхайн мълчаливо подаде книгата на Страйк. Макар корицата да липсваше, титулната страница беше непокътната. „Магът“ от Франсис Барет. Страйк остана с впечатлението, че му се оказва почит с връчването на книгата, така че я прелисти с изражение на силен интерес, като главната му цел беше да зарадва Самхайн и да го държи наблизо за още въпроси.

През няколко страници по-навътре имаше кафяво петно. Страйк спря да разлиства, за да го разгледа по-отблизо. Подозираше, че е засъхнала кръв, която беше замазала няколко от редовете.

Заявявам, че онези, които ходят в съня си, не са водени от нищо друго, освен от духа на кръвта и тогава човекът може да върви, да върши дела, да изкачва стени и да постига неща, невъзможни за будните.

– С тази книга може да се правят магии – каза Самхайн. – Но тя е моя книга, защото беше на татко ми Гуилерм, а сега е моя.

Преди Страйк да я е разгледал по-нататък, протегна ръка, внезапно решил ревниво да пази притежанието си. Страйк му я върна, а Самхайн я притисна с една ръка до гърдите си, докато се наведе да си вземе трета шоколадова бисквита.

– Стига толкова, Сами – обади се Дебора.

– Аз ходих под дъжда, за да ги купя – произнесе високо Самхайн. – Мога да ям колкото искам. Глупава жено. Ти, глупава жено.

Ритна отоманката, при което голото стъпало го заболя и това засили внезапния му детински гняв. Зачервен, огледа стаята. Страйк предположи, че търсеше нещо, което да дръпне от мястото му, а може би и да счупи. Изборът му падна върху папагалчетата.

– Ще отворя клетката – заплаши той майка си, като я сочеше с пръст.

Пусна „Магът“ да падне върху дивана и се покачи на него, надвесен над Страйк.

– Не, недей – мигом се притесни Дебора. – Не прави това, Сами!

– И ще отворя прозореца – заяви Самхайн, като се опита да се разходи по дивана, но бе блокиран от Страйк. – Ха-ха-ха. Глупава жено.

– Не... Самхайн, недей! – избъбри уплашено Дебора.

– Не ти трябва да отваряш клетката – намеси се Страйк, като се изправи и застана пред нея. – Нали не искаш папагалчетата ти да отлетят? Няма да се върнат.

– Знам, че няма – рече Самхайн. – Предишните не се върнаха.

Ядът му като че се уталожи също тъй бързо, както бе дошъл, пред лицето на разумно възражение. Още стъпил на дивана, той повтори намусено:

– Аз излязох на дъжда. Аз ги купих.

– Имате ли телефонния номер на Клеър? – обърна се Страйк към Дебора.

– В кухнята е – отвърна тя, без да попита защо му е.

– Ще ми покажеш ли къде е кухнята? – помоли Страйк Самхайн, макар да знаеше много добре.

Целият апартамент бе голям колкото дневната на Айрийн Хиксън.

Самхайн се мръщи няколко мига по посока кръста на Страйк, после отговори:

– Ами добре.

Извървя дивана по цялата му дължина, после скочи от края му с трясък, при който библиотеката се разлюля, и мигом посегна към бисквитите.

– Ха-ха-ха – взе да дразни майка си, награбил бисквити и в двете си ръце. – Взех ги. Глупава жено. Глупава жено.

Излезе от стаята. Докато се провираше помежду дивана и отоманката, Страйк се наведе да вземе изпуснатата от Самхайн книга „Магът“ и я пъхна под палтото си. Плетящата кротко край прозореца Дебора Аторн не забеляза нищо.

На кухненската стена с кабърче беше забоден кратък списък с имена и номера. Страйк бе доволен да види, че няколко души се интересуваха от благосъстоянието на Дебора и Самхайн.

– Кои са тези хора? – попита той, но Самхайн вдигна рамене и Страйк потвърди подозренията си, че Самхайн не може да чете, без значение колко се гордееше с „Магът“.

Той снима списъка с телефона си, после се обърна към Самхайн.

– Много ще ми помогнеш, ако ми кажеш какво ти съобщи чичо ти Тюдор, че се е случило с докторката.

– Ха-ха-ха – рече Самхайн, като разви нова бисквита „Пингвин“. – Не казвам.

– Чичо ти Тюдор явно ти е имал голямо доверие, щом ти е казал.

Известно време Самхайн дъвка в мълчание, после преглътна, гордо вирна брадичка и отсече:

– Да.

– Хубаво е хората да ти доверяват важна информация.

На Самхайн явно му се понрави това твърдение. Изяде си бисквитата и за пръв път погледна Страйк в лицето. Детективът остана с впечатлението, че на Самхайн му се харесваше присъствието на друг мъж в апартамента.

– Аз съм го правил това – изтърси внезапно, като отиде до мивката и взе малка глинена съдинка, в която бяха поставени четка и гъба за миене. – Във вторник ходя на курс и там изработваме разни неща. Ранджит ни учи.

– Отлична работа – похвали го Страйк, като я взе от него и я разгледа. – Ти къде беше, когато чичо ти разправи какво е станало с доктор Бамбъро?

– На футбол – отвърна Самхайн. – И това аз съм го правил – съобщи на Страйк, като взе закрепената с магнит за хладилника дървена рамка. В нея имаше неотдавнашна снимка на Дебора и Самхайн с по едно папагалче, кацнало на пръстите им.

– Много е хубава – залюбува ѝ се Страйк.

– Да – отвърна Самхайн, като я взе от него и пак я шляпна на хладилника. – Ранджит каза, че моята е най-хубавата. Бяхме на футбол и чух чичо Тюдор да казва на приятеля си.

– Аха – промърмори Страйк.

– А после ми заръча: „На никого няма да казваш“.

– Ясно – отвърна Страйк. – Но ако кажеш на мен, ще мога да успокоя семейството на докторката. Те тъгуват силно, мъчно им е за нея.

Самхайн хвърли още един кратък поглед към лицето на Страйк.

– Тя не може да се върне вече. След като умрат, хората не се съживяват.

– Така е – отвърна Страйк. – Но е хубаво семействата им да знаят как е станало и къде са отишли.

– Татко ми Гуилерм умря под моста.

– Да.

– Чичо ми Тюдор умря в болницата.

– Ето, виждаш ли? – каза Страйк. – Хубаво е да знаеш, нали?

– Да – отвърна Самхайн. – Аз знам какво е станало.

– Именно.

– Чичо Тюдор ми каза, че Нико и момчетата му го направили.

Прозвуча почти безразлично.

– Можеш да го кажеш на семейството ѝ – обяви Самхайн, – но на никого друг.

– Точно така – отвърна Страйк и мозъкът му работеше бързо. – Тюдор знаеше ли как са го направили Нико и момчетата му?

– Не. Само знаеше, че са го направили.

Самхайн взе нова бисквита. Явно нямаше какво повече да каже.

– Мога ли да използвам тоалетната?

– Кенефа ли? – попита Самхайн с уста, пълна с шоколад.

– Да, кенефа – потвърди Страйк.

Също като останалата част от апартамента банята беше стара, но идеално чиста. Беше със зелени тапети на розови фламинги, очевидно датиращи от седемдесетте години и сега, четиресет години по-късно, представляваха моден кич. Страйк отвори шкафчето, намери пакет с бръснарски ножчета, извади едно и изряза изцапаната с кръв страница на „Магът“ с точен замах, после я сгъна и я прибра в джоба си.

Навън на площадката върна книгата на Самхайн.

– Беше я оставил на пода.

– О – промълви Самхайн. – Благодаря.

– Няма да сториш нищо на папагалчетата, като си тръгна, нали?

Самхайн насочи поглед към тавана с лека усмивка.

– Няма, нали? – настоя Страйк.

– Няма – отговори накрая Самхайн.

Страйк се върна на прага на дневната.

– Ще си тръгвам вече, госпожо Аторн – каза. – Много ви благодаря, че говорихте с мен.

– Довиждане – отвърна Дебора, без да го погледне.

Страйк тръгна надолу по стълбите и излезе на улицата. След като се озова навън, постоя за миг под дъжда, като разсъждаваше усилено. Толкова необичайно неподвижен бе, че една минувачка се обърна да го изгледа.

След като стигна до решение, Страйк свърна вляво и влезе в железарията точно под апартамента на семейство Аторн.

Навъсеният мъж с престилка зад щанда вдигна глава при появата му. Едното му око беше по-голямо от другото и това му придаваше странно злонамерен вид.

– Добър ден – поздрави Страйк. – Тъкмо идвам от жилището на Аторн горе. Доколкото схващам, искате да говорите с Клеър Спенсър?

– Кой сте вие? – попита железарят със смесица от изненада и агресивност.

– Приятел на семейството – отвърна Страйк. – Може ли да попитам защо пускате писма до социалната им работничка под тяхната входна врата?

– Защото в проклетата социална служба не си вдигат телефоните – озъби се мъжът. – А с онези там няма смисъл да се говори, нали? – добави той и посочи с пръст към тавана.

– Има ли проблем, за който бих могъл да помогна?

– Съмнявам се – отвърна кратко железарят. – Сигурно сте много доволен от ситуацията, след като сте приятел на семейството. Никой няма право да им бърка в джоба освен мен, а? Набързо покриваме работата и друг да плаща сметката, а?

– В какво точно се състои покриването? – поинтересува се Страйк.

Железарят бе готов на драго сърце да обясни. Апартаментът горе, каза той на Страйк, дълго време представлявал риск за здравето с натрупаните от много години вещи и бил същински магнит за вредни гризачи. В един справедлив свят не той трябвало да по­ема разноските, задето живее под две безнадеждни откачалки...

– Говорите за мои приятели – припомни му Страйк.

– Ами тогава вие го направете – изръмжа онзи. – Вие платете майка си и баща си за третиране срещу плъхове. Таванът ми е увиснал под тежестта на мръсотията им...

– Бях горе и там е съвсем...

– Защото се задействаха миналия месец, като заплаших, че ще ги съдя! – прекъсна го железарят. – Дойдоха някакви братовчеди от Лийдс. Дотогава никой и пръста не си мръдваше. Като пристигнах в понеделник сутринта, всичко бяха лъснали. Бързо бяха действали, негодниците.

– Нали сте искали апартаментът да се почисти?

– Искам компенсация за парите, които ми се наложи да похарча! Конструктивни повреди, сметки към санитарната служба за борба с вредители. Не е редно тия двамата да живеят без надзор, не са редовни, мястото им е в дом! Ако трябва, ще отнеса въпроса в съда!

– Ще ви дам един приятелски съвет – усмихна се Страйк. – Ако се държите към семейство Аторн по начин, който бих приел за враждебен, приятелите им ще се погрижат вие да се озовете пред съда. Приятен ден – добави и пое към вратата.

Фактът, че апартаментът на семейство Аторн неотдавна е бил разчистен от услужливи роднини, сочеше, че останките на Марго Бамбъро не са били скрити там. От друга страна, Страйк се бе сдобил с петно кръв и слух – повече от онова, с което бе разполагал преди час. Макар все още да не бе склонен да приеме свръхестествена намеса, трябваше да признае, че изборът му тази сутрин да закуси в кафе на Сейнт Джонс Стрийт е бил, меко казано, сполучлив.

39

В петък сутринта алармата на Робин зазвъня в шест и половина, по средата на сън за Матю: дошъл беше при нея в апартамента в Ърлс Корт и я молеше да се върне при него, нарече се глупак, обеща никога вече да не я упреква за работата ѝ, караше я да признае, че и на нея ѝ липсва онова, което бяха споделяли някога. Накара я да си каже честно дали наистина ѝ харесва да живее в апартамент под наем без сигурността и общуването, предоставяни от брака, и в съня си Робин се почувства притеглена към някогашната си връзка, преди тя да се усложни от постъпването ѝ на работа при Страйк. В съня Матю беше по-млад, по-мил, отхвърляше Сара Шадлок като грешка, като глупава забежка. На фона се навърташе съквартирантката на Робин – вече не делеше жилището със затворения и любезен Макс, а с бледо мрънкащо момиче, – която пригласяше на убеждаването от страна на Матю, кискаше се, щом той я погледнеше, и насърчаваше Робин да му даде каквото иска. Едва когато успя да спре алармата и да разпръсне мъглата на съня, Робин, легнала с лице, заровено във възглавницата, осъзна колко много сънуваната съквартирантка бе напомняла Синтия Фипс.

Като се мъчеше да си спомни защо е нагласила алармата си за толкова ранен час, тя седна в леглото. Кремавите стени на стаята ѝ бяха придобили синкав оттенък на утринната светлина. И тогава си припомни, че Страйк бе запланувал общо събрание на екипа, първото от два месеца насам, и я бе помолил отново да отиде един час преди останалите, та да могат да обсъдят случая „Бамбъро“ преди пристигането им.

Извънредно уморена, както май все беше напоследък, Робин се изкъпа и облече, като се мотаеше с копчетата, не можеше да си спомни къде си е оставила телефона, забеляза, че има петно на пуловера, чак насред пътя към кухнята и като цяло се чувстваше сърдита на живота и ранните ставания. Като се качи на горния етаж, завари Макс седнал до масата за хранене по халат и забол нос в готварска книга.

– Корморан има ли някакви специални изисквания за храненето? – попита я Макс и когато Робин го изгледа неразбиращо, поясни: – За вечерята днес.

– О – сети се тя. – Би ял всичко.

Провери имейлите на телефона си, докато пиеше чаша черно кафе. Прободе я лек страх, като видя един от адвокатката си с тема „Медиаторство“. Отвори го и установи, че е предложена конкретна дата: сряда, единайсети март, след повече от месец. Представи си как Матю говори със собствения си адвокат, консултира се с програмата си, налага се със сила както винаги. Ангажиран съм през целия следващ месец. После се видя как седи насреща му край конферентна маса с адвокатите им до тях и изпита паника, примесена с гняв.

– Редно е да закусиш – отбеляза Макс, като все още разгръщаше готварски книги.

– Ще хапна нещо по-късно – отговори Робин и затвори имейла.

Взе палтото си, което бе преметнала на облегалката на дивана, и каза:

– Макс, нали не си забравил, че брат ми и приятелката му ще дойдат за уикенда? Съмнявам се, че много ще се задържат тук. Ще го използват само като база.

– Не, не, всичко е наред – каза разсеяно Макс, а умът му бе в рецептите.

Робин излезе в хладното и влажно ранно утро и стигна чак до станцията на метрото, преди да осъзнае, че не си е взела портмонето.

– По дяволите!

Обикновено бе спретната и организирана, рядко правеше подобни грешки. С разхвърчана коса, се добра тичешком до апартамента, като се чудеше какво ли може да е направила с него, вече изпаднала в паника, че може да го е изпуснала на улицата или да е било задигнато от чантата ѝ.

Междувременно на Денмарк Стрийт Страйк подскачаше на единствения си крак навън от душкабината с подпухнали очи и също тъй изтощен. Остатъчният ефект от цяла седмица покриване смените на Баркли и Хъчинс си казваше думата и той мъничко съжаляваше, задето е повикал Робин на работа толкова рано.

Ала тъкмо си бе обул панталона, когато мобилният му телефон иззвъня и го бодна страх, като видя номера на Тед и Джоун.

– Тед?

– Здравей, Корм. Виж сега, няма нужда от паника – заговори Тед, – просто се обаждам да те запозная със ситуацията.

– Слушам те – каза Страйк, застанал с голи гърди и премръзнал под студената сива светлина, процеждаща се през твърде тънките завеси на мансардното му жилище.

– Тя не изглежда много добре. Керенза съветваше да се върне в болницата, но Джоуни не иска да ходи там. Още е в леглото, вчера... изобщо не стана – каза Тед с пресекващ глас. – Не събра сили.

– По дяволите – промърмори Страйк и се отпусна на леглото. – Тогава идвам, Тед.

– Няма как – напомни чичо му. – Сред наводнение сме. Опасно е. Полицията нарежда всички да си стоят по къщите, никакво пътуване. Керенза казва... че може да се справи с болките ѝ и у дома. Има инжекции... защото... тя не яде много сега. Керенза не мисли, че... сещаш се... според нея ще е... – Той се разплака истински. – ... не всеки момент, но не ѝ остава дълго.

– Идвам – заяви твърдо Страйк. – Луси знае ли колко зле е Джоун?

– Първо на теб се обадих – отвърна Тед.

– Аз ще ѝ кажа, нямай грижа за това. Ще ти позвъня, когато измислим план заедно, става ли?

Страйк затвори и избра номера на Луси.

– О, господи, не – ахна сестра му, когато той ѝ представи лишена от емоции версия на съобщеното му от Тед. – Стик, не мога да тръгна на момента. Грег е блокиран в Уелс!

– Какво дири Грег в Уелс, по дяволите?

– По работа е там... О, боже, какво ще правим?

– Кога ще се върне Грег?

– Утре вечер.

– Тогава ще заминем в неделя сутринта.

– Как? Влаковете са отменени, пътищата тънат под вода.

– Ще наема джип или нещо такова. Полуърт ще ни посрещне с лодка, ако се налага. Ще ти звънна пак, като подредя нещата.

Страйк се облече, приготви си чай и препечена филия, отнесе ги долу на партньорското бюро във вътрешния кабинет и позвъни на Тед, като обори възраженията му и отсече, че иска ли той, или не, с Луси ще пътуват в неделя. Долавяше как чичо му копнее за присъствието им, как изпитва отчаяна потребност да сподели бремето на страха и скръбта. После Страйк се обади на Дейв Полуърт, който напълно одобри плана и обеща да бъде готов с лодка, въжета и водолазно оборудване, ако е необходимо.

– Бездруго нямам какво друго да правя. Работното ми място е изцяло под вода.

Страйк позвъни в няколко фирми за автомобили под наем и накрая откри такава, където имаха свободен джип. Тъкмо съобщаваше детайлите на кредитната си карта, когато дойде съобщение от Робин.

Страйк напълно беше забравил, че щяха да обсъждат случая „Бамбъро“ преди общото събрание. След като приключи с наемането на джипа, започна да подрежда нещата, които възнамеряваше да коментира с Робин: изцапаната с кръв страница, която бе изрязал от „Магът“, сега поставена в полиетиленов плик; извика на монитора откритието, което бе направил предишната вечер на компютъра си, готов да ѝ го покаже.

После отвори графика, та да види какви смени се налагаше да прехвърли сега, като заминаваше за Корнуол, и видя записано за тази вечер „Вечеря с Макс“.

– Щуротии – промърмори.

Нямаше как да се измъкне, след като се бе съгласил едва предишния ден, но само това му липсваше в този момент.

По същото време Робин, която изкачваше по две стъпала наведнъж на ескалатора на станция „Тотнъм Корт Роуд“, чу телефона да звъни в чантата ѝ.

– Да? – отговори задъхано, докато излизаше от метростанцията сред тълпа блъскащи се хора.

– Здрасти, Робс – каза по-малкият ѝ брат.

– Здравей – отвърна тя, докато използваше картата си на бариерата. – Всичко наред ли е?

– Да, съвсем – отвърна Джонатан, но далеч не звучеше така весел като при последния им разговор. – Слушай, може ли да доведа и друг човек с мен да спи у вас?

– Какво? – попита Робин, вече излязла под дъжда сред контролирания хаос на кръстовището на „Тотнъм Корт Роуд“ и „Чаринг Крос Роуд“, където от три години и половина течаха строителни работи.

Надяваше се да не е чула правилно казаното от Джонатан.

– Друго момче – повтори той. – Става ли? Готов е да спи навсякъде.

– О, Джон – простена Робин, докато подтичваше по „Чаринг Крос Роуд“, – имаме само един разтегателен диван.

– Кайл ще спи на пода, все едно му е – увери я Джонатан. – Не е кой знае какво, нали? Само още един човек?

– Добре, хубаво – въздъхна Робин. – Но все още намеренията са да пристигнете в десет, нали?

– Не съм сигурен. Може да вземем по-ранен влак. Намислили сме да си спестим лекциите.

– Да, но работата е там, че Корморан ще дойде на вечеря да разговаря с Макс...

– О, чудесно! – възкликна Джонатан вече малко по-ентусиазиран. – Кортни много ще се радва да се запознае с него, обсебена е от престъпления!

– Не... Джон, точно това се опитвам да ти кажа, Макс има нужда да разпита Корморан за роля, която ще изпълнява. Няма да има достатъчно храна за още трима души...

– Нямай грижа, ако дойдем по-рано, ще си поръчаме храна за вкъщи.

Как можеше да му каже: „Моля ти се, не идвайте по време на вечерята“? След като затвори, Робин затича истински с надеждата, че неорганизираният Джон може да изпусне достатъчно влакове, пътуващи на юг, така че пристигането им да се забави.

Като взе завоя към Денмарк Стрийт на бегом, зърна с разочарование пред себе си Сол Морис, понесъл в ръка увит букет розови гербери.

Само дано не са за мен.

– Здрасти, Робс – каза той, като се обърна и я видя да тича зад него. – Олеле, някой се е успал. Следи от възглавница – посочи той място на бузата си и Робин се сети, че нейната носи там гънка заради позата, в която беше спала: с лице във възглавницата, без да помръдва заради голямата умора. – За Пат са – добави той и заедно с герберите изложи на показ правилните си бели зъби. – Оплаква се, че мъжът ѝ никога не ѝ подарявал нищо за Свети Валентин.

Ама че си мазник, помисли си Робин, докато отключваше вратата. Забеляза, че той отново я наричаше Робс, поредният знак, че неудобството му в нейно присъствие се е изпарило през седемте седмици, изтекли след Коледа. Щеше ѝ се и тя да можеше тъй лесно да загърби остатъчния нелогичен, но все пак силен срам, задето бе видяла ерекцията му на телефона си.

Горе изтормозеният Страйк поглеждаше часовника си, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше необичайно ранен час за стария му приятел Ник Хърбърт да му звъни и Страйк, вече нас­троен да очаква лоши новини, отговори с мрачно предчувствие.

– Как е, Оги?

Гласът на Ник звучеше пресипнал, сякаш от дълго крещене.

– Добре съм – отвърна Страйк. Стори му се, че чува стъпки и гласове по металните стълби отвън. – Какво става при теб?

– Нищо особено – отвърна Ник. – Чудех се дали искаш да пийнем по бира довечера. Само аз и ти.

– Не мога – отвърна Страйк с голямо съжаление, че нещата стояха така. – Прощавай, имам ангажимент.

– Аха – отвърна Ник. – Добре. А по обяд може ли, ако си свободен?

– Да, защо не? – отвърна Страйк след леко колебание.

Господ му бе свидетел, че имаше голяма нужда да пийне бира и за миг да забрави работа, семейство и стотината си проблеми.

През отворената врата видя Робин да влиза във външния офис, следвана от Сол Морис, който носеше букет с цветя. Затвори междинната врата, после умореният му мозък направи връзка между цветята и датата.

– Я почакай. Не си ли зает покрай тая тъпня със Свети Валентин? – попита той Ник.

– Не и тази година – отвърна Ник.

Настъпи кратко мълчание. Страйк винаги бе смятал Ник и Илза, гастроентеролог и адвокат съответно, за най-щастливата двойка сред всичките му познати. Къщата им на Октейвия Стрийт често се бе явявала убежище за него.

– Ще ти обясня на по бира – каза Ник. – Имам нужда да пийна. Аз ще дойда близо до теб.

Разбраха се за пъб и час и затвориха. Страйк погледна часовника си. Бяха им останали петнайсет минути с Робин за случая „Бамбъро“, а се бе надявал на един час. Отвори вратата и попита:

– Готова ли си? Нямаме много време.

– Прощавай – отвърна Робин и влезе забързано. – Получи съобщението ми, нали? За портмонето?

– Да – отвърна Страйк, хлопна вратата пред Морис и посочи към страницата от „Магът“, която бе поставил на бюрото пред мястото на Робин. – Това е страницата от книгата от жилището на семейство Аторн.

Беше се обадил на Робин, че е открил семейството, веднага щом излезе от железарията, а тя бе реагирала с вълнение и поздравления. Сегашната му намусеност я потисна. Вероятно се дължеше на закъснението ѝ, но нима не ѝ се полагаше и на нея мъничко човешка слабост след всичките допълнителни часове, които бе изработила напоследък, като бе покривала и своите задължения, и тези на Страйк, управлявала бе сътрудниците, мъчила се бе с всички сили да не му стоварва допълнителен стрес, когато леля му умираше? Чу отвън Баркли и Хъчинс да влизат във външния офис, което ѝ припомни, че не много отдавна тя бе временната секретарка тук, че Страйк бе изложил напълно безкомпромисно очакванията си от своя партньор още в началото на професионалните им взаимоотношения. Отвън имаше трима мъже, които несъмнено се смятаха за по-квалифицирани за нейния пост, отколкото бе тя. Затова Робин просто седна, взе страницата и изчете пасажа под петното.

– В текста се споменава кръв.

– Знам.

– Колко прясна трябва да е кръвта, та да може да се анализира?

– Най-старата успешно анализирана проба, за която съм чувал, е била двайсетгодишна – отвърна Страйк. – Ако това е кръв и датира от времето, когато Гуилерм Аторн е бил жив, това прави още десет години отгоре. От друга страна, държана е далече от светлина и влага вътре в книгата и това може да е от помощ. Така или иначе, ще се обадя на Рой Фипс да го попитам за кръвната група на Марго, а после ще се опитам да открия някой да ни я анализира. Може да пробвам с някогашното гадже на приятелката ти Ванеса от отдел „Експертизи“. Как му беше името?

– Оливър – отвърна Робин. – И сега той ѝ е годеник.

– Да, същият. Излезе още нещо интересно от разговора ми със Самхайн...

Той ѝ разправи за убеждението на чичо Тюдор как „Нико и момчетата му“ са убили Марго Бамбъро.

– Нико... Мислиш ли, че...

– Николо Ричи – Мръсника? Има всички шансове да е така – отговори Страйк. – Не е живеел далече и очевидно е бил известна фигура в квартала, макар че никой от медицинската служба не е бил наясно кой е човекът, появил се на коледното им парти. Оставих съобщение на социалната работничка, която отговаря за семейство Аторн, защото искам да знам доколко може да се вярва на спомените на Дебора и Самхайн. Предполага се, че Пищяла ще поразрови събитията около Ричи, но изобщо не съм го чувал. Не е зле да го подръчна малко.

Той протегна ръка и Робин му върна изцапаната с кръв страница.

– Единственото друго развитие е, че открих К. Б. Оукдън – съобщи Страйк.

– Какво? Как?

– Снощи се бях размислил за имена – каза Страйк. – Айрийн ги бърка. Даутуейт и Дъкуърт, Аторн и Апълторп. Хрумна ми, че хората не се отдалечават много от оригиналното си име, когато решат да го сменят.

Той обърна монитора на компютъра си към нея и Робин видя снимка на мъж в началото на средната възраст. Беше леко луничав, с една идея по-сближени от обичайното очи и оредяваща коса, макар че още имаше достатъчно, която да прехвърля над тясното си чело. Все още можеше да се разпознае у него детето, гримасничещо срещу фотоапарата на барбекюто у Марго Бамбъро.

Текстът под снимката гласеше:

„Позорна измама на доверие“

Сериен мошеник, измъкнал чрез измама повече от 75 000 лири от възрастни вдовици през период от две години, ще лежи в затвора четири години и девет месеца.

Брайс Ноукс, 49-годишен, с адрес Форчън Стрийт, Клъркънуел, с рождено име Карл Оукън, е убедил общо девет „уязвими и доверчиви жени“ да се разделят с бижута и пари, които в един от случаите възлизат на спестявания от 30 000 лири.

Ноукс е характеризиран от съдия Маккрийф като „коварен и безскрупулен човек, който безсрамно се възползва от уязвимостта на жертвите си“.

Елегантно облеченият и с изискан говор Ноукс е набелязвал вдовици, живеещи сами, и обикновено е предлагал оценка на бижута. Ноукс е убеждавал жертвите си да му позволят да изнася ценности от домовете им с обещание да се върне с експертна оценка.

В други случаи се е представял за служител на Градския съвет, твърдящ, че собственичката на дома е закъсняла да плати общинската си такса и ще бъде съдебно преследвана.

„Като сте използвали достоверни, но напълно фалшиви документи, сте принуждавали безпомощни жени да прехвърлят пари в сметка, която сте открили в своя полза“, казва съдия Маккрийф при произнасяне на присъдата.

„Първоначално някои от пострадалите жени са били твърде засрамени, та да кажат на близките си, че са пуснали това лице в дома си – казва главен инспектор Грант. – Вярваме, че има още много жертви, които изпитват неудобство да си признаят, че са били измамени, но ние ги призоваваме да се свържат с нас, ако разпознават снимката на Ноукс.“

– Името е сгрешено под снимката във вестника – отбеляза Робин. – Написали са „Оукън“, а не „Оукдън“.

– И по тази причина той не би се появил при стандартно издирване в Гугъл – поясни Страйк.

Като се почувства завоалирано критикувана, защото от нея се очакваше да търси Оукдън, Робин погледна датата на вестникарския репортаж. Беше отпреди пет години.

– Вече трябва да е излязъл от затвора.

– Излязъл е – потвърди Страйк и отново обърна монитора към себе си. Написа няколко думи и пак го завъртя към Робин. – Потърсих още малко по вариации на името му и...

Тя видя авторска страница на уебсайта на „Амазон“ с изброени книги, написани от Карл О. Брайс. На снимката беше същият мъж от вестника, малко по-възрастен, по-плешив, по-сбръчкан около очите. Беше тикнал палци в джобовете на джинсите си, носеше черна тениска с бяло лого на нея: стиснат юмрук в символа на Марс.

КАРЛ О. БРАЙС

Карл О. Брайс е житейски наставник, предприемач и награждаван автор на книги, занимаващи се с мъжки теми като мъжественост, правата на бащите, гиноцентризъм, психическо здраве при мъжете, женска привилегированост и токсичен феминизъм. Личният опит на Карл с ориентираната към жените система на семейното право, културно мъжемразство и експлоатация на мъжете му предоставя инструментариума и уменията да насочва мъже от всякакви сфери на живота към по-здравословно и щастливо съществуване. В своята печелила награди поредица Карл разглежда катастрофалния ефект на модерния феминизъм върху свободата на словото, атмосферата на работното място, правата на мъжете и духа на семейната клетка.

Робин погледна списъка от книги под биографията на автора. Кориците бяха евтини и аматьорски. На всичките имаше снимки на жени в леко порнографско облекло и пози. Една оскъдно облечена блондинка с корона седеше на трон на корицата на „От дворцовата любов към семейните съдилища на Короната: История на гиноцентризма“, докато на тази на „Посрамени: Съвременната война срещу мъжествеността“ имаше брюнетка в неопренов костюм на щурмовак с насочен към обектива пръст.

– Има си свой собствен уебсайт – каза Страйк и пак обърна монитора към себе си. – Публикува книгите си на принципа „сам­издат“, наставлява мъжете как да си извоюват достъп до децата си и порицава протеиновите шейкове и витамините. Не вярвам да пропусне шанса да говори с нас. Изглежда от онези, дето мигом се втурват, надушат ли вероятност за известност и пари. И като стана дума за това – додаде Страйк, – как напредваш с онази жена, дето си мисли, че е видяла Марго на прозореца на...

– Аманда Лоус – подсказа Робин. – Предложих да ѝ платим разноските, ако дойде в офиса, но тя не ми е отговорила още.

– Ами подгони я – настоя Страйк. – Даваш си сметка, че вече шест месеца са зад гърба ни...

– Да, давам си сметка – не успя да се сдържи Робин. – Учила съм смятане в училище.

Страйк повдигна вежди.

– Извинявай – промърмори тя, – просто съм уморена.

– Аз също, но не забравям факта, че все още не сме открили съществени за разследването хора. Сачуел например.

– Работя по него – каза Робин, погледна часовника си и се изправи. – Мисля, че всички са тук и ни чакат.

– Защо Морис е донесъл цветя? – поинтересува се Страйк.

– За Пат са. За Свети Валентин.

– Това пък защо?

Робин спря до вратата и хвърли поглед назад към Страйк.

– Не е ли очевидно?

Тя излезе от стаята и остави Страйк да се мръщи зад нея, зачуден кое е очевидното. Сещаше се само за две причини да се купят цветя на жена: защото се надяваш да я вкараш в леглото или за да избегнеш критики, че не си купил цветя в ден, когато се очаква да го направиш. Нито едната от двете не важеше за този случай.

Екипът беше насядал в плътен кръг отвън – Хъчинс и Баркли на канапето от изкуствена кожа, Морис на един от сгъваемите пластмасови столове, купени, когато служителите станаха повече от местата за сядане, и Пат на собствения си канцеларски стол на колелца, при което оставаха още два неудобни пластмасови стола за съдружниците. Робин забеляза как всичките трима мъже млъкнаха при появата на Страйк от вътрешния кабинет, а когато тя бе водила съвещанията сама, налагало ѝ се бе да изчаква, докато Хъчинс и Морис приключат с обсъждането на общ познат от полицията, хванат да взема подкупи.

Сега яркорозовите гербери се мъдреха в малка ваза на бюрото на Пат. Страйк им хвърли поглед, преди да заговори:

– И така, да започнем с Хитреца. Морис, стигна ли донякъде с онзи тип в анцуга?

– Да, стигнах – отвърна Морис и се консултира с бележките си. – Името му е Бари Фишър. Разведен, с едно дете, управител на фитнес залата, посещавана от Хитреца.

Разнесоха се звуци на одобрение и интерес от Страйк, Баркли и Хъчинс. Робин се задоволи леко да повдигне вежди. Вече от опит знаеше, че и най-слабият знак на сърдечност или одобрение от нейна страна се интерпретираше от Морис като покана за флирт.

– Така че се записах за пробна сесия с един от треньорите им – добави Морис.

Бас ловя, че е жена, помисли си Робин.

– Докато говорех с нея, видях го да обикаля наоколо и да говори с някои от другите момичета. Определено е хетеросексуален, ако се съди как зяпаше една от жените на тренажора. В понеделник пак ще ходя на тренировка, ако ти си съгласен, шефе. Ще се опитам да узная повече за него.

– Добре – кимна Страйк. – Ами това изглежда като първата ни солидна следа: връзка между Хитреца и случващото се в къщата на Елинор Дийн.

Робин, която бе прекарала по-предишната нощ седнала в ландроувъра си пред къщата на Елинор, се намеси:

– Може да не е от значение, но Елинор получи пратка от „Амазон“ вчера сутринта. Два големи кашона. Изглеждаха леки, но...

– Трябва да обявим залози – обърна се Морис към Страйк, като пресече думите на Робин. – Залагам двайсетачка, че ги забав­лява със садомазо.

– Така и не разбрах какво им харесва да ги бият с камшик – обади се Баркли замислено. – Аз, като искам да ме заболи, забравям да изнеса боклука.

– Тя има някак майчински вид, не мислите ли? – коментира Хъчинс. – Аз ако имах парите на Шефа на Хитреца, щях да подбера някоя по-така...

Нарисува с пръсти във въздуха стройна фигура. Морис се разсмя.

– Вкусове разни – отбеляза Баркли. – Един мой приятел от армията не поглеждаше мацка под осемдесет кила. Викахме му Ценителя на свинско.

Мъжете се разсмяха. Робин се усмихна само защото Баркли я гледаше, а тя харесваше Баркли, само че се чувстваше прекалено уморена и деморализирана, та да се забавлява истински. Пат имаше на лицето си изражение на отегчена търпимост в дух „Мъже, какво да ги правиш“.

– Уви, налага се да се върна в Корнуол в неделя – заговори Страйк, – и много добре разбирам...

– И как смяташ да се добереш до Корнуол? – смая се Баркли, а в това време прозорците се разтресоха от силния вятър.

– С джип – отвърна Страйк. – Леля ми умира. Очевидно ѝ остават броени дни.

Робин погледна стреснато Страйк.

– Много добре разбирам, че така оголвам фронта – продължи Страйк с делови тон, – но няма какво да се направи. Мисля, че си струва да държим под око самия ШХ. Морис ще поразузнае за мъжа от фитнес залата, а останалите ще се редувате да наблюдавате къщата на Елинор Дийн. Освен ако някой няма да добави нещо... – Страйк спря и изчака за коментари. Мъжете поклатиха глави, а Робин, твърде уморена да споменава отново кашоните от „Амазон“, запази мълчание. – Да преминем към Пощенската картичка.

– Имам новини – изрече лаконично Баркли. – Върнала се е на работа. Говорих с нея. Твоята жена – кимна той към Робин. – Ниска, с големи кръгли очила. Замотах се около нея и взех да задавам въпроси.

– За какво? – попита Морис и се подсмихна.

– За ефекта на светлината в пейзажите на Джеймс Дъфийлд Хардинг – отвърна Баркли. – Да не мислиш, че съм я питал кой отбор от Шампионската лига харесва?

Страйк се засмя, а този път и Робин, доволна, че Морис бе сложен на мястото му.

– Ами да, прочетох справката до картината и скрит зад ъгъла, го издирих в Гугъл с телефона си – продължи Баркли. – Просто исках да докарам нещата до разговор за синоптичната обстановка. И тъй, след като две минути си приказвахме за „светлината в картината и надвисналото небе“, тя сама заприказва за нашия приятел синоптика. Поруменя, като го спомена. Каза как му описала предишната седмица картина като „тип Търнър“. Тя е, няма съмнение – обърна се към Робин. – Искаше да го спомене просто заради удоволствието да му каже името. Тя е Пощенската картичка.

– Отлична работа – похвали Страйк жителя на Глазгоу.

– Победата е на Робин – отбеляза Баркли. – Тя я нацели, аз просто се включих.

– Благодаря, Сам – натъртено изрече Робин, без да поглежда Страйк, който не пропусна да регистрира тона и изражението ѝ.

– Прав си – съгласи се Страйк. – Браво и на двамата.

Тъй като си даваше сметка, че е бил рязък с Робин по време на срещата им относно случая „Бамбъро“, Страйк се постара да се реваншира, като поиска мнението ѝ с кого от клиентите в списъка на чакащи да се свържат, след като случаят „Пощенска картичка“ беше вече решен. Тя предложи брокерката от Стоковата борса, която подозираше, че мъжът ѝ спи с бавачката им.

– Чудесно – кимна Страйк. – Пат, би ли се свързала с нея да ѝ съобщиш, че сме готови да я поемем, ако тя все още иска наблюдение над него. Ако нямате нищо друго...

– Аз имам – обади се Хъчинс, обикновено най-мълчаливият в агенцията. – Става дума за онзи филм, който искаше да предам в полицията.

– А, да – каза Страйк. – Има ли новини?

– Моят приятел ми позвъни снощи. Нищо не може да се направи по въпроса. Никакви обвинения не може да се повдигнат вече.

– И защо така? – попита Робин.

Прозвуча по-гневно, отколкото беше възнамерявала. Всички мъже впериха очи в нея.

– Защото лицата на извършителите са скрити – отвърна Хъчинс. – Налице е само онази ръка, която се появява за момент, но не може да се изгради обвинителна теза само въз основа на пръстен, дето не е и на фокус.

– Не ти ли беше казал твоят приятел, че филмът е иззет при обиск на един от бардаците на Ричи Мръсника?

– Той така мисли – поправи я Хъчинс. – Не може да се свали ДНК от толкова стара кутия, държана в барака и на тавана и пипана от сто души. Не става. Жалко – добави той безразлично, – но това е положението.

Страйк чу телефона си да звъни на партньорското бюро, където го бе оставил. Разтревожен, че може да е Тед, се извини на присъстващите и се оттегли във вътрешния офис, като затвори вратата зад себе си.

На екрана не се бе изписало име на обаждащия се.

– Корморан Страйк.

– Здравей, Корморан – прозвуча непознат дрезгав глас. – Джони е.

Настъпи кратко мълчание.

– Баща ти – добави Рокъби.

Страйк, чието уморено съзнание бе запълнено с Джоун, с трите активни случая на агенцията, с вина, че мърмори на съдружничката си, и с логистичните трудности, пред които изправяше служителите си, като отново зачезваше в Корнуол, не отговори нищо. Чуваше през междинната врата как екипът продължаваше да обсъжда шестнайсетмилиметровия филм.

– Исках да си побъбрим – каза Рокъби. – Може ли?

Внезапно Страйк се почувства безтелесен, напълно откъснат от всичко – от офиса, от умората си, от грижите, изглеждали тъй важни преди секунди. Сякаш съществуваше единствено гласът на баща му и нищо друго не бе напълно реално освен адреналина на Страйк и първичното желание да остави отпечатък, който Рокъби дълго да не забрави.

– Слушам – каза той.

Ново мълчание.

– Чуй – с известна неловкост заговори Рокъби, – не искам да правим това по телефона. Нека се видим. Прекалено много време мина. Да му турим пепел. Хайде да се срещнем и... Искам... това не може да продължава повече. Тази проклета вражда или каквото е там.

Страйк не каза нищо.

– Ела у дома – предложи Рокъби. – Да поговорим и... Вече не си дете. Всяка история си има две страни. Нищо не е черно и бяло.

Направи пауза.

Страйк все така мълчеше.

– Гордея се с теб, знаеш ли това? – каза Рокъби. – Адски много се гордея с теб. С всичко, което направи, и...

Изречението замря. Страйк се взираше напълно неподвижен в празната стена насреща си. Навън Пат се смееше на нещо, казано от Морис.

– Чуй – повтори Рокъби вече с искрица раздразнение, защото той бе човек, който бе свикнал да му играят по свирката. – Разбирам, честна дума, но какво мога да направя? Нямам машина на времето. Ал ми предаде какво си казал, но има куп неща, които не знаеш за майка си и всичките ѝ проклети мъже. Ако просто дойдеш тук, ще пийнем и ще си разправим всичко. И – пусна тънък намек Рокъби – може би ще мога да ти помогна с нещо, което искаш да имаш, нещо като залог за мир, отворен съм за предложения...

Във външния офис Хъчинс и Баркли вече си тръгваха всеки към своите задачи. Робин си мислеше единствено колко много иска да се прибере у дома. Предполагаше се да е в почивка през останалата част от деня, но Морис се бавеше и тя беше сигурна, че иска да върви с нея до станцията на метрото. Като се престори, че има документи, които трябва да прегледа, тя взе да рови в една от кантонерките, докато Пат и Морис бъбреха, като се надяваше той да си тръгне. Тъкмо беше отворила старо досие на суперактивен прелюбодеец, когато гласът на Страйк от вътрешния офис изпълни помещението. Тя, Пат и Морис извърнаха глави. Няколко страници от купчинката, която Робин крепеше върху чекмеджето, се плъзнаха на пода.

– ... така че ВЪРВИ СЕ ШИБАЙ!

Преди Робин да е успяла да се спогледа с Морис и Пат, междинната врата се отвори. Видът на Страйк будеше тревога: беше блед, гневен, дишаше забързано. Изфуча през външния офис, грабна палтото си и чуха стъпките му надолу по металното стълбище.

Робин вдигна падналите страници.

– По дяволите – ухили се Морис. – Не бих искал да съм на мястото на онзи, дето му се обади.

– Избухлив и невъздържан – заяви със странно удовлетворение Пат. – Знаех си още щом го зърнах.

40

Робин не намери учтив начин да си спести вървенето до метрото с Морис и вследствие на това бе принудена да изслуша два безцветни анекдота и да излъже относно плановете си за празника Свети Валентин, защото отлично можеше да си представи реакцията на Морис, ако му кажеше, че Страйк ще ѝ гостува. Като се престори, че не е чула или регистрирала предложението на Морис да се съберат някоя вечер, та да обменят мнения за адвокатите си, тя с облекчение се раздели с него в основата на ескалатора.

Уморена и леко депресирана, Робин вяло продължи да мис­ли за Морис, докато влакът на метрото я отнасяше назад към Ърлс Корт. Нима бе толкова привикнал жените да му се лепят заради безспорно добрата му външност, че неизменно очакваше позитивна реакция насреща? Или пък вината бе у самата Робин, която от любезност и желание за сплотеност на екипа в този момент на голяма натовареност на агенцията продължаваше да се усмихва на тъпите му шеги и бе избрала да не му заяви ясно и категорично: „Не те харесвам. Никога няма да излезем заедно“.

Вкъщи я посрещна развеселяващата и апетитна миризма на говеждо задушено с червено вино. Макс явно беше излязъл, но във фурната имаше керамичен съд, а Уолфганг лежеше възможно най-близо до вратичката ѝ, колкото все пак да не се изгори, и напомни на Робин за феновете, лагеруващи пред домовете на попзвезди с надеждата да ги зърнат.

Вместо да си легне да поспи няколко часа преди вечерята, уязвена от забележките на Страйк, че не е настоявала пред Аманда Лоус и не е открила Пол Сачуел, тя си приготви още кафе, отвори лаптопа си и седна на малката маса за хранене. Изпрати на Аманда Лоус още един имейл и влезе в Гугъл. Докато го правеше, буквите на логото се превърнаха една по една в сърцевидни бонбонки в пастелни цветове с надписи „Точният избраник“, „Сладка любов“ и „Среща с непознат“ и кой знае защо, мислите ѝ се насочиха към Шарлот Камбъл. Естествено, би било много трудно за омъжена жена да се срещне с любимия си тази вечер. И на кого, почуди се, Страйк бе казал по телефона да иде да се шиба?

Робин се зае да работи по Сачуел, като се опитваше да призове успеха на Страйк при откриването на К. Б. Оукдън. Поигра си с трите имена на Сачуел, като разместваше Пол и Ленард, пробваше с инициали и преднамерени грешки в изписването, но мъжете, появяващи се при търсенията ѝ, не изглеждаха обещаващи.

Възможно ли бе художникът на Марго с впити джинси и космати гърди да се е превърнал на протежение от четири десетилетия в колекционера на класически автомобили Лио Сачуел, закръглен мъж с брадичка катинарче и очила с цветни стъкла? Слабо вероятно, реши Робин, след като пропиля десет минути за Лио: ако се съдеше по снимки на фейсбук страницата му, на които той стоеше редом с други ентусиасти, човекът беше едва метър и шейсет висок. Имаше Брайън Сачуел в Нюпорт, но той беше с паднал клепач над едното око и с пет години по-млад; Колин Сачуел в Истборн, занимаващ се с антикварен бизнес. Още се опитваше да открие снимка на Колин, когато чу външната врата да се отваря. Минути по-късно Макс влезе в кухнята, понесъл плик с продукти.

– Как върви моята касерола? – попита.

– Отлично – отвърна Робин, която не я бе погледнала.

– Помести се, Уолфганг, ако не искаш да се опариш – каза Макс и отвори вратата на фурната.

За облекчение на Робин, ястието наистина изглеждаше да се готви добре и Макс отново го пъхна във фурната.

Робин затвори лаптопа си. Стори ѝ се някак невъзпитано да трака по клавиатурата, докато някой друг готви в близост до нея. Това чувство произтичаше от времето на съжителството ѝ със съпруг, на когото му бе ненавистно тя да си носи работа вкъщи.

– Макс, много съжалявам, но брат ми ще доведе още един приятел със себе си тази вечер.

– Ами хубаво – рече Макс, докато разтоварваше покупките си.

– Може да пристигнат и по-рано. Не се очаква да вечерят с нас...

– Добре дошли са. Касеролата е за осем души. Канех се да замразя останалото, но просто ще го изядем всичкото, не възразявам.

– Много мило от твоя страна – каза Робин, – но знам, че искаш да поговориш с Корморан насаме, така че мога да ги заведа...

– Не, колкото сме повече, толкова по-весело – отвърна Макс, сякаш пооживил се от перспективата за компания. – Казах ти, че искам да загърбя отшелническия живот.

– О – промълви Робин. – Добре тогава.

Имаше известни опасения за тази твърде разнородна група, но си каза, че вероятно умората я прави песимистична. Оттегли се в стаята си и прекара остатъка от следобеда в издирване на снимка на Колин Сачуел. Накрая в шест часа след много кръстосани справки откри снимка на уебсайта на местна църква, където бе председател на съвета на енориашите. Масивен и с ниско чело, мъжът по никакъв начин не напомняше търсения от нея художник.

Вече беше време да се облече и да се качи горе да помогне на Макс и тъкмо се канеше да затвори лаптопа, когато пристигна нов имейл. Темата се изчерпваше с една дума – „Крийд“, и с изблик на нервно вълнение Робин го отвори.

Робин изчете имейла и си позволи проблясък на оптимизъм, макар да не възнамеряваше още да казва на Страйк какво е намислила. Ако имаха късмет, можеше да им позволят да разговарят с разпитващия от полицията, преди той или тя да идеха в „Бродмур“. Написа в отговор благодарен имейл и започна да се приготвя за вечерята.

Леко подобреното ѝ настроение оцеля дори когато се погледна в огледалото и видя колко уморена изглеждаше – със сиви сенки под леко кървясалите очи и коса, която определено се нуждаеше от миене. Задоволи се със сух шампоан и я върза, после сложи чисти джинси и любимата си блуза, положи малко фон дьо тен под очите си и тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато мобилният ѝ телефон иззвъня.

Уплашена, че може да е Страйк, за да отмени идването си, тя определено бе облекчена да види името на Илза.

– Здравей, Илза!

– Здравей, Робин. С Корм ли си?

– Не – отвърна Робин. Вместо да излезе от стаята си, седна на леглото. – Добре ли си?

Илза звучеше странно: немощна и някак вцепенена.

– Знаеш ли къде е Корм?

– Не, но би трябвало да е тук след десет минути. Искаш ли да му предам нещо?

– Не. Аз... Знаеш ли дали се е виждал с Ник днес?

– Не – каза Робин, вече разтревожена. – Какво става, Илза? Звучиш ужасно.

И тогава си спомни, че е празникът на свети Валентин, а Илза не знаеше къде е мъжът ѝ. И нещо повече от тревога пропълзя у Робин. Беше страх. Не познаваше по-щастлива двойка от Ник и Илза. Петте седмици, през които живя при тях, след като напусна Матю, бяха възстановили отчасти потъпканата вяра на Робин в брака. Нямаше как да се разделят, не и Ник и Илза.

– Няма нищо – отвърна Илза.

– Кажи ми – настоя Робин. – Какво...?

От телефона прозвуча несдържано ридание.

– Илза, какво се е случило?

– Аз... претърпях спонтанен аборт.

– О, господи – ахна Робин. – О, не. Илза, толкова съжалявам.

Знаеше, че Ник и Илза правят опит за дете от няколко години. Ник никога не говореше за това, а Илза само в редки случаи. Робин нямаше представа, че тя е бременна. Внезапно си припомни, че Илза не бе пила алкохол вечерта на рождения ѝ ден.

– Случи се... в... супермаркета.

– О, не! – прошепна Робин. – Боже мой!

– Започнах да кървя... в съда... бяхме насред важно дело... не можех да си тръгна – заговори Илза. – А после... после... тръгнах към къщи...

Вече трудно ѝ се разбираше. Сълзи изпълниха очите на Робин, докато седеше с телефона, притиснат към ухото ѝ.

– ... знаех... че става нещо лошо... слязох от таксито... влязох в супермаркета... Отидох в тоалетната и тогава... леко цопване... малко тел... тел... телце...

Робин скри лицето си в шепи.

– Аз... не знаех... какво да правя... но... имаше една жена в тоалетната... И на нея ѝ се беше случило... беше... толкова добра...

Отново заговори неразбираемо. Хлипане и подсмърчане изпълниха слуха на Робин, преди пак да стане членоразделна.

– А Ник каза... че вината е моя... работела съм прекалено много... не съм поставяла... грижата за бебето... на първо място.

– Не може да бъде – продума Робин.

Тя харесваше Ник, не можеше да повярва, че е казал такова нещо на жена си.

– Направи го, каза, че трябвало... да си седя вкъщи... че съм поставила... работата... преди бе... бебето...

– Илза, чуй ме – заговори Робин. – След като си забременяла, пак ще забременееш.

– Не, не, не, не мога – отново избухна в плач Илза. – Това ни беше третият опит за инвитро. Бяхме се разбрали... край повече.

Чу се звънецът на вратата.

– Илза, трябва да ида да отворя, сигурно е Корморан...

– Да, да, върви... няма нищо... всичко е наред.

Преди Робин да успее да я спре, Илза затвори. Почти не на себе си, Робин затича надолу и отвори вратата.

Но естествено, не беше Страйк. Той никога не бе пристигал навреме за каквато и да било покана от нейна страна в извънработно време, било то на питие, на парти за нова къща и дори на сватбата ѝ. Вместо това се озова лице в лице с Джонатан, брата, който най-много приличаше на нея: висок и слаб, със същата червеникаворуса коса и сини очи. Приликата бе още по-силна тази вечер, защото и братът, и сестрата изглеждаха напрегнати. Джонатан също имаше сенки под очите и кожата му бе леко сивкава.

– Здравей, Робс.

– Здравей – каза Робин и прие прегръдката на Джонатан, като се мъчеше да се покаже радостна, че го вижда. – Влизай.

– Това е Кортни, а това е Кайл – представи приятелите си Джонатан.

– Здрасти – изкиска се Кортни, която държеше кутийка с питие.

Беше много хубаво момиче с големи кафяви очи и дълга тъмна коса и изглеждаше леко пийнала. Кайл, който, без да ще, забърса Робин на влизане с голямата си раница, беше към пет пръста по-висок от нея, кльощав, с висока подстрижка, големи кървясали очи и спретнато оформена брада.

– Здравейте – каза той, протегна ръка и се усмихна на Робин. Страничен човек би помислил, че той я посреща в дома си, не обратното. – Робин, нали?

– Да – кимна Робин с насилена усмивка. – Радвам се да се запознаем. Качвайте се, ще вечеряме на горния етаж.

Разсеяна от мисли за Илза, тя последва тримата студенти. Кортни и Кайл се смееха и си шепнеха, Кортни залиташе леко. Като стигнаха в дневната, Робин представи тримата си гости на Макс, а Кайл тръсна неособено чистата си раница върху кремавия диван на домакина.

– Много благодаря, че ни приемате – обърна се Джонатан към Макс, който беше сервирал масата за шестима души. – Нещо мирише много апетитно.

– Аз съм веган – намеси се Кортни. – Но мога да хапна нещо просто като паста.

– Ще приготвя паста, не се тревожи за това – побърза да каже Робин на Макс и дискретно вдигна раницата на Кайл от дивана, та да не привлича внимание.

Кортни мигом коленичи на нейно място, без да си е свалила мокрите маратонки, и попита Робин.

– Това ли е въпросният разтегателен диван?

Робин кимна.

– Трябва да се разберем кой къде ще спи – каза Кортни и стрелна с поглед Кайл.

На Робин ѝ се стори, че усмивката на брат ѝ помръкна.

– Искате ли засега да отнесем багажа ви в моята стая? – предложи Робин, когато и Джонатан остави сака си на дивана. – Нека държим мястото разчистено до след вечеря.

Нито Кортни, нито Кайл се показаха склонни да се помръднат, така че Робин и Джонатан заедно свалиха чантите долу. Щом се озоваха в стаята ѝ, Джонатан извади кутия бонбони от сака си и ги даде на сестра си.

– Благодаря, Джон, много мило. Добре ли си? Виждаш ми се малко блед.

– Не спах миналата нощ. Слушай, Робин, не споменавай нищо пред Кортни, че ми е гадже или нещо от тоя сорт.

– Не се канех.

– Добре, защото...

– Разделихте се? – помогна му Робин съчувствено.

– Ами ние дори още не бяхме... имахме някаква закачка – промърмори Джонатан. – Но знам ли, мисля, че сега тя си пада по Кайл.

От горния етаж долетя смехът на Кортни. С бегла усмивка към сестра си Джонатан се върна при своите приятели.

Робин се опита отново да позвъни на Илза, но номерът ѝ беше зает. С надежда това да означава, че е открила Ник, Робин ѝ написа съобщение.

Върна се обратно горе и започна да готви тиквени равиоли за Кортни. Очевидно усетил, че касеролата скоро ще излезе от фурната, Уолфганг се мотаеше около краката на Макс и Робин.

Робин си погледна часовника и установи, че Страйк закъснява вече с петнайсет минути. Рекордът му беше час и половина. Тя се помъчи без особен успех да не му се ядосва. След като се отнесе с нея така сутринта заради закъснението ѝ...

Робин тъкмо отцеждаше равиолите, когато на вратата се позвъни.

– Искаш ли аз...? – каза Макс, който наливаше питиета на Джонатан, Кортни и Кайл.

– Не, аз ще отида – кратко отвърна Робин.

Когато отвори вратата, веднага ѝ стана ясно, че Страйк, вперил в нея разфокусиран поглед, е пиян.

– Съжалявам, че закъснях – избъбри завалено. – Може ли да се изпикая?

Тя се отдръпна, за да го пропусне вътре. Той вонеше на „Дум Бар“ и цигари. Колкото и напрегната да беше, Робин не пропусна да забележи, че не беше донесъл за Макс бутилка или нещо друго въпреки факта, че очевидно бе прекарал целия следобед в пъба.

– Банята е там – посочи тя.

Той изчезна вътре. Робин го изчака на площадката. Той много се забави.

– Ще ядем горе – каза тя, щом Страйк най-сетне се появи.

– Още стълби ли? – изфъфли Страйк.

Когато стигнаха до дневната с отворен план, той като че се стегна. Здрависа се един след друг с Макс и Джонатан и твърде отчетливо произнесе, че му е приятно. Кортни временно изостави Кайл и се приближи да поздрави Страйк, който изглеждаше ентусиазиран от външността ѝ, след като я огледа. Внезапно засрамена от неугледния си вид с тези подути очи, Робин отиде в кухненската част, за да изсипе равиолите на Кортни в купа. Зад себе си чу момичето да казва:

– А това е Кайл.

– О, да, вие сте детективът, а? – равнодушно промърмори Кайл.

Джонатан, Кортни, Кайл и Макс вече имаха питиета, така че Робин си наля голям джин с тоник. Докато добавяше лед, веселият Макс дойде в кухнята, за да вземе бира за Страйк, после извади касеролата от фурната и я сложи на масата. Уолфганг изскимтя, когато обектът на неговото обожание бе поставен извън досега му.

Макс сервира на всички, а Робин постави пред Кортни равиолите ѝ.

– О, боже, не, почакайте – възкликна Кортни. – Това веганско ли е? Къде е пакетът?

– В кофата за боклук – отвърна Робин.

– Пфу – изпъшка Кортни и се отправи към кухнята.

Макс и Робин бяха единствените на масата, чиито очи автоматично не проследиха Кортни. Робин изгълта половината си джин, преди да хване ножа и вилицата.

– Всичко е наред – подвикна Кортни откъм кофата за боклук. – Вегански са.

– Е, браво – рече Робин.

Вляво от Робин Макс бе започнал да разпитва за мнението на Страйк относно различни аспекти на личността и миналото на героя му. Кортни се върна на масата и се залови да лапа пастата си, като обилно я поливаше с вино, докато разправяше на Джонатан и Кайл плановете си да организира протестен марш в университета. Робин не се присъедини към никой от разговорите, а ядеше и пиеше мълчаливо с едно око към мобилния си телефон, поставен до чинията ѝ, в случай че Илза решеше да напише съобщение или да се обади.

– ... не би могло да се случи – казваше Страйк. – Поначало не биха му позволи да постъпи в армията, след като е осъден за притежание с намерение за дистрибуция. Пълна щуротия.

– Наистина ли? Сценаристът е направил задълбочени проучвания...

– Ами би трябвало да го знае тогава.

– ... ще сме по бельо и с къси поли – обясняваше Кортни и когато Джонатан и Кайл се разсмяха, тя ги смъмри. – Недейте, това е сериозно...

– ... не, това ми е много полезно – уверяваше Макс и си водеше записки в бележник. – И тъй, ако е бил в затвора преди армията...

– Ако е лежал повече от трийсет месеца, не биха го взели в армията...

– Не, няма да сложа тиранти, Кайл, а и Миранда не иска...

– Нямам представа колко дълго е лежал – каза Макс. – Ще проверя. Кажете ми за наркотиците в армията, доколко чести са?

– ... и тя ми заявява: „Наясно ли си колко проблематична е думата „леконравна“, Кортни?“. Пък аз ѝ казвам...

– Че защо тогава имаше Поход на леконравните? – прекъсна я Кайл с плътен глас и самочувствието на човек, свикнал да бъде слушан.

Екранът на телефона на Робин светна. Илза ѝ беше върнала съобщение.

– Извинявайте – каза тя, макар никой да не ѝ обърна никакво внимание, и отиде в кухнята да го прочете.

Робин, която се чувстваше изцяло на страната на Илза, все пак написа.

Сипа си още един двоен джин с тоник, а Макс ѝ подвикна да донесе още една бира за Страйк от хладилника. Робин постави отворената бутилка пред Страйк, а той не ѝ благодари, а просто отпи продължително от нея и повиши глас, за да надвика Кайл и Кортни, чийто разговор вече се бе насочил към възгледите на непознатата Миранда относно порнографията.

– ... та, казвам ѝ аз, ти всъщност разбираш ли, че жените имат избор какво да правят със собствените си тела, Миранда... О, мамка му, съжалявам...

С експанзивния си жест Кортни бе съборила чашата си с вино. Робин веднага скочи да донесе ролката домакинска хартия. Докато се върне, чашата на Кортни отново бе напълнена от Кайл. Робин попи разлятото вино, докато двата отделни разговора ставаха постепенно все по-гръмки от двете ѝ страни. Тя изхвърли подгизналата домакинска хартия и после седна отново на мястото си с неудържимото желание да може да си иде в леглото.

– ... бил от проблемно семейство. Е, няма що, много оригинално. Познай какво: много хора постъпват в армията, защото искат да служат, не да избягат...

– Чиста курвофобия – прогърмя гласът на Кайл. – Тя сигурно си мисли, че сервитьорките се наслаждават на всеки миг от работата си.

– ... и няма как да е бил в Стрелкови батальон едно, ако е на твоята възраст. Батальонът бе сформиран чак...

– ... наемен труд, къде е шибаната разлика?

– ... май в края на две хиляди и седма година...

– ... има и жени, които обичат да гледат порно!

Думите на Кортни отекнаха сред моментното затишие. Всички се обърнаха да я погледнат, а тя се изчерви и се изкиска с ръка пред устата.

– Спокойно, обсъждаме феминизма – поясни Кайл и се подсмихна. – Кортни не предлагаше развлечение за след вечеря.

– Кайл! – изписка Кортни, плесна го по ръката и отново се разхили пискливо.

– Кой иска пудинг? – попита Робин и се изправи да събере опразнените чинии.

Макс също се изправи.

– Съжалявам, че Страйк е толкова пиян – промърмори Робин на Макс, докато изсипваше няколкото недоядени равиоли в бок­лука.

– Шегуваш ли се? – отвърна ѝ Макс с лека усмивка. – Това е чисто злато. Героят ми е алкохолик.

Той се отдалечи, понесъл чийзкейк към масата, преди Робин да успее да му каже, че Страйк обикновено не пие толкова много; всъщност едва за втори път ѝ се случваше да го види пиян. Първия път бе тъжен и доста умиляващ, но тази вечер определено се усещаше прикрита агресивност. Тя си припомни крясъка му: „Върви се шибай“, който бе дочула по-рано през вратата към вътрешния кабинет, и отново се почуди с кого бе разговарял Страйк.

Робин последва Макс до масата, понесла лимонов сладкиш и третия си голям джин с тоник. Кайл вече забавляваше цялата маса със своето мнение за порнографията. На Робин не ѝ хареса много изражението на Страйк. Често проявяваше инстинктивна антипатия към типа млади мъже, за които човек не би си помислил, че ще постъпят в армията. Тя се надяваше днес той да запази за себе си тези си чувства.

– ... форма на развлечение като всяка друга – казваше Кайл с широк жест.

Уплашена от нови инциденти, Робин дискретно премести почти празната бутилка с вино от досега му.

– Като погледнете обективно и отстраните всички пуритански глупости...

– Да, именно – включи се Кортни, – жените имат права над собствените си...

– ... филми, хазарт, всичко това стимулира центровете на удоволствие в мозъка – отбеляза Кайл и посочи собствената си грижливо подстригана глава. – Може да се изтъкне аргументът, че фил­мите са емоционална порнография. Всичкият този морализъм и фалшивото негодувание срещу порно...

– Нито един от десертите не мога да хапна, ако в тях има млечни продукти – пошепна Кортни на Робин, която се престори, че не я е чула.

– ... жените искат да изкарват прехраната си от собствените си тела, ето я буквалната дефиниция на овластяването на жените и това безспорно носи повече социални облаги, отколкото...

– Като бях в Косово... – подхвана неочаквано Страйк и всичките трима студенти се обърнаха стреснати към него.

Страйк направи пауза и извади цигарите си от джоба.

– Корморан – намеси се Робин, – не може да пушиш тук...

– Няма проблем – отвърна Макс и се изправи. – Ще донеса пепелник.

На Страйк му бяха нужни три опита да накара запалката си да проработи и междувременно всички го наблюдаваха в мълчание. Без да повишава тон, бе получил контрол над присъстващите.

– Кой иска чийзкейк? – наруши Робин тишината с изкуствено весел глас.

– Аз не мога – нацупи се Кортни. – Но може би ще хапна от лимоновия сладкиш, ако няма...

– Когато бях в Косово – повтори Страйк, изпусна дим, а в този момент Макс се върна и постави пепелник пред него, след което седна на мястото си, – ... благодаря... разследвах случай с порнография, по-точно трафик на хора. Двама войници бяха платили за секс с малолетни момичета. Били снимани без тяхно знание и материалът се появи в порносайт. Случаят стигна до международно гражданско разследване. Оказа се, че са отвлечени куп момчета и момичета в предпубертетна възраст, за да участват в порно. Най-малкото беше на седем години.

Страйк всмукна продължително от цигарата си и през дима присви очи към Кайл.

– Какви според вас са били социалните облаги от това? – попита го.

Настана кратко и неловко мълчание, по време на което тримата студенти седяха втренчени в детектива.

– Ами очевидно – с лек смях каза Кайл – е нещо съвършено различно. Никой не говори за деца... Това е незаконно, нали? Думата ми беше за...

– Порноиндустрията почива на трафик на хора – отбеляза Страйк, като все така продължаваше да наблюдава Кайл през дима. – Жени и деца от бедни страни. Едно от момиченцата в моето разследване бе снимано с полиетиленов плик върху главата ѝ, докато някакъв го изнасилваше анално.

С крайчеца на окото си Робин видя как Кайл и Кортни я стрелват крадешком и с болка в областта на слънчевия сплит осъзна, че брат ѝ е споделил нейната история с приятелите си. Макс единствен на масата изглеждаше напълно спокоен. Той наблюдаваше Страйк с безстрастното внимание на химик, следящ протичането на лабораторен опит.

– Видеото с това дете бе гледано над сто хиляди пъти онлайн – додаде Страйк. С цигара между устните, той почти смаза чийзкейка, като си отряза една трета от него и я прехвърли в чинията си. – Голямо стимулиране на центровете на удоволствие е паднало, а? – подхвърли той към Кайл.

– Не, ама това все пак е напълно различно – притече се Кортни на помощ на Кайл. – Ние говорехме за жени, зрели жени... Те сами могат да решават какво да правят с телата си.

– Ти ли сготви всичко това? – обърна се Страйк към Макс с уста, пълна с чийзкейк.

Още държеше в ръката си запалена цигара.

– Да – отговори Макс.

– Адски вкусно – похвали го Страйк. – Та колко сервитьорки познаваш, които са били насилени да вършат това? – обърна се към Кайл.

– Е, очевидно нито една, но... Все пак вие няма как да не сте виждали и грозни неща, след като сте били в полицията...

– Значи, стига да не го виждаш, няма проблем, а?

– Е, ако такова е отношението ви... – подзе Кайл вече с почервеняло лице, – ако сте толкова против това, сигурно никога не сте използвали порно за...

– Ако никой друг не иска пудинг – изрече на висок глас Робин, изправи се и посочи към къта с меко сядане, – да се преместим ли там да пием кафе?

Без да чака за отговор, тя се отправи към кухненската част. Зад себе си чу стърженето на няколко стола по пода. Включи чайника и се отправи към банята долу, където, след като се изпишка, остана да седи пет минути на тоалетната чиния с лице, захлупено в дланите ѝ.

Защо Страйк се бе появил пиян? Защо трябваше да говорят за изнасилване и порно? Нападателят ѝ се бе оказал пристрастен към порнография с насилие, със специално ударение върху душенето, но историята на търсенията му в интернет бе преценена за недопустимо доказателство от съдията по делото. На Робин не ѝ трябваше да знае дали Страйк е използвал порно; не искаше да мисли за децата, жертва на трафик, които бяха снимани, също както нямаше желание да си спомня снимката с патката на Морис на екрана на телефона ѝ, нито гадния филм, откраднат от Бил Талбът. Уморена и потисната, запита се защо Страйк не беше оставил студентите на мира, ако не от уважение към домакина, то поне към нея, неговата съдружничка.

Върна се обратно горе. На половината път до дневната чу разгорещения глас на Кайл и ѝ стана ясно, че спорът е ескалирал. Като се качи на горния етаж, Робин видя останалите петима насядали около ниската масичка, на която имаше кана с кафе, бутилка и шоколадовите бонбони, донесени от Джонатан. Страйк и Макс държаха чаши с бренди, а Кортни, вече много очевидно пияна, макар и не толкова, колкото Страйк, крепеше несигурно чаша с кафе в ръце и кимаше на аргументите, изтъквани от Кайл. Робин седна край изоставената маса за хранене, далече от останалите, взе от касеролата парче говеждо и го подаде на ентусиазирано благодарния Уолфганг.

– Смисълът е да се премахне стигмата и да се реставрира обидният език спрямо жените – настояваше Кайл пред Страйк.

– И това ще се постигне, когато група добри момичета от средната класа се разходят по бельо, така ли? – подхвърли Страйк, вече завалящ говор от алкохола.

– Не задължително по бельо – започна Кортни.

– Става дума да се спре с обвиненията срещу жертвите – надвика я Кайл. – Сигурно можете...

– И как точно това ще прекрати обвиненията срещу жертвите?

– Ами очевидно като се промени отношението, основано на предраз... предразсъдъци.

– И си въобразявате, че щом изнасилвачите ви видят да марширувате, ще си кажат: „Я да ги ухажваме, а да не ги изнасилваме“?

Кортни и Кайл един през друг се развикаха срещу Страйк. Джонатан хвърли тревожен поглед към сестра си, която отново почувства неприятна тежест да пада в стомаха ѝ.

– Става въпрос да се премахне стигмата...

– О, не ме разбирайте погрешно, много мъже ще са доволни да ви видят да крачите по сутиени – рече Страйк и отпи от брендито, при което част от него потече по брадичката му. – Сигурен съм, че ще изглеждате чудесно в инстаграм...

– Работата не е в инстаграм! – възрази Кортни, вече готова да се разплаче. – Искаме да направим сериозно заявление към...

– Мъжете, които наричат жените леконравни, да, каза го вече – отново заговори през нея Страйк. – Сигурен съм, че ще се сметнат за сериозно смъмрени, като парадирате с миниполички.

– Не опира до смъмряне – намеси се Кайл, – не схващате...

– Много добре схващам супер засукания ви замисъл – тросна се Страйк. – Казвам ви, че в реалния свят тоя шибан Курвенски поход...

– Поход на леконравните – викнаха Кайл и Кортни.

– ... ще доведе до едно шибано нищо. Точно типът мъже, които наричат жените леконравни, ще погледнат тъпия ви пърформанс и ще кажат: „Глеʼй колко пачаври накуп“. Реставрирайте езика колкото си щете. Не можете да промените отношението в реалния свят, като твърдите, че „леконравна“ не е обида.

Уолфганг, който все така се сучеше около краката на Робин с надежда да получи още говеждо, изквича силно, с което привлече погледа на Страйк. Той видя Робин да седи встрани, пребледняла и безучастна.

– Ти какво мислиш за всичко това? – попита я високо, като размаха чаша по посока на студентите и брендито се плисна отвъд ръба ѝ по килима.

– Мисля, че ще е добра идея да сменим темата – отвърна Робин, чието сърце биеше толкова бързо, та чак ѝ причиняваше болка.

– Би ли отишла на шибан Курвенски парад?

– Не знам, може би – отвърна Робин с шумяща в ушите ѝ кръв и с едничкото желание този разговор да се прекрати.

Изнасилвачът ѝ бе изръмжал „курва“ няколко пъти по време на нападението. Ако бе стискал шията ѝ само още трийсет секунди, това щеше да е последната чута от нея дума.

– Казва го само от учтивост – уточни Страйк към студентите.

– Ето че говорите от името на жените – присмя се Кайл.

– От името на действителна жертва на изнасилване – добави Кортни.

Стаята като че се деформира. Надвисна неловко мълчание. С ръба на зрението си Робин забеляза, че Макс се обърна да я погледне.

Страйк се изправи на крака след втория опит. Робин знаеше, че ѝ говори нещо, но бе само шум, сякаш ушите ѝ бяха натъпкани с памук. Страйк се отправи към вратата, тръгваше си. Блъсна се в рамката ѝ и после изчезна от поглед.

Всички продължаваха да се взират в Робин.

– О, господи, страшно съжалявам, не биваше да го казвам – прошепна Кортни през пръсти, притиснати към устата ѝ.

Очите ѝ бяха пълни със сълзи. От долу долетя звукът от затръшната врата.

– Няма нищо – изрече далечен за слуха на Робин глас, който звучеше много подобно на собствения ѝ. – Извинете ме за момент.

Тя се изправи и последва Страйк.

41

Тъмната и непозната улица причини изненада у много пияния Страйк. Валеше го дъжд, блъскаше го силен вятър, а той стоеше, олюляваше се и се чудеше в коя посока е станцията на мет­рото. Обикновено надеждният му усет за ориентация му подсказа да поеме надясно, така че той тръгна нататък и бръкна в джоба си за цигарите, като се остави на сладостното освобождение на напрежението и гнева си, които бе изпитал току-що. Спомените за случилото се му идваха на накъсани фрагменти: гневното зачервено лице на Кайл. Дрънкало. Проклети студенти. Макс се смее на нещо, казано от Страйк. Много храна. Още повече пиене.

Струите дъжд искряха от уличното осветление и замъгляваха зрението на Страйк. Разните предмети наоколо му ту се свиваха, ту се уголемяваха, особено паркираната кола, която ненадейно се изпречи на пътя му, докато се опитваше да върви по права линия. Дебелите му пръсти напразно ровеха из джобовете. Не можеше да си намери цигарите.

Това последно бренди май беше грешка. Още усещаше вкуса му в устата си. Не обичаше бренди, а и беше изпил адски много „Дум Бар“ с Ник в пъба.

Голямо усилие си беше да вървиш срещу този силен вятър. Припламналото му задоволство от живота започваше да помръква, но определено не му се повръщаше дори след всичкото излапано говеждо задушено и огромното парче чийзкейк. Вярно, не му се щеше да мисли за тях, нито за четиресетте цигари, изпушени през последните двайсет и четири часа, а най-малко за брендито, чийто вкус още усещаше.

Без предупреждение стомахът му направи спазъм. Страйк се добра до празнина между две коли, наведе се и повърна също тъй обилно, както бе сторил по Коледа, отново и отново в продължение на няколко минути, докато накрая стоеше приведен с ръце, опрени на коленете, още с позиви за повръщане, но вече без резултат.

Изправи се с потно лице и обърса уста с опакото на дланта си, а в главата му блъскаха бутала. Минаха няколко секунди, преди да си даде сметка за бледата фигура с руса коса, развявана от вятъра, която стоеше и го наблюдаваше.

– К’во...? О... – промърмори, когато Робин му дойде на фокус. – Това си ти.

Хрумна му, че може да го беше последвала, за да му донесе забравените цигари, и погледна с надежда ръцете ѝ, но те бяха празни. Страйк се отмести от локвичката повръщано край бордюра и се облегна на друга паркирана кола.

– Целия следобед бях с Ник в пъба – изрече с дрезгав глас, останал с впечатлението, че Робин е разтревожена за него.

Нещо кораво се притискаше в хълбока му. Чак сега осъзна, че цигарите му все пак бяха у него, което си беше облекчение, тъй като би предпочел да вкусва тютюн вместо повръщано. Извади пакета от задния си джоб и след няколко фалстарта успя да запали.

Най-накрая в съзнанието му проби, че поведението на Робин бе необичайно. Фокусира се върху лицето ѝ и забеляза, че е бледо и странно изкривено.

– Какво?

– Какво? – повтори тя. – Какво ли, мамка му?

Робин ругаеше далеч по-рядко от Страйк. Влажният нощен въздух, който Страйк усещаше леден върху потното си лице, бързо го отрезвяваше. И все пак алкохолът в кръвта още забавяше реакциите му и не му хрумна нищо по-добро от това да повтори:

– Какво?

– Дойде със закъснение – заговори тя, – както ти е присъщо, защото кога, да му се не види, си ми засвидетелствал елементарното уважение да пристигнеш навреме...

– Какво? – пак изрече той и този път не толкова защото диреше информация, а от смайване.

Тя беше уникалната жена в неговия живот, която никога не се опитваше да го промени. Това не бе оная Робин, която познаваше.

– Появи се вкиснат, както също ти е навикът, защото какво значение имам аз? Голяма работа, че Робин щяла да се изложи пред съквартиранта си, пред роднини...

– Той не се впрегна – успя да каже Страйк.

Спомените му за вечерта не бяха особено ясни, но в това поне беше сигурен: Макс се бе засмял на негова шега, която сега не успяваше да си спомни. Той беше харесал Макс.

– А после се хвърли да нападаш гостите ми. И като връх на всичко – продължи Робин – изложи на показ нещо, което не желаех да става публично достояние... – Внезапно очите ѝ се навлажниха, тя стисна юмруци и напрегна тяло. – Използва го като аргумент в спор пред чужди хора, дявол да го вземе. Изобщо ли не ти хрумна...

– Я почакай – избъбри Страйк. – Изобщо не съм...

– Не ти ли дойде на ума, че може да не искам изнасилването ми да бъде обсъждано пред гости, с които едва съм се запознала?

– Не съм...

– Защо ме попита дали Походът на леконравните е добра идея?

– Ами очевидно защото...

– Нужно ли бе да говориш за изнасилване на деца по време на вечеря?

– Казах го само...

– А после взе, че си излезе, и ме остави да...

– Ами както чувам, дори съм закъснял да си изляза, щеше да е по-добре...

– По-добре за теб! – озъби му се тя и направи крачка към него. Не беше я виждал такава преди. – Защото непременно трябваше да излееш цялата си агресия в моя дом, а после да си тръгнеш и да ме оставиш да ти оправям бъркотиите, както обикновено, мамка му!

– „Както обикновено, мамка му“? – изрече Страйк с вдигнати вежди. – Я чакай...

– Сега трябва да се върна да заглаждам нещата, да успокоявам обидените...

– Не, не трябва – възрази Страйк. – Върви си в шибаното легло...

– Трябва. Това е винаги моя грижа! – викна Робин, като се удряше с юмрук в гърдите при всяка дума. Шокираният Страйк зяпна насреща ѝ, смълчан. – Както постоянно те подсещам да кажеш „моля“ и „благодаря“ на секретарката, защото на теб не ти минава през ума! Както те извинявам за лошите ти настроения пред хората, когато се почувстват обидени! Както търпя куп гадос­ти заради теб...

– Опа – промълви Страйк и се отлепи от комбито, вече изправил се пред нея в пълен ръст. – Накъде бие това...?

– И при всичко, което правя за теб, не можа да се накараш да дойдеш трезвен за една вечеря!

– Ако искаш да знаеш – подхвана Страйк с надигащ се от пепелищата на предишната му еуфория гняв, – бях в пъба с Ник, който...

– ... чиято жена току-що е изгубила бебето им! Знам... и за какъв дявол той беше с теб в пъба, та я остави сама да...

– Тя го е изхвърлила! – изръмжа Страйк. – Сподели ли с теб това по време на великото оплакване между посестрими? И няма да се извинявам, че ми беше нужно отпускане след шибаната седмица, която имах...

– Докато на мен отпускане не ми трябва, нали? Защото не съм си жертвала половината годишен отпуск...

– Колко пъти трябва да ти благодаря, че ме покриваше, докато бях в Корн...

– А защо беше толкова гаден с мен сутринта, когато закъснях за пръв път изобщо някога...

– Бях спал три часа и половина...

– Живееш над проклетия офис!

– Майната му на това... – процеди Страйк и хвърли цигарата си на земята.

Тръгна да се отдалечава от нея, като вече бе сигурен, че върви в посока на метрото, и си мислеше за нещата, които можеше да каже: че вината как подлага Робин на напрежение го е задържала в Лондон, когато трябваше да е в Сейнт Моус при умиращата си леля; как Джони Рокъби бе позвънил по телефона тази сутрин; за сълзите на Ник в пъба и какво облекчение беше да седне и да пие със стар приятел, да слуша за нечии чужди беди, вместо да страда със собствените си.

– И не ми купувай повече шибани цветя! – кресна зад гърба му Робин.

– Няма такава опасност! – подвикна ѝ през рамо Страйк, докато се скриваше в мрака.

42

Когато Страйк се събуди в събота сутринта с пулсиращо главоболие и отвратителен вкус в устата, отне му известно време да сглоби случилото се предишната вечер. Извън спомена за повръщането, което май му идваше твърде много напоследък, отначало в ума му бяха единствено яркочервеното лице на Кайл и бледото изкривено на Робин.

Но после бавно си възстанови упреците на Робин: че е закъснял и се е появил пиян, че е бил груб с брат ѝ, че е съсипал вечерята, като е изрекъл пред двама студенти неща, приемани от него като безспорни истини за реалния свят. Припомни си също как беше споменато, че не е бил достатъчно нахилен и любезен с персонала.

Предпазливо се надигна от леглото, с помощта на мебелите стигна с подскоци до банята и влезе под душа.

Докато се къпеше, у него се бореха два отделни импулса. Единият бе стремежът да се самооправдае, който го потупваше по гърба и го награждаваше с намигване за онова, което си спомняше от своя спор със студентите. Другият бе вродената честност относно мотивите му, която го принуждаваше да си признае, че незабавно породилият се антагонизъм към гостите на Робин се коренеше в приликата им с типа хора, към които майка му би гравитирала.

Леда Страйк, която бе прекарала целия си живот в битка със задръжки от всякакъв характер, би сметнала участие в поход, облечена само по бельо, за още един зрелищен удар срещу ограниченията. Страйк никога не забравяше великодушието на Леда и искрената ѝ обич към отритнатите, но не можеше да си затваря очите пред факта, че активността ѝ бе приемала формата на ентусиазиран ексхибиционизъм, отегчителна агитация от врата на врата. И усилията, изисквани за компромис, постоянството, необходимо за структурни промени, не бяха по сърце на Леда. Никога не се бе отличавала със задълбочено или критично мислене и според Страйк падаше лесно в жертва на интелектуални шарлатани. Основата на житейската ѝ философия, ако такава дума бе приложима за хаотичното съчетание от прищевки и първосигнални реакции, наричано от нея убеждения, бе, че всичко, неодобрявано от буржоазията, автоматично е добро и правилно. Естествено, тя би зас­танала на страната на Кайл и Кортни в защита на порнографията и походите на леконравните, а възраженията на сина си щеше да отдаде на склонността му да съсипва радостите на хората, прихваната от нейната снаха.

Докато Страйк се бършеше и си слагаше протезата с бавни движения заради пулсиращото главоболие, хрумна му идеята да се обади по телефона на Робин, но мигом я отхвърли. Отдавна установените му навици диктуваха след разправия с жена да изчака нея да направи следващата стъпка и той приемаше това за проява на здрав разум. Ако тя се извинеше, всичко бе тип-топ; ако искаше да се водят още разговори, имаше шанс този път да е по-спокойна след периода на размисъл; в случай че все така беше сърдита, просто бе мазохистично да си проси още ядове, докато не се появеше сама. И докато Страйк не беше принципно против да предложи искрено извинение, ако се чувстваше в грешка, в действителност проявяваше тенденцията да отлага извиненията си и да ги поднася само когато нямаше друг изход.

Този му житейски подход до голяма степен се дължеше на отношенията му с Шарлот. Опит да се сдобри с Шарлот, преди тя да е изразходила яростта си до последната капка, бе като да се мъчиш да вдигнеш наново къща след земетресение. Понякога, след като той откажеше да приеме поредното ѝ изискване – обикновено да напусне армията, но на моменти да се откаже от контакти с приятелка само защото е жена или да похарчи за нещо пари, които нямаше, всичко това приемано от Шарлот като доказателства, че той не я обича, – Шарлот си вдигаше чуковете и чак след като се върнеше, до който момент Страйк като нищо вече можеше да е срещнал друга и да е преспал с нея, беше обсъждан поводът за скандала. Скарванията им обикновено траеха по седмица и повече. В два-три случая Страйк бе заминавал на назначение в чужбина, без да е постигнато помирение.

И все пак, като закуси с много добре дошла му кифличка с бекон, пи кафе и глътна два нурофена (всичко това, след като се обади на Тед, чу, че Джоун още се държи, и го увери, че с Луси ще са там на следващия ден), докато отваряше разнородна поща, като скъса две големи покани с позлатени ръбове за партито през май по случай петдесетгодишнината на „Дедбийтс“; докато пазаруваше храна сред неспирния дъжд и вятър, та да се зареди за пътуване, което можеше да трае много часове; докато сгъваше дрехи за багажа си, говореше с Луси и проверяваше прогнозата за времето, мислите му постоянно се връщаха към Робин.

Постепенно осъзна как най-много се тормозеше заради факта, че бе привикнал Робин винаги да е на негова страна, и това бе една от основните причини все да си търси поводи да ѝ се обади, ако му беше криво. Във времето между тях се бе създало приятелство, което му носеше успокоение и удовлетворение, и Страйк не си бе представял, че то може да бъде нарушено от онова, което той лично слагаше в категорията „Скандал при събиране на вечеря“.

Когато телефонът му иззвъня в четири часа следобед, изненада сам себе си, като го грабна бързо с надеждата да е съдружничката му, но видя непознат номер. Чудеше се дали няма отново да чуе Рокъби или друг непознат кръвен роднина, когато отговори:

– Страйк.

– Какво? – прозвуча остър женски глас, сочещ към средната класа.

– Корморан Страйк на телефона. Кой се обажда?

– Клеър Спенсър, социалната работничка на семейство Аторн. Оставили сте съобщение за мен.

– О, да – отвърна Страйк, придърпа си кухненски стол и седна. – Благодаря, че се свързвате с мен, госпожо... госпожице... Спенсър.

– Госпожа – уточни тя и прозвуча съвсем леко развеселена. – Може ли да попитам... Вие онзи Корморан Страйк ли сте?

– Съмнявам се да има много други – каза Страйк.

Посегна към цигарите си, после ги бутна настрани. Наистина се налагаше да ги намали.

– Ясно – каза Клеър Спенсър. – Бях леко стъписана да получа съобщение от вас. Откъде познавате семейство Аторн?

– Името им изникна – поясни Страйк, като си помисли колко крайно неточно бе това описание – по време на разследването на случай.

– Вие ли сте този, дето е отишъл в магазина на съседа от дол­ния етаж и го е заплашвал?

– Не съм го заплашвал – отговори Страйк. – Отношението му ми се видя агресивно и го предупредих, че имат приятели, които няма да погледнат добре на тормоз от негова страна.

– Ха – възкликна Клеър вече по-сърдечно. – Той наистина е ужасен човек. Опитва се от години да ги изтика от апартамента. Иска да купи цялата сграда. Махна носеща стена, после се опита да обвини Дебора и Самхайн, че таванът му провиснал. Причинява им много стрес.

– Той каза, че неотдавна апартаментът бил... – Страйк за малко щеше да каже „ошушкан“, но се постара да го изрази по-учтиво – ... основно разчистен.

– Да, не отричам, че беше голяма бъркотия вътре, но го спретнахме. А колкото до твърденията му, че са причинили конструк­тивни увреждания, извикахме техническо лице и той потвърди, че няма нередности от тяхна страна. Но този човек е голям интересчия. Добре сте сторили, като сте го предупредили. Той си мисли, че след като те нямат кой знае колко близки роднини, може да му се размине да ги преследва. Та какъв случай разследвате?

Страйк ѝ разправи сбито за изчезването на Марго Бамбъро през 1974 година и за информацията, отвела го пред вратата на Аторн.

– И тъй – обобщи накрая, – исках да говоря с човек, който да може да ми каже доколко мога да разчитам на казаното от тях.

Настъпи кратко мълчание.

– Разбирам – каза Клеър, като сега звучеше малко по-предпазливо. – Боя се, че като техен социален работник имам дълг за конфиденциалност, така че...

– Може ли да ви задам някои въпроси? Ако не сте в положение да отговорите, очевидно ще го приема.

– Добре – съгласи се тя.

Той остана с впечатлението, че действията му, свързани с железаря, упражняващ тормоз, са я привлекли на негова страна.

– Те са явно достатъчно способни да живеят сами – отбеляза Страйк.

– С известна помощ, да – отвърна Клеър. – И всъщност се справят много добре. Имат силна взаимна връзка. Вероятно тя ги е поддържала, та да могат да останат извън институционална грижа.

– И какво точно...

Страйк се затрудни да формулира въпроса с нужната деликатност. Клеър му се притече на помощ.

– Синдром на Мартин-Бел – поясни тя. – Дебора е относително добре функционираща, макар да има известни социални зат­руднения, но може да чете и прочее. Самхайн се справя по-добре социално, но когнитивните му увреждания са по-големи от тези на майка му.

– А бащата, Гуилерм...?

Клеър се засмя.

– Техен социален работник съм само от няколко години. Не съм познавала Гуилерм.

– И не можете да ми кажете доколко е бил вменяем?

Настана по-дълга пауза.

– Ами, предполагам... – подхвана тя, – било е общоизвестно, че той е бил много странен. Различни членове на семейството ми говориха за него. Очевидно е вярвал, че може да урочасва хора с черна магия.

– Дебора ми каза нещо, което намерих за малко тревожно. Става дума за един лекар, доктор Бренър, който е работил заедно с доктор Бамбъро в медицинската служба „Сейнт Джон“. Може да е имала предвид медицински преглед, но...

Стори му се, че Клеър проговори нещо.

– Моля?

– Не, нищо. Какво точно ви каза тя?

– Спомена, че трябвало да си свали гащите, а не искала, но Гуилерм ѝ казал, че трябва. Предположих...

– И той е бил лекар?

– Да – потвърди Страйк.

Отново настана пауза, този път по-дълга.

– Не знам какво да ви кажа – изрече най-сетне Клеър. – Възможно е да е било медицински преглед, но... много мъже са посещавали този апартамент.

Страйк запази мълчание, като се чудеше правилно ли е разбрал.

– На Гуилерм му е било нужно да се снабдява отнякъде с пари за пиене и дрога – поясни Клеър. – От онова, което Дебора е разкрила пред социалните работници през годините, според нас... е, няма как да го кажа тактично, действал е като неин сутеньор.

– Господи – промърмори, отвратен, Страйк.

– Разбирам ви – каза Клеър. – От нейни откъслечни фрази пред хората, грижили се за нея, заключихме, че Гуилерм е извеждал Самхайн навън, когато тя е била с клиент. Ужасно е. Тя е толкова уязвима. Като се сложи чертата, не ми е мъчно за Гуилерм, че е умрял млад. Но моля ви, не споменавайте нищо от това пред близките на Дебора, ако говорите с тях. Нямам представа колко знаят те, а в настоящото време тя е доволна и спокойна. Няма нужда никой да бъде разстройван.

– Не, разбира се, че не – отвърна Страйк и си припомни думите на Самхайн: „Джо Бренър беше дърт мръсник“.

– Доколко надеждна е според вас паметта на Самхайн?

– Защо, какво ви е казал?

– Няколко неща, споменати от чичо му Тюдор.

– Хора със синдрома на Мартин-Бел имат достатъчно добра дългосрочна памет – съобщи предпазливо Клеър. – Бих казала, че сигурно е по-надежден за неща, казани от чичо му Тюдор, отколкото по много други въпроси.

– Чичо Тюдор явно е имал идея за случилото се с Марго Бамбъро. Включва хора, наречени „Нико и момчетата му“.

– А, да – промълви Клеър. – Знаете ли кой е това?

– Слушам ви.

– В Клъркънуел е живеел стар гангстер, на име Николо Ричи – каза Клеър. – Самхайн обича да приказва за „Нико и момчетата му“. Сякаш са някакви фолклорни герои.

Поговориха още няколко минути, но Клеър нямаше какво интересно да добави.

– Е, много ви благодаря, че се свързахте с мен – каза ѝ Страйк. – Виждам, че и социалните работници също като детективите работят в събота.

– Хората не спират да се нуждаят от помощ през уикенда – посочи тя. – Желая ви успех. Надявам се да откриете какво се е случило с горката лекарка.

Но той разпозна от тона ѝ, колкото и дружелюбен да беше, че това ѝ се струва много малко вероятно.

Главоболието на Страйк се бе свело до тъпо пулсиране, което се засилваше, ако се наведеше или се изправеше твърде рязко. Върна се към методичната си подготовка за пътуването до Корнуол на следващия ден: изпразни хладилника си от бързо развалящи се продукти, приготви сандвичи за пътуването, изслуша новините, които го осведомиха, че този ден трима души са станали жертва на неблагоприятните климатични условия; приготви си сака; погрижи се за имейлите си, пусна съобщение, че е извън офиса, с което пренасочваше потенциалните клиенти към Пат, прегледа графика, за да се увери, че е съобразен с отсъствието му. По време на всички тези задачи надаваше ухо към мобилния си телефон за съобщение от Робин, но нищо не идваше.

Накрая в осем часа, когато тъкмо си приготви пържена вечеря, която сметна, че заслужава с оглед на махмурлука си и многото работа, свършена този ден, телефонът му най-сетне бипна. През масата видя, че са пристигнали три последователни дълги съобщения. Като знаеше, че той заминава на следващата сутрин и нямаше яснота кога ще се върне, Робин явно бе подхванала процеса на помирение, както жените имаха навик да правят, с есе на тема многобройните ѝ оплаквания от него. Отвори първото съобщение с великодушната настройка да приеме почти всякакви условия в мирните преговори и чак тогава осъзна, че е от непознат номер.

Следващото съобщение от същия номер гласеше:

Продължението беше в третото съобщение:

Имаше и четвърто последно съобщение:

Страйк изчете два пъти цялата поредица. После затвори очи и като милиони свои събратя човеци се зачуди защо бедите никога не идеха поединично, а прииждаха като лавини и всеки следващ удар още повече те дестабилизираше.

43

За облекчение на Робин, тримата ѝ гости станаха рано на следващата сутрин, защото искаха да прекарат един пълен ден в Лондон. Всички бяха умълчани след вечерята, която Робин наричаше пред себе си „онзи кошмар“. Опасяваше се от сълзлива молба за прошка от страна на Кортни, която изглеждаше особено потисната, така че изобрази весела енергичност, каквато със сигурност не чувстваше, препоръча евтини заведения за хранене и места за приятно прекарване, преди да изпроводи студентите. Тъй като по график днес трябваше да проведе нощно следене на Елинор Дийн, даде резервен ключ на Джонатан и никак не съжаляваше, че най-вероятно щеше още да е в Стоук Нюингтън, преди студентите да се отправят обратно към Манчестър, защото възнамеряваха да хванат влака в късните часове на неделната сутрин.

Тъй като не желаеше да се озове насаме с Макс, в случай че той пожелаеше да извърши аутопсия на предишната вечер, Робин се самозаточи в стаята си за през целия ден, където продължи да работи на лаптопа си и да се опитва да блокира вълните на гняв срещу Страйк, както и желанието си да ревне. С все сила се стараеше да се съсредоточи върху установяването кой бе живял на „Джерусалем Пасидж“ по времето на изчезването на Марго, но мислите ѝ постоянно се връщаха към съдружника ѝ.

Робин никак не беше изненадана, че той не ѝ се обади, но прок­лета да бъдеше, ако тя първа инициираше контакт. Не би могла да оттегли и една своя дума от онова, което изрече, след като го гледа как повръща до бордюра, защото ѝ беше писнало да бъде приемана за даденост по начини, за които Страйк дори не си даваше сметка.

Но когато следобедът отмина, а дъждът продължаваше да вали зад прозореца ѝ, макар да не бе пила колкото Страйк, започна да усеща притъпено главоболие. Всеки път, щом си припомняше злощастната вечеря и изкрещяното срещу Страйк на улицата, беше изпълвана от равни части страдание и ярост. Искаше ѝ се да може да заплаче, но гърдите ѝ бяха толкова стегнати, че и това не ѝ бе по силите. Гневът ѝ пламваше наново всеки път, като върнеше в ума си атаките на Страйк срещу нейните гости, но после неволно започна да прехвърля в главата си аргументите на Кортни и Кайл. Беше сигурна, че никой от тях не се е сблъсквал с грозната реалност, връхлитала нея, и то не само в мрака под стълбището в общежитието, а по време на работата ѝ при Страйк: пребити жени, изнасилени момичета, смърт. Те не искаха да чуват историите на Страйк, защото бе толкова по-успокояващо да вярваш, че езикът може да промени света. Но нищо от това не смекчаваше чувствата към съдружника ѝ, тъкмо обратното, ядосваше се, че е съгласна с него. Той просто си търсеше някой, когото да нападне, а тя трябваше да плати цената.

Робин се застави да продължи да работи, защото работата бе единствената ѝ константа, нейно спасение. Към осем часа вечерта, след щателен преглед на онлайн регистрите, Робин вече бе сигурна, че няма жител на „Джерусалем Пасидж“, който да е там от четиресет години. До този момент вече беше толкова огладняла, че наистина ѝ се налагаше да хапне нещо, което, боеше се, означаваше да се срещне с Макс и да обсъждат Страйк.

И то се знае, когато отиде в дневната, завари Макс да гледа телевизия с Уолфганг в скута си. В мига, в който я видя, изключи звука и сърцето на Робин се сви.

– Добър вечер.

– Здравей – каза Робин. – Ще си приготвя вечеря, ти искаш ли нещо?

– Остана още от задушеното, ако ти се яде.

– Значи, Страйк не го е излапал всичкото?

Реши да го спомене първа, та да се свърши с това. Личеше си, че Макс има какво да каже.

– Не – отвърна Макс. Премести сънения Уолфганг на канапето и се отправи към кухнята. – Ще ти го стопля.

– Няма нужда, аз мога...

Но Макс си беше наумил да го свърши и когато Робин седна на масата с храната и питието си, той се настани до нея с бира. Това бе крайно необичайно и Робин се почувства нервна. Дали не я подготвяше за нежелано съобщение? Да не би Макс все пак да бе решил да продаде апартамента?

– Така и не съм ти казвал как се озовах с такъв хубав апартамент, нали? – подхвана той.

– Не си – отговори Робин предпазливо.

Настана пауза. Макс се усмихна.

– Хората обикновено казват: „Да му се не види, какво се обърка?“. Но по-далеч не се стига, нали? Забелязал съм го. Не се задават много въпроси.

– Често се сблъсквам с това в работата си – отбеляза Робин.

Но не по тази причина не беше разпитвала Макс за финансите му и не затова не попита сега какво се бе объркало с тялото и лечението му. Робин имаше твърде много неща в собственото си минало, които не би желала да бъдат обсъждани и да причиняват дискомфорт на околните.

– Преди седем години получих сърцебиене – каза Макс, вперил поглед в етикета на бирата си. – Аритмия. Бях насочен към сърдечен специалист и той ме оперира: отвори ме и отстрани синоатриалния ми възел. Сигурно не знаеш какво е това? – Той погледна към Робин и тя поклати глава. – И аз не знаех, докато не разкараха моя. В общи линии премахнаха способността на сърцето ми да бие самостоятелно. В крайна сметка се наложи да ми поставят пейсмейкър.

– О, не – промълви Робин и вилицата ѝ с набоденото парче месо увисна във въздуха.

– А най-красивото в историята беше, че нищо от това не е било необходимо. Поначало не е имало нищо нередно в синоатриалния ми възел. Оказа се, че изобщо не съм страдал от атриална тахикардия. Било е сценична треска.

– Аз... Макс, толкова много съжалявам.

– Да, никак не беше добре – кимна Макс и отпи от бирата си. – Две излишни сърдечни операции, безкрайни усложнения. Изгубих възлагания, четири години стоях без работа и още съм на антидеп­ресанти. Матю каза, че непременно трябва да възбудя съдебен иск срещу лекарите. Сигурно нямаше да го направя, ако той не ме беше тласкал да го сторя. Адвокатски хонорари. Купища стрес. Но накрая спечелих и получих голямо обезщетение, а той ме убеди да го вложа в добра собственост. Юрист е, печели много пари. Та така, той купи този апартамент.

Макс отмести от челото си гъстата си руса коса и погледна Уолфганг, доприпкал до масата да се наслади още веднъж на аромата на задушеното.

– Седмица след като се нанесохме, ме сложи да седна срещу него и ми съобщи, че си тръгва. Мастилото още не беше изсъхнало върху ипотеката. Каза, че се борил с това, защото изпитвал лоялност към мен заради всичко, което бях преживял, но повече не можел да се съпротивлява на чувствата си. Обясни ми как осъзнал – додаде Макс с невесела усмивка, – че жалостта не е любов. Настоя да задържа апартамента, не пожела да му изплатя нищо, както би могъл да постъпи, така че просто ми приписа своята половина. Очевидно с цел да се чувства по-малко виновен. И се хвана с Тиаго. Той е бразилец, собственик на ресторант.

– Звучи като истински кошмар – промълви Робин.

– И така беше... Наистина трябва да престана да чета постовете им в инстаграм. – Макс въздъхна и разсеяно потърка ризата си върху белезите на гърдите си. – Естествено, мина ми през ума да го продам, но почти не бяхме живели заедно тук, та жилището не беше обременено със спомени. А и нямах енергията отново да търся апартамент и да се местя, така че си останах тук и всеки месец с мъки събирам вноската за ипотеката.

На Робин ѝ се струваше, че се досеща защо Макс ѝ разправя всичко това, и предчувствието ѝ се потвърди, когато той я погледна право в очите и каза:

– Просто исках да ти кажа колко съжалявам за случилото се с теб. Нямах представа. Илза ми каза само, че са те държали под дулото на оръжие...

– О, не бях изнасилена тогава – поясни Робин и като видя изненадата, изписана по лицето на Макс, се разсмя. Очевидно се дължеше на силната ѝ умора, но все пак бе облекчение да открие елементи от черна комедия в тази литания от ужасии, които човешките същества си причиняваха едни на други, макар че нямаше съвсем нищо смешно в това: нито в осакатеното му сърце, нито в маската на горила, населяваща кошмарите ѝ. – Не, изнасилването беше преди десет години. Тогава напуснах университета.

– Мамка му – изруга Макс.

– Да, никак не беше добре – повтори като ехо Робин думите на Макс.

– А това с ножа кога се случи? – попита Макс с поглед върху ръката на Робин над китката, а тя отново се засмя.

Ами какво друго ѝ оставаше да направи?

– Това беше преди две години.

– Докато работеше за Страйк ли?

– Да – потвърди Робин и спря да се смее. – Чуй, за снощи...

– Беше ми приятно снощи – прекъсна я Макс.

– Не може да го казваш сериозно.

– Напълно сериозен съм. Беше много полезно за изграждането на образа ми. Той има излъчването на истински голям мъж, от тия, дето не им минават глупости, не мислиш ли?

– Тоест държи се като гадняр?

Макс се засмя и вдигна рамене.

– Много по-различен ли е, когато е трезвен?

– Да – отвърна Робин. – Ами... и аз не знам. Не е чак такъв гадняр. – И преди Макс да е успял да попита още нещо за Страйк, побърза да каже: – За готвенето ти беше прав обаче. Беше фантастично. Много ти благодаря, добре ми дойде да хапна.

След като разчисти, Робин се върна долу и взе душ, преди да се преоблече за вечерната си смяна. Оставаше ѝ още час, докато смени Хъчинс, затова седна на леглото и взе да пише вариации на името Пол Сачуел в Гугъл. Пол Л Сачуел. ЛП Сачуел. Пол Ленард Сачуел. Лио Пол Сачуел.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя погледна екрана. Беше Страйк. След миг или два прие обаждането, но не каза нищо.

– Робин?

– Да.

– Можеш ли да говориш?

– Да – отвърна отново тя и насочи очи към тавана, а сърцето ѝ заби по-бързо.

– Обаждам се да се извиня.

Робин беше толкова смаяна, че не каза нищо няколко секунди. После прочисти гърло и попита:

– Спомняш ли си изобщо за какво има да се извиняваш?

– Ъъ... да, струва ми се – отговори Страйк. – Аз... нямах предвид да намесвам онова. Трябваше да си дам сметка, че не е тема, която ти би искала да се обсъжда по време на вечеря. Не ми хрумна.

Най-сетне очите на Робин се напълниха със сълзи.

– Добре – каза тя, като се помъчи да прозвучи небрежно.

– Съжалявам също, че бях груб с брат ти и приятелите му.

– Благодаря ти – каза Робин.

Последва мълчание. Навън дъждът продължаваше. После Страйк попита:

– Илза обаждала ли ти се е?

– Не – отвърна Робин. – А Ник на теб?

– Не.

Отново мълчание.

– Значи, всичко е наред между нас? – осведоми се Страйк.

– Да – каза Робин и се зачуди истина ли беше това.

– Ако съм те приемал за даденост – изрече Страйк, – искрено съжалявам. Ти си ми най-добрата.

– О, да го вземат дяволите, Страйк – подсмръкна Робин, като изостави преструвките, че не плаче.

– Какво?

– Ти просто... адски вбесяващ си.

– Защо?

– Да кажеш това. Сега.

– Не за пръв път го казвам.

– Всъщност е за пръв път.

– Казвал съм го на други хора.

– Аха – възкликна Робин, като вече плачеше и се смееше едновременно и посягаше за носни кърпички. – Ама не е същото, като да го кажеш на мен.

– Ами сега като го посочваш, да, май че не е – прие Страйк.

Седеше и пушеше до малката си кухненска маса с гетинаксов плот, а неизменният дъжд плющеше по прозореца на мансардата му. Някак си съобщенията на Шарлот го бяха убедили, че трябва да се обади на Робин и да оправи нещата, преди да тръгне към Корнуол и Джоун. И сега гласът и смехът ѝ имаха своето обичайно въздействие върху него, караха го да приема нещата като една идея по-малко ужасни.

– Кога тръгваш? – попита Робин и избърса очите си.

– Утре в осем. С Луси имаме среща в агенцията за коли под наем. Взехме джип.

– Много да внимаваш – поръча Робин.

Чула бе по новините този ден за трима загинали, след като се бяха опитали да пътуват през вятъра и наводненията.

– Да. Не мога да се престоря, че не ми се ще ти да шофираше. Луси е ужасна на волана.

– Сега пък не можеш да престанеш да ме хвалиш. Простих ти вече.

– Сериозно говоря – каза Страйк, вперил очи в упорития дъжд. – С тоя твой курс за професионално шофиране си единствената, с която не се боя да се возя.

– Мислиш ли, че ще успеете да се доберете?

– Може би не докрай с джипа. Но Полуърт ще ни пресрещне с лодка. Няма начин да отлагаме. На Джоун може би ѝ остават броени дни.

– Ще те мисля – промълви Робин. – Ще стискам палци и на ръцете, и на краката.

– Благодаря, Робин. Обаждай се.

След като Страйк затвори, Робин седя известно време да се наслаждава на изпълнилото я чувство на лекота. После придърпа лаптопа си, за да го затвори, преди да тръгне за работа с ландроувъра. Небрежно, както се хвърлят заровете един последен път, преди да станеш от игралната маса, написа в Гугъл „Пол Сачуел, художник“.

– Какво – отрони на глас Робин, сякаш лаптопът ѝ беше проговорил.

Кликна на резултата и екранът бе изпълнен от уебсайта на Музея и художествената галерия на Лемингтън Спа. Не го беше виждала нито веднъж при всичките часове издирване на Сачуел. Тази страница или току-що бе създадена, или поправена.

Робин прехвърли надолу през снимките на разните художници, докато го видя.

Нямаше никакво съмнение, че е същият човек. Лицето му бе набръчкано, зъбите пожълтели, гъстата му къдрава коса бе побеляла и оредяла, но още беше дълга до раменете, а под разкопчаната риза личеше обилно побеляло окосмяване.

44

Бурните води, дъждът и безмилостният вятър, които ги посрещнаха, си бяха съвсем реални и все пак битката на Страйк и Луси да се доберат до Сейнт Моус притежаваше странния ефект на сън. И двамата знаеха, че в края му ги чака смърт; и двамата бяха решени, че успеят ли да заварят Джоун жива, ще останат с нея, докато умре.

Дърветата наоколо се огъваха и пукаха, докато бързаха по магистралата. Трябваше да заобикалят широки езера, които доскоро бяха представлявали поле, и това ги отклоняваше с километри от пътя им. На два пъти се натъкнаха на пътни блокади и им бе наредено от гневни полицаи да обърнат назад. С упорство продължиха напред и в един момент изминаха осемдесет километра, за да осъществят реален напредък от трийсет. Слушаха всяка осъвременена климатична прогноза и им ставаше все по-ясно, че в някакъв момент ще се наложи да изоставят джипа. Дъжд обливаше колата, силният вятър отделяше чистачките от стъклата, братът и сестрата се редуваха да шофират, водени от едничка цел и временно забравили всички други грижи.

Страйк бе изненадан и благодарен, когато кризата му разкри една различна Луси, също както болестта бе му представила различна Джоун. Сестра му беше изцяло фокусирана върху онова, което трябваше да бъде направено. Дори шофирането ѝ беше различно без тримата ѝ шумни синове на задната седалка, които се въртяха и подритваха, ако пътуването траеше повече от двайсет минути. Забравил бе колко оправна и практична можеше да бъде Луси, какво търпение и решимост бе способна да прояви. Спокойствието ѝ рухна едва когато на петдесет километра от Сейнт Моус наводненията и падналите дървета бяха направили пътя непроходим. Докато Луси седеше отпусната над волана и плачеше, скрила лицето си в длани, Страйк излезе от джипа, застана под дърво, за да се заслони от неспирния дъжд, възползва се от възможността да запали цигара и позвъни на Дейв Полуърт, който бе в готовност да им се притече на помощ.

– Да, и ние си мислехме, че там ще ви се наложи да спрете – каза Полуърт, когато Страйк му съобщи позицията им.

– Кои „ние“?

– Ами не мога да свърша това сам, нали, Диди? Ще сме при вас до час. Седете в колата.

И наистина час по-късно, верен на думата си, Дейв Полуърт се появи от спускащия се здрач с още петима мъже, двама от които членове на местната спасителна служба, а другите трима – стари съученици на Страйк. Облечени в мушами и донесли непромокаеми рибарски ботуши за най-тежките преходи, мъжете взеха багажа на Страйк и Луси. Паркираха джипа на странична улица и поеха пеша.

Кракът на Страйк започна да пулсира болезнено при допира с протезата дълго преди края на двата часа път по мочурлива земя и хлъзгав асфалт. Наложи се да изостави гордостта си и да позволи на двама от старите си училищни приятели да го подкрепят от двете страни. Вече бе паднал мрак, преди да стигнат до двете лодки, които Полуърт бе уредил за прекосяване на наводненото поле. Редуваха се да гребат, ориентираха се с помощта на фенери и компаси.

Полуърт се бе обадил на всичките си приятели и познати, за да съдействат за придвижването на Страйк и Луси през опустошения от бурите полуостров. Десетина километра изминаха благодарение на трактор, теглещ ремарке, но в някои случаи бяха принудени да газят в леденостудена вода, като дребната Луси склони да бъде качена на гръб от най-едрия лодкар.

Четири часа след като оставиха джипа, се добраха до Сейнт Моус. Пред портата на къщата на Тед и Джоун братът и сестрата се прегърнаха на сбогуване с всеки от придружителите си.

– Не започвай – рече Дейв Полуърт, когато грохналият от умора и болки Страйк се опита да формулира с думи нещо неизразимо. – Влизайте вътре, защо иначе беше всичко?

Тед, на когото бяха звънели редовно през време на пътуването си, ги посрещна по пижама на задната врата с обляно от сълзи лице

– Не вярвах, че ще се доберете – повтаряше пак и пак, докато им правеше чай. – Направо не вярвах.

– Как е тя? – попита треперещата Луси, когато тримата седнаха в кухнята, обхванали с длани чашите с чай и похапващи препечени филийки.

– Днес успя да хапне малко супа – каза Тед. – Сега спи много. Но когато е будна, приказва ѝ се. Няма да е на себе си от радост, като види, че сте пристигнали.

И така се занизаха дни със същото усещане за живот насън като по време на пътуването им. Отначало Страйк, чийто отрязан наполовина крак беше изранен след мъчителното придвижване, изостави протезата си и подскачаше из малката къща, опиращ се в столове и стени. Четеше имейлите на Робин и им отговаряше, но новините ѝ за работата на агенцията сякаш долитаха от място, много по-далечно от Лондон.

Джоун вече беше крехка като птичка, костите ѝ стърчаха под прозрачната кожа. Беше дала ясно да се разбере, че иска да умре у дома си, не в болницата в Труро, тъй че лежеше смалена и съсухрена в голямото двойно легло, почти изцяло запълващо спалнята – легло, купено с оглед да побере едрия Тед, тогава висок, мускулест мъж, току-що уволнил се от Кралската военна полиция и станал впоследствие член на местната спасителна служба.

Денем Страйк, Тед и Луси се редуваха да седят край постелята на Луси, защото независимо дали беше будна, или спеше, харесваше ѝ да знае, че някой от тях е край нея. Керенза идваше сутрин и следобед и единствено в тези случаи семейството се оттегляше от стаята. Джоун вече не беше в състояние да преглъща лекарството си, тъй че Керенза започна да ѝ инжектира морфин през абокат. Страйк знаеше, че тя измива леля му и ѝ помага за още по-интимни функции: дългият период на възстановяването след ампутацията на крака му не бе оставил у него илюзии относно задълженията на медицинските сестри. Със своята доброта, човечност и сръчност Керенза бе един от малкото хора, които Страйк приемаше на драго сърце в изложената на течение кухня.

А Джоун все още се държеше. Минаха три дни след пристигането им, четири: тя спеше почти непрекъснато, но оставаше вкопчена в живота.

– Заради вас двамата е – казваше Тед. – Не иска да си иде, докато сте тук.

Страйк изпадаше в страховити мълчания, твърде обхватни, та да бъдат запълнени от човешки гласове. Нервите му бяха опънати от постоянното подрънкване на лъжички в топли напитки, приготвяни от едната потребност да се върши нещо, от сълзите, проливани от чичо му Тед, когато си мислеше, че никой не го вижда, от приглушените въпроси на добронамерени съседи.

На петия ден пристигна Грег, мъжът на Луси, заедно с тримата им синове. Съпрузите бяха обсъждали доколко е разумно да бъдат откъснати момчетата от училище и подложени на все още рис­кованото пътуване, макар че бурите най-сетне бяха утихнали, но Луси не изтърпяваше повече да е отделена от тях. Момчетата бяха отведени в стаята на Джоун да я видят и тя успя да се усмихне на всяко от тях. Дори Люк бе притихнал след това, а Джак плака.

Вече бяха нужни и двете стаи за гости за новопристигналите и Страйк без възражения се върна да спи на дивана.

– Ужасно изглеждаш – уведоми го без заобикалки Полуърт на шестия ден, а Страйк така се и чувстваше, след като се будеше на всеки час върху дивана, тапициран с конски косъм. – Я да идем да пийнем по бира.

– Може ли и аз да дойда? – примоли се с надежда Джак. Проявяваше тенденция да се навърта повече около Страйк, отколкото край баща си, докато Луси седеше горе с Джоун.

– Може, ако баща ти позволи – отвърна Страйк.

В момента Грег обикаляше из градината с притиснат до ухото си телефон и се опитваше да даде своя принос към конферентен разговор с офиса си в Лондон, а Люк и Адам ритаха топка около него. Грег изрази съгласие с вдигнат палец.

И тъй, Страйк, Полуърт и Джак поеха заедно към центъра на града. Макар небето да бе мрачно, а пътищата още мокри, вятърът най-накрая бе утихнал. Когато стигнаха до брега, телефонът на Страйк иззвъня. Той отговори, без да спира да върви.

– Страйк.

– Пищяла е. Получих съобщението ти.

– Оставих го преди десет дни – посочи Страйк.

– Бях зает, неблагодарно лайно такова.

– Прощавай – промърмори Страйк.

Махна на другите двама и спря до стената на пристанището, загледан в сиво-зеленото море и мъгливия хоризонт.

– Заврях си носа тук-там – каза Пищяла, – но да знаеш, че няма да разбереш коя е била мацката, Горелка. Онази на филма. Никой не знае. Трябва тежко да се е провинила, щом се е стигнало дотам.

– Искаш да кажеш, че си го е заслужавала – подхвърли Страйк, като оглеждаше гладкото море.

При сегашния му вид не беше за вярване, че бе причинило такива беди на града.

– Не казвам, че си го е заслужавала, казвам само, че такова нещо е изключение дори за Ричи Мръсника – нетърпеливо уточни Пищяла. – Ти да не си в някой карцер?

– Какво?

– Къде си, мамка му? Никакъв шум не се чува около теб.

– В Корнуол.

За миг Страйк очакваше Пищяла да попита къде е това. Беше забележително невеж относно всичко извън Лондон.

– И чий го дириш в Корнуол?

– Леля ми умира.

– О, да му се не види. Съжалявам.

– Къде е той сега?

– Кой?

– Ричи.

– В старчески дом, казах ти.

– Добре. Благодаря за опита, Пищял. Оценявам го.

Може би за пръв път, откакто се знаеха, Пищяла бе този, който спря Страйк да не затвори.

– Ей... ей!

– Какво? – попита Страйк, като отново вдигна телефона до ухото си.

– Защо се интересуваш къде е? Няма да говориш с Ричи. Ти приключи.

– Не съм приключил – възрази Страйк, примижал срещу морския бриз. – Все още не съм открил какво се е случило с лекарката.

– О, мамка му. Да не искаш да те гръмнат в главата?

– Ще се видим, Пищял – каза Страйк и преди старият му приятел да е успял да си отвори устата, прекъсна разговора и изключи звука на телефона си.

Полуърт вече беше седнал с Джак, когато Страйк влезе във „Виктъри“, и на масата имаше две бири и кока-кола.

– Тъкмо казвах на Джак – обърна се Полуърт към Страйк, когато детективът седна. – Нали, моето момче? – попита той Джак, който кимна, сияещ. – Като порасне, това ще е неговият местен пъб.

– На петстотин километра от мястото, където живее?

– Роден е в Корнуол, току-що ми го съобщи.

– О, да – кимна Страйк. – Бях забравил.

Семейството бе гостувало на Тед и Джоун и родилните болки на Луси бяха настъпили с месец по-рано. Тъй че Джак се бе появил на бял свят в същата болница в Труро, в която бе роден и Страйк.

– И си Нанкароу по майка – продължи Полуърт към Джак, който се опиваше от одобрението му. – Това те прави кореняк корнуолец.

Полуърт се обърна към Страйк.

– Кой беше този на телефона? Чувахме кокни изговора му от цял километър.

– Един с прякор Пищяла – отвърна Страйк. – Разправял съм ти за него. Майка ми го прибра от улицата една вечер, наръган с нож. И той ни осинови.

Страйк отпи от бирата си и се почуди как биха се погодили Полуърт и Пищяла, ако се срещнеха, което бе много слабо вероятно. Реши, че можеше и да се ступат един друг. За Страйк бяха като две парчета от различни пъзели, нямаха допирна точка. При споменаването на наръгване с нож Полуърт хвърли поглед към Джак, а Страйк свали чашата си и каза:

– Не се тревожи за него. Иска да постъпи във Военната полиция като Тед и мен.

Джак засия още повече. Чувстваше се на седмото небе.

– Може ли да опитам бирата? – попита той чичо си.

– Не прекалявай – отвърна Страйк.

– Виж това – обади се Полуърт и посочи страница във вестника, който бе взел. – Парламентът се опитва да сплаши шотландците. Тия копе...

Страйк се прокашля. Джак се изхили.

– Пардон – рече Полуърт. – Ама може ли такова нещо? Казват им, че не могат да запазят лирата, ако гласуват за независимост. Естествено, че ще запазят лирата. Това е в интерес на всички...

През следващите десет минути говори за малкия национализъм, за очевидните аргументи в защита на исканията на шотландците и корнуолците за независимост, за идиотщината на опонентите им, докато Джак започна да гледа с празен поглед и като крайна мярка Страйк насочи разговора към футбол. „Арсенал“, както бе предвидил, бяха загубили от бранещия титлата си „Ба­йерн Мюнхен“ и той не се съмняваше, че при мача реванш ще отпаднат. Двамата с Тед бяха гледали първия мач заедно и успешно се бяха престрували, че ги е грижа за резултата. Страйк позволи на Полуърт да оспори фала, заради който Шчесни бе отстранен, и темата за политика бе милостиво изоставена.

Страйк си мислеше за Полуърт по-късно вечерта, докато лежеше в тъмното отново на дивана от конски косъм, неспособен да заспи. В умората му вече имаше някаква трескавост, усилена от болките в тялото му, непрестанното напрежение от присъствието му тук, в тази пренаселена къща, в очакване стопеното тяло горе да се предаде.

В това му състояние в ума му кръжеше бъркотия от идеи. Мис­леше за категории и граници, от онези, които искаме да създаваме и налагаме, до другите, от които искаме да се изтръгнем и да ги разрушим. Припомняше си фанатичното пламъче в очите на Полуърт, като настояваше за по-твърда граница между неговия район и останалата Англия. Заспа, замислен за измишльотините на астрологията, и сънува Леда да реди картите си таро в комуната в Норфък, където бяха живели тъй отдавна.

Страйк бе събуден в пет часа от собственото си болящо тяло. Като знаеше, че Тед скоро ще се събуди, стана и се облече, готов да поеме бдението край леглото, докато чичо му закусеше.

И то се знае, щом чу стъпките на Страйк на горната площадка, Тед се появи от спалнята по халат.

– Приготвих ти чай – прошепна Страйк. – В чайника в кухнята е. Аз ще поседя при нея.

– Добро момче си ти – прошепна в отговор Тед и потупа Страйк по ръката. – Тя спи сега, но в четири часа си побъбрих с нея. От дни не беше говорила толкова.

Разговорът със съпругата му очевидно го бе ободрил. Пое надолу за закуската си, а Страйк влезе безшумно в познатата стая и зае позиция на стола с твърда облегалка край Джоун.

Доколкото Страйк знаеше, тапетите не бяха сменяни от самото нанасяне на Тед и Джоун в къщата. Не бяха имали друг дом в града, където и двамата бяха отраснали, след като Тед бе напуснал армията. Тед и Джоун сякаш не забелязваха колко опърпана бе станала къщата през десетилетията. При все че Джоун бе такава чистница, след като веднъж жилището бе обзаведено и подредено, не виждаше нужда да променя нещо. Тапетите бяха на десен от малки лилави букетчета и Страйк си спомняше как като малко дете бе прекарвал пръст по съединяващите ги геометрични мотиви, когато рано сутрин се бе вмъквал в леглото при Тед и Джоун. Двамата бяха още сънени, а той настояваше за закуска и разходка до плажа.

Двайсет минути, след като бе седнал до нея, Джоун отвори очи и изгледа Страйк толкова безизразно, та на него му се стори, че не го разпознава.

– Аз съм, Джоун – каза тихо той и приближи стола до леглото, като включи нощната лампа с абажура с пискюли. – Корм. Тед отиде да закуси.

Джоун се усмихна. Ръката ѝ сега бе съвсем костелива. Пръс­тите потрепнаха. Страйк я пое в собствената си длан. Тя каза нещо, което той не успя да чуе, затова наведе глава към лицето ѝ.

– Какво каза?

– Ти си... добър човек.

– О, знам ли, дали е така – промърмори Страйк.

Стисна леко ръката ѝ, боящ се да не я напряга прекалено. Старческото оцветяване на роговицата около ирисите караше сините ѝ очи да изглеждат още по-избледнели. Той си мислеше за всичките случаи, когато би могъл да идва на гости и не го беше правил. За пропуснатите поводи да позвъни. За забравените ѝ рождени дни.

– ... помагаш на хората...

Вгледа се в него и после с върховно усилие промълви:

– Горда съм с теб.

Той искаше да заговори, но нещо блокираше гърлото му. След секунди видя клепачите ѝ да се спускат.

– Обичам те, Джоун.

Думите излязоха дрезгави и едва чути, но му се стори, че тя се усмихна, преди да потъне в сън, от който нямаше да се събуди.

45

Робин още беше в офиса, когато Страйк се обади една вечер с новината, че Джоун е починала.

– Много съжалявам за това, но трябва да остана, докато уредим погребението – каза ѝ. – Има да се върши много, а Тед е буквално разбит.

Току-що бе споделил с Тед и Луси желанието на Джоун за пог­ребението ѝ, с което хвърли и двама им в ридания край кухненската маса. Тед плачеше, трогнат, че съпругата му е взела предвид неговото удобство и улеснение, както бе правила през петдесетте години на брака им, а също заради новината, че накрая тя бе пожелала да влезе в морето и да го чака там. В случая с Луси причината бе, че няма да има гроб, който се бе надявала да посещава и обгрижва. Луси изпълваше дните си със самоналожени задължения, те даваха смисъл и форма на живота ѝ, за който тя бе твърдо решена да бъде коренно различен от този на лекомислената ѝ биологична майка.

– Няма проблем – увери го Робин. – Справяме се добре.

– Сигурна ли си?

– Напълно сигурна.

– За крематориума трябва доста да се почака, изостанали са заради наводненията – обясни Страйк. – Погребението е условно определено за трети март.

Това бе денят, който Робин бе планирала да прекара в Лемингтън Спа, за да присъства на откриването на изложбата на Пол Сачуел. Тя не каза това на Страйк. Съзнаваше, че в момента умът му едва ли би могъл да побере друго, освен мислите за Джоун и живота му в Корнуол.

– Не се тревожи – повтори тя. – Искрено съжалявам, Корморан – добави.

– Благодаря – отвърна Страйк. – Бях забравил какво е да подготвяш погребение. Вече трябваше да съм рефер в един спор.

След като сподели плановете на Джоун за изпращането ѝ, а Луси и Тед избърсаха сълзите си, Тед предложи да помолят опечалените, вместо да носят цветя, да направят дарения на организацията за подпомагане на болни от рак „Макмилън“.

– ... само че Луси настоя, че Джоун би искала цветя – каза Страйк на Робин. – Предложих да дадем и двете възможности на хората. Тогава Тед възрази, че това означава да направят и двете, а не им е по джоба, но карай да върви. Луси е права, Джоун наистина би искала цветя, и то възможно повече. Това ѝ бе мерилото за погребенията, на които присъстваше.

След като си казаха довиждане, Робин поседя за известно време на бюрото на съдружниците и се почуди дали ще е подходящо агенцията да изпрати цветя за погребението на Джоун. Никога не се беше виждала с Джоун, питаше се дали няма да изглежда странно или натрапчиво да праща съболезнования. Сега си припомни как когато бе предложила на Страйк да го вземе от къщата на Джоун в Сейнт Моус, той бързо я беше отрязал и както винаги бе издигнал стена между Робин и личния си живот.

Робин се прозя и изключи компютъра, след като затвори приключеното досие на случая „Пощенска картичка“, изправи се и отиде да вземе палтото си. При външната врата спря, а отражението ѝ в тъмното стъкло беше безизразно. После, сякаш реагираше на нечута команда, се върна във вътрешния кабинет, включи отново компютъра и преди да си е дала време да се колебае, поръча букет тъмнорозови рози да бъдат доставени в църквата на Сейнт Моус на трети март с послание: „С най-искрено съчувствие от Робин, Сам, Анди, Сол и Пат“.

До края на месеца Робин работи без почивен ден. Проведе финална среща с преследвания синоптик и съпругата му, при която разкри самоличността на Пощенската картичка, даде им нейното истинско име и адрес и прие последното им плащане. После накара Пат да се свърже с брокерката от списъка на чакащи клиенти, която подозираше, че мъжът ѝ спи с бавачката им, и на следващия ден прие жената в офиса, за да запише данните ѝ и да получи начална вноска.

Брокерката не се постара да скрие разочарованието си, че се среща с Робин, а не със Страйк. Беше слаба и безцветна блондинка на четиресет и две, чиято прекалено просветлена коса отблизо имаше текстурата на тънка тел. На Робин тя ѝ се стори несимпатична, докато в края на интервюто не заговори за съпруга си, чийто бизнес фалирал и сега работел от вкъщи, което го оставяло за дълги часове насаме с бавачката.

– Четиринайсет години – каза брокерката. – Четиринайсет години, три деца и сега...

Скри очи зад треперещите си ръце и Робин, която бе с Матю още от училище, изпита към жената при все неприканващата ѝ външност внезапен проблясък на съчувствие.

След като новата клиентка си тръгна, Робин повика Морис в офиса и му възложи наблюдение над бавачката в първия ден.

– Дадено – отвърна той. – Какво ще кажеш да наречем клиентката БК?

– Какво значи това? – попита Робин.

– Богата кучка – ухили се Морис. – Фрашкана е с пари.

– Не – без усмивка отряза Робин.

– Опа! – повдигна вежди Морис. – Феминистко предупреждение, а?

– Нещо такова.

– Ами тогава...

– Ще я наречем госпожа Смит, на улицата, на която живеят – студено изрече Робин.

През следващите няколко дни Робин поемаше своя ред да наб­людава бавачката, брюнетка с лъскава коса, която донякъде ѝ напомняше Лорелай, бивша приятелка на Страйк. Децата на брокерката очевидно обожаваха бавачката, а същото беше, както се опасяваше Робин, и с техния баща. Макар че нито веднъж не я докосна като любовник, демонстрираше всички признаци на хлътнал до ушите мъж: отразяваше като огледало езика на тялото ѝ, смееше се прекалено силно и продължително на шегите ѝ, бързаше да ѝ отвори врати и порти.

Няколко вечери по-късно Робин задряма зад волана за няколко секунди, докато караше към къщата на Елинор Дийн в Стоук Нюингтън. Събуди се стресната, мигом включи радиото и отвори прозореца, при което очите ѝ се насълзиха от студения смог, нахлул отвън, но във всеки случай инцидентът я изплаши. През следващите няколко дни увеличи консумацията на кофеин в усилие да се поддържа будна. Това пък я направи леко нервна и едва успяваше да заспи в редките случаи, когато излезеше такава възможност.

Робин винаги бе извънредно предпазлива със служебните пари, не по-малко от самия Страйк, и се отнасяше към всяко похарчено пени като удържано от собствената ѝ заплата. Този навик за пестеливост се запази при нея, макар че оцеляването на агенцията вече не висеше на косъм като преди. Робин бе наясно, че Страйк вземаше много малко пари от бизнеса за свои собствени нужди и предпочиташе печалбите да остават в агенцията. Продължаваше да води спартанско съществуване в двете стаички и половина над офиса и имаше месеци, когато тя, съдружникът на заплата, отнасяше у дома си повече пари от старшия съдружник и основател на фирмата.

Всичко това добави към чувството ѝ на вина, когато се регис­трира в хотел „Премиър Ин“ в Лемингтън Спа в неделя вечерта преди откриването на изложбата на Сачуел. Градът беше само на два часа път с кола; Робин знаеше, че можеше да пристигне рано сутринта в понеделник, вместо да преспи там. Беше толкова изтощена обаче, че се опасяваше да не заспи отново на волана.

Оправда пред себе си хотелската стая с аргумента, че си оставяше двайсет и четири часа преди откриването на изложбата. Така имаше време да погледне църквата, където Марго уж беше видяна седмица след изчезването ѝ. Взе също така със себе си фотокопия от всички бележки на Талбът с хороскопи с намерението да ги проучи в тишината на хотелската си стая. Към тях добави купената на втора ръка „Твоето място в слънцето“ от Еванджелин Адамс, неотваряно тесте карти таро и екземпляр от „Книга на Тот“. Не беше казала на Страйк, че ги е купила, така че не се канеше да си възстановява разноските по тях.

Колкото и да обичаше Лондон, родената в Йоркшър Робин понякога копнееше за дървета, открити пространства и хълмове. Шофирането ѝ по безличната магистрала М40 покрай селца и махали с архаични имена като Мидълтън Чени, Темпъл Хердюуайк и Бишъпс Ичингтън ѝ даваха поглед към равни зелени поля. В хладния влажен ден се усещаше приятен полъх на пролет и от пролуките между струпаните бели облаци в ландроувъра нахлуваше ярка слънчева светлина, на която отражението на Робин в прашното стъкло до нея наподобяваше бледосив призрак. Наистина се налагаше да почисти колата; всъщност бяха ѝ се натрупали всевъзможни дребни лични задължения, докато работеше нонстоп за агенцията, като да позвъни на майка си, чиито обаждания избягваше, на адвокатката си, оставила съобщение за скорошното медиаторство, без да се споменава скубане на вежди, купуване на нов чифт ниски обувки и превеждането в банковата сметка на Макс на нейната половина от общинския данък.

Докато покрай нея се нижеха живи плетове, Робин съзнателно насочи мислите си далече от тези потискащи баналности на ежедневието към Пол Сачуел. Съмняваше се, че ще го открие в Лемингтън Спа. Не си представяше, че седемдесет и пет годишен човек би пожелал да напусне дома си в Кос само за да посети провинциална художествена галерия. Сачуел вероятно бе пратил картините си от Гърция или просто бе дал разрешението си те да бъдат изложени. Защо иначе би оставил онова, което Робин си представяше като ослепително бяла вила, художническо студио сред маслинови горички? Планът ѝ бе да се престори, че има интерес да купи или поръча една от неговите картини, така че да се добере до домашния му адрес. За миг или два се отдаде на фантазията как лети до Гърция със Страйк, за да разпитат стария художник. Представяше си как ги облъхва жега като от пещ при слизането от самолета в Атина и видя себе си по лятна рокля и сандали да върви по прашния черен път към вратата на Сачуел. Но когато във въображението ѝ изникна Страйк по шорти с изложената на показ метална протеза на крака му, внезапно се засрами от извиканите в ума ѝ образи и прекрати малката фантазия, преди тя да я е отвела до плажа или до хотела.

В околностите на Лемингтън Спа Робин последва табелата към църквата „Вси светии“, за която знаеше от проучванията си, че е единствен възможен кандидат за мястото, където Чарли Рамидж бе твърдял, че е видял Марго. Джанис бе споменала „голяма църква“. „Вси светии“ беше туристическа атракция благодарение на размерите си. Никоя от другите църкви в Лемингтън Спа нямаше гробище към нея. Нещо повече, „Вси светии“ беше разположена точно на маршрута на човек, пътуващ на север от Лондон. Макар на Робин да ѝ бе трудно да проумее защо Марго би разглеждала надгробни плочи в Лемингтън Спа, докато мъжът ѝ умоляваше по националните медии за информация относно нейното местонахождение, а любовникът ѝ, родом от Лемингтън Спа, си беше останал в Лондон, изпитваше странното чувство, че като види самата църква, ще добие по-ясна представа дали Марго някога е била там. Изчезналата лекарка вече ставаше съвсем реална за Робин.

Успя да си намери място за паркиране на „Прайъри Терас“, точно до църквата, и пое пеша да обходи периметъра, като се дивеше на огромните мащаби на сградата. Тя бе с внушителни размери за този средноголям град; всъщност приличаше повече на катедрала с издължените си прозорци, извити в дъга в горния край. Робин сви вдясно по Чърч Стрийт и отбеляза още едно съвпадение с името на улицата, тъй сходно с домашния адрес на Марго. Вдясно ниска стена с парапет отгоре предоставяше идеално място някой с мотоциклет да паркира, да пийне чай от термоса си и да погледа гробището.

Само дето гробище нямаше. Робин рязко се закова на място. Виждаше само два гроба с каменни надгробни плочи, чиито надписи бяха ерозирали. Иначе пред нея се простираше единствено тревна площ, прекъсната от две пътеки.

– Паднала е бомба върху него.

Весела наглед майка вървеше към Робин и буташе двойна бебешка количка със заспали близначета момченца. Беше интерпретирала правилно внезапното спиране на Робин.

– Наистина ли?

– Да, през 1940 година – обясни жената, като забави ход. – Луфтвафе.

– О... Ужасно.

Робин си представи разровената земя с изпочупени надгробни плочи и може би фрагменти от ковчези и кости.

– Да, но тези двата са ги пропуснали – каза жената и посочи към старите плочи под сянката на голям тис.

Едно от близначетата се протегна в съня си и клепачите му потрепнаха. С комична гримаса към Робин майката поде отново бързата си крачка.

Робин влезе в оградената площ, където някога бе имало гробище, и се зачуди как да тълкува разказа на Рамидж в тази светлина. През 1974 година не бе имало гробище, на което да е видял Марго, бродеща между надгробните плочи, както бе твърдял. Или пък просто Джанис Бийти бе приела идеята за непокътнато гробище, като е чула, че Марго е разглеждала надгробните плочи? Робин се насочи към тях. Със сигурност, ако Марго е била пред тези плочи, би се намирала само на крачки от човек с мотоциклет, спрял край църквата.

Робин постави длани върху студените черни перила, които предпазваха старите гробове да бъдат пипани от любопитни, и ги разгледа. Какво би могло да привлече Марго към тях? Надписите върху покрития с мъх камък бяха почти неразличими. Робин нак­лони глава в усилие да ги разчете.

Дали ѝ се привиждаха разни неща? Не беше ли една от думите „вирго“, тоест „дева“, или бе прекарала твърде много време да си блъска главата над бележките на Талбът с хороскопи? И все пак колкото повече се взираше, толкова повече надписът приличаше на „вирго“.

Напоследък Робин свързваше този зодиакален знак с двама души: някогашния ѝ съпруг Матю и Дороти Оукдън, овдовялата секретарка в някогашната медицинска служба на Марго. Робин бе станала толкова умела в разчитане на бележките на Талбът, че щом видеше знака на Дева, в ума ѝ автоматично изникваше името Дороти. Сега извади телефона си и леко се окуражи, като се увери, че не ѝ се привижда нещо въображаемо: това бе последният дом на някой си Джеймс Вирго Дън.

Но защо Марго би се интересувала от него? Робин извади на екрана си генеалогичната страница за хора с фамилия Вирго и Дън и научи, че мъжът, чиито кости сега лежаха на крачки от нея, е роден в Ямайка, където е притежавал четиресет и шест на брой роби.

– Няма защо да ми е мъчно за теб тогава – промърмори Робин.

Тя пъхна телефона в джоба си и тръгна по периметъра към предната фасада на църквата, докато стигна до големи дъбови двойни врати, подсилени с железен обков. Докато се изкачваше по каменните стълби, чу тихо пеене на химн. Естествено: беше неделя сутрин.

След моментно колебание Робин отвори вратата възможно най-тихо и надникна вътре. Пред нея се разкри огромно и мрачно пространство: излъчващи мраз сиви каменни параболи, трийсетина метра студен въздух помежду паството и тавана. Несъмнено в периода на Регентството е имало нужда от подобна голяма църква, когато хората са се стичали в града с минерални извори, за да пият от водите му, но в днешни времена богомолците изобщо не можеха да я запълнят. Клисар в черна дреха се озърна да я погледне; Робин му се усмихна с извинение, затвори тихо вратата и се върна на тротоара, до голяма модерна стоманена скулптура с усукана тел, очевидно предвидена да представи лековития извор, около който бе построен градът.

Близък пъб тъкмо отваряше врати, а на Робин ѝ се пиеше кафе, така че прекоси улицата и влезе в „Старата библиотека“.

Вътре, макар и обширно, не бе тъй мрачно като в църквата и в интериора преобладаваха оттенъци на кафявото. Робин си взе кафе, настани се в закътан ъгъл, където не можеше да бъде наблюдавана, и потъна в абстрактни размишления. Онова, което бе зърнала от вътрешността на църквата, не ѝ бе подсказало нищо. Марго беше атеистка, но църквите бяха едни от малкото места, където човек можеше да седне да помисли, без да бъде обезпокояван. Дали Марго бе привлечена от „Вси светии“ от същия смътен импулс, някога накарал Робин да седне на дървена пейка в неизвестно гробище, за да поразсъждава над окаяното състояние на брака си?

Робин остави чашата с кафе, отвори голямата чанта за през рамо, която бе взела със себе си, и извади фотокопията от тет­радката на Талбът, където се споменаваше Пол Сачуел. Приглади ги и хвърли бегъл поглед на двамата мъже, които седнаха на близка маса. Онзи с гръб към нея бе висок и масивен, с тъмна къдрава коса и преди да си напомни, че нямаше как да е Страйк, в гърдите ѝ припламна радостно вълнение.

Непознатият, изглежда, усети, че Робин го наблюдава, и се извърна, преди тя да е успяла да отклони поглед. Мярнаха ѝ се очи сини като на Морис, безволева брадичка и къс врат, преди да сведе глава над бележките с хороскопи. Усети, че се изчервява, и изведнъж ѝ бе невъзможно да разтълкува рисунките и символите пред нея.

Обзе я нелогично силен срам от това, че погледът ѝ се бе срещнал с този на непознат. Под лъжичката ѝ загаснаха последните искри на възбуда, почувствана от лъжовното впечатление, че вижда Страйк.

Просто мигновено погрешно възприятие – каза си. – Няма за какво да се тревожиш. Успокой се.

Но вместо да чете бележките, Робин закри лице с длани. В този непознат бар, с отслабена от изтощението съпротива, Робин съзнаваше, че отбягва въпроса за това какво наистина бе изпитвала към Страйк през последната година. Беше заета да се откъсне психически от Матю, да свикне с новото си жилище и новия си съквартирант, справяше се с безпокойството и критичното отношение на родителите си, отблъскваше постоянно досаждащия Морис, изплъзваше се на вбесяващата решимост на Илза да я сватосва, работеше два пъти по-усилено от преди, така че никак не бе лесно да мисли за нещо друго, дори за толкова съдбовен въпрос като този какво в действителност изпитва към Корморан Страйк.

Сега, в ъгъла на този кафяв пъб, с нищо друго, което да я разсее, Робин неволно се замисли за онези нощи по време на сватбеното пътешествие, когато бе обхождала посипания със ситен бял пясък бряг, след като Матю си легнеше. Тогава се бе питала дали е влюбена в човека, който тогава беше неин шеф, не съдружник. Беше издълбала дълбок ров на плажа, движейки се напред и назад, преди да реши, че отговорът е „не“, че чувството ѝ е смесица от приятелство, възхищение и благодарност за възможността, която ѝ бе дал да се впусне в мечтаната отдавна кариера, станала невъзможна в представите ѝ. Тя харесваше съдружника си, уважаваше го, беше му признателна. Това беше то. Това беше всичко.

Само дето... припомни си какво удоволствие бе изпитала да го види в „Кафе Ноутс“ след едноседмично отсъствие, колко щастлива се чувстваше, независимо от обстоятелствата, щом зърнеше името на Страйк да светне на екрана на телефона ѝ.

Сега, почти уплашена, се застави да си мисли колко непоносим можеше да бъде Страйк: навъсен, неразговорчив, неблагодарен, далеч не красавец с неговия чупен нос и коса, която сам той описваше като „срамно окосмяване“, ако бъдеше сравнен с Матю или дори с Морис...

Но той беше най-добрият ѝ приятел. Това признание, което дълго беше избутвала от съзнанието си, доведе до почти болезнено свиване на сърцето ѝ, и то главно защото съзнаваше как е невъзможно някога да го каже на Страйк. Можеше да си го представи настръхнал срещу нея като стъписан бизон при такова неприкрито изявление за привързаност, разклащащо бариерите, издигнати от него, за да предотвратят прекалено сближаване. И все пак имаше известно облекчение в това да си признае болезнената истина: тя държеше силно и от цялото си сърце на своя съдружник. Доверяваше му се за важните неща: че ще предприеме правилните стъпки по правилната причина. Възхищаваше се на ума му и оценяваше неговата упоритост, а още повече самодисциплината му, каквато малцина физически здрави мъже биха могли да поддържат. Често биваше смайвана от почти пълната липса на самосъжаление у него. Обичаше стремежа му към справедливост, споделян от нея самата, непреклонната решителност да решава случаите.

Имаше и още нещо, крайно необичайно. Страйк никога не ѝ бе причинил и най-малък физически дискомфорт. За дълго време бяха единствените двама служители на агенцията, часове наред бяха прекарвали един до друг в офиса и вярно, че Робин беше висока жена, но той бе къде по-едър от нея, само че никога не я бе накарал да го почувства, както се случваше с много мъже, дето дори не се опитваха да бъдат застрашителни, а просто имаха желание да се поперчат – както пауните разперват опашки. Матю така и не бе надмогнал недоволството си, че двамата са непрестанно заедно в тясното офис пространство, не бе способен да повярва, че Страйк не се възползва от ситуацията да я сваля, та макар и дискретно.

Но Робин, неизменно свръхчувствителна към нежелано докосване, похотлив поглед, хвърлен изкосо, нарушаване на личното пространство, прекрачване границите на условностите, никога не бе изпитвала покрай Страйк онова усещане, сякаш се сгърчва в кожата си, предизвикано от опити да се придвижат отношенията на ново ниво. Страйк бе дълбоко резервиран относно собствения си личен живот и макар това понякога да я объркваше и разстройваше (беше ли върнал все пак обаждането на Шарлот, или не?), неговата пристрастеност към дискретност важеше и за околните. Никога не бе имало излишно докосване под претекст за услужливост, никакво пускане на ръка под кръста, никакво стискане над лакътя, никакъв поглед, от който кожата ѝ да настръхне или да ѝ причини потребност да се прикрие: все наследство от срещите ѝ със склонни към насилие мъже, които я бяха белязали по безброй видими и невидими начини.

Искрено казано (защо да не си признаеше всичко сега, когато бе толкова уморена и защитите ѝ бяха снижени), за четири години можеше да си припомни само два момента, когато бе изпитала увереност, че Страйк я вижда като жена, достойна да бъде желана, не като приятелка, стажантка или по-малка сестра.

Първият бе, когато тя му послужи за модел и облече зелената рокля на „Кавали“ при първото им разследване заедно – тогава отклони поглед от нея, сякаш блясъкът насреща му бе твърде ослепителен. Впоследствие тя се засрами от собственото си поведение, не бе искала да му се покаже прелъстителна и провокативна, желанието ѝ бе просто да извлече информация от продавачката. Но после той ѝ подари зелената рокля, като си мислеше, че няма да я види повече, и тя се запита дали по този начин Страйк не ѝ пращаше послание, че не се отрича от онзи си поглед, че тя действително е изглеждала прекрасно с роклята, и това подозрение не я притесни, почувства се от него щастлива и поласкана.

Вторият момент, много по-болезен за припомняне, бе, когато стоеше на върха на стълбите в сватбената си рокля, а Страйк по-надолу. Обърна се, когато го повика по име, и погледна нагоре към нея, току-що венчана. Той бе физически пострадал и изтощен и отново тя бе зърнала по лицето му да пробягва нещо, което не бе просто приятелство, а после се прегърнаха и тя изпита...

По-добре да не мисли за това. Да не си припомня онази прег­ръдка и колко желана и естествена я бе почувствала, каква лудост я бе сграбчила в онзи момент и как си го бе представила да ѝ казва: „Ела с мен“. Знаеше, че щеше да го направи, ако го бе изрекъл.

Робин събра листовете с фотокопия от масата, тикна ги обратно в чантата си и излезе навън, като остави половината си кафе недопито.

В опит да отпъди спомените, прекоси малък каменен мост над бавно течащата река Лем, осеяна с петна водна леща, и мина под колонадата на Културния център, където на следващия ден щеше да бъде открита изложбата на Сачуел. Крачеше бързо с ръце в джобовете и се опитваше да се съсредоточи върху улицата, датираща от времето на Регентството и осъвременена сега от витрините на множество магазини.

Но Лемингтън Спа по никакъв начин не повдигна духа ѝ. Тъкмо обратното, твърде много ѝ напомни друг град с лековити извори – Бат, където бе университетът на Матю. За Робин дългите и симетрично извити сгради от периода на Регентството завинаги щяха да останат свързани с някога приятни спомени, опорочени от по-късни разкрития: образи на нея и Матю, разхождащи се хванати за ръка, примесени със знанието, че дори и тогава той бе спял със Сара.

– О, майната му на всичко – промърмори Робин под нос и примигна да отпъди сълзите, напълнили очите ѝ.

Завъртя се рязко и пое към ландроувъра.

След като паркира колата близо до хотела, отскочи до близката бакалия да си купи храна, после се регистрира сама на автомата в „Премиер Ин“ и се качи до единичната си стая. Беше малка, гола, но идеално чиста и удобна, с гледка към удивително грозната сграда на кметството от червени и бели тухли, прекомерно накичена с орнаменти, постаменти и лъвове.

Два сандвича, шоколадов еклер, кутийка диетична кока-кола и една ябълка накараха Робин да се почувства по-добре. Слънцето бавно се снижаваше зад сградите на търговската улица. Тя събу обувките си и извади от чантата фотокопираните страници от тетрадката на Талбът, тестето карти таро „Тот“ по проект на Алистър Кроули, с помощта на които Бил Талбът бе търсил отговора за изчезването на Марго. Извади тестето от кутийката, прелисти картите и разгледа изображенията. Точно както бе подозирала, Талбът бе копирал много от мотивите в тетрадката си вероятно именно от картите, излизали при честите му опити да реши случая, като се допитва до таро.

Робин постави пред себе си лист, който наричаше „страницата с рогата“, на която Талбът бе разсъждавал над трите рогати знака в зодиака: Козирог, Овен и Телец. Тази страница идваше в последната четвърт на тетрадката, където много по-често се появяваха цитати от Алистър Кроули, астрологични символи и странни рисунки, отколкото конкретни факти.

Тук, на страницата с рогата, имаше свидетелство за подновения интерес на Талбът към Сачуел, когото той първоначално бе изключил на базата, че е Овен, а не Козирог. Талбът очевидно бе изчислил целия рожден хороскоп на Сачуел и си бе направил труда да отбележи различни аспекти, които бе маркирал: „Също като АК. И ДА НЕ СЕ ЗАБРАВЯ връзката ЛС“.

За да се прибави към объркването, загадъчният Шмит постоянно коригираше зодии, макар да бе позволил Сачуел да запази оригиналния си знак Овен.

И тогава на Робин ѝ хрумна странна идея: зодиак с четиринайсет зодии беше очевидно нелеп (Но защо пък да беше по-нелеп от такъв с дванайсет зодии?, попита глас в главата ѝ, който удивително наподобяваше този на Страйк), само че със сигурност прибавянето на две допълнителни зодии би означавало разместване на датите, нали така?

Тя взе телефона си и потърси в Гугъл „зодиак с четиринайсет зодии, Шмит“.

– О, боже мой – промълви Робин на глас в тихата си хотелска стая.

Преди напълно да е осмислила прочетеното, телефонът в ръката ѝ иззвъня. Беше Страйк.

– Здравей – каза Робин и бързо превключи на високоговорител, за да може да продължи да чете току-що откритото. – Как си?

– Гроги – отвърна Страйк, който така и звучеше. – Какво става?

– За кое какво става? – попита Робин, а очите ѝ бързо пробягваха върху текста.

– Звучиш, както като напипаш нещо.

Робин се засмя.

– Е, добре, няма да повярваш, но току-що открих Шмит.

– Какво?

– Шмит, с малко име Стивън. Той е реален човек! Написал е книга през 1970 година със заглавие „Астрология 14“, в която предлага включването на два допълнителни знака в зодиака, Змиеносец и Кет от съзвездието Кит!

Настана кратко мълчание, после Страйк промърмори:

– Как съм го пропуснал, по дяволите?

– Помниш ли статуята на мъжа, държащ змия, в някогашния дом на Марго? – попита Робин и се отпусна на възглавниците сред пръснатите карти таро.

– Асклепий – каза Страйк. – Римският вариант е Змиеносец. Богът на лечителите.

– Ами това обяснява всички променени дати, нали – каза Робин, – както и защо горкият Талбът е бил толкова объркан! Опитвал се е да вкара всички в нагласените дати на Шмит, но някак не са съвпадали. А всички други астролози, с които се е консултирал, са ползвали системата с дванайсет зодии,

тъй че...

– Да – прекъсна я Страйк, – а това още повече би влудило един луд.

Тонът му казваше „Това е интересно, но не е важно“. Робин извади тройка пентакли изпод гърба си и я погледна разсеяно. Толкова запозната бе вече с астрологичните символи, че нямаше нужда да проверява, за да знае, че тя също така представляваше Марс в Козирог.

– Как са нещата при теб? – попита го.

– Църквата не може да побере всички, които ще дойдат утре. Джоун би била възхитена да го научи. Само исках да те уведомя, че във вторник поемам обратно.

– Сигурен ли си, че няма нужда да останеш още малко?

– Съседите обещаха да се грижат за Тед. Луси се опитва да го убеди да дойде за малко в Лондон по-нататък. Някакви други новини при теб?

– Ъъ... да видим... Приключих случая „Пощенска картичка“ – каза Робин. – Нашият синоптик май беше доста разочарован, като видя кой го е преследвал. Но жена му извънредно много се ободри.

Страйк издаде кратък ръмжащ смях.

– И така, поехме като клиент брокерката – продължи Робин. – Все още нямаме инкриминиращи снимки на съпруга и бавачката, но не мисля, че ще отнеме дълго.

– Полага ти се дълъг отпуск като компенсация, Робин – каза Страйк. – Нямам думи да ти благодаря.

– Не ставай глупав – смъмри го тя.

Скоро след това приключиха разговора.

Внезапно стаята на Робин бе станала много по-тъмна. Слънцето беше залязло; в силует градът напомняше огромен готически дворец. Тя включи лампата на нощното шкафче и огледа леглото, върху което бяха пръснати астрологични бележки и карти таро. В светлината на липсата на ентусиазъм у Страйк скиците на Талбът ѝ се видяха тийнейджърски драсканици, водещи наникъде, направени само от влечение към странното.

Прозя се, събра фотокопираните листове и отново ги прибра в чантата си, влезе да вземе душ, върна се по пижама до леглото, подреди разхвърляните карти таро, за да е сигурна, че не е пропуснала някоя. Не ѝ се искаше чистачката да я помисли за някоя, дето оставя след себе си пръснати карти таро.

Тъкмо щеше да пъхне тестето в кутийката му, когато внезапно седна на леглото и се зае отново да го разбърква. Беше твърде уморена да подхваща гадаенето с петнайсет карти, препоръчано в малката брошурка към картите, но от многократното четене на записките на Талбът бе научила, че понякога е правил опит да открие пътя на разследването си, като изважда само три карти: първата – представляваща „естеството на проблема“, втората – „причината“ и третата – „решението“.

След една минута размесване Робин обърна горната карта и я постави в кръга светлина, хвърлян от нощната лампа. Оказа се вале чаши. Гол синкавозелен мъж, яхнал орел, който се бе стрелнал към вода. В една ръка държеше чаша със змия, а в другата – цвят на лотос. Робин извади от чантата си „Книга на Тот“ и провери значението.

Моралните характеристики на лицето, изобразено на тази карта, са щателност, тайна склонност към насилие и изкусност. Той е извънредно потаен, творец във всяко свое начинание.

Тя мигом си помисли за Денис Крийд. Посвоему майстор в убийствата.

Обърна следващата карта: четворка чаши, или Лукс. Отново лотос сипваше вода в четири чаши, този път златни. Робин направи справка с книгата.

Картата се отнася до Луна в Рак, което е собственият ѝ дом; но самият Рак е така разположен, че подсказва известна слабост, отдаване на желанията.

Нима тестето таро я критикуваше, че си угажда прекалено? Робин огледа малко по-голямата си от килер стая, после обърна последната карта.

Още чаши и още лотоси, както и две преплетени риби, плюещи вода в два златни бокала върху зелено езеро.

Любов... Картата се отнася също до Венера в Рак. Показва хармония между мъжа и жената, интерпретирана в най-широк смисъл. Това е съвършена и умиротворяваща хармония...

Робин разглежда картата още няколко секунди, преди да я сложи до другите две. Всичките бяха чаши. Доколкото знаеше от проучването си на картите таро „Тот“, чашите означаваха вода. Ами ето, тя беше в град спа...

Робин поклати глава, макар да нямаше никой, че да я види да го прави, после върна картите в кутийката им, пъхна се в леглото, нагласи алармата и изключи лампата.

46

Нощта на Робин бе прекъсвана от внезапни събуждания от поредица тревожни сънища: че отново е заспала на кормилото или пък че се е успала и като е пристигнала в галерията, откриването на изложбата е било свършило. Когато алармата на телефона ѝ прозвуча в 7 часа, тя се застави веднага да стане от леглото, изкъпа се, облече се и доволна да напусне безличната стая, се отправи долу с приготвената си пътна чанта да хапне мюсли и да пие кафе в салона за закуска, боядисан в потискащо тинесто зелено.

Навън денят бе свеж, но облачен и студеното сребристо слънце едва успяваше да пробие. След като върна пътната си чанта в паркирания ландроувър, тя се отправи пеша към Културния център, помещаващ галерията, където щеше да се открие изложбата на Сачуел. Вляво от нея беше градината „Джефсън“ с фонтана ѝ от розов камък, който изглеждаше като модел за илюстрация на някоя от картите таро на Кроули. Отгоре му имаше четири преливника с форма на миди

... известна слабост, отдаване на желанията...

Заприличваш на Талбът, смъмри се остро. Ускори крачка и пристигна, подранила, в Културния център.

Сградата бе току-що отключена; млада жена в черни дрехи и държаща връзка с ключове в ръка се отдалечаваше от стъклените врати. Робин влезе и установи твърде малко останали елементи от периода на Регентството в интериора: подът бе покрит с модерни сиви плочки, таванът бе поддържан от метални колони. Едно крило на пространството с отворен план бе заемано от кафе, друго – от магазин. Галерията бе насреща зад други стъклени врати.

Представляваше едно дълго помещение с тухлена зидария и дървен под, което временно бе отделено за изложби на местни художници. Вътре имаше само трима души: едра жена с прошарена коса, подстригана на каре и с лента в нея, дребен мъж с покорен вид, за когото Робин предположи, че е съпругът ѝ, и още една жена в черни дрехи, вероятно служителка тук. Гласът на сивокосата жена отекваше в помещението като във физкултурен салон.

– Казах на Шона, че „Лонг Ичингтън“ има нужда от акцентирано осветление! Едва се вижда, ъгълът е толкова тъмен!

Робин се залови да обикаля бавно, като разглеждаше платна и скици. На петима местни художници бе отделено място за временна изложба, но тя идентифицира без затруднение работите на Пол Сачуел: бе им отделена видна позиция и те изпъкваха дръзко сред местни пейзажи, портрети на бледи британци, застанали на автобусни спирки, и натюрморти.

Изобилстваха от голи тела в сцени, заети от гръцката митология. Персефона се бореше в ръцете на Хадес, докато той я отнасяше към отвъдния свят; Андромеда се напрягаше да разкъса веригите, приковали я към скала, докато създание, подобно на дракон, се издигаше от вълните, за да я погълне; Леда лежеше отпусната сред тръстики, а Зевс под формата на лебед я оплождаше.

Два стиха от песен на Джоуни Мичъл изплуваха в главата на Робин, докато гледаше картините: Когато попаднах в твоята галерия, / харесах образите на жените...

Само дето Робин не беше сигурна, че харесва творбите. Жените бяха все тъмнокоси с маслинена кожа, едри гърди и частично или напълно разголени. Бяха професионално изпълнени, но малко прекалено сладострастни. Всяка от жените имаше едно и също изражение на унес и Сачуел определено показваше прис­трастие към митовете, свързани с приковаване, изнасилване или похищение.

– Впечатляващи са, нали? – рече мъжът с кротко лице, съпругът на сърдитата авторка на „Лонг Ичингтън“, който се бе появил до Робин и разглеждаше картина с напълно голата Йо, чиято коса се развяваше зад нея, а гърдите ѝ лъщяха от пот, докато бягаше от бик с огромна ерекция.

– Мм – промълви неопределено Робин. – Питах се дали той ще присъства на откриването. Имам предвид Пол Сачуел.

– Май каза, че ще се отбие – отвърна мъжът.

– Ще се отбие? Искате да кажете, че е тук? В Англия?

– Ами да – потвърди мъжът, леко изненадан. – Във всеки случай вчера беше тук. Дойде да погледне как ги окачват.

– Чух го да казва, че гостувал на роднини – обади се жената в черно, доволна за повод да поговори с друг и да се отърве от ядосаната жена с лента в косата.

– Случайно да имате адреса, където е отседнал? – попита Робин.

– Не – отговори младата жена, вече заинтригувана. Явно местните художници обикновено не се радваха на такъв интерес. – Но ако желаете, може да оставите вашето име и адрес и ако намине, ще му кажа, че желаете да разговаряте с него.

Тъй че Робин придружи младата жена до рецепцията и написа на лист хартия името и телефонния си номер, а после с развълнувано сърце отиде в кафето, взе си капучино и седна до витрина, гледаща към градината, където имаше добра видимост към хората, влизащи в сградата.

Дали да не се регистрираше отново в „Премиър Ин“ и да чака тук, в Лемингтън Спа, Сачуел да се появи? Би ли сметнал Страйк, че си струва да изостави другите случаи и да остане тук с надеждата да види Сачуел? Днес беше погребението на Джоун, нямаше как да го обременява с такъв въпрос.

Запита се какво ли правеше съдружникът ѝ сега. Може би вече се обличаше за службата. Дядо ѝ по майка беше починал точно преди тя да напусне университета: прибра се у дома за погребението и повече не се върна. Помнеше много малко от самото събитие: бе вложила всичките си сили да поддържа крехка фасада на спокойс­твие и си припомняше странното чувство, че сякаш е отделена от тялото си, че е чуплива като яйчена черупка, докато отговаряше на уплашените въпроси на роднини, които знаеха какво ѝ се е случило. Спомняше си също, че Матю през цялото време я държеше за ръката. Откъснал се бе от занятията и от важен мач по ръгби, за да дойде и да бъде с нея.

Единственото друго погребение, на което бе присъствала, бе, когато преди четири години със Страйк отидоха на кремацията на убито момиче по време на първото им разследване на убийство заедно – стояха в дъното на безличния крематориум зад малкото присъстващи. Това беше, преди Страйк да приеме да я задържи за постоянно, когато беше само временна секретарка и Страйк ѝ бе позволил да участва в разследването. Като се замисли за пог­ребението на Рошел Онифаде, Робин си даде сметка, че още тогава връзките ѝ с Матю отслабваха. Не го бе осъзнала още, но бе открила нещо, което желаеше повече от това да бъде съпруга на Матю.

Робин допи кафето си, отскочи набързо до тоалетната и се върна в галерията с надеждата Сачуел да се е появил в нейно отсъствие, но той не се виждаше никъде. Бяха дошли няколко души да се разходят из временната изложба. Картините на Сачуел прив­личаха най-голям интерес. След като влезе повторно в залата, Робин се престори на заинтересувана от стара чешма в ъгъла. Беше отрупана с каменни гирлянди и зейнали лъвски глави и от нея някога бе текла лековитата минерална вода. Отвъд нея имаше друго помещение в пълен контраст с изчистеното модерно пространство зад гърба ѝ. Беше осмоъгълно, иззидано с тухли, с много висок таван и прозорци от бристълско синьо стъкло. Робин влезе вътре: беше – или бе било някога – турски хамам, парна баня и наподобяваше малък храм. В най-високата точка на сводестия таван имаше купол, украсен със стъклена звезда с осем лъча и висящ от нея фенер.

– Приятно е да се види малко езическо влияние, нали?

В гласа се усещаше смесица от кокни и едва доловим гръцки акцент. Робин се извърна и видя застанал насред хамама облечен в джинси и износена дънкова риза възрастен мъж с хирургическа превръзка върху лявото око, натрапваща се с белотата си върху тъмната му като стара теракота кожа. Рошавата му бяла коса стигаше до раменете, а през незакопчаните копчета на ризата се виждаше побеляло гръдно окосмяване. Около сбръчканата му шия имаше сребърна верижка, а пръстите му бяха украсени със сребърни пръстени с тюркоази.

– Вие ли сте младата дама, дето е искала да говори с мен? – попита Пол Сачуел и с усмивката си разкри жълто-кафяви зъби.

– Да, аз съм – кимна Робин. – Казвам се Робин Елакот – добави и протегна ръка.

Незакритото му око обходи лицето и фигурата ѝ с очевидно одобрение. Задържа твърде дълго ръката ѝ, но Робин продължи да се усмихва, след като я издърпа, извади от чантата си визитка и му я подаде.

– Частен детектив? – промърмори Сачуел, като я прочете, и усмивката му помръкна леко. – За какво е това, дявол го взел?

Робин му обясни.

– Марго? – изрече, шокиран, Сачуел. – Боже милостиви. Че оттогава минаха... колко... четиресет години?

– Почти – потвърди Робин и се отмести, за да даде път на туристи да застанат на мястото ѝ посред хамама и да прочетат историята му от табелката на стената. – Дойдох от Лондон с надеждата да поговоря с вас за нея. За семейството би означавало много, ако ми разправите каквото си спомняте.

– Хубава работа, как очаквате да помня след толкова време?

Но Робин беше уверена, че той ще приеме. Установила бе, че хората искат да разберат какво знаеш вече, защо си ги потърсил и имат ли причини да се притесняват. А понякога просто им се приказваше, защото се чувстваха самотни и пренебрегнати, защото се ласкаеха, че някой ги слуша с интерес. Друг път като сега (макар да бе стар човек вече, единственото му видимо око, студено и бледосиньо, обхождаше лицето и тялото ѝ) искаха да прекарат повече време с млада жена, която намираха привлекателна.

– Ами добре тогава – изрече бавно Сачуел. – Не знам какво толкова мога да ви кажа, но съм гладен. Нека ви заведа на обяд.

– Би било чудесно, но нека аз ви заведа – усмихна се Робин. – Все пак ми правите услуга.

47

Сачуел се сбогува с уредничката на галерията, като стисна и двете ѝ ръце и я увери, че ще се отбие по-късно през седмицата. Сбогува се продължително дори със сърдитата художничка на „Лонг Ичингтън“, която направи гримаса зад гърба му.

– Провинциални галерии – подхвърли той с лек смях, когато с Робин се отправиха навън от Културния център. – Забавно ми е все пак да виждам работите си до моделите за пощенски картички на този дърт прилеп. А пък и е приятно да те изложат в родното ти място. Не съм се връщал тук от... боже, трябва да са минали над петдесет години. Имате ли кола? Добре. Ще идем до Уорик, наблизо е.

Сачуел продължи да бъбри безспирно, докато вървяха към ландроувъра.

– Никога не съм харесвал Лемингтън. – При положение че беше само с едно действащо око, трябваше да върти подчертано глава, за да се огледа. – Твърде префърцунено е за моя вкус...

Робин научи, че живял в града с изворите само до шестгодишна възраст, когато с майка му се преместили в Уорик. Имал по-малка полусестра от втория брак на майка му, при която бил отседнал в момента, и решил да отстрани катарактата си, докато е в Англия.

– Все още съм британски гражданин и имам право на здравна помощ. Тъй че, когато ме поканиха да участвам с мои картини – той направи широк жест назад към Културния център, – казах си, защо пък не? Донесох ги със себе си.

– Прекрасни са – неискрено ги похвали Робин. – Само тази една сестра ли имате? – попита с цел да поддържа учтив разговор, но с крайчеца на окото си забеляза как Сачуел рязко извърна глава към нея.

– Не – каза, а след миг или два добави: – Имах... имах и по-голяма сестра, но тя умря, когато бяхме още деца.

– О, съжалявам – промълви Робин.

– Беше с тежки увреждания – поясни Сачуел. – Получаваше пристъпи и припадъци. Беше по-голяма от мен, та не помня много. Майка ми го понесе много тежко, естествено.

– Мога да си представя – каза Робин.

Бяха стигнали до ландроувъра. Робин, която вече бе преценила наум риска, ако Сачуел се окажеше опасен, реши, че ще е в безопасност по светло и предвид това, че разполага с контрола да е със своята кола. Отключи вратата и седна на шофьорското място, а Сачуел успя да се настани на това до нея от втория опит.

– И тъй, след като Бланш умря, ние се преместихме в Уорик – продължи той, докато закопчаваше колана си. – Бяхме само аз и мама. Не че Уорик е много по-добър, но е автентичен. С автентични средновековни сгради.

Предвид, че беше роден и отраснал в Мидландс, Робин реши, че кокни изговорът му е резултат от дългогодишна преструвка. Той ту се появяваше, ту изчезваше, смесен с леко чуждестранна интонация след дългите години, прекарани в Гърция.

– Докато това място тук... Викторианците доста са експериментирали с него. – Докато тя излизаше на заден ход от паркинга, се озоваха фронтално пред каменната статуя на кралица Виктория със зеленясало лице. – Ето, вижте я каква грозна дърта крава е – подхвърли със смях той. – В какво състояние е само тази сграда – добави, като минаха покрай кметството. – Ето нещо общо между мен и Кроули. И двамата сме родени тук, и двамата мразим града.

На Робин ѝ се стори, че ѝ се е причуло.

– Вие и...?

– Алистър Кроули.

– Кроули? – попита тя, докато се движеха по търговската улица. – Окултният писател?

– Да, тук е роден – потвърди Сачуел. – Няма да го видите в много пътеводители, защото не им е по вкуса. Завийте тук вляво, по път ни е.

Минути по-късно я насочи към Кларендън Скуеър, окръжен от високи бели редови къщи, които, макар и вече разделени на апартаменти, бяха запазили остатъци от някогашната величественост.

– Ето тук е роден – съобщи Сачуел със задоволство и посочи към номер 30. – Нито паметна плоча, нито нищо. Добрите граждани не обичат да говорят за него. На младини имах своята фаза „Кроули“ – призна Сачуел, а Робин вдигна поглед към големите квадратни прозорци. – Знаете ли, че като момче измъчвал котка до смърт само за да провери наистина ли има девет живота?

– Не го знаех – отвърна Робин и включи на задна скорост.

– Вероятно се е случило тук – отбеляза Сачуел с мрачно задоволство.

Също като при АК. Също като при АК. Друго прозрение връхлетя Робин. Талбът бе търсил идентични компоненти между хороскопа на Сачуел и този на Кроули, самопровъзгласилия се Звяр, Бафомет, най-злия човек в Запада. Връзката с ЛС. Разбира се: Лемингтън Спа.

Защо Талбът бе решил след месеци разследване, че Сачуел зас­лужава пълен хороскоп, единственият сред заподозрените, на когото бе оказана тази чест? Алибито му бе желязно все пак. Дали връщането на подозренията е било симптом на болестта на Талбът, възбуден от съвпадението, че Сачуел и Кроули са имали едно и също родно място, или е открил пробив в алибито на Сачуел, което не е отразил в документите? Сачуел продължаваше да говори за живота си в Гърция, за рисуването си и за разочарованието си от доб­рата стара Англия, а Робин издаваше подходящите звуци на равни интервали, докато си преговаряше наум акцентите в хороскопа на Сачуел, които Талбът бе намерил за толкова интригуващи.

Марс в Козирог: силна воля, решителен, но податлив на злополуки.

Луна в Риби: неврози, личностни разстройства, непочтеност.

Асцендент Лъв: никакво чувство за мярка. Не приемат никакви изисквания към тях.

Стигнаха до Уорик след половин час и както Сачуел бе обещал, се озоваха в град, който нямаше как да е в по-голям контраст от Лемингтън с широките му бели фасади. Древна каменна арка напомни на Робин за Клъркънуел. Минаваха покрай дървени къщи, по стръмни калдъръмени улици, от които се отклоняваха тесни пресечки.

– Ще идем в „Сръндака“ – заяви Сачуел, след като Робин паркира край пазарния площад. – Това заведение датира от незапомнени времена, най-старият пъб в града е.

– Където кажете вие – усмихна му се Робин и провери дали бележникът е в чантата ѝ.

Минаха заедно през сърцето на Уорик, като Сачуел ѝ сочеше заслужаващите според него внимание забележителности. Беше от типа мъже, които постоянно изпитват потребност да докосват и ненужно потупваше Робин по ръката, за да привлече вниманието ѝ, стискаше лакътя ѝ, като пресичаха улица, и общо взето, възприе собственическо отношение, докато вървяха към Смит Стрийт.

– Нали не възразявате? – попита Сачуел, когато се изравниха с магазин за художнически материали, и без да дочака отговора ѝ, я поведе вътре, където, докато си избираше четки и маслени бои, авторитетно я осведомяваше за съвременните тенденции в изкуството и за глупостта на критиците. О, Марго, изпъшка наум Робин, но после я съпостави със самата себе си и нейния избор на Матю с неговите безкрайни анекдоти за собствените му спортни постижения, с все по-самомнителните му хвалби за повишения на заплатата и премии и мигом се настрои смирено и опрощаващо.

Най-сетне се озоваха в „Сръндака“, нисък, изграден от дървени греди пъб с табела с еленска глава, висяща отпред, и се настаниха на маса в дъното. Робин нямаше как да не забележи съвпадението: цялата стена зад Сачуел бе изпъстрена с рогати животински глави, включително препариран елен и бронзирани модели на антилопа и овен. Дори върху менюто бяха изрисувани еленови рога. Робин поръча на сервитьорката диетична кока-кола, като през цялото време се опитваше да потисне мисли за рогатите знаци от зодиака.

– Ще приемете ли сега – попита с усмивка тя, след като сервитьорката се отправи към бара – да ви задам няколко въпроса за Марго Бамбъро?

– Да, разбира се – отвърна Сачуел и също ѝ отправи усмивка, която отново изкара на показ потъмнелите му зъби, но веднага взе меню и се залови да го разглежда.

– Нали няма да възразите да си водя бележки? – осведоми се Робин и извади бележника си.

– Моля – каза Сачуел и я погледна над менюто с единственото си открито око, което проследи движенията ѝ при отварянето на бележника и щракването на химикалката.

– Моля да ме извините, ако някой от тези въпроси...

– Сигурна ли сте, че не искате истинско питие? – прекъсна я Сачуел, който си беше поръчал бира. – Мразя да пия сам.

– Няма как, шофирам – припомни Робин.

– Можете да останете да пренощувате. Не при мен, не се бойте – добави бързо с усмивка, която при толкова възрастен човек изглеждаше като похотлива гримаса на сатир. – Имах предвид да идете в хотел, разноските ви ще се осребрят. Предполагам, че семейството на Марго ви плаща доста кръгла сума за това разследване.

Робин само се усмихна и каза:

– Налага се да се върна в Лондон. Доста натоварени сме. Ще ми е много полезно да науча повече за Марго – продължи. – Как се запознахте?

Той ѝ разправи историята, която тя вече знаеше – как бил заведен в клуба на „Плейбой“ от клиент и там видял дългокракото деветнайсетгодишно момиче със заешки уши и опашчица.

– И завързахте приятелство?

– Ами не знам дали бих го нарекъл така – отвърна Сачуел. Отправи студен поглед към Робин и додаде: – Имахме много силна сексуална връзка. Тя беше девствена, като се запознахме.

Робин не свали дежурната си усмивка. Нямаше да му се даде да я смути.

– Тя беше на деветнайсет. Аз бях на двайсет и пет. Красиво момиче – въздъхна. – Ще ми се да бях запазил снимките, които ѝ бях направил, но след изчезването ѝ ми се стори нередно да ги държа.

Робин отново чу в главата си гласа на Уна: „Той ѝ правеше снимки. Сещате се. От онези снимки“. Вероятно тъкмо за тези недискретни или неприлични снимки говореше Сачуел, защото надали би почувствал за нередно да задържи обикновени снимки.

Сервитьорката се върна с бира за Сачуел и диетична кола за Робин. Поръчаха храна след бърз преглед на менюто: салата с пиле и бекон за Робин, пържола с пържени картофи за Сачуел. Когато сервитьорката се оттегли, Робин го попита, макар да знаеше отговора:

– Колко дълго бяхте заедно?

– Общо две години. Разделихме се, после пак се събрахме. Тя се сърдеше, че използвам други модели. Ревнуваше. Марго не бе създадена да бъде муза на художник. Мразеше да седи неподвижно, без да говори, ха-ха... Не, истината е, че силно си бях паднал по Марго Бамбъро. Тя не беше стандартното момиче зайче, имаше нещо повече у нея.

Естествено, че е имало – помисли си Робин, макар че все така се усмихваше любезно, – станала е лекарка, по дяволите.

– Рисували ли сте я някога?

– Да – отговори Сачуел, – няколко пъти. Две-три скици и портрет в цял ръст. Продадох ги, имах нужда от пари. Ще ми се да не го бях правил.

Той изпадна в моментен размисъл и окото му обходи пъба, а Робин се почуди дали истински се бяха пробудили спомени зад това силно загоряло и сбръчкано лице, толкова тъмно, че сякаш бе издялано от тиково дърво, или той просто играеше ролята, която се очакваше от него, когато мъжът промълви тихо:

– Страхотно момиче беше Марго Бамбъро.

Отпи от бирата си, после подхвърли:

– Съпругът ѝ ви е наел, нали?

– Не, дъщеря ѝ – отвърна Робин.

– О – рече Сачуел, – да, имаше дете. Нямаше вид на жена, която е раждала, когато я срещнах след женитбата ѝ. Беше си все така стройна. И двете ми съпруги наддаваха с по пет-шест килограма след всяко дете.

– Колко деца имате? – попита любезно Робин.

Щеше ѝ се да побързат с донасянето на храната. По-трудно бе да станеш и да си тръгнеш, докато пред теб има храна, а инстинктът ѝ подсказваше, че настроението на Пол Сачуел скоро можеше да се промени.

– Пет – отвърна Сачуел. – Две от първата ми жена и три от втората. Не беше по план, последните двама бяха близнаци. Всичките са вече големи хора, слава богу. Децата и живописта не се връзват. Обичам ги – изрече малко троснато, – но Сирил Конъли е прав. Бебешката количка е враг на всички обещания.

Хвърли ѝ кратък поглед с единственото си зрящо око и отсече рязко:

– Значи, съпругът на Марго още си мисли, че имам нещо общо с изчезването ѝ, а?

– Какво имате предвид с „още“? – попита Робин.

– Той е съобщил името ми на полицията – каза Сачуел. – Във вечерта, когато тя изчезна. Не мога да го виня, нещата сигурно наистина са изглеждали подозрителни. И аз вероятно бих постъпил така, ако жена ми е срещнала старо гадже точно преди да духнат... да изчезнат, исках да кажа.

Храната пристигна: пържолата и пържените картофи на Сачуел изглеждаха апетитни, но Робин, твърде съсредоточена върху въпросите си, не бе дочела дребния шрифт. Очакваше салата, а получи дървено плато с парчета топли наденички, хумус и лепкава маса от залети с майонеза листа – нещо твърде трудно за ядене, докато водиш бележки.

– Искате ли картофки? – предложи Сачуел и бутна към нея малката метална кофичка, в която бяха поставени.

– Не, благодаря – усмихна се Робин. Гризна от една солета и продължи с химикалка в дясната ръка. – Марго говори ли ви за Рой, когато се натъкнахте на нея?

– Малко – отвърна Сачуел с пълна с пържола уста. – Даваше вид, че всичко е наред. Както е обичайно, като срещнеш бившия си, нали? Преструваш се, че според теб си взел правилното решение. Без съжаления.

– А вие мислите ли, че тя съжаляваше? – попита Робин.

– Не беше щастлива, личеше си. Държеше се смело, но ми се видя нещастна. Разбита.

– Само този единствен път ли се видяхте?

Сачуел задъвка пържолата си и се загледа замислено в Робин. Най-после преглътна и каза:

– Четохте ли показанията ми пред полицията?

– Да – отвърна Робин.

– Ами тогава отлично знаете – размаха срещу нея вилицата си Сачуел, – че беше само един път. Нали така?

Той се усмихна, като се опита да пробута намекнатото предуп­реждение като шеговито, но Робин усети стаената агресия.

– И тъй, отидохте да пийнете и да си поприказвате – продължи тя лековато, като не даде вид да е забелязала подтекста, предизвикваше го да мине към оправдания, а той продължи с по-мек тон.

– Да, отидохме в някакъв бар в Камдън, недалече от моя апартамент. Тя беше ходила на домашно посещение при пациент.

Робин си го записа в бележника.

– А помните ли за какво говорихте?

– Тя ми каза, че се е запознала с мъжа си в института по медицина, че бил многообещаващ още тогава. Какъв беше по специалност? – подхвърли, както се стори на Робин, с насилена безгрижност. – Кардиолог или нещо такова?

– Хематолог – каза Робин.

– Това нещо за кръвта ли беше? Да, тя винаги се е впечатлявала от умни хора. Не ѝ хрумваше, че и те могат да бъдат гадини като всички останали.

– Нима останахте с впечатление, че доктор Фипс е гадина? – все така лековато попита Робин.

– Не точно, но както разбрах, бил сухар и малко нещо мамино момченце.

– Това кой ви го каза? – поинтересува се Робин с химикалка, увиснала над листа.

– Някой, който го познаваше – вдигна рамене. – Вие не сте ли омъжена? – попита той с поглед към пръста ѝ без халка.

– Живея с някого – кратко отвърна Робин.

Бе се научила да дава този отговор, за да отбива опити за флирт от свидетели и клиенти, да издига бариери.

– Аха – рече Сачуел. – Винаги съм смятал, че мацка, дето живее с някого без брак, явно много го обича. Защото нищо не я задържа при него освен чувствата ѝ.

– Сигурно сте прав – каза Робин с кратка усмивка. – Отгатваше, че той се опитва да я разсее. – Марго спомена ли ви за нещо, което я тревожи или ѝ създава проблеми? Било у дома или в работата?

– Казах ви, всичко беше само фасада – отговори Сачуел и похапна картофки. – Чудесна работа, чудесен съпруг, чудесно дете, чудесна къща. – Преглътна. – Аз от своя страна ѝ отвърнах със същото. Похвалих ѝ се, че подготвям изложба, че съм получил награда за една от творбите си, че свиря в група, че имам приятелка... което беше лъжа – добави и леко изпръхтя. – Онова маце го помня само защото се разделихме по-късно същата вечер. Не ме питайте за името ѝ. Не останахме заедно задълго. Имаше дълга черна коса и голяма татуировка на паяжина около пъпа си, основно това ми се е запечатало. Но тъй или иначе, скъсах с нея. След като отново видях Марго...

Той се поколеба. Погледът в непокритото му око бе разфокусиран, когато заговори отново.

– Бях на трийсет и пет. Странна възраст е. Осъзнаваш, че и ти ще станеш на четиресет, не се случва само на другите хора. Вие на колко сте? На двайсет и пет?

– На двайсет и девет – отговори Робин.

– Жените по-рано започват да се притесняват, че остаряват – отбеляза Сачуел. – Имате ли деца вече?

– Не. И тъй, Марго не ви ли спомена нещо, което би предположило причина да изчезне по свое желание?

– Марго не би заминала по такъв начин, че да остави всички съсипани – отсече Сачуел, също тъй категоричен по въпроса като Уна. – Тя беше невероятно отговорен човек. Добро и примерно момиче.

– Не направихте ли планове да се видите отново?

– Нямаше планове – отвърна Сачуел, дъвчейки картофи. – Споменах ѝ, че групата ми ще свири в „Дъблин Касъл“ следващата седмица. Казах ѝ: „Отбий се, ако ти е на път“, но тя каза, че няма да има възможност. „Дъблин Касъл“ е пъб в Камдън – добави Сачуел. – Може още да съществува.

– Съществува, да – осведоми го Робин.

– Казах на разследващия полицай, че съм ѝ споменал за изявата в пъба. Признах му, че бих искал да я видя пак, стига тя да имаше желание. Нямах какво да крия.

Робин си припомни как според Страйк Сачуел се е показал прекалено услужлив с тази информация и като се опита да разсее внезапното си подозрение, попита го:

– Някой забелязал ли е Марго в пъба, където сте свирили?

Сачуел се забави, преди да преглътне и да отговори:

– Не, доколкото ми е известно.

– Малкият дървен викинг, който сте ѝ дали... – подхвана Робин, като го наблюдаваше внимателно, – онзи с надпис отдолу „Брунхилда“...

– Онзи, дето е държала на бюрото в лекарския си кабинет ли? – Робин прочете по лицето му изражение на удовлетворена суета. – Да, бях ѝ дал фигурката по времето, когато бяхме заедно.

Дали наистина е така, почуди се Робин. След неприятната раздяла на Марго и Сачуел, след като я беше заключил в апартамента си, та да не може да иде на работа, след като я беше удрял и после тя се бе омъжила за друг, би ли задържала Марго глупавия малък подарък на Сачуел? Интимните шегички и прякори не отмираха ли и не ставаха ли нежелани след болезнено скъсване, когато мисълта за тях навяваше лоши спомени за скандали и обиди? Робин бе занесла в благотворителна институция повечето от подаръците на Матю, след като откри изневярата му, включително плюшеното слонче, сувенира, получен за първия им празник на Свети Валентин, и кутията за бижута за двайсет и първия им такъв. Но Робин отгатваше, че Сачуел упорито ще се придържа към версията си, така че премина на следващия въпрос в бележника си.

– На „Клъркънуел Роуд“ е имало печатница, с която сте имали отношения.

– Моля? – намръщи се Сачуел. – Печатница ли?

– Ученичка, на име Аманда Уайт, е твърдяла, че е видяла Марго на прозорец на горния етаж, където е била печатницата, във вечерта на...

– Нима? – прекъсна я Сачуел. – Никога не съм имал връзка с никаква печатница. Кой твърди, че съм имал?

– През осемдесетте години е била написана книга за изчезването на Марго...

– Така ли? Не ми е попадала.

– В нея пише, че печатницата е изработвала листовки за нощния клуб, за който сте правили стенопис.

– О, да му се не види – едновременно развеселен и раздразнен, възкликна Сачуел. – Че що за връзка е това? Пресилено би било да се нарече дори съвпадение. Никога не съм чувал за проклетото място.

Робин си записа бележка и продължи със следващия въпрос.

– Какво беше впечатлението ви от Бил Талбът?

– От кого?

– От разследващия полицай. Първия – уточни Робин.

– О, да – кимна Сачуел. – Много странен образ. Като чух пос­ле, че получил нервен срив или нещо такова, никак не се изненадах. Все ме питаше какво съм правил на разни произволни дати. После си дадох сметка, че се е опитвал да прецени дали не съм Касапина от Есекс. Искаше да научи часа на раждането ми, а какво общо би могло да има това?

– Опитвал се е да състави хороскопа ви – осведоми го Робин и разправи за обсебеността на Талбът от астрологията.

– „Den to pistevo!“[2] – възкликна Сачуел и изглеждаше ядосан. – Това дори не е смешно. Та той ръководеше разследването в продължение на... колко време?

– Шест месеца – припомни Робин.

– Господи – промърмори Сачуел и при гримасата му лепенката върху превръзката на окото се сбръчка.

– Изглежда, хората около него не са си давали сметка колко е болен, докато не е станало прекалено очевидно, че да бъде игнорирано – каза Робин и извади няколко листа с фотокопираните показания на Сачуел пред Талбът и Лоусън.

– Какво е това? – попита остро той.

– Вашите показания пред полицията – отвърна Робин.

– Защо целите са нашарени със звезди?

– Това са пентаграми – каза Робин. – Те са върху показанията, които Талбът е снел от вас. Това е просто рутинна процедура – добави тя, защото Сачуел вече изглеждаше леко наежен. – Правим го с всеки, който е бил разпитван от полицията. Знам, че още тогава показанията ви са били проверени повторно, но нали не възразявате да ги прегледаме отново? Може пък да успеете да си припомните нещо полезно.

Като прие мълчанието му за съгласие, тя продължи:

– Били сте сам в ателието си в следобеда на единайсети октомври, но в пет часа сте приели обаждане по телефона от господин... Хендрикс?

– Хендрикс, да. Беше мой агент по онова време – каза Сачуел.

– Към шест и половина сте излезли да хапнете в местно кафе, където сте разговаряли с касиерката, тя си го спомня. После сте се върнали у дома си да се преоблечете и отново сте излезли да се видите с приятели в бар „Джо Блогс“ към осем часа. Всичките трима приятели, с които сте пили там, са потвърдили посоченото от вас. Имате ли да добавите нещо към това?

– Не – отвърна Сачуел и Робин забеляза известно облекчение у него. – Така беше.

– Познатият на Рой Фипс един от тези приятели ли беше? – вметна небрежно Робин.

– Не – отвърна Сачуел без усмивка и смени темата. – Дъщерята на Марго трябва да е на близо четиресет вече?

– Навършила ги е миналата година.

– Гледай ти – поклати глава Сачуел. – Как лети времето...

Едната от махагоново кафявите му ръце, сбръчкана и украсена с масивни сребърни пръстени с тюркоази, направи плавен жест като на летящо хартиено самолетче.

– И ето че един ден вече си стар, без да си усетил как времето се е изнизало покрай теб.

– Кога се преселихте в чужбина?

– Отначало нямах такова намерение. В края на седемдесет и пета тръгнах да попътувам – каза Сачуел.

Вече почти беше привършил с пържолата си.

– Кое ви накара...?

– От известно време мислех да го направя – отвърна Сачуел. – Но след като Крийд уби Марго... не знам, прииска ми се да сменя обстановката.

– Значи, това мислите, че ѝ се е случило? Че Крийд я е убил?

Той лапна последното парче от пържолата си, задъвка го и го преглътна, преди да отговори.

– Ами да. Очевидно отначало предполагах, че е зарязала съп­руга си и се е скатала някъде. Но тя така и не се появяваше и... да, всички си мислеха, че е дело на Касапина от Есекс, включително полицията. И не само онзи сбърканият, а и вторият разследващ, който пое случая след него.

– Лоусън – подсказа Робин.

Сачуел повдигна рамене, сякаш името на полицая беше без значение, и попита:

– Ще проведете ли интервю с Крийд?

– Надяваме се.

– Защо би ви казал истината сега?

– Той обича известността – отвърна Робин. – Може да му се понрави идеята във вестниците да се вдигне шум около него. И тъй, изчезването на Марго беше шок за вас, така ли?

– Ами да, очевидно – отвърна Сачуел, като чистеше зъбите си с език. – Току-що я бях видял отново и... Няма да се преструвам, че още бях влюбен в нея или нещо такова, но... Били ли сте замесена някога в полицейско разследване? – попита я той с известна агресивност.

– Да – отвърна Робин. – В няколко. Стресиращо и плашещо е. Всеки път.

– Ами ето нà, сама разбирате – рече Сачуел, поомекнал.

– Кое ви накара да изберете Гърция?

– Всъщност не я избрах. Имах наследство от баба ми и реших да пообиколя Европа, да рисувам... Минах през Франция и Италия и през седемдесет и шеста пристигнах в Кос. Започнах работа в бар. В свободното си време рисувах. Продавах доста картини на туристи. Запознах се с първата си съпруга... и повече не си тръгнах – заключи Сачуел с вдигане на рамене.

– Исках да ви попитам и за нещо друго – каза Робин и върна листовете с показанията на дъното на чантата си. – Открихме, че Марго евентуално е била забелязана седмица след изчезването си. Фактът не е бил съобщен в полицията.

– Нима? – попита, заинтересуван, Сачуел. – И къде?

– В Лемингтън Спа – отвърна Робин. – В гробището на църквата „Вси светии“.

Плътните побелели вежди на Сачуел се вдигнаха и изпънаха лепенката върху превръзката над окото му.

– „Вси светии“? – повтори с явно изумление.

– Разглеждала гробовете. Била боядисала косата си черна.

– Кой е видял това?

– Мъж, дошъл в района с мотоциклета си. Две години по-късно разказал за случката на сестрата от медицинската служба „Се­йнт Джон“.

– Разказал е на сестрата?

Сачуел стисна здраво челюсти.

– И какво още ви разправи сестрата? – попита той с изпитателен поглед към лицето на Робин.

Внезапно и съвсем неочаквано изглеждаше ядосан.

– Познавате ли Джанис? – попита Робин, като се почуди защо той е толкова сърдит.

– Така се казваше, значи? – промърмори Сачуел. – Не можех да си спомня.

– Познавате я, значи?

Сачуел лапна още картофки. Робин отгатваше, че той обмисля колко да ѝ каже, и изпита онзи познат прилив на вълнение, който осмисляше дългите и тягостни часове работа, безкрайното чакане, лишаването от сън.

– Дай ѝ само да рови за неприятности на тая сестра. С Марго не се харесваха. Марго ми каза, че тя не я харесва.

– Кога беше това?

– При срещата ни на улицата, както ви казах...

– Посочихте, че не сте говорили за работа.

– Е, това ми го каза. Имали някаква разправия. Не знам, тя го спомена мимоходом. Сподели, че не харесва медицинската сестра – повтори Сачуел.

Сякаш под тъмната като гьон кожа изплува сурова маска: леко комичният сбръчкан флиртаджия се смени със злобен едноок човек. Робин си припомни как долната част на лицето на Матю се стягаше, когато бе ядосан, и му придаваше вид на куче с намордник, но тя не се стряскаше. Усети у Сачуел същия примитивен инстинкт за самосъхранение като у бившия си мъж. Каквото и да бе причинявал Сачуел на Марго или на напусналите го съпруги, хубавичко трябваше да си помисли, преди да зашлеви Робин в пълен с хора пъб, и то в град, където живееше сестра му.

– Май че се нервирахте? – подхвърли Робин.

– Естествено, че се нервирах. Тази сестра... Как ѝ беше името? Опитва се да ме накисне, нали? Измислила е история, та да изглежда, че Марго е избягала, за да бъде с мен...

– Джанис не е измислила историята. Попитахме вдовицата на господин Рамидж и тя потвърди как мъжът ѝ разправял на хората за срещата си с изчезналата жена...

– Какво още ви надрънка Джанис? – настоя той.

– Никога не ви е споменавала – отвърна Робин, вече обладана от огромно любопитство. – Дори нямахме представа, че се познавате.

– Но твърди, че Марго е видяна в Лемингтън Спа след изчезването си, а? Не, тя отлично знае какво върши, по дяволите.

Сачуел взе още едно картофче, изяде го, после внезапно се изправи и мина покрай Робин, а тя се обърна след него и го видя, че се насочва към мъжката тоалетна. Отзад изглеждаше по-стар, през оредялата бяла коса се виждаше розовият скалп и джинсите му висяха на задника неизпълнени.

Робин се досети, че той смята интервюто за приключило. Тя обаче му бе подготвила още нещо, може би опасно, но така или иначе, щеше да го използва, вместо да остави ситуацията дотук с повече повдигнати въпроси, отколкото получени отговори.

Изминаха цели пет минути, преди той да се появи отново, и личеше, че е набирал яд по време на отсъствието си. Вместо да седне на мястото си, той застана надвесен над нея и процеди:

– Не вярвам да сте шибан детектив, според мен сте репортер.

Гледана отдолу, набръчканата му шия бе особено впечатляваща. Сребърната верижка, пръстените с тюркоази и дългата коса сега изглеждаха като карнавален костюм.

– Можете да се обадите на Ана Фипс и да проверите, ако желаете – каза Робин. – Имам номера ѝ тук. Защо решихте, че медиите биха се заинтересували от вас?

– Защото ми досадиха достатъчно много последния път. Тръгвам си. Няма да търпя това. Очаква се да се възстановявам след операция.

– Само едно последно нещо – спря го Робин, – а него ще искате да го чуете.

Беше усвоила този номер от Страйк. Запази спокойствие, но и непоколебимост. Накарай ги да се разтревожат с какво още разполагаш.

Сачуел се обърна назад, а видимото му око изглеждаше твърдо като кремък. Не бе останала и следа от флиртуването му, нито от опитите да се държи покровителствено. Сега тя му бе равна; негов противник.

– Защо не седнете? – каза Робин. – Няма да отнеме дълго.

След известно колебание Сачуел се отпусна на мястото си. Главата му сега блокираше препарираната еленска глава от полезрението на Робин и изглеждаше, че рогата изникват право от бялата му коса, провиснала до раменете.

– Марго Бамбъро е знаела нещо за вас, което не сте искали да се разчува – изрече Робин. – Така ли е?

Той ѝ отправи яростен поглед.

– Нощните бълнувания? – подсказа Робин.

Всяка черта на лицето му се втвърди и това му придаде лисича физиономия. Загорелите му гърди, сбръчкани под бялото окосмяване, хлътнаха, когато той издиша дълбоко.

– Казала е на някого, а? На кого? – Преди Робин да е успяла да отговори, той процеди: – На мъжа си, предполагам? Или на оная проклета ирландка? – Челюстите му се раздвижиха, дъвчеше, без да има нищо в устата. – Изобщо не биваше да ѝ казвам – промърмори мрачно. – Но така става, като си пиян и си влюбен, или каквито сме били там. После години наред прехвърлях в ума си как тя ще...

Изречението завърши с мълчание.

– Тя спомена ли го, като се видяхте отново? – попита Робин, като налучкваше и се преструваше, че знае повече, отколкото знаеше в действителност.

– Попита за горката ми майка – отвърна Сачуел. – Тогава си помислих дали това не води нанякъде? Но май нямаше такова нещо. Предполагам, че след като вече беше лекарка, бе променила настройката си. Вече бе виждала хора като Бланш. С живот, дето не си струва да се живее. Но така или иначе – заяви той, като леко се наведе напред, – все още си мисля, че е било сън. Ясно ли е? Бях шестгодишен. Сънувал съм го. Пък и да не е било сън, вече и двете са покойници и никой не може да каже нещо друго. Майка ми почина през осемдесет и девета. Вече никой не може да ѝ стори нищо на нещастницата. Самотна майка, дето се мъчеше да се справи с нас двамата на ръце. Това си е проява на милост... да отървеш някого от мъките му. Милост.

Той се изправи, пребледнял под тена си, с безжизнено лице и пое към изхода, но в един момент внезапно се обърна и се върна към нея с движещи се челюсти.

– Аз мисля – изрече с всичката злоба, която успя да събере, – че вие сте една гадна малка кучка.

Този път наистина си тръгна.

Сърдечният ритъм на Робин се ускори много леко. Преобладаващата ѝ емоция бе приповдигнатост. Като бутна настрани неапетитната си порция, придърпа металната кофичка и дояде картоф­ките на художника.

48

Погребалната служба за Джоун завърши с най-любимия на моряците химн „Всевишни отче, могъщи наш спасителю“. Докато опечалените пееха познатите думи, Тед, Страйк, Дейв Полуърт и трима приятели на Тед от Спасителната служба понесоха на рамене ковчега назад по пътеката на простичката църква с кремави стени, видими дървени греди и прозорци, изрисувани с Мавес Корнуолски в лилава роба, на когото бяха кръстени и градчето, и църквата. Заобиколен от островна кула и тюлен върху скала, светецът наблюдаваше процесията с ковчега да напуска църквата.

Спасителю, всесилни са словата твои,

в тях вслушват се и вятърът, и морските вълни.

Издигат се разпенени от дълбините,

ала бесът им бързо преминава в сън.

Полуърт, много по-нисък от останалите петима мъже, вървеше точно зад Страйк и полагаше усилия да поеме своя дял от товара.

Опечалените, на много от които се бе наложило да стоят прави в дъното на препълнената църква или дори да напрягат слух отвън, почтително застанаха в кръг около катафалката, докато в нея бе качен лъскавият дъбов ковчег. Чу се само стаен шепот, когато задните врати се затръшнаха зад тленните останки на Джоун. Много изправеният погребален агент в черно палто седна на шофьорското място, а Страйк обгърна раменете на Тед. Заедно гледаха как катафалката се изгуби от поглед. Страйк усещаше треперенето на Тед.

– Виж всички тези цветя, Тед – промълви Луси, чиито очи бяха толкова подути, та чак се бяха затворили, и тримата се обърнаха назад към сградата, където плътната редица от букети, единични цветя и венци образуваха пъстър килим пред фасадата на малката църква.

– Погледни само какви красиви лилии, Тед... Пратили са ги Марион и Гари чак от Канада...

От църквата все още излизаха опечалени, за да се присъединят към онези отвън. Всички пазеха дистанция от семейството и щом се покажеха от вратата, тръгваха по рачешки назад. Джоун със сигурност би останала във възторг от изобилието на поднесените цветя, а Страйк изпита неочаквана утеха от посланията, четени от Луси на Тед, чиито очи бяха също тъй червени и подпухнали.

– Иън и Джуди – изреждаше тя на чичо си, – Тери и Олив...

– Колко са много, нали? – пробъбри в почуда Тед.

Страйк си помисли как вече шепнещите си струпали се хора се чудеха дали няма да изглежда безсърдечно да се отправят веднага към „Корабът и замъкът“, където щеше да е поменът. Не ги винеше, той също имаше нужда от бира, а може би и от нещо по-силно покрай нея.

– „С най-искрено съчувствие от Робин, Сам, Анди, Сол и Пат“ – прочете на глас Луси. Обърна се, усмихната, към Страйк. – Колко мило! Ти ли каза на Робин, че розовите бяха любимите рози на Джоун?

– Нямам такъв спомен – отвърна Страйк, който сам не го бе знаел.

Фактът, че агенцията му бе представена тук, сред цветята за почит, означаваше много за него. За разлика от Луси той щеше да пътува сам до Лондон, с влак. И макар да бе копнял за самота през последните десет дни, перспективата за тихата мансарда му се виждаше твърде безрадостна след дългите дни на покруса и загуба. Розите за Джоун бяха също и за него, те казваха: няма да си сам, имаш нещо, което си изградил, да, може да не е семейство, но все още има хора, които държат на теб и те чакат в Лондон. Страйк си каза „хора“, защото на картичката имаше пет имена, но в крайна сметка мислеше само за Робин.

Луси закара Тед и Страйк до „Корабът и замъкът“ с колата на Тед, като остави Грег да ги последва с момчетата. По пътя никой от тях не проговори, беше ги обзело емоционално изтощение.

Джоун бе знаела какво прави, помисли си Страйк, загледан в улиците, които отминаваха. Благодарен ѝ бе, че не я следваха до крематориума, че щяха да получат тялото под форма да може да бъде притиснато до гърдите и отнесено на лодка в тишината на бъдещ слънчев следобед само от семейството, за да се сбогуват с нея насаме.

Прозорците на салона на „Корабът и замъкът“ гледаха към залива на Сейнт Моус, който бе под облачно небе, но спокоен. Страйк взе бири за себе си и за Тед, настани чичо си сред приятелите му и се върна на бара за двойно уиски „Феймъс Граус“, което изгълта наведнъж, а после отнесе халбата си до прозореца.

Морето бе сиво, само от време на време по него проблясваха сребристи ивици като отражение от бледата светлина между облаците, а малките гребни лодки по повърхността му го изпъстряха като весели цветни петна.

– Добре ли си, Диди?

Той се обърна. Илза, приближила се заедно с Полуърт, го прегърна. Тримата бяха учили заедно в началното училище на Сейнт Моус. Страйк си спомняше, че по онова време Илза не бе харесвала Полуърт особено много. Общо взето, той не бе популярен сред съученичките им. Над рамото на Полуърт видя жена му Пени да си приказва с приятелки.

– Ник много искаше да е тук, Корм, но му се наложи да работи.

– Разбирам – каза Страйк. – Много мило от твоя страна, че си дошла, Илза.

– Обичах Джоун – изрече простичко тя. – Мама и татко са поканили Тед на вечеря в петък. Татко ще го води на голф във вторник.

Двете дъщери на семейство Полуърт, които не бяха прочути с примерно поведение, играеха на гоненица сред опечалените. По-малката от двете – Страйк така и не можа да запомни коя беше Роз и коя Мел – се втурна към тях и за миг прегърна краката на Страйк, сякаш той беше мебел, надзърна към сестра си и отново хукна с шумен кикот.

– Ние пък сме поканили Тед за събота вечер – отбеляза Полуърт, невъзмутим, сякаш нищо не се бе случило. Нито Дейв, нито жена му правеха някога забележки на децата си, освен ако не причиняваха неудобство лично на тях. – Така че не се тревожи, Диди, ще имаме грижа старото приятелче да е добре.

– Благодаря – изрече с мъка Страйк.

Не беше плакал в църквата, нито в предшестващите ужасни дни, защото имаше толкова много да се организира и той бе намирал утеха в активността. Ала добротата на старите приятели проби защитните му прегради. Искаше да изрази своята признателност както трябва, защото Полуърт все още не му бе позволил да му благодари за помощта, оказана на него и Луси да се доберат до Джоун. Ала преди да е започнал още, към групата се присъедини Пени Полуърт, следвана от две жени, които Страйк не познаваше, но и двете сияеха насреща му.

– Здравей, Корм – каза Пени, която беше тъмноока и чипоноса и носеше косата си прибрана на практична конска опашка още от петгодишна насам. – Абигейл и Линди много искат да се запознаят с теб.

– Здравейте – без усмивка се обърна към тях Страйк.

Ръкува се и с двете, сигурен, че те ще заговорят за детективските му успехи, и вече подразнен. Точно днес искаше да бъде само племенник на Джоун и нищо друго. Предположи, че Абигейл е дъщеря на Линди, защото, ако се пренебрегнеха прецизно очертаните с молив геометрично идеални вежди и изкуственият тен на по-младата жена, и двете имаха еднакви кръгли и плоски лица.

– Тя толкова се гордееше с вас – заговори Линди.

– Следим името ви по вестниците – присъедини се пълничката Абигейл, която като че бе готова да се разкиска.

– Над какво работите сега? Всъщност надали може да го разкриете – рече Линди, като го поглъщаше с очи.

– Някой път търсили ли са ви кралски особи? – поинтересува се Абигейл.

О, по дяволите.

– Не – отвърна Страйк. – Извинете ме, имам нужда от цигара.

Знаеше, че ги е оскърбил, но не го бе грижа, макар че си представяше колко разочарована би била Джоун да го види как изос­тавя групата край прозореца. Толкова ли щеше да те заболи, би казала, да позабавляваш приятелите ми с разкази за работата ти? На Джоун много ѝ бе харесвало да се хвали с него, племенника, приеман като син, какъвто не бе имала, и внезапно си даде сметка след дългите дни на изживявана вина защо тъй дълго бе избягвал да посещава градчето: защото се ужасяваше от сбирките на чай и грижливо режисираните разговори от Джоун с нейната задушаваща гордост, от любопитството на съседите и погледите, хвърляни крадешком към протезата му.

Когато излезе в коридора, извади телефона от джоба си и без съзнателна мисъл избра номера на Робин.

– Здравей – каза тя, леко изненадана да го чуе.

– Здравей – отвърна той и спря на входа на хотела, за да извади със зъби цигара от пакета. Прекоси улицата и я запали, загледан към морето. – Само исках да чуя как сте там и да ти благодаря.

– За какво?

– За цветята от агенцията. Означаваше много за семейството.

– О – промълви Робин. – Радвам се... Как мина погребението?

– Беше... ами, знаеш, погребение – рече Страйк с поглед към чайка, кацнала на спокойната водна повърхност. – Нещо ново към теб?

– Ами да, има ново – отговори Робин след почти неуловимо колебание, – но вероятно сега не е моментът. Ще ти разправя, когато си...

– Моментът сега е чудесен – прекъсна я Страйк, закопнял за нормалност, за мисли, различни от тези за Джоун, загубата и Сейнт Моус.

Тъй че Робин му разказа за интервюто си с Пол Сачуел, а Страйк я изслуша мълчаливо.

– ... тогава ме нарече гадна малка кучка и си тръгна – завърши Робин.

– Боже милостиви – промърмори Страйк, смаян не само че Робин бе успяла да измъкне толкова информация от Сачуел, а и от наученото.

– Седя в колата и издирвам архиви в телефона си. Скоро се каня да потеглям към къщи. Бланш Дорис Сачуел е починала през 1945 година на десетгодишна възраст. Погребана е в гробище извън Лемингтън Спа. Сачуел го нарече милостиво убийство. Ами... – поправи се Робин, всъщност го нарече сън, затова го е описал пред Марго като „нощни бълнувания“, та да може да отрече истинността на случката с някаква степен на достоверност. Но все пак е травмиращо да носиш у себе си такъв спомен от шестгодишна възраст, не мислиш ли?

– Не ще и дума – съгласи се Страйк. – Освен това му дава един вид мотив, ако се е боял, че Марго ще съобщи на властите...

– Именно. А какво мислиш за това с Джанис? Защо тя не ни каза, че е познавала Сачуел?

– Много добър въпрос – отбеляза Страйк. – Я пак ми повтори какво каза той за Джанис.

– Като го осведомих, че от Джанис сме научили как Марго е била забелязана в Лемингтън Спа, той каза, че тя имала навика да забърква неприятности и че по някакъв начин се опитвала да го обвини за изчезването на Марго.

– Наистина е много интересно – съгласи се Страйк и се намръщи към чайката, която съсредоточено се взираше към хоризонта, към безпощадната ѝ извита човка. – А какво беше онова за Рой?

– Сподели как някой му казал, че Рой е „мамино момченце“ и бил „сухар“ – отговори Робин. – Но не пожела да ме осведоми от кого го е чул.

– Не ми звучи като изречено от Джанис, но знае ли човек? – коментира Страйк. – Е, мога да кажа, че си се справила дяволски добре, Робин.

– Благодаря.

– Ще се въведем взаимно както трябва в курса на случая „Бамбъро“, като се върна – каза Страйк. – Всъщност трябва да се въведем в курса като цяло.

– Чудесно. Надявам се всичко да е наред през остатъка от престоя ти – каза Робин с нотка на финалност, бележеща края на разговора.

Страйк би искал да я задържи на линията, но тя очевидно си мислеше, че не бива да монополизира времето му през последния следобед със скърбящото семейство, а той не можеше да измисли претекст да я накара да продължи да говори. Казаха си довиждане и Страйк прибра телефона в джоба си.

– Заповядай, Диди.

Полуърт бе излязъл от хотела с две нови големи бири. Страйк взе своята с благодарност и двамата се обърнаха с лице към залива, докато отпиваха.

– Утре се връщаш в Лондон, значи? – попита Полуърт.

– Да – отвърна Страйк. – Но скоро пак ще дойда. Джоун пожела да вземем праха ѝ на лодката на Тед и да го разпръснем в морето.

– Хубава идея – коментира Полуърт.

– Чуй, приятелю... Благодаря ти за всичко.

– Я стига – скастри го Полуърт. – И ти би го направил за мен.

– Прав си – кимна Страйк, – бих го направил.

– Лесно ти е да го кажеш, хитрецо – мигом го парира Полуърт, – като се има предвид, че майка ми е покойница, а проклетия ми баща не го и знам къде е.

Страйк се разсмя.

– Е, аз съм частен детектив. Искаш ли да ти го намеря?

– Не, по дяволите – отсече Полуърт. – Много му здраве.

Изпиха си бирата. За кратко сред облаците се появи пролука и морето се превърна в килим от диаманти и накацали чайки, подобни на хартиени оригами. Страйк разсеяно се почуди дали страстната привързаност на Полуърт към Корнуол не е реакция срещу отсъстващия му родом от Бирмингам баща, когато Полуърт заговори отново:

– Като стана дума за бащи, Джоун ми каза, че твоят потърсил среща с теб.

– О, казала ти е, значи.

– Не се впрягай, знаеш я каква беше. Искаше да съм наясно, че си в труден момент. Нищо няма да излезе, както схващам, а?

– Нищо няма да излезе – потвърди Страйк.

Краткото мълчание бе нарушено от крясъците на двете дъщери на Полуърт, които изскочиха от хотела. Без да обръщат внимание на баща си и Страйк, се провряха под веригата, отделяща пътя от плажната ивица, и изтичаха до водата, последвани миг по-късно от Люк, племенника на Страйк, който държеше две сметанови кифлички в ръката си и очевидно се канеше да ги запрати към момичетата.

– Ехей! – викна му Страйк. – Не!

– Те започнаха – отвърна той и се завъртя да покаже изцапания си с бяло гръб на черното сако от новозакупения костюм за погребението на пралеля му.

– Аз пък ще завърша – обяви Страйк, докато момиченцата Полуърт се кикотеха и надничаха иззад гребната лодка, където бяха намерили прикритие. – Върни ги, откъдето си ги взел.

С гневен поглед към вуйчо си, Люк предизвикателно отхапа от едната кифличка, после се обърна и се отправи обратно в хотела.

– Малко лайно – промърмори Страйк.

Полуърт гледаше безучастно как дъщерите му започнаха да ритат студена вода и пясък една към друга. Реагира чак когато малката залитна и падна по гръб в две педи студена морска вода.

– Да му се не види... влизай вътре. И недей да ми скимтиш, сама си си виновна. Бързо вътре!

Тримата Полуърт тръгнаха към „Корабът и замъкът“ и Страйк пак остана сам.

Подскачащата върху водата чайка, без съмнение свикнала с наплива от туристи, със скърцането и тракането на ферибота от и до Фолмът, с лодките, влизащи и излизащи от залива, остана несмутена от врясъците на децата. Острият ѝ взор бе вперен към нещо невидимо за Страйк далече навътре в морето. Едва когато облаците отново се сключиха и водата притъмня до оловносиво, чайката най-сетне излетя. Очите на Страйк я последваха, докато направи широк кръг и се скри от поглед над открито море, напуснала закътания залив, готова да подхване тежките, но необходими усилия за оцеляването си.