Тревожна кръв

15

През втората седмица от химиотерапията на Джоун се получи опасен спад на белите ѝ кръвни телца и тя беше приета в болница. Страйк остави на Робин да управлява агенцията, Луси повери трите момчета на грижите на съпруга си и двамата побързаха да заминат за Корнуол.

Отсъствието на Страйк съвпадна с месечната среща на екипа, която Робин за пръв път води сама, след като бе най-младият и безспорно най-неопитният разследващ, при това единствената жена.

Робин не бе сигурна дали си го е въобразила, но ѝ се стори, че Хъчинс и Морис, двамата бивши полицаи, проявиха повече от обичайното несъгласие във връзка с графика за следващия месец и по повод на това каква линия трябваше да възприемат с Хитреца, отколкото биха го сторили, ако Страйк беше там. По мнение на Робин секретарката, която достатъчно много вече бе обгрижвана и канена на обеди за сметка на агенцията, без да предостави никакви сведения с какво шефът ѝ би могъл да държи президента на компанията, трябваше да бъде изоставена като възможен източник. Решила бе, че е правилно Морис да се види още веднъж с нея, за да приключи нещата и да приспи евентуални подозрения за досегашните си цели, след което според Робин бе време да се проникне в социалното обкръжение на Хитреца, за да се получи информация директно от човека, когото разследваха. Баркли единствен от сътрудниците се съгласи с Робин и я подкрепи, когато тя настоя Морис да остави на мира секретарката. Разбира се, Робин помнеше, че преди време тя и Баркли се бяха заели да изровят труп, а такива неща създават близка връзка.

Споменът за съвещанието на екипа още я тормозеше, като седеше по-късно с вдигнати върху канапето крака в апартамента на „Финбъро Роуд“, вече по пижама и халат, и работеше на лаптопа си. Дакелът Уолфганг се бе сгушил върху босите ѝ крака и ги топлеше.

Макс го нямаше. Предишната седмица внезапно бе обявил как се бои, че от „интроверт“ се превръща в „отшелник“, тъй че бе приел да иде на вечеря с приятели актьори, макар на излизане да промърмори горчиво как „те всички ще ме съжаляват, но това вероятно ще им доставя удоволствие“. В единайсет Робин бе извела Уолфганг на бърза разходка из квартала, но с изключение на това посвети вечерта на случая „Бамбъро“, за който не бе имала време, откакто Страйк беше в Сейнт Моус, тъй като другите четири случая, възложени на агенцията, поглъщаха цялото ѝ работно време.

Робин не беше излизала от събирането на по чашка за рождения си ден с Илза и Ванеса, а и то не се оказа толкова приятно, колкото се бе надявала. Разговорът се въртя изцяло около връзки, защото Ванеса бе пристигнала с нов годежен пръстен на ръката си. Оттогава Робин използваше напрежението в службата в отсъствието на Страйк като повод да избягва събирания с приятелките си. Не ѝ бе лесно да забрави думите на братовчедка си Кейти: „Ти сякаш се движиш в различна посока от всички нас“, но пък и нямаше желание да седи в бар, а Илза и Ванеса да я насърчават да отговори на ухажването на прекалено познат тип мъж от рода на Морис, изобилстващ с несръчни шеги.

Двамата със Страйк вече си бяха разпределили хората, които искаха да издирят и разпитат повторно по случая „Бамбъро“. Уви, Робин бе установила, че поне четирима от нейната квота вече бяха недосегаеми за разговор.

След внимателно сравняване на стари протоколи и документи Робин откри следите на Уили Ломакс, дългогодишния общ работник в църквата „Сейнт Джеймс“ в Клъркънуел. Той бе починал през 1989 година, а тя още не бе успяла да изнамери и един негов родственик.

Албърт Шимингс, цветарят и евентуален шофьор, карал ван с превишена скорост във вечерта на изчезването на Марго, също бе починал, но Робин бе пратила имейли на двама мъже, за които вярваше, че са синовете му. Искрено се надяваше да ги е идентифицирала правилно, иначе застрахователен агент и инструктор по шофиране щяха да получат силно озадачаващи съобщения. Нито един не бе отговорил на молбата ѝ за разговор.

Уилма Бейлис, някогашната чистачка в медицинската служба, беше починала през 2003 година. Имаше двама синове и три дъщери и се беше развела с Джулс Бейлис през 1975 година. Преди да умре, Уилма бе работила не като чистачка, а като социален работник и бе отгледала отлично изявили се в живота деца – архитект, парамедик, учител, друг социален работник и съветник от лейбъристите в местна общност. Един от синовете ѝ сега живееше в Германия, но Робин все пак го включи в имейлите си и в съобщенията във фейсбук, които разпрати до всичките петима потомци на Уилма. Засега отговор нямаше.

Дороти Оукдън, секретарката в медицинската служба, бе починала на деветдесет и една годишна възраст в старчески дом в Северен Лондон. Робин все още не бе издирила Карл, единственото ѝ дете.

Междувременно Пол Сачуел, бившият приятел на Марго, и рецепционистката Глория Конти се оказаха еднакво странно неоткриваеми. Отначало Робин беше облекчена, като не откри смъртен акт за нито един от двамата, но след ровене из телефонни указатели, граждански регистри, окръжни съдилища, сертификати за брак и развод, вестникарски архиви, социални медии и списъци на служители в компании бе останала с празни ръце. Единствените възможни обяснения според Робин бяха промяна на имената (в случая с Глория по силата на брак) или емиграция.

Колкото до Манди Уайт, ученичката, която твърдеше, че е видяла Марго на мокър от дъжда прозорец, Робин попадна на толкова много жени с името Аманда Уайт на съответстваща възраст, та се отчая, че някога ще попадне на точната. Издирването беше затормозяващо за Робин, първо, поради факта, че Аманда вероятно вече не носеше фамилията Уайт и второ, защото и тя като служителите на полицията преди нея не вярваше Манди да е видяла именно Марго в онази вечер.

След като прегледа и отхвърли още шест профила на жени с името Аманда Уайт във фейсбук, Робин се прозя, протегна се и реши, че ѝ се полага почивка. Остави лаптопа си на масичката до дивана, измъкна внимателно крака изпод Уолфганг и прекоси пространството с отворен план, комбиниращо кухня, трапезария и дневна, за да си приготви нискокалорийно горещо какао, за което се мъчеше да се убеди, че е желана почерпка, тъй като все още се намираше в седящата фаза на разследването и трябваше да внимава за талията си.

Докато бъркаше непримамливия прах във вряла вода, облъхна я мирис на туберози, примесен със синтетичния на карамел. Дори след къпането ароматът на „Фракас“ се бе задържал в косата и по пижамата ѝ. Този парфюм, реши най-сетне тя, се оказа една много скъпа грешка. Да живее в гъст облак от мирис на туберози, не само поддържаше у нея постоянно зачатъчно главоболие, а я оставяше с усещането, че се е издокарала с лисича кожа и перли посред бял ден.

Мобилният ѝ телефон иззвъня на канапето до Уолфганг точно когато отново взе в ръце лаптопа си. Стреснато от сън, недоволното куче се надигна на артритните си крачета. Робин го вдигна и го свали в безопасност на пода, а после взе телефона си и за свое разочарование установи, че не се обажда Страйк, а Морис.

– Здравей, Сол.

От целувката за рождения ден насам Робин се бе старала да е хладно-служебна в поведението си с Морис.

– Здрасти, Робс. Каза ми, че мога да звъня, ако се появи нещо, дори да е късно.

– Да, разбира се. – Ама никога не съм ти казвала, че можеш да ме наричаш Робс. – Какво се е случило? – попита Робин и затърси с очи химикалка.

– Тази вечер напих Джема. Сещаш се, секретарката на Хитреца. И в това си състояние тя сподели, че според нея Хитреца държал с нещо големия началник.

Е, това надали е новина, помисли си Робин, като изостави безплодното търсене на нещо за писане.

– Кое я кара да мисли така?

– Казвал ѝ неща от сорта: „О, той не пропуска да ми вдигне, не бой се“ и „Знам къде са заровени телата“.

В ума на Робин се мерна образ на кръста на свети Йоан и беше прогонен.

– Казвал го на шега – уточни Морис, – но това карало Джема да се замисли.

– Но не знае подробности, така ли?

– Не. Само че, честно, дай ми още малко време и вярвам, че ще я убедя да си сложи микрофон. Не че сам си надувам свирката, бездруго не ми е по силите да го изпълня... Не, сериозно – подхвана той, макар Робин да не се беше засмяла, – смятам, че успях да я поразмекна. Просто ми дай още малко време...

– Сол, съжалявам, но вече го обсъдихме на срещата – припомни Робин на Морис, като потисна прозявка, от която очите ѝ се насълзиха. – Клиентът не желае да казваме на никого от служителите, че разследваме, така че няма начин да ѝ разкриеш кой си. Да я притискаш да слухти около шефа си, означава да я караш да си рискува службата. Освен това има опасност да провалим всичко, ако тя отиде да му изпее какво се случва.

– Пак казвам, без да се хваля...

– Сол, едно е да я накараш да ти се довери, като е подпийнала – прекъсна го Робин (Ама защо той не слушаше? Това го обсъждах­ме до припадък на съвещанието), – а съвсем друго да накараш момиче без умения за разследване да работи за нас.

– Тя адски си е паднала по мен, Робин – изрече убедено Морис. – Ще съм луд да не се възползвам.

Робин внезапно се зачуди дали Морис не беше преспал с момичето. Страйк изрично бе предупредил това да не се случва. Отпусна се на канапето. Забеляза, че книгата „Демонът от Парадайс Парк“ е топла от това, че дакелът бе лежал върху нея.

– Сол, наистина мисля, че Хъчинс трябва да поеме и да види какво може да постигне със самия Хитрец – заяви Робин.

– Добре, но преди да вземем това решение, нека се обадя на Страйк и...

– Няма да се обаждаш на Страйк. – Робин усети как у нея вече се надига гняв. – Леля му... Има си достатъчно тревоги в Корнуол.

– Толкова си мила и добричка – позасмя се Морис, – но ти гарантирам, че Страйк би искал да вземе отношение по този въпрос.

– Той остави мен да ръководя – отсече Робин напълно вбесена. – И аз ти казвам, че повече няма какво да получиш от това момиче. Тя не знае нищо полезно и с опитите си да я притискаш може да нанесеш вреда на агенцията. Моля те настоятелно да спреш дотук. От утре поемаш Пощенската картичка, а на Анди ще поръчам да се заеме с Хитреца.

Настана пауза.

– Разстроих те, нали? – каза Морис.

– Не, не си ме разстроил – отговори Робин.

В края на краищата „разстроена“ не беше същото като „вбесена“.

– Не исках да...

– Не си, Сол. Само ти припомням за какво се споразумяхме на съвещанието.

– Добре – въздъхна той. – Хубаво. Хей, знаеш ли го този за шефа, дето съобщил на секретарката си, че компанията го е закъсала?

– Не – процеди през зъби Робин.

– Казал ѝ: „Трябва или да освободя теб, или да съкратя малкия Джак“. А тя му отвърнала: „Не ми е до освобождаване, че ме боли глава, а малкият ти „джак“ и без това е достатъчно къс, че да го съкращаваш“.

– Ха-ха – промърмори Робин. – Лека нощ, Сол.

Защо казах „Ха-ха“, а не „Стига ми ръси тъпи вицове“ – ядоса се на себе си Робин. – Или да не му бях казала нищо. И защо изтърсих „съжалявам“, като му припомних какво сме решили на съвещанието? Откъде накъде ще го глезя така?

Припомни си за времето, когато бе угаждала на Матю. Имитирането на оргазми не беше нищо в сравнение с преструвките, че го намира забавен и интересен, когато повтаряше вече казани шеги от ръгби клуба и разправяше анекдоти, с които целеше да се покаже най-умният и духовитият в компанията. Защо изобщо го правим? – запита се, като механично взе в ръце „Демонът от Парадайс Парк“. – Защо тъй се стараем да има мир, да ги държим доволни?

Защото – отвърнаха седемте призрачни черно-бели лица зад това на Денис Крийд – те могат да станат опасни, Робин. Ти сама знаеш колко ужасни могат да бъдат с този твой белег на ръката и спомена за мъжа с маска на горила.

Но тя беше наясно, че не по тази причина се бе показала тактична с Морис. Не очакваше от него да прибегне до тормоз или насилие, ако откажеше да се смее на тъпите му шеги. Не, беше нещо друго. Като единствено момиче в семейство с момчета Робин съзнаваше, че е отгледана да поддържа всички доволни, при все че родната ѝ майка бе пламенна поддръжничка на идеята за равноправие на жените. Никой не го бе правил преднамерено, но тя си даде сметка по време на терапията, на която се подложи след нападението, оставило доживотен белег на ръката ѝ, че ролята ѝ в семейството беше тази на „лесното дете“, на неоплакващата се, на помирителката. Родена беше само година преди Мартин, който бе „проблемното дете“ на семейство Елакот, най-разхвърляният и импулсивният, най-малко усърдният и съвестен в ученето, синът, който на двайсет и осем още живееше в родния дом, и братът, с когото тя имаше най-малко общо. (Макар Мартин да беше фраснал Матю по носа на сватбата ѝ, а при последното ѝ посещение у дома да го бе прегърнала, когато, щом той чу какви проблеми ѝ създава Матю около развода, предложи да го направи пак.)

Пръски зимен дъжд изпъстриха прозореца зад масата за хранене. Уолфганг отново беше дълбоко заспал. Робин нямаше сили да броди отново из социалните медии, та да прегледа още петдесет жени, на име Аманда Уайт, тази вечер. Взе „Демонът от Парадайс Парк“ и се поколеба. Беше си създала правило (тъй като измина дълго и мъчително пътуване до сегашното си състояние на стабилно душевно здраве и не искаше да го изгуби) да не чете тази книга след мръкване или непосредствено преди лягане. В края на краищата съдържаната информация можеше да бъде открита обобщена онлайн, нямаше нужда да чува как Крийд със свои думи описва стореното на всяка от жените, които бе измъчвал и убил.

И все пак взе какаото си, отвори книгата на страницата, маркирана с касова бележка от „Теско“, и зачете от момента, където бе прекъснала преди три дни.

Убеден, че Бамбъро е станала жертва на серийния убиец, сега наричан Касапина от Есекс, Талбът си създава врагове сред колегите си заради неговата обсебена фокусираност, както те смятат, върху една-единствена теория.

„Нарекоха го ранно пенсиониране – казва колега, – но по същество си беше отстраняване. Твърдяха, че не се интересувал от нищо друго, освен от Касапина, но ето че девет години по-късно никой друг не излезе с по-добро обяснение, нали така?“

Семейството на Марго Бамбъро не успява да идентифицира положително нищо от непотърсените бижута и бельо, открити в сутеренния апартамент на Крийд, когато е арестуван през 1976 година, макар че според доктор Рой Фипс, съпруга на Бамбъро, един смачкан вероятно с груба сила сребърен медальон напомня онзи, който тя е носила при изчезването си.

Само че неотдавна публикувано повествование за живота на Бамбъро, „Какво се случи с Марго Бамбъро?“, написано от сина на близка приятелка на лекарката, съдържа разкрития за личния ѝ живот, които предполагат нова линия на разследване и вероятна връзка с Крийд. Малко преди изчезването си Марго Бамбъро се регистрира в клиника „Брайд Стрийт“ в Ислингтън, частна институция, където през 1974 година са се извършвали дискретни аборти.

16

Четири дни по-късно в пет и половина сутринта влакът със спални вагони „Нощна Ривиера“ спря на гара Падингтън. Страйк, който бе спал лошо, прекара протяжните часове на нощта да се взира в размазаната сивота на тъй наречената Английска Ривиера, пробягваща покрай прозореца на купето му. След като бе спал върху завивките, без да сваля протезата си, той отказа предложената върху пластмасов поднос закуска и с преметнат през рамо сак бе сред първите пътници, които слязоха на гарата.

Ранният утринен въздух бе мразовит и дъхът му се виеше на облаче пред него, докато крачеше по перона, а стоманените арки, произведени от компанията „Брунел“, се извиваха над главата му като скелет на син кит и през стъкления покрив прозираше студеното и тъмно небе. Небръснат и с известен дискомфорт в ампутирания си крак поради пропуснатото обичайно вечерно намазване с успокояващ мехлем, Страйк се отправи към пейка, седна, запали така нужната му цигара, извади мобилния си телефон и позвъни на Робин.

Знаеше, че е будна, защото бе прекарала нощта в беемвето на Страйк, паркирано пред дома на синоптика, за да следи за появата на Пощенската картичка. Комуникирали бяха предимно чрез съобщения по време на престоя му в Корнуол, където той разделяше времето си между болницата в Труро и къщата в Сейнт Моус, като се редуваше с Луси да седят при Джоун, чиято коса бе опадала вече, а имунната ѝ система очевидно бе колабирала под тежестта на химиотерапията, или да наглеждат Тед, който почти не се хранеше. Преди да тръгне за Лондон, Страйк сготви голямо количество къри и го сложи във фризера до овчарските пайове, дело на Луси. Като вдигна цигарата към устата си, усети задържалия се мирис на кимион по пръстите си, а ако се съсредоточеше, можеше да извика миризмата на болничния дезинфектант, примесена с бегъл лъх на урина, която изместваше настоящата – на студено желязо, дизел и на кафе от близкия „Старбъкс“.

– Здравей – каза Робин и при чуването на гласа ѝ Страйк усети очакваното леко разхлабване на възела от напрежение в стомаха си. – Какво се е случило?

– Нищо – отвърна той, леко изненадан, преди да се сети, че е пет и половина сутринта. – О, прощавай... това не е обаждане по спешност, просто току-що слязох от влака. Чудех се дали ти се ще закуска, преди да идеш да си легнеш у дома.

– О, ще е направо чудесно – възкликна Робин с искрено удоволствие, което накара Страйк да се чувства по-малко уморен, – защото имам новини за случая „Бамбъро“.

– Отлично – каза Страйк. – И аз имам. Хубаво ще е да се осведомим взаимно.

– Как е Джоун?

– Не е добре. Вчера я пуснаха да се прибере у дома. Прикрепили са ѝ медицинска сестра, специализирана да се грижи за болни от рак. Тед е много угнетен. Луси още е там.

– И ти можеше да останеш – каза Робин. – Справяме се тук.

– Казах им, че ще ида пак за Коледа – отвърна Страйк, като присви очи от собствения си дим. Лъчи на зимното слънце пробиха през облаците и осветиха угарките по плочника. – Къде искаш да се срещнем?

– Канех се да ида до Националната портретна галерия, преди да се прибера у дома, така че...

– Какво се канеше? – прекъсна я Страйк.

– Да ида до Националната портретна галерия. Ще ти обясня, като се видим. Имаш ли нещо против да се срещнем някъде там?

– Навсякъде мога да стигна – отвърна Страйк. – До самата станция на метрото съм. Тръгвам натам и който пръв открие кафе, ще пише на другия.

Четиресет и пет минути по-късно Робин влезе в кафе „Ноутс“ на „Сейнт Мартинс Лейн“, което вече бе препълнено, макар да бе толкова рано сутринта. Край дървените маси, някои големи колкото в кухнята на родителите ѝ в Йоркшър, бяха насядали млади хора с лаптопи и бизнесмени, дошли да закусят преди работа. Докато се редеше пред дългия щанд, тя се помъчи да игнорира разните сладкиши и кейкове, изложени там; беше си взела сандвичи за нощното наблюдение на дома на синоптика и те ѝ бяха достатъчни, каза си строго.

Поръча си капучино и се отправи към дъното на кафето, където Страйк седеше и четеше „Таймс“ под метален полилей, напомнящ гигантски паяк. Май за шест дни беше забравила колко едър бе той. Приведен над вестника, ѝ приличаше на черен мечок с набола по страните му брада, докато похапваше от чабатата си с бекон и яйце, и Робин почувства прилив на симпатия към него просто заради начина, по който изглеждаше. Или пък, помисли си, просто реагираше срещу гладко обръснати стройни и конвенционално красиви мъже, които като парфюма с мирис на тубероза изглеждаха привлекателни, докато с времето не започнеха да извикват копнеж да се отървеш от тях.

– Здравей – каза тя и се настани на мястото срещу него.

Страйк вдигна очи към нея и в този миг дългата ѝ лъскава коса и аурата ѝ на добро здраве му подействаха като антидот срещу клиничното разложение, сред което бе прекарал последните пет дни.

– Не изглеждаш достатъчно гроги като за човек, седял буден цяла нощ.

– Ще го приема като комплимент, не като обвинение – подхвърли Робин с вдигнати вежди. – Наистина будувах цялата нощ, а Пощенската картичка все още не се е показала... или показал... но пък вчера е дошла нова картичка, адресирана до телевизионното студио. Подателят ѝ твърди, че харесал начина, по който синоптикът се усмихнал в края на прогнозата във вторник.

Страйк изпъшка.

– Ти ли ще разправяш пръв за Бамбъро, или аз да го направя? – попита Робин.

– Давай първо ти – подкани я Страйк, дъвчейки. – Умрял съм от глад.

– Добре – кимна Робин. – Имам добра и лоша новина. Лошата е, че почти всички, които се опитах да открия, са починали, а останалите с пълна сила биха могли да са мъртъвци.

Тя осведоми Страйк, че Уили Ломакс, Албърт Шимингс, Уилма Бейлис и Дороти Оукдън са покойници, и му разправи какви стъпки е предприела да се свърже с роднините им.

– Никой не ми върна отговор, освен един от синовете на Шимингс, който изглеждаше разтревожен, че сме журналисти, опитващи се да припишат изчезването на Марго на баща му. Написах му в отговор успокоителен имейл. Дано подейства.

Страйк бе спрял с унищожаването на сандвича си, за да изпие половин чаша чай, след което каза:

– И аз се сблъсках с подобни проблеми. Ще е, кажи-речи, невъзможно да се провери онова сведение за двете жени, „боричкащи се при телефонните кабини“. Руби Елиът, която ги е видяла, а също и майката и дъщерята Фльори са починали. Но пък имат живи потомци, така че пратих няколко съобщения. Засега се отзова само внукът на Фльори, който изобщо не вдявал за какво говоря. Не открих нито един жив родственик на доктор Бренър. Не се е женил, няма деца, покойната му сестра също не се е омъжвала.

– Знаеш ли колко жени с името Аманда Уайт има? – въздъхна Робин.

– Мога да си представя – каза Страйк и отхапа поредния голям залък от сандвича. – Затова я прехвърлих на теб.

– Ти...?

– Шегувам се – подсмихна се той на изражението ѝ. – Ами Пол Сачуел и Глория Конти?

– Ако са покойници, не са умрели в Обединеното кралство. Но ето нещо много странно: не открих да са споменавани нито веднъж след седемдесет и пета година.

– Съвпадение – промърмори Страйк и вдигна вежди. – Даутуейт, онзи с главоболията от стрес и мъртва любовница, също е изчезнал. Не намерих негов адрес след седемдесет и шеста, нито смъртен акт. Имай предвид, че ако аз бях на негово място, също бих си променил името. Не са го обрисували добре в медиите. Калпав в работата си, спи с жена на колега, праща цветя на жена, която впоследствие изчезва...

– Не знаем дали са били цветя – уточни Робин над чашата си с кафе.

За твое сведение съществуват и други подаръци, Страйк.

– Шоколадови бонбони тогава. Същото важи. По-трудно е обаче да се разбере защо Сачуел и Конти са решили да изчезнат от радара – отбеляза Страйк и прекара ръка по наболата си брада. – Интересът на медиите към тях е отмрял доста бързо. А Конти би я намерила онлайн, ако просто си е сменила фамилията, защото се е омъжила. Няма начин да има толкова много Глория Конти, колкото жените с име Аманда Уайт.

– Чудех се дали не е отишла да живее в Италия – каза Робин. – Малкото име на баща ѝ е Рикардо. Може да има роднини там. Пратих няколко запитвания във фейсбук до хора с фамилия Конти, но онези, които ми отговориха, не познават Глория. Престорих се, че извършвам генеалогично проучване, защото се тревожа, че може да не отговори, ако директно спомена Марго.

– Мисля, че вероятно си права – каза Страйк и добави още захар в чая си. – Да, Италия е добра идея. Била е млада, може да ѝ се е приискала смяна на обстановката. Но виж, изчезването на Сачуел е странно. Онази снимка не предполагаше свит и срамежлив човек. Човек би помислил, че все някъде би се появил да рекламира творчеството си.

– Проверявах изложби, аукциони, галерии. Сякаш се е дематериализирал.

– Е, аз отбелязах напредък – заяви Страйк, като преглътна пос­ледната хапка от сандвича и извади бележника си. – Човек може да свърши изненадващо количество работа, докато седи в болница. Открих четирима живи свидетели и един от тях вече се съгласи да говори: Грегъри Талбът, синът на Бил, онзи, дето му се е разхлопала дъската и е започнал да рисува пентаграми върху досието. Обясних кой съм и кой ме е наел и Грегъри се показа склонен за разговор. Ще ида при него в събота. Ако искаш, ела и ти.

– Не мога – отвърна с разочарование Робин. – И Морис, и Анди имат някакви семейни ангажименти. Двамата с Баркли трябва да покрием уикенда.

– О, жалко – смръщи се Страйк. – Открих също две от жените, които са работили с Марго в медицинската служба – съобщи той, като отгърна страница в бележника си. – Медицинската сестра Джанис е запазила фамилията си от първия брак и това ми беше от помощ. Адресът, който Гупта ми даде, не беше актуален, но я открих по него. Сега е в Найтингейл Гроув...

– Колко уместно – вметна Робин.

– ... в района Хидър Грийн. А Айрийн Бул сега е госпожа Айрийн Хиксън, вдовица на успял предприемач. Живее на Съркъс Стрийт в Гринич.

– Обади ли им се по телефона?

– Реших първо да им пиша – отвърна Страйк. – Възрастни жени са, и двете живеят сами... Обясних кои сме и кой ни е наел, така че да имат време да ни проверят и да се уверят, че сме легитимни. Може би ще поискат и потвърждение от Ана.

– Разумно си постъпил – одобри Робин.

– Същото ще направя и с Уна Кенеди, жената, която е чакала Марго в пъба онази вечер, след като се уверя, че съм нацелил точната личност. Ана каза, че живеела в Улвърхамптън, но онази, която аз открих, е в Алнуик. На подходящата възраст е, но е пенсиониран викарий.

Робин се усмихна при изражението на Страйк, в което се примесваха подозрителност и неодобрение.

– Че какво им е на викариите?

– Нищо… чак толкова – отговори той и добави: – Зависи от викария. Но Уна е била момиче зайче през шейсетте години. Има я до Марго на една от снимките, публикувани по вестниците, и е назована по име в текста отдолу. Не намираш ли, че преходът от момиче зайче към викарий е твърде невероятен?

– Интересна житейска траектория – съгласи се Робин, – но го казваш на временна секретарка, която стана детектив на пълен работен ден. И като заговорихме за Уна – добави тя, извади от ръчната си чанта екземпляра си на „Демонът от Парадайс Парк“ и го разтвори, – исках да ти покажа нещо. Ето – поднесе му книгата. – Прочети онова, което съм отбелязала с молив.

– Вече я изчетох цялата. Кое точно...

– Моля те – настоя Робин, – просто прочети маркирания текст.

Страйк избърса ръката си с книжна салфетка, пое книгата от Робин и прочете параграфа, който тя бе отбелязала с дебела черта с молив отстрани.

Малко преди изчезването си Марго Бамбъро се регистрира в клиника „Брайд Стрийт“ в Ислингтън, частна институция, където през 1974 година са се извършвали дискретни аборти.

Клиниката затваря врати през 1978 година и не съществува архив, който да покаже дали Бамбъро се е подложила на процедурата. Възможността обаче тя да е позволила на приятелка да използва нейното име е намекната от автора на „Какво се случи с Марго Бамбъро?“, който твърди, че ирландката и колежка като момиче зайче на Бамбъро, с която тя уж трябвало да се срещне в онази вечер, е имала основателни съображения да поддържа версията за пъба дори след смъртта на Бамбъро.

Клиника „Брайд Стрийт“ е само на няколко минути път пеша от сутеренния апартамент на Денис Крийд на „Ливърпул Роуд“. Следователно налице е вероятност Марго Бамбъро изобщо да не е имала намерение да ходи в пъба онази вечер, да е излъгала, за да защити себе си или друга жена, и може да е отвлечена не от улица в Клъркънуел, а недалече от дома на Крийд край Парадайс Парк.

– Ама... какво е това? – заекна, поразен, Страйк. – В моя екземпляр тази част я нямаше. Ти имаш допълнителни три параграфа!

– Така си и помислих, че не си прочел това – изрече, удовлетворена, Робин. – Твоята явно не е първо издание, а моята е. Виж тук – показа му последната страница на книгата, която Страйк още държеше. – Виждаш ли крайната бележка? „Какво се случи с Марго Бамбъро?“ от К. Б. Оукдън, издадена през 1985 г.“ Само дето изобщо не е издадена – поясни Робин. – Била е унищожена. Авторът на „Демонът от Парадайс Парк“ трябва да е имал достъп до сигнален екземпляр. Доста се порових по въпроса – продължи Робин. – Всичко това се е случило преди епохата на интернет очевидно, но открих няколко споменавания онлайн в правни статии относно съдене за клевета и спиране на публикации. В общи линии Рой Фипс и Уна Кенеди съвместно завеждат иск срещу К. Б. Оукдън и печелят. Книгата на Оукдън е унищожена и се прави спешна препечатка на „Демонът от Парадайс Парк“ без оскърбителния пасаж.

– К. Б. Оукдън? – повтори Страйк. – Той да не е...?

– Синът на Дороти, секретарката в медицинската служба. Именно. Пълното му име е Карл Брайс Оукдън. Последният адрес, който имам за него, е в Уолтъмстоу, но се е преместил и още не съм успяла да го намеря.

Страйк препрочете редовете, отнасящи се до клиниката за аборти, после каза:

– Е, щом Фипс и Кенеди са успели по съдебен път да спрат публикуването, значи, са убедили съдия, че написаното е отчасти или изцяло лъжа.

– Ужасна тема, по която да лъжеш, нали? – промърмори Робин. – Не само твърди, че Марго е постъпила за аборт, ами намеква още, че Уна се е подложила на него и е прикривала къде е била Марго в онази вечер...

– Учуден съм, че неговите адвокати не са го спрели поначало – отбеляза Страйк.

– „Оукдън“ е малко издателство – посочи Робин. – И него издирих. Прекратило е съществуването си скоро след унищожаването на книгата. Може би не са имали адвокати.

– Толкова по-глупаво от тяхна страна – отсъди Страйк. – Но освен ако не са били някои самоубийци, няма как всичко това да е напълно изсмукано от пръстите. Авторът все е разполагал с нещо, на което да се опре. А този човек тук – той вдигна „Демонът от Парадайс Парк“ – е бил признат разследващ журналист. Не би теоретизирал, без да види доказателство.

– Можем ли да направим справка с него, или и той е...?

– Покойник е – отвърна Страйк и седя за момент замислен, после продължи: – Приемът в клиниката трябва да е бил записан на името на Марго. Въпросът е дали тя се е подложила на процедурата, или някой е използвал името ѝ без нейно знание. – Страйк препрочете първите редове на пасажа. – Не е посочена и дата на приема. „Малко преди изчезването ѝ“ си е увъртане. Ако записването на час е направено за деня, в който е изчезнала, авторът би го посочил. Би било сериозно разкритие и щеше да бъде разследвано от полицията. Докато „малко преди изчезването ѝ“ подлежи на широка интерпретация.

– Но какво съвпадение все пак, нали? – посочи Робин. – Да си уреди час в клиника толкова близо до дома на Крийд.

– Да – кимна Страйк, но след миг размисъл добави: – Не знам. Дали е толкова странно? Колко клиники за аборти е имало в Лондон през седемдесет и четвърта година?

Той върна книгата на Робин и продължи:

– Това може би обяснява защо Рой Фипс така се е изнервил, че дъщеря му е разговаряла с Уна Кенеди. Не е искал момичето тийнейджърка да узнае от нея, че майка ѝ вероятно е абортирала неин брат или сестра.

– И аз си го помислих – каза Робин. – Би било ужасно да чуе такова нещо. Особено като е преживяла повечето от живота си в чудене дали майка ѝ не е избягала от нея.

– Трябва да се помъчим да се сдобием с екземпляр от „Какво се случи с Марго Бамбъро?“ – отсече Страйк. – Сигурно съществуват копия, щом са пристъпили към отпечатване. Може да е раздал някои. Да речем, за критика и от този род.

– Вече действам по въпроса – увери го Робин. – Разпратих имейли до няколко антикварни книжарници.

Не за пръв път вършеше нещо за агенцията, което я караше да се чувства недотам почтена.

– Карл Оукдън е бил едва четиринайсетгодишен при изчезването на Марго – продължи тя. – Да напише книга за нея, да използва ситуацията, като твърди, че Марго и майка му са били близки приятелки...

– Да, звучи като нечистоплътен човек – съгласи се Страйк. – Кога е напуснал жилището си в Уолтъмстоу?

– Преди пет години.

– Потърси ли го из социалните мрежи?

– Да. Не мога да го открия.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Робин видя по лицето му да пробягва паника, докато зарови да го напипа, и разбра, че той си бе помислил за Джоун.

– Всичко наред ли е? – попита тя, като видя, че изражението му помрачня, щом погледна екрана.

А Страйк току-що бе видял изписано на него:

– Да, няма проблеми – отвърна той и тикна телефона обратно в джоба си, без да дочете съобщението докрай. – И тъй, ти искаше да отидеш до...

За миг не можа да си спомни необичайното място, което Робин му бе казала, че ще посети, и което бе причината сега да седят именно в това кафе.

– Националната портретна галерия – подсказа тя. – Три от картичките на Пощенската картичка са купени от техния магазин.

– Три от... прощавай, кое?

Беше разсеян от прочетеното току-що. Съвсем ясно бе дал на своя полубрат да разбере, че няма желание нито да присъства на партито по повод новия албум на Рокъби, нито да участва в снимката с братята и сестрите си по баща, която щеше да бъде техният поздравителен подарък за него.

– От картичките на Пощенската картичка, човека, който прес­ледва нашия синоптик – припомни му тя, преди да промърмори. – Няма значение, просто ми мина през ума идея.

– И каква е тя?

– Предпоследната изпратена картичка е с портрет, за който подателят твърди, че „винаги му напомнял“ за синоптика. Така че си помислих... Може би често вижда тази картина. Може тайно да иска той да се сети и да дойде да потърси преследвача си.

Още докато го изричаше, осъзна, че в теорията съществува много слаба вероятност, но истината бе, че нямаха съвършено никакви следи към Пощенската картичка. Той или тя изобщо не се бяха появили пред къщата на синоптика по време на наблюденията. Три пощенски картички, купени от едно и също място, можеха да означават нещо или пък съвсем нищо. Но с какво друго разполагаха?

Страйк изпъшка. Робин не знаеше дали да тълкува това като липса на ентусиазъм относно теорията ѝ за Пощенската картичка, прибра „Демонът от Парадайс Парк“ в чантата си и попита:

– Сега към офиса ли се отправяш?

– Да. Казах на Баркли, че ще поема наблюдението над Пъргави крака в два часа. – Страйк се прозя. – Може да се опитам да поспя малко преди това. – Изправи се. – Ще ти се обадя да ти кажа как е минало с Грегъри Талбът. И благодаря, че удържа форта, докато ме нямаше. Искрено съм ти признателен.

– Моля, няма защо – отвърна Робин.

Страйк метна пътната чанта на рамото си и закуцука към изхода. С известно чувство на изчерпаност Робин го гледаше как спря пред прозореца да запали цигара, а после се отдалечи и се скри от полезрението ѝ. Погледна си часовника и видя, че има още час и половина до отварянето на Националната портретна галерия.

Имаше далеч по-приятни начини да бъде запълнен този период, отколкото в чудене дали съобщението, получено от Страйк, идеше от Шарлот Камбъл, но тъкмо тази мисъл занимаваше Робин през повечето от времето за убиване.

17

Джони Рокъби, който почти напълно бе отсъствал от живота на най-големия си син, все пак представляваше постоянно неуловимо присъствие, особено през детството на Страйк. Родителите на негови приятели бяха притежавали албуми на баща му, държали бяха на стената негови плакати като тийнейджъри и засипваха Страйк с вълнуващите си спомени за концерти на „Дедбийтс“. Една майка пред двора на училището бе молила седемнайсетгодишния Страйк да отнесе нейно писмо до баща си. Собствената му майка го бе изгорила по-късно в жилището, където временно се бяха самонастанили.

Докато не постъпи в армията, където (по негов избор) никой не знаеше името и занятието на баща му, Страйк неизменно се чувстваше наблюдаван като лабораторен образец, преследван бе с въпроси, които при нормални условия биха били приемани като нахлуване в личното пространство, и се сблъскваше с неизречени предубеждения, коренящи се в завист и злоба.

Рокъби бе изискал тест за бащинство, преди да приеме, че Страйк е негов син. Когато тестът излязъл положителен, било пос­тигнато финансово споразумение, което би трябвало да гарантира, че малкият му син вече никога няма да спи на мръсен дюшек в една стая с почти непознати му хора. Само че комбинацията от прахосничеството на майка му и постоянните ѝ разправии с представителите на Рокъби просто превърна живота на Страйк в редуващи се епизоди на изненадващо охолство и после пак на същия хаос и мизерия. Леда бе склонна да прави разточителни почерпки на децата си, докато в същото време те носеха омалели обувки, да предприема пътешествия до континентална Европа или до Америка, за да гледа концерти на любимите си групи, при което оставяше децата на Тед и Джоун, а тя наемаше коли с шофьор и отсядаше в най-скъпите хотели.

Още помнеше как лежеше в спалнята за гости в Корнуол с Луси, спяща до него на двойното легло, и слушаше как майка му и Джоун се карат на долния етаж, защото децата бяха пристигнали у леля си и чичо си посред зима без палта. Страйк на два пъти бе записван в частни училища, но и при двата случая Леда го изтегляше от там, преди да е изкарал повече от два срока, защото решаваше, че синът ѝ е възпитаван в погрешна ценностна система. Всеки месец парите на Рокъби се стопяваха заради раздадени на приятели и гаджета суми или защото бяха пръснати за щурави начинания – Страйк помнеше бижутериен бизнес, списание за изкуство и вегетариански ресторант, всички провалили се безславно, и дори не му се помисляше за комуната в Норфък, която бе най-лошото преживяване в периода му на подрастващ.

Накрая адвокатите на Рокъби (на които рокзвездата бе прехвърлил грижата за благосъстоянието на сина си) обвързаха издръжката по такъв начин, че Леда вече не можеше да пилее парите. Единствената разлика, която това внесе в ежедневието на вече тийнейджъра Страйк, беше, че щедрите почерпки спряха, тъй като Леда не желаеше харченето ѝ да бъде разглеждано под лупа по начина, предвиден при новото споразумение. Оттогава нататък издръжката започна кротко да се трупа в банкова сметка, а семейс­твото караше на скромната финансова помощ от бащата на Луси.

Страйк се бе виждал с баща си само два пъти и имаше лоши спомени и от двете срещи. Рокъби от своя страна никога не бе попитал защо парите на Страйк си седят непохарчени. Той отдавна беше изгнаник от страната си с цел избягване на данъци, имаше задълженията си като фронтмен на група, грижи по поддръжката на няколко къщи, две бивши и една настояща съпруга, които да крепи доволни, пет законни и две незаконородени деца. Зачеването на Страйк бе плод на случайност, положителният тест за бащинство бе разбил втория брак на Рокъби, местопребиваването на момчето бе често неизвестно и по всички тези причини то бе много ниско в списъка с приоритети на баща си.

За Страйк модел за мъжко достойнство бе останал неговият чичо сред поредицата от любовници на майка му и под дългата сянка, хвърляна от биологичния му баща. Леда винаги бе обвинявала Тед, бивш военен полицай, за неестествения интерес на Страйк към армията и разследванията. Обгърната от синкавия дим на цигара с канабис, тя усилено се бе мъчила да откаже сина си от военна кариера, като му държеше лекции за позорната британска военна история, за неразривните връзки между империализма и капитализма, и безуспешно се бе опитвала да го убеди да учи китара или поне да си пусне дълга коса.

И все пак, при всички несгоди и болки, които бяха донесли обстоятелствата около раждането и отглеждането му, Страйк си даваше сметка, че тъкмо те му бяха дали начален старт към кариера в разследването. Рано бе научил как да се вписва в обстановката. От мига, в който осъзна, че не звучиш ли като всички останали, биваш наказван, започна да превключва изговора си между лондонски и корнуолски. Преди загубата на половин крак да започне да възпрепятства физическата му активност, беше много пластичен въпреки внушителните си размери и умееше да се движи и говори по начин, който го караше да изглежда по-дребен. Оценил бе също така предимствата на скриването на лична информация и редактирането на истории, които разправяш за себе си, за да не се заплетеш в представите на околните що за човек може да си. И най-важното от всичко – Страйк разви чувствителен радар за промени в поведението, бележещи внезапното осъзнаване, че той е син на знаменитост. Още откакто бе дете, се бе научил да разкрива похватите на манипулатори, ласкатели, лъжци, шмекери и лицемери.

Тези съмнителни дарби бяха най-доброто, дадено му от баща му, защото, като се изключеше издръжката, никога не бе получил от него нито картичка за рожден ден, нито подарък за Коледа. Чак когато кракът на Страйк бе откъснат в Афганистан, Рокъби прати на Страйк написано на ръка писмо. Когато го получи, Страйк помоли Шарлот, седяща до болничното му легло, да го хвърли в кошчето за боклук.

Тъй като Страйк сам по себе си се бе превърнал в интересна фигура за медиите, Рокъби бе направил още няколко плахи опита да се сближи с непознатия си син, та чак стигна дотам да заяви в неотдавнашни интервюта, че двамата поддържат добри отношения. Няколко от приятелите на Страйк му бяха пратили линкове към онлайн интервюта с Рокъби, в които той бе говорил с гордост за него. Детективът изтри съобщенията без никаква реакция.

Противно на волята си, Страйк изпитваше привързаност към Ал, онзи му полубрат, който напоследък Рокъби използваше като свой емисар. Упоритата настойчивост на Ал бе довела до поддържане на отношения помежду им въпреки също тъй упоритата съп­ротива на по-големия брат в началото. Ал очевидно се възхищаваше на независимостта и самостоятелността на Страйк, качества, които той бе развил у себе си, тъй като не бе имал друг изход. Но ето че Ал демонстрираше антагонистична заинатеност да тласка Страйк към празнуване на юбилей, който не означаваше нищо за него, освен че бе поредното припомняне колко по-важна бе била винаги групата за Рокъби от извънбрачния му син. Детективът се ядосваше на похабеното време в събота сутринта да измисли отговор на последното съобщение на Ал по темата. Накрая предпочете лаконичност пред това да изрежда аргументи.

След като се погрижи за този дразнещ въпрос от личен характер, Страйк си приготви сандвич, облече чиста риза върху тениската си, извади от досието „Бамбъро“ страницата, където Бил Талбът бе написал криптираното си стенографско съобщение по системата на Питман, и подкара колата си към Уест Уикъм, където имаше среща с Грегъри Талбът, сина на покойния Бил.

Докато шофираше под редуващи се слънце и дъжд и пушеше, Страйк се пренастрои на служебна вълна, като обмисляше не само въпросите, които възнамеряваше да зададе на сина на полицая, но също и различните проблеми на агенцията, възникнали след връщането му. Някои въпроси, изискващи персоналното му внимание, бяха повдигнати от Баркли предишния ден. Шотландецът, когото Страйк нареждаше като най-добрия си разследващ след Робин, се бе изказал с типичната си прямота по темата за танцьора от Уест Енд, за когото трябваше да изнамерят компрометиращи факти.

– Няма да открием нищо за него, Страйк. Ако чука друга мацка, тя трябва да живее в шибания му гардероб. Ясно ми е, че е с тази жена, за да ѝ източва кредитната карта, но е твърде умен, та да се лиши от благата си.

– Мисля, че си прав – отвърна Страйк, – но казах на клиента, че ще го проучваме три месеца, така че продължаваме. Как се разбираш с Пат? – попита.

Надяваше се и друг някой да намира новата секретарка за много дразнеща, но бе разочарован.

– Чудесна е. Вярно, звучи като докер с бронхит, но я бива в работата. Само че, ако си говорим за новонаети...

Баркли погледна шефа си с големите си сини очи изпод гъсти вежди.

– Слушам те – подкани го Страйк. – Морис не си върши достатъчно съвестно задълженията ли?

– Не бих го казал точно така. – Мъжът от Глазгоу почеса преждевременно прошарената си глава. – Робин не ти ли е споменавала нещо все още?

– Проблем ли има между тях? – попита Страйк, вече по-остро.

– Не точно проблем – изрече бавно Баркли, – но не му е драго да приема нареждания от нея. Показва го много ясно зад гърба ѝ.

– Това ще трябва да се промени. Ще говоря с него.

– И има негови си идеи за случая с Хитреца.

– Не думай – промърмори Страйк.

– Още си мисли, че може да постигне нещо със секретарката. Робин му каза, че е време да я остави на мира и Хъчинс да поеме нататък. Открила е...

– Че Хитреца е член на стрелковия клуб „Хендън“, да, тя ми прати имейл. Иска Хъчинс да иде там и да се помъчи да се сприятели с него. Находчив план. Доколкото го познаваме, Хитреца се има за голям мачо.

– Но Морис си държи на своето. Каза ѝ в лицето, че одобрявал новия план, обаче...

– Мислиш, че още се вижда със секретарката ли?

– „Вижда се“ може би е меко казано – подхвърли Баркли.

Тъй че Страйк бе привикал Морис в офиса и недвусмислено му нареди да не закача повече секретарката, а през следващата седмица да се съсредоточи върху приятелката на Рогоносеца. Морис не се противопостави, тъкмо обратното, в капитулацията му личеше угодничество. Срещата остави Страйк с неприятно усещане. Морис бе почти във всяко отношение желан служител с многото си добри контакти в полицията, но имаше нещо в маниера му – бързане да се съгласи, издаващо една хлъзгавост, която на Страйк никак не му се харесваше. По-късно същата вечер, докато следваше из Уест Енд такси, в което се возеха Рогоносеца и приятелката му, Страйк си припомни преплетените пръсти на доктор Гупта – жест, с който старият лекар нагледно показваше как успешният бизнес зависи от гладката спойка на екипа.

Влезе в Уест Уикъм с типичните му за предградията редови къщи с еркерни прозорци и широки алеи пред индивидуалните гаражи. От двете страни на авенюто, където живееше Грегъри Талбът, имаше солидни семейни резиденции, говорещи за собственици от средната класа, които съвестно си косяха моравите и изнасяха боклука само в определения ден. Къщите не бяха тъй големи като онези на улицата на доктор Гупта, но далеч по-просторни от мансардния апартамент на Страйк над офиса.

Страйк зави в алеята на Талбът и спря зад голям контейнер, който блокираше входа към гаража. Докато изключваше двигателя, вратата отвори блед, съвършено плешив мъж с големи уши и очила с метални рамки; излъчваше вълнение и известна предпазливост. Страйк го бе проучил онлайн и знаеше, че Грегъри Талбът е болничен администратор.

– Господин Страйк? – подвикна той, докато детективът внимателно излизаше от беемвето (алеята бе мокра от дъжда, а споменът от подхлъзването пред ферибота за Фолмът беше още пресен).

– Да, аз съм – потвърди Страйк, затвори вратата на колата и протегна ръка към приближилия да го посрещне Талбът, който беше най-малко петнайсет сантиметра по-нисък от Страйк.

– Прощавайте за контейнера – каза. – Преустройваме таванския етаж.

Докато вървяха към входната врата, отвътре изскочиха две близначки, за които Страйк предположи, че са около десетгодишни, и за малко не събориха Грегъри.

– Стойте в градината, момичета – извика им Грегъри, макар според Страйк по-належащият проблем бе, че децата бяха боси, а земята бе мокра и студена.

– Фтойте ф храдината, момичета – имитира го подигравателно една от близначките.

Грегъри кротко погледна децата над рамките на очилата си.

– Да си невъзпитан не е забавно.

– Много си е забавно, по дяволите! – заяви първата близначка под гръмкия смях на втората.

– Още веднъж изругай и довечера няма да има шоколадов пудинг за теб, Джейда – закани се Грегъри. – Нито пък ще ти дам айпада си.

Джейда направи гримаса, но поне не изруга отново.

– Приемни родители сме – обясни Грегъри на Страйк, като влязоха. – Собствените ни деца напуснаха дома. Вървете вдясно и сядайте.

Страйк, който живееше в обстановка на спартански минимализъм по свой избор, намери претрупаната и много разхвърляна стая за непривлекателна. Искаше да приеме поканата на Грегъри да седне, но нямаше къде да го стори, без преди това да премести купища предмети, което му се виждаше невъзпитано. Грегъри остана в неведение за затруднението на Страйк, тъй като отиде до прозореца да погледне близначките. След малко те се втурнаха в къщата треперещи.

– Учат се още – каза, когато вратата се затръшна и момичетата хукнаха към горния етаж.

Като се обърна с лице към стаята, видя, че няма свободно място за сядане.

– О, прощавайте – възкликна, но без следа от притеснението, което леля му Джоун би изпитала, ако случаен посетител би заварил дома ѝ в подобен безпорядък. – Момичетата бяха тук тази сутрин.

Грегъри бързо махна капещ пистолет със сапунена пяна, две голи барбита, детски чорап, няколко яркоцветни пластмасови парчетии и половин цитрусов плод сацума от едно кресло, та да го освободи за Страйк. Тръсна разнородните предмети върху ниска дървена масичка, вече отрупана със списания, всевъзможни дистанционни, няколко писма и празни пликове и още пластмасови играчки, включително много елементи от лего.

– Чай? – предложи той. – Кафе? Жена ми заведе момчетата на плуване.

– О, има и момчета?

– Заради това преустройваме мансардата – обясни Грегъри. – Дарън е при нас почти пет години вече.

Грегъри отиде за горещите напитки, а Страйк взе от пода под масичката официалния тазгодишен албум със стикери на Шампионската лига. Прелисти страниците с чувство на носталгия по времето, когато той също бе събирал футболни стикери. Бегло преценяваше шансовете на „Арсенал“ да спечели купата, когато поредица от трясъци точно над главата му го накара да вдигне очи и видя полилея леко да се разклаща. По звуците изглеждаше, че близначките скачат от леглото на пода и обрат­но. Той остави албума на мястото му и си зададе въпрос, на който не намери отговор: кое ли бе мотивирало Талбът и съпругата му да доведат в дома си деца, с които нямаха биологична връзка? Когато Грегъри се появи с поднос, мислите на Страйк бяха избягали към Шарлот, която винаги се бе обявявала за напълно лишена от майчински чувства и го бе уверявала, докато още беше бременна, че ще остави близнаците си, родили се впоследствие преждевременно, на грижите на свекърва си.

– Бихте ли поразместили нещата тук... – помоли Грегъри с очи върху масичката за кафе.

Страйк побърза да прехвърли няколко предмета върху канапето.

– Благодаря – каза Грегъри, заграби с шепи джунджуриите върху друго кресло, изсипа и тях върху канапето, където се оформи внушителна купчина, взе чашата си, седна и подкани: – Заповядайте – като посочи към малко лепкавата захарница и неотворен пакет с бисквити.

– Благодаря ви – отвърна Страйк и сипа захар в чая си.

– И тъй – с известна възбуда подхвана Грегъри, – опитвате се да докажете, че Крийд е убил Марго Бамбъро.

– Всъщност се опитвам да узная какво се е случило с нея – уточни Страйк – и очевидно една от вероятностите е Крийд.

– Видяхте ли го във вестника миналия уикенд? Една от рисунките на Крийд се е продала за над хиляда лири.

– Това съм го пропуснал – отвърна Страйк.

– Пишеше го в „Обзървър“. Автопортрет с молив, правен по време на престоя му в „Белмарш“. Продаден е чрез уебсайт, където явно може да си купиш творби на серийни убийци. Шантав свят.

– Такъв е – съгласи се Страйк. – Ами както казах по телефона, аз всъщност искам да разговаряме за баща ви.

– Да – кимна Грегъри и част от оживлението му го напусна. – Аз... ъъ... не съм наясно колко знаете.

– Че се е пенсионирал преждевременно след нервен срив.

– Да, формулирахте го точно и стегнато – каза Грегъри. – В дъното на всичко беше щитовидната му жлеза. Била е свръхактивна и това е останало недиагностицирано дълги години. Слабееше, страдаше от безсъние... Беше подложен на голямо напрежение. И не само в полицията, а и от страна на медиите. Хората бяха много разстроени, все пак беше изчезнала лекарка. Мама отдаваше странното му поведение на стреса.

– В какъв смисъл се държеше странно?

– Закотви се в спалнята за гости и не пускаше никого там – отвърна Грегъри и преди Страйк да е успял да разпита за повече подробности, продължи: – След като откриха проблема с щитовидната му жлеза и го поставиха на правилното медикаментозно лечение, той се нормализира, но беше късно отново да подхване работата си. Получи пенсия, но с години изпитваше вина по повод случая „Бамбъро“. Упрекваше се, вярваше, че ако не е бил толкова болен, би могъл да го хване. Защото Марго Бамбъро не е била последната жена, отвлечена от Крийд... Предполагам, че това го знаете. Похитил е Андреа Хутън след Бамбъро. Когато го арестували, влезли в къщата и видели намиращото се в сутерена – оборудването му за мъчения и всички снимки, които бил направил на жените, – той признал, че е държал някои от тях живи с месеци, преди да ги убие. Татко много се разстрои, като чу това. Все го преповтаряше в главата си, мислеше си, че ако е успял да го залови по-рано, можело е да заварят Бамбъро и Хутън още живи. Кореше се, задето е бил така обсебен... – Грегъри се прекъсна. – Имах предвид, разсеян.

– Значи, дори след като баща ви се е възстановил, все така е вярвал, че Крийд е отвлякъл Марго?

– О, да, определено – потвърди Грегъри с известна изненада при този въпрос. – Изключиха всички други възможности, нали така? Бившия приятел, съмнителния пациент, дето си падал по нея... подозренията бяха свалени от тях.

Вместо да отговори на това с искреното си мнение, а то беше, че злощастното заболяване на Талбът е позволило ценни месеци да бъдат пропилени, през време на които всички заподозрени, включително Крийд, са имали време да скрият труп, да заличат доказателства, да си изпипат алибитата, Страйк извади от вътрешния си джоб листа хартия с написаното от Талбът съобщение по метода на Питман и го подаде на Грегъри.

– Исках да ви попитам за нещо. Мисля, че това е почеркът на баща ви, така ли е?

– Откъде го имате? – попита Грегъри и взе предпазливо листа.

– От полицейското досие. В превод пише: „И това е последният от тях, дванайсетият, и кръгът ще бъде затворен, като се намери десетият“, тук има непозната дума... „Бафомет. Препиши в Книгата на истината“ – каза Страйк. – Чудех се дали това означава нещо за вас.

В този момент от горе се раздаде особено силно изтропване. Със забързано извинение Грегъри остави листа върху подноса и излезе от стаята. Страйк го чу да се качва по стълбите и после да мъмри децата. Оказа се, че една от близначките бе прекатурила скрин. Извисиха се сопранови гласчета, изричащи контраобвинения.

През тюлените завеси Страйк видя пред къщата да спира старо волво. От него излезе пълничка брюнетка на средна възраст с тъмносин шлифер, последвана от две момчета, на четиринайсет-петнайсет години. Жената отиде до багажника на колата и извади два спортни сака и пликове с покупки от „Алди“. Момчетата, вече потътрили се към къщата, бяха повикани обратно да ѝ помогнат. Грегъри се върна при вратата на дневната точно когато жена му се появи в антрето. Едно от момчетата тийнейджъри се шмугна покрай Грегъри и зяпна Страйк с изумлението, с което се разглежда избягало от зоологическата градина животно.

– Здравей – каза му Страйк.

Момчето погледна с недоумение към Грегъри.

– Кой е той? – попита и посочи с пръст.

Второто момче цъфна до първото и измери Страйк със същата смесица от смайване и подозрителност.

– Това е господин Страйк – каза им Грегъри.

Съпругата му пристъпи между тийнейджърите, побутна ги леко в посока навън и в същото време се усмихна на Страйк.

Грегъри затвори вратата зад себе си и се върна на креслото си. Изглежда, за малко бе забравил за какво бяха разговаряли със Страйк, преди да се качи горе, но погледът му попадна върху листа, изписан с почерка на баща му, изпъстрен с пентаграми и съдържащ криптираното стенографско съобщение.

– Знаете ли защо татко владееше стенография по метода на Питман? – попита той с насилена веселост. – Майка ми я изучавала в секретарския колеж, затова и той я усвоил, та да може да я изпитва. Беше добър съпруг, а също и добър баща – добави с известно предизвикателство.

– Така изглежда – кимна Страйк.

Отново настана пауза.

– Вижте – подхвана Грегъри, – по онова време не оповестиха подробностите за болестта на татко пред медиите. Той беше добър полицай и нямаше вина, че се е разболял. Майка ми още е жива. Ще бъде съсипана, ако всичко излезе наяве сега.

– Разбирам напълно...

– Всъщност не съм сигурен, че можете да разберете – прекъсна го Грегъри и леко се изчерви. Изглеждаше кротък и любезен човек и беше очевидно, че подобни категорични изявления му струват усилие. – Имаше лоши чувства, насочени към татко от страна на семействата на жертвите на Крийд, задето всичко провалил. Пращаха ни писма вкъщи, наричаха го позор за полицията. Накрая мама и татко бяха принудени да се преместят... От онова, което казахте по телефона, останах с впечатление, че се интересувате от теориите на баща ми, не от такива неща – посочи той към листа с пентаграмите.

– Силно се интересувам от теориите на баща ви – увери го Страйк. И като реши, че е уместно известно двуличие или поне леко отклоняване от фактите, детективът добави: – Повечето от онова, което баща ви е написал, звучи съвсем разумно. Задавал е правилните въпроси и е забелязал...

– Движещия се с висока скорост ван – бързо вметна Грегъри.

– Именно – потвърди Страйк.

– Била е дъждовна вечер, точно в такива са били похитени Вира Кени и Гейл Райтман.

– Точно така – кимна Страйк.

– Двете жени, които са се боричкали – продължи Грегъри. – Последният пациент, онази жена, която е приличала на мъж. Няма как да не признаете, като съчетаете всички детайли...

– Именно за това говоря – каза Страйк. – Може да е бил болен, но е разпознавал съществените улики. Исках само да разбера дали текстът, изписан със стенографски символи, означава нещо за вас.

Част от вълнението на Грегъри изчезна от изражението му.

– Не – отвърна той, – не означава нищо. Просто болестта му е говорела.

– Знаете ли – заговори бавно Страйк, – баща ви не е единственият, който е възприемал Крийд като сатанинско изчадие. Самото заглавие на най-добрата му биография...

– „Демонът от Парадайс Парк“.

– Именно. Крийд и Бафомет имат много общо – посочи Страйк.

В последвалата пауза чуха близначките да тичат надолу и шумно да разпитват приемната си майка дали е купила шоколадов мус.

– Вижте, много ще се радвам да разкриете, че е бил Крийд – каза накрая Грегъри. – Така ще докажете, че татко е бил прав от самото начало. Как не е срам за него, че Крийд е бил твърде умен, та да го изобличи. Оказа се твърде умен и за Лоусън, изобщо за всички. Знам, че не е имало никаква следа от Марго Бамбъро в сутерена на Крийд, но той така и никога не разкри къде е скрил дрехите и бижутата също и на Андреа Хутън. Към края е разно­образявал начините, по които се е отървавал от телата. Просто не е имал късмет с Хутън, изхвърлена от скалите, чието тяло е било открито твърде бързо.

– Всичко това е истина – потвърди Страйк.

Страйк допи чая, докато Грегъри разсеяно дъвчеше нокътя си. Измина цяла минута, преди Страйк да реши, че е нужен допълнителен натиск.

– Тази фраза за преписване в Книгата на истината...

По изражението на Грегъри отгатна, че е улучил право в десетката.

– Запитах се дали баща ви не е поддържал отделен архив, отделен от официалното досие... и ако е така – добави Страйк, когато Грегъри не отговори, – дали той още съществува.

Блуждаещият взор на Грегъри отново се спря на Страйк.

– Да, добре – каза. – Татко си мислеше, че издирва някаква свръхестествена сила. Не знаехме това до самия край, научихме го чак като разбрахме колко е болен. Всяка вечер ръсеше сол пред вратите ни, та да държи Бафомет на разстояние. Беше си устроил нещо като домашен кабинет в резервната спалня, както предполагаше мама, но държеше вратата заключена. Вечерта, когато го прибраха – продължи Грегъри, придобил нещастен вид, – той изскочи отвътре с крясъци. Събуди всички ни. С брат ми излязох­ме на стълбищната площадка. Татко беше оставил вратата към спалнята за гости отворена и видяхме, че стените са нашарени с пентаграми и навсякъде има запалени свещи. Беше вдигнал килима и на пода беше изрисувал магически кръг, за да извършва някакъв ритуал. Твърдеше... така му се струваше поне, че е успял да призове някакво демонично създание... Мама позвъни на 999, дойде линейка и... останалото го знаете.

– Трябва да е причинило голяма тревога на всички ви – продума Страйк.

– Да, така беше. Докато татко лежеше в болницата, мама почисти стаята, прибра картите му за таро и окултните книги и замаза с боя пентаграмите и магическия кръг. За нея бе двойно по-мъчително, защото преди нервния срив на татко двамата най-редовно ходеха в църква.

– Очевидно е бил много болен – отбеляза Страйк, – за което е нямал вина, но все пак е бил детектив, запазил си е полицейския усет. Мога да го забележа в официалното досие. Ако другаде съществуват записки, особено в случай че съдържат неотбелязани в служебните документи неща, те ще са от голямо значение.

Грегъри отново задъвка нокътя си, изглеждаше напрегнат. И накрая явно стигна до решение.

– Още откакто говорихме по телефона, си мисля, че може би е редно да ви дам това – каза той, изправи се и отиде до претъпканата библиотека в ъгъла. От най-горния рафт взе голяма, подвързана в кожа старомодна тетрадка, овързана с канап.

– Това е единственото, което не беше изхвърлено – каза Грегъри, свел поглед към тетрадката, – защото татко не я изпусна и когато дойде линейката. Твърдеше, че трябвало да опише как е изглеждал духът... създанието, което бе призовал... така че взе тетрадката със себе си в болницата. Оставили го да нарисува демона, това помогнало на лекарите да разберат какво става в главата му, защото отначало той не говорел с тях. Всичко това го узнах по-късно; предпазваха мен и брат ми по времето, когато се случваше. После татко се оправи, но задържа тетрадката, както твърдеше, поне като напомняне да си пие лекарството. Но исках да се срещна с вас, преди да взема решението.

Като устоя на подтика да протегне ръка, Страйк се постара да изобрази толкова съчувствие, колкото позволяваха естествено смръщените му черти. Робин много повече я биваше да излъчва топлота и емпатия. Откакто бяха заедно в бизнеса, неведнъж я бе виждал да разприказва неотзивчиви свидетели.

– Нали разбирате – продължи Грегъри, като още стискаше тет­радката и очевидно бе решен да му втълпи аргумента си, – той бе претърпял пълен нервен срив.

– Разбира се – кимна Страйк. – На кого друг сте я показвали?

– На никого – отвърна Грегъри. – През последните десет години беше горе на тавана. Имахме няколко кашона там от старата къща на мама и татко. Странно, че се озовахте тук тъкмо като решихме да ремонтираме таванския етаж... Може би е таткова намеса. Вероятно се опитва да ми каже, че мога да ви я дам.

Страйк издаде нечленоразделен звук, предназначен да изрази съгласие, че решението на семейство Талбът да разчистят тавана си е подсказано от покойния баща на Грегъри, а не от нуждата да се настанят две допълнителни деца.

– Вземете я – рязко изрече Грегъри, като протегна старата тет­радка.

На Страйк му се стори, че той изпитва облекчение да я предаде в притежание на друг човек.

– Оценявам доверието ви. Ако открия нещо тук, за което бихте могли да ми помогнете, съгласен ли сте да ви се обадя отново?

– Да, разбира се – отговори Грегъри. – Имате имейл адреса ми. Ще ви дам и номера на мобилния си телефон...

Пет минути по-късно Страйк стоеше в антрето и се ръкуваше за сбогуване с госпожа Талбът, готов да поеме обратно към офиса си.

– Радвам се, че се запознахме – каза тя. – Доволна съм, че той ви даде онова нещо. Знае ли човек...

И с тетрадката в ръка, Страйк се съгласи, че човек никога не знае.

18

В последно време Робин бе пожертвала много уикенди, за да пок­рие натоварването в агенцията, и по настояване на Страйк си взе почивни дни в следващите вторник и сряда. Предложението ѝ да иде в офиса, та да погледне тетрадката, която Грегъри Талбът бе дал на Страйк, както и да прегледа систематично последния кашон с документи от досието, с който никой от двама им не бе имал кога да се заеме, бе строго отхвърлено от старшия партньор. Страйк беше наясно, че тази година нямаше време Робин да вземе целия полагаем ѝ се отпуск, но бе твърдо решен тя да ползва поне част от него.

Но ако Страйк си въобразяваше, че Робин е извлякла някакво удоволствие от почивните си дни, лъжеше се. Прекара вторника в дейности като пране и пазаруване, а в сряда сутринта тръгна за два пъти отменяната среща с адвоката си.

Когато съобщи на родителите си новината, че с Матю се развеждат малко повече от година след сватбата, майка ѝ и баща ѝ настояваха тя да използва адвокат от Харогейт, който бе стар семеен приятел.

– Живея в Лондон. Откъде накъде ще използвам адвокатска фирма в Йоркшър?

Робин избра адвокатка, на име Джудит, наближаваща петдесет, защото хареса острото ѝ чувство за хумор, щръкналата прошарена коса и дебелите очила с черни рамки. Симпатията ѝ се бе постопила през изминалите дванайсет месеца. Трудно бе да запазиш топли чувства към човек, чиято работа бе да предава безкомпромисна и агресивна комуникация, идеща от адвоката на Матю. С времето Робин забеляза, че Джудит понякога забравя или помни погрешно информация, отнасяща се до развода. Самата Робин винаги внимаваше да оставя у своите клиенти впечатлението, че техните грижи са на първо място в ума ѝ по всяко време, и нямаше как да не се запита дали Джудит нямаше да е по-усърдна, ако имаше насреща си състоятелна жена.

Също като родителите на Робин, Джудит първоначално предположи, че този развод ще е бърз и лесен, въпрос на два подписа и ръкостискане. Бракът бе продължил само малко над година, нямаше деца, нито дори домашен любимец, дето да са предмет на спор. Родителите на Робин бяха стигнали дотам да си мислят как Матю, когото познаваха от дете, ще е толкова засрамен от изневярата си, че ще иска да компенсира Робин с щедрост и благоразумие при процедурата. Растящият гняв на майка ѝ срещу бившия зет вече караше Робин да се бои да позвъни у дома.

Офисът на „Стърлинг и Кобс“ беше на „Норт Енд Роуд“, на двайсет минути пеша от апартамента на Робин. Екипирана в дебело палто и с чадър в ръка, Робин реши да повърви дотам просто заради раздвижването, защото напоследък прекарваше протяжно дълго време, седнала в колата си пред дома на синоптика да дебне появата на Пощенската картичка, и последният път, когато бе вървяла цял един час, бе из залите на Националната портретна галерия. Въпросната обиколка се бе оказала безплодна с изключение на малък инцидент, който Робин остави без внимание, тъй като Страйк я бе научил да не се доверява на предчувствията, виждани от аматьорите в романтична светлина, а всъщност по неговите думи породени от лични предубеждения и пожелателно мислене.

Уморена, унила и наясно, че нищо, поднесено от Джудит, нямаше да повдигне духа ѝ, Робин тъкмо отминаваше пункт за залагания, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Отне ѝ по-дълго от обичайното да го извади, защото беше с ръкавици, и изрече с известна паника в отговор на непознатото повикване:

– Да, ало? Тук е Робин Елакот.

– О, здравейте. Обажда се Идън Ричардс.

За миг Робин изобщо не можеше да се сети коя е Идън Ричардс. Жената насреща явно схвана проблема ѝ, защото додаде:

– Дъщерята на Уилма Бейлис. Изпратихте съобщения на мен, на братята и сестрите ми. Искахте да разговаряте с нас за Марго Бамбъро.

– О, да, разбира се! Много ви благодаря, че откликнахте! – отвърна Робин и се прислони пред входа на заложния пункт, за да се изолира от шума на уличното движение.

Припомни си, че Идън бе най-голямото дете на Уилма, съветник на лейбъристите за Луишъм.

– Боя се обаче – каза Идън, – че ние не искаме да говорим с вас. И го казвам от името на всички ни. Разбрахте ме, нали?

– Съжалявам да го чуя – отвърна Робин, докато разсеяно наб­людаваше как един доберман пинчер се изходи върху тротоара, докато смръщеният му собственик го изчакваше с приготвено в ръка пликче. – Може ли да попитам защо?

– Просто не желаем, това е – отсече Идън.

– Добре – отвърна Робин, – но нека ви изясня, че ние просто проверяваме показанията, дадени по времето, когато Марго...

– Не можем да говорим от името на майка ни – заяви Идън. – Тя е покойница. Съчувстваме на дъщерята на Марго, но това не са спомени, които някой от семейството ни желае да събужда. Бяхме малки, когато Марго изчезна. Беше тежко време за нас. Така че отговорът ни е „Не!“.

– Разбирам – каза Робин, – но ми се иска да размислите. Не очакваме да споделяте лични...

– Напротив, това очаквате – пресече я Идън. – А ние не го желаем. Не сте от полицията. И между другото, най-малката ни сестра преминава през курс химиотерапия, така че, моля ви, оставете ни на мира. Не ѝ е нужно да се разстройва. Сега затварям. И помнете, че отговорът е „Не!“. Недейте повече да търсите никого от нас.

Линията прекъсна.

– Мамка му – изрече Робин на глас.

Собственикът на доберман пинчера, който събираше сериозна купчинка от тротоара, се обади:

– Присъединявам се към вас, мила.

Робин се насили да му се усмихне, пъхна телефона в джоба си и продължи да върви. След малко, докато се питаше дали не е могла да подходи по-добре към разговора с Идън, вече буташе стъклената врата на адвокатска кантора „Стърлинг и Кобс“.

Пет минути по-късно седеше срещу Джудит в малкия ѝ офис, задръстен от шкафове с документи. Краткото „И тъй“, с което Джудит започна, бе последвано от мълчание, докато адвокатката преглеждаше документите в досието пред себе си, явно за да си припомни фактите по случая, докато Робин седеше и чакаше. Би предпочела да прекара още пет минути в чакалнята, отколкото да става свидетел на този забързан преглед на ситуация, причиняваща ѝ толкова много стрес и болка.

– Ъъ... – обади се Джудит, – да... просто проверявам... да, имаме отговор на наше писмо на четиринайсети и тъй като го споменах в имейла си, вече сте наясно, че господин Кънлиф не е готов да промени позицията си относно съвместната сметка.

– Да – отговори Робин.

– Според мен вече е време да преминем към медиаторство – каза Джудит Кобс.

– И както аз споменах в своя имейл – отбеляза Робин, като се почуди беше ли го чела Джудит, – не виждам как ще помогне медиаторството.

– Тъкмо по тази причина пожелах да разговаряме лично – усмихна се Джудит. – Често установяваме, че е нужно двете страни да седнат в една и съща стая, особено в присъствието на безпристрастен свидетел... аз ще съм с вас, то се знае... и тогава ще бъдат много по-склонни към разбирателство, отколкото на хартия.

– Вие сама го казахте при последната ни среща – отвърна Робин (кръвта вече бумтеше в ушите ѝ от повтарящото се усещане, че не е чувана), – съгласихте се, че Матю тласка нещата към съдебна зала. Той всъщност не се интересува от съвместната сметка. Готов е да похарчи пари, стига да може да стигне до някакво постановление, че разводът е изцяло по моя вина.

– Лесно е да се приписват възможно най-лошите мотиви на бившите партньори – отбеляза Джудит все така с усмивка, – но той очевидно е интелигентен...

– Интелигентните хора могат да бъдат злобни като всички останали.

– Вярно – все така с кротък и увещаващ тон изрече Джудит. – Но отказът поне да се опита медиаторство е лош ход и за двама ви. Никой съдия няма да погледне благосклонно на страната, нежелаеща да пристъпи към извънсъдебно споразумение.

Истината бе, както вероятно Джудит знаеше също тъй добре, колкото Робин, че Робин се ужасяваше да седне лице в лице с Матю и адвоката, съставил тези студени и заплашителни писма.

– Вече му казах, че не искам нищо от наследството, получено от майка му – припомни Робин. – Искам единствено сумата от съвместната ни сметка, която родителите ми внесоха за покупката на първия ни имот.

– Да – отвърна Джудит с лек признак на отегчение. Робин знаеше, че изрича точно същото при всяка тяхна среща. – Но както сте наясно, неговата позиция...

– ... е, че аз не съм допринесла практически с нищо за семейните финанси, че той е поемал цялата тежест, че е встъпил в този брак по любов, а аз съм някаква използвачка.

– Това очевидно ви разстройва – каза Джудит, като вече не се усмихваше.

– Бяхме заедно десет години – посочи Робин с безуспешен опит да запази спокойствие. – Докато той беше студент, аз работех и плащах за всичко. Нима е трябвало да пазя разписките?

– Това със сигурност можем да го изтъкнем на медиаторската среща...

– Само ще го вбеси още повече – промърмори Робин.

Вдигна ръка към лицето си единствено с желание да го скрие. Внезапно се усети опасно близо до бликването на сълзи.

– Добре, така да е. Нека опитаме медиаторство.

– Смятам, че това е разумното решение – отново се заусмихва Джудит. – И тъй, ще се свържа с „Брофи, Шенстън и...“.

– Поне ще имам шанс да кажа на Матю в лицето, че е абсолютна гадина – избухна Робин с неочакван гняв.

– О, не бих ви посъветвала да го правите.

О, нима? Я виж ти, рече си наум Робин, докара фалшива усмивка на лицето си и стана да си върви.

Когато излезе от кантората, бе задухал силен и влажен вятър. Робин пое обратно към „Финбъро Роуд“, докато с изтръпнало от студ лице и шибаща я през очите мокра коса не се озова пред едно кафе. Влезе вътре и обърнала гръб на собствените си правила за здравословно хранене, си взе голямо лате и шоколадово брауни. Седна, загледана към дъждовната улица, и се наслади на комфорта от кафето и сладкиша, докато телефонът ѝ не зазвъня отново.

Беше Страйк.

– Здравей – избъбри тя с уста, пълна с брауни. – Прощавай, ям.

– Де да можех и аз – въздъхна той. – Отново съм пред проклетия театър. Мисля, че Баркли е прав, няма да се докопаме до нищо срещу Пъргави крака. Имам новини по случая „Бамбъро“.

– Също и аз – каза Робин, вече успяла да преглътне, – но не са добри новини. Кланът на Уилма Бейлис не желае да разговаря с нас.

– Децата на чистачката? И защо?

– Уилма не е била чистачка, като е починала, а социален работник – припомни Робин.

Още като го изрече, се запита защо бе изпитала потребност да го поправи. Може би защото, ако на Уилма вечно ѝ останеше нарицателното „чистачка“, то и Робин би могла завинаги да бъде наричана „временната секретарка“.

– Добре, защо децата на социалната работничка не желаят да говорят с нас? – попита Страйк.

– Онази, която ми се обади, Идън... тя е най-голямата... твърди, че не искали да се връщат към тежко за семейството им време. Каза, че нямало нищо общо с Марго, но после сама си противоречеше. Щом обясних, че желаем да говорим само за Марго, без да си спомням точните ѝ думи, остави ме с впечатление, че като обсъждаме изчезването на Марго, неизбежно ще стигнем до лични за семейството теми.

– Баща им е бил в затвора в началото на седемдесетте, а Марго е подтиквала Уилма да го напусне – отбеляза Страйк. – Сигурно е това. Мислиш ли, че си струва да ѝ се обадим пак и да се опитаме да я убедим?

– Стори ми се, че няма да си промени решението.

– И е казала, че говори от името на братята и сестрите си?

– Да. Една от тях преминава курс по химиотерапия. Предупреди ме изрично да не я доближаваме.

– Добре, нея избягвай, но с другите не е зле да се опита.

– Това ще ядоса Идън.

– Сигурно, но нямаме какво да губим.

– Прав си – отвърна Робин. – А каква е твоята новина?

– Медицинската сестра и рецепционистката, не Глория Конти, а другата...

– Айрийн Бул – подсети го Робин.

– Айрийн Бул, сега Хиксън, точно така. И двете са готови да разговарят с нас. Оказа се, че били приятелки още от работата им в медицинската служба „Сейнт Джон“. Айрийн на драго сърце ще приеме Джанис и нас в къщата си в събота следобед. Мисля, че трябва да отидем двамата.

Робин превключи телефона си на високоговорител, за да може да провери графика си, който държеше в менюто му. Записаното за събота гласеше: Рожденият ден на Страйк/гаджето на Рогоносеца.

– Би трябвало да следя приятелката на Рогоносеца – съобщи Робин и изключи високоговорителя.

– Зарежи, Морис ще го свърши – отсече Страйк. – Ти ще ни закараш до там... ако не възразяваш – добави и Робин се усмихна.

– Не, не възразявам – отговори.

– Е, чудесно, наслади се на остатъка от почивния си ден.

Страйк затвори. Робин дояде с удоволствие браунито. Въпреки перспективата за медиаторство с Матю и несъмнено поради много нужното зареждане с шоколад се почувства далеч по-щастлива, отколкото преди десет минути.

19

Страйк на никого не бе споменал за предстоящия си рожден ден и преднамерено не отвори дума за него на самата дата. Не че не го оценяваше, когато хората си спомнеха: всъщност, когато това се случеше, бе много по-трогнат, отколкото показваше, но имаше вродена неприязън към планираните тържества и насилената веселост и от всички типични атрибути най-малко любимо му бе да му пеят „Честит рожден ден“.

Откакто се помнеше, рожденият му ден му бе носил лоши спомени, върху които обикновено успяваше да не се замисля. Като дете майка му често бе забравяла да му купи подарък. Биологичният му баща никога не бе отбелязал някак датата. Рождените дни бяха неразривно свързани със съзнанието, отдавна превърнало се в част от него, че съществуването му бе плод на случайност, че генетичната му наследственост бе оспорвана в съда, че самото му раждане е било „направо адско преживяване, миличък, ако трябваше мъжете да го правят, човешкият род би изчезнал до една година“.

За сестра му Луси би било едва ли не жестоко обичан от нея човек да остане без картичка, подарък, телефонно обаждане, ако бе по възможностите ѝ, парти или най-малкото специална вечеря за рождения ден. Ето защо той обикновено лъжеше Луси, че има планове, та да не му се налага да ходи чак у тях в Бромли и да участва в семейна вечеря, която би донесла много повече удоволствие на нея, отколкото на него. Не много отдавна се задоволяваше да го отпразнува у Илза и Ник с готова храна, но Илза настояваше и Робин да присъства, а Страйк бе решил, че все по-откритите опити на Илза да ги сватосва, може да бъдат неутрализирани единствено с категоричен отказ за съдействие. Ето как пред нея пък се преструваше, че ще ходи у Луси. Единствената безрадостна надежда, която Страйк хранеше за трийсет и деветия си рожден ден, бе, че Робин го е забравила, защото, ако беше така, собственият му пропуск щеше да бъде заличен, щяха да са квит.

В петък сутринта слезе по металната стълба до офиса и за своя изненада, завари два пакета и четири плика край обичайната купчина с поща върху бюрото на Пат. Пликовете бяха все с различни цветове. Очевидно приятели и роднини бяха решили да се погрижат поздравленията за рождения ден да стигнат до него навреме за уикенда.

– Рожден ден ли имаш? – попита Пат с плътния си дрезгав глас, все така втренчена в монитора и пишеща по клавиатурата с обичайната електронна цигара, тикната между устните ѝ.

– Утре – отвърна Страйк и взе картичките.

Разпозна почерка на три от тях, но не и на четвъртата.

– За много години – изръмжа Пат помежду тракането на клавиатурата. – Да беше казал.

Обзет от палаво настроение, Страйк подхвърли:

– Защо? Щеше да ми направиш торта ли?

– Не – отвърна с безразличие Пат, – ама щях поне картичка да ти взема.

– Късмет тогава, че съм си мълчал. Едно дърво по-малко ще бъде погубено.

– Нямаше да е голяма картичка – без усмивка поясни Пат с летящи по клавиатурата пръсти.

Страйк се подсмихна, събра картичките и пакетите и ги отнесе във вътрешния кабинет, а по-късно вечерта ги качи горе със себе си, все така неотворени.

На двайсет и трети се събуди с мисли, насочени изцяло към пътуването им с Робин до Гринич. Припомни си значимостта на деня чак като видя подаръците и картичките на масата. Пакетите съдържаха пуловер от Тед и Джоун и трикотажна фланела от Луси. Илза, Дейв Полуърт и брат му Ал до един бяха изпратили шеговити картички, които, макар и чак да не го разсмяха, му се сториха забавни.

Извади четвъртата картичка от плика. Отпред имаше снимка на хрътка и Страйк се зачуди за секунда или две защо е избрана. Никога не бе имал куче и макар да имаше лек превес в симпатиите му към кучета пред котки, тъй като бе работил с няколко такива в армията, би казал, че любител на кучета далеч не бе сред определящите го характеристики. Щом отвори картичката, видя думите:

За няколко мига Страйк просто се взираше в текста и съзнанието му бе празно като останалото от картичката. Последния път, като бе зърнал почерка на баща си, беше натъпкан с морфин, след като се бе лишил от половината си крак. Като дете от време на време бе мяркал бащиния подпис под правни документи, пратени до майка му. Тогава се бе взирал силно впечатлен в името, като че виждаше действителна част от баща си, сякаш мастилото бе кръв и реално доказателство, че баща му е човешко същество, а не мит.

Внезапно го изпълни ярост, която шокира Страйк със силата си – ярост от името на малкото момче, готово да продаде душата си, за да получи картичка за рождения си ден от своя баща. Надраснал бе всякакво желание за контакт с Джони Рокъби, но още си спомняше острата болка в детството от постоянното и безмилостно отсъствие на баща си: когато в началното училище изработваха картички за Деня на бащата например или когато непознати възрастни го питаха защо никога не се вижда с Рокъби, или когато другите деца му се подиграваха, пеейки песни на „Дедбийтс“ и твърдейки, че майка му е забременяла само за да се докопа до парите на Рокъби. Спомняше си стигащия до болка копнеж, винаги най-остър по Коледа и на рождения му ден, баща му да прати нещо или да се обади по телефона: да даде какъвто и да било признак, че знае, че Страйк е жив. Страйк мразеше спомена за тези фантазии повече, отколкото мразеше да възстановява в ума си болката от несбъдването им, но от всичко най-много мразеше да си спомня пълните с надежда самозалъгвания като съвсем малко момче, когато бе измислял извинения за баща си: той вероятно не знаеше, че семейството отново се е преместило, сигурно бе пратил нещо на погрешен адрес, искаше да го опознае, но не успяваше да го открие.

Къде бе Рокъби, когато синът му беше никой? Къде бе всеки път, щом животът на Леда излезеше от релси, а Тед и Джоун отново се притичаха на помощ? Къде бе при хилядите случаи, когато присъствието му би означавало нещо реално и искрено, а не просто опит да изглежда добре пред медиите?

Рокъби не знаеше буквално нищо за сина си, освен че той бе детектив, и това обясняваше проклетата хрътка. Майната ти и на теб, и на шибаната ти картичка. Страйк разкъса картичката наполовина, после на четвъртини и изхвърли парчетата в кошчето за боклук. Ако не се опасяваше, че ще задейства пожарната аларма, би ги подпалил.

През цялата сутрин у Страйк пулсираше гняв като електрически ток. Ненавиждаше собствената си ярост, тъй като тя показваше, че Рокъби още го държи емоционално, и по времето, когато тръгна към „Ърлс Корт“, откъдето щеше да го вземе Робин, не бе далеч от желанието рождените дни никога да не са били измисляни.

Четиресет и пет минути по-късно Робин седеше в ландроувъра недалече от входа на гарата и видя как Страйк се показа на тротоара, понесъл подвързаната с кожа тетрадка и по-свъсен, отколкото го бе виждала някога.

– Честит рожден ден – каза тя, когато той отвори вратата към мястото до това на шофьора.

Страйк мигом забеляза картичката и малкото увито пакетче върху таблото.

Мамка му.

– Благодаря – отвърна и се намести до нея, като изглеждаше още по-вкиснат.

– Това, че навършваш трийсет и девет, ли те ядосва, или нещо се е случило?

Страйк нямаше желание да говори за Рокъби и реши, че се налага да положи усилие.

– Не, просто се чувствам уморен. Снощи седях до късно да ровя из последния кашон от досието „Бамбъро“.

– Исках да го направя във вторник, но ти не ми позволи!

– Полагаше ти се почивка – отвърна кратко Страйк и разкъса плика на картичката ѝ. – И още ти се полага.

– Знам, но би било далеч по-интересно от гладенето на пране.

Страйк погледна лицето на картичката от Робин, изобразяващо акварелен пейзаж на Сейнт Моус. Помисли си, че сигурно си е дала доста труд да я открие в Лондон.

– Много мило! – каза. – Благодаря!

Отвори я и прочете.

За много години, с обич Робин х

Досега не бе поставяла целувка на нито едно съобщение до него и му се хареса, че я има там. Почувствал се малко по-весел, разви пакетчето, придружаващо картичката, и откри вътре чифт слушалки като онези, които Люк бе счупил през лятото в Сейнт Моус.

– О, Робин, това е... благодаря! Чудесен подарък. Така и не бях успял да ги подменя.

– Знам – отвърна Робин, – забелязах.

Докато връщаше картичката ѝ в плика, Страйк си напомни да ѝ купи приличен подарък за Коледа.

– Това да не е тайната тетрадка на Бил Талбът? – попита Робин, като хвърли поглед странично към подвързаната с кожа тет­радка в скута на Страйк.

– Самата тя. Ще ти я покажа, след като говорим с Айрийн и Джанис. Бил е луд за връзване. Пълна е с чудати рисунки и символи.

– Ами последният кашон от полицейското досие? Нещо интересно там?

– Оказа се, че да. Няколко полицейски записки от седемдесет и пета година са се смесили с по-късни документи. Има разни любопитни неща.

Така например чистачката на медицинската служба Уилма била уволнена два месеца след изчезването на Марго, но за дребна кражба, не за пиене, както ми каза Гупта. Изчезвали дребни суми от портмонетата и джобовете на хората. Установих също, че е направено обаждане до семейния дом на Марго на втория рожден ден на Ана от жена, която твърдяла, че е Марго.

– О, боже мой, това е ужасно – възкликна Робин. – Жестока шега ли?

– От полицията така са помислили. Проследили обаждането до телефонна кабина в Марилибоун. Приела го Синтия, бавачката, превърнала се във втората съпруга. Жената се представила като Марго и поръчала на Синтия да се грижи за дъщеря ѝ.

– Синтия помислила ли е, че е Марго?

– Казала на полицията, че била твърде шокирана, за да запомни точно какво казала обадилата се. Сторило ѝ се, че звучи малко като нея, но в крайна сметка решила, че звучала повече като човек, който я имитирал.

– Кое кара хората да вършат подобни неща? – промълви Робин, искрено озадачена.

– Правят го, защото са боклуци – отвърна Страйк. – В последния кашон има няколко сведения, че уж Марго е била видяна след деня на изчезването си. За всичките се е доказало, че не са верни, но им направих списък и ти го пратих с имейл. Имаш ли нещо против да пуша?

– Давай – отвърна Робин и Страйк смъкна стъклото до себе си. – Всъщност снощи ти пратих по имейла мъничко информация. Много мъничко. Помниш ли Албърт Шимингс, местния цветар...

– ... за чийто ван хората помислили, че се отдалечава с висока скорост от „Клъркънуел Грийн“? Да. Да не е оставил писмо, в което признава убийство?

– Уви, не, но говорих с големия му син, който твърди, че ванът на баща му категорично не е бил в Клъркънуел в шест и половина онази вечер. Чакал пред дома на учителя му по кларнет в Камдън, където баща му го откарвал всеки петък. Твърди, че още тогава го казали на полицията. Баща му го чакал отпред във вана и четял криминалета.

– В досието ги няма уроците по кларнет, но и Талбът, и Лоусън са повярвали на Шимингс, когато са говорили с него. Все пак е добре, че се потвърди – добави той, та Робин да не помисли, че гледа с пренебрежение на рутинната ѝ работа. – Е, това означава, че още има възможност ванът да е бил на Денис Крийд, нали?

Страйк запали цигара от пакета си „Бенсън енд Хеджис“, издуха дима през прозореца и каза:

– В този последен кашон има интересен материал относно жените, с които ще се срещнем. Нови сведения, излезли при поемането на случая от Лоусън.

– Наистина ли? Мислех, че Айрийн е имала час при зъболекар, а Джанис е била по домашни посещения в следобеда на деня, когато Марго е изчезнала.

– Да, така се твърди в първоначалните им показания – отвърна Страйк, а Талбът не е проверил версиите на нито една от тях, приел ги е на голо доверие.

– Вероятно защото не е мислел, че жена може да се окаже Касапина от Есекс.

– Именно.

Страйк извади своя бележник от джоба на палтото си и го отвори на страниците, които бе изписал във вторник.

– Първоначалните показания на Айрийн пред Талбът са, че страдала от тежък зъбобол няколко дни преди изчезването на Марго. Приятелката ѝ Джанис, медицинската сестра, предполагала, че е абсцес, тъй че Айрийн си записала спешен час за три, като напуснала медицинската служба в два и половина. Двете с Джанис се канели да идат на кино същата вечер, но лицето на Айрийн било болезнено и подуто след ваденето на зъба и когато Джанис се обадила да провери как е минало при зъболекаря и дали още иска да излязат вечерта, тя ѝ отговорила, че предпочита да си остане у дома.

– Не е имало мобилни телефони – заразсъждава на глас Робин. – Светът е бил различен.

– Точно същото си помислих и аз, когато четях това – каза Страйк. – В наше време приятелите на Айрийн биха очаквали ежеминутни отчети. Селфи от зъболекарския стол. Талбът е оставил подчинените си с впечатлението, че лично се е свързал със зъболекаря за потвърждение, но не го е направил. Не бих се учудил да се е допитал до кристална топка.

– Ха-ха.

– Не се шегувам. Чакай само да видиш тази тетрадка.

Страйк отгърна на нова страница.

– И така, след шест месеца случаят е поет от Лоусън, който систематично минава отново през всеки един свидетел и заподоз­рян, фигуриращ в досието. Айрийн отново разказва историята си за зъболекаря, но половин час след като си е тръгнала, изпада в паника и поисква отново да се видят. Този път признава, че е излъгала. Изобщо не е страдала от никакъв зъбобол. Не е била на посещение при зъболекар. Заявила, че е положила много допълнителен труд за медицинската служба без заплащане, затова сметнала, че ѝ се дължи свободен следобед. По тази причина се престорила, че я боли зъб и има спешен час при зъболекар. Когато излязла от медицинската служба, отишла да пазарува в Уест Енд. Казала на Лоусън, че чак като се прибрала у дома, по това време още живеела с родителите си, ѝ хрумнало как ако отиде на срещата с Джанис вечерта, медицинската сестра можело да поиска да види дупката на мястото на извадения зъб или поне ще очаква лицето ѝ да е подуто. Затова, когато Джанис позвънила, тя излъгала, че не ѝ е до излизане. Лоусън бил доста суров с Айрийн, ако се съди по бележките му. Не разбирала ли колко сериозно провинение било да се лъже полицията, хората ги арестували за далеч по-малко и прочее. Също така ѝ изтъкнал как според новата версия тя няма алиби за никакъв момент от следобеда и вечерта, освен че в шест и половина Джанис ѝ е позвънила по телефона вкъщи.

– Къде е живеела Айрийн?

– На улица, наречена „Корпорейшън Роу“. По една случайност е много близо до „Трима крале“, макар и не по маршрута, който Марго би избрала от медицинската служба до пъба. Във всеки случай, когато станало дума за алиби, Айрийн изпаднала в истерия. Разбъбрила се как Марго имала купища врагове, макар да не можела да посочи кои са тези врагове, и отново припомнила на Лоусън анонимните писма, получени от лекарката. На следващия ден Айрийн отново отишла при Лоусън, този път придружена от много ядосания си баща. Не ѝ е направил услуга, като се развилнял пред Лоусън, задето си позволявал да притеснява дъщеря му. При това трето интервю Айрийн представила на Лоусън касова бележка от Оксфорд Стрийт с маркиран час 15,10 в деня на изчезването на Марго. Касовата бележка била за плащане в брой. Лоусън вероятно е изпитал огромно злорадство да заяви на бащата и дъщерята как тя само доказва, че някой е пазарувал на Оксфорд Стрийт този ден.

– И все пак бележка от точния ден и точното време...

– Може да е била на майка ѝ, на приятелка.

– Защо ще я пазят шест месеца?

– А защо тя би я пазила?

Робин се замисли по въпроса. Тя редовно си пазеше касовите бележки, но това бе с цел да отчете разходите си по време на следене, за да ги представи за счетоводството.

– Да, може би е било странно, че още я е имала.

– Само че Лоусън не могъл да измъкне нищо повече от нея. Имай предвид, според мен той не я е подозирал истински. Оставам с впечатлението, че просто не я е харесал. Силно я е притиснал по повод анонимните писма, в които се е споменавал адският огън. Като че не е вярвал в съществуването им.

– Не беше ли потвърдила другата рецепционистка, че е видяла едното от тях?

– Направила го е. Но кой може да каже, че двете не са били в комбина? Никога не е открита следа от писмата.

– Но това би било много сериозна лъжа – посочи Робин. – Относно часа за зъболекаря разбирам защо го е измислила и се е бояла да го признае после. Но да лъже за анонимни писма в контекс­та на изчезнал човек, това вече...

– Не забравяй, че Айрийн е разпространила историята за анонимните писма преди изчезването на Марго. Но отново е възможно двете рецепционистки да са си измислили заплашителните писма с цел да разпространят злобни слухове, а после, след изчезването на Марго, да им е било невъзможно да си вземат думите назад.

Страйк отново прелисти бележките си.

– Е, толкова за Айрийн. Сега се насочваме към близката ѝ приятелка, медицинската сестра. Първоначалните показания на Джанис са, че цял следобед обикаляла с кола да прави домашни посещения. Последната ѝ визитация при възрастна жена с многобройни здравословни проблеми я забавила повече от очакваното. Тръгнала си от дома ѝ около шест и забързала право към телефонна кабина, за да позвъни на Айрийн у дома и да провери ще ходят ли на кино същата вечер. Айрийн ѝ отговорила, че не ѝ е до това, но Джанис вече била ангажирала детегледачка и мечтаела да види филма, „Комарджията“ с Джеймс Каан, така че все пак отишла на кино сама. После се отбила при съседката да прибере сина си и се прибрали у дома. Талбът не си направил труда да провери всичко това, но усърден младши полицай го сторил по своя инициатива и всичко се потвърдило. Всички пациенти отговорили, че Джанис е била в домовете им в часовете, посочени от нея. Детегледачката го уверила, че Джанис прибрала сина си в уреченото време. Джанис също така представила унищожен билет за кино, който измъкнала от дъното на чантата си. Предвид, че била минала само седмица от изчезването на Марго, нямало нищо подозрително в това, че още го пазела. От друга страна, билет за кино със скъсана контрола не е по-солидно доказателство от онази касова бележка, че Айрийн действително е пазарувала.

Страйк метна фаса си през прозореца.

– Къде е живяла последната пациентка на Джанис за деня? – осведоми се Робин и Страйк знаеше, че в ума си тя съпоставя разстояния и време.

– На Гопсал Стрийт, намира се на десетина минути път с кола от медицинската служба. Би било възможно жена с кола да е пресрещнала Марго по пътя ѝ към „Трима крале“, ако Марго е вървяла много бавно или се е забавила заради нещо по път, или е излязла от работа по-късно, отколкото твърди Глория. Но това би изисквало късмет, защото, както знаем, част от маршрута, по който Марго би поела, е бил пешеходна зона.

– А и не виждам защо ще правиш уговорка с приятелка да идете на кино, ако се каниш да отвлечеш някого – допълни Робин.

– И на мен не ми се връзва – съгласи се Страйк. – Само че не съм довършил още. Когато Лоусън поема случая, установява, че и Джанис е излъгала Талбът.

– Шегуваш се.

– Не. Оказва се, че тя всъщност нямала кола. Шест седмици преди изчезването на Марго древният „Морис Майнър“ на Джанис предал богу дух и отишъл за скрап. Оттогава нататък правела домашните посещения с градския транспорт или пеша. Не искала да казва на никого в службата, че е останала без кола, защото се бояла да не я освободят от работа. Мъжът ѝ я напуснал и я оставил сама с дете. Спестявала да си купи нова кола, но знаела, че това ще отнеме време, та или се преструвала, че старата е на сервиз, или заявявала, че с автобус ще ѝ е по-лесно, ако някой я попитал.

– Но ако това е истина...

– Истина е. Лоусън го е проверил, разпитал на площадката за скрап.

– Тогава тя напълно излиза от картинката като възможен похитител.

– Склонен съм да се съглася – кимна Страйк. – Би могло да е взела такси, разбира се, но тогава и таксиметровият шофьор трябва да е участвал в плана за отвличане. Не, интересното при Джанис е, че макар Талбът да е вярвал в невинността ѝ, я е разпитал цели седем пъти, повече от всеки друг свидетел или заподозрян.

– Седем пъти?!

– Да. Отначало имал един вид извинение. Била съседка на Стив Даутуейт, силно стресирания пациент на Марго. Второто и третото интервю са били изцяло на тема Даутуейт, с когото Джанис била само на „здрасти“. Даутуейт е бил предпочитаният кандидат на Талбът за Касапина от Есекс, така че може да се проследят мисловните му процеси. Естествено е да разпиташ съседите, ако подозираш, че някой коли жени у дома си. Само че Джанис не могла да каже нищо на Талбът за Даутуейт извън онова, което той вече знаел, а Талбът все пак е упорствал да я търси. След третото интервю спрял да пита за Даутуейт и нещата станали извънредно странни. Покрай всичко друго Талбът ѝ задавал въпроси дали е била хипнотизирана, готова ли е да опита, какво сънувала и я подтиквал да води дневник на сънищата си, та да може да го прочете, а също да му представи списък с най-неотдавнашните си сексуални партньори.

– Какво?!

– Има копие в досието на писмо от началника на полицията – отвърна сухо Страйк, – в което той се извинява на Джанис за поведението на Талбът. Общо взето, виждаш защо са искали да го разкарат възможно най-бързо от полицията.

– Синът му спомена ли ти за тези неща?

Страйк си припомни сериозното и кротко лице на Грегъри, твърденията му, че Бил се държал като добър баща, и смущението му, щом разговорът се насочи към пентаграмите.

– Съмнявам се, че е знаел за това. Джанис не е вдигнала шум по въпроса.

– Е, тя е била медицинска сестра – изрече бавно Робин. – Може би е отгатнала, че си има работа с много болен човек. – Поразсъждава над това за момент, после добави: – И все пак трябва да е било твърде плашещо. Водещият разследването да се връща в къщата ти на всеки пет минути, за да те пита водиш ли дневник за сънищата си.

– Това би шашнало повечето хора. Предполагам, че обяснението е очевидното, но трябва да я попитаме за това.

Страйк се обърна към задната седалка и надеждите му се оправдаха – там имаше плик с храна.

– Все пак имаш рожден ден – подхвърли Робин, без да отделя очи от пътя.

– Искаш ли бисквитка?

– Малко ми е рано. Ти си хапни.

Когато се наведе назад да вземе плика, Страйк забеляза, че Робин отново миришеше на стария си парфюм.

20

Къщата на Айрийн Хиксън бе една от къса редица джорджиански пос­тройки от жълти тухли, с извити в дъга прозорци и черни входни врати с полукръгли стъкла в горната си част. Улицата припомни на Робин онази къща под наем, където бе прекарала последните няколко месеца от брачния си живот, строена за капитан от Търговския флот. Тук също личаха следи от търговското минало на Лондон.

– Господин Хиксън явно е печелел добре – отбеляза Страйк, като вдигна поглед към красиво пропорционираната фасада, докато с Робин пресичаха улицата. – Айрийн е изминала дълъг път от „Корпорейшън Роу“.

Робин натисна звънеца. Чуха отвътре вик: „Нямай грижа, аз ще отворя!“, и секунди по-късно вратата им отвори ниска среброкоса жена. Носеше тъмносин пуловер и панталон, който майката на Робин би нарекла „практичен“, и имаше кръгло розово-бяло лице. Изпод дългия ѝ бретон, който Робин подозираше, че е подстригала сама, надничаха сини очи.

– Госпожа Хиксън? – попита Робин.

– Джанис Бийти – представи се възрастната жена. – Вие сте Робин, нали? А вие сте...

Пенсионираната медицинска сестра хвърли строг професионален поглед към краката на Страйк.

– Корморан, така ли се произнася? – попита тя, като върна очи върху лицето му.

– Точно така – отвърна Страйк. – Много мило, че се съгласих­те да се видите с нас, госпожо Бийти.

– О, моля ви се, за нищо – каза тя и отстъпи, за да ги пропусне да минат. – Айрийн ей сегичка ще дойде.

Естествено повдигнатите ъгълчета на устата и трапчинките върху пълните бузи на медицинската сестра ѝ придаваха весело изражение дори когато не се усмихваше. Поведе ги през антре, което на Страйк му се видя потискащо претрупано. Всичко бе в убито розово: тапетите на цветя, дебелият мокет, съдчето с потпури на масичката за телефона. Далечен шум от промиване на тоалетна им подсказа точно къде е Айрийн.

Дневната бе декорирана в маслиненозелено и изобилстваше от къдрички, шнурчета и ресни. Разните масички бяха отрупани със семейни снимки в сребърни рамки. На най-голямата се виждаха два коктейла с чадърчета и над тях – силно загоряла четиресет и няколко годишна блондинка, опряна буза в буза с червендалест мъж, за когото Робин предположи, че е покойният господин Хик­сън. Изглеждаше доста по-възрастен от съпругата си. Огромен брой порцеланови фигурки бяха наредени върху махагонови рафтове, зад които лъщяха маслиненозелени тапети. Всички те представляваха млади жени. Някои бяха с кринолини, други държаха чадърчета, трети миришеха цветя или гушкаха агнета.

– Тя ги колекционира – усмихна се Джанис, като проследи пог­леда на Робин. – Прелестни са, нали?

– О, да – излъга Робин.

Джанис явно не чувстваше, че е в правото си да ги покани да седнат в отсъствието на Айрийн, тъй че тримата останаха да стърчат край фигурките.

– Отдалече ли идете? – попита ги любезно, но преди те да са успели да отговорят, прозвуча глас, който властно призоваваше за внимание:

– Здравейте! Добре дошли!

Също като дневната си, Айрийн Хиксън създаваше първо впечатление за пищна изкипреност. Също тъй руса, както бе била на двайсет и пет, сега тя бе значително наедряла и имаше огромна гръд. Очертала бе очите си с увиснали клепачи с черен молив, оределите си вежди бе оформила в изявени дъги в стил „Пиеро“, а тънките си устни бе оцветила в аленочервено. Облечена бе в блузка и жилетка с горчичен цвят, черен панталон, лачени обувки на токове и носеше голямо количество златни бижута, включително клипсове, тъй тежки, че проточваха надолу бездруго дългите крайчета на ушите ѝ. Приближи се към тях и ги облъхна с тежък аромат на парфюм и на лак за коса.

– Много ми е приятно – засия тя срещу Страйк и му протегна ръка, при което гривните ѝ задрънчаха. – Джан каза ли ви какво се случи тази сутрин? Колко невероятно странно е да стане точно в деня на идването ви, но при мен такива неща са толкова чести, че им изгубих бройката. – Тя спря и изрече драматично. – Моята Марго се разби. Моята Марго Фонтейн на най-горния рафт – уточни и посочи към празнина между порцелановите фигурки. – Падна и се разби на милион парченца, като прекарвах бърсалката с пера върху нея!

Тя замълча в очакване на смайване.

– Това е странно – измънка Робин, тъй като беше ясно, че Страйк няма да каже нищо.

– Нали? – възкликна Айрийн. – Чай? Кафе? Каквото пожелаете.

– Аз ще се погрижа, скъпа.

– Благодаря ти, миличка. Най-добре приготви и двете – заръча Айрийн. Посочи на Страйк и Робин фотьойлите с великодушен жест. – Заповядайте, седнете.

Креслата изложиха Страйк и Робин към гледката на прозореца с неговите завеси с пискюли, през които се виждаше градината с плочки, подредени в орнаменти, и издигнати лехи. Имаше елизабетински вид с ниския си жив плет и слънчевия часовник от ковано желязо.

– О, градината изцяло е дело на моя Еди – поясни Айрийн, като проследи погледите им. – Той я обожаваше, царство му небесно. Обожаваше цялата тази къща. Затова и още съм тук, макар тя да е твърде голяма за мен. Извинете ме. Не бях добре напоследък – добави тя с висок шепот, настани се на канапето с претенциозни движения и внимателно подреди възглавнички около себе си. – Джан се прояви като истинска светица.

– Съжалявам да го чуя – промърмори Страйк. – Имам предвид, че сте били недобре, не че Джан се е показала светица.

Айрийн се разсмя възторжено и Робин заподозря, че ако Страйк седеше по-близо, Айрийн би го шляпнала игриво. С вид, че му съобщава поверителна информация, тя изрече приглушено:

– Имам нервен стомах. Понякога симптомите се изострят. Болката може да е нетърпима. Странното е, че бях добре през цялото време, докато отсъствах. Гостувах на най-голямата ми дъщеря в Хампшър, затова не получих веднага писмото ви. А ето че щом се прибрах и казах на Джан, че трябва да дойдете, болката ме налегна. Джипито ми нищо не струва – добави тя с неприязнена гримаса. – Жена! Според нея вината била изцяло моя! Трябвало да се откажа от всичко, заради което животът си струва. Тъкмо им разправях, Джан – прекъсна се тя, щом приятелката ѝ се появи в стаята с натоварен поднос, – каква светица си.

– О, продължавай в този дух. Всеки обича добрата реклама – заяви весело Джанис.

Страйк се понадигна от креслото си, за да ѝ помогне с подноса, на който имаше и чайник, и кана с кафе, но също като госпожа Гупта тя отказа помощ и го постави върху тапицирана отоманка. Сервирани бяха различни бисквити, някои увити в лъскаво фолио, в захарницата имаше щипки, чашите на цветя от фин костен порцелан бяха от най-добро качество. Джанис седна до приятелката си на канапето и разля горещите напитки, като сервира първо на Айрийн.

– Почерпете се с бисквити – подкани Айрийн гостите си и погледна с жадно любопитство към Страйк. – И тъй, прочутият Камерън Страйк! Едва не получих сърдечен пристъп, като видях името ви под писмото. Ще се опитате да сломите съпротивата на Крийд, така ли? Дали ще проговори пред вас, как мислите? Ще ви допуснат ли при него?

– Не сме го докарали чак дотам още – отвърна Страйк с усмивка, като извади бележника и свали капачето на писалката си. – Имаме няколко въпроса и вероятно вие двете бихте могли...

– О, готови сме да ви помогнем всякак – увери го разпалено Айрийн. – Всякак!

– Прочетохме показанията ви пред полицията – подхвана Страйк, – затова, освен ако...

– Олеле – прекъсна го Айрийн с шеговито уплашено изражение, – значи, знаете, че бях лошо момиче тогава? За зъболекаря и прочее? Младите жени постоянно го правят, скатават се за по няколко часа, но аз с моя късмет взех, че уцелих деня, когато Марго... Прощавайте, не исках да прозвучи така – овладя се Айрийн. – Ето как все се озовавам в беди. „Кротко, момичето ми“, така би казал Еди, нали, Джан? – Тя потупа приятелката си по ръката. – Не би ли казал: „Хайде, стегни се“?

– Така би казал, да – кимна с усмивка Джанис.

– Та, щях да кажа – продължи Страйк, – че освен ако някоя от вас няма какво да добави...

– О, не се лъжете, че не сме мислили за това – прекъсна го отново Айрийн. – Ако си бяхме припомнили нещо, щяхме да идем право в полицията, нали, Джан?

– ... бих искал да изясня няколко пункта. Госпожо Бийти – обърна се Страйк към Джанис, която разсеяно потъркваше брачната си халка, единственото бижу по нея, – като четох полицейс­ките документи, бях смаян колко пъти инспектор Талбът...

– О, не само вие, Камерън – намеси се отново Айрийн, преди Джанис да е успяла да отвори уста. – Аз пък колко бях смаяна! Знам точно какво ще попитате. Защо не спираше да преследва Джан. Казах ѝ го още тогава... Не беше ли тъй, Джан? Това не беше редно, трябваше да идеш да се оплачеш, но ти не го направи. Добре, знам, че той не беше наред... Предполагам, че вие сте напълно наясно за това – кимна тя към Страйк едновременно за да му направи комплимент и да покаже готовност да го осведоми в случай на нужда, – но и болните мъже пак са си мъже, не е ли така?

– Госпожо Бийти – повтори Страйк с леко повишен глас, – защо според вас Талбът постоянно се е връщал да ви разпитва?

Айрийн най-сетне пое намека и остави Джанис да отговори, но самоконтролът ѝ трая само миг и щом приятелката ѝ заприказва, взе да мърмори и да възкликва в знак на съгласие или за да подчертае нещо, сякаш се безпокоеше, че ако не издава звуци на всеки няколко секунди, Страйк току-виж забравил защо е тук.

– Съвсем честно ви казвам, че не знам – отвърна Джанис, като не преставаше да попипва халката си. – Първите няколко пъти ми задаваше директни въпроси...

– Да бе, отначало така беше – заприглася Айрийн с кимане.

– ... какво съм правила този ден, какво мога да му кажа за хората, посещаващи Марго, защото аз познавах много от пациентите...

– Опознахме ги до един, докато работехме там – потвърди Айрийн.

– ... но после сякаш взе да си мисли, че съм надарена със специални сили. Знам, звучи побъркано, но не смятам...

– Аз пък смятам – отсече Айрийн, заковала поглед в Страйк.

– Не, съвсем искрено не вярвам да е бил... – Джанис се запъна, сякаш се смущаваше дори да го изрече – ... увлечен по мен. Вярно, задаваше неуместни въпроси, но виждах, че не е наред... с главата. Бях в ужасно положение, откровено казано. – Джанис премести очи към Робин. – Нямаше с кого да споделя. Той беше от полицията. Седях там, а той ме разпитваше за сънищата ми. След първите няколко интервюта вече само за това искаше да говорим, както и за предишните ми приятели, но нищо повече за Марго или за пациентите...

– И все пак се е интересувал от един пациент, нали... – подхвана въпрос Робин.

– Дъкуърт! – възкликна възбудено Айрийн.

– Даутуейт – поправи я Страйк.

– Даутуейт, да, него имах предвид – промърмори Айрийн и за да прикрие лекото си смущение, захапа бисквита, което означаваше, че поне няколко мига Джанис можеше да приказва, без да бъде прекъсвана.

– Да, той ме питаше за Стив, защото живеехме в една и съща сграда на Пърсивал Стрийт.

– Вие добре ли познавахте Даутуейт? – осведоми се Робин.

– Неособено. Всъщност дори изобщо не го познавах, докато не го пребиха. Прибрах се у дома късно и заварих много хора на площадката ми около него... съседите знаеха, че съм медицинска сестра. Под едната си мишница държах сина си Кевин, а с другата торбата с покупки, но Стив беше зле подреден, така че се налагаше да помогна. Не искаше да викаме полиция, но бе понесъл побой, дето може да остави човек с вътрешни увреждания. Беше го налагал с бухалка някакъв ревнив съпруг...

– Ама много се беше объркал – намеси се Айрийн. – Защото Даутуейт беше обратен! – изсмя се тя. – Бил е само приятел със съпругата, но ревнивият идиот си рекъл...

– Не знам дали Стив беше обратен... – подхвана Джанис, но Айрийн нямаше спиране.

– Щом има мъж и жена, две и две прави пет! И моят Еди беше досущ същият ревнивец. Кажи, Джан, не беше ли такъв? – Тя отново потупа Джанис по ръката. – Веднъж му се сопнах: „Ама, Еди, на теб ти стига само да погледна мъж, пък няма значение дали е педал, или уелсец...“. Щото този Дъкуърт... Даут... не знам си кой... си падаше педал. Разбрах го, като дойде в медицинската служба после. Хубавец, ама мекичък един такъв...

– Не мога да съм сигурна, че е бил обратен, Айрийн, не го поз­навах достатъчно добре, та да...

– Постоянно идваше, за да те вижда – подкачи я Айрийн. – Ти сама ми го каза, че идвал у вас на чай да търси съчувствие и ти разправял проблемите си.

– Говорили сме само няколко пъти – отвърна Джанис. – Разменяхме по някоя приказка, като се срещнехме на стълбите, а един път ми помогна с торбите и влезе у дома за чаша чай.

– Ама те е питал... – подсказа Айрийн.

– Щях да стигна и до това, скъпа – изрече Джанис със забележително според Страйк търпение. – Имал главоболие – обърна се тя към Страйк и Робин. – Казах му, че трябва да иде на лекар за това, че не ми е по силите да му поставя диагноза. Мъчно ми беше за него, но не можех да превръщам дома си в частна клиника, стигаха ми грижите по Кевин.

– Значи, според вас Даутуейт е посещавал Марго заради здравословни проблеми? – попита Робин. – Не защото е имал романтичен интерес...

– Веднъж ѝ прати шоколадови бонбони – побърза да каже Айрийн. – Но мен ако питате, приемаше я като леля, на чийто скут да плаче.

– Та така, той страдаше от главоболие и определено беше нервен, може и да е бил в депресия – обобщи Джанис. – Всички го обвиняваха заради горкото момиче, което се самоуби, но знам ли... А и съседи ми казваха, че виждали млади мъже да влизат и излизат от апартамента му...

– Туй то! – възкликна тържествуващо Айрийн. – Педал!

– Може да не е било това – възрази Джанис. – Може да са му били приятели или пък да са били замесени в пласиране на дрога, или да са организирали продажба на крадени вещи... Но едно знам, защото хората от квартала усилено говореха. Мъжът на онова момиче, дето се самоуби, най-редовно я пребивал. Голяма трагедия. Само че в пресата приписаха вината на Стив и той избяга. Сексът повече продава вестници, отколкото домашното насилие, не е ли така? Ако откриете Стив – добави тя, – поздравете го от мен. Никак не беше справедливо да го очернят така.

Робин бе обучена от Страйк да организира интервютата и бележките си по категории от хора, места и неща. Сега тя зададе въпрос и към двете жени.

– Спомняте ли си да е имало други пациенти, които са създавали повод за тревога в медицинската служба или може би са имали по-особени отношения с Марго...

– Помниш ли, Джан – мигом заговори Айрийн, – оня с брада дотук? – И тя посочи кръста си. – Как му беше името? Аптън? Апълторп? Помниш ли го, Джан? Няма как да не го помниш. Вонеше като скитник, а веднъж ти трябваше да го посетиш у дома му. Той се навърташе около „Сейнт Джон“. Мисля, че живееше на „Клъркънуел Роуд“. Понякога водеше хлапе със себе си. Едно странно такова, с огромни уши.

– О, тези ли? – обади се Джанис и смръщването изчезна от лицето ѝ. – Но те не бяха пациенти на Марго...

– После той спираше хората по улицата и им казваше, че е убил Марго! – съобщи развълнувано Айрийн на Страйк. – Да! Така правеше! Беше спрял Дороти. Тя, естествено, не се обърна към полицията, къде ти Дороти ще си даде тоя труд? Обяви го за побъркан и толкова. Попитах я: „Ами ако наистина го е извършил и ти си мълчиш?“. Този Апълторп беше съвсем луд. Държеше под ключ едно момиче...

– Тя не беше под ключ, Айрийн – възрази Джанис, като за пръв път показа известно раздразнение. – От Социалните служби казаха, че страда от агорафобия, но не беше държана там против волята ѝ.

– Той не беше наред – упорито отсече Айрийн. – Ти сама го каза. Лично аз смятам, че трябваше да му вземат малкия. От теб знам, че апартаментът бил мръсен...

– Не можеш да отнемаш децата на хората само задето не са си почистили у дома! – заяви Джанис. Обърна се към Страйк и Робин. – Да, направих посещение у семейство Апълторп само веднъж и не мисля, че те са се срещали с Марго. Тогава нещата бяха различни. Всеки лекар си имаше списък с пациенти и Апълторп бяха регистрирани при Бренър. Той ме помоли да ида у тях и да нагледам детето.

– Помните ли адреса? Името на улицата?

– О, боже – смръщи се Джанис. – Да, май беше „Клъркънуел Роуд“, така мисля. Ходих там само веднъж. Детето не беше добре и доктор Бренър искаше да бъде прегледано, а той все гледаше да избегне домашни посещения. Но така или иначе, момчето се оправяше, обаче веднага забелязах, че бащата е...

– Чисто луд – отсече Айрийн и закима.

– ... малко нещо не на себе си – довърши Джанис. – Отидох в кухнята да си измия ръцете и там на плота имаше голямо количество бензедрин. Предупредих родителите, че сега, когато детето вече се движи, трябва да приберат опаковките някъде на сигурно място...

– Много чудато дете беше – вметна Айрийн.

– После отидох при Бренър и му казах: „Доктор Бренър, този човек злоупотребява с бензедрин“. Още през седемдесет и четвърта вече знаехме, че лекарството причинява пристрастяване. То се знае, Бренър прие за нахалство от моя страна да поставям под въпрос предписанията му. Но аз бях притеснена, тъй че се обадих на местните Социални служби, без да уведомявам Бренър, и те веднага се задействаха да държат семейството под око.

– Само дето майката... – обади се Айрийн.

– Не можеш да решаваш кое е добро за другите хора, Айрийн – сряза я Джанис. – Тази майка си обичаше детето, та макар и бащата да беше... малко сбъркан, горкият – призна Джанис. – Мис­леше се за нещо... не знам как го наричат... гуру или чудотворец. Вярваше, че може да урочасва хората. Сам ми го каза по време на визитата ми. В моята професия човек среща всякакви чудаци. На всички отвръщах: „О, нима? Колко интересно“. Няма смисъл да спориш с тях. Но Апълторп вярваше, че може да урочасва хората... така му казвахме едно време. Тревожеше се, че синът му се е разболял от рубеола, защото му се бил ядосал. Твърдеше, че имал способността да го причинява на околните. Той умря, горкият. Година след изчезването на Марго.

– Умря ли? – с леко разочарование попита Айрийн.

– Да. Трябва да е било, след като ти напусна, като се омъжи за Еди. Помня, че уличните чистачи го открили една сутрин мъртъв и сгушен под моста на Уолтър Стрийт. Инфаркт. Гътнал се и не е имало кой да му помогне. А пък не беше толкова стар. Помня, че доктор Бренър се попритесни тогава.

– И защо? – поинтересува се Страйк.

– Ами беше му предписвал бензедрин, а човекът злоупотребяваше с него.

За учудване на Робин по лицето на Страйк пробяга усмивка.

– Но не беше само Апълторп – продължи Джанис, която не бе забелязала странната реакция на Страйк. – Имаше...

– О, куп хора се кълняха, че са дочули нещо или че имали не знам какво си предчувствие... дрън-дрън – намеси се Айрийн и извъртя очи в гримаса. – А ние бяхме ангажирани в цялата тази история и беше ужасно, просто... Извинете ме – каза тя, притиснала с ръка корема си. – Трябва да отскоча до... прощавайте.

Айрийн излезе забързана от стаята. Джанис погледна след нея и при нейното естествено ведро изражение бе трудно да се отгатне дали е разтревожена, или я е досмешало.

– Ще ѝ мине – каза тихо тя на Страйк и Робин. – Казвам ѝ, че лекарката вероятно е права, като я съветва да се откаже от пикантни храни, но тя поиска къри снощи... Чувства се самотна. Позвъни ми да дойда. Останах да пренощувам. Еди почина едва миналата година. Беше почти на деветдесет, мир на праха му. Обожаваше Айрийн и момичетата. Тя ужасно тъгува за него.

– Не се ли канехте да ни кажете, че и някой друг е твърдял как знае какво се е случило с Марго? – подсказа ѝ внимателно Страйк.

– Какво? О, да... Чарли Рамидж. Държеше салон с парна баня и сауна. Заможен беше, та човек би помислил, че има по-важни дела, с които да си запълва времето, вместо да измисля истории, но както казах, хората често са странни.

– Какво казваше той? – попита Робин.

– Мотоциклетите бяха хобито на Чарли. Имаше цял куп и предприемаше дълги пътувания из страната. Веднъж катастрофира зле, беше с два счупени крака, та го посещавах у тях няколко пъти седмично. Това беше около две години след като Марго изчезна. Чарли обичаше да бъбри и един ден ми изтърси като гръм от ясно небе как може да се закълне, че е срещнал Марго в Лемингтън Спа около седмица след изчезването ѝ. Но знаете ли – поклати глава Джанис, – аз не го приех много сериозно. Прекрасен човек, но както казах, прекалено бъбрив.

– Какво точно ви каза? – попита Робин.

– Че бил на едно от пътуванията си с мотоциклет на север и спрял пред голяма църква в Лемингтън Спа. Както се бил облегнал на стената да изпие чаша чай и да си изяде сандвича, видял жена да върви през гробището от другата страна на парапета. Нямала вид на опечалена, просто на любопитна. Чернокоса според Чарли. Той ѝ извикал: „Хубаво местенце, нали?“. Тя се обърнала и той се закле, че била Марго Бамбъро с боядисана коса. Той ѝ казал, че му изглежда позната, а тя се притеснила и бързо се отдалечила.

– И е твърдял, че това се е случило седмица след изчезването ѝ? – пожела да се увери Робин.

– Да, каза, че я разпознал, защото снимката ѝ тогава беше по всички вестници. Попитах го дали е отишъл да съобщи в полицията и той отвърна, че да. Имал приятел там на висока позиция и казал на него. Но никога не чух или видях нещо да се прави по въпроса.

– Рамидж е споделил тази история с вас през седемдесет и шеста година, така ли? – попита Страйк и вписа бележка.

– Да, така трябва да е било – отвърна Джанис, смръщена в усилие да си припомни, и в този момент Айрийн влезе в стаята. – Защото тогава вече бяха хванали Крийд. Тъкмо така се отвори дума за това. Беше чел за процеса по вестниците и взе, че изтърси преспокойно: „Не вярвам да е сторил нещо на Марго Бамбъро, защото аз я видях след изчезването ѝ“.

– Знаете ли дали Марго е имала някаква връзка с Лемингтън Спа? – попита Робин.

– За какво става дума? – осведоми се остро Айрийн.

– За нищо – отвърна Джанис. – Просто глупава история, която ми разправи пациент. Как видял Марго с боядисана коса в гробище. Знаеш я.

– В Лемингтън Спа? – кисело попита Айрийн. Робин остана с впечатлението, че е недоволна, задето е оставила Джанис под светлината на прожектора, докато ѝ се бе наложило да иде до тоалетната. – Не, никога не си ми го казвала. Защо така?

– О, беше още през седемдесет и шеста година – отвърна Джанис, леко смутена. – Сигурно току-що си била родила Шарън. Имаше си по-хубави неща, за които да мислиш, вместо за щуротиите на Чарли Рамидж.

Айрийн се понамръщи и си взе още една бисквита.

– Бих искал да поговорим за самата медицинска служба – подхвана Страйк. – Как приемахте Марго като...

– Като колежка? – извиси глас Айрийн, явно решила, че е неин ред, след като бе изпуснала няколко минути от вниманието на Страйк. – Ами лично аз...

Паузата ѝ бе като на епикуреец, предвкусващ наближаващото удоволствие.

– ... за да бъда напълно честна, смятам, че тя беше от хората, убедени как всичко знаят най-добре. Наставляваше те как да си живееш живота, как се води картотека, как се приготвя чай...

– О, Айрийн, не беше толкова лоша – промърмори Джанис. – Аз я харесвах...

– Я стига, Джанис – пресече я високомерно Айрийн. – Така и не надживя факта, че е била умницата в семейството си, и по тази причина смяташе нас, останалите, за безнадеждно тъпи и задръстени. Е, теб може и да не те е мислила за такава – извъртя отново очи Айрийн, когато приятелката ѝ поклати глава, – но мен, да. Говореше ми като на пълна тъпачка. Държеше се отвисоко. Не че ми е била неприятна – добави бързо. – Това не беше неприязън. Но тя беше толкова самодоволна. Съвсем бе забравила, че произлиза от беднотията в Степни.

– А на вас тя как ви се струваше? – обърна се Робин към Джанис.

– Ами... – започна Джанис, но Айрийн я изпревари.

– Беше снобка, кажи си го, Джан. Омъжила се бе за богат лекар консултант. Къщата им в Хам никак не беше от скромните. Сключила бе брак по сметка, а на нас ни проповядваше просвещение и освобождение: бракът не е крайна цел, не прекъсвайте кариерата си, дрън-дрън. И все намираше недостатъци.

– Какви по-конкретно...

– Как отговаряш на телефона, как се обръщаш към пациентите, как се обличаш, та стигаше дори до изказвания: „Айрийн, не намирам, че тази блуза е подходяща за работното място“. Та тя е била момиче зайче, дявол го взел! Що за лицемерие? Не изпитвах неприязън към нея – настоя Айрийн. – Честно ви го казвам, просто се опитвам да ви дам пълна представа. Аха, и не ни позволяваше да ѝ приготвяме топли напитки. Никой от другите лекари не се е оплак­вал, че не можем да се справим с торбичка чай.

– Не по тази причина... – подзе Джанис.

– Стига, Джан, сама помниш колко капризна беше...

– Защо според вас не е искала друг да ѝ приготвя напитките? – зададе въпрос Страйк на Джанис.

Робин отгатваше, че търпението му се изчерпва.

– Ами, защото, като миех чашите един ден – заговори Джанис, – изсипах утайката от чашата на доктор Бренър и намерих...

– Хапче атомал, нали? – избърза Айрийн.

– Капсула амитал, залепнала за дъното. От колежа знаех какво...

– Бяха едни сини, нали? – намеси се Айрийн и закима.

– „Синият рай“, така ги наричаха на улицата, да – потвърди Джанис. – Винаги имах грижата всички да знаят, че нямам нищо такова в медицинската си чанта, като правех посещения по домовете. Човек трябваше много да внимава да не го ограбят.

– А откъде знаехте, че чашата е на доктор Бренър? – попита Страйк.

– Той винаги използваше една и съща с герба на неговия университет – отговори Джанис. – Вдигаше врява до небесата, ако друг се осмелеше да я пипне. – Тя се поколеба. – Не знам дали... сте разговаряли с доктор Гупта...

– Знаем, че доктор Бренър е бил пристрастен към барбитурати – каза Страйк.

Джанис изглеждаше облекчена.

– Ами... сетих се, че трябва да е изпуснал капсулата там случайно, докато ги е пиел. Сигурно си е помислил, че се е изтъркаляла на пода. А биха се задавали много въпроси, ако в медицинска служба в напитката на лекар се откриеха медикаменти. Ако нещо се озовеше случайно в нечий чай, би било сериозен проблем.

– Колко би могла да навреди само една капсула... – подхвана Робин.

– О, нищо чак толкова не би причинила – авторитетно заяви Айрийн. – Нали така, Джан?

– Една капсула не е дори пълна доза – отвърна Джанис. – Може да доведе до сънливост, нищо повече. Та така, Марго дойде отзад да направи чай точно като се опитвах да извадя капсулата с лъжичка. Имахме мивка, чайник и хладилник в бокс край сестринския кабинет. Видя ме как се опитвам да я махна, така че не беше каприз от нейна страна винаги сама да си приготвя напитките след този случай. Беше проява на предпазливост. Аз също внимавах да пия само от собствената си чаша.

– Говорихте ли с Марго как според вас хапчето е попаднало в чашата? – попита Робин.

– Не – отвърна Джанис. – Защото доктор Гупта ме помоли да не споменавам проблема на Бренър, така че просто казах: „Трябва да е станало случайно“, което формално си беше истина. Очаквах тя да свика събрание на персонала и да устрои проверка по случая...

– Е, ти знаеш моята теория защо не го направи – не закъсня да се обади Айрийн.

– Айрийн – поклати глава насреща ѝ Джанис. – Бога ми...

– Моята теория – продължи Айрийн, като игнорира Джанис – е, че според Марго някой друг бе сложил хапчето в напитката на Бренър, и ако ме питате кой...

– Айрийн – повтори Джанис, като явно я призоваваше към въздържаност, но Айрийн нямаше спиране.

– ... ще ви кажа: Глория. Беше ужасна грубиянка и произхождаше от среда на рецидивисти. Не, ще си го кажа, Джан. Сигурна съм, че Камерън би искал да знае всичко, което ставаше в онази медицинска служба...

– Е, как може това, че Глория е пуснала нещо в чая на Бренър, а между другото, аз не вярвам да го е направила...

– Аз бях тази, която седеше на едно бюро всеки ден с Глория, Джан – надменно отсече Айрийн. – Наясно съм какво представляваше тя...

– Но дори да е пуснала нещо в чая му, Айрийн, как би могло това да е свързано с изчезването на Марго?

– Не знам – отсече Айрийн, кой знае защо сърдита, – но те се интересуват що за хора са работили там и какво се е случвало... Нали така? – обърна се тя към Страйк, който кимна. С поглед към Джанис, който казваше „Видя ли?“, Айрин продължи: – И тъй, Глория бе израснала сред криминални типове, в семейство от Малката Италия...

Джанис се опита да протестира, но Айрийн отново я наддума.

– Така си беше, Джан! Един от братята ѝ беше наркодилър, тя сама ми го каза. Тази капсула атомал може изобщо да не е дошла от запасите на Бренър. Тя може да я е взела от някого от братята си. Глория мразеше Бренър. Вярно, той беше дърт негодник, вечно се заяждаше с нас. Веднъж тя ми каза: „Представи си какво е да живееш с тоя. Ако бях на мястото на сестра му, бих отровила храната на мръсника“. Марго я чу и я смъмри, защото в чакалнята имаше пациенти и не беше професионално да се говори така за някого от лекарите. Във всеки случай, когато Марго не предприе нищо относно хапчето в чашата на Бренър, казах си, че е, защото знае кой го е направил. Не искаше малката ѝ любимка да има неприятности. Глория беше неин проект. Прекарваше половината работно време в кабинета на Марго да слуша лекции на тема феминизъм, а аз се трепех сама с формулярите на рецепцията. Марго би допуснала на Глория и убийство да ѝ се размине, за всичко от нея си затваряше очите.

– Някоя от вас знае ли къде е Глория сега? – попита Страйк.

– Нямам представа. Тя напусна малко след изчезването на Марго – отвърна Айрийн.

– Не съм я виждала повече, откакто напусна медицинската служба – каза Джанис, която имаше вид, че изпитва неудобство. – Но, Айрийн, не мисля, че е редно да хвърляме обвинения...

– Бъди добра – прекъсна Айрийн рязко приятелката си с ръка върху корема, – донеси ми онова лекарство върху хладилника, ако обичаш. И след като Джанис ще ходи до кухнята, иска ли някой още чай или кафе?

Джанис се изправи без възражения, събра празните чаши върху подноса и се отправи към кухнята. Робин стана да ѝ отвори вратата и Джанис ѝ се усмихна на минаване. Когато стъпките на Джанис отшумяха по застлания с мокет коридор, Айрийн изрече без усмивка:

– Горката Джан. Животът ѝ беше кошмарен. Имала е детство като в роман на Дикенс. С Еди на няколко пъти ѝ помагахме финансово, след като Бийти я напусна. Тя се нарича Бийти, но той така и не се ожени за нея, да знаете – съобщи Айрийн. – Ужасно, нали? А имаха и дете. Но на него не му се седеше там и накрая си отиде. Но виж, Лари... дето не беше най-острият нож в чекмеджето – позасмя се Айрийн, – той я боготвореше. Отначало тя мислеше, че би могла да си намери по-добра партия... Лари работеше при Еди, но не в управата, беше обикновен строителен работник. Накрая тя си даде сметка, че не всеки би се съгласил да приеме чуждо дете...

– Може ли да ви попитам за заплашителните писма до Марго, които сте видели, госпожо Хиксън?

– О, да, разбира се – възкликна доволно Айрийн. – Значи, ми вярвате все пак. Защото от полицията не повярваха.

– В показанията си сте споменали за две.

– Точно така. Не се канех да отворя първото, само че Дороти я нямаше и доктор Бренър ми нареди да сортирам пощата. Обикновено Дороти никога не отсъстваше, но тогава вадеха сливиците на сина ѝ. Беше един малък глезльо. Единствения път, когато съм я виждала разстроена, беше, когато ми каза, че на другия ден ще го води в болницата. Иначе се славеше като много корава жена, но беше вдовица и си имаше само него.

Джанис се появи с напълнени отново чайник и кана с кафе. Робин се изправи и ги вдигна от подноса. Джанис прие помощта ѝ с усмивка и изрече шепнешком „Благодаря!“, за да не прекъсва Айрийн.

– Какво пишеше в писмото? – попита Страйк.

– Беше преди цяла вечност – отвърна Айрийн.

Джанис ѝ подаде кутийка с таблетки за храносмилане, които Айрийн взе с кратка усмивка, но без да благодари.

– Доколкото си спомням... – Тя извади хапче от блистера. – Чакайте да видя, не искам да объркам нещо... Тонът беше много груб. Марго бе наречена с оная дума с „п“, това го помня. И пишеше, че жени като нея ги очаква адският огън.

– Напечатано ли беше, или написано на ръка?

– На ръка – отговори Айрийн.

После тя лапна две таблетки и ги преглътна с чай.

– Ами второто? – попита Страйк.

– Не знам какво е пишело в него. Наложи се да вляза в кабинета ѝ да ѝ предам съобщение и го видях на бюрото ѝ. Същият почерк. Разпознах го веднага. Личеше, че не ѝ стана приятно, дето го забелязах. Смачка го и го хвърли в кошчето.

Джанис раздаде чаши с кафе и чай. Айрийн си взе още една шоколадова бисквита.

– Съмнявам се да знаете – подхвана Страйк, – но се чудех имахте ли причина да подозирате, че Марго е била бременна, преди да...

– Откъде знаете? – ахна Айрийн, поразена.

– Значи, е била? – попита Робин.

– Да! – възкликна Айрийн. – Джанис, не ме гледай така, моля ти се... Приех обаждане от клиника, докато тя беше на домашно посещение. Искаха потвърждение, че тя ще иде на другия ден...

Следващите думи ги изрече само с устни: „за аборт!“.

– Нима ви казаха по телефона за каква процедура постъпва? – учуди се Робин.

За момент Айрийн изглеждаше доста объркана.

– Те... ами не... всъщност... не се гордея с това, но аз позвъних обратно в клиниката. Просто от любопитство. Знаете как е на млади години.

Робин се надяваше ответната ѝ усмивка да е била по-искрена от тази на Айрийн.

– Кога беше това, госпожо Хиксън, спомняте ли си? – попита Страйк.

– Малко преди изчезването ѝ. Четири седмици... нещо такова.

– Преди или след заплашителните писма?

– Ами не знам... май след – поколеба се Айрийн. – Не си спомням точно.

– Говорихте ли с някого за назначения час?

– Само с Джан и тя ме сгълча. Нали така беше, Джан?

– Знаех, че ти не искаш никому да навредиш, но все пак поверителността за пациента...

– Марго не ни беше пациент. Друго е.

– И не сте казали на полицията за това? – поинтересува се Страйк.

– Не – отвърна Айрийн. – Защото... ами… не се предполагаше да го знам. Тъй или иначе, как би могло да има нещо общо с изчезването ѝ?

– Освен на госпожа Бийти, казахте ли на друг?

– Не – с отбранителен тон изрече Айрийн, – не бих го споделила с друг. Като работиш в медицинска служба, се научаваш да си затваряш устата. А знаех всевъзможни хорски тайни. Работех на рецепцията и виждах картоните, но естествено, си мълчах за това. Умеех да пазя тайна, беше част от работата.

С безизразно лице Страйк записа в бележника си „твърде много се обяснява“.

– Имам и друг въпрос, госпожо Хиксън, и може да се окаже деликатен – каза Страйк, като отново вдигна очи към нея. – Чух, че с Марго сте имали пререкание на коледното парти.

– О, това ли... – промърмори Айрийн и лицето ѝ помръкна. – Да, ами...

Настъпи кратка пауза.

– Бях ѝ ядосана за онова, което направи с Кевин, сина на Джан. Помниш ли, Джан?

Джанис придоби объркано изражение.

– Хайде, Джан, няма как да не помниш – настоя Айрийн и отново потупа ръката на Джанис. – Като го отведе в кабинета си да го преглежда.

– О – промълви Джанис.

За миг Робин придоби отчетливо впечатление, че този път Джанис истински се ядоса на приятелката си.

– Но...

– Помниш – натърти Айрийн и я стрелна остро.

– Аз... да – каза Джанис. – Наистина се разгневих за това.

– Джан не го беше пуснала на училище – обърна се Айрийн към Страйк. – Нали така, Джан? На колко беше тогава? На шест? И ето че...

– Какво точно се случи? – попита Страйк.

– Кев го болеше стомахът – отвърна Джанис. – Но всъщност май не му се ходеше на училище. А съседката ми, която го наг­леждаше понякога, също беше болна.

– В крайна сметка – намеси се Айрийн – Джан доведе Кевин на работа със себе си и...

– Може ли госпожа Бийти да разправи историята? – поиска Страйк.

– О... да, разбира се.

Айрийн отново постави ръка на корема си и я разходи там с многострадален вид.

– Обичайната гледачка е била болна – подсказа Страйк на Джанис.

– Да, а аз трябваше да съм на работа, тъй че заведох Кевин в медицинската служба и му дадох книжка за оцветяване. После трябваше да се преоблека в дамската съблекалня, затова отведох Кевин в чакалнята. Айрийн и Глория го наглеждаха. Но тогава Марго го заведе в кабинета си да го прегледа, като го съблече до кръста и всичко, което се полага. Тя знаеше, че той е мой син, наясно беше защо е там, но си позволи... Ядосах се, няма да лъжа – промълви Джанис. – Разменихме си думи и аз казах: „Просто трябваше да изчакаш да се върна от пациента и тогава щеше да го прегледаш в мое присъствие“. Когато ѝ поставих нещата така, дължа да кажа, че тя веднага си призна грешката и се извини. Не – отсече Джанис, тъй като Айрийн изпухтя, – тя наистина се извини, Айрийн, каза, че съм права, че не е бивало да го преглежда без мен, но той притискал корема си с длан и тя реагирала по инстинкт. Не е било злонамерено. Просто понякога тя...

– ... се разпореждаше с хората, ето това се опитвах да кажа – отсече Айрийн. – Мислеше, че е над всички, че най-добре знае...

– Щях да кажа, че беше импулсивна. Но беше добър лекар – зак­лючи Джанис кротко, но категорично. – Като ходиш по домовете на хората, чуваш какво си мислят пациентите, а Марго бе много харесвана от тях. Отделяше им време, проявяваше доброта... да, така беше, Айрийн. Знам, че те настъпваше по мазола, но това бе мнението на пациентите.

– Е, може да е така – изрече примирено Айрийн, – но нямаше кой знае каква конкуренция в „Сейнт Джон“.

– Доктор Гупта и доктор Бренър не бяха ли харесвани? – попита Страйк.

– Доктор Гупта беше чудесен – увери го Джанис. – Беше добър лекар, просто някои пациенти не искаха да ги преглежда човек с кафява кожа, това беше истината. Но Бренър беше мъчен за харесване. Едва след като почина, разбрах защо е бил...

Айрийн шумно ахна и после неочаквано се разсмя.

– Кажи им какво колекционираш, Джанис. Хайде де! – Тя се обърна към Страйк и Робин. – Това ако не е най-странното и сбъркано хоби...

– Не ги колекционирам – отрече, порозовяла, Джанис. – Просто искам да ги запазя...

– Некролози! Какво ще кажете за това? Ние, останалите, събираме порцеланови фигурки или стъклени топки със снежинки и тям подобни джунджурии, но Джанис колекционира...

– Не е колекция! – повтори Джанис, все още изчервена. – Просто... – Тя се обърна към Робин с леко умолително изражение. – Майка ми не можеше да чете...

– Представяте ли си – изрече Айрийн самодоволно и поглади корема си.

Джанис се поколеба за миг, после каза.

– Татко не отваряше книга, но понякога носеше вестника у дома и аз така се научих да чета. Изрязвах най-интересните истории. Онези, които пробуждаха човешка съпричастност, така бих ги определила. Никога не развих интерес към художествена литература. Не виждам смисъл да чета измислени неща.

– О, аз пък умирам за хубав роман – вметна Айрийн, като все така потъркваше корема си.

– Та така... и аз не знам... Като четеш некролог, научаваш какви действително са били хората. А ако е за човек, когото съм познавала, когото съм лекувала, ги запазвам... Просто имам чувството, че някой трябва да го направи. Животът ти бива описан във вестника, това е някакво постижение, нали?

– Не и ако си Денис Крийд – отсече Айрийн и като придоби вид, сякаш е изрекла нещо много умно, посегна към поредната бисквита и в същия миг в стаята прозвуча оглушителна пръдня.

Айрийн цялата поаленя. За един ужасен миг Робин се уплаши, че Страйк ще прихне, затова с висок глас попита Джанис:

– Запазихте ли некролога на доктор Бренър?

– О, да – отвърна Джанис, която бе останала напълно невъзмутима при силния звук, дошъл от Айрийн. Може би като медицинска сестра бе свикнала на далеч по-лошо. – И той обяснява много неща.

– В какъв смисъл? – попита Робин, решена да не поглежда към Страйк и Айрийн.

– Бил е в концентрационния лагер „Берген-Белзен“, един от първите лекари, попаднали там.

– Боже мой – промълви Робин, шокирана.

– Да, стряскащо е – кимна Джанис. – Никога не е говорил за това. Не бих го узнала, ако не го бях прочела във вестника. На какво ли се е нагледал... могили от трупове, мъртви деца... Прочетох за това в една книга от библиотеката. Направо страховито. Може би затова беше такъв, не знам. Домъчня ми за него, като прочетох. Не бях го виждала с години преди смъртта му. Някой ми показа некролога, като знаеше, че съм работила в „Сейнт Джон“, и аз го запазих в негова памет. На Бренър много би могло да бъде простено, като се разбере на какво е бил свидетел, какво е преживял... Но това важи за всеки, нали? Веднъж щом научиш, всичко ти се изяснява. Жалко, че понякога научаваш твърде късно, за да... Добре ли си, мила? – попита тя Айрийн.

След изпускането на газове Робин подозираше, че виновницата е избрала като единствено достойно прикритие да подчертае какъв дискомфорт изпитва.

– Знаеш ли, според мен е от стреса – отвърна тя с пъхната под колана на панталона си ръка. – Винаги ме нападат спазми, когато съм... Прощавайте – изрече тя страдалчески към Страйк и Робин, – но се боя, че не съм в състояние...

– Разбира се – кимна Страйк и затвори бележника си. – Бездруго, мисля, че попитахме всичко, заради което дойдохме. Освен ако не си спомняте друго, което в ретроспекция да ви се струва странно или не на място? – попита той, поглеждайки двете жени.

– Мислили сме го вече, нали? – обърна се Джанис към Айрийн. – През всички тези години, то се знае, сме говорили за това.

– Трябва да е бил Крийд, не мислите ли? – изрече Айрийн с окончателна категоричност. – Какво друго обяснение би имало? Къде другаде би могла да се дене? Дали ще ви пуснат при него? – попита тя отново Страйк с последен проблясък на любопитство.

– Нямам представа – отвърна той и се изправи. – Много благодаря за вашето гостоприемство и че отговорихте на въпросите ни.

Джанис ги изпрати навън. Айрийн им махна мълчаливо, докато излизаха от стаята. Робин подозираше, че интервюто не е оправдало очакванията ѝ за наслада. Принудена бе да направи смущаващи признания, обрисуваният ѝ портрет като млада жена надали съответстваше на желанията ѝ, а и на кого би му станало драго, рече си Робин, докато се ръкуваше с Джанис при входната врата, да пръдне шумно пред непознати?

21

– Е, аз не съм лекар – подхвърли Страйк, докато пресичаха пътя към ландроувъра, – но отдавам вината на кърито.

– Недей – смъмри го Робин, но се разсмя против волята си.

Без да иска, чувстваше косвено притеснение за случилото се.

– Ти не седеше толкова близо до нея, колкото аз – възрази Страйк, като се качиха в колата. – По мои догадки е било с агнешко.

– Ама сериозно, престани – скара му се Робин, като хем ѝ беше смешно, хем изпитваше отвращение.

Страйк си сложи колана и изпъшка.

– Нуждая се от истинско питие.

– Недалече от тук има много приличен пъб – каза Робин. – Издирих го в интернет. „Трафалгар Тавърн“.

Да издири пъб, очевидно бе още един от жестовете, които Робин бе решила да направи за рождения му ден, и Страйк се запита дали намерението ѝ не бе да го накара да се чувства виновен. Вероятно не, каза си, но все пак ефектът бе този, така че той не направи коментар, освен да попита:

– Какво мислиш за всичко това?

– Ами имаше разни подводни течения – отвърна Робин, докато изкарваше колата от мястото за паркиране. – И ми се струва, че ни бяха поднесени една-две лъжи.

– На мен също – кимна Страйк. – Ти кои засече?

– Като начало разправията между Марго и Айрийн на коледното парти – каза Робин, като излезе на Съркъс Стрийт. – Не вярвам поводът да е бил това, че Марго е прегледала Кевин, сина на Джанис, макар да приемам, че Марго го е направила без разрешение.

– Аз също – каза Страйк. – Но съм съгласен, че надали са се сдърпали на тази тема. Айрийн принуди Джанис да разправи тази история, защото не искаше да признае истината. И това ме кара да се чудя... Дали Айрийн не се е погрижила специално Джанис да присъства в къщата ѝ, та да ги разпитаме заедно, и да се увери, че Джанис няма да сподели нещо, което тя не иска да се казва? Там е бедата с приятелите, които имаш от десетилетия. Знаят твърде много.

На Робин, която бе заета да си спомни маршрута до „Трафалгар“, запаметен сутринта, веднага ѝ хрумнаха историите, разказвани ѝ от Илза за връзката на Страйк и Шарлот. Илза ѝ бе съобщила, че Страйк е отказал покана за вечеря у тях, като се оправдал, че има предварителна уговорка със сестра си. На Робин ѝ бе трудно да повярва това, предвид неотдавнашното скарване между Страйк и Луси. Може би бе параноична, но ѝ мина през ума дали Страйк не избягва да бъде в нейната компания след работно време.

– Нали не подозираш Айрийн?

– Подозирам я само, че е лъжкиня, клюкарка и обсебена от желанието да бъде център на внимание – отвърна Страйк. – Не мисля, че е достатъчно умна, та да е отвлякла Марго Бамбъро и да не се е издала цели четиресет години. От друга страна, лъжите винаги са интересни. Нещо друго заинтригува ли те?

– Да. Имаше нещо странно в онази история за Лемингтън Спа, или по-скоро в реакцията на Айрийн, когато чу Джанис да разказва историята... Според мен Лемингтън Спа означаваше нещо за нея. И беше странно, че Джанис не ѝ е споменала за казаното от пациента. Човек би помислил, че непременно го е направила, като се има предвид, че са първи приятелки, че и двете са познавали Марго, че са останали близки през всички тези години. Дори Джанис да е била убедена, че Рамидж си го е измислил, защо да не разправи на Айрийн?

– Отново добър аргумент – съгласи се Страйк и се загледа замислено в неокласическата фасада на Националния музей по корабоплаване, докато минаваха покрай обширната му, грижливо подстригана морава. – А как ти се видя Джанис?

– Когато ни бе позволено да я чуем, съвсем прилична жена – отвърна предпазливо Робин. – Изглеждаше непредубедена относно Марго и Даутуейт. Но защо ли понася да бъде третирана като обслужващ персонал от Айрийн?

– Някои хора изпитват нужда да бъдат потребни... А и може да се чувства задължена, ако Айрийн каза истината как с мъжа ѝ са оказали финансова помощ на Джанис, когато е била затруднена.

Страйк отдалече зърна пъба, набелязан от Робин. Голям и впечатляващ на вид с многото си балкони и тенти, плюс висящи кошници с цветя и герб, той бе разположен на брега на Темза. Робин паркира и влязоха през портата в ограда от ковано желязо на павирана площ с много дървени маси, предлагащи изглед към реката, а сред тях стърчеше черна статуя в действителен ръст на дребния лорд Нелсън с лице към водата.

– Ето, виждаш ли – каза Робин, – можем да седнем отвън и да пушиш.

– Не е ли студеничко?

– Това палто е подплатено. Ще взема...

– Не, остави на мен – отсече Страйк. – Какво ще пиеш?

– Само сок от лайм и сода, ако обичаш, шофирам.

Страйк влезе в пъба и внезапно прозвуча хор, изпълняващ „Честит рожден ден“. За част от секундата, като видя пълни с хелий балони в ъгъла, той се ужаси при мисълта, че Робин може да му е устроила парти изненада, но миг по-късно се увери, че насреща си няма нито едно познато лице, а балоните оформяха цифрата 80. Дребничка жена с виолетова коса сияеше начело на маса, край която бяха насядали роднини; проблеснаха светкавици на фотоапарати, когато тя духна свещите върху голяма шоколадова торта. Последваха ръкопляскания и възгласи, а едно малчуганче наду свирка.

Страйк се отправи към бара все още леко разтреперан, като се отърсваше от стряскането, че Робин може да му е организирала празненство. Дори Шарлот, с която бе имал най-продължителна връзка в живота си, не го бе правила. Шарлот не бе допускала нещо тъй банално като рождения му ден да се вмеси в собствените ѝ капризи и настроения. На двайсет и седмия му рожден ден, когато бе преминавала през редуващи се фази на буйна ревност и на гняв, задето той не искаше да напусне армията (точните поводи за многото им сцени и скандали вече се сливаха, размазани, в паметта му), бе изхвърлила пред очите му опакования и приготвен за него подарък през прозореца на третия етаж.

Но разбира се, имаше и други спомени. Трийсет и третият му рожден ден например. Тъкмо бе изписан от болницата „Сели Оук“ и за пръв път вървеше с протезата, а Шарлот го отведе в апартамента си в Нотинг Хил, сготви му и в края на храненето се появи от кухнята с две чаши кафе съвсем гола и по-красива от всяка жена, която бе виждал някога. Нощта, която последва, вероятно никога нямаше да бъде забравена от него, нито как тя бе хлипала в обятията му след това, като му казваше как той е единственият мъж за нея, как се бои от чувствата си, от това, че не съжалява за половината му липсващ крак, след като това го е довело обратно при нея, след като ще може да му се отплати за неговите грижи. Някъде около полунощ Страйк ѝ предложи брак, отново правиха любов, говориха до зори как той ще основе детективска агенция, тя му каза, че не иска пръстен, че той трябва да спестява всичките си пари за новата кариера, в която щял да бъде великолепен.

След като купи питиета и чипс, Страйк се върна при Робин, седнала на външна пейка с ръце в джобовете и унил вид.

– Давай го по-весело – подхвърли Страйк, като говореше колкото на нея, толкова и на себе си.

– Прощавай – отрони Робин, макар сама да не знаеше за какво се извинява.

Той седна до нея, а не насреща ѝ, така че и двамата гледаха към реката. Имаше малък каменист плаж пред тях и вълните обливаха студените камъни. На отсрещния бряг се издигаха стоманените на цвят офис сгради на Канари Уорф, вляво от тях беше кулата „Шард“. Реката бе с цвят на олово в този студен ноемврийски ден. Страйк разкъса едно от пакетчетата с чипс през средата, та и двамата да могат да си вземат. На Робин ѝ се прииска да си беше поръчала кафе вместо студена напитка, сръбна от чашата си, изяде няколко чипса, върна ръцете си в джобовете и каза:

– Знам, че това не е подходящата настройка, но искреното ми усещане е... че няма да открием какво се е случило с Марго Бамбъро.

– И кое породи подобно чувство?

– Ами, предполагам, това, че Айрийн бърка имената, че Джанис ѝ игра по свирката и прикри причината за скарването на коледното парти... Било е толкова отдавна. Хората изобщо не са задължени да ни казват истината сега, дори да я помнят. Склонността им е да остават привързани към старите си теории като в случая с Глория и хапчето в чашата на Бренър, да си придават важност, да се преструват, че знаят разни неща... Започвам да си мисля, че се заловихме с невъзможно начинание.

Вълна от умора бе заляла Робин, докато седеше на студа и чакаше Страйк, а след нея дойде и безнадеждността.

– Стегни се – подкани я Страйк окуражително. – Вече открихме две важни неща, които полицията така и не е научила. – Той извади цигарите си, запали една и додаде: – Първо, имало е голям запас от барбитурати в медицинската служба, където е работела Марго. Второ, Марго Бамбъро може би е направила аборт. И като разгледаме първо барбитуратите, не пропускаме ли нещо много очевидно, тоест, че е било подръка средство, с което някой да бъде приспан?

– Марго не е приспана – възрази Робин, като мрачно дъвчеше чипса. – Излязла е на собствен ход.

– Само ако допуснем...

– ... че Глория не лъже. Знам – кимна Робин. – Но как Глория и Тео... защото все пак и Тео трябва да е участвала. Как Глория и Тео са дали достатъчно барбитурати на Марго, та тя да изпадне в безсъзнание? Не забравяй, ако Айрийн казва истината, Марго не е допускала никой друг да ѝ приготвя напитките към този момент. А ако се съди по онова, което Джанис обясни за дозировката, ще са нужни много хапчета, та някой да изгуби съзнание.

– Добра логика. И тъй, да се върнем на случката с хапчето в чашата...

– Ти повярва ли на това?

– Да – отвърна Страйк, – защото би било съвършено безцелно да се лъже за това. Не е достатъчно интересно, та да се превърне в забавен анекдот, става дума за едно хапче, нали? Това обаче отново повдига въпроса дали Марго е знаела, или е подозирала за пристрастеността на Бренър. Може да е забелязала странности в държанието му. Хапчетата биха го направили сънлив. Нищо чудно да е видяла забавени реакции у него. Всичко, което знаем за Марго, предполага, че ако според нея Бренър е имал непрофесионално поведение или е представлявал потенциален риск за пациентите, би се изправила открито пред него да го обвини. А току-що научихме за интересното минало на Бренър, който изглежда травматизиран, нещастен и самотен човек. Ами ако Марго го е заплашила с уволнение? Загуба на статут и престиж за някой, който няма буквално нищо друго в живота си? Хората убиват и за по-малко.

– Онази вечер той е напуснал медицинската служба преди нея.

– Ами ако я е причакал? Ако е предложил да я откара?

– Ако го е направил, мисля, че би събудил подозрения – коментира Робин. – Не че ще иска да я нарани, а че ще ѝ се развика, което би било в негов стил, доколкото го опознахме. Аз лично на нейно място по-скоро бих вървяла под дъжда. А и тя е била доста по-млада от него, висока и в добра физическа форма. В момента не си спомням къде е живял той...

– Заедно с неомъжената си сестра на двайсет минути път с кола от медицинската служба. Сестра му е свидетелствала, че се е прибрал у дома по обичайното време. Съсед, който е разхождал куче, е потвърдил, че го е видял през прозореца около единайсет часа... Само че аз се сещам и за друга възможност във връзка с тези барбитурати – продължи Страйк. – Както изтъкна Джанис, те си имат цена на улицата, а както разбрах, Бренър е бил натрупал големи количества от тях. Трябва да разгледаме вероятността външен човек да е знаел за наличието на ценни медикаменти в медицинската служба, да е искал да ги открадне и Марго да му се е изпречила на пътя.

– Това ни води отново към теорията, че Марго е умряла в службата, тоест...

– Глория и Тео се връщат в картинката. Глория и Тео може да са възнамерявали да приберат лекарствата. А и току-що чухме...

– ... че брат ѝ е бил наркодилър – допълни Робин.

– Защо е този скептичен тон?

– Айрийн си беше наумила да очерни Глория, не мислиш ли?

– Да, самата истина, но фактът, че Глория е имала брат наркодилър, е полезна информация, както и фактът, че в медицинската служба е имало голямо количество барбитурати, дето са си просели да бъдат задигнати. Бренър не би пожелал да си признае, че ги има, тъй че не би докладвал и за кражбата им, а това прави ситуацията много приканваща.

– Ако имаш брат рецидивист, това не те прави автоматично престъпник.

– Съгласен, но сега съм още по-мотивиран да открия Глория. Терминът „лице, представляващо интерес“ ѝ приляга чудесно. А после и абортът – продължи Страйк. – Ако Айрийн казва истината, че от клиниката са се обадили да потвърдят записания час...

– Ако – вметна Робин.

– Не мисля, че това беше лъжа – поклати глава Страйк. – По обратната причина спрямо хапчето в чашата на Бренър. Такава лъжа е прекалено голяма. Хората не си измислят подобни неща. А и тя го е споделила с Джанис още тогава, плюс че малката им разправия за конфиденциалността на пациента ми прозвуча искрено. Освен това К. Б. Оукдън трябва да е базирал писанията си на нещо. Никак не бих се изненадал, ако самата Айрийн го е светнала. Не остави у мен впечатление за жена, дето би отхвърлила шанса да поклюкарства.

Робин не каза нищо. Само веднъж в живота си се бе изправяла пред вероятността, че може да е бременна, и още помнеше облекчението, което я заля, като се увери, че не е, че няма да ѝ се налага още контакт с непознати хора, още една интимна процедура, още кръв, още болка.

„Но какво ли бе да абортираш дете от съпруга си? – замисли се Робин. – Способна ли е била Марго на такова нещо, когато вече я е имало сестричката на това дете? Какво ли е минавало през ума ѝ в месеца, преди да изчезне? Може би незабелязано е преживявала нервен срив като Талбът?“ Последните няколко години бяха научили Робин колко тайнствени могат да бъдат човешките създания дори за най-близките, които си въобразяват, че ги познават отлично. Изневяра и двуженство, извращения и фетиши, кражба и измама, дебнене и тормоз: беше се ровила в толкова много случаи с таен живот, че им бе изгубила бройката. Нито пък се смяташе за нещо повече от измамените хора, жертва на подигравка и заб­луда, които идваха в агенцията в дирене на истината. Не си ли бе мислила, че познава мъжа си изцяло? Стотици нощи бяха лежали преплетени като сиамски близнаци, шепнели си бяха откровения и бяха се смели в тъмното. Бе прекарала почти половината си живот с Матю и чак когато откри в леглото им твърдата и ярка диамантена обица, разбра, че е водел отделен живот, че вече не е, а може би и никога не е бил човекът, когото тя си бе мислила, че познава.

– Не искаш да мислиш, че тя е направила аборт – каза Страйк, като отгатна правилно поне част от причината за мълчанието на Робин.

Тя не отговори, вместо това зададе въпрос.

– Приятелката ѝ Уна не ти се е обадила още, нали?

– Не ти ли казах? – възкликна Страйк. – Да, получих имейл вчера. Тя е въпросният пенсиониран викарий и на драго сърце ще се види с нас, като дойде в Лондон за коледното си пазаруване. Датата подлежи на уточняване.

– Това е добре – кимна Робин. – Ще ми се да поговоря с някого, който наистина е харесвал Марго.

– Гупта я е харесвал – посочи Страйк. – Джанис също, тя го каза.

Робин отвори втория пакет с чипс.

– Точно това би очаквал човек – отбеляза тя. – Че след станалото хората поне ще се преструват, че са харесвали Марго. Но Айрийн не го направи. Не го ли намираш за малко... прекалено... да храни толкова неприязън четиресет години по-късно? Никак не се въздържаше. Не намираш ли, че би било... знам ли, по-политично...

– Да твърди, че са били приятелки?

– Да... Но може би Айрийн е наясно как има твърде много свидетели, че не са били приятелки. Какво мислиш за анонимните писма? Имало ли ги е, или не?

– Добър въпрос – каза Страйк и почеса брадичката си. – Айрийн изпита удоволствие да ни каже, че Марго е била наречена с мръсна дума, но „адски огън“ не ми звучи като нещо, което тя би измислила. Бих очаквал нещо повече в духа „надменна кучка“.

Той извади бележника от джоба си и прегледа записките, направени по време на интервюто.

– Все пак трябва да проверим тези следи, та да видим струват ли нещо. Заеми се с Чарли Рамидж и Лемингтън Спа, а аз ще издиря нещо около злоупотребяващия с бенита Апълторп.

– Ето, пак го направи – посочи Робин.

– Какво направих?

– Подсмихна се, като каза „бенита“. Кое му е толкова смешното на бензедрина?

– О – позасмя се Страйк. – Припомних си нещо, което ми каза чичо ми Тед. Гледала ли си някога „Кръстопътища“?

– Какво е „Кръстопътища“?

– Все забравям колко по-млада си – промърмори Страйк. – Беше излъчван през деня сериал и в него имаше герой, на име Бени. Беше... ами днес биха го нарекли лице със специални нужди. Глуповат. Носеше вълнена шапка и посвоему беше емблематичен герой.

– За него ли се сети? – повдигна вежди Робин.

Не ѝ се стори особено смешно.

– Не, но трябва да си наясно за него, та да разбереш каквото следва. Предполагам, че за Фолкландската война знаеш.

– Аз просто съм по-млада от теб, Страйк, не съм безпросветна.

– Добре де, хубаво. И тъй, британските войски отишли там през осемдесет и втора година, Тед също е участвал, и нарекли местните „бенита“, на онзи герой от „Кръстопътища“. От командването научили за това и пристигнала заповед с текст: „Престанете да наричате хората, които току-що освободихме, бенита“. И така – ухилен, завърши Страйк, – започнали да ги наричат „всетия“.

– „Всетия“? Какво значи това?

– „Все тия бенита“ – обясни Страйк и се разсмя гръмко.

Този път и Робин се присъедини, но най-вече заради това колко му беше смешно на Страйк. После и двамата останаха вгледани в реката за няколко секунди, пийваха от чашите си, а Страйк и пушеше. Накрая той каза:

– Ще пиша до Министерството на правосъдието с молба да ми разрешат свиждане с Крийд.

– Ти сериозно ли?

– Длъжни сме да опитаме. Властите винаги са мислили, че Крийд е насилил или убил повече жени от вече известните. В дома му е имало бижута и бельо, неразпознати от никого. Само защото всички си мислят, че е бил Крийд...

– ... не означава, че наистина не е бил той – съгласи се Робин, която с лекота следваше обърнатата му наопаки логика.

Страйк въздъхна и потърка лице със стърчаща от устата му цигара, после попита:

– Искаш ли да знаеш точно колко луд е бил Талбът?

– Давай.

Страйк извади подвързаната с кожа тетрадка от вътрешния си джоб и ѝ я подаде. Робин я отвори и мълчаливо запрелиства страниците.

Те бяха изпълнени със странни рисунки и диаграми. Почеркът бе дребен, старателен, но много сбит. Имаше много подчертани и оградени в кръг фрази и символи. Пентаграмите бяха навред. Изобилстваха имена, но нито едно не бе свързано със случая: Краули, Леви, Адамс и Шмит.

– Ха – тихичко възкликна тя, като се спря на една особено изрисувана страница, на която имаше козя глава с трето око, тъжно вперено в нея. – Виж това... – Наведе се да погледне по-отблизо. – Той използва астрологични знаци.

– Какво прави – попита Страйк и също се втренчи в страницата.

– Това са Везни – посочи Робин символ в дъното. – Моята зодия е, имах ключодържател с такова нещо.

– Използва зодии? – промърмори Страйк и дръпна тетрадката към себе си с такова отвращение, че Робин отново се разсмя.

Страйк огледа внимателно страницата. Робин беше права. Кръговете около козята глава му подсказаха и нещо друго.

– Изчислил е целия хороскоп за момента, в който е смятал, че тя е била похитена – заключи. – Виж датата тук. Единайсети октомври седемдесет и четвърта година. Шест и половина вечерта... Дявол го взел. Астрология. Съвсем му е хлопала дъската.

– Ти каква зодия си? – попита Робин, като се мъчеше да ги подреди наум.

– Нямам идея.

– О, я се гръмни.

Той я погледна постъписан.

– Преиграваш – обвини го Робин. – Всеки си знае зодията. Не се преструвай, че си над тези неща.

Страйк неохотно се подсмихна, дръпна от цигарата си, издиша дима и каза:

– Стрелец с асцендент Скорпион и слънцето в първи дом.

– Ти си... какво? – Робин прихна в смях. – Това от пръстите си ли го изсмука, или е истина?

– Естествено, че не е истина – изръмжа Страйк. – Нищо от това не е истина. Но да, това пише в рождения ми хороскоп. Стига се смя, мамка му. Не забравяй коя беше майка ми. Умираше си за тия глупотевини. Една от най-добрите ѝ приятелки направила хороскоп за мен при раждането ми. Това би трябвало мигом да го разпозная. – Той посочи рисунката на козела. – Но още не съм прочел всичко подробно, нямах време.

– Какво означава да имаш слънце в първи дом?

– Нищо не означава, пълни глупости са.

Робин отгатна как той не иска да си признае, че го помни, и това я накара да се разсмее пак. Отчасти подразнен и отчасти развеселен, той промърмори:

– Независимост. Водачество.

– Е, ами...

– Абе глупости са, казвам ти, а си имаме достатъчно мистични щуротии в този случай, та да добавяме и зодии. Медиумът и святото място, Талбът и Бафомет...

– Айрийн и счупената ѝ Марго Фонтейн...

– Айрийн и счупената ѝ Марго Фонтейн – промърмори Страйк и извъртя очи в гримаса.

Заръмя леден дъжд, капчиците му осеяха дървената маса и тет­радката на Талбът, която Страйк побърза да затвори, та мастилото да не се разтече. В безмълвно съгласие двамата се изправиха и поеха обратно към ландроувъра.

На старицата с виолетовата коса, която споделяше един и същ рожден ден със Страйк, две жени, вероятно нейни дъщери, ѝ помагаха да се качи в близка тойота. Цялото семейство бе заобиколило колата, усмихваха се и бъбреха под чадърите си. За кратък миг, докато влизаше в ландроувъра, Страйк се запита къде ли щеше да е, ако доживееше до осемдесет, и кой щеше да е край него.

22

Тази вечер Страйк си взе храна за вкъщи, за да яде сам в мансардния си апартамент. Когато изсипа сингапурските нудъли върху чинията, призна в себе си иронията, че ако Илза не се бе заела така ентусиазирано да бабува на романтичната връзка между него и Робин, сега можеше да седи в апартамента на Ник и Илза на „Октейвия Роуд“ и да се посмее с двама от най-старите си приятели, а всъщност и със самата Робин, чиято компания никога не му дотягаше въпреки многото часове, през които работеха заедно.

Мислите на Страйк се въртяха около съдружничката му, докато се хранеше, около целувката на сполучливо избраната картичка, телефонните слушалки и факта, че сега тя го наричаше Страйк в моменти на раздразнение или когато двамата се шегуваха – все ясни знаци за засилваща се близост. Колкото и стресиращи да бяха процедурите около развода, за които тя споделяше много малко подробности, колкото и тя да не търсеше съзнателно интимна връзка, все така си оставаше свободен агент.

Не за пръв път Страйк се зачуди колко точно егоистично беше да подозира, че Робин може да храни към него по-топли чувства от чисто приятелските. Той се разбираше с нея по-добре, отколкото с всяка друга жена. Взаимната им симпатия бе оцеляла след всички стресове от воденето заедно на бизнес, личните изпитания на всеки от тях преди срещата им, дори след големия им спор, който някога го бе накарал да я уволни. Тя бе забързала към болницата, когато той се бе озовал там сам с критично болния си племенник, преодолявайки – в това Страйк не се съмняваше – недоволството на бившия си съпруг, когото Страйк никога не заб­равяше да нарече наум „онзи гадняр“.

Също така Страйк никак не беше равнодушен към хубавата външност на Робин, спомняше си как го впечатли тя още когато за пръв път свали палтото си в офиса му. Но физическата ѝ привлекателност не бе тъй силна заплаха за душевния му покой, колкото дълбоко заровеното гузно удоволствие, че за момента бе основният мъж в живота ѝ. Сега, след като съпруга ѝ го нямаше вече и тя бе необвързана, пред него лежеше възможността за нещо повече и той сериозно се чудеше какво ли би станало, ако започнеха да капитализират подозираното от него взаимно влечение. Дали агенцията, за която и двамата бяха жертвали толкова много и която за Страйк представляваше кулминация на всичките му амбиции, би оцеляла, ако съдружниците се озовяха заедно в леглото? Но както и да преформулираше този въпрос, винаги изникваше отговор „не“, защото той бе сигурен, че по причини, произтичащи от предишна травма, а не от кой знае какви пуритански мотиви, Робин в крайна сметка търси сигурността и установеността на брак.

А той не беше подходящ материал за брак. При всичките неудобства на ситуацията, в края на работния ден копнееше за свое си уединено пространство, чисто и подредено, организирано точно както той го иска, свободно от емоционални бури, от вменяване на вина и изисквания да поднесе романтика в стил „Холмарк“, от живот, при който щастието на всички околни би било негова отговорност. Истината бе, че винаги беше носил отговорност за някоя жена: за Луси, докато растяха заедно сред мизерия и хаос; за Леда, прескачаща от любовник към любовник и която понякога му се налагаше да брани физически като тийнейджър; за Шарлот, чиято нестабилност и саморазрушителни тенденции бяха получавали много различни названия от психоаналитици и психиатри, но която той бе обичал въпреки всичко. Сега беше сам и в известен смисъл в мир със себе си. Никоя от връзките и еднократните преспивания след Шарлот не бяха докоснали съкровената му същност. Понякога се питаше дали Шарлот не го бе ограбила от способността за дълбоки чувства.

Извън всичко това и почти против волята си, той много държеше на Робин. Изпитваше познатите подтици да я направи щастлива, които го ядосваха далеч повече от навика, който бе развил, да отклонява поглед, щом тя се наведеше над бюро. Двамата бяха приятели и той се надяваше винаги да си останат приятели, а подозираше, че най-сигурната гаранция бе никога да не се виждат един друг голи.

След като изми чинията си, Страйк отвори прозореца, за да пусне студения вечерен въздух, като си напомни, че всяка жена, която бе познавал, би се оплакала заради течението. После запали цигара, отвори донесения горе лаптоп и състави писмо до Министерството на правосъдието, в което обясняваше, че е нает от Ана Фипс, изложи акредитивите си като разследващ и в армията, и извън нея, и помоли за разрешение да посети и разпита Денис Крийд в „Бродмур“.

След като приключи, се прозя, запали кой знае коя поред цигара за деня и отиде да легне на леглото си, като, както му бе навикът, първо разкопча панталона си. Взе „Демонът от Парадайс Парк“ и отвори на последната глава.

Въпросът, който преследва полицаите, влезли в сутерена на Крийд през 1976 година и видели с очите си съчетанието от затвор и камера за мъчения, създадено от него там, е дали дванайсетте жени, за които се знае, че е измъчвал, изнасилвал и/или убил, представляват пълната бройка на жертвите му.

В последното ни интервю Крийд, който същата сутрин бе лишен от привилегии заради агресивен изблик срещу служител в затвора, беше възможно най-малко комуникативен и пределно лаконичен.

В: Хората подозират, че може да има още жертви.

О: Наистина ли?

В: Луиз Тъкър. Била е на шестнайсет, избягала е...

О: Вие, журналистите, обичате да прикачате възраст на хората, а? Защо така?

В: Защото това обрисува картина. Тя е подробност, която може да идентифицира всички нас. Знаете ли нещо за Луиз Тъкър?

О: Да. Била е на шестнайсет.

В: В сутерена ви има неразпознати бижута. Неразпознато бельо.

О: ...

В: Не желаете ли да обясните за неразпознатите бижута?

О: ...

В: Защо не говорите за тези непоискани от никого предмети?

О: ...

В: Не мислите ли, че би било един вид репарация? Не си ли казвате: мога да възстановя част от репутацията си?

О (смее се): „Репутация“... Да не си представяте, че си прекарвам дните да се тревожа за репутацията си? Вие, хора, нищичко не (неразбираемо)…

В: Ами Кара Улфсън? Изчезнала е през седемдесет и трета.

О: Тя на колко години е била?

В: На двайсет и шест. Салонна управителка в Сохо.

О: Не харесвам курви.

В: И защо?

О: Мръсни са.

В: Често сте посещавали проститутки.

О: Като не се предлага нищо друго.

В: Опитали сте се... Хелън Уордроп е била проститутка. И е избягала от вас. Дала е описанието ви на полицията.

О: ...

В: Ами Марго Бамбъро?

О: ...

В: Ван, подобен на вашия, се е движел с висока скорост в района, където е изчезнала.

О: ...

В: Ако сте похитили Бамбъро, тя би трябвало да е била в сутерена ви по същото време като Сюзан Майър, нали?

О: ... Колко хубаво за нея.

В: Наистина ли е било хубаво за нея?

О: Имало е с кого да си говори.

В: Твърдите ли, че сте държали там Бамбъро и Майър по едно и също време?

О (усмихва се): …

В: Ами Андреа Хутън? Бамбъро мъртва ли беше, като похитихте Андреа?

О: ...

В: Изхвърлили сте трупа на Андреа от скалите. Това е било промяна в метода ви на действие. Нейното мъртво тяло първото ли бе, което изхвърлихте от там?

О: ...

В: Не искате ли да потвърдите дали вие сте отвлекли Марго Бамбъро?

О (усмихва се): …

Страйк остави книгата и лежа известно време, като пушеше и разсъждаваше. После посегна към тетрадката с кожена подвързия на Бил Талбът, която по-рано беше хвърлил на леглото, докато си събличаше палтото.

Разгърна гъсто изписаните страници, като търсеше нещо, което не можеше да свърже с ясен факт или отправка. Тикна масивния си пръст в тетрадката, за да спре страниците да се обръщат, и вниманието му бе привлечено от изречение, написано предимно на английски, което изглеждаше познато:

Беше усилие за него да стане и да вземе собствения си бележник, но точно това направи. Като докуцука обратно до леглото, намери изречението, което Пат му бе превела от стенографската система на Питман: „И това е последният от тях, дванайсетият, и кръгът ще бъде затворен, като се намери десетият... непозната дума... Бафомет. Препиши в Книгата на истината“.

Страйк осъзна, че непознатата дума бе същият символ, който следваше думата „убиец“ в тетрадката на Талбът.

Със смесени чувства на раздразнение и любопитство Страйк взе телефона си и издири в Гугъл „астрологични символи“.

Няколко минути по-късно, след като бе изчел няколко астрологични уебстраници с изражение на леко неудоволствие, той успешно интерпретира изречението на Талбът. Гласеше: „Дванайсетият (Риби) открит. Ето защо, КАКТО СЕ ОЧАКВАШЕ, убиецът е Козирог“.

Риби беше дванайсетият знак на зодиака, а Козирог десетият. Козирогът бе също знакът на козела, който Талбът в маниакалното си състояние очевидно бе свързал с Бафомет, божеството с глава на коза.

– Да му се не види – промърмори Страйк, като обърна на нова страница в бележника си и записа нещо.

Хрумна му идея: тези странни и необясними дати с кръстове до тях при всички показания на свидетелите мъже. Чудеше се дали да си направи труда да слезе долу и да вземе съответните страници от полицейските досиета. С въздишка реши, че отговорът е „да“. Вдигна ципа на панталона си, изправи се на крака и взе ключовете за офиса от кукичката им до вратата.

Десет минути по-късно Страйк се върна в спалнята си с лаптопа и нов бележник. Настани се върху юрганчето и забеляза, че телефонът, лежащ до него, е със светещ екран. Някой се бе опитал да му звъни, докато беше долу. С очакването да е Луси, вдигна го и го погледна.

Току-що бе пропуснал обаждане от Шарлот. Страйк върна телефона върху завивката и отвори лаптопа. Зае се бавно и щателно да съпоставя необяснените дати в свидетелските показания на всеки свидетел мъж със съответния му знак в зодиака. Ако догадката му, че Талбът бе проверявал зодиите на мъжете, бе вярна, то Стивън Даутуейт беше Риби, Пол Сачуел беше Овен, а Рой Фипс, който бе роден на двайсет и седми декември... беше Козирог. И все пак Талбът бе свалил подозренията от Рой Фипс много рано в разследването.

– Ама в това няма никаква логика – промърмори Страйк в празната стая.

Остави лаптопа и отново взе тетрадката на Талбът. Започна да чете нататък от твърдението, че убиецът на Марго трябва да е Козирог.

– Боже милостиви – изпъшка, докато се мъчеше без особен успех да открие смисъл в бъркотията от езотерични бълнувания с помощта на астрологичните уебсайтове. Доколкото схващаше, Талбът бе свалил подозренията от Рой Фипс на базата на това, че не е истински Козирог, а някаква зодия, която Страйк не успяваше да разтълкува и подозираше, че Талбът си я е измислил.

Отново се върна към тетрадката и разпозна разположението на картите таро в келтски кръст, който си спомняше от юношеството си. Леда се имаше за майсторка в таро; много пъти я бе виждал да подрежда картите в същата формация, която Талбът бе скицирал по средата на страницата. Никога преди не бе виждал обаче на картите да се придават астрологични значения и се запита дали и това не е поредното изобретение на Талбът.

Мобилният му телефон отново зажужа. Взе го.

Шарлот му бе изпратила снимка. На себе си – гола с две чаши кафе в ръцете. Придружаващото съобщение гласеше:

Против волята си Страйк се взираше в тялото, което никой читав хетеросексуален мъж нямаше как да не пожелае, и в лицето, на което Венера би завидяла. После забеляза размазано петно на корема, където тя бе заличила цезаровото си сечение. Това уталожи зараждащата се ерекция. Като алкохолик, който бутва брендито настрана, той изтри снимката и се върна към тетрадката на Талбът.

23

Единайсет дни по-късно Робин бе разбудена в осем сутринта от звъненето на мобилния си телефон след само един час сън. Прекарала бе нощта в поредното безплодно бдение пред дома на преследвания синоптик и се бе върнала в апартамента си в Ърлс Корт да поспи няколко часа, преди да поеме със Страйк за интервю с Уна Кенеди в кафе във „Фортнъм и Мейсън“. Съвършено дезориентирана, тя събори няколко предмета от нощното шкафче, докато шареше в тъмното за телефона си.

– Ало?

– Робин – прозвуча в ухото ѝ щастлив глас. – Ти си леля!

– Моля, какво съм? – избъбри тя.

Дрямката още витаеше около нея: Пат Чонси я бе поканила на вечеря и бе люто засегната от нейния отказ.

– Леля си! Джени току-що роди!

– О – промълви Робин и мозъкът ѝ много бавно различи, че на телефона бе Стивън, по-големият ѝ брат. – О, това е прекрасно... какво е...?

– Момиче! – тържествуващо съобщи Стивън. – Анабел Мари. Три килограма деветстотин и деветдесет грама!

– Леле – каза Робин, – това значи едро бебе, нали...

– Пращам ти снимка! – обяви Стивън. – Получи ли я?

– Не... почакай – отвърна Робин и се надигна до седнало положение. С размътен поглед превключи на високоговорител, за да провери съобщенията си. Снимката пристигна, докато се взираше в екрана: сбръчкано, плешиво, червено бебе, увито в болнично халатче, със стиснати юмручета и сърдито на вид, задето бе изтласкано от уютния мрак в ярко осветената болнична зала. – Току-що я получих. О, Стивън тя е... много е красива.

Беше лъжа, но все пак в изтощените очи на Робин бликнаха сълзи.

– Боже мой, Бътън – пророни тихо; това бе прякорът на Стивън от детството. – Ти си татко!

– Да, така е! – засмя се той. – Невероятно, нали? Кога ще си дойдеш да я видиш?

– Скоро – обеща Робин. – Ще пристигна за Коледа. Предай на Джени, че много я обичам.

– Непременно. Сега трябва да позвъня на Джон. До скоро, Робс.

Разговорът прекъсна. Робин остана да лежи в тъмното, като се взираше в ярко осветената снимка на сгушеното бебе, примижало с подпухнали очички срещу света, за който май вече бе решило, че не е кой знае какво цвете за мирисане. Странно ѝ бе да мисли за брат си Стивън като за баща и за това, че към семейството се бе прибавил още един член.

Стори ѝ се, че отново чува думите на братовчедка си Кейти: Ти сякаш се движиш в различна посока спрямо всички нас. Едно време, преди да започне работа в агенцията, бе очаквала да има деца с Матю. Робин нямаше силни възражения срещу това да е родител, просто знаеше, че работата, която обичаше, щеше да стане невъзможна за нея. Според ограничените ѝ наблюдения върху нейни връстнички майчинството поставяше неимоверно големи изисквания пред жената. Кейти споделяше как сърцето ѝ постоянно е свито, когато не е със сина си, и Робин се бе помъчила да си представи още по-силно емоционално обвързване от вината и гнева, с които Матю се бе мъчил да я задържи. Не че Робин не вярваше, че би обичала детето си, проблемът не бе в това. Тъкмо обратното, допускаше, че би го обичала до такава степен, че работата ѝ, заради която бе пожертвала брака, безопасността, съня и финансовата си сигурност, трябваше на свой ред да бъде пожертвана. И какво щеше да е впоследствие отношението ѝ към човека, създал нуждата от такава жертва?

Робин светна лампата и се залови да събере нещата, които бе съборила от нощното шкафче: празна чаша, за щастие, цяла, тънкото книжле „Какво се случи с Марго Бамбъро?“, получено по пощата предишната сутрин и вече изчетено от нея.

Страйк още не знаеше, че тя се е сдобила с екземпляр от книгата на Оукдън, и Робин нямаше търпение да му го покаже. Имаше и няколко откъслечни новини по случая „Бамбъро“, но сега, може би поради изтощението ѝ, чувството ѝ за нетърпение да ги сподели беше изчезнало. Реши, че няма да е способна да заспи отново, и стана от леглото.

Докато стоеше под душа, Робин осъзна за своя изненада, че плаче.

Това е нелепо. Ти дори не искаш дете. Я се стегни.

Когато Робин се качи на горния етаж, облечена и с издухана със сешоар коса, прикрила сенките под очите си с фон дьо тен, завари Макс да яде препечена филийка в кухнята.

– Добро утро – поздрави той, като вдигна очи от телефона си, на който преглеждаше новините от деня. – Добре ли си?

– Напълно – с насилена ведрост отвърна Робин. – Току-що научих, че съм станала леля. Жената на брат ми Стивън е родила тази сутрин.

– О, поздравления! – с любезен интерес реагира Макс. – Ъъ... момче ли е, или момиче?

– Момиче – каза Робин и включи кафемашината.

– Аз имам осем кръщелници – унило изрече Макс. – Родителите обичат да възлагат ролята на кръстник на бездетни хора. Мислят си, че ще вложим повече усилия в нея, след като нямаме свое потомство.

– Самата истина – потвърди Робин, като се стараеше да запази бодрия си тон.

Тя самата бе кръстница на сина на Кейт. Кръщенето бе първият повод да влезе в църквата в Машъм след венчавката си с Матю.

Отнесе чаша с черно кафе в стаята си, където отвори лаптопа и реши да прати новите си сведения по случая „Бамбъро“ в имейл до Страйк преди срещата им. Вероятно нямаше да имат много време преди интервюто с Уна Кенеди, тъй че това щеше да ускори обсъждането.

Замаяна от липсата на сън, Робин добави целувката автоматично и вече бе изпратила имейла, преди да успее да я махне. Едно бе да сложиш целувка на картичка за рожден ден, а съвсем друго да ги кичиш на служебни имейли.

Мамка му.

Нямаше как да напише послепис: „Игнорирай целувката, пръстите ми я поставиха автоматично, без да съм имала такова намерение“. Това би привлякло внимание към детайла, ако Страйк не се бе впечатлил от него.

Затвори лаптопа си и в същото време екранът на мобилния ѝ телефон светна: получила бе дълго и развълнувано съобщение от майка си за съвършенството на бебето Анабел Мари, придружено с нейна снимка, гушнала новороденото си внуче, и бащата на Робин, изправен до тях със сияещо лице. Робин прати отговор:

Тя е великолепна!

макар бебето да бе също тъй нелицеприятно и на новата снимка, колкото на предишната. И все пак всъщност не лъжеше: самият факт на раждането на Анабел беше великолепие, ежедневно чудо и загадъчните сълзи на Робин под душа отчасти се дължаха на отчитането на този факт.

Когато влакът на метрото я понесе към „Пикадили Съркъс“, Робин извади книгата на К. Б. Оукдън, която бе открила в антикварна книжарница в Честър, и отново я прелисти. Книжарят бе казал, че книгата била в магазина му от няколко години и пристигнала сред цяла партида, дадена му от семейството на починала местна старица. Робин подозираше, че собственикът не знаеше за нередовния ѝ статут преди нейното запитване с имейл, но очевидно нямаше морални задръжки да я продаде. Стига Робин да му гарантираше по телефона, че няма да разкрива откъде се е снабдила с изданието, бе готов да се раздели с него срещу немалка сума. Робин можеше само да се надява, че Страйк ще приеме цената за оправдана, след като прочетеше книгата.

Конкретният екземпляр, изглежда, бе избегнал унищожаването на тиража, тъй като бе един от безплатните, пратени на автора, преди да излезе решението на съда. На началната страница се мъдреше посвещение: „На леля Мей с най-мили и сърдечни благопожелания, К. Б. Оукдън (Карл)“. На Робин това ѝ се стори твърде грандиозно послание като за към леля.

Книжлето с меки корици бе едва от стотина страници, отпред имаше снимка на Марго като момиче зайче, позната на Робин от многото материали по вестниците, свързани с изчезването ѝ. В дол­ната част на тази увеличена фотография бе насложена по-малка, на друго момиче зайче, за което Робин знаеше, че е Уна Кенеди. В средата на книгата снимката отново фигурираше в цялост, заедно с други, които според Робин Страйк щеше да приеме като най-ценната част от книгата, макар че, както се боеше, по-скоро защото щяха да свържат имената с лица, а не че биха помогнали на разследването.

Робин слезе от метрото на „Пикадили Съркъс“ и пое по „Пикадили“ сред силния вятър под полюшващи се коледни лампички, като се чудеше дали ще успее да намери подарък за бебето на Стивън и Джени. След като не мина покрай подходящи магазини, стигна пред „Фортнъм и Мейсън“ цял час преди уговорената среща с Уна Кенеди.

Откакто живееше в Лондон, Робин често бе минавала покрай прочутия магазин, но никога не беше влизала вътре. Богато украсената фасада бе млечносиня, а витрините, украсени за Коледа, бяха сред най-красивите в града. Робин надзърна през прозрачните кръгове в стъклото, заобиколени от изкуствен сняг, към купища от подобни на бижута захаросани плодове, копринени шалове, позлатени чайници и дървени орехотрошачки във формата на принцове от приказките. Блъсна я особено силен порив на вятъра, примесен с пръски дъжд, и без някаква съзнателна мисъл Робин си позволи да бъде увлечена навътре в пищната празнична фантазия през вратата, до която стоеше портиер в палто и с цилиндър.

Вътре магазинът бе застлан с аленочервен мокет. Навсякъде имаше планини от пакети с млечносиня опаковка. Недалече зърна същите трюфели, които Морис ѝ бе подарил за рождения ѝ ден. Робин мина покрай марципанови плодове и бисквити, докато зърна кафето в дъното на партерния етаж, където се бяха разбрали да се видят с Уна. Робин се върна назад. Не искаше да се среща с пенсионирания викарий преди уреченото време, тъй като ѝ бе нужно да влезе в по-делова форма преди интервюто.

– Извинете – попита забързана жена, подбираща марципанови плодове за клиент, – дали продавате нещо за деца в...?

– Третия етаж – каза жената, отдалечавайки се.

Според Робин малкият подбор налични детски стоки бяха с космически цени, но като единствена леля на Анабел, а също тъй единствена живееща в Лондон роднина, изпита желание да поднесе съответстващ столичен подарък, тъй че купи голямо и пухкаво мече Падингтън.

Робин се отдалечаваше от касата с покупката си в млечносиня книжна чанта, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Очакваше да е Страйк, но видя непознат номер.

– Здравейте, Робин е.

– Здравей, Робин. Обажда се Том – изрече сърдит глас.

Робин за нищо на света не можеше да се сети кой е Том. Прехвърли наум задачите на агенцията, над които работеше в момента – Рогоносеца, Пъргави крака, Пощенската картичка, Хитреца и Бамбъро, – като напразно се мъчеше да си припомни някой Том, докато изрече сърдечно в дух „разбира се, че знам кой си“:

– О, здравей.

– Том Търви – поясни мъжът.

Явно не бе успяла да го заблуди.

– О – измънка Робин и сърцето ѝ неприятно ускори ритъм.

Дръпна се в една ниша, където по рафтове бяха подредени скъпи ароматизирани свещи.

Том Търви беше годеникът на Сара Шадлок. Робин не бе имала никакъв контакт с него, откакто откри, че съответните им партньори спят заедно. Никога не го бе харесвала особено, нито пък бе узнала дали той е научил за връзката.

– Благодаря – заяви Том. – Адски много ти благодаря, Робин!

Беше близо до крещене. Робин отдалечи малко телефона от ухото си.

– Моля? – изрече тя, но внезапно почувства, че се превръща изцяло в нерви и пулс.

– Не си направи труда да ми кажеш, а? Просто си тръгна и си изми ръцете, така ли?

– Том...

– Тя ми каза всичко, дявол го взел, а ти си го знаела преди година, докато аз научавам едва днес, четири седмици преди проклетата ми сватба!

– Том, аз...

– Е, надявам се да си щастлива, мамка му! – ревна той. Робин дръпна телефона на една ръка разстояние от ухото си, но пак чу съвсем ясно следващия му крясък: – Аз съм единственият сред нас, дето не съм се чукал настрани, всъщност аз съм изчуканият!

Робин прекъсна връзката с треперещи ръце.

– Извинете – каза едра жена, която се опитваше да види свещите на рафтовете зад гърба ѝ.

Робин смотолеви извинение и се отдалечи, докато стигна до извит железен парапет, ограждащ кръгово пространство въздух. Надникна и видя, че етажите са срязани, така че можеше да погледне право в сутерена, пълен с хора, кръстосващи там с кошници, натоварени със скъпи шунки и бутилки вино. С въртяща се глава и почти без да осъзнава какво върши, Робин се обърна и пое на сляпо към изхода, като се опитваше да не се блъска в маси, отрупани с крехък порцелан. Слизаше надолу по настланите с червен мокет стълби и се опитваше да се успокои с дълбоко дишане, да осмисли чутото преди малко.

– Робин.

Тя продължи да върви и едва когато някой каза „Робин“ за втори път, се обърна и видя Страйк, току-що влязъл в магазина през странична врата откъм Дюк Стрийт. Раменете на палтото му бяха осеяни от блестящи дъждовни капки.

– Здравей – изрече замаяно тя.

– Добре ли си?

За част от секундата ѝ се прииска да му каже всичко: в края на краищата той знаеше за връзката на Матю, знаеше как бе прик­лючил бракът им, беше виждал Том и Сара. Ала Страйк изглеждаше напрегнат и беше стиснал здраво телефона в ръката си.

– Добре съм. А ти?

– Не чак толкова – отвърна той.

Двамата се дръпнаха, за да пропуснат в магазина група туристи. В сянката на дървеното стълбище Страйк каза:

– Състоянието на Джоун се е влошило. Отново са я приели в болница.

– О, боже мой, толкова съжалявам – промълви Робин. – Виж какво, заминавай за Корнуол. Аз ще разговарям с Уна. Ще се погрижа за всичко...

– Не. Тя изрично е казала на Тед, че не иска отново всички да се втурнем натам. Само че не е присъщо за нея...

Страйк изглеждаше точно толкова разтърсен и разсеян, колкото се чувстваше самата Робин, но сега тя се стегна. Майната му на Том, майната им на Матю и Сара.

– Сериозно, Корморан, върви. Аз ще поема работата.

– Очакват ме след две седмици за Коледа. Тед казва, че тя отчаяно копнее всички да се съберем у дома. Това сега с болницата ще е само за ден-два.

– Е, ако си сигурен... – каза Робин. Погледна часовника си. – Имаме десет минути до идването на Уна. Искаш ли да седнем в кафето да я изчакаме?

– Да – отвърна Страйк. – Добра идея, имам нужда от кафе.

От високоговорителите ги посрещна коледна песен, когато влязоха в царството на захаросаните плодове и скъпи марки чай, и двамата потънали в болезнени мисли.

24

До кафето се стигаше по стълби, поставящи го на по-високо ниво от търговската площ, срещу която бе разположено. След като с Робин се настаниха на маса за четирима до прозореца, Страйк седеше мълчаливо загледан към Джърмин Стрийт, където минувачите приличаха на движещи се гъби със скрити под чадърите глави. Намираха се на хвърлей място от ресторанта, където за пос­леден път бе видял Шарлот.

След голата снимка на рождения си ден бе получил няколко обаждания от нея плюс съобщения, три от които бяха пристигнали предишната вечер. Той ги бе игнорирал всичките, но някъде зад тревогата му за Джоун се мержелееше познатата тревога какъв ще е следващият ход на Шарлот, тъй като съобщенията ставаха все по-истерични. Тя бе правила два опита за самоубийство в миналото, единият от които за малко не се бе оказал успешен. Три години след като я бе напуснал, тя все още се опитваше да го държи отговорен за своята безопасност и щастието си и Страйк това едновременно го вбесяваше и натъжаваше. Когато Тед позвъни сутринта с новините за Джоун, детективът тъкмо издирваше телефона на търговската банка, където работеше съпругът на Шарлот. Ако Шарлот заплашеше със самоубийство или пратеше нещо като финално съобщение, Страйк възнамеряваше да позвъни на Джаго.

– Корморан – обади се Робин.

Той се огледа. До масата им бе дошъл сервитьор. След като двамата поръчаха кафе, а Робин и препечена филийка, отново потънаха в мълчание. Робин гледаше към пазаруващите по-долу, зареждащи се с луксозни стоки за Коледа, и превърташе в главата си гневното избухване на Том Търви. Последиците от шока още я държаха в хватката си. Четири седмици преди проклетата ми сватба. Тя вероятно бе отменена. Сара бе напуснала Том заради Матю, мъжа, когото бе искала открай време, и Робин беше сигурна, че тя не би се отказала от Том, ако Матю не се бе показал готов да ѝ предложи същото като него: диамантен пръстен и промяна на фамилията. Аз съм единственият сред нас, дето не съм се чукал настрани. По мнението на Том всички бяха изневерявали, освен него горкичкия... тъй че Матю явно бе казал на някогашния си приятел, че тя, Робин, също е спяла с друг (това, естествено, означаваше Страйк, от когото Матю неизменно я бе ревнувал и към когото бе изпитвал подозрение от мига, щом Робин заработи при него). Дори сега, когато Том вече знаеше за Матю и Сара, когато двуличието и предателството на стария му приятел бяха изобличени, Том все така вярваше на лъжата за Робин и Страйк. Без съмнение хвърляше върху Робин цялата вина за сегашните си страдания, защото, ако тя не се е поддала на Страйк, не би се задействал ефектът на доминото за изневери.

– Сигурна ли си, че си добре?

Робин се стресна. Страйк бе излязъл от собствения си унес и я гледаше над чашата си с кафе.

– Да, само съм уморена – отвърна тя. – Получи ли имейла ми?

– Имейл? – Страйк извади телефона от джоба си. – Да, но не го прочетох, прощавай. Занимавах се с други...

– Не си прави труда сега – побърза да каже Робин, като се сгърчи вътрешно при спомена за онази случайна целувка дори насред новите ѝ неволи. – Не е чак толкова важно, ще почака. Открих това обаче.

Тя извади книжката „Какво се случи с Марго Бамбъро?“ от чантата си и му я предаде през масата, но преди Страйк да е успял да изрази изненадата си, тя промърмори:

– Върни ми я, дай я бързо – измъкна я от ръката му и я натика в чантата си.

През кафето към тях се приближаваше масивна жена. Носеше два издути плика с коледни покупки. Имаше кръгли бузи и големи квадратни предни зъби на весела катеричка, отлика, която в младежките ѝ снимки бе придавала известен закачлив чар на миловидността ѝ. Някога дългата тъмна и лъскава коса сега бе с дължина до брадичката и цялата бяла, освен отпред, където бе добавен дързък ярколилав кичур. Върху моравия ѝ пуловер висеше голям сребърен кръст с аметисти.

– Уна? – обади се Робин.

– Да, аз съм – отвърна задъхана жената. Изглеждаше притеснена. – Какви опашки само! Е, би трябвало да се очакват във „Фортнъм“ по Коледа. Но пък няма спор, горчицата им е върховна.

Робин се усмихна. Страйк издърпа стола до себе си.

– Много благодаря – каза Уна и седна.

Ирландският ѝ акцент беше привлекателен, но малко замъглен от това, че по-дълго бе живяла в Англия, отколкото в родната си страна, както Робин вече знаеше.

Двамата детективи се представиха.

– Много ми е драго да се запозная с вас – каза Уна, след като се здрависа с тях и нервно прочисти гърло. – Извинете ме. Изчаках се за съобщение като това от вас – каза тя на Страйк. – Години наред се чудех защо Рой не наема някого, тъй като имаше парите да го направи, а полицията така и доникъде не стигна. Значи, малката Ана ви се обади? Бог да го благослови това момиче, кой знае какво е преживяло... О, здравейте – каза тя на сервитьора. – Бихте ли ми донесли капучино и парче морковена торта? Благодаря ви.

Когато келнерът се отдалечи, Уна пое дълбоко дъх и каза:

– Знам, че бъбря несвързано. Нервна съм, това е истината.

– Няма причина... – подхвана Страйк.

– О, има – възрази Уна. – Каквото и да се е случило с Марго, няма как да е нещо добро, нали? Повече от четиресет години се молих за това момиче, молих се за истината, молих се на Бог да се грижи за нея, била тя жива или мъртва. Не съм имала по-добра приятелка от нея и... простете. Знаех, че това ще се случи. Знаех си го.

Тя взе неизползваната ленена салфетка до себе си и си избърса очите.

– Задайте ми въпрос – леко се засмя тя. – Спасете ме от мен самата.

Робин отправи въпрос с очи към Страйк, който с поглед възложи интервюто на нея и извади бележника си.

– Ами защо да не започнем с това как се запознахте с Марго? – предложи Робин.

– Да, разбира се – отвърна Уна. – Беше през шейсет и шеста година. И двете се явихме на прослушване за момичета зайчета. Сигурно знаете за това?

Робин кимна.

– Тогава имах доста прилична фигура, ако щете, вярвайте – усмихна се Уна и посочи към облия си торс, макар да не личеше да ѝ е много мъчно за изгубената талия.

Робин се надяваше Страйк да не я критикува по-късно, че не е организирала въпросите си около обичайните категории „хора, места и неща“, но реши, че е по-добре да внесе дух на нормален разговор, поне отначало, защото Уна все още беше видимо нервна.

– Дойдохте от Ирландия специално за да постъпите на тази работа ли? – попита Робин.

– О, не – отвърна Уна. – Вече бях в Лондон. Ако трябва да си призная истината, бях избягала от дома. Пред вас е израснало в манастир момиче с майка, строга като затворнически надзирател. Имах в джоба си едноседмичните надници от магазин за дрехи в Дери, а вече ми бе дошло до гуша от мъмренето на мама. Качих се на ферибота, пристигнах в Лондон и пратих пощенска картичка до дома да им кажа, че съм жива и да не се тревожат. Мама не ми проговори цели трийсет години.

Работех като келнерка, като чух, че в Мейфеър отварят клуб на „Плейбой“. Заплащането бе страхотно в сравнение с това, което човек можеше да изкара в обикновено заведение. Започнахме с трийсет лири седмично. Днес това се равнява на близо шестстотин. Никъде другаде в Лондон не биха платили толкова на работещо момиче. Надвишаваше заплатите на бащите на повечето от нас.

– И се запознахте с Марго в клуба?

– Запознахме се на прослушването. Щом я погледнах, знаех, че тя ще бъде назначена. Имаше фигура на модел, беше толкова дългокрака, а живееше буквално на захар. Беше с три години по-млада от мен и излъга за възрастта си... О, много ви благодаря – прекъсна се Уна, когато келнерът постави пред нея капучиното и морковената торта.

– Защо Марго бе отишла на прослушването? – попита Робин.

– Семейството ѝ нямаше никакви пари, ама съвършено нищичко – отвърна Уна. – Баща ѝ претърпял инцидент, когато тя била четиригодишна. Паднал от стълба и си счупил гръбнака. Беше инвалид. По тази причина тя нямаше братя и сестри. Майка ѝ чистеше хорските къщи. Моето семейство бе заможно в сравнение с Бамбъро, а никой никога не е забогатял от фермерство на тъй малко парче земя като нашето. Но Бамбъро буквално гладуваха от бедност.

Тя беше умно момиче, но семейството имаше нужда от подкрепа. Приета бе в медицински институт, но казала там, че трябва да отложи следването си с една година, и се отправила право към клуба на „Плейбой“. Веднага се харесахме на прослушването, тя беше толкова забавна.

– Нима? – попита Робин.

С крайчеца на окото си тя видя Страйк да вдига изненадан пог­лед от записките си.

– О, Марго Бамбъро бе най-забавният човек, когото съм срещала в живота си – кимна Уна. – Смеехме се до сълзи. Никога оттогава не съм се смяла така. С нейния кокни акцент можеше да те гътне от смях. И тъй, започнахме работа заедно, а там бяха строги – поясни Уна, като вече тикаше с виличката в устата си торта, докато говореше. – Строяваха ни за проверка преди всяка поява, проверяваха ни униформите, дали ноктите ни са направени както трябва, имаха правила, каквито не можете да си въобразите. Бяха поставили цивилни детективи из салона, та да са сигурни, че не съобщаваме на някой клиент цялото си име и домашен телефон.

Ако те биваше в работата, можеше да спестяваш немалко пари. Марго я повишиха до момиче, разнасящо цигари, продаваше ги от малък поднос. Беше популярна сред мъжете, защото бе толкова забавна. Почти и пенс не харчеше за себе си. Част от парите вкарваше в спестовна сметка за медицинския институт, а останалите даваше на майка си. Работеше във всеки час, който ѝ позволяваха. Беше се нарекла Зайчето Пеги, защото не искаше разните тарикати да ѝ знаят името. Аз бях Зайчето Уна, защото никой не би могъл да произнесе името ми с ирландския му изговор. Получавахме какви ли не предложения и на всички трябваше да отказваме, естествено. Но бе приятно да ги чуваш – призна Уна, а щом забеляза учудването на Робин, се усмихна и добави: – Не си мислете, че с Марго не знаехме точно какво вършим, облечени в онези корсети и със заешки уши на главите. Но може би не сте наясно, че по онова време жена не можеше да получи ипотека, без някой мъж да подпише формулярите заедно с нея. Същото важеше за кредитните карти. Отначало си пилеех парите, но от Марго се научих да бъда разумна. Започнах да спестявам. Накрая успях да си купя собствен апартамент в брой. Момичетата от средната класа, на които майките и татковците им плащаха за всичко, можеха да си позволят да си горят сутиените и да ходят с необезкосмени подмишници. Ние с Марго бяхме принудени да водим друг начин на живот.

Но така или иначе, клубът на „Плейбой“ беше изискано заведение, не някой бардак. Можеше да изгуби лицензите си, ако нещата станеха съмнителни. Имахме и жени посетителки. Мъжете водеха съпругите и гаджетата си. Стигаше се най-много до това някой да ти подръпне опашчицата, но ако клиент решеше да си пусне ръцете, губеше членската си карта. А да бяхте ме видели какво трябваше да търпя на предишната си служба: ръце под полата, щом се наведях до някоя маса, че и по-лошо. А в клуба на „Плейбой“ се грижеха за нас. Членовете нямаха право да канят момичета по срещи – на теория де. А иначе се случваше. На Марго ѝ се случи. Много ѝ се ядосах за това, казах ѝ: рискуваш всичко заради това, глупачке.

– Пол Сачуел ли беше мъжът? – попита Робин.

– Точно той – отвърна Уна. – Беше дошъл в клуба като нечий гост, не беше член, така че Марго реши, че това е сива зона. Но все така се притеснявах да не си изгуби работата.

– Не го ли харесвахте?

– Не, не го харесвах – отвърна Уна. – Мислеше се за Робърт Плант, моля ви се, но Марго хлътна до уши по него. Тя не излизаше много, за да пести. А аз бях обиколила всички нощни клубове през първата си година в Лондон, срещала бях много такива като Сачуел. Той беше с шест години по-възрастен от нея, художник, носеше толкова впити джинси, че патката и топките му се очертаваха съвсем ясно.

Страйк неволно се изсмя сподавено. Уна го погледна.

– Простете – промърмори той, – различна сте от повечето викарии, които съм срещал.

– Не вярвам Господ Бог да възразява, че споменавам патка и топки, нали той ги е сътворил – отвърна безгрижно Уна.

– И двамата започнаха да се срещат, така ли? – попита Робин.

– Да – потвърди Уна. – Беше луда страст. Човек можеше да усети горещината, която излъчваха. Преди Сачуел Марго бе държала фокуса си неотклонно прикован в крайната цел: да стане лекар и да спаси семейството си. Беше по-умна от повечето младежи, които познаваше, а в наши дни мъжете много не харесват такива. Освен това беше и по-висока поне от половината. Каза ми, че никога преди Сачуел не е срещала мъж, който да се интересува от ума ѝ. Интересувал се от ума ѝ друг път! Момичето имаше тяло като на Джейн Бъркин. А тя пък не се увлякла по него само заради външността му, така говореше. Бил чел много. Можел да говори за изкуство. Вярно, че можеше да дрънка за изкуство цял час, чувала го бях. Аз лично не мога да отлича Моне от изглед на Маргейт, тъй че няма как да съдя, но ми се струваше, че дрънка врели-некипели.

Само че той потътряше Марго в някоя галерия, образоваше я на тема живопис, а после я отвеждаше у дома си и я вкарваше в леглото. Сексът кара всички ни да оглупеем – въздъхна Уна Кенеди. – А той ѝ бе първият и беше съвсем ясно – кимна Уна към Робин, – че го бива по тая част, тъй че връзката им стана много важна за нея. Беше луда от любов по него. Луда.

И ето че една вечер, само две-три седмици преди връщането ѝ в медицинския институт, цъфна в апартамента ми, разревана с глас. Отбила се без предупреждение у Пол след работа и заварила при него друга жена. Гола. Уж му позирала. Да бе, позирала… в полунощ. Марго се обърнала и побягнала. Той хукнал след нея, но тя се метнала на такси и пристигна при мен.

Беше съсипана. Цяла нощ седяхме будни и говорихме. Казвах ѝ: „Без него ще си по-добре“, което си беше чистата истина. Убеждавах я: „Марго, отиваш в медицинския институт. Там ще се прескачат хубави и умни момчета, дето се учат за лекари. Само след седмица или две няма да си спомняш името на Сачуел“.

Но тогава, призори, тя ми каза нещо, което с никого досега не съм споделяла.

Уна замълча. Робин се постара да се покаже учтива, но и изпълнена с топла съпричастност.

– Тя му бе позволила да ѝ прави снимки. Сещате се. Снимки. И беше уплашена, искаше си ги обратно. Смаях се, попитах я: как, за бога, можа да го допуснеш, Марго? Защото това би убило майка ѝ. Те толкова се гордееха с единствената си дъщеря, тъй умна и успяла. Ако тези снимки се появяха някъде, в списание или кой знае къде, те не биха го преживели, след като се бяха хвалили пред целия квартал със своята Марго, момичето гений.

И тъй, отсякох, ще дойда с теб и ще си ги вземем. Отидохме там рано-рано и затропахме по вратата му. Гадното му копеле... Извинете ме, с право бихте казали, че това не е християнско отношение, но чакайте да чуете само. Сачуел заяви: „Ще говоря с теб, но не и с бавачката ти“. Бавачката ти!

Прекарах десет години в Улвърхамптън в работа с жертви на домашен тормоз и това е един от отличителните белези на мъчителя: ако обектът не му се дава, то е, защото е под нечий контрол. Нейната бавачка.

Преди да съм се окопитила, тя влезе вътре, а аз останах от другата страна на вратата, която той затръшна в лицето ми. Чувах ги как си крещят вътре. Марго хич не си пестеше гласа, Бог да я благослови.

А после, главно това исках да ви кажа – продължи Уна – и държа да го формулирам както трябва... Съобщих го на инспектор Талбът, но той не се заслуша и в една моя дума, по-късно го повторих пред онзи, който пое случая от него, забравих му името...

– Лоусън ли? – попита Робин.

– Да, Лоусън – кимна Уна. – И на двамата го съобщих: чувах през вратата как Марго и Пол си крещяха, Марго настояваше да си получи снимките и негативите... нали виждате, различен свят беше. Ако не искаш да се вадят повече копия, трябваше да си прибереш негативите. Но той отказа. Отвърна, че били негово „авторско право“, мръсният му негодник. И тогава Марго заяви, това е важната част: „Ако покажеш тези снимки на някого, ако се появят в печатно издание, ще ида право в полицията и ще им разправя всичко за нощните бълнувания.

– Нощни бълнувания? – повтори Робин.

– Така каза тя. И той я удари. Чух отвън звънката плесница и писъка ѝ. Започнах да блъскам по вратата и да я ритам, заплаших, че не отвори ли, аз лично още на момента ще ида в полицията. Това вече го стресна. Отвори и Марго излезе, притиснала длан към лицето си, което бе яркочервено, личаха отпечатъците от пръсти. Дръпнах я зад себе си и изръмжах на Сачуел: „Да не си посмял да я доближиш повече, а чу и нея. Ще патиш, ако онези снимки се появят някъде“. Кълна ви се, имаше вид, сякаш е готов на убийство. Изстъпи се пред мен, както прави човек, дето иска да ти припомни какво може да ти стори, ако пожелае. За една бройка не ми настъпи пръстите на краката. Аз не помръднах – продължи Уна Кенеди, – не му се огънах, но бях изплашена, няма да го отричам. Той се обърна към Марго: „Казала ли си ѝ?“. А Марго му отговори: „Тя не знае нищо. Засега“. После той я заплаши: „Наясно си какво ще се случи, ако чуя, че си плямпала“. После направи... няма значение. Беше имитация на мръсна поза. На една от снимките, които бе направил. После се прибра в апартамента си и блъсна вратата.

– Марго някога каза ли ви какво е имала предвид с „нощни бълнувания“? – попита Робин.

– Не пожела. Човек би казал, че е уплашена, но... според мен такава е същността на жените – въздъхна Уна. – Мисля, че Майката Природа има пръст в това. Колко деца биха оцелели и до първия си рожден ден, ако майките им не можеха да им прощават? Дори същия този ден, още с отпечатъка от ръката му върху лицето си, тя не искаше да ми каже, защото част от нея не можеше да допусне да го нарани. Виждах го непрекъснато при жертвите на домашен тормоз. Жените продължаваха да бранят онези, които им го причиняваха. Още се тревожеха за тях. У някои любовта умира трудно.

– Тя виждаше ли се отново със Сачуел след това?

– Как ми се иска да можех да кажа, че не – поклати глава Уна, – само че се виждаше с него, да. Не издържаха да стоят разделени. Тя започна занятията си в университета, но беше толкова популярна в клуба, че ѝ разрешиха почасова работа, така че продължихме да общуваме отблизо. Един ден майка ѝ се обади в клуба, защото бащата на Марго се разболял, а тя не се прибрала. Ужасих се: къде бе Марго, какво ѝ се бе случило, защо я нямаше у дома? Често съм се връщала към този момент, защото, когато стана наистина, очаквах да се появи като първия път.

Като разбра каква тревога бях изживяла, че може да е изчезнала, тя ми каза истината. Със Сачуел отново се събрали. Излезе с всички известни и банални оправдания за него: той се заклел как никога повече няма да я удари, изплакал си очите по този повод, била най-лошата грешка в живота му, но все пак тя го била пре­дизвикала. Казах ѝ: „Тежко ти, ако още не го виждаш какъвто е, след онова, дето ти причини първия път...“. Така или иначе, пак се разделили и ти да видиш изненада: не само я ударил отново, а я държал цял ден заключена в дома си, та да не може да иде на работа. За пръв път ѝ се случваше да пропусне смяна. За малко не си изгуби работата заради това и ѝ се наложи да поднесе измислена история.

Та тогава най-сетне – продължи Уна – тя ми заяви, че си е взела поука, че през всичкото време съм била права, че никога няма да се върне при него и това бил краят.

– Прибрала ли си е снимките от него? – поинтересува се Робин.

– Първо това попитах, като научих, че са се събрали отново. Отговори ми как той ѝ бил казал, че ги е унищожил. А тя отгоре на всичко му повярвала.

– Но вие не, така ли?

– Естествено, че не повярвах – отсече Уна. – Видях го какъв стана, когато тя го заплаши с нощните бълнувания. Това беше уплашен човек. Никога не би унищожил стока, чрез която би могъл да се пазари с нея. Дали мога да си поръчам още едно капучино? – извинително попита Уна. – Гърлото ми пресъхна от толкова приказване.

– Разбира се – отвърна Страйк, повика келнер и поръча за всички още кафета.

Уна посочи към книжната торба на Робин от „Фортнъм“.

– И вие ли се зареждате за Коледа?

– О, не, купих подарък за новата си племенница. Роди се тази сутрин – отговори с усмивка Робин.

– Честито – каза Страйк, учуден, че Робин не му го бе съобщила веднага.

– О, колко прекрасно – възкликна Уна. – Миналия месец ми се роди пето внуче.

Паузата, докато чакаха вторите кафета, беше запълнена от гледане на снимки – Уна показа на Робин тези на внуците си, а Робин ѝ показа двете снимки, които имаше, на Анабел Мари.

– Великолепна е, нали? – възхити се Уна, като се взираше през лилавите си очила за четене към снимката на телефона на Робин.

Включи и Страйк във въпроса, но тъй като той видя само сърдито на вид плешиво маймунче, съгласието му бе изречено с половин уста.

Когато кафетата бяха поднесени и сервитьорът отново се отдалечи, Робин заговори:

– Докато не съм забравила. Знаете ли случайно дали Марго е имала роднини или приятели в Лемингтън Спа?

– В Лемингтън Спа? – повтори Уна и се смръщи. – Я да си помисля... Едно от момичетата в клуба беше от... Не, това беше Кингс Лин. Подобни имена са, нали? Не мога да си спомня никого от там, не... Защо?

– Чухме как един човек твърдял, че я е видял там седмица след изчезването ѝ.

– Имаше няколко такива сведения, да. Но нито едно не даде резултат. Не бяха логични. Виж, Лемингтън Спа е ново за мен.

Тя отпи от капучиното си. Робин попита:

– Продължавахте ли да общувате редовно, след като Робин започна да учи медицина?

– О, да, защото тя все така работеше почасово в клуба. Как успяваше да свърши всичко, да учи, да работи, да издържа семейс­твото си... Живееше само на нерви и шоколад и си беше все така кльощава. А после, в началото на втори курс, се запозна с Рой.

Уна въздъхна.

– Дори и най-умните хора могат да бъдат крайно глупави в любовта – отбеляза тя. – Всъщност понякога си мисля, че колкото си по-умен и начетен, толкова по-наивен си, като опре до секс. Марго мислеше, че си е научила урока, че е съзряла. Не разбираше, че нейното е класически случай на компенсиране. Той може и да изглеждаше коренно различен от Сачуел, но в действителност беше същата стока.

Рой имаше зад гърба си всичко, за което бе мечтала Марго. Книги, пътувания, култура. В познанията на Марго имаше празнини. Притесняваше се дали ще улучи правилния прибор на масата или правилната дума. Например „тоалетна“ вместо „клозет“. И разните снобски типично английски превземки. Имайте предвид, че Рой беше луд по нея. И беше взаимно. Разбирах с какво го привличаше: той не беше срещал преди друга като нея. Тя го шокираше, но и очароваше: клубът на „Плейбой“, работната ѝ етика, феминистките ѝ идеи, това, че издържаше майка си и баща си. Водеха интелектуални спорове.

Но у този човек имаше нещо безкръвно. Не точно безгръбначен, а... – Уна внезапно се разсмя. – „Безкръвно“, ама че го казах... Сигурно знаете за заболяването му?

– Да – отвърна Робин. – Болест на Фон еди-кой си.

– Тази, да – потвърди Уна. – Той бе обгрижван и майка му бе треперила над него през целия му живот. А тя беше ужасяваща. Срещнах се с нея няколко пъти. Показа към мен уважение, колкото бихте сторили към нечистотия, полепнала по обувката ви.

А Рой беше... Изразът „Тихите води са най-дълбоки“ го обобщава най-добре. Не показваше особено много емоции. Флиртът им не бе само секс, по-скоро се основаваше на обменяни идеи. Не че му куцаше външният вид. Беше хубав мъж, но някак лишен от живец. Напълно различен от Сачуел в това отношение. Миловиден младеж с големи очи и увиснала коса.

Но той бе манипулатор. Ту ще подхвърли неодобрителна дума, ту ще отправи студен поглед. Харесваше му колко е различна, но тя пораждаше у него и дискомфорт. Той искаше жена, която да е диаметрална противоположност на майка му, но държеше мамчето да я одобри. Така че от самото начало се появиха линии на разлом.

– А как умееше да се цупи – продължи Уна. – Страшно мразя цупещи се хора. Майка ми беше същата. Трийсет години не ми продума, защото съм се преместила в Лондон. Накрая се предаде, та да може да си види внуците, но не щеш ли, сестра ми подпийна на Коледа и се изтърва, че съм напуснала нашата църква и съм се присъединила към англиканската. Тогава вече скъсахме окончателно. „Плейбой“ можеше да прости. Протестантството – никога.

Дори когато още бяха гаджета, Рой спираше да говори на Марго дни наред. Веднъж тя ми каза, че не ѝ продумал цяла седмица. Изгубила търпение и заявила: „Аз бях дотук“. Това го освестило бързо. Попитах я за какво е била сръднята му. Клубът бил причината. Не му било приятно тя да работи там. Попитах я: „А предлага ли да издържа семейството ти, докато учиш?“. „О, не му харесва, че други мъже ме оглеждат“, отвърна ми тя. На момичетата им се нрави мъничко собственическо чувство. Въобразяват си как това значи само колко са желани, когато всъщност е обратното. Той я иска единствено да разполага с нея. А сам е свободен да заглежда други момичета. Към Рой имаше голям интерес от момичета с неговия произход и възпитание. Беше хубаво момче, от богато семейство. И както изглежда – добави Уна, – дори малката братовчедка Синтия се е навъртала в периферията.

– Вие познавахте ли Синтия? – попита я Робин.

– Срещала съм я веднъж-два пъти в къщата им. Кротка мишчица. Никога не ми е казала повече от две думи – отвърна Уна. – Но умееше да вдигне самочувствието на Рой. Превиваше се от смях на всичките му шеги, били те и нескопосани.

– Марго и Рой са се оженили веднага след дипломирането си, нали?

– Да. Аз бях шаферка. Тя стана общопрактикуващ лекар. Рой се целеше високо, отиде в една от големите университетски болници, забравих коя. Родителите на Рой имаха много хубава голяма къща с обширни морави и всичкото му там. След като баща му почина, а това бе точно преди раждането на Ана, майката я прехвърли на Рой. Но името на Марго го нямаше на договора, помня, че тя ми го каза. На Рой му харесваше идеята да отгледа деца в къщата, където сам е израснал, а и тя бе толкова красива, близо до „Хамптън Корт“. Така че свекървата се изнесе, а в нея се настаниха Рой и Марго. Само дето, разбира се, свекървата смяташе, че е в правото си да се изтърсва там когато ѝ хрумне, защото тя им беше дала къщата и я приемаше повече за своя, отколкото на Марго.

– С Марго продължавахте ли да се виждате все така редовно? – попита Робин.

– Да – отвърна Уна. – Гледахме да си правим срещи поне веднъж на две седмици. Бяхме истински първи приятелки. Дори след като се омъжи за Рой, тя не искаше да се пуска от мен. Те си имаха своите семейни приятели от средната класа, естествено – заговори Уна с малко задавен глас, – но аз мисля, че тя съзнаваше как винаги ще бъда на нейна страна. А в новите среди, в които се движеше, се чувстваше сама.

– Само у дома или и в службата? – попита Робин.

– У дома беше като риба на сухо – каза Уна. – Къщата на Рой, семейството на Рой, приятелите на Рой, всичкото беше на Рой. Тя често се виждаше с майка си и баща си, но тъй като баща ѝ бе в инвалидна количка, беше трудно да го отвеждат в голямата къща. Мисля, че съпрузите Бамбъро се стряскаха от Рой и майка му. Така че Марго ходеше в Степни да ги посещава. Все така ги издържаше финансово. Съсипваше се да тича помежду всичките си задължения.

– А как вървяха нещата на работата?

– Мъчно отвсякъде – отговори Уна. – Тогава нямаше много жени лекари, а тя беше млада, от работническата класа и в медицинската служба „Сейнт Джон“, където се озова, се чувстваше самотна. Не беше щастливо място – отсъди Уна почти със същите думи, които бе използвал доктор Гупта. – А Марго, каквато си беше, се опитваше да подобри нещата. Такава бе настройката ѝ. Направи го по-добро. Накара го да работи. Грижи се за всички. Разреши проблема. Опитваше се да ги сплоти като екип, макар тя да бе тормозената.

– Кой я тормозеше?

– Онзи старият – каза Уна. – Вече не им помня имената. Имаше още двама лекари, нали не бъркам? Старият и индиецът. За индиеца тя казваше, че е свестен, но и у него долавяше неодоб­рение. Сподели с мен как имали спор за противозачатъчните таблетки. Джипитата можеха да ги дават на неомъжени жени, ако ги поискаха. При появата им само омъжените имаха право на тях. Но индиецът все така не желаеше да ги дава на неомъжените. Първите клиники за семейно планиране започнаха да се появяват в годината, когато Марго изчезна. Говорехме за тях. Марго беше благодарна, че ги има вече, защото бе сигурна, че жените, посещаващи тяхната клиника, не получават противозачатъчни от другите лекари. Но не опираше само до тях. Тя си имаше проблеми и с останалия персонал. Според мен и сестрата не я харесваше.

– Джанис? – подсказа Робин.

– Джанис ли беше? – намръщи се Уна.

– Айрийн? – предложи Страйк.

– Тя беше руса – каза Уна. – Помня как на коледното парти...

– Вие сте били там? – изненада се Робин.

– Марго ме умоляваше да отида – поясни Уна. – Тя го беше организирала и се опасяваше, че ще е ужасно. Рой беше на работа, така че не можеше да я придружи. Това беше няколко месеца след раждането на Ана. Марго бе ползвала отпуск по майчинство и бяха извикали друг лекар да я замества, мъж. Тя беше убедена, че медицинската служба действа по-добре без нея. Беше под действието на хормони, уморена и мисълта да се върне я плашеше. Ана трябва да е била само на два или три месеца. Марго я взе със себе си на партито, защото я кърмеше. Организирала бе празненство, за да се помъчи да постави ново начало с всички тях, да разчупи леда, преди да се върне на работа.

– Разправете за Айрийн – подкани я Робин, като усещаше как Страйк държи в готовност писалката си над бележника.

– Ами, ако тя е русата, напи се. Довела бе на партито със себе си някакъв мъж. Към края на вечерта Айрийн обвини Марго, че флиртувала с мъжа. Да сте чували нещо по-нелепо в живота си? Марго стоеше там с бебе на ръце, а това момиче взе, че ѝ се нахвърли с яростни нападки. Не беше ли тя медицинската сестра? Толкова години минаха оттогава...

– Не, Айрийн е била рецепционистката.

– Мислех, че рецепционистката е малката италианка.

– Глория е другата рецепционистка.

– О, нея Марго много я обичаше – сподели Уна. – Казваше, че е умна, но в лоша ситуация. Не ми е разправяла подробности. Според мен момичето се бе обърнало към нея за медицински съвет, а Марго не би споделила нищо за здравето ѝ. Приемаше много сериозно лекарската тайна. Никой свещеник не се е отнасял с повече респект към хорските тайни, научени в изповедалнята.

– Искам да ви попитам за нещо деликатно – изрече предпазливо Робин. – През хиляда деветстотин осемдесет и пета година за Марго е написана книга и вие...

– Обединих усилия с Рой да я спрем – заяви без колебание Уна. – Съдържаше куп лъжи от начало до край. Очевидно знаете какво беше написал. За... – Уна може и да бе напуснала Католичес­ката църква, но се запъна на думата. – ... прекратяването на бременността. Беше мръсна лъжа. Аз самата никога не съм правила аборт, нито пък Марго. Тя би ми казала, ако е обмисляла такова нещо. Бяхме близки приятелки. Някой е използвал името ѝ, за да си запази час. Не знам кой. В клиниката не разпознаха снимката ѝ. Никога не е ходила там. Най-хубавото в живота ѝ бе Ана и тя никога не би се освободила от друго бебе. Никога! Не беше религиозна, но би приела това за грях, знам го.

– Значи, не ходеше на църква? – осведоми се Робин.

– Беше абсолютна атеистка – отвърна Уна. – Смяташе религията за суеверие. Майка ѝ беше набожна и Марго силно реагираше срещу това. Църквата държала жените в подчинение, такова бе отношението ѝ, и ми е казвала: „Ако имаше Бог, защо татко, този добър човек, трябваше да падне от стълбата? Защо семейс­твото ми трябваше да води такъв живот?“. Е, Марго не можеше да ми каже нищо за лицемерието и религията, което вече да не знаех. Тогава вече се бях отказала от католицизма. Доктрината на папската непогрешимост. Никакви предпазни мерки, пък нищо, че жени умираха при раждането на единайсетото си дете.

Собствената ми майка бе убедена, че е Божи пратеник на земята, а някои от монахините в училището ми бяха истински кучки. Сестра Мери Териза… вижте тук – каза Уна, дръпна бретона си настрани и разкри белег колкото монета от пет пенса. – Удари ме с метален прът. Бях обляна в кръв. А мама отсъди: „Сигурно си го заслужавала“. Ще ви кажа кой ми напомняше сестра Мери Териза – каза Уна. – Дали пък тя не беше медицинската сестра? Една по-възрастна в здравната служба на Марго.

– Да нямате предвид Дороти?

– Тази, за която говоря, беше вдовица.

– Да, това е Дороти, секретарката.

– Същинско копие на сестра Мери Териза, помислих си го още щом я зърнах – заяви Уна. – На партито ме приклещи в един ъгъл. Жени като нея са притегляни към църквата. Почти във всяко паство има по две-три такива. Външно примерни, отвътре са чиста отрова. Те изричат думите: „Отче, дай ми прошка, защото съгреших“, само че тези от типа на Дороти живеят с усещане за непогрешимост.

Животът ме е научил на едно: там, където няма способност за радост, няма и способност за доброта – отсече Уна Кенеди. – Тая Дороти беше вдигнала мерника си срещу Марго. Като ѝ казах, че съм най-близката приятелка на Марго, тя започна да любопитства с въпроси. За запознанството ни, за гаджета, как Марго е срещнала Рой. Изобщо не ѝ влизаше в работата на тази проклетия.

После ми заговори за онзи стария лекар, не му помня името. Вярно, че силно напомняше за сестра Мери Териза, но богът на тази жена седеше в съседния кабинет. После разправих на Марго за разговора ми с нея и тя потвърди, че съм права. Дороти беше злобно създание.

– Тъкмо синът на Дороти е написал книгата за Марго – осведоми я Робин.

– Бил е нейният син? – ахна Уна. – Ами ето ви нà! Без съмнение и двамата са гадини.

– Кога видяхте Марго за последен път? – попита Робин.

– Точно две седмици преди вечерта, в която изчезна. Срещнахме се пак в „Трима крале“. В шест часа, имах свободна вечер от клуба. Имаше няколко бара по-близо до медицинската служба, но тя не искаше да се натъкне след работно време на някого от колегите си.

– Спомняте ли си за какво говорихте онази вечер?

– Помня всичко – каза Уна. – Ще си помислите, че е преувеличение, но не е така. Като начало ѝ вдигнах скандал, че е седнала на по питие със Сачуел, за което тя ми беше казала по телефона. Случайно се срещнали на улицата. Сподели, че изглеждал различен от преди, което ме разтревожи, няма да ви лъжа. Не беше създадена за извънбрачни връзки, но бе нещастна. Щом седнахме в пъба, разправи ми цялата история. Той поискал да я види пак и тя отказала. Повярвах ѝ и ще ви кажа защо: защото изглеждаше толкова покрусена заради отказа си. Онази вечер бе по-унила, отколкото някога я бях виждала. Оплака се, че Рой не ѝ бил говорил десет дни, когато се натъкнала на Сачуел. Имали разправия заради това, че майка му влизала и излизала от къщата, сякаш е нейна собственост. Марго искала да направят освежаващ ремонт, а Рой отвърнал, че сърцето на майка му ще бъде разбито, ако се отърват от скъпи на баща му вещи. И ето че Марго бе аутсайдер в собствения си дом, където дори не можеше да смени украсата.

Марго сподели, че цял ден в главата ѝ се въртял текст от „Корт енд Спарк“. Албумът на Джоуни Мичъл „Корт енд Спарк“ – поясни тя при очевидното недоумение на Робин. – Това бе религията на Марго. Джоуни Мичъл. Луда бе от възторг по този албум. „Увлечена съм в борба да постигна още и още и сякаш вечно диря любовта“. И до ден днешен не мога да слушам този албум. Болката е прекалено силна.

Тя ми каза, че си е отишла право у дома след питието с Пол и казала на Рой какво се е случило току-що. Мисля, че отчасти е изпитвала вина, задето е седнала в заведение с него, но отчасти е искала да поразтърси мъжа си и да го накара да прогледне. Била е уморена и нещастна, посланието ѝ е било „някой друг ме желаеше едно време“. Това си е в човешката природа, нали? Казала му е: „Събуди се. Не можеш просто да ме игнорираш и изключваш, да отказваш всякакви компромиси. Не мога да живея така“.

Рой не е от тоя тип, дето ще пламнат от ярост и ще започнат да мятат предмети. Мисля, че би му било по-лесно, ако бе такъв. Разгневил се, разбира се, но го демонстрирал с още повече студенина и мълчание.

Според мен не ѝ е продумал и дума повече до деня на изчезването ѝ. Каза ми по телефона, когато уговаряхме срещата за единайсети: „Още живея в режим на мълчание“. Излъчваше безнадеждност. Помня, че тогава си помислих: „Тя ще го напусне“.

При последната ни среща в пъба ѝ заявих: „Сачуел не е отговор на проблемите между теб и Рой“.

Говорихме и за Ана. Марго би дала всичко да се освободи за година или две и да се съсредоточи върху Ана, и точно това бяха искали от нея Рой и майка му. Да си седи у дома и да забрави за работата.

Но тя не можеше да го направи. Все още издържаше родителите си. Майка ѝ вече беше болна и Марго не искаше тя повече да чисти по къщите. Докато работеше, можеше да погледне Рой в лицето, без да се притеснява за парите, които им даваше, но майка му не би допуснала нейният скъпоценен и крехък син да издържа двама пушещи като комини жители на Ист Енд.

– Помните ли да сте говорили за нещо друго?

– Приказвахме си за клуба на „Плейбой“, защото напусках. Вече си бях купила апартамент и мислех да започна да уча. Марго изцяло ме подкрепи. Само че не ѝ казах, че планирам да получа диплома по теология, предвид нейното отношение към религията. Говорихме и малко за политика. И двете искахме Уилсън да спечели при изборите. Освен това споделих тревогата си, че още не съм намерила човека за себе си. Вече бях прехвърлила трийсет. По онова време бях вече стара, та да съм неомъжена. Преди да се сбогуваме в онази вечер, ѝ казах: „Не забравяй, че у дома винаги ще имам резервна стая. Също и място за детско креватче“.

Очите на Уна отново се напълниха със сълзи и те потекоха по бузите ѝ. Тя взе салфетката и я притисна към лицето си.

– Извинете ме. Случи се преди четиресет години, но сякаш беше вчера. Мъртвите не изчезват. Иначе би било по-лесно. Още я виждам така отчетливо. Ако се появи по онова стълбище сега, част от мен няма да се изненада. Тя беше толкова ярка личност. Точно тя да изчезне така и на нейно място да остане само въздух...

Робин не каза нищо, докато Уна не избърса лицето си, после попита:

– Какво си спомняте от уговорката ви за срещата на единайсети?

– Тя ми се обади, помоли да се видим на същото място и по същото време. Съгласих се, разбира се. Имаше нещо странно в начина, по който го каза. Попитах я дали всичко е наред, а тя отвърна: „Ще ти поискам съвет. Като нищо полудявам. Не бива да говоря за това, но ти си единствената, на която мога да се доверя“.

Страйк и Робин се спогледаха.

– Това не беше ли записано някъде?

– Не – отговори Страйк.

– Не – промълви Уна и за пръв път изглеждаше ядосана. – Е, не мога да кажа, че съм изненадана.

– Защо? – поинтересува се Робин.

– Талбът не ходеше по тая земя – каза Уна. – Разбрах го още след първите пет минути на интервюто. Обадих се на Рой и му казах: „Този човек не е наред. Оплачи се, кажи им, че искаш да пос­тавят нов водещ на разследването“. Не го е направил или, ако го е направил, нямаше резултат. А пък Лоусън ме мислеше за глупаво малко момиче зайче – продължи Уна. – Вероятно е решил, че разкрасявам нещата, та да се направя на интересна и да се възползвам от изчезването на най-добрата си приятелка. Марго Бамбъро ми беше повече като сестра, отколкото приятелка – разпалено изрече Уна, – а единственият човек, с когото съм говорила истински за нея, е съпругът ми. Изплаках му цялата история два дни преди сватбата ни, защото тя трябваше да е там, да бъде моя почетна шаферка.

– Имате ли представа за какво е щяла да ви иска съвет? – попита Робин.

– Не – отвърна Уна. – Често съм мислила за това оттогава, дали е имало връзка със случилото се впоследствие. Може би нещо за Рой, но защо тогава ще каже, че не бива да говори за това? Рой вече го бяхме обсъдили. И при последното ни виждане ѝ бях заявила съвсем ясно, че може да дойде да живее при мен с Ана, ако го напусне.

После си помислих да не би да е нещо, казано ѝ от пациент, защото, както споменах, тя много строго съблюдаваше поверителността.

Така или иначе, изкачих онзи хълм до пъба под дъжда. Бях подранила, тъй че отидох да погледна църквата през пътя, една голяма...

– Я почакайте – остро се обади Страйк. – Какво палто носехте?

Уна не изглеждаше изненадана от въпроса. Тъкмо обратното, усмихна се.

– Имате предвид стария гробокопач или какъвто е бил там? Онзи, който си мислеше, че е видял Марго да влиза в църквата. Още тогава им казах, че бях аз – каза Уна. – Не бях с шлифер, но горната ми дреха беше бежова. Косата ми беше по-тъмна от тази на Марго, но със същата дължина. Казах им, като ме попитаха дали според мен Марго може да е влязла в онази църква преди срещата. Отговорих им, че не, че тя мразеше църкви. Че аз влязох там, това бях аз!

– А защо влязохте? – попита Страйк.

– Бях призована – отговори простичко Уна.

Робин потисна усмивка, защото Страйк изглеждаше едва ли не засрамен при отговора.

– Бог ме викаше обратно – каза Уна. – Все влизах в англикански църкви и се питах дали това е отговорът. Имаше твърде много неща в католицизма, които не приемах, и все пак се чувствах притегляна от него.

– Колко дълго останахте в църквата? – попита Робин, та да даде време на Страйк да дойде на себе си.

– Около пет минути. Изрекох кратка молитва. Молех за напътствие. После излязох, пресякох пътя и отидох в пъба. Чаках близо цял час, преди да позвъня на Рой. Отначало си помислих, че е била задържана с пациент. После си казах, не, сигурно е забравила. Но когато се обадих в къщата им, Рой каза, че я няма там. Беше доста рязък с мен. Запитах се дали между тях не се е случило още нещо. Дали на Марго не ѝ бе свършило търпението. Дали нямаше да я заваря да ме чака пред дома ми с Ана. Така че се завтекох към апартамента си, но нея я нямаше там.

Рой се обади в девет часа да провери дали съм се свързала с нея. Тогава вече започнах истински да се тревожа. Той каза, че ще позвъни в полицията. Останалото го знаете – тихо промълви Уна. – Беше като в кошмар. Възлагаш надежди на неща, които са все по-невероятни. Амнезия. Блъсната е от кола и лежи някъде в безсъзнание. Избягала е, за да помисли на спокойствие.

Ала знаех, че нищо от това не е вярно. Тя никога не би оставила дъщеричката си, никога не би заминала, без да каже на мен. Знаех, че е мъртва. Досещах се как от полицията мислят, че е дело на Касапина от Есекс, но аз...

– Но вие? – подкани я Робин.

– Все си припомням как три седмици след като Пол Сачуел се появи отново в живота ѝ, тя изчезна завинаги. Знам, че той си има своето малко алиби, всичките му приятели от художествените среди го подкрепиха. Казах на Талбът и Лоусън: питайте го за нощните бълнувания. Нека обясни какво значи и от какво толкова се уплаши, че Марго ще ги направи общо достояние. Това има ли го в полицейските документи? – обърна се тя с лице към Страйк. – Някой от двамата попитал ли е Сачуел за нощните бълнувания?

– Не – отвърна бавно Страйк. – Мисля, че не са го направили.

25

Три вечери по-късно Страйк седеше в беемвето си пред безлична редова къща в Стоук Нюингтън. Разследването на Хитреца беше вече в петия си месец и досега резултат нямаше. Неспокойните членове на борда, които подозираха, че президентът на компанията е изнудван от амбициозния Хитрец, вече надаваха недоволен ропот и беше видно, че обмислят да възложат случая другаде.

Дори и когато Хитреца бе налят с джин от Хъчинс, успял да се сприятели с него в стрелковия клуб, той запази устата си заключена относно това с какво държи своя шеф, затова Страйк реши, че е дошъл моментът да се заеме със следене на ШХ, или Шефа на Хитреца. Имаше някаква вероятност президентът, закръглен мъж, пристрастен към костюми на тънко райе и с плешивина като монашеска тонзура, още да водеше поведение, предразполагащо към изнудване и използвано от Хитреца, за да се докопа до повишение, неоправдано нито от професионалната му биография, нито от личните му качества.

Страйк бе сигурен, че не става дума за обикновена изневяра. Настоящата съпруга на президента имаше безупречния пластмасов блясък на кукла, току-що извадена от целофана, и Страйк подозираше, че кръшкане от страна на мъжа ѝ не би я накарало да разхлаби хватката върху черната карта „Американ Експрес“, още повече че бяха женени само от две години и нямаха деца, които да гарантират щедра сума за нея при развод.

Почти от всеки прозорец наоколо проблясваха лампичките на коледни елхи. От покрива на къщата зад него бяха провесени синьо-бели светещи гирлянди, които пареха ретината, ако ги гледаш твърде дълго. По вратите имаше венци, стъклените им панели бяха украсени с фалшив сняг и просветването на оранжеви, червени и зелени светлини, отразяващи се в калните локви, припомни на Страйк, че трябва да започне да купува коледни подаръци, които да отнесе със себе си в Корнуол.

Джоун бе изписана от болницата същата сутрин, след като бяха регулирали лекарствата ѝ, и тя бе решена да се заеме с подготовка на семейните празненства. Страйк трябваше да купи подаръци не само за Джоун и Тед, но и за сестра си, зет си и племенниците. Предвид голямата натовареност на агенцията, това бе едно досадно допълнително задължение. После си напомни, че трябваше да купи нещо и за Робин, нещо по-добро от цветя. Страйк мразеше пазаруването като цяло, а особено избирането на подаръци, и сега посегна да извади цигара, та да заглуши смътното чувство, че е преследван.

След като запали, извади от джоба си книжката „Какво се случи с Марго Бамбъро?“, която Робин му бе дала. Все още не бе имал време да я прочете. Робин бе отбелязала с малки листчета местата, за които смяташе, че ще са от интерес за разследването.

Страйк огледа набързо все още затворената външна врата на къщата, която наблюдаваше, отвори книгата и набързо изчете по диагонал няколко страници, като на равномерни интервали вдигаше глава да провери дали ШХ не се е появил.

Първата глава, която Робин не бе отбелязала, но която Страйк все пак прехвърли, разказваше в резюме за детството и юношеството на Марго. Тъй като не се бе добрал до човек с ясни спомени по темата, Оукдън бе прибегнал до предположения, общи приказки и разтягане на локуми. Така Страйк научи, че Марго Бамбъро „вероятно е мечтала да остави бедността зад гърба си“, „вероятно е била увлечена от замайващата атмосфера на 60-те години“ и „вероятно е била наясно как противозачатъчните осигуряват възможност за секс без последствия“. Пълнежът от думи бе подсилен от информация, че миниполата е популяризирана от Мери Куант, че Лондон е бил сърцето на вълнуваща музикална сцена и че „Бийтълс“ са се появили в „Шоуто на Ед Съливан“ в Америка някъде около деветнайсетия рожден ден на Марго. „Марго вероятно е била развълнувана от възможностите, предлагани на работническата класа от тази нова епоха с водещия ѝ принцип на равенство“, информираше читателите си К. Б. Оукдън.

Втора глава оповестяваше пристигането на Марго в клуба на „Плейбой“ и тук насиленият тон от предишната глава изчезваше. К. Б. Оукдън вероятно бе намерил много по-голямо вдъхновение в Марго като момиче зайче на „Плейбой“, отколкото в детето Марго, и бе посветил много абзаци на усещането за волност и освобождение, което вероятно е изпитвала, докато е стягала корсета на костюма си на зайче, поставяла си е фалшиви уши и за всеки случай подплънки в сутиена, та да удовлетвори строгите изисквания на работодателите. Оукдън бе писал единайсет години след изчезването на Марго и бе успял да открие две момичета зайчета, които я помнеха. Зайчето Лиса, която сега бе омъжена и имаше две деца, си спомняше как хубаво се смели заедно и колко „съсипана“ била от нейното изчезване. Зайчето Рита, със свой маркетинг бизнес, казваше, че Марго била „много умна и с голям потенциал“, като добавяше, че „случилото се сигурно е ужасно за горкото ѝ семейство“.

Страйк отново погледна към къщата, в която бе изчезнал ШХ. Още нямаше следа от него. Отегчен, той се върна към четивото си и прескочи до първото място, което Робин бе маркирала като интересно за тях.

След успешното си пребиваване в клуба на „Плейбой“ закачливата и склонна към флиртове Марго среща трудности в адаптирането към живота на общопрактикуващ лекар. Поне един служител в медицинската служба „Сейнт Джон“ твърди, че маниерът ѝ бил съвсем не на място в лекарски кабинет. „Не поддържаше нужната дистанция с пациентите, там беше бедата. Не произхождаше от среда, където виреят много професионалисти. Един лекар трябва да държи позиция над пациентите си. Препоръча книгата „Радостта от секса“ на жена, която отиде да я посети. Чувах после хората в чакалнята да говорят за това. Не е редно лекар да подтиква хората да четат такива неща. Отразява се зле на репутацията на здравното заведение. Срамувах се заради нея. Имаше пациент, увлечен по нея, един младеж, дето все си записваше часове за прегледи, пращаше ѝ шоколадови бонбони и какво ли не щеш още. След като обясняваше на хората различните сексуални пози, не беше за чудене как мъж можеше да придобие погрешното впечатление, нали?“

Следваха няколко параграфа, очевидно преписани от материали в пресата, относно самоубийството на омъжената бивша приятелка на Стив Даутуейт, внезапното му напускане на работа и факта, че Лоусън бе провел няколко интервюта с него. Като бе извлякъл всичко възможно от оскъдния си материал, Оукдън съумяваше да намекне, че Даутуейт е бил в най-добрия случай с лоша репутация, а в най-лошия – опасен: безотговорен хаймана и безскрупулен женкар, около когото жените проявяват тенденция да умират или да изчезват. Ето защо Страйк бе неочаквано развеселен, когато прочете думите:

Днес Даутуейт се подвизава под името Стиви Джакс и работи във ваканционния лагер „Бътлинс“ в Клактън он Сий...

Страйк хвърли поглед, за да се увери, че ШХ все още не се е показал, и продължи да чете:

Там той организира забавления за почиващите през деня, а вечер участва в кабаре. Неговата „Серенада Лонгфелоу“ е голям хит сред дамите. Тъмнокосият Даутуейт/Джакс все така е хубав мъж и очевидно много популярен сред женската част от гостите.

„Винаги съм обичал да пея – каза ми в бара след шоуто. – Като млад, участвах в група, но тя се разпадна. Веднъж, когато бях малък, дойдох в „Бътлинс“ с приемното ми семейс­тво. Много се забавлявах. Немалко големи изпълнители са тръгнали от тук.“

Когато разговорът се насочи към Марго Бамбъро обаче, видях в друга светлина отракания кабаретен певец.

„В пресата се изписаха куп небивалици. Никога не съм ѝ пращал шоколадови бонбони или друго, това бе измишльотина просто за да ме изкарат някакъв сбърканяк. Страдах от стомашна язва и главоболие. Минавах през лош период.“

След като отказа да сподели защо е променил името си, Даутуейт напусна бара.

Колегите му от ваканционното селище изразиха шок, че Стиви е бил разпитван от полицията по повод изчезването на младата лекарка.

„Никога не ни го е споменавал – каза Джули Уилкс, на 22. – Направо съм стъписана. Нормалното би било да ни каже за това. Също така не ни извести, че Джакс не е истинската му фамилия.“

Оукдън поднасяше на читателите си кратка история на ваканционното селище „Бътлинс“ и приключваше главата с предположения какви възможности предлага един курорт на човек с хищническа природа.

Страйк запали нова цигара и прескочи напред към втория знак, оставен от Робин, където в кратък пасаж се говореше за Джулс Бейлис, съпруга на Уилма, чистачката на медицинската служба, станала впоследствие социална работничка. Единствената нова информация тук беше, че осъденият за изнасилване Бейлис е бил освободен под гаранция през януари 1975 година, цели три месеца след изчезването на Марго. И все пак Оукдън твърдеше, че Бейлис „вероятно е подочул“ за факта как Марго се е опитвала да убеди жена му да го напусне, „вероятно се е ядосал, задето лекарката се е опитвала да разруши семейството му“ и „вероятно е разполагал с много криминални контакти в своята общност“. Оукдън информираше читателите си, че полицията „вероятно е проучила внимателно движението на приятели и близки на Бейлис на единайсети октомври, съответно трябва да заключим – завършваше той с един вид антикулминация, – че не е открита подозрителна дейност“.

Третото листче, оставено от Робин, бележеше страниците, описващи аборта в клиниката „Брайд Стрийт“. В тази част от повествованието си Оукдън информираше читателите с гръмки фанфари, че ще съобщи неизвестен за обществеността до този момент факт.

Последвалото бе интересно за Страйк само доколкото доказваше, че наистина е извършен аборт на четиринайсети септември 1974 година и че посоченото име на пациентката е Марго Бамбъро. Оукдън бе включил факсимилета от медицинския архив, предоставен му от неназован служител на клиниката „Брайд Стрийт“, която е затворена през 1978 година. Страйк предположи, че неназованият източник вече не се е боял за службата си, когато Оукдън му е предложил пари в замяна на информация през осемдесетте години. Въпросният служител също така бе казал на Оукдън, че жената, подложила се на процедурата, не приличала на Марго от снимката, тиражирана във вестниците.

Оукдън поставяше поредица от реторични въпроси, за които лекомислените му издатели явно бяха повярвали, че ще заобиколят законите срещу клевета: „Възможно ли бе жената, направила аборта, да е използвала името на Марго с нейна помощ и съгласие? Не бе ли най-вероятно някоя, изповядваща римокатолическата вяра, да е особено разтревожена, че може да се разчуе как е направила аборт? Не беше ли истина, че от подобна процедура могат да възникнат усложнения? Дали не е възможно Марго да се е озовала в близост до клиниката „Брайд Стрийт“ на единайсети октомври, за да посети пациентка, отново приета там? Има ли вероятност Марго да е била отвлечена не в Клъркънуел, а от място, намиращо се само на една-две пресечки от сутерена на Денис Крийд?“.

На което Страйк отговори наум: Не, и съвсем заслужено са превърнали книгата ти в пулп, друже. Поредицата от събития, предполагани от Оукдън, явно бе сглобена в преднамерен опит да се постави Марго в съседство със сутерена на Крийд във вечерта на изчезването ѝ. Бяха необходими „усложнения“, за да се обясни връщането на Марго в клиниката цял месец след аборта, но те нямаше как да са усложнения при нея самата, тъй като според всички свидетелства е била в добро здраве и е работела в „Сейнт Джон“ чак до изчезването си. Но веднъж приписани на близка приятелка, неуточнените „усложнения“ биха могли да послужат на две цели: да се даде на Марго причина да иде в клиниката да посети Уна и на Уна да се даде причина да излъже за местонахождението на двете жени в онази вечер. Общо взето, Страйк смяташе, че Оукдън е извадил късмет, че не е бил изправен пред съда, и стигаше до извода, че само страх от последваща публичност е спряла Рой и Уна да го направят.

Отвори на четвъртия знак, поставен от Робин, след като отново се увери, че вратата на наблюдаваната от него къща си остава затворена, и прочете следващия отбелязан пасаж.

„Видях я също тъй ясно, както виждам вас сега. Стоеше на онзи прозорец и удряше по него, сякаш искаше да привлече внимание. Особено добре си го спомням, тъй като по това време четях „Отвъд полунощ“ на Сидни Шелдън и си мис­лех за жените и какво им се налага да преживеят, и ето че тогава вдигнах поглед и я видях.

Щом сега затворя очи, тя е там като запечатана в главата ми снимка и оттогава все ме преследва, ако трябва да съм искрена. Хората не спираха да ми повтарят: „Измисляш си“, „Освободи се от това“, но аз няма да променя думите си просто защото другите не вярват в тях. В каква бих се превърнала тогава?“

Малката печатница, заемала тогава последния етаж на сградата, е ръководена от съпрузите Арнолд и Рейчъл Сойър. Полицията е приела техните уверения, че Марго Бамбъро никога не е стъпвала там и че жената, видяна от Манди в онази вечер, вероятно е била самата госпожа Сойър, която твърдяла, че един от прозорците не се затварял добре и трябвало да бъде блъскан.

Ала една странна връзка между печатница „А и Р“ и Марго Бамбъро е останала незабелязана от полицията. Първата голяма поръчка на печатницата „А и Р“ била за вече затворения нощен клуб „Дръдж“ – същия, за който Пол Сачуел, любовникът на Марго, направил дръзката стенописна творба. Във времето произведения на Сачуел са се появявали на брошури, отпечатани от „А и Р“, така че е възможно той и семейство Сойър да са били в контакт.

Дали това не предполага...

– Мамка му – изруга под нос Страйк, обърна страницата и спря очи на кратък абзац, белязан от Робин с дебела черна линия.

Уейн Трулъв, бивш съсед на Пол Сачуел, мисли, че впос­ледствие той е заминал в чужбина.

„Много ми говореше, че иска да попътува. Не вярвам да е печелел кой знае колко от картините си и след като полицията го разпита, сподели, че му се ще да се разкара за малко. Вероятно е било умен ход от негова страна да замине.“

Петото и последно листче на Робин бе поставено към края на книгата и след като за пореден път погледна все още паркираната на същото място кола на ШХ и затворената врата на къщата, Страйк се залови да чете.

Месец след изчезването на Марго съпругът ѝ Рой посещава клиниката „Сейнт Джон“. Рой, който не е бил в състояние да прикрие лошото си настроение на служебното барбекю същото лято, в този случай е изненадващо кротък.

Дороти си спомня: „Той искаше да говори с всички нас, да ни благодари, че сме сътрудничили на полицията. Изглеж­даше болен. Никак не бе за чудене. Бяхме опаковали личните ѝ вещи, защото в нейния кабинет работеше заместник. Полицията вече го бе претърсила. Сред нещата ѝ имаше крем за ръце, поставената ѝ в рамка диплома и снимка на него, Рой, държащ на ръце дъщеря им. Той прег­леда вещите в кашона и се поразчувства, но после взе една от фигурките, които бе държала на бюрото си. Беше малка дървена статуетка, подобна на викинг. Каза: „Това пък откъде се е взело? Откъде го е имала тя?“. Никой от нас не знаеше, но ми се стори, че той се разстрои при вида ѝ.

Сигурно си е помислил, че ѝ е подарък от мъж. Разбира се, полицията вече се бе интересувала от любовния ѝ живот. Ужасно е да не можеш да имаш доверие на съпругата си“.

Страйк пак вдигна глава към къщата, не видя никаква промяна и прелисти страниците до края на книгата, където се мъдреше пос­ледният изблик на предположения, гадаене и недопечени теории. От една страна, Оукдън намекваше, че Марго сама си е навлякла трагедията, че съдбата я бе наказала, задето е твърде сексуална и дръзка, задето се е напъхала в корсет и си е сложила заешки уши, задето най-нахално се е изтръгнала от класата, в която се е родила. От друга страна, излизаше, че е живяла заобиколена от потенциални убийци. Никой, свързан с Марго, не се бе изплъзнал от подозренията на Оукдън, бил той „чаровният никаквец Стиви Даутуейт, прекръстил се на Джакс“, „властният хематолог Рой Фипс“, „отмъстителният изнасилвач Джулс Бейлис“, „гневливият женкар Пол Сачуел“ или „всеизвестното чудовище Денис Крийд“.

Страйк се канеше да затвори книгата, като видя по средата ѝ по-тъмни ръбове, предполагащи снимки, и отвори на тях.

Извън познатите от вестниците, сред които общата снимка на Марго и Уна в костюмите им на зайчета от „Плейбой“ – Уна с приятните ѝ извивки и широко усмихната, Марго, подобна на статуетка, с облак от руса коса, – имаше само още три. Всичките бяха с лошо качество и на тях Марго бе уловена случайно.

Под първата имаше надпис: „Авторът, майка му и Марго“. Дороти Оукдън, жена с квадратна брадичка, стоманеносива коса и очила с рамки като крила, гледаше право в обектива и бе преметнала ръка през раменете на кльощаво луничаво момче с прическа тип паж и гримаса, разкривяваща чертите му. Напомни на Страйк за Люк, най-големия му племенник. Зад семейство Оукдън имаше обширна тревна площ и отвъд нея голяма къща с множество заос­трени кулички. Близо до къщата от моравата стърчаха някакви неща и като ги разгледа по-отблизо, Страйк видя, че са наченки на стени или колони: явно бе започнат строеж на летен павилион.

По поляната зад Дороти и Карл вървеше Марго Бамбъро и личеше как не знае, че е снимана. Беше боса, облечена в джинсови шорти и тениска, носеше чиния и се усмихваше на някого извън кадър. Страйк заключи, че снимката е правена на барбекюто с колеги, организирано от Марго. Домът на Фипс във всеки случай бе по-разкошен, отколкото си бе представял.

Страйк за пореден път провери, че колата на ШХ е паркирана на същото място, и се зае да разглежда последните две снимки, които бяха от коледното парти на медицинската служба „Сейнт Джон“.

Бюрото на рецепцията бе драпирано със станиол, столовете бяха разчистени от чакалнята и струпани в ъглите. Страйк потърси Марго на двете снимки и я откри с бебето Ана на ръце да говори с висока чернокожа жена, за която той предположи, че е Уилма Бейлис. В ъгъла на снимката имаше слабичка жена с кръгли очи и тънка кестенява коса и Страйк реши, че може би е младата Джанис.

На втората снимка всички глави бяха извърнати встрани от фотоапарата или лицата бяха частично скрити с изключение на едно. По-възрастен от останалите мъж с изпито лице без усмивка, с костюм и пригладена назад коса, единствен бе призован към внимание, че се прави снимка. От светкавицата очите му бяха червени. Надписът под снимката гласеше „Марго и д-р Джоузеф Бренър“, макар че от Марго се виждаше само задната част на главата ѝ.

В ъгъла на снимката имаше трима мъже, които, ако се съдеше от горните им дрехи, току-що бяха пристигнали на партито. Тъмното им облекло образуваше черно петно в дясната страна на снимката. Всичките бяха с гръб към обектива, но най-едрият леко бе извърнал лице наляво и се виждаха дълъг черен бакенбард, голямо ухо, върхът на масивен нос и око с надвиснал клепач. Лявата му ръка бе вдигната за почесване по лицето. Носеше голям златен пръстен с лъвска глава.

Страйк остана взрян в снимката, докато шумове откъм улицата не го накараха да вдигне глава. ШХ току-що бе излязъл от къщата. Закръглена блондинка по домашни чехли бе застанала на изтривалката. Вдигна ръка и нежно погали ШХ по темето, както се милва дете или куче. ШХ, усмихнат, се сбогува с нея, после се обърна и закрачи към мерцедеса си.

Страйк метна „Какво се случи с Марго Бамбъро?“ на седалката до себе си. Докато чакаше ШХ да излезе на пътя, се подготви да го следва.

След около пет минути стана ясно, че обектът му се движи към дома си в Уест Бромптън. С една ръка върху волана Страйк набра номера на стар приятел. Веднага бе прехвърлен на гласова поща.

– Пищял, Горелката е. Трябва да поговорим за нещо. Съобщи ми кога мога да те черпя една бира.

26

При пет активни случая в графика на агенцията и само четири дни, оставащи до Коледа, двама от външните сътрудници бяха повалени от сезонния грип. Морис се гътна пръв: обвиняваше забавачката на дъщеря си, където вирусът се развихрил със скоростта на горски пожар и сред деца, и сред родители. Продължи да работи, докато висока температура и болки в ставите не го принудиха да телефонира и да се извини, но дотогава вече бе успял да зарази Баркли, който на свой ред предаде вируса на жена си и малката си дъщеря и напълно побесня от това.

– Тъпакът трябваше да си седи у дома, а не да диша върху мен в колата – възмущаваше се Баркли с дрезгав глас в телефонен разговор със Страйк рано сутринта на двайсети, докато Страйк отваряше офиса.

Последната среща на целия екип преди Коледа трябваше да се състои в десет часа, но след като двама не можеха да присъстват, Страйк реши да я отмени. Единственият човек, с когото не успя да се свърже, беше Робин, защото вероятно бе в метрото. Страйк я бе помолил да дойде по-рано, та да обсъдят случая „Бамбъро“ преди пристигането на останалите.

– Трябваше да летим за Глазгоу утре – грачеше Баркли, докато Страйк слагаше чайника на котлона. – А малката умира от болки в ушите...

– Ясно – отвърна Страйк, който също не се чувстваше във върхова форма, без съмнение вследствие умора и твърде много пушене. – Е, оправяй се, ще се върнеш, когато можеш.

– Гадняр – изръмжа Баркли и побърза да поясни: – За Морис говоря, не за теб. Е, весела Коледа, мамка му.

Като се опитваше сам себе си да убеди, че гъделичкането в гърлото, лепкавата влага по гърба му и болката зад очите са въображаеми, Страйк си направи чаша чай и влезе във вътрешния кабинет да вдигне щорите. От вятъра и силния дъжд коледните лампички, провесени през Денмарк Стрийт, се люлееха на кабелите си. Също както и в предишните пет сутрини, тези лампички припомниха на Страйк, че още не е започнал с коледното пазаруване. Седна от своята страна на партньорското бюро и си даде сметка, че след като толкова е закъснял със задачата, поне щеше да е принуден да я изпълни за няколко часа, а така отпадаше тягостният период на предварително обмисляне кой какво би харесал. Прозорецът зад него бе блъскан от силни струи дъжд. Имаше желание да се върне обратно в леглото.

Чу стъклената врата да се отваря и затваря.

– Добро утро – подвикна Робин от външното помещение. – Адски гадно време е навън.

– Добро утро – отвърна ѝ Страйк. – Водата в чайника е вряла, срещата на екипа отпадна. Баркли също е болен от грип.

– По дяволите – промърмори Робин. – А ти как се чувстваш?

– Добре съм – каза ѝ Страйк и се зае да подрежда бележките си по случая „Бамбъро“.

Но когато Робин влезе в кабинета с чай в една ръка и бележник в другата, реши, че Страйк ни най-малко не изглежда добре. Беше по-блед от обикновено, челото му лъщеше от пот, а около очите имаше сивкави сенки. Тя затвори междинната врата и седна насреща му, без да коментира.

– И без това няма особен смисъл от среща – въздъхна Страйк. – Случаите ни до един са се закучили. Пъргави крака е чист. Най-лошото, което може да се каже за него, е, че е с нея заради парите ѝ, но това татко ѝ си го знаеше от самото начало. Приятел­ката на Рогоносеца не му изневерява и само един Бог знае с какво Хитреца държи ШХ. Видя ли имейла ми за блондинката в Стоук Нюингтън?

– Да – отговори Робин, чието лице бе порозовяло от студеното време. Опита се да пооправи косата си, като прекара пръсти през нея. – Адресът нищо ли не показа?

– Не. Ако трябва да гадая, мисля, че е роднина. Помилва го по главата, като си тръгваше.

– Доминираща секс партньорка? – предложи вариант Робин.

Откакто постъпи в агенцията, бе научила какво ли не за извращенията на мъжете с власт.

– Хрумна ми и това, но начинът, по който се сбогува с нея... имаха вид, че им е уютно един с друг. Само че той няма сестра, а тя изглежда по-млада от него. Братовчеди биха ли се милвали по главата?

– Ами неделя вечер не е подходящо време да те приеме психоаналитик, но погалването се приема като заместител на родителска ласка... Наставник? Екстрасенс?

– Това е добро хрумване – отвърна Страйк и поглади брадичката си. – Акционерите никак не биха се зарадвали, ако той взема деловите си решения под диктовката на гледачка от Стоук Нюингтън. Щях да пратя Морис да следи жената по Коледа, но той е изваден от строя, Хъчинс е зает с момичето на Рогоносеца, а аз трябва да замина за Корнуол вдругиден. Ти кога тръгваш за Машъм? Във вторник ли?

– Не – отвърна тревожно Робин. – Утре... събота. Обсъдихме го още през септември, помниш ли? Размених се с Морис, та да мога...

– Да, да, спомням си – излъга Страйк. Главата му започна да пулсира, а чаят не успокои гърлото му. – Няма проблем.

Но това, разбира се, означаваше, че ако щеше да прави на Робин коледен подарък, трябваше да го купи и да ѝ го връчи до края на деня.

– Ще се опитам да хвана по-късен влак – каза Робин, – но при положение, че е Коледа...

– Не, полага ти се отпуск – отсече той. – Не е редно да работиш само защото нехайните тъпаци са пипнали грип.

Робин, която имаше силното подозрение, че Баркли и Морис не са единствените в агенцията с грип, попита:

– Искаш ли още чай?

– Какво? Не – отвърна Страйк, обзет от неоснователно раздразнение към нея, задето, както той го приемаше, го принуждаваше да иде на пазар. – И с Пощенската картичка сме наникъде...

– Може би... само може би имам нещо за Пощенската картичка.

– Какво? – смая се Страйк.

– Нашият синоптик е получил нова пощенска картичка вчера, пратена до телевизионното студио. Тя е четвъртата, купена в Националната портретна галерия, и съдържа странно послание.

Извади картичката от чантата си и я подаде през бюрото на Страйк. Отпред имаше репродукция на автопортрет на Джошуа Рейнолдс с ръка, засенчила очите, в типичната поза на някой, взиращ се в нещо неопределено. На гърба пишеше:

Надявам се да греша, но мисля, че си изпратил в службата ми човек, разполагащ с мои писма. Показвал ли си ги на друг? Много се надявам да не си. Да ме подплашиш ли се опитваш? Държиш се, сякаш си много добър и земен човек, без преструвки и фасони. Допусках, че ще проявиш приличието да дойдеш лично, ако имаш нещо да ми кажеш. Ако не разбираш това, игнорирай го.

Страйк вдигна поглед към Робин.

– Означава ли това, че...?

Робин обясни, че е купила същите три картички, пратени преди това от въпросния магазин в галерията, и се е разходила из многото зали, като ги е държала така, че да са видими за околните, докато жена с очила с дебели стъкла очевидно реагирала на тях и се скрила зад врата с надпис „Само за персонал“.

– Тогава не ти казах, защото се боях да не съм си въобразила, а и тя напълно покриваше моята представа за Пощенската картичка, затова се притесних да не изпадам в ситуацията на Талбът и да преследвам налудничавите си хрумвания.

– Но ти не си някоя побъркана. Идеята ти да идеш в този магазин беше дяволски умна, а това – той размаха картичката с Рейнолдс – доказва, че от първия път си уцелила в десетката.

– Не успях да я снимам – каза Робин, като се опитваше да не се показва много въодушевена от похвалата на Страйк, – но тя беше в зала 8 и мога да я опиша. Големи очила, по-ниска от мен, гъста кестенява коса, подстригана на черта, някъде около четиресетгодишна.

Страйк нахвърля описанието в бележника си.

– Може и аз да надникна там, преди да тръгна за Корнуол – каза. – Така, да продължим с „Бамбъро“.

Но преди някой от двамата да е успял да каже и дума, зазвъня телефонът във външния офис. Доволен да има повод за оплакване, Страйк погледна часовника си, надигна се и промърмори:

– Девет часът е, Пат вече трябваше...

Но още докато го изричаше, стъклената врата се отвори, прозвучаха незабързаните стъпки на Пат и после обичайният ѝ дрезгав баритон:

– Детективска агенция „Корморан Страйк“.

Робин се помъчи да не се усмихне, когато Корморан се тръшна обратно на стола си. На вратата се почука и Пат провря глава вътре.

– Добро утро. Грегъри Талбът чака на линия да се чуе с теб.

– Свържи ме – поръча Страйк. – Ако обичаш – добави, като видя войнствено пламъче да припламва в очите на Пат. – И затвори вратата.

Тя го изпълни. Миг по-късно телефонът на партньорското бюро зазвъня и Страйк го включи на високоговорител.

– Здравей, Грегъри. Страйк е.

– Здравей – отвърна Грегъри и тонът му прозвуча тревожно.

– С какво мога да съм ти полезен?

– Ами нали знаеш, че разчиствахме таванския етаж?

– Да – потвърди Страйк.

– Вчера разопаковах стар кашон – все така напрегнат продължи Грегъри – и открих нещо скрито под служебните награди на татко и униформата му...

– Не скрито – прозвуча свадлив женски глас край него.

– Не знаех, че е там – уточни Грегъри. – И сега майка ми...

– Дай аз да говоря с него – настоя същият глас.

– Майка ми желае да говори с теб – каза Грегъри с потискано раздразнение.

Войнственият глас на възрастна жена замести този на Грегъри.

– Господин Страйк ли е насреща?

– Същият.

– Грегъри сигурно ви е казал как се отнесоха от полицията към Бил накрая?

– Да – потвърди Страйк.

– Можеше да остане на работа след лечението на щитовидната си жлеза, но не му позволиха. А той даде всичко за тях, полицията беше животът му. Грег казва, че ви дал записките на Бил.

– Точно така – отвърна Страйк.

– След смъртта на Бил открих тази метална кутия в кашон в бараката, беше белязана със знака на Крийд. Чели сте записките и знаете, че Бил използваше специален символ за Крийд, нали?

– Да – отговори Страйк.

– Не можех да отнеса всичко в санаториума, който обитавам, практически не ми предоставиха никакво пространство за багаж, така че трябваше да оставя кашоните на тавана на Грег и Алис. Напълно бях забравила за тях, докато вчера Грег не се залови да разглежда вещите на баща си. От полицията ясно дадоха да се разбере, че не щат да знаят за теориите на Бил, но Грег каза, че вие проявявате интерес, така че е редно да имате това.

Грегъри се върна на линията. Чуха движение, което подсказваше, че Грегъри се отдалечава от майка си. Затвори се врата.

– Става дума за метална кутия с ролка от стар 16-милиметров филм – каза той с уста близо до слушалката. – Мама не знае какво има там. Аз нямам камера, на която да го пусна, но го вдигнах на светлината и... прилича на порнофилм. Притесних се да го изхвърля заради боклукчиите...

Предвид, че семейство Талбът бяха приемни родители на няколко деца, Страйк разбираше опасенията му.

– Питам се дали ако ви го дам...

– Предпочиташ да не казваме откъде го имаме? – довърши Страйк с поглед към Робин. – Не виждам причина да го оповестяваме.

Робин си отбеляза, че той не даде обещание, но Грегъри явно остана доволен.

– Ще мина да го донеса тогава – каза той. – Днес следобед имам път към Уест Енд. Ще водя близначките да видят Дядо Коледа.

Когато Грегъри затвори, Страйк подхвърли:

– Нали забеляза колко убедени си остават семейство Талбът след цели четиресет години...

Телефонът във външния офис отново зазвъня.

– ... че Марго е убита от Крийд? Май се досещам какъв ще е символът върху кутията с филма, защото...

Пат почука на вратата на вътрешния кабинет.

– Да му се не види – промърмори Страйк, чието гърло започваше да пари. – Какво?!

– Колко очарователно – изрече студено Пат. – Търси те господин Пищял. Обаждането е пренасочено от мобилния ти телефон. Каза, че си искал...

– Да, искам – отвърна Страйк. – Прехвърли го обратно на мобилния... моля – добави той и се обърна към Робин. – Извинявай, би ли ме оставила сам за малко?

Робин излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си, а Страйк извади мобилния си телефон.

– Здравей, Пищял, благодаря, че ми върна обаждането.

Той и Пищяла, чието име би могъл да си спомни, но не без усилие, се знаеха още от тийнейджъри. Животът им още тогава бе вървял в диаметрално противоположни посоки. Страйк се готвеше за университет, за армията и за професията на детектив, докато Пищяла се бе впуснал в кариера, придобиваща все по-криминален характер. И все пак някакво странно родство продължаваше да ги свързва и понякога си правеха взаимни услуги, като Страйк плащаше в брой на Пищяла за информация и да му свърши нещо, което не можеше да осъществи по друг начин.

– Какво има, Горелка?

– Исках да те черпя бира и да ти покажа една снимка – каза Страйк.

– По една случайност ще съм близо до теб по-късно днес. Ще ходя в „Хамлис“. Купил съм погрешната кукла „Монстър Хай“ за Захара.

От казаното Страйк осмисли единствено „Хамлис“.

– Добре, звънни ми, като си готов за питие.

– Дадено.

Линията прекъсна. Шанкър не си усложняваше живота със сбогувания.

Робин се върна с две чаши прясно запарен чай и затвори вратата зад себе си с крак.

– Прощавай за това – каза Страйк и разсеяно избърса потта от горната си устна. – Та за какво говорех?

– Че знаеш какъв символ има върху кутията със стария филм на Талбът.

– О, да – кимна Страйк. – Символът на Козирога. Пробвах се да дешифрирам онези бележки – добави той и почука с пръст кожената тетрадка до себе си.

После запозна Робин с мотивите на Бил Талбът да вярва, че Марго е била похитена от мъж, роден под знака на Козирог.

– Талбът е отхвърлял заподозрени на базата на това, че не са зодия Козирог? – изумена попита Робин.

– Да – намръщи се Страйк заради вече силно парещото си гърло. Отпи глътка чай. – Само дето и Рой Фипс е Козирог, но Талбът и него е отхвърлил.

– Защо?

– Още не съм успял да разчета всичко, но за Фипс той е използвал странен символ, който не открих на никой астрологичен сайт дотук. Бележките му обаче обясняват защо е разпитвал Джанис толкова много пъти. Нейната зодия е Рак. Ракът е срещуположният знак на Козирога и хората от зодия Рак според записките на Талбът са интуитивни и със способности на екстрасенси. Ето защо Талбът е заключил, че Джанис е негов естествен съюзник срещу Бафомет и че може да има прозрения относно самоличността на Бафомет, та затова я е карал да води дневник на сънищата си. Още по-съществено в съзнанието му е, че Сатурн, управляващ Козирог...

Робин прикри усмивка зад чашата си с чай. Изражението на Страйк, докато описваше тези астрологични феномени, можеше да се сравни с това на човек, накаран да яде престояли цяла седмица морски дарове.

– ... е бил в Рак в деня на изчезването на Марго. От това Талбът вади умозаключение, че Джанис е познавала Бафомет или е имала контакт с него. Ето защо я е накарал да направи списък на секспартньорите си.

– Леле – промълви Робин.

– Просто ти давам най-бегъл поглед към лудостите му, но има и много повече. Ще ти пратя с имейл основните пунктове, когато приключа с дешифрирането. Но интересното тук е, че се долавя и истинският детектив, опитващ се да бори болестта. Имал е същата идея, която хрумна и на мен: как Марго може да е била примамена някъде под претекст, че човек се е нуждаел от медицинска помощ, макар че той е облякъл това си хрумване в щуротии – имало стелиум в шестия дом, Дома на здравето, което той тълкува като опасност, свързана с болест.

– Какво е стелиум?

– Струпване на повече от три планети. Полицията е проверявала пациенти, които тя често е приемала непосредствено преди изчезването си. Един от тях очевидно е Даутуейт, имало е и дементна старица от Гопсал Стрийт, която звъняла в медицинската служба от нямане какво да прави, както и семейство от Хърбал Хил, чието дете имало реакция на ваксинация срещу детски паралич.

– Лекарите имат контакт с толкова много хора – въздъхна Робин.

– Да – съгласи се Страйк, – и мисля, че точно това е довело до голямото объркване на този случай. Талбът е приел огромно количество информация и не е знаел кое да отпише. От друга страна, възможността тя да е подмамена под медицински претекст или нападната от гневен пациент не е налудничава идея. Медицинските лица влизат непридружени по къщите на всякакви хора... и ето виж Даутуейт. Лоусън сериозно е вярвал, че той може да е похитителят или убиецът на Марго, а и Талбът е проявявал голям интерес към него. И макар Даутуейт да е бил зодия Риби, Талбът се е опитал да го изкара Козирог. Твърди, че според Шмит Даутуейт в действителност е Козирог...

– Кой е Шмит?

– Нямам представа – отвърна Страйк, – но той или тя фигурира навред из записките и коригира зодии.

– Ето как са изгубени реални улики – проговори тихо Робин, – докато Талбът е проверявал хороскопа на всеки.

– Именно. Щеше да е смешно, ако не беше толкова сериозно. Но интересът му към Даутуейт все така намирисва на здрав полицейски инстинкт. Даутуейт и на мен ми изглежда твърде хлъзгав.

– Ха-ха – реагира Робин.

Страйк я погледна неразбиращо.

– Риби – напомни му тя.

– О, да – каза Страйк, без да се усмихне. Пулсиращата болка зад очите му се бе усилила, гърлото му протестираше при всяко преглъщане, но нямаше как да е болен от грип. Невъзможно. – Прочетох откъса, който бе отбелязала в книгата на Оукдън – продължи той. – Онзи как Даутуейт си е сменил името, като отишъл в Клактън да пее във ваканционно селище, но не открих нито следа от Стив, Стивън или Стиви Джакс след седемдесет и шеста година. Една промяна на името би била разбираема след многото внимание от страна на полицията. Две вече са силно подозрителни.

– Мислиш ли? – зачуди се Робин. – Знаем, че е бил нервен тип човек, ако съдим от медицинския му картон. Може да се е уплашил от появата на Оукдън в „Бътлинс“.

– Но книгата на Оукдън е унищожена. Никой, освен няколко служители в „Бътлинс“, не е знаел, че Стиви Джакс е разпитван относно Марго Бамбъро.

– Може да е заминал в чужбина – предположи Робин. – Да е умрял в чужбина. Взех да си мисля, че това се е случило и с Пол Сачуел. Видя ли как съседът му е казал, че е заминал да пътува?

– Да – отвърна Страйк. – Случайно да си научила нещо за Глория Конти?

– Нищо – въздъхна Робин. – Но имам няколко сведения – добави тя и отвори бележника си. – Не ни дават голям напредък, но все пак... Разговарях с вдовицата на Чарли Рамидж, която е в Испания. Говоря за милионера с парните бани, на когото му се сторило, че е забелязал Марго на гробището в Лемингтън Спа.

Страйк кимна, доволен от възможността да даде почивка на гърлото си.

– Според мен госпожа Рамидж или е претърпяла инсулт, или обича да попийва с обяда. Говореше завалено, но потвърди как Чарли мислел, че е видял Марго на гробище, и как после го обсъдил със свой приятел полицай, чието име тя не си спомни. А после внезапно каза: „Не, чакайте – Мери Фланегън. Той си мислеше, че е видял Мери Фланегън“. Пак преговорихме цялата история и тя потвърди, че всичко било така, но ставало дума за Мери Фланегън, не за Марго Бамбъро. Издирих Мери Фланегън – каза Робин. – Изчезнала е през петдесет и девета година. Най-дългият случай на изчезване във Великобритания.

– Коя от двете намираш за по-заблудена? – попита Страйк. – Госпожа Рамидж или Джанис?

– Определено госпожа Рамидж – отвърна Робин. – Джанис със сигурност не би объркала двете жени, нали? Докато за госпожа Рамидж е възможно. Тя няма личен интерес, за нея и двете са изчезнали лица, чиито имена започват с М.

Страйк се смръщи замислен. Накрая изрече с пламнали сливици:

– Ако Рамидж е имал навик да ръси сензации, приятелят му полицай не може да бъде винен, че не го е приел сериозно. Поне имаме потвърждение как Рамидж е вярвал, че е срещнал изчезнала жена.

Намръщи се толкова силно, че Робин попита:

– Боли ли те нещо?

– Не. Чудех се струва ли си да направим опит да се видим с Айрийн и Джанис поотделно. Надявах се да не ми се наложи повече да разговарям с Айрийн Хиксън. Но е редно да продължим да търсим връзка между Марго и Лемингтън Спа. Не спомена ли, че имаш и друга следа?

– Не е кой знае каква. Аманда Лоус или Аманда Уайт, както се е казвала, когато предположила, че е видяла Марго на онзи прозорец на „Клъркънуел Роуд“, отговори на имейла ми. Ще ти препратя отговора ѝ, ако искаш да го прочетеш, но в общи линии тя се домогва до пари.

– Я виж ти.

– Поразкрасява малко нещата. Твърди, че разказала на полицията, но никой не ѝ повярвал, после го повторила пред Оукдън, а той не ѝ дал нито пени. Омръзнало ѝ да не я приемат сериозно и ако сме искали да чуем историята ѝ, този път държала да ѝ се плати за това. Твърди, че понесла твърде много негативно внимание, наричали я лъжкиня и фантазьорка, тъй че нямала намерение да го понесе отново без някаква компенсация.

Страйк си направи отметка в бележника.

– Кажи ѝ, че агенцията няма практика да плаща на свидетели за сътрудничеството им – поръча той. – Апелирай към човещината ѝ. Ако това не помогне, ще ѝ дадем сто лири.

– Мисля, че тя се надява на сума от порядъка на хиляди.

– Аз пък се надявам за Коледа на Бахамските острови – изсумтя Страйк, когато дъждът отново забарабани по прозореца зад него. – Това ли е всичко, което имаш?

– Да – отговори Робин и затвори бележника си.

– Ударих на камък с пациента, дето злоупотребявал с бенита, онзи Апълторп, дето твърдял, че е убил Марго. Мисля, че Айрийн бърка името. Пробвах всички варианти, дето ми дойдоха на ума, не излезе нищо. Май ще се наложи да се обадя пак. Но първо ще пробвам с Джанис.

– Не ми каза какво мислиш за книгата на Оукдън.

– Типичен опортюнист, който с мъка е изцедил десет глави от нищо. Но бих искал да го открием, стига да успеем.

– Опитвам се – отново въздъхна Робин, – но той е поредният, който сякаш е изчезнал от лицето на планетата. Явно майка му е била основният му източник. Не вярвам да е убедил човек, който наистина е познавал Марго, да говори с него.

– Така е – съгласи се Страйк. – Ти беше отбелязала почти всички интересни моменти.

– Почти? – изрече остро Робин.

– Всички – поправи се Страйк.

– Забеляза още нещо ли?

– Не – отвърна Страйк, но като видя, че тя остава неубедена, добави: – Просто се чудех дали някой не е организирал нападение срещу нея.

– Съпругът ѝ? – попита, стъписана, Робин.

– Може би.

– Или си мислиш за мъжа на чистачката Джулс Бейлис с предполагаемите му престъпни контакти?

– Не вярвам.

– Тогава защо...

– Просто все се връщам към факта, че ако е убита, то е станало много умело. Което навежда на мисълта за...

– ... наемен убиец – довърши Робин. – Знаеш ли, неотдавна прочетох биография на лорд Лукан. Смятат, че той е наел някого да убие жена му...

– ... и убиецът по погрешка е очистил бавачката – каза Страйк, който бе добре запознат с теорията. – Е, ако това се е случило с Марго, то убиецът е бил далеч по-сръчен от онзи, нает от Лукан. От нея не е останала и следа, нито капка кръв дори.

Настана кратко мълчание. Страйк хвърли поглед зад гърба си да провери дали дъждът и вятърът още атакуват коледните лампички отвън, а мислите на Робин се понесоха към Рой Фипс, мъжа, когото Уна бе нарекла безкръвен, много удобно прикован на легло в деня на изчезването на Марго.

– Трябва да тръгвам – заяви Страйк и се надигна от стола си.

– Също и аз – въздъхна Робин и засъбира нещата си.

– Ще наминеш през офиса по-късно, нали? – попита Страйк.

Трябваше да ѝ даде още некупения коледен подарък, преди да е тръгнала за Йоркшър.

– Нямах такова намерение – каза Робин. – Защо?

– Намини пак – поръча Страйк, като се мъчеше да измисли причина. Отвори вратата към външния офис. – Пат?

– Да – отвърна Пат, без да извърне глава, и отново пишеше бързо и точно на клавиатурата, а между зъбите си имаше електронна цигара.

– С Робин и двамата излизаме сега, но мъж, на име Грегъри Талбът, ще се отбие да остави кутия с 16-милиметров филм. Мис­лиш ли, че ще можеш да осигуриш проектор, на който да го пуснем? За предпочитане преди пет часа?

Пат бавно се завъртя на стола си, за да погледне Страйк. Маймунското ѝ лице бе изопнато, а очите присвити.

– Искаш да намеря до пет часа някакъв исторически проектор?

– Ами да, това казах. – Страйк се обърна към Робин. – Тогава ще можем да погледнем набързо какво е криел Талбът на тавана, преди да заминеш за Машъм.

– Добре – каза Робин. – Ще се върна в четири часа.

27

Два часа по-късно Страйк стоеше под навеса на „Хамлис“ на Риджънт Стрийт с пазарски пликове до краката си и строго си нареждаше, че е добре, въпреки изобилните емпирични факти, че го тресе. Студен дъжд плискаше край него по мръсните тротоари, където водата бе подритвана от локвите от забързаните крака на стотици минувачи. Пръскаше по бордюрите при минаването на коли, стичаше се в яката на Страйк, макар че теоретично бе застанал под заслон.

Докато проверяваше телефона си за някакъв знак, че Пищяла не е забравил уговорката им за среща на по питие, запали цигара, но болното му гърло не прие добре внезапното вдишване на дим. След първото дръпване смачка цигарата с обувката си, останал с лош вкус в устата. От Пищяла нямаше известие, тъй че Страйк вдигна обемистите си торби и тръгна, а гърлото му гореше при всяко преглъщане.

Представял си бе оптимистично, че ще може да приключи с всичкото пазаруване в рамките на два часа, но пладне дойде и отмина, а той още не беше готов. Как хората решаваха какво да купят, когато навсякъде около теб от високоговорителите гърмяха коледни песни, а магазините бяха претъпкани с толкова стоки, отгоре на всичко до една изглеждаха боклуци? Безкрайни процесии от жени се изпречваха на пътя му, като правеха избора си без никакви усилия. Дали бяха генетично програмирани да издирват и откриват подходящия подарък? Не можеше ли да плати на някого да го свърши вместо него?

Очите му натежаваха, гърлото го болеше, носът му бе протекъл. Без да е сигурен къде отива или какво точно търси, вървеше напред на сляпо. Той, с неговия обикновено отличен усет за ориентация, все объркваше пътя и губеше посоката. На няколко пъти забърса внимателно подредени купчини коледни стоки, бутна един-двама по-дребни пазаруващи, които измърмориха недоволно и се дръпнаха надалече.

Обемистите пликове, които носеше, съдържаха три еднакви бластера „Нърф“ – големи пластмасови пушки, изстрелващи куршуми от пенопласт, които Страйк купи, първо, защото на единайсетгодишна възраст той самият би се радвал да има такава и второ, защото продавачката го увери, че са хитът на сезона. На чичо си Тед купи пуловер, защото не му хрумна друго, на зет си – кутия топки за голф и бутилка джин, воден от същия принцип, но все още му оставаха най-трудните подаръци – онези за жените: Луси, Джоун и Робин.

Мобилният му телефон иззвъня.

Измъкна се странично от множеството, застана до манекен с пуловер на елени и се освободи от няколко торби, та да може да извади телефона си.

– Страйк.

– Горелка, аз съм близо до „Шейкспиърс Хед“ на Грейт Марлбъро Стрийт. Може ли да се видим там след двайсет минути?

– Чудесно – отвърна Страйк, вече пресипнал. – На две крачки съм.

Нападна го поредната вълна от изпотяване, от която скалпът и гърдите му подгизнаха. Част от мозъка му прие, че не е изключено да е пипнал грипа на Баркли, и ако случаят бе такъв, не биваше да го предава на леля си с нейната компрометирана имунна система. Отново вдигна пликовете си с покупки и се върна на хлъзгавия тротоар отпред.

Дървената фасада в бяло и черно на „Либърти“ се показа вдяс­но от него, когато пое по Грейт Марлбъро Стрийт. Около главния вход бяха струпани кофи и кутии с цветя, примамливо леки за носене и вече опаковани. Толкова лесно щеше да е да ги отнесе до „Шейкспиърс Хед“ и после до офиса. Но разбира се, цветя нямаше да свършат работа този път. Като се потеше повече от всякога, Страйк влезе в магазина, отново тръсна покупките си на пода до щендер с копринени шалове и се обади на Илза.

– Здрасти, Оги – откликна тя.

– Какво мога да купя на Робин за Коледа? – попита директно.

Гърлото толкова го болеше, че вече му бе трудно да говори.

– Добре ли си?

– Супер съм. Дай идея. В „Либърти“ съм.

– Ами... – подхвана Илза. – Я да видим... О, знам какво можеш да ѝ купиш. Има нужда от нов парфюм. Не хареса предишния, който...

– Не ми трябва предистория – отряза я Страйк нелюбезно. – Парфюм. Чудесно. Какъв ползва?

– Точно това се опитвах да ти кажа, Оги. Иска промяна. Избери нещо ново.

– Нямам обоняние – тросна се нетърпеливо Страйк. – С хрема съм.

Но освен този основен проблем се боеше, че парфюм, избран от него, би бил твърде личен подарък. Търсеше нещо неутрално като цветя, само че не цветя, нещо, дето да каже „харесвам те“, а не „ето така искам да миришеш“.

– Просто иди при продавачка и кажи: „Искам да купя парфюм за жена, която ползва „Филосикос“, но би желала...

– Какво? – попита Страйк. – Какво ползва?

– „Филосикос“. Поне преди.

– Кажи ми го по букви – поръча Страйк с пулсираща глава.

Илза го направи.

– Значи, просто да попитам продавачка и тя ще ми даде нещо подобно?

– Това е идеята – търпеливо отвърна Илза.

– Чудесно – рече Страйк. – Много ти благодаря. Ще се чуем.

Продавачката реши, че ще ти хареса.

Да, така щеше да каже. Продавачката реши, че ще ти хареса, щеше да деперсонализира подаръка и да го превърне в нещо почти тъй неутрално като цветята, но все пак щеше да подскаже, че е вложена някаква грижа от негова страна. Отново вдигна пликовете си и закуца към площ в далечина, която изглеждаше отрупана с шишенца.

Секцията за парфюми се оказа малка, приблизително с големината на офиса на Страйк. Той се промъкна сред множеството от клиенти, мина под купол, изрисуван със звезди, и се оказа заобиколен от рафтове, пълни с крехки стъклени шишенца. Някои бяха украсени с къдрички, други бяха изрисувани като с дантела, имаше такива, които наподобяваха бижута, а също и мускалчета, за които човек би си помислил, че съдържат вълшебна любовна отвара. Като се извиняваше на всяка крачка на хора, които ръчкаше с неговите пушки „Нърф“, бутилката джин и кутията с топки за голф, попадна на слаб, облечен в черно мъж, който попита: „Мога ли да ви услужа?“. В този момент погледът на Страйк попадна на редица бутилирани аромати, опаковани идентично с черни етикети и капачки. Изглеждаха функционални и дискретни, без романтични намеци.

– Искам един от тези – изграчи той и посочи.

– Ясно – каза продавачът. – Ъъ…

– За жена, която ползваше „Филосикос“, е. Да е нещо подобно.

– Добре – каза продавачът и поведе Страйк към изложените флакони. – Какво ще кажете за...

– Не – отсече Страйк, преди продавачът да е махнал капачката на тестера. Парфюмът се наричаше „Плътско цвете“. – Тя каза, че не харесва този – добави, та да не изглежда прекалено чудат. – Има ли някой от другите като „Фило...“

– Може би ще ѝ хареса „Dans Tes Bras“? – предложи продавачът и пръсна от второ шишенце върху картонена лентичка.

– Това не означава ли...?

– „В твоите обятия“ – отвърна продавачът.

– Не – поклати глава Страйк и отказа да помирише лентичката. – Някой от другите прилича ли на „Фи...“?

– „Musc Ravageur“?

– Знаете ли какво, ще го отложа – промърмори Страйк с бликнала отново под ризата му пот. – Кой изход е най-близо до „Шейк­спиърс Хед“?

Без помен от усмивка продавачът посочи вляво. Страйк смотолеви извинение и се измъкна назад през жени, разглеждащи флакони и душещи тестери, зави зад ъгъл и с облекчение видя пъба, където трябваше да се види с Пищяла, точно зад стъклените врати на помещение, пълно с шоколадови изделия.

Шоколад – помисли си, като забави крачка и без да ще, се изпречи на пътя на група забързани жени. – Всеки обича шоколад. Потта вече го избиваше на вълни, едновременно му бе горещо и студено. Приближи се до маса, отрупана с кутии шоколадови бонбони, и затърси най-скъпата сред тях, такава, дето би показала признателност и приятелско чувство. Докато се мъчеше да избере конкретен вид, припомни си разговор за солен карамел, така че взе най-голямата кутия, която видя, и се отправи към касата.

Пет минути по-късно с още един пазарски плик, висящ от ръката му, Страйк излезе в края на Карнаби Стрийт, където помежду сградите висяха коледни декорации с музикална тематика. В неговото вече трескаво състояние невидимите зад гигантски слушалки и тъмни очила глави му изглеждаха по-скоро зловещи, отколкото празнични. Като се бореше с пликовете си, вмъкна се заднешком в „Шейкспиърс Хед“, където трептяха многоцветни светлини и отвсякъде звучаха оживен говор и смехове.

– Горелка – чу глас точно до входа.

Пищяла вече бе намерил маса. С бръсната глава, изпит, блед и силно татуиран, Пищяла имаше горна устна, която му придаваше изражение на постоянна усмивка в стил „Елвис“ поради белег, който стигаше чак до скулата му. В едната си ръка държеше чаша бира, а с другата разсеяно щракаше с пръсти – тик, който бе запазил от юношеството си. Където и да се намираше, Пищяла съумяваше да излъчи аура на опасност, да внуши идеята, че при най-малка провокация би могъл да прибегне до насилие. Колкото и пълен да бе пъбът, никой не се бе осмелил да седне на неговата маса. Съвсем несъответстващо, или така поне му изглеждаше на Страйк, Пищяла също имаше пликове с подаръци в краката си.

– Какво ти е? – попита Пищяла, когато Страйк се настани срещу него и остави собствените си покупки под масата. – Адски зле изглеждаш.

– Нищо – отвърна Страйк, чийто нос вече течеше като чешма, а пулсът му бе силно ускорен. – Трябва да е настинка.

– Стой по-далече от мен тогава – поръча Пищяла. – Само това ми липсва, да занеса някоя зараза у дома. Захара тъкмо оздравя от грип. Искаш ли бира?

– Ами... не – отвърна Страйк. В момента перспективата за бира му се видя отблъскваща. – Дали би ми донесъл вода?

– Шибана работа – промърмори Пищяла и се изправи.

Когато Пищяла се върна с чаша вода и отново седна, Страйк подхвана без предисловия:

– Искам да те питам за една вечер, трябва да е било някъде през деветдесет и втора или деветдесет и трета. Трябваше да идеш до центъра, имаше кола, но не можеше да я караш. Нещо си беше направил на ръката. Беше в превръзка.

Пищяла нехайно вдигна рамене в смисъл: кой ти помни нещо толкова тривиално. Животът му бе безкрайна поредица от травми, причинявани и поемани, от необходимост да стигне до някъде, за да предаде пари, дрога, да отправи заплахи, да нанесе побой. Периодите на престой в затвора не бяха довели до нищо повече, освен до временна промяна на средата, в която вършеше бизнеса си. Половината момчета, с които бе се движил в младежките си години, вече бяха мъртви, повечето убити с нож или от свръхдоза. Един от братовчедите му бе загинал при гонка с полицията, друг бе застрелян в тила и убиецът му така и не бе заловен.

– Трябваше да направиш доставка – продължи Страйк, като се опитваше да раздвижи паметта на Пищяла. Имаше торба, пълна с нещо... пари или дрога, не знам. Дойде при блока, където живеех тогава, да търсиш някой да те закара спешно. Предложих аз да го направя. Отидохме в стриптийз клуб в Сохо. Името му беше „Тийзърс“.

– Да бе, „Тийзърс“ – кимна Пищяла. – Отдавна вече не съществува. Затвориха го преди десет-петнайсет години.

– Като отидохме там, имаше група мъже, застанали на тротоара, които се канеха да влязат. Единият беше плешив чернокож...

– Да ти имам паметта – възкликна Пищяла впечатлен. – Готов си за сценичен номер. „Горелката, мъжът с невероятна памет“...

– Имаше и един едър тип, латино на вид, с боядисана в черно коса и бакенбарди. Спряхме, ти свали стъклото на прозореца, а той дойде, постави ръце на вратата и каза, че иска да говори с теб. Очите му бяха като на хрътка басет и носеше масивен златен пръстен с лъвска глава...

– Ричи Мръсника – отсече Пищяла.

– Значи, помниш го?

– Ами казах ти кой е.

– Да, прощавай. Знаеш ли истинското му име?

– Нико. Николо Ричи, но всички му викаха Мръсника. Бандит от старата школа. Сутеньор. Държеше няколко стриптийз клубове и бардаци. Типичен представител на стария Лондон. Още като хлапак станал член на бандата „Сабини“, оттам тръгнал. За какво става дума?

Страйк извади книжлето „Какво се случи с Марго Бамбъро?“ от джоба на палтото си, отвори на снимките от коледното парти на медицинската служба и го подаде на Пищяла, който го пое с подозрение. Примижа за момент към неясната снимка на мъжа с пръстена с лъвска глава, после върна книгата на Страйк.

– Е? – попита Страйк.

– Прилича на него. Къде е това?

– В Клъркънуел. Лекарско коледно парти.

Пищяла изглеждаше леко изненадан.

– Клъркънуел беше някогашната територия на бандата „Сабини“. А предполагам, че на гангстерите понякога им трябват доктори.

– Било е парти – поясни Страйк, – не са били на работа в момента. И какво би търсил Мръсника на докторско парти?

– Знам ли? – рече Пищяла. – На някого да му е било нужно убийство?

– Интересно, че попита това – каза Страйк. – Разследвам изчезването на жена, която е била там в онази вечер.

Пищяла го изгледа изкосо.

– Ричи Мръсника е куку – каза тихо. – Старец е вече все пак.

– Още е жив, така ли?

– Да. В старчески дом е.

– Откъде знаеш?

– Имах общи дела с Лука, най-големия му син.

– И синовете му ли тръгнаха по пътя на баща си?

– Е, вече няма банда на Малката Италия. Но са бандити, да – каза Пищяла. После се наведе през масата и изрече тихо: – Слушай, Горелка, не ти трябва да се забъркваш с момчетата на Ричи Мръсника.

Това бе първият случай Пищяла да отправя към Страйк подобно предупреждение.

– Ако се опиташ да прикачиш нещо на техния старец, жив ще те одерат. Ясно ли ти е? От нищо не им пука. Ще ти запалят офиса. Ще ти нарежат гаджето на парчета.

– Разправи ми всичко, което знаеш за Мръсника.

– Не чу ли какво ти казах, Горелка?

– Разкажи ми конкретно за него, дявол го взел.

Пищяла се смръщи.

– Курви. Порно. И дрога. Но момичетата бяха основното. Беше епохата на Джордж Корнел, Джими Хъмфрис, такива ми ти пичове. За онзи пръстен, дето носеше, казваше, че му го дал Дани Лъва. Дани Лио беше мафиотски бос в Ню Йорк. Твърдеше, че били роднини. Не знам дали е вярно.

– Да си попадал на някого с фамилия Конти? – попита Страйк. – Вероятно по-млад от Ричи.

– Не. Но пак ти казвам, Лука Ричи е пълен психопат – припомни Пищяла. – Кога е изчезнала онази фуста?

– През седемдесет и четвърта година.

Очакваше Шанкър да ахне: „Седемдесет и четвърта, мамка му?!“, да му се присмее, че се е заел да търси истината след всичкото това време, но старият му приятел само му се намръщи и защрака с пръсти в ритъма на бръмбар рогач, а детективът си даде сметка, че Пищяла знаеше повече за едновремешни престъпления и дългите сенки, хвърляни от тях, от мнозина полицаи.

– Името ѝ е Марго Бамбъро – каза Страйк. – Изчезнала е на път за пъба. Никога нищо не се е открило, нито ръчна чанта, нито ключове, нищо. Не е видяна повече.

Пищяла отпи от бирата си.

– Професионална работа – отбеляза.

– И на мен това ми хрумна – кимна Страйк. – Та затова...

– Я зарежи – избухна Пищяла. – Ако фустата е отстранена от Ричи Мръсника или от някое от неговите момчета, направо е за отписване, мамка му. Знам те, че обичаш да се правиш на бойскаут, но да ти кажа ли какво се случи на последния, дето се опита да мъти водата на Ричи Мръсника? Жена му отворила входната врата няколко дни по-късно и плиснали киселина в лицето ѝ. Сега е сляпа с едното око. Казвам ти, зарежи това, Горелка. Ако отговорът е Ричи Мръсника, спри да задаваш въпроса.

28

Незнайно как Пат все пак бе успяла да открие проектор за 16-милиметров филм. Бяха обещали да го доставят в четири часа, но в шест без петнайсет Страйк и Робин още седяха и го чакаха и в този момент вече Робин каза на Страйк, че ѝ се налага да тръгва. Още не беше приготвила багажа си за посещението си в Йоркшър, искаше да си легне рано преди пътуването с влак, а и ако трябваше да е честна, почувства се обидена от подаръка на Страйк – неопакована кутия шоколадови бонбони със солен карамел, която той измъкна бързешком от плик на „Либърти“, щом я видя. Тя подозираше, че това е била калпавата причина той поначало да я повика отново в офиса. Тъй като ѝ се бе наложило да пътува дълго обратно до Денмарк Стрийт в претъпканото метро, нямаше как да не се подразни, че отдели време и усилие да открие и опакова DVD с два стари концерта на Том Уейтс, които той бе споменал преди две-три седмици, че иска да гледа. Робин никога не беше чувала за този певец, та не ѝ бе лесно да идентифицира човека, за когото бе говорил Страйк, както и въпросните концерти, никога невиждани от него, а именно „Без посетители след полунощ“. И в замяна получи шоколадови бонбони, за които бе сигурна, че са грабнати набързо пътем.

Остави подаръка непипнат в кухнята на Макс, преди на следващата сутрин да се качи на препълнения влак до Харогейт. Докато пътуваше на север на предвидливо запазеното си отрано място, Робин се мъчеше да убеди сама себе си, че усещането ѝ за празнота се дължи просто на умора. Коледа у дома щеше да бъде прекрасен отдих. Щеше да види за пръв път новата си племенница, да се излежава сутрин, да се радва на домашно сготвена храна, да прекарва часове пред телевизора.

В дъното на вагона крещеше малко дете и майка му също тъй силно се мъчеше да го забавлява и усмирява. Робин извади айпода си и си сложи слушалките. Беше свалила албума на Джоуни Мичъл „Корт енд Спарк“, за който Уна бе споменала, че е бил любимият на Марго. Робин още не бе имала време да го чуе, изобщо от седмици не бе могла да слуша никаква музика.

Но „Корт енд Спарк“ не я отпусна и развесели. Намери го тревожен, не приличаше на нищо, което бе чувала преди. Очаквала бе мелодичност и бе разочарована: всичко оставяше усещането за недовършеност, неразрешеност. Красив сопранов глас се извисяваше над пианото или акордите на китарата, но не се стигаше до нещо тъй банално като припев или до ритъм, на който можеш да потропваш с крак. Нямаше как да припяваш, да се включиш в песента, освен ако не можеш да пееш като Мичъл, а Робин със сигурност не го можеше. Думите бяха странни и извикваха реакции, които не ѝ харесваха: не беше сигурна, че някога е изпитвала нещата, за които пееше Мичъл, и това я настройваше отбранително, правеше я объркана и тъжна: Любовта дойде на прага ми със спален чувал на гърба и душа на безумец...

След няколко секунди от третата песен тя изключи айпода и вместо това извади списанието, което бе взела със себе си. В дъното на вагона хлапето вече виеше с цяло гърло.

Настроението ѝ на кротко отчаяние продължи, докато слезе от влака, но щом зърна майка си на перона, готова да я откара до Машъм, беше заляна от вълна на искрена топлота. Тя прегърна Линда и през следващите близо десет минути, докато, бъбрейки, си пробиваха път към колата, като отминаха кафе, от което се носеха звуци на коледни песни, дори надвисналото и сиво йоркшърско небе и интериорът на колата, вонящ на лабрадора Раунтрий, ѝ се видяха приятни и ободряващи по силата на това, че ѝ бяха тъй познати.

– Имам да ти кажа нещо – заговори Линда, след като затвори вратата на колата.

Вместо да завърти ключа в стартера, Линда се обърна към Робин с почти страховит вид.

Паника сграбчи Робин и тя усети стомаха си да се премята.

– Какво се е случило? – попита.

– Нищо страшно – побърза да каже Линда. – Всички сме добре. Само че исках да го знаеш, преди да стигнем в Машъм, в случай че ги срещнеш.

– Кого да срещна?

– Матю – отвърна Линда. – Довел е... довел е онази жена със себе си. Сара Шадлок. Гостуват на Джефри за Коледа.

– О... Господи, мамо, рекох си, че някой е умрял.

Не ѝ стана приятно от начина, по който Линда я гледаше. Макар че студ измести крехкото щастие, припламнало за кратко у нея, тя се помъчи да се усмихне и да докара безгрижен тон.

– Няма проблем. Знаех го. Бившият ѝ годеник ми се обади. Би трябвало да се досетя – каза и се почуди защо не ѝ бе хрумнало, – че ще дойдат тук за Коледа. Хайде да тръгваме към къщи, моля те. Умирам за чаша чай.

– Знаела си? Защо не ни каза?

Но Линда сама даде отговор на въпроса си, когато потеглиха. Робин не се почувства успокоена или утешена да слуша колко възмутена останала майка ѝ, когато съседка ѝ съобщила, че видяла Матю и Сара да се разхождат из градчето хванати за ръка. Не искаше да чува острите упреци към морала и обноските на бившия ѝ съпруг, нито подробно описание на реакцията на всеки от членовете на семейството („Мартин си е наумил отново да го фрасне“). После Линда премина към темата за развода: какво ставало? Защо не се приключва още? Вярвала ли Робин, че медиаторство ще подейства в случая? Не показвало ли поведението на Матю, като се развява пред цял Машъм с тази жена, колко са му чужди чувството за срам и здравомислието? О, защо Робин не приела адвокатската кантора на Харви от Харогейт да поеме случая? Сигурна ли била, че на онази жена от Лондон той ѝ е по силите, защото Корин Максуел разправила на Линда как разводът на бездетната ѝ дъщеря минал съвършено без всякакви проблеми...

Но поне финалът на монолога бе посветен на малката Анабел Мари, когато влязоха по улицата на дома им.

– Чакай само да я видиш, Робин, само чакай...

Входната врата се отвори, преди още колата да е спряла. Джени и Стивън се изправиха на прага толкова развълнувани, та случаен човек би помислил, че на тях предстои да видят бебето си за пръв път, а не на Робин. Робин си даде сметка какво се очаква от нея, лепна на лицето си нетърпелива усмивка и само след минути се озова седнала на дивана в дневната на родителите си с топлото вързопче на спящо бебе в ръцете си, увито в одеялце, изненадващо тежко и ухаещо на бебешка пудра „Джонсън“.

– Тя е прелестна, Стивън – промълви Робин, а Раунтрий заудря с опашка по масичката. Душеше Робин, завираше глава под ръката ѝ, озадачен, че не получава ласките и обичта, на които бе привикнал. – Прелестна е, Джени – възкликна към снаха си, която щракаше снимки, за да увековечи първата среща на „леличка Робин“ с Анабел. – Прелестна е, мамо – увери Линда, която влезе с поднос чай и нямаше търпение да чуе какво мисли Робин за тяхното петдесет и два сантиметрово чудо.

– Още едно момиче внася равновесие, нали – заяви възторжено Линда.

Гневът ѝ към Матю беше забравен, внучката ѝ бе всичко.

Дневната изглеждаше още по-претрупана с добавената елха и коледните картички плюс бебешкото оборудване. Подложка за смяна на памперси, кошче с дръжки, купчина загадъчна муселинена тъкан, плик с памперси и някакво чудато приспособление, за което Джени обясни, че било помпичка за кърма. Робин възклицаваше, усмихваше се, смееше се, яде бисквити, изслуша историята на раждането, изказа още възхищение, държа племенницата си, докато тя се събуди, в който момент Джени пое от нея бебето и с новопридобито самочувствие се настани да го накърми. Робин съобщи, че ще отскочи до горе, за да си разопакова багажа.

Отнесе пътната си чанта на горния етаж, без някой от присъстващите долу да усети липсата ѝ в залисията по бебето. Робин затвори зад себе си вратата на някогашната си стая, но вместо да се залови с багажа, легна на старото си легло. Лицевите мускули я боляха от всичките насилени усмивки. Затвори очи и си позволи лукса да се остави на мрачно изтощение.

29

Коледа бе само след три дни и Страйк бе принуден да изостави преструвките, че няма грип. Като заключи, че единственият разумен курс на действие е да се сгуши в мансардния си апартамент, докато вирусът премине през организма му, той се завлече в претъпкан магазин на „Сансбърис“, където трескав, изпотен, дишащ през устата и отчаян да се махне от тълпите и гърмящите коледни песни, награби достатъчно храна за няколко дни и я отнесе до двете си стаи над офиса.

Джоун прие предсказуемо тежко новината, че той няма да се присъедини към коледните празненства. Стигна чак до там да каже, че няма страшно да иде, стига да седят на противоположните краища на масата, но за облекчение на Страйк, Тед категорично възрази на тази идея. Страйк не знаеше дали не е подвластен на параноя, но подозираше, че Луси не вярва в болестта му. А ако вярваше, тонът ѝ показваше, че според нея трябва умишлено да се е заразил. Стори му се, че долови обвинителна нотка, когато му съобщи, че сега Джоун е съвършено плешива.

В пет часа следобед преди Бъдни вечер вече му се бе появила кашлица, от която дробовете му свиреха, а ребрата го боляха. Дремеше на леглото си по тениска и боксерки, с подпряна до стената протеза, когато бе събуден рязко от силен шум. Чуха се отдалечаващи се от мансардата му стъпки надолу по стълбите. Нападна го тежък пристъп на кашлица, преди да може да извика на човека, който според него го бе събудил. С мъка се надигна до седнало положение, за да прочисти дробовете си, тъй че не чу повторното приближаване на стъпките, докато някой не почука на вратата му. Стана му неприятно, че му костваше такова усилие да извика:

– Какво?

– Имаш ли нужда от нещо? – донесе се от пред вратата плътният и дрезгав глас на Пат.

– Не – отвърна той с повишен глас.

– Имаш ли си храна?

– Да.

– Лекарства?

– Да.

– Оставям ти някои неща на площадката. – Той я чу да подрежда предмети. – Има и подаръци. Изяж си супата, докато още е топла. Ще се видим на двайсет и осми.

Преди да е успял да отговори, стъпките ѝ задрънчаха надолу по металните стълби.

Не беше сигурен дали не си е въобразил споменаването на топла супа, но вероятността за такава бе достатъчна да го накара да притегли патериците си и с мъка да се придвижи до вратата. Студът на площадката накара потното му тяло да настръхне. Пат някак бе успяла да дотътри до горе стария видеопроектор и той подозираше, че тъкмо шумът от оставянето му на пода го бе събудил. До него лежеше металната кутия с филма от тавана на Грегъри Талбът, малка купчинка от опаковани коледни подаръци, няколко картички и два контейнера с топла пилешка супа, за която се досети, че тя бе отишла да купи от „Чайнатаун“. Почувства се глупаво разнежен и признателен.

Остави проектора и кутията с филма където си бяха, изтика през прага подаръците и картичките в апартамента с една от патериците и бавно се наведе да вдигне контейнерите със супа.

Преди да започне да яде, взе мобилния си телефон от нощното шкафче и написа съобщение на Пат:

После се уви с юрганчето и изяде супата, без да си прави труда да я пресипва в чиния и без да усеща вкуса ѝ. Надявал се бе топлата течност да успокои пламналото му гърло, но кашлицата не преставаше и веднъж-два пъти му се стори, че от задавянето ще върне всичко обратно. Червата му също не се показаха много благосклонни към приемането на храна. След като довърши съдържанието на двете съдчета, се настани под завивката, загледан в черното небе. Потеше се, стомахът го свиваше и той се питаше защо още не е започнал да се оправя.

След нощ на придремвания, прекъсвани от продължителни пристъпи на кашлица, Страйк се събуди на Коледа все така с температура и усукани около тялото си влажни от пот чаршафи. Обикновено шумният му апартамент бе необичайно тих. Внезапно движението по „Тотнъм Корт Роуд“ бе изчезнало. Вероятно повечето от таксиметровите шофьори бяха у дома със семействата си.

Страйк не бе склонен към самосъжаление човек, но докато лежеше самичък в леглото, кашляше и се потеше, ребрата го боляха, а хладилникът му бе практически празен, нямаше как да попречи на мислите си да не се върнат към отминали Коледи, особено онези, прекарани у Тед и Джоун в Сейнт Моус, където всичко протичаше като по телевизията и в книгите с приказки – с пуйка, кракерси и чорапи с лакомства.

Разбира се, днешният ден бе далече от първата Коледа, минала без близки и приятели. Имало бе няколко такива в армията, когато бе ял безвкусна пуйка в съдче от метално фолио в полеви кухни, сред колеги в камуфлажни униформи с шапки на Дядо Коледа. Редът и дисциплината, които го привличаха към армията, тогава го бяха утешавали при липсата на други удоволствия, но днес я нямаше подкрепата на другарския дух, налице бе единствено мрачният факт, че е сам, болен и еднокрак, заврян в пропускащата вятъра мансарда, принуден да понесе последиците от собственото си упорито нежелание за каквито и да било близки отношения, които биха му дали кураж в мигове на болест и тъга.

В тази коледна сутрин добротата, проявена от Пат, му се видя още по-трогателна в ретроспекция. Извърна глава и видя, че подаръците, качени от нея, още лежаха на пода до вратата.

Надигна се от леглото, все така кашлящ, хвана патериците и се потътри към банята. Урината му бе тъмна, а небръснатото лице в огледалото имаше пепеляв цвят. Макар и силно потиснат от слабостта и изтощението си, навиците, придобити от военната служба и станали негова втора природа, не позволиха на Страйк да се върне в леглото. Знаеше, че да се търкаля небръснат и без протезата си само щеше да засили налегналата го депресия. Ето защо взе душ, като се движеше по-предпазливо от обикновено от опасения да не падне, изсуши се, облече чиста тениска и боксерки, метна отгоре халат и все така разтърсван от кашлица, си приготви безвкусна овесена каша с вода, защото предпочиташе да запази последната си опаковка мляко за чая. Тъй като бе очаквал да се е съвзел до този момент, запасите му от храна се изчерпваха до повехнали зеленчуци, няколко парчета сурово пиле с изтекъл преди два дни срок на годност и малко парче вкоравен чедър.

След закуска Страйк взе лекарства, сложи си протезата и решен да използва оскъдните си физически сили, преди болестта да го е повалила отново, махна старите чаршафи и застла леглото си с чисти, премести коледните подаръци от пода на кухненската маса и вкара вътре проектора и кутията с филма от площадката, където ги бе оставил. На кутията, както бе очаквал, бе избелелият, но ясно различим, нарисуван с маркер знак на Козирога.

Докато подпираше кутията на стената под кухненския прозорец, телефонът му бипна. Взе го, като очакваше съобщение от Луси с въпрос кога се кани да позвъни и да пожелае на всички в Сейнт Моус весела Коледа.

Шарлот не му бе пращала съобщения от две седмици, сякаш телепатично отгатнала намерението му да се свърже със съпруга ѝ, ако посланията ѝ придобиеха по-саморазрушителен характер.

Толкова лесно би било да ѝ отговори, да ѝ каже, че е сам, болен, лишен от подкрепа. Помисли си за голата снимка, която му бе изпратила на рождения му ден и която той с усилие на волята бе изтрил. Но беше изминал тъй дълъг път до местенцето си на самотна сигурност срещу емоционални бури. Колкото и да я бе обичал, колкото и тя все още да успяваше да смути спокойствието му с няколко думи на екрана на телефона, той се застави, застанал до малката си кухненска маса, да си припомни единствения случай, при който я бе завел в Сейнт Моус за Коледа. Възстанови си разправията, чувана в цялата малка къща, момента, когато тя изфуча покрай семейството, събрано около пуйката, съкрушените лица на Тед и Джоун, които с такова нетърпение бяха очаквали гостуването им, тъй като не бяха виждали Страйк повече от година по време на службата му в Германия в Специалния следствен отдел към Кралската военна полиция.

Постави телефона си на беззвучен режим. Самоуважението и самодисциплината винаги бяха негови стожери, спасяващи го от летаргия и униние. Та какво всъщност бе денят на Коледа? Ако се пренебрегнеше фактът, че други хора се отдаваха на угощения и забавление, си беше зимен ден като всеки друг. След като за момента страдаше от телесна слабост, защо да не използваше поне умствените си способности, та да продължи работа по случая „Бамбъро“?

Воден от тази логика, Страйк си направи още една чаша силен чай, добави много малко мляко, отвори лаптопа си и като спираше начесто да кашля мъчително, препрочете документите, над които бе работил, преди да се разболее: обобщение на изпълнената със символи тетрадка с кожена подвързия на Бил Талбът, която Страйк бе дешифрирал цели три седмици. Намерението му бе да прати документа на Робин за нейното мнение.

Окултните бележки на Талбът:

1. Общ преглед

2. Ключ на символите

3. Възможни следи

4. Вероятно без значение

5. Стъпки на действие

Общ преглед

Нервният срив на Талбът се изразява във вярване, че може да разреши случая „Бамбъро“ чрез окултни средства. В допълнение към астрологията той се допитва до метода „Тот“ с картите таро на Алистър Кроули, който има астрологично измерение. Изучил е няколко окултни автори, включително Кроули, Елифас Леви и астроложката Еванджелин Адамс, и е правил опити да изпълнява магически ритуали.

Талбът редовно е ходел на църква, преди да го сполети душевното заболяване. В моментите, когато го е връхлитала болестта, си мислел, че преследва буквално въплъщение на злото/дявола. Алистър Кроули, който, както изглежда, е оказал най-силно влияние върху Талбът, се е нарекъл Бафомет и също така е свързвал Бафомет и с дявола, и със зодията Козирог. Очевидно оттам на Талбът е хрумнала идеята, че убиецът на Марго е зодия Козирог.

Повечето от съдържанието на тетрадката е без никаква стойност, но според мен Талбът е оставил три…

Сега Страйк зачеркна „три“ и го замести с „четири“. Както винаги, когато биваше погълнат от работа, му се прииска цигара. И сякаш разбунтували се срещу такава идея, дробовете му мигом го подложиха на тежък пристъп от кашлица. Принуди се да откъсне голямо парче кухненска хартия, та да поеме онова, което се опитваха да изхвърлят. Надлежно смъмрен и леко разтреперан, Страйк се загърна по-плътно с халата, отпи от чая, чийто вкус не чувстваше, и продължи да работи.

Повечето от съдържанието на тетрадката е без никаква стойност, но според мен Талбът е оставил четири евентуално истински следи извън официалните полицейски протоколи, като ги е записал единствено в Книгата на истината, т.е. в тетрадката с кожена подвързия.

Ключ на символите

В тетрадката няма имена, само зодиакални знаци. Не изброявам неидентифицираните очевидци – нямаме начин да ги проследим само по зодиите им и по нищо друго, – но според съпоставките ми и подкрепящи подробности, това са догадките ми за самоличността на хората, които Талбът е смятал важни за разследването.

Сега Страйк изтри последния параграф и го замести с име и нова бележка.

* Предполагам, самоличност на Скорпион, но може да е някой, за когото още не сме чували.

** Нямам идея какво означават тези два символа. Не можах да ги открия в никой астрологичен уебсайт. Изглежда, Талбът си ги е измислил. Ако се бе придържал към зодиите според раждането, Айрийн щеше да е една от Близнаци, а Рой би бил Козирог. Талбът пише, че Фипс „не може да е истински Козирог“ (защото той е находчив, чувствителен, музикален), и по съвет на Шмит му приписва този нов символ.

Шмит

Името Шмит присъства навсякъде в тетрадката. „Шмит коригира към... (различен зодиакален знак)“, „Шмит променя всичко“, „Шмит изразява несъгласие“. В повечето случаи Шмит иска промяна на зодиите на хората, които би трябвало да са сигурни, при положение че датите на раждане не се променят. Попитах Грегъри Талбът и той не си спомня баща му някога да е познавал човек с това име. Най-добрата ми догадка е, че Шмит може да е плод на все по-психотичните фантазии на Талбът. Може би му се е натрапвало впечатлението, че хората не отговарят на предполагаемите характеристики на зодията си, и Шмит е бил неговата ирационална страна, която се е стремяла да се утвърди.

Възможни следи

Джоузеф Бренър

Въпреки че още на ранен етап в разследването Талбът е решен да свали подозренията от Бренър въз основа на зодиакалния му знак (Везни е „най-надеждната от всички зодии“ според Еванджелин Адамс), по-късно той записва в тетрадката, че неидентифициран пациент на медицинската служба е казал на Талбът как е видял/видяла Джоузеф Бренър в жилищна сграда на Скинър Стрийт във вечерта на изчезването на Марго. Това директно противоречи на показанията на самия Бренър, а вероятно и на тези на разхождащия куче съсед, който твърди, че е видял Бренър през прозореца на дома му на 11 октомври вечерта. Не е посочен час за предполагаемото забелязване на Бренър в „Майкъл Клиф Хаус“, която е на три минути път с кола от медицинската служба „Сейнт Джон“ и съответно много по-близо до маршрута на Марго, отколкото жилището на Бренър – то е на 20 минути път с кола. Нищо от това не фигурира в полицейското досие и не личи да е проучено.

Смъртта на Скорпион

Талбът намеква, че някой е умрял и че Марго може да е сметнала тази смърт за подозрителна. Смъртта на Скорпиона е свързана с Риби (Даутуейт) и Рак (Джанис), което прави най-подходящ кандидат за Скорпиона Джоана Хамънд, омъжената жена, с която Даутуейт имал връзка и за която се твърди, че се е самоубила.

Обяснението Хамънд/Даутуейт/Джанис звучи доста логично: би могло Марго да е изразила подозрения относно смъртта на Хамънд пред Даутуейт при последната им среща, което би обяснило причината да е изхвърчал тъй разстроен от кабинета ѝ. Като приятелка/съседка на Даутуейт, нищо чудно и Джанис да е имала своите подозрения относно него.

Проблемът при тази теория е, че издирих свидетелството за раждане на Джоана Хамънд и тя е родена под знака на Стрелец. Или не е тя въпросното умряло лице, или Талбът е сбъркал рождената ѝ дата.

Кръв в дома на Фипс/Рой ходи

Когато Лоусън поема случая, чистачката Уилма му казва, че е видяла Рой да ходи из градината в деня на изчезването на Марго, когато се е предполагало, че е прикован на легло. Също така твърди, че е видяла кръв на килима в резервната спалня и я е почистила.

Според Лоусън тогава за пръв път Уилма е споменала пред полицията и двата факта и поради това заподозрял, че тя се опитва да създаде неприятности на Рой Фипс.

Оказва се обаче, че Уилма е разказала тези неща на Талбът, а вместо да ги включи в официалните полицейски доклади, той ги е записал в астрологичната тетрадка.

Въпреки че Уилма му е предоставила очевидно значима информация, Талбът сочи в бележките си как е сигурен, че тя прикрива нещо друго. Явно е развил мания относно притежаваните от Уилма окултни сили/тайно знание. Разсъждава как зодия Телец може да притежава магически способности и дори предполага, че кръвта върху килима може да е оставена от самата Уилма с цел извършване на ритуал.

Картите таро, свързвани с Телец, зодията на Уилма, очевидно са тълкувани от него като доказателство, че тя знае повече, отколкото казва. Подчертал е фразата „черен фантом“, употребена във връзка с нея, и я асоциира с „Черна Лилит“, което е някаква астрологична фиксирана точка, имаща общо с табута и тайни. При отсъствието на друго обяснение, подозирам силна доза старомоден расизъм.

Навън по „Чаринг Крос Роуд“ мина кола, от чието радио гърмеше „Знаят ли те, че е Коледа?“. Страйк се намръщи и добави нови пунктове към „Вероятно действителна нова информация“ и започна да пише.

Нико Ричи – Мръсника

Според Талбът Лъв 3 е видян една вечер да излиза от медицинската служба от неназован минувач, който после е казал на Талбът за това. Нико Ричи – Мръсника е уловен от фотоапарата на една от снимките на Дороти Оукдън на служебното коледно парти през 1973 година. Снимката се е появила в книгата на сина ѝ. Ричи е Лъв (потвърдено в репортаж във вестник през 1968 година).

Ричи е бил професионален гангстер и сутеньор, който през 1974 година е живял на „Ледър Лейн“, Клъркънуел, на кратко разстояние пеша от медицинската служба „Сейнт Джон“, така че би трябвало да е бил регистриран при някого от лекарите там. Сега е над деветдесетгодишен и според Пищяла живее в старчески дом.

Фактът, че Ричи е присъствал на партито, не е записан в полицейските доклади. Но Талбът го е намерил за достатъчно значителен, та да го отрази в астрологичната си тетрадка. Няма свидетелства обаче да е работил над това или да го е съобщил на Лоусън. Възможни обяснения: 1) тъй като Ричи е Лъв, а не Козирог, Талбът заключава, че той не е Бафомет; 2) Талбът не се е доверил на човека, който е казал, че е видял Ричи да излиза от сградата; 3) Талбът е знаел, но не е записал в тетрадката си, че Ричи е имал алиби за вечерта, в която Марго е изчезнала; 4) Талбът е знаел и че Ричи е имал алиби за другите похищения на Касапина от Есекс.

Във всеки случай присъствието на Ричи на онова парти заслужава да бъде проучено. Той е човек с достатъчно контакти, че да уреди трайно изчезване. Виж „Стъпки на действие“ по-долу.

На Страйк му бе необходимо много повече време от обикновено да организира мислите си относно Ричи Мръсника и да ги изложи. Вече беше уморен, гърлото го стягаше, а междуребрените мускули го боляха от кашлицата и той дочете документа, който по негово мнение съдържаше малко истинска стойност с изключение на „Стъпки на действие“. След като коригира няколко буквени грешки, изпрати го като приложение в имейл до Робин.

Едва след това му хрумна как някои хора биха приели, че да пращаш имейли до колеги на Коледа е неприемливо. Той обаче отхвърли моментните угризения, като си каза, че Робин в момента се наслаждаваше на празнуване със семейството си и надали щеше да погледне имейлите си преди утрешния ден.

Взе телефона си и го провери. Шарлот не му бе пращала нови съобщения. То се знае, тя имаше близнаци, аристократични роднини и съпруг, с които да се занимава. Остави телефона.

Колкото и малко да бе енергията му, Страйк намираше отсъствието на нещо за правене още по-изнервящо. Без особено любопитство прегледа два коледни подаръка най-близо до него. Очевидно бяха от благодарни клиенти и бяха адресирани едновременно до него и до Робин. Като разтърси по-големия пакет, заключи, че съдържа шоколадови бонбони.

Върна се в спалнята, погледа малко телевизия, но безжалостното ударение върху Коледа го потисна и той изключи приемника по средата на пожелание на водещ към зрителите да прекарат чудесна...

Страйк се върна в кухнята и погледът му падна върху тежкия проектор и кутията с филма до самата входна врата. След миг колебание качи обемистата машина на кухненската маса срещу празен сектор от стената и я включи. Изглеждаше в ред и работеща. Отхлупи металната кутия и видя вътре голяма ролка 16-милиметров филм. Извади я и я нагласи в проектора.

Несъмнено защото мисълта му не бе ясна колкото обичайно и поради нуждата постоянно да прекъсва, за да изкашля още храчки в топката домакинска хартия, на Страйк му отне близо час да се ориентира как да задейства стария проектор и до това време установи, че му се е върнал някакъв апетит. Беше почти два часът. Опитваше да не си представя какво се случваше в Сейнт Моус, където голяма пуйка с всичките му гарнитури без съмнение достигаше до пика на бронзово съвършенство, но прие този върнал се апетит като знак за задаващо се оздравяване. Извади от хладилника парчетата пилешко с изтекъл срок на годност и повехналите зеленчуци, накълца ги, свари сухи нудъли и изпържи всичко в тиган.

Все така не усещаше никакъв вкус, но това второ поглъщане на храна го накара да се почувства по-човешки. Отвори кутията с шоколадови бонбони и изяде няколко, преди да включи проектора.

По стената, бледа на слънчевата светлина, затрептя голата фигура на жена. Главата ѝ беше скрита под качулка. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. В кадър влезе крак на мъж с черен панталон. Той я ритна, тя залитна и падна на колене. Мъжът продължи да я рита, докато тя се просна на пода на помещение, което приличаше на склад.

Тя сигурно бе крещяла, нямаше как иначе, но липсваше звукова пътечка. Тънък белег се проточваше под лявата ѝ гърда до ребрата, сякаш не за пръв път я бяха докосвали ножове. Всички участващи мъже бяха закрили лицата си с шалове или маски за ски. Единствена тя бе гола, мъжете просто смъкваха джинсите си.

Тя спря да се движи дълго преди те да бяха приключили с нея. В един момент, близо към края, когато тя почти не шаваше, а от многото ѝ прободни рани още се стичаше кръв, пред камерата се плъзна лявата ръка на мъж, който очевидно бе наблюдавал, но не се бе включил. Върху нея имаше нещо масивно и златно.

Страйк изключи проектора. Внезапно бе потопен в студена пот. Стомахът му се бе сгърчил. Едва успя да стигне до банята, преди да повърне, и остана дълго там, докато стомахът му съвсем се изпразни, а прозорците притъмняха от падналия здрач.

30

Анабел ревеше в някогашната стая на Стивън, която беше до тази на Робин. Племенницата ѝ бе плакала през значителна част от нощ­та срещу Коледа и Робин лежа будна заедно с нея, като слушаше Джоуни Мичъл на слушалките, за да блокира шума.

Четирите дни, прекарани в дома на родителите ѝ в Машъм, отново тласнаха Робин към протяжните и лутащи се мелодии на Мичъл и текстове, които по странен начин я караха да се чувства изгубена. Марго Бамбъро бе открила нещо нужно за себе си, а не беше ли животът на Марго Бамбъро далеч по-комплициран от нейния? Болни родители, които да издържа, малка дъщеря, която да обича и по която да тъгува, работно място, пълно с подводни течения и тормоз, съпруг, който не ѝ говори, друг мъж, обикалящ по периферията и обещаващ, че се е променил. Какво бяха бедите на Робин, сравнени с тези?

И тъй, Робин лежеше в тъмното и слушаше, както не бе успяла да го стори във влака. Тогава бе чула изискано отчуждение в думите, изпети от красивия глас. Робин не бе имала разтърсващи любовни връзки, които да анализира и окайва: имала бе едно истинско гадже и един брак, който ужасно се обърка, а сега бе в дома на родителите си, бездетна жена на двайсет и девет години, която се движеше „в различна посока спрямо нас, останалите“ – с други думи, назад.

Но в мрака, истински заслушана, започна да долавя мелодии сред хаотичните акорди и спря да сравнява музиката с онова, което слушаше обикновено, осъзна, че образите, стрували ѝ се отчуждени със своята странност, бяха признания за несправяне и невписване, за трудността да съчетаеш два живота, за чакане на сродна душа, която така и не идваше, за копнежи едновременно по свобода и любов.

Буквално подскочи, когато чу думите в началото на осмата песен „Вечно препускам, изостанала от времето, също като този влак...“.

А когато, по-нататък в песента Мичъл попита: „Какво ще правиш сега? Няма на кого да дадеш любовта си“, очите на Робин се напълниха със сълзи. На по-малко от километър и половина Матю и Сара бяха заедно в леглото в къщата на бившия ѝ свекър, а тя, Робин, лежеше сама в стая, която за нея завинаги щеше да запази намек за затворническа килия. Бе прекарала тук месеци, след като напусна университета, арестувана между четирите стени от собствените си спомени за мъжа с маска на горила и най-лошите двайсет минути от живота ѝ.

Сега, откакто пристигна вкъщи, всички ѝ се предлагаха да я придружат из града, „защото не си длъжна да се криеш“. Но при все добрите им намерения подтекстът бе, че е естествена реакция за жена, чийто бивш съпруг си е намерил нова, да се крие. Това да си сама си носеше срама.

Ала докато слушаше „Корт енд Спарк“, Робин си мислеше как е самата истина, че тя пътува в различна посока спрямо всички, които познаваше. Бореше се да стигне до личността, която би трябвало да бъде, преди мъж с маска да я докопа в мрака под стълбище. Причината никой друг да не го разбира беше, защото приемаха как истинската ѝ същност е била ролята на желаната от Матю Кънлиф съпруга: жена, дето работи кротко в „Човешки ресурси“ и си стои в безопасност у дома след мръкване. Те не схващаха как тази жена бе резултатът от въпросните двайсет минути и че автентичната Робин можеше и никога да не се покаже, ако не бе пратена по погрешка в мизерен офис на Денмарк Стрийт.

Със странното усещане, че е прекарала безсънните си часове плодотворно, Робин изключи айпода си. В четири часа сутринта на първия ден след Коледа къщата най-сетне бе тиха. Робин извади слушалките от ушите си, обърна се в леглото и успя да заспи.

Два часа по-късно Анабел отново се събуди и този път Робин стана и боса, се промъкна тихо долу до голямата дървена маса край готварската печка, понесла бележника, лаптопа и телефона си.

Приятно бе да има кухнята само за себе си. Градината пред прозореца бе тъмносиня и сребриста в зимното утро преди зазоряване. Тя постави лаптопа и телефона си на масата, поздрави Раунтрий, твърде измъчван от артрит напоследък, та да се разскача в този ранен час. Не пропусна обаче да размаха лениво опашка от коша си край радиатора. Робин си приготви чаша чай, настани се до масата и отвори лаптопа.

Още не бе чела документа на Страйк, обобщаващ бележките с хороскопи, който бе пристигнал, докато тя помагаше на майка си за приготвянето на коледния обяд. Робин тъкмо слагаше да се вари брюкселско зеле, когато забеляза с крайчеца на окото си известието на телефона си, зареждащ се на един от малкото контакти, незаети от някакво бебешко оборудване: стерилизатор за шишета, бебешка аларма, помпичка за кърма. Като видя името на Страйк, духът ѝ за миг се повдигна, защото бе сигурна как ще прочете благодарности за подареното DVD с концертите на Том Уейтс. Самият факт, че ѝ пращаше имейл навръх Коледа, бе индикатор за приятелство, какъвто май никога не бе получавала от него.

Ала когато отвори имейла, прочете просто следното:

За твоя информация: обобщение на бележките на Талбът

с хороскопи и „Стъпки на действие“

Робин осъзна, че лицето ѝ трябва да беше помръкнало, като вдигна очи и видя, че Линда я наблюдава.

– Лоши новини ли?

– Не, просто Страйк.

– Навръх Коледа? – остро попита Линда.

И Робин си бе дала сметка в този момент, че Джефри, бившият ѝ свекър, трябва да бе разпространявал из Машъм, че ако Матю е изневерявал, то е било само защото е бил предаден по най-гнусен начин. Прочете истината по лицето на майка си и във внезапния интерес на Джени към Анабел, която люлееше на ръце, а също и в погледа, с който я стрелна Джонатан, най-малкият ѝ брат, докато сипваше в купичка сос от боровинки.

– По работа е – отвърна студено Робин.

Мълчаливите ѝ обвинители побързаха да се върнат към делата си.

Тъй че сега Робин се зае да чете документа с много смесени чувства по отношение на автора му. Имейл на Коледа имаше привкуса на упрек, сякаш тя го бе разочаровала със заминаването си за Машъм, вместо да остане с него в Лондон и еднолично да поеме агенцията, докато той, Баркли и Морис боледуваха от грип. Нещо повече, след като така и така пращаше имейл на самата Коледа, любезността изискваше да се добави и някакво лично послание. Може би се бе отнесъл към коледния ѝ подарък със същото безразличие, както тя към неговия.

Робин тъкмо бе стигнала до края на „Възможни следи“ и разсъждаваше над идеята, че професионален гангстер се бе намирал поне при един случай в близост до Марго Бамбъро, когато вратата на кухнята се отвори и пропусна звуците на далечния рев на бебето Анабел. В стаята влезе Линда по халат и чехли.

– Какво правиш тук долу? – попита с неодобрение и отиде при чайника.

Робин се помъчи да не покаже колко е раздразнена. Прекарала бе последните няколко дни, усмихвайки се, докато ѝ се схвана лицето, втурваше се да помага, колкото бе физически възможно, възторгвала се беше над Анабел, докато май не остана и една пора, дето да не бе похвалена; участвала бе в шаради, разнасяла бе питиета, гледала бе филми, развиваше шоколадови бонбони и трошеше ядки за Джени, прикована към дивана от задълженията на кърменето. Проявила бе интелигентен и съчувствен интерес към подвизите на състудентите на Джонатан; изслушала бе мнението на баща си относно политиката на Дейвид Камерън в областта на селското стопанство и бе забелязала, без да покаже огорчение, че нито един член на семейството не я бе попитал с какво се занимава в службата. Нима нямаше право да поседи на тишина в кухнята за половин час, при положение че Анабел не позволяваше да се спи?

– Чета имейл – отвърна Робин.

– Според тях – подхвана Линда (и Робин знаеше, че под „тях“ сигурно имаше предвид младите родители, чиито мисли и желания точно сега бяха приоритет) – причината е брюкселското зеле. Цяла нощ страда от колики, горкичката. Джени е напълно изтощена.

– Анабел не е яла брюкселско зеле – отбеляза Робин.

– Приема го чрез кърмата – обясни Линда, както ѝ се стори на Робин, с известно пренебрежение към нея, изключената от тайнствата на майчинството.

Понесла две чаши чай за Стивън и Джени, Линда отново излезе от стаята. Облекчена, Робин отвори бележника си и нахвърля няколко мисли, които ѝ бяха хрумнали, докато четеше „Възможни следи“, после се върна към документа на Страйк, за да се запознае с краткия му списък „Вероятно без значение“ на неща, извлечени от тетрадката на Талбът.

Пол Сачуел

След няколко месеца душевното състояние на Талбът очевидно се влошава, ако се съди от записките му, които стават все по-откъснати от реалността.

Към края на тетрадката той се връща към другите два рогати знака от Зодиака, Овен и Телец, вероятно защото е все така фиксиран върху дявола. Както е изложено по-горе, към Уилма са насочени много необосновани подозрения, но той също така си прави труда да изчисли пълния хороскоп на раждане на Сачуел, което означава, че трябва да е узнал часа му на раждане от него. Вероятно не означава нищо, но е странно, че отново се е върнал при Сачуел и е отделил толкова време за диаграмата му, което не е направил за нито един друг заподозрян. Талбът отбелязва аспекти на диаграмата, евентуално сочещи към агресивност, непочтеност и неврози. Често отбелязва, че някои части от диаграмата на Сачуел са „същите като АС“, без да дава обяснение.

Рой Фипс и Айрийн Хиксън

Както бе споменато по-горе, знаците, използвани от Талбът за Рой Фипс и Айрийн Хиксън (тогава Айрийн Бул), никога не са били използвани в астрологията и изглежда, че са измислени от Талбът.

Символът на Рой напомня стилизирана човешка фигура без глава. Не мога да открия какво се предполага, че представлява – би могло да е съзвездие?

Около името на Рой изобилстват цитати за змии.

Измисленият за Айрийн символ наподобява голяма риба и...

Кухненската врата отново се отвори. Робин се извърна да погледне. Пак беше Линда.

– Още ли си тук? – подхвърли с леко неодобрение.

– Не – отвърна Робин, – горе съм.

Усмивката на Линда бе кисела. Извади нови чаши от шкафа и попита:

– Искаш ли още чай?

– Не, благодаря – каза Робин и затвори лаптопа си.

Реши да довърши четенето на документа на Страйк в стаята си. Може да си въобразяваше, но Линда вдигаше повече шум от обикновено.

– Значи, освен всичко те кара да работиш и по Коледа? – подхвърли.

През последните четири дни Робин бе подозирала, че майка ѝ иска да говори с нея за Страйк. Израженията на изненаданите ѝ роднини вчера ѝ бяха дали да разбере защо. Тя обаче не се чувстваше длъжна да улеснява Линда в разпита ѝ.

– Освен какво всичко? – попита Робин.

– Знаеш какво имам предвид – вдигна рамене Линда. – Коледа е. Бих казала, че ти се полагат почивни дни.

– И получавам почивни дни – парира я Робин.

Отнесе празната си чаша в мивката. Раунтрий с мъка се надигна на крака и Робин отвори задната врата да го пусне навън, като мигом усети студа с всеки сантиметър на голата си кожа. Отвъд живия плет на границата на двора виждаше слънцето да прави хоризонта зелен, докато си проправяше път нагоре през мразовитото небе.

– Той вижда ли се с някого? – обади се Линда. – За Страйк питам.

– Вижда се с много хора – отвърна Робин, преднамерено заинатена. – Част от работата е.

– Знаеш какво имам предвид – натърти Линда.

– И защо е този интерес?

Очакваше майка ѝ да подвие опашка, но беше изненадана.

– Мисля, че знаеш защо – обърна се тя с лице към дъщеря си.

Робин се ядоса, като осъзна, че се изчервява. Беше двайсет и девет годишна жена. В същия момент телефонът ѝ бипна на кухненската маса. Беше убедена, че Страйк ѝ пише, очевидно и Линда нямаше съмнения в това, и тъй като беше по-близо, взе телефона да го подаде на Робин, като не пропусна да погледне името на изпращача. Не беше Страйк, а Сол Морис.

Надявам се да нямаш толкова скапана Коледа като мен.

В нормален случай Робин не би отговорила. Негодуванието срещу семейството ѝ, а и още нещо, което не искаше да си приз­нае, я накараха да върне съобщение под зоркия поглед на Линда.

Зависи колко скапана е твоята. Моята е доста скапана.

Изпрати съобщението и погледна Линда.

– Кой е Сол Морис? – пожела да се осведоми тя.

– Подизпълнител в агенцията. Бивш полицай – отговори Робин.

– О – каза само Линда.

Робин виждаше, че е дала на майка си нова храна за размисъл. Ако трябваше да е честна пред себе си, точно такова бе намерението ѝ. Вдигна лаптопа си от масата и излезе от кухнята.

Банята, естествено, беше заета. Робин се върна в стаята си. Докато легне на леглото си и отвори лаптопа, Морис ѝ беше писал отново.

Разправи ми твоите неволи и аз ще ти споделя моите. Да си изплачем мъката един вид.

Робин вече малко съжаляваше, че му е отговорила, затова зах­лупи телефона си с лице надолу и продължи да чете документа на Страйк.

Измисленият за Айрийн символ наподобява голяма риба и Талбът е пределно откровен за смисъла му: „Чудовището Кeт, Левиатан, библейският кит, повърхностен чар, злина в дълбочина. Инат, обича да е център на внимание, склонност към театралничене и лъжи“. Талбът очевидно е подозирал, че Айрийн е лъжкиня, още преди да е признала, че е излъгала за посещението си при зъболекаря, за което Талбът така и не е научил, но няма индикация за какво си е мислел, че тя лъже.

Марго като Бабалон

Това е от значение единствено като свидетелство доколко болен е бил Талбът. Вечерта, когато най-сетне са го прибрали за принудително лечение, той се е опитал да извърши някакъв вид магически ритуал. Ако се съди по записките му, искал е да призове Бафомет, вероятно защото е очаквал Бафомет да приеме вида на убиеца на Марго.

Според Талбът в стаята не се е появил Бафомет, а духът на Марго, „който ме обвинява и напада“. Талбът е вярвал, че след смъртта си тя се е превърнала в Бабалон, а тя е дясната ръка на Бафомет. Демонът, видян от него, носел чаша с кръв и меч. Неведнъж се споменават лъвове и са скицирани около рисунката на демона. Бабалон язди седемглав лъв на картата от тестето таро, представляваща Похотта.

В някакъв момент, след като Талбът е нарисувал демона, връща се и добавя латински кръстове върху някои от бележките и върху самия демон. Пише библейски цитат върху рисунката с предупреждение срещу магьосничеството. Появата на демона сякаш го е тласнала обратно към религията и дотам приключват записките му.

Робин чу вратата на банята да се отваря и затваря. Вече страшно много ѝ се пикаеше, така че скочи и излезе от стаята си.

Стивън пресичаше площадката с тоалетния си несесер в ръка, с подпухнали очи и прозяващ се.

– Прощавай за нощес, Робс – избъбри. – Според Джени брюкселското зеле е виновно.

– Да, мама ми каза – отвърна Робин и се провря покрай него. – Няма проблем. Надявам се вече да е по-добре.

– Ще я изведем на разходка. Ще ти купя тапи за уши, ако намеря.

След като взе душ, Робин се върна в стаята си. Телефонът ѝ бипна два пъти, докато се обличаше.

Докато се решеше пред огледалото, погледът ѝ падна върху новия парфюм, който бе получила като коледен подарък от майка си. Робин ѝ беше казала, че си търси нов аромат, тъй като предишният твърде много ѝ напомня Матю. Трогната бе, че Линда си е спомнила разговора им, когато отвори подаръка.

Шишенцето беше кръгло; не сфера, а сплескан кръг: „Шанел Шанс О Фреш“. Течността беше бледозелена. По злощастна асоциация на Робин ѝ дойде на ума брюкселско зеле. И все пак пръсна малко на китките си и зад ушите, при което стаята се изпълни с лъх на лимон и неопределени цветя. Почуди се кое бе накарало майка ѝ да го избере? Имаше ли нещо в парфюма, което я бе навело на мисълта „Робин“? На нея лично ѝ миришеше на дезодорант, първичен, чист и съвършено неромантичен аромат. Припомни си своята неуспешна покупка на „Фракас“ – желанието да е секси и изискана само бе довело до главоболие. Отдадена на размисъл за различните внушения, които искаха да създават за себе си хората, Робин седна на леглото до лаптопа си и обърна телефона.

Морис ѝ беше пратил още две съобщения.

Самотен и махмурлия – това е при мен. Да не си с децата на Коледа е гадно.

След като Робин не бе отговорила на това, писал бе пак.

Прощавай, аз съм един разкиснал се тъпак. Чувствай се свободна да ме игнорираш.

Да се нарече тъпак, бе най-симпатичното нещо, което бе виждала Морис да прави. Домъчня ѝ за него и прати в отговор:

Сигурно ти е трудно, съжалявам.

След това се върна към лаптопа си и последния пасаж от документа на Страйк, в който се излагаха предстоящите им стъпки в разследването с инициали зад всяка точка, сочещи кой от тях трябва да ги осъществи.

Стъпки на действие

Отново да се говори с Грегъри Талбът – КС

Искам да знам защо, дори след като е оздравял, Бил Талбът така и не е казал на колегите си за насоките, изложени в тетрадката му, които е премълчал пред тях по време на разследването, например това, че Бренър е видян на Скинър Стрийт във вечерта на изчезването на Марго/кръвта по килима в дома на Фипс/смърт, за която Марго е била разтревожена/излизането на Ричи Мръсника от медицинската служба една вечер.

Отново да се говори с Динеш Гупта – КС

Може да знае кого е посещавал Бренър на Скинър Стрийт в онази вечер. Нищо чудно да е бил пациент. Току-виж хвърлил и светлина върху появата на Ричи Мръсника на коледното парти. Ще го попитам и за Скорпион, в случай че става дума за пациент, чиято смърт се е видяла подозрителна на Марго.

Интервю с Рой Фипс – КС/РЕ

Твърде дълго ходихме на пръсти около Фипс. Време е да позвъня на Ана да видим дали ще го убеди за интервю с нас.

Да се опитаме да уговорим интервю с някое от децата на Уилма Бейлис – КС/РЕ

Това е особено важно, ако не можем да стигнем до Рой. Искам да преразгледаме историята на Уилма (Рой се движи/кръвта по килима).

Да открием К. Б. Оукдън – КС/РЕ

Ако се съди по книгата му, той е пълен въздухар, но има слаба вероятност да знае за Бренър неща, които не са ни известни, предвид че майка му е била най-близкият човек на Бренър в медицинската служба.

Да открием и интервюираме Пол Сачуел – КС/РЕ

Да открием и интервюираме Стивън Даутуайт – КС/РЕ

Робин нямаше как да не се почувства прикрито критикувана. Страйк бе добавил инициалите си към стъпки на действие, възложени преди само на Робин, като откриването на Сачуел и убеждаване на децата на Уилма Бейлис да разговарят с тях. Отново остави лаптопа настрани, взе телефона си и се отправи към кухнята за закуска.

При влизането ѝ рязко настъпи мълчание. Линда, Стивън и Джени изглеждаха смутени като хора, които се опасяват, че са били чути. Робин постави филийки в тостера, като се мъчеше да потисне нарастващо раздразнение. Стори ѝ се, че усеща зад гърба си жестове и думи, изречени само с устни.

– Робин, току-що срещнахме Матю – каза неочаквано Стивън. – Докато разхождахме Анабел из квартала.

– О – обърна се към тях Робин със старание да прояви някакъв интерес.

Бе първият случай Матю да бъде видян. Робин беше избегнала среднощната служба, убедена, че той и Сара ще са там, но майка ѝ съобщи, че никой от семейство Кънлиф не е присъствал. Сега Линда, Стивън и Джени до един се бяха втренчили в нея с тревога и съжаление, очакващи реакцията и въпросите ѝ.

Телефонът ѝ бипна.

– Прощавайте – каза тя и го взе, зарадвана, че има повод да отклони поглед от всички тях.

Морис бе пратил съобщение.

Защо Коледата ти е толкова гадна?

Докато останалите трима я гледаха, тя написа отговор:

Бившият ми свекър живее тук и бившият ми съпруг е довел новата си приятелка. Предмет сме на градските клюки.

Тя не харесваше Морис, но в този момент ѝ идваше като желан съюзник, спасителен пояс в живот, който си бе изфабрикувала след напускането на Машъм и на Матю. Робин беше на път да остави телефона, когато той отново бипна и все още наблюдавана от тримата, тя прочете.

Отвратително звучи.

И е такова, написа тя в отговор.

После погледна към майка си, Стивън и Джени и се опита да изобрази усмивка.

– Ще ми разправиш ли? – попита тя Стивън. – Или трябва да те разпитвам?

– Не – побърза да каже той, – нищо особено не беше, просто повозихме Анабел до площада и обратно и ги видяхме да вървят към нас. Той и онази...

– Сара – услужливо подсказа Робин.

Представяше си ги, хванати за ръка, да се наслаждават на зимното утро, на живописното градче, заспало под скрежа и ранното слънце.

– Да – кимна Стивън. – Имаше вид, сякаш му се искаше да хукне обратно, като ни видя, но не го направи. Каза: „Виждам, че е редно да ви отправя поздравления“. Робин можеше да чуе как го изговаря Матю.

– И това беше всичко.

– Много бих се радвала да можех да го сритам в топките – обади се неочаквано Джени. – Самодоволен негодник.

Но очите на Линда бяха приковани към телефона на Робин.

– С кого разменяш куп съобщения в първия ден след Коледа? – попита тя.

– Нали ти казах преди малко – отговори Робин. – С Морис. Работи за агенцията.

Отлично знаеше какво впечатление оставя у Линда, но и тя си имаше своята гордост. Може би наистина не беше срамно да си необвързана, но съжалението на семейството ѝ, мисълта за Матю и Сара, разхождащи се из Машъм, всеобщите подозрения за нея и Страйк, фактът, че реално нямаше какво да се каже за нея и Страйк, освен дето той смяташе, че трябва да поеме част от нейните следи, защото при нея нямаше резултати: всичко това я накара да сграбчи един вид смокиново листо, за да прикрие омаломощеното си достойнство. Колкото и да фамилиарничеше днес, Морис повече заслужаваше жалост, отколкото хладна строгост, а и се предлагаше като спасител на Робин.

Тя видя как майка ѝ и брат ѝ се спогледаха и отгатна, че вече са се втурнали по фалшивата следа. Чувстваше се нещастна, тъй че отвори хладилника и извади внимателно запушена преполовена бутилка шампанско, останало от Коледа.

– Какво правиш? – попита Линда.

– Приготвям си мимоза – отвърна Робин. – Още е Коледа, нали така?

Само още една вечер и щеше да е във влака за Лондон. Почти сякаш дочула антисоциалната мисъл на Робин, малката Анабел нададе рев по монитора зад нея и Робин подскочи. Бебешкият цирк, както бе започнала да го нарича наум, се премести от кухнята в дневната – Линда наля чаша вода за Джени да си пийва, докато кърми, и ѝ включи телевизора, а Стивън хукна горе да донесе Анабел.

Питието бе отговорът, реши Робин. Ако сипеш достатъчно портокалов сок, можеше никой да не разбере, че сама довършваш бутилка шампанско, а онези усещания на мъка, гняв и неудовлетвореност под лъжичката щяха да бъдат притъпени. Коктейлите „Мимоза“ я закрепиха до обяд, когато всички изпиха по чаша червено вино, макар Джени да сръбна „само колкото да си намокри устата“ заради Анабел и игнорира предложението на Робин, че малко алкохолно мляко ще ѝ помогне за съня. Морис продължаваше да праща съобщения – предимно тъпи коледни шеги и сведения как върви денят му, а Робин му отговаряше със същия безотговорен маниер, придружен с бегла самоомраза, с който понякога лапаше чипс.

Току-що дойде майка ми. Напоих я с шери и изтръгнах обещание да не говори с женската си група за полицейски дела.

Как се казва майка ти?, написа му Робин. Определено беше подпийнала.

Фани, върна ѝ отговор Морис.

Робин не бе сигурна да се смее ли, или не и дали изобщо имаше нещо смешно в това.

– Робс, искаш ли да играем на „Пикшънъри“? – попита Джонатан.

– Какво? – попита тя.

Седеше на неудобен стол с твърда облегалка в ъгъла на дневната. Бебешкият цирк бе заел почти половината стая. По телевизията вървеше „Магьосникът от Оз“, но никой всъщност не го гледаше.

– „Пикшънъри“ – повтори Джонатан и вдигна кутията с играта. – А, да, и мога ли да ти гостувам за един уикенд през февруари?

Само се пошегувах – написа ѝ Морис. – Франсес.

– Какво? – повтори Робин, останала с впечатлението, че някой я попита нещо.

– Морис очевидно е много интересен мъж – произнесе натъртено Линда и всички впериха погледи в Робин, която просто каза:

– „Пикшънъри“, да, добре.

Трябва да играя на „Пикшънъри“, писа на Морис.

Изтегли патка, гласеше незабавният му отговор.

Робин остави телефона си. Ефектът на питието изчезваше и оставяше само главоболие, пулсиращо в дясното ѝ слепоочие. За щастие, в този момент пристигна Мартин с поднос кафета и бутилка „Бейлис“.

Джонатан победи на „Пикшънъри“. Бебето Анабел попищя още малко. На кухненската маса беше сервирана студена вечеря, на която бяха поканени съседи, та да се полюбуват на Анабел. В осем вечерта Робин бе взела парацетамол и започна да пие черно кафе, за да прочисти главата си. Трябваше да си събере багажа. Налагаше се също някак да сложи край на целодневния си разговор с Морис, на когото вече му личеше, че е много пиян.

Мама си отиде у дома. Оплаква се, че не виждала достатъчно внучетата си. За какво да си говорим?

С какво си облечена?

Тя игнорира съобщението. Горе в стаята си приготви куфара, тъй като щеше да пътува с ранен влак. Моля те, Боже, нека Матю и Сара не изберат него. Отново се напръска с коледния подарък на майка си. Като го подуши пак, реши, че единственото послание, което би пратил на околните, беше: „Измила съм се“. Може би майка ѝ беше купила този скучен антисептик с дъх на цветя с подсъзнателното желание да изчисти дъщеря си от какъвто и да било намек за прелюбодеяние. И все пак Робин грижливо го приб­ра помежду късите си чорапки, за да не обиди майка си, като не го вземе със себе си.

Докато се върна долу, Морис бе писал още пет пъти.

Шегувах се.

Кажи, нали знаеш, че беше шега?

Да му се не види, засегнах те.

Така ли стана?

Дай някакъв отговор, все едно какъв, по дяволите.

Леко нервирана и засрамена от глупавата си пубертетска преструвка пред семейството си, че и тя като Матю си е намерила нов партньор, Робин спря в коридора да му напише съобщение.

Не съм засегната. Трябва да си легна рано.

Влезе в дневната, където всичките ѝ близки се бяха отпуснали, сънливи и преяли, и гледаха новините. Робин премести муселиненото купче и наполовина опразнен пакет с памперси, както и дъска за „Пикшънъри“ от дивана, та и тя да може да седне.

– Прощавай, Робин – изрече Джени с прозявка, пресегна се да вземе нещата на бебето и ги сложи до краката си.

Телефонът на Робин отново бипна. Линда я изгледа. Робин игнорира и майка си, и телефона, защото гледаше дъската за „Пикшънъри“, където Мартин се бе опитал да нарисува „Икар“. Никой не го бе отгатнал. Бяха взели Икар за насекомо, кръжащо над цвете.

Но нещо в картинката прикова мисълта на Робин. Телефонът отново издаде сигнал. Тя го погледна.

В леглото ли си?

Да. И ти трябва да си там, върна отговор тя с ума си още в дъската за „Пикшънъри“. Цветето, което приличаше на слънце. Слънцето, което изглеждаше като цвете.

Телефонът пак бипна. Тя го погледна омаломощено.

Морис ѝ бе пратил снимка на еректиралия си член. За миг въп­реки всичкото си отвращение и погнуса Робин остана взряна в него. После се изправи рязко, с което стресна баща си, задрямал в креслото, и излезе от стаята почти на бегом.

Кухнята не беше достатъчно далече. Никъде не беше достатъчно далече. Тресяща се от гняв и от шока, тя отвори задната врата и излезе в заледената градина, където водата в поилката за птици, която бе размразила с вряла вода, вече бе втвърдена и млечна на цвят на лунната светлина.

Без да си остави време да размисли, набра номера на Морис.

– Здравей...

– Как смееш?! Как смееш да ми пращаш това?!

– О, мамка му – произнесе дрезгаво той. – Аз не... помислих... искаше ми се да си тук...

– Казах ти, че си лягам, по дяволите! – кресна Робин. – Не съм искала да ти гледам шибаната патка!

Видя как съседите долепиха глави до кухненските щори. Семейство Елакот предлагаха добро забавление тази Коледа: първо новородено бебе, а сега крясъци за пенис.

– Да му се не види – изпъшка Морис. – О, мамка му... не... чуй ме, не исках...

– Що за човек върши такива неща? – викна Робин. – Какво ти става?

– Не... по дяволите... мамка му... Съжалявам... Мислех... Адски много съжалявам... Робин, недей... О, господи...

– Не искам да ти гледам патката!

Отвърна ѝ буря от хлипания и на Робин ѝ се стори, че той оставя телефона на твърда повърхност. От разстояние се чуха стоновете му, примесени с плач. Западаха тежки предмети. След едно изтракване, той отново взе телефона.

– Робин, безумно съжалявам... какво направих... къде ми беше умът... Заслужавам да умра... Не казвай на Страйк, Робин... Умолявам те... Ако изгубя тази работа... не му казвай... Изгубя ли това, губя всичко... Не мога да изгубя момиченцата си, Робин...

Той ѝ напомни Матю в деня, когато бе открила, че ѝ е изневерявал. Виждаше тъй ясно бившия си мъж, сякаш сега беше на скованата от скреж морава, скрил лице в шепите си, мънкащ извинения, след което вдигна глава към нея в паника. „Говори ли с Том? Знае ли той?“

Какво имаше у нея, че мъжете я молеха да им пази мръсните тайни?

– Няма да кажа на Страйк – отсече тя, като трепереше повече от гняв, отколкото от студ, – защото леля му умира и ни е нужен допълнителен служител. Но гледай никога повече да не ми пращаш нищо друго освен доклад по служебен случай.

– О, господи, Робин... благодаря ти... благодаря... ти си толкова свестен човек...

Беше спрял да хлипа. Възторгът му я отврати почти колкото снимката на члена му.

– Затварям.

Стоеше в тъмното, като почти не усещаше студа, отпуснала надолу ръката си с телефона в нея. Когато светлината в съседската кухня угасна, отвори се задната врата на къщата на родителите ѝ. Раунтрий припна навън, щастлив да я завари там.

– Добре ли си, мила? – попита Майкъл Елакот дъщеря си.

– Добре съм – отвърна Робин и се наведе да гали Раунтрий, та да скрие внезапно придошлите сълзи. – Всичко е наред.