Тревожна кръв

49

В осем сутринта в деня, когато трябваше да се срещне с бившия си съпруг за медиаторство, Робин излезе от метростанцията „Тотнъм Корт Роуд“ и се озова под лазурно небе. Грейналото слънце изглеж­даше като малко чудо след дългите месеци на дъждове и бури и Робин, която този ден нямаше смяна с наблюдение, беше облякла рокля, доволна да се отърве от вечните джинси и пуловери.

Колкото и да беше ядосана на Матю, че бе отменил срещата само с двайсет и четири часово предизвестие („Клиентът ми съжалява, но е възникнал спешен въпрос от лично естество. Предвид, че аз самият не съм свободен до края на март, предлагам да договорим взаимноудобна дата през април“), колкото и силни да бяха подозренията ѝ, че Матю протака единствено с цел да демонстрира сила и да добави натиск към нея да изостави претенциите към общата им банкова сметка, настроението ѝ се повиши от блясъка на ранното утро, осветяващ неспирните ремонтни работи в горната част на „Чаринг Крос Роуд“. Истината, натрапила се на Робин през петте почивни дни, които Страйк настоя тя да вземе, бе, че е по-щастлива на работа. Нямаше никакво желание да си иде у дома в Йоркшър и да се изправи пред обичайната лавина от въпроси на майка си относно развода и службата ѝ. От друга страна, не разполагаше с достатъчно средства, та да си направи една самотна мини ваканция извън Лондон, така че прекара повечето от времето си да се погрижи за изоставени битови дела или да работи над случая „Бамбъро“.

Имаше, ако не точно следи, по които да поеме, то поне идеи, и сега отиваше подранила на работа с надежда да хване насаме Страйк, преди да ги завъртят дневните задачи. Пневматичните къртачи удавяха виковете на работниците по улицата, докато Робин минаваше покрай тях, след което се озова на сенчестата и спокойна Денмарк Стрийт, където магазините още не бяха отворени.

Беше стигнала почти до площадката на металното стълбище, когато чу гласове зад стъклената врата на офиса. Макар да нямаше още осем и петнайсет, вътре вече светеше.

– Добро утро – каза ѝ Страйк, застанал прав до чайника, леко изненадан да я види. – Не каза ли, че имаш ангажимент и ще дойдеш чак по обед?

– Отмени се – отвърна Робин.

Почуди се дали Страйк бе забравил с какво щеше да е заета тази сутрин, или проявяваше дискретност, защото на канапето от изкуствена кожа седеше Морис. Макар да си беше все такъв хубавец, очите му бяха кървясали и брадата му бе видимо набола.

– Здравей, непозната девойко – подхвърли той. – Я се виж. Истинска реклама на релаксирана личност.

Робин игнорира коментара му, но докато окачваше сакото си, прииска ѝ се да не беше обличала рокля. Дразнеше се, че Морис ѝ причинява смущение, но щеше да ѝ е по-лесно, ако беше с джинси както обикновено.

– Морис е спипал господин Смит на калъп с бавачката – обяви Страйк.

– Виж ти колко бързо – възкликна Робин в опит да бъде великодушна.

Искаше ѝ се да не се бе падало на Морис да ги засече.

– Сварих ги на местопрестъплението в един и десет тази нощ – каза Морис и подаде на Робин дигиталния си фотоапарат за нощно виждане. – Мъжлето беше пробутало лъжата, че излиза с приятели. Бавачката винаги има свободна вечер във вторник. Глупаците се сбогуваха на прага. Вечната грешка на новаците.

Робин бавно прегледа снимките. Бавачката с апетитно тяло, която толкова много напомняше Лорелай, бившата приятелка на Страйк, стоеше на входа на редова къща в обятията на съпруга на госпожа Смит.

Морис бе уловил не само прегръдката, а табелката с името на улицата и номера на къщата.

– „Шордич“. Наемателка е най-добрата приятелка на бавачката – съобщи Морис. – Полезно е да имаш близки, дето да ти отстъпят жилището си за едно бързо чукане, а? Имам и нейното име и данни, така че и тя ще бъде въвлечена.

Морис блажено протегна ръце над главата си и избъбри през прозявка:

– Не много често имаш шанса да докараш нещастие на три жени едновременно, не е ли така?

– Да не споменаваме съпруга – добави Робин, като разглеждаше красивия профил на мъжа на брокерката, откроен като силует на светлината на уличната лампа, докато вървеше към семейната кола.

– Е, да – задържа протягането си Морис. – И на него също.

Тениската му се бе повдигнала и разкриваше малко от загорелия му корем, факт, който според Робин му бе добре известен.

– Навита ли си на работна закуска? – обърна се Страйк към Робин. Тъкмо бе отворил кутия за бисквити и беше установил, че е празна. – Имаме да сверяваме сведения по случая „Бамбъро“, а не съм закусвал.

– Чудесно – отвърна Робин и мигом откачи сакото от закачалката.

– Мен никога не ме водиш на закуска – подхвърли Морис на Страйк и се надигна от канапето.

Страйк игнорира коментара му и каза:

– Добра работа си свършил по случая „Смит“, Морис. Ще уведомя съпругата по-късно. Ще се видим утре.

– Ужасно, нали – каза Робин, когато със Страйк излязоха сред хлада на Денмарк Стрийт, където слънцето още не бе достигнало. – Говоря за изчезналия самолет.

Единайсет дни по-рано полет 370 на Малайзийските авиолинии бе излетял от Куала Лумпур и се беше изгубил. Повече от двестата души на борда бяха в неизвестност. Състезаващи се теории за случилото се със самолета доминираха в новините през последната седмица, сред които отвличане, саботаж от страна на екипажа и механична повреда. Робин бе чела за това на път за работа. Всички тези роднини, които чакаха за новини. А такива сигурно щяха да дойдат скоро, нали? Самолет с близо двеста и петдесет души на борда не можеше да се изгуби тъй лесно като сама жена, стопила се сред дъжда над Клъркънуел.

– Истински кошмар е за семействата – съгласи се Страйк, когато излязоха на слънчевата „Чаринг Крос Роуд“. Спря и огледа улицата в двете посоки. – Не ми се ходи в „Старбъкс“.

Така че отидоха до „Бар Италия“ на Фрит Стрийт срещу джазклуба „Рони Скот“, на пет минути от офиса. Всичките малки метални масички на тротоара отвън бяха свободни. Въпреки слънчевите обещания, в мартенския въздух още се долавяше студ. Вътре в кафето високите столчета пред бара бяха заети до едно от клиенти, които пиеха кафето си преди началото на работния ден и четяха новините на телефоните си или оглеждаха рафтовете с изложени лакомства, отразени в огледалото пред тях.

– Много ли ще ти е студено, ако седнем тук, отвън? – попита Страйк с колебание, като местеше поглед от роклята на Робин към бара вътре.

Вече силно ѝ се искаше да си беше сложила джинси.

– Няма да ми е студено – отвърна Робин. – И искам само капучино, вече ядох.

Докато Страйк купуваше напитките и нещо за хапване, Робин седна на студения метален стол, придърпа по-плътно сакото около себе си и отвори чантата си с намерение да извади подвързаната с кожа тетрадка на Талбът, но след миг колебание размисли и я остави където си беше. Не искаше Страйк да си помисли, че през последните дни се е фокусирала върху астрологичните гадания на Талбът, макар истината да бе точно такава и да бе прекарала много часове над тетрадката.

– Капучино – обяви Страйк, като се върна и постави чашата пред нея. За себе си беше взел двойно еспресо и сандвич с моцарела и салам. Настани се до нея и попита: – Как така медиаторството беше отменено?

Доволна, че е запомнил, Робин отговори:

– Матю твърди, че му излязло нещо спешно.

– Вярваш ли му?

– Не. Мисля, че е част от игричките му. Не че го очаквах с нетърпение, но поне щеше да се свърши. И тъй – смени тя темата, тъй като не ѝ се говореше за Матю, – имаш ли нещо ново по случая „Бамбъро“?

– Не особено много – отвърна Страйк, който бе хвърлил усилията си по други случаи след връщането си от Корнуол. – Получихме резултатите от експертизата за онова кърваво петно от книгата в апартамента на семейство Аторн.

– И?

– Тип нула положителна.

– Обади ли се на Рой да провериш...?

– Да. Марго е била А положителна.

– О – промълви Робин.

– Не възлагах големи надежди – повдигна рамене Страйк. – Най-вече приличаше на кръв, потекла при леко порязване. Открих обаче Ричи Мръсника. Той е в частния старчески дом „Сейнт Питър“ в Ислингтън. Много актьорска игра изпълних по телефона, та да получа потвърждение.

– Чудесно. Искаш ли аз да...?

– Не, казах ти. Пищяла категорично ме предупреди да не тревожа дъртия мръсник, та да не би синовете му да научат.

– И реши, че от нас двамата аз съм тази, дето тревожи хората, така ли?

Страйк се подсмихна, докато дъвчеше сандвича си.

– Няма смисъл да раздрусваме дървото на Лука Ричи, ако не се наложи. Пищяла ми каза, че той бил куку. Надявам се това да означава, че не е някогашният изпечен хитрец. Би могло да ни е в услуга. Уви, както успях да измъкна от сестрата, той вече не говори.

– Изобщо ли?

– Очевидно съвсем е млъкнал. Тя го спомена мимоходом. Опитах се да разбера дали се дължи на депресия, или е претърпял инсулт, или пък страда от деменция, в който случай разпитът му би бил съвършено безпредметен, само че тя не уточни. Отидох да погледна старческия дом. Надявах се да е някой от големите, в които можеш да влезеш и излезеш незабелязан, но повече прилича на пансион. Имат само осемнайсет души там. Шансовете да се промъкнеш, без да те видят, или да се представиш за далечен братовчед клонят към нулата.

Противно на логиката сега, когато Ричи изглеждаше недосегаем, Робин, която не бе проявявала към него по-голям интерес, отколкото към другите заподозрени, внезапно изпита чувството, че е изгубено нещо критично за разследването.

– Не казвам, че в крайна сметка няма да се пробвам с него – продължи Страйк. – Но засега потенциалните ползи не оправдават риска да ядосаме шайка професионални гангстери. От друга страна, ако до август не разполагам с нищо друго, току-виж ми се наложило да проверя дали мога да изтръгна няколко думи от Ричи.

По тона му Робин отсъди, че Страйк също остро усеща как е изтекла повечето от половината година, отредена им за случая „Бамбъро“.

– Също така – додаде Страйк – осъществих контакт с К. Б. Оук­дън, биографа на Марго, който се прави на недостъпен. Явно се има за много по-важен за разследването, отколкото го смятам аз.

– Към пари ли се стреми?

– Бих казал, че се стреми към всичко, което може да докопа – отвърна Страйк. – Очевидно има интерес не само да бъде интервюиран, но и той да интервюира мен.

– Може да крои планове да напише книга за теб, както го е направил за Марго – предположи Робин.

Страйк не се усмихна.

– Колкото е капризен, толкова е и глупав. Май не му е хрум­нало, че може да знам много за съмнителното му минало, като се има предвид, че успях да го открия през не една промяна на името му. Но ми е ясно как е успял да изиграе онези стари жени. Изпълни доста убедителен театър по телефона как е познавал и помни всички от обкръжението на Марго. Вложи голяма естественост. „О, доктор Гупта, много мил човек“, „А, да, Айрийн, не беше много лесна“. Звучи искрено, докато не си припомниш, че е бил на четиринайсет, когато Марго е изчезнала, и вероятно е срещал всички тези хора най-много два пъти. Но за Бренър не пожела да ми каже нищо, а аз тъкмо от него се интересувах. „Трябва да си помисля – отговори ми. – Не съм сигурен, че искам да навлизам в това.“ Вече му се обаждах два пъти. И всеки път той се опитваше да отклони разговора към мен, а щом отново настоях за Бренър, побърза да приключи, като се престори, че имал спешна работа. И двата пъти обеща да ми се обади, но още не го е направил.

– Мислиш ли, че той записва разговорите ви? – попита Робин. – Може да се опитва да ти измъкне нещо, което после да продаде на вестниците?

– Хрумна ми – призна Страйк и сипа захар в кафето си.

– Може би аз трябва да говоря с него следващия път.

– Не е лоша идея – кимна Страйк. – Така или иначе... – Отпи глътка от кафето си. – Така или иначе, това е всичко, което пос­тигнах по случая „Бамбъро“, откакто се върнах. Но щом ми се освободят час-два, възнамерявам да се отбия при сестра Джанис. Би трябвало вече да се е върнала от Дубай и искам да знам защо така и не ни спомена, че познава Пол Сачуел. Този път не смятам да я предупреждавам за посещението си. Понякога е добре да свариш хората неподготвени. А при теб какво ново?

– Ами – подхвана Робин – Глория Конти или Жобер, каквато е фамилията ѝ сега, не е отговорила на имейла на Ана.

– Жалко – намръщи се Страйк. – Мислех, че ще е по-склонна да разговаря с нас, ако Ана я помоли.

– И аз така мислех. Струва си да ѝ дадем още една седмица, а после да поръчаме на Ана да я подкани по-настойчиво. В най-лошия случай ще получи категоричен отказ. Малко по-добрата новина е, че днес по-късно ще разговарям с Аманда Уайт, която сега е Аманда Лоус.

– Колко ще ни струва?

– Нищо. Апелирах към човечността ѝ – отвърна Робин – и тя се престори, че е убедена, но отгатвам, че я блазни идеята за публичност, както и идеята за теб. Май се надява да попадне отново във вестниците, както като ученичка упорствала, че е видяла жена на прозореца на последния етаж, макар и от полицията да не са ѝ повярвали. И това въпреки всичките ѝ претенции при първия ни контакт, че нямала намерение отново да се подлага на стрес от медиите, ако не ѝ се плати.

– Още ли е омъжена? – поинтересува се Страйк и извади цигарите от джоба си. – Защото с Оукдън ми изглеждат като родени един за друг. Може успешно да разширим функциите на агенцията, като ги сватосаме.

Робин се разсмя.

– За да им се родят деца, склонни към мошеничество, тъй че да поддържат задълго бизнеса ни, а?

Страйк запали цигара, издиша дима и каза:

– Не е идеалният бизнесплан. Няма гаранция, че две лайна непременно ще създадат трето лайно. Познавал съм свестни хора, отгледани от негодници, и обратното.

– Значи, залагаш на природата, не на възпитанието, така ли? – попита Робин.

– Може би – вдигна рамене Страйк. – Тримата ми племенници са отглеждани еднакво, а...

– ... единият е прекрасен, другият е калпазанин, а третият е гаднярче – довърши Робин.

Страйк избухна в шумен смях, който явно подразни забързания мъж край тях, прилепил телефон до ухото си.

– Добре си го запомнила – отбеляза Страйк все още усмихнат, докато изпрати с поглед намръщения човек.

Напоследък и него го обхващаха настроения, когато звуците на весели хора му стържеха по нервите, но в този момент слънчевото време, доброто кафе и близостта на Робин го накараха неочаквано да осъзнае, че е по-щастлив, отколкото от месеци насам.

– Всъщност хората никога не са отглеждани по един и същ начин – посочи Робин, – не дори и в една и съща къща със същите родители. Тук се намесват редът на раждане и куп други неща. Като заговорихме за това, Мая, дъщерята на Уилма Бейлис, твърдо прие да разговаря с нас. Опитваме се да уговорим удобна дата. Май ти споменах, най-малката сестра се възстановява от рак на гърдата, така че не искам да ги припирам. Има и нещо друго – добави Робин, леко смутена.

Страйк, който се бе върнал към сандвича си, с изненада видя Робин да вади от чантата си подвързаната с кожа тетрадка на Талбът, за която Страйк си мислеше, че е в заключения шкаф в офиса.

– Отново я прегледах.

– Мислиш, че съм пропуснал нещо ли? – попита Страйк с пълна уста.

– Не, аз...

– Няма проблем – успокои я той. – Напълно е възможно. Никой не е безгрешен.

Слънцето вече бавно си пробиваше път по Фрит Стрийт и страниците на старата тетрадка се обагриха в жълтеникаво, когато Робин я отвори.

– Става дума за Скорпиона. Помниш ли Скорпиона?

– Човека, за чиято смърт Марго може би се е тревожила?

– Именно. Ти мислеше, че Скорпионът може да е омъжената приятелка на Стив Даутуейт, която се е самоубила.

– Отворен съм и за други теории – увери я Страйк. Беше изял сандвича си, отърси дланите си от трохи и извади цигарите. – В бележките се пита дали Водолей е изобличил Риби, нали така? И аз допуснах, че става дума за Марго, която е изобличила Даутуейт.

Въпреки неутралния тон, който възприе, Страйк с неудоволствие си припомняше зодиите. Мъчната и неблагодарна задача да разпознава кои заподозрени и свидетели на кой зодиакален знак отговарят далеч не бе сред любимия му тип разследване.

– Чудех се за нещо... – каза Робин и извади две сгънати фотокопия, които бе държала в тетрадката. – Погледни тези.

Тя подаде двата документа на Страйк, а той ги разгъна и видя копия от два акта за раждане, единия за Олив Сачуел, а другия за Бланш Сачуел.

– Олив е била майката на Сачуел – каза Робин, докато Страйк пушеше и разглеждаше документите. – А Бланш е сестра му, починала на десетгодишна възраст, може би задушена с възглавница.

– Ако очакваш от мен да преценя каква зодия са по датите им на раждане, знай, че не съм запаметил целия зодиак – подхвърли Страйк.

– Бланш е родена на двайсет и пети октомври, тоест тя е Скорпион – осведоми го Робин. – Олив е родена на двайсет и девети март. По традиционната система би трябвало да е Овен като Сачуел...

За изненада на Страйк, сега Робин извади екземпляр от „Астрология 14“ на Стивън Шмит.

– Много трудно я открих. Не е преиздавана от цяла вечност и тиражът е изчерпан.

– Шедьовър като този? Смаян съм – присмехулно изрече Страйк, докато Робин отвори на страница с датите на ревизираните зодии според Шмит.

Тя се усмихна, но отказа да бъде разсейвана.

– Виж тук. По системата на Шмит майката на Сачуел е Риби.

– Сега вече смесваме двете системи, така ли? – попита Страйк.

– Ами Талбът това е правил – изтъкна Робин. – Решил е, че на Айрийн и Рой трябва да бъдат отредени зодиите им по Шмит, а на други хора е позволил да запазят традиционните.

– Само че – подхвана Страйк, като добре съзнаваше, че се опитва да вкара логика в нещо по същество нелогично – Талбът е правил категорични допускания на базата на оригиналните зодии на хората. Бренър е изключен като заподозрян единствено защото е бил...

– ... Везни, да – съгласи се Робин.

– Какво става тогава с това, че Джанис е екстрасенс, а Касапина от Есекс е Козирог, ако всичките дати бъдат изместени?

– Там, където има несъответствие между традиционната зодия и тази на Шмит, той е избирал зодията, която според него по-добре е съответствала на човека.

– И така превръща всичко в пълен цирк. А освен това – допълни Страйк – поставя под въпрос моите идентификации на заподоз­рените според зодиите им.

– Да, знам – кимна Робин. – Дори и Талбът очевидно силно се е стресирал в опита си да работи и с двете системи и тогава е започнал да се концентрира основно върху астероиди и таро.

– Добре – каза Страйк и издуха дима надалече от нея, – продължи с онова, което ми разправяше. Ако сестрата на Сачуел е била Скорпион, а майка му Риби... какво точно се казваше в онзи пасаж за Скорпиона?

Робин разлисти назад тетрадката на Талбът, докато откри откъса, украсен с рисунки на рак, риба, скорпион, козел с рибя опашка и урната на водоносеца.

– „Водолей се тревожи как е умрял Скорпион, въпросителен знак“ – зачете тя на глас. – После, написано с главни букви, „ШМИТ Е СЪГЛАСЕН С АДАМС“. После: „Изобличил ли е Водолей Риби относно Скорпиона? Бил ли е Рак там, станал ли е свидетел?“, после с главни букви „ПОВТОРНО ИНТЕРВЮ. Скорпион и Водолей са свързани, вода, вода, също Рак и Козирог“, главни букви „ИМА РИБЕШКА ОПАШКА“.

– Все още предполагаме, че Рак означава Джанис, нали?

– Джанис и Синтия са единствените двама Раци, свързани със случая, а Джанис повече приляга – отвърна Робин. – Да кажем, че Марго е решила да предприеме действия относно подоз­ренията си, че майката на Сачуел е убила сестра му. Ако е телефонирала на Олив от медицинската служба, Джанис би могла да е чула разговора, нали? А в случай че Джанис е познавала семейство Сачуел или по някакъв начин е била свързана с тях, може да не е искала да съобщи на полицията за чутото от страх да не инкриминира Олив.

– Защо Марго ще чака години, та да провери подозренията си за нощните бълнувания? – попита Страйк, но преди Робин да е измислила отговор, той го даде сам. – Разбира се, понякога на хората им трябват години, за да решат какво да предприемат във връзка с нещо такова. Или да съберат куража да го сторят.

Той върна на Робин двете фотокопия.

– Ако това е историята зад тезата със Скорпиона, Сачуел все така си остава основен заподозрян.

– Така и не взех адреса му в Гърция – призна Робин виновно.

– Ако се наложи, ще го открием чрез живата му сестра.

Страйк отпи от кафето и напук на онова, което му диктуваше разумът, попита:

– Какво имаше предвид, като спомена за астероиди?

Робин прелисти тетрадката по-нататък, за да покаже страницата, над която бе разсъждавала в Лемингтън Спа, онази, която наричаше „страницата с рогата“.

– С напредването на разследването Талбът като че се е отказал от нормалната астрология. Според мен Шмит толкова го е объркал, че вече не се е справял със системата му и е започнал да изобретява своя собствена. Изчислил е позициите на астероидите за вечерта, в която Марго е изчезнала. Ето виж тук... – Робин показваше символа ... – Този символ обозначава астероида Атина Палада. Помниш ли грозния часовник в дома на Фипс? И Талбът го използва да назове Марго. Астероидът Атина Палада е бил в Десетия дом на зодиака във вечерта на изчезването на Марго, а Десетият дом се управлява от Козирог. Предполага се, че управлява бизнеса, висшите класи и високите етажи.

– И мислиш, че Марго още е на нечий таван?

Робин се усмихна, но продължи.

– А виж тук... – Тя завъртя тетрадката към него. – Ако приемем, че другите астероиди също се съотнасят към живи хора, имаме Церера, Юнона и Веста.

– Мисля, че той използва Веста, „пазителката на домашното огнище“, да представи Синтия. Веста е била в Седмия дом, който е домът на брака. Талбът е написал „СЪОТВЕТСТВА“, тоест според мен казва, че Синтия е била в брачния дом на Марго, Брум Хаус. Мисля, че „грижовната и предпазваща Церера“ отново звучи като Джанис. Тя е в Дванайсетия дом, а също и Юнона, която е свързана със „съпругите и изневярата“, което ни отвежда към Джоана Хамънд, омъжената приятелка на Даутуейт...

– Какво представлява Дванайсетият дом?

– Врагове, тайни, неволи и гибел.

Страйк я погледна с повдигнати вежди. Беше дал възможност на Робин да се впусне в това, защото бе слънчево и се наслаждаваше на нейната компания, но търпимостта му към астрологията почти се беше изчерпала.

– Той е също домът на Риби – додаде Робин, – който е зодиакалният знак на Даутуейт, тъй че може би...

– Мислиш, че Джанис и Джоана са били в апартамента на Даутуейт, когато Марго е била похитена ли?

– Не, но...

– Защото би било мъчна работа, като се има предвид, че Джоана е умряла седмици преди изчезването на Марго. Или допускаш, че призракът ѝ е преследвал Даутуейт?

– Добре, знам, че може да не означава нищо – каза Робин, като се позасмя, но продължи да упорства, – само че Талбът е написал още нещо тук: „Церера отказва контакт с Юнона. Възможно ли е Кет да е прав?“.

Тя посочи към символа на кит, представляващ Айрийн.

– Трудно ми е да си представя Айрийн да е права за кой знае колко – подхвърли Страйк. Придърпа към себе си тетрадката и погледна по-отблизо дребния почерк на обсебения човек, после отново я отблъсна и нетърпеливо вдигна рамене. – Виж, лесно е да бъдеш увлечен от тази материя. Когато аз преглеждах бележките, също взех да правя връзки, докато се мъчех да следя нишката на мисълта му, но истината е, че той е бил много болен. Нищо не води наникъде в действителност.

– Просто бях заинтригувана от фразата „Възможно ли е Кет да е прав?“, защото Талбът от самото начало не е имал доверие на Айрийн. После е започнал да се пита възможно ли е тя да е била права за... за нещо, свързано с врагове, тайни и гибел...

– Ако някога открием какво се е случило с Марго Бамбъро – каза Страйк, – залагам сто лири, че ще можеш да изградиш еднакво убедителни тези как окултните щуротии на Талбът са водели право към целта или пък че са го отклонили в съвсем погрешна посока. Тези символични сказания винаги може да се извъртят така, че да прилягат на фактите. Една от приятелките на майка ми отгатваше зодията на всеки срещнат и нямаше и един случай, в който да сбърка.

– Нима?

– О, да – кимна Страйк. – Защото дори когато грешеше, беше права. Оказваше се, че имали много планети в този зодиакален знак или че акушерката, дето ги е изродила, била от тази зодия. Или пък кучето им.

– Добре – рече примирено Робин. Очаквала бе все пак скептицизъм от страна на Страйк, така че сега прибра и кожената тет­радка, и „Астрология 14“ обратно в чантата си. – Знам, че може съвсем нищо да не означава. Аз просто...

– Ако отново искаш да се видиш с Айрийн Хиксън, моля, не възразявам. Кажи ѝ как според Талбът вероятно е имала пълно проз­рение за нещо, свързано с астероиди и... знам ли... със сирене...

– Дванайсетият дом не управлява сиренето – отсече Робин с престорена строгост.

– А кой номер е Домът на млечните продукти?

– О, я се разкарай – разсмя се тя против волята си.

Телефонът на Робин завибрира в джоба ѝ и тя го извади. Току-що беше пристигнало съобщение.

– Аманда Уайт – каза тя на Страйк. – Иска да говорим сега.

– Мен ме устройва – заяви Страйк, доволен да стъпи на здрава почва на разследване.

Лъжкиня или не, Аманда поне щеше да говори за действителна жена на истински прозорец.

Робин натисна номера на Аманда, превключи на високоговорител и постави телефона между себе си и Страйк.

– Здравей – изрече уверен женски глас с лек намек за изговор от Северен Лондон. – Робин ли е?

– Да – отвърна Робин. – И съм с Корморан.

– Добро утро – поздрави Страйк.

– О, това сте вие? – възкликна възхитено Аманда. – За мен е чест. Досега си имах работа със секретарката ви.

– Всъщност тя ми е партньор – поясни Страйк.

– О, нима? Делови или от другия тип? – поинтересува се Аманда.

– Делови – отвърна Страйк, без да поглежда към Робин. – Разбрах, че Робин е говорила с вас за онова, което сте видели във вечерта на изчезването на Марго Бамбъро.

– Точно така – потвърди Аманда.

– Ще възразите ли да записваме това интервю?

– Ами не, не възразявам – отвърна Аманда. – Искам да постъпя както е редно, макар че, няма да скрия, представляваше известна дилема за мен, защото последния път беше много стресиращо. Журналисти, двама разпитващи полицаи, а аз бях едва четиринайсетгодишна. Но винаги съм била упорито момиче и си устоях на моето...

И тъй, Аманда разправи историята, с която Страйк и Робин вече бяха запознати: за дъжда, за сърдитата съученичка, за прозореца на последния етаж и за разпознаването на Марго впоследствие, когато Аманда видяла снимката ѝ във вестника. Страйк зададе няколко въпроса, но разбра, че нищо не би променило разказа на Аманда. Независимо дали искрено вярваше, че е видяла Марго Бамбъро на прозореца в онази вечер, или не, явно бе решена никога да не се отказва от връзката си с четиресетгодишната мистерия.

– ... и оттогава непрестанно съм преследвана от мисълта, че не направих нищо, но аз бях само на четиринайсет и осъзнах ставащото едва по-късно, нямаше как тъкмо аз да я спася – завърши тя.

– Е – каза Робин, когато Страйк ѝ даде знак, че е чул всичко, което му е нужно, – много ти благодарим, че разговаря с нас, Аманда. Много съм ти...

– Преди да затворите, има още нещо – прекъсна я Аманда. – Чакайте само да чуете това. Невероятно съвпадение е, а дори и полицията не знае за това, защото и двете са мъртви.

– Кои са мъртви? – попита Робин, а Страйк запали нова цигара.

– Ако кажете, че това не е странно... В последната ми служба пралелята на една млада колежка...

Страйк извъртя очи в гримаса.

– Познайте с кого е била в хосписа.

– Нямам представа – отвърна учтиво Робин.

– С Вайълет Купър – обяви Аманда. – Сигурно не я знаете...

– Хазайката на Денис Крийд – вметна Робин.

– Именно! – възкликна Аманда, доволна, че Робин е оценила значимостта на съобщението ѝ. – Не е ли много странно, че първо видях Марго на онзи прозорец, а после след толкова години работя с жена, чиято роднина се е срещнала с Вай Купър? Само че тогава тя се е наричала другояче, защото хората я намразили.

– Наистина е голямо съвпадение – каза Робин, като се постара да не поглежда към Страйк. – Е, благодаря...

– Това не е всичко! – разсмя се Аманда. – Има още! Пралелята на колежката ми споделила как Вай ѝ казала, че веднъж писала на Крийд да го пита дали той е убил Марго Бамбъро.

Аманда замълча, като явно очакваше реакция, тъй че Робин, която вече беше чела за това в „Демонът от Парадайс Парк“, ахна:

– Леле!

– Леле, я! – зарадва се Аманда. – И Вай казала, при това на смъртното си легло, тъй че явно е било самата истина, защото така се прави, нали? Вай казала, че в писмото, което получила от него, той отговорил, че я е убил!

– Сериозно? – рече Робин. – Мислех, че писмото...

– Ама това са думи право от устата на Вайълет – настоя Аманда, а Страйк отново извъртя очи. – Тя казала, че твърдо я е убил, заявил ѝ го почти в прав текст. Извъртял го така, че само тя да разбере, но тя се сетила точно какво имал предвид той. Откачена работа, а? Първо да зърна Марго на прозореца, а после, години по-късно...

– Удивително – съгласи се Робин. – Е, много ти благодарим за отделеното време, Аманда, беше извънредно...

На Робин ѝ отне още две минути и куп неискрени благодарности, за да разкара Аманда от линията.

– Как ти се стори? – обърна се Робин към Страйк, когато най-сетне успя да се отърве от Аманда.

Той насочи пръст към небето.

– Какво? – попита Робин и погледна към синята мъглявина.

– Ако се вгледаш внимателно, ще видиш астероид да преминава през Дома на щуротиите.

50

През следващите няколко дни Страйк бе зает с дела на агенцията, несвързани със случая „Бамбъро“. Първият му опит да изненада сестра Джанис Бийти в дома ѝ беше безплоден. Тръгна си от „Найтингейл Гроув“, безлична улица покрай Югоизточната железопътна линия, без никой да отговори на почукването му.

Направи втория си опит следващата сряда следобед, когато вятърът разсейваше дъждовните облаци. Страйк пое към къщата на Джанис от метростанцията „Хидър Грийн“ по тротоар, разделян от железопътната линия с парапет и жив плет. Докато крачеше, пушеше и си мислеше за Робин, защото тя току-що се бе отказала от възможността да се присъедини към него за интервюто на Джанис, като обясни, че имала да свърши „нещо друго“, без да уточнява какво е. На Страйк му се бе сторило, че долавя известна прикритост и стремеж за оправдаване, като обясни невъзможността си да присъства и тя на интервюто, когато в обичайния случай чувството ѝ бе само на разочарование.

След раздялата ѝ с Матю Страйк свикна на по-голяма лекота и откритост в отношенията си с нея и този ѝ отказ в комбинация с тона и липсата на обяснение го заинтригува. Естествено, имаше въпроси, в които той не очакваше да бъде посвещаван – като пример му хрумна посещение при гинеколог, – но поне би казала „имам записан час при лекар“.

Небето се смрачи, докато Страйк приближаваше къщата на Джанис, която бе значително по-малка от тази на Айрийн Хиксън. На прозорците имаше тюлени завеси, а външната врата беше тъмночервена. Страйк не регистрира веднага факта, че през проз­рачните пердета на дневната се виждаше светната лампа. Като осъзна, че обектът му вероятно си беше у дома, грижливо отпъди всички мисли за деловата си съдружничка, прекоси улицата с по-бърза крачка и почука енергично на външната врата. Докато чакаше, чуваше през прозореца на първия етаж звуците от пуснат високо телевизор. Тъкмо се канеше да почука втори път, в случай че Джанис не го беше чула, когато вратата се отвори.

За разлика от последната им среща сестрата, която носеше очила с метални рамки, изглеждаше шокирана и твърде недоволна да види Страйк. Зад гърба ѝ от невидимия телевизор долетяха два женски гласа с американски изговор: Значи, харесвате тоалета? О, да, страшно много го харесвам!

– Ъъ... да не съм пропуснала уговорка или...?

– Простете, че не ви предупредих – неискрено се извини Страйк, – но бях наблизо и реших да проверя дали бихте ми отделили няколко минути.

Джанис погледна назад през рамо. Сега веселяшки мъжки глас изрече: Роклята, в която Кели буквално се влюби, е единичен модел...

Видимо подразнена, Джанис отново се обърна към Страйк.

– Ами... добре – отвърна. – Само че е много разхвърляно. И ако може, изтрийте си добре краката, защото последният, дето нахълта без предупреждение, нанесе вътре кучешко лайно. Затворете зад себе си.

Страйк прекрачи през прага, а Джанис избърза пред него и се скри в дневната. Страйк очакваше да спре телевизора, но тя не го направи. Докато бършеше внимателно крака в кокосовата изтривалка вътре в антрето, мъжки глас каза: Сигурно няма да е лесно да се открие тази уникална и единствена рокля, тъй че Ранди се заема да я издирва... Страйк се поколеба за момент, стъпил върху изтривалката, после реши, че Джанис очакваше от него да я последва, и влезе в малката дневна.

След като бе прекарал значителен период от детството си да се влачи с Леда по разни жилища, където се самонастаняваха, Страйк имаше съвсем различна представа за „разхвърляно“ от тази на Джанис. Въпреки че почти всички повърхности бяха запълнени, единствените признаци на безпорядък в стаята бяха брой на „Дейли Мирър“ върху едно кресло, смачкани хартийки край отворен плик с фурми върху ниска масичка и сешоар, съвсем не на място на земята край канапето, който Джанис изключваше от контакта в момента.

... Антонела показва изискана рокля за петнайсет хиляди долара, най-близка до избора на Кели...

– Огледалото тук долу е по-удобно да си суша косата пред него – обясни Джанис, като се изправи, поруменяла, със сешоара в ръка и леко сърдито изражение, сякаш Страйк я принуждаваше да се оправдава. – Бих се радвала на предупреждение, така да знаете – добави тя, като изглеждаше толкова строга, колкото позволяваше усмихнатото ѝ по природа лице. – Хванахте ме в крачка.

Неочаквано у Страйк изникна асоциация с Джоун, която винаги се притесняваше, ако дойдеха неочаквани гости и я завареха с извадена прахосмукачка или дъска за гладене.

– Прощавайте. Както казах, случайно бях наблизо...

Кели облича рокля номер едно, но не може да прогони от мис­лите си мечтаната рокля, изрече гръмко дикторът и в този момент Страйк и Джанис дружно погледнаха към телевизора: млада жена обличаше прилепнала и полупрозрачна бяла рокля, обсипана с изкуствени диаманти.

– „Кажи „да“ на роклята“ – издекламира Джанис, която беше облечена в същите тъмносини блуза и панталон като при предишната им среща със Страйк. – Моето гузно удоволствие. Искате ли чаша чай?

– Само ако не ви затруднявам – отвърна Страйк.

– Е, то винаги се иска труд, не е ли тъй? – подхвърли Джанис за пръв път с лека усмивка. – Но тъй или иначе, щях да правя за себе си в първото прекъсване за реклами, така че не е проблем.

– В такъв случай, да, благодаря – каза Страйк.

Ако не открия тази рокля – заговори от телевизора веселя­кът, консултант по сватби, като ровеше трескаво из накачени бели рокли, а веждите му бяха толкова силно изскубани, че изглеждаха като нарисувани, – няма да е...

Екранът потъмня. Джанис беше изключила телевизора с дистанционното.

– Искате ли фурми? – попита тя Страйк и му протегна кутията.

– Не, благодаря – отговори Страйк.

– Донесох купища кутии от Дубай – осведоми го тя. – Канех се да ги раздавам като подаръци, но не мога да престана да ги ям. Седнете. Ей сега се връщам.

На Страйк му се стори, че мярна още един хвърлен крадешком поглед към крака му под коляното, след което жената излезе от стаята със сешоара в едната ръка и фурмите в другата, като остави Страйк да се настани на кресло, а то изстена под тежестта му.

Малката дневна му се видя потискаща. Преобладаваха червените цветове – мокетът бе украсен с алени спирали, върху него имаше евтин яркочервен турски килим. На червените стени имаше картини със сухи цветя между снимки в дървени рамки, някои черно-бели, други цветни и вече избелели. Шкаф с витрини беше препълнен с евтини стъклени украшения. Най-голямото, карета на Пепеляшка, теглена от шест стъклени коня, се мъдреше гордо на почетно място върху полицата над електрическата камина. Очевидно у Джанис зад практичното ѝ облекло туптеше романтично сърце.

Тя се върна няколко минути по-късно, понесла плетен поднос с две чаши чай, в които млякото вече беше добавено, и чиния с шоколадови бисквити. Приготвянето на чая я беше настроило една идея по-приветливо към госта ѝ.

– Това е моят Лари – каза тя, като видя Страйк да разглежда двойна рамка на масичката до него.

От едната страна имаше снимка на твърде пълен мъж със сънливи очи и зъби на пушач. От другата – на руса жена, закръглена, но хубава.

– Аха. А това...?

– Малката ми сестра Клеър. Почина през деветдесет и седма. Рак на панкреаса. Късно го откриха.

– О, много съжалявам да го чуя – каза Страйк.

– Да – въздъхна дълбоко Джанис. – И двамата ги изгубих приб­лизително по едно и също време. Да ви кажа право... – Тя седна на канапето, при което коленете ѝ изпукаха. – Като се прибрах от Дубай и влязох тук, си казах, че трябва да окача нови снимки. Потискащо е да се намираш сред мъртъвци... Имам прекрасни снимки на Кев и внучетата ми, но още не са принтирани. Момчето на съседите ще ми свърши това. Предишните ми на Кевин с децата са отпреди две години. Та дадох на момъка онова с паметта... плочката?

– Картата – подсказа Страйк.

– Да, младежите от съседната къща все ми се смеят. Но Айрийн е още по-зле от мен. Тя и батерия не може да смени. Е, защо искахте да ме видите пак? – попита Джанис.

Страйк не искаше да рискува пак да я ядоса и възнамеряваше да ѝ зададе въпросите за Сачуел най-накрая. Извади бележника си, отвори го и каза:

– Изникнаха две неща след последната ни среща. За първото попитах доктор Гупта, но той не можа да ми услужи, та се надявах вие да ми помогнете. Случайно да знаете нещо за мъж, на име Николо Ричи, понякога наричан с прякор Мръсника?

– Аха, онзи стар гангстер – каза Джанис. – Знаех, че живее в Клъркънуел, но не съм се срещала с него. Защо се интересувате... О, да не би Айрийн да ви е говорила за онова в основите?

– За кое? – попита Страйк.

– О, не е нищо всъщност. В началото на седемдесетте, когато се правеха масови преустройства из Клъркънуел, се разнесе слух, че строители открили труп, заровен под една от съборените сгради. Говореше се, че гангстерите от Малката Италия са го скрили там още през четиресетте години. Но Еди... Еди на Айрийн, строителят, за когото тя се ожени... Те така се и запознаха, в местния пъб, по времето на онези преустройства... Та Еди каза, че това били врели-некипели. Аз въобще не повярвах, но Айрийн май се беше вързала – каза тя и натопи бисквита в чая си.

– И какво общо има това с Марго? – попита Страйк.

– След изчезването на Марго имаше теория, че трупът ѝ е пос­тавен в открити основи и залят с бетон. През седемдесет и четвърта още продължаваха със строежите.

– Хората намекваха ли, че Ричи я е убил? – попита Страйк.

– Господи, не! – възкликна Джанис и се засмя шокирана. – Какво общо би могъл да има Ричи Мръсника с Марго? Всичко беше заради онези стари слухове. Те дадоха храна на фантазиите, че тела може да се скриват под бетон. Хората понякога са страшно глупави. Моят Лари ми каза... той беше строител... че никой от работниците не е виждал прясно излят бетон, като е отивал на работа.

– Наясно ли бяхте, че Ричи е присъствал на коледното парти в „Сейнт Джон“?

– Какво? – попита с пълна уста Джанис.

– Той и още двама мъже са дошли към края на партито, вероятно за да отведат Глория у дома.

– Какво, какво? – непресторено смаяна, отново попита Джанис. – Ричи Мръсника и Глория? Хайде стига бе... Това да не е, защото... Вижте, не бива да обръщате внимание на Айрийн, не и на темата Глория. Айрийн... ами тя има навик да се увлича. Никога не е харесвала много Глория. И понякога дрънка, чула-недочула. Аз не знам семейството на Глория да е имало връзки с криминални типове. Айрийн твърде много е гледала филмите от „Кръстникът“. Първия го гледахме заедно на кино, после отидох сама да го гледам още два пъти. Умирам си за Джеймс Каан – въздъхна тя.

– Ричи със сигурност е бил на служебното парти – каза Страйк. – Научих, че се е появил в самия му край.

– Ами тогава аз вече съм си била тръгнала. Бързах да се прибера при Кев. Ричи още ли е жив?

– Да – отговори Страйк.

– Трябва да е доста стар вече, а?

– Стар е.

– Странно все пак, какво би дирил Ричи в „Сейнт Джон“?

– Надявам се да узная – каза Страйк и отгърна нова страница в бележника си. – Искам да ви попитам за Джоузеф Бренър. Помните ли семейството, за които мислехте, че се наричат Апълторп? Открих...

– Нима сте ги издирили? – Джанис изглеждаше силно впечатлена. – И как се казват всъщност?

– Аторн.

– Аторн! – възкликна Джанис с облекчение. – Знаех си, че не е Апълторп. Това ме тормозеше дни наред след... Как са те? Да не би да са в някой дом или...

– Все още живеят заедно в стария апартамент – отговори Страйк – и според мен се справят съвсем прилично.

– Надявам се да имат някаква подкрепа.

– Да, наглежда ги социална работничка, която изглежда на тяхна страна. И това ме води към въпроса ми. Социалната работничка каза, че след смъртта на Гуилерм Дебора е разкрила как... – Страйк се поколеба. – Ами, както се изрази социалната работничка, Гуилерм е действал като... ъъ... сутеньор на Дебора.

– Какъв е бил? – заекна Джанис и усмивката се стопи от лицето ѝ.

– Неприятно е, знам – изрече без емоции Страйк. – Когато разговарях с Дебора, тя ми каза, че доктор Бренър я посещавал у дома. Каза, че той... искал от нея да си свали гащите...

– Не! – възкликна Джанис с инстинктивно отвращение. – Не, има нещо нередно тук. Не би се случило така, ако тя е имала нужда от интимен преглед. Би се провел в медицинската служба.

– Не споменахте ли, че тя страдала от агорафобия?

– Ами... да, но...

– Самхайн, синът, спомена за доктор Бренър, че бил „дърт мръсник“.

– О... но... не... трябва да е било преглед, може би след раждането на бебето? Но би следвало да го направя аз, медицинската сестра. Ето това вече ме разстрои – избъбри Джанис, изпаднала в силен смут. – Дали сте чули правилно... не, направо съм потресена. Аз посетих къщата само веднъж да видя детето и тя не ми проговори нито дума. Естествено, бащата беше там и ми разправяше за магическите си сили. Тя вероятно е била твърде уплашена, за да... О, не, наистина съм потресена.

– Съжалявам – каза Страйк, – но трябва да попитам. Чували ли сте някога Бренър да е използвал услугите на проститутки? Не се ли шушукаше за него?

– Не, нито дума – отсече Джанис. – Бих казала на някого, ако бях чула нещо такова. Би било неетично в нашата сфера на дейност.

– Според бележките на Талбът някой е твърдял, че е видял Бренър в Майкъл Клиф Хаус във вечерта на изчезването на Марго – уведоми я Страйк. – Самият Бренър е дал показания, че си е отишъл право у дома.

– Майкъл Клиф Хаус... това е високата сграда на Скинър Стрийт, нали? Имахме пациенти там, но иначе... – Джанис изглеж­даше разтърсена. – Разстроихте ме – повтори тя. – Горката жена на Аторн... А аз защитавах доктор Бренър пред всеки срещнат заради преживяното от него през войната. Само преди две седмици ми гостува синът на Дороти, седеше на вашето място...

– Карл Оукдън е бил тук? – попита остро Страйк.

– Да – кимна Джанис. – Той беше този, дето не си изтри краката. Размаза кучешко лайно по целия ми килим.

– Какво искаше?

– Престори се, че просто се отбил да ме навести – отвърна Джанис. – Човек би помислил, че не бих го познала след толкова време, но не изглеждаше особено различен. Та така де, седеше на креслото, на което сте вие сега, и ми дрънкаше всякакви щуротии за едно време и как майка му ме помнела с голяма симпатия – ха! Дороти Оукдън да ме помни със симпатия? Дороти смяташе мен и Айрийн за разтурени момичета с полите ни над коленете и посещенията ни заедно в пъба. Той ви спомена – отбеляза Джанис и му отправи изучаващ поглед. – Искаше да знае дали съм се срещала вече с вас. Написал книга за Марго, но тя така и не стигнала до книжарниците. Беше ядосан по този повод. Разправи ми всичко за нея, като беше тук. Сега смятал да пише нова книга и тъкмо вие сте го били заинтересували по темата. Прочутият детектив, решил случая. Или прочутият детектив, нерешил случая. Карл и двете биха го устройвали.

– Какво каза той за Бренър? – попита Страйк.

Щеше да обмисли в подходящ момент намеренията на биограф аматьор да им се пречка в случая.

– Каза, че доктор Бренър бил садистичен дъртак и аз взех, че започнах да се застъпвам за него... А ето че сега чувам от вас това за Дебора Аторн...

– Оукдън каза, че Бренър е бил садистичен? Това е силна дума.

– И аз така реших. Карл заяви, че никога не го е харесвал, че доктор Бренър често посещавал къщата на Дороти, за неделен обяд например, което аз никога не бях подозирала. Винаги съм ги смятала само за колеги. Най-вероятно доктор Бренър е отпращал Карл. Беше ужасно хлапе и го виждам, че е пораснал като злопаметен човек.

– Ако Оукдън се появи пак – каза Страйк, – съветвам ви да не го пускате. Имайте предвид, че е лежал в затвора, задето е мамил... – в последния момент се спря да не каже „стари“ – самотни жени, за да им измъкне парите.

– О! – смая се Джанис. – Дявол го взел. Най-добре да предуп­редя Айрийн. Каза, че и при нея щял да намине.

– Основно от Бренър ли се интересуваше, като ви посети?

– Не, най-вече от вас, но всъщност говорихме за Бренър повече, отколкото за всеки друг в медицинската служба.

– Госпожо Бийти, дали все още имате онзи вестник с некролога на Бренър? Споменахте, че сте го запазили.

– О, да – отвърна Джанис и погледна към чекмеджето на шкафа с порцеланови съдове. – И Карл искаше да го види, като чу, че го имам...

Тя се надигна от канапето и отиде до шкафа. Улови се за полицата над камината, коленичи, отвори чекмеджето и взе да рови.

– Изрезките ми са малко разбъркани. Айрийн ме смята за вманиачена, дето ги събирам – добави тя, бръкнала до китка в съдържанието на чекмеджето. – Тя не си пада много по новини и политика, но аз винаги съм пазила интересни материали: на тема медицина например, а също, няма да ви лъжа, любопитни истории за кралските особи.

Тя задърпа ъгъла на картонена папка.

– Айрийн може да ме мисли за чудачка, но не виждам нищо лошо да си пазя разни житейски истории.

Измъкна папката и се придвижи на колене до масичката.

– Какво толкова сбъркано има да пазиш некролози? Не е по- различно от събирането на снимки.

Тя отвори папката и заразлиства изрезките, някои от които пожълтели от старост.

– Ето това например го запазих за нея, за Айрийн – размаха Джанис статия за босилека. – Пише, че помага при проблеми с храносмилането. Рекох си, че не е зле Еди да засади босилек в градината. Тя пие прекалено много хапчета за червата си, а те колкото помагат, толкова и вредят. Но не иде ли под формата на таблетка, Айрийн не ще и да го знае... Принцеса Даяна – въздъхна Джанис и размаха възпоминателна първа страница от вестник. – Голяма почитателка ѝ бях...

– Може ли? – посегна Страйк към изрезките.

– Моля, разглеждайте. – Джанис погледна над очилата си към статията, която държеше Страйк. – Тази е за диабета и е много интересна. Нещата в медицината много се промениха, откакто се пенсионирах. Кръщелникът ми има диабет тип едно. Ще ми се да се държа в курса на нещата... А тази в другата ви ръка е за дете, което е умряло от перитонит, нали?

– Да – потвърди Страйк, като погледна изрезката, покафеняла през годините.

– Да – пророни мрачно и Джанис. – Той е причината да стана медицинска сестра. Покрай него ми влезе в главата. Живееше през две врати от нас, като бях малка. Изрязах я, та да имам единствената му снимка за спомен. Изплаках си очите тогава. Бяха повикали лекар – процеди Джанис с леден тон, – а той така и не дойде. За дете от средната класа би се отзовал, всички го знаехме, но кого го бе грижа за малкия Джони Маркс от „Бетнал Грийн“? Имаше критики срещу лекаря, но не го лишиха от права. Ако има нещо, което да мразя, то е различното отношение към хората в зависимост от това къде са родени.

Без да схваща иронията в ситуацията, отмести настрани куп снимки на кралски особи и вече изглеждаше озадачена.

– Ама къде е некрологът на доктор Бренър?

Все така на колене, се премести при чекмеджето и отново разрови там.

– Не, няма го – каза Джанис и се върна при масичката. – Това е много странно.

– Мислите ли, че Оукдън може да го е взел? – предположи Страйк.

Джанис вдигна лице към него.

– Този нагъл никаквец – изрече бавно. – Можеше просто да ме помоли, по дяволите.

Събра отново изрезките в папката, върна я обратно в чекмеджето, хвана се за полицата на камината, та да се изправи, и коленете ѝ отново силно изпукаха. Тя се отпусна с облекчение на канапето и каза:

– Още от малък му шареха ръцете на това момченце.

– Кое ви кара да го кажете?

– В медицинската служба установявахме липса на пари.

– Сериозно? – показа учудване Страйк.

– Да. Особено след изчезването на Марго. Малки суми пари. Всички освен мен мислеха, че е Уилма. Винаги съм подозирала, че е Карл. Отбиваше се след училище, а също и през ваканциите. Подшушнах на доктор Гупта, но може би не е искал да разстройва Дороти и се оказа по-лесно Уилма да бъде уволнена. Вярно, имаше други проблеми с Уилма... тя пиеше – каза Джанис, – а и чистенето ѝ не беше много добро. Тя нямаше как да докаже, че не е вземала пари, и след едно ведомствено събрание напусна. Бездруго виждаше накъде вървят нещата.

– И спряха ли кражбите? – поинтересува се Страйк.

– Да – отговори Джанис, – но какво от това? Карл може да е решил, че е по-добре да престане, след като за малко не бе заловен.

Страйк, склонен да се съгласи с нея, каза:

– Имам само още два въпроса. Първият се отнася до жена, на име Джоана Хамънд.

– И аз трябва да знам коя е тя, така ли?

– Била е приятелката на Стив Даутуейт...

– ... която се самоуби, да – припомни си Джанис.

– Спомняте ли си дали тя беше регистрирана в медицинската служба „Сейнт Джон“?

– Не, не беше. Мисля, че те живееха в Хокстън.

– Така че Марго не е имала връзка със съдебния лекар или други професионални контакти по повод нейната смърт?

– Не, и тя вероятно като мен не е и знаела за съществуването на тази жена, докато вече не бе мъртва и Стив не дойде да търси помощ. Обзалагам се обаче, че знам защо питате – каза Джанис. – Талбът си бе наумил твърдо, че Стив е Касапина от Есекс. Все около Стив въртеше нещата при всички интервюта, които проведе с мен. А искрено казано, Стив Даутуейт беше нежна душа. Израснала съм покрай неколцина наистина склонни към насилие мъже. Баща ми беше един от тях. Познавам този тип, Стив определено не принадлежеше към него.

Страйк си припомни колко умиляваща бяха намирали някои жени привидната уязвимост на Денис Крийд, затова просто кимна.

– Талбът ме пита дали някога съм посещавала Джоана в качеството си на сестра. Казах му, че тя не беше пациентка на „Се­йнт Джон“, но това не го обезсърчи. Настояваше да му кажа дали все пак не съм намирала нещо съмнително в нейната смърт. Все му повтарях: „Никога не съм виждала тази жена. Откъде бих мог­ла да знам?“. Честно казано, в един момент много ми дотегна да бъда третирана като някаква циганка врачка. Казах на Талбът да задава тези въпроси на съдебния лекар, не на мен.

– А да знаете имало ли е смърт, която да е тревожила Марго? – попита Страйк. – Смърт, която да е категоризирана като естествена или плод на нещастен случай, а тя да я е намирала за съмнителна?

– Кое ви кара да ме питате това? – поиска да узнае Джанис.

– Просто се опитвам да изясня нещо, което Талбът е оставил в бележките си. Според него Марго е имала подозрения относно истинската причина за нечия смърт. И вие сте спомената във връзка с тази смърт.

Кръглите сини очи на Джанис се разшириха зад очилата.

– Спомената сте като свидетел на нещо или като присъствала – поясни Страйк. – Няма и намек за обвинение към вас.

– Силно се надявам да няма! – изрече натъртено Джанет. – Не, не съм ставала свидетел на нищо. Иначе бих го казала, нали така?

Настъпи кратка пауза, която Страйк намери за разумно да не нарушава, и то се знае, Джанис отново заговори:

– Вижте, не мога да говоря от името на Марго четиресет години по-късно. Нея я няма вече. Не е справедливо спрямо никого от нас. Не искам да сея подозрения след всичкото това време.

– Просто се опитвам да елиминирам възможни посоки – каза Страйк.

Последвалата пауза бе по-дълга. Погледът на Джанис се отклони към подноса за чай, после към снимка на покойния ѝ партньор с неговите жълти зъби и сънени кротки очи. Накрая тя въздъхна и каза:

– Добре, но искам да си запишете, че това бе идея на Марго, не моя, чухте ли? Аз никого не обвинявам.

– Разбира се – отвърна Страйк с химикалка, приготвена над листа.

– Ами хубаво тогава... Беше много деликатно, при положение че тя ни беше колежка... имам предвид Дороти.

Дороти и Карл живееха с майката на Дороти. Името ѝ беше Мод, макар че не бих си го припомнила, ако Карл не бе идвал онзи ден. Докато си приказвахме, споменах баба му и той я нарече „прок­летата Мод“, не „баба“. Та Мод имаше инфекция на крака, рана, която не заздравяваше. Имаше нужда от превръзки и грижи, така че често посещавах дома им. Всеки път, като бях там, тя ми казваше, че къщата е нейна собственост, не на Дороти. Била позволила на дъщеря си и внука си да живеят при нея. Обичаше да го повтаря. Даваше ѝ някакво чувство на власт. Надали е било много забавно да се съжителства с нея. Вкисната старица беше. С нищо не можеше да ѝ се угоди. Все мърмореше, че внукът ѝ бил разглезен, но както казах, той беше истинско малко чудовище като дете, тъй че за това не мога да я виня. Така или иначе, преди раната на крака ѝ да е заздравяла, тя умря от падане по стълбите. Вярно, че ходеше малко трудно, защото се беше залежала с този болен крак, нужен ѝ беше бастун. Случва се хората да падат по стълби и очевидно при стар човек това може да има сериозни последствия, но... Седмица след това Марго ме повика в кабинета си да говорим и останах с впечатление, че изпитва безпокойство по повод случая. Не го каза изрично, просто ме попита за мнението ми. Разбирах накъде бие... но какво можехме да направим ние? Не бяхме присъствали, когато е паднала, а семейството твърдеше, че били долу и просто чули шума, а тя се озовала в основата на стълбите в безсъзнание. Почина две вечери по-късно в болница. Дороти не показа никаква емоция, но Дороти поначало по никакви поводи не демонстрираше емоция. Какво можехме да сторим? – повтори Джанис и вдигна ръце с обърнати нагоре длани. – Ясно ми беше какво става в главата на Марго, защото Мод бе собственичката на къщата, а сега Дороти и Карл бяха удобно настанени в нея и... Това са неща, които лекарят обмисля по силата на своята професия, връщат му се постоянно, чуди се не е ли пропуснал нещо. Но Марго така и не предприе нищо по въпроса и доколкото знам, нямаше никакви последствия. Ето, това е – завърши Джанис видимо облекчена. – Сега вече знаете.

– Благодаря ви – каза Страйк и си записа бележка. – Много ми беше полезно. Кажете, споменахте ли го някога на Талбът?

– Не – отвърна Джанис, – но някой може да го е направил. Всички знаеха, че Мод е умряла и как е станало, защото Дороти си взе почивен ден за погребението. Честно ще ви кажа, че при пос­ледните си интервюта с Талбът просто исках да се махна от там. Той най-вече ме караше да му разправям сънищата си. Тръпки ме побиваха. Цялата тази история беше сбъркана и плашеща.

– Сигурен съм, че е било така – каза Страйк. – Остана да ви попитам само още едно нещо и приключваме. Съдружничката ми е успяла да открие Пол Сачуел.

– О – каза Джанис без никакви признаци за смущение или дискомфорт. – Това беше бившето гадже на Марго, нали?

– Да. И бяхме изненадани да узнаем, че сте се познавали.

Джанис го погледна неразбиращо.

– Какво?

– Че сте се познавали – повтори Страйк.

– Аз и Пол Сачуел? – леко се засмя Джанис. – Никога не съм го виждала дори!

– Нима? – Страйк я наблюдаваше внимателно. – Като чул, че вие сте ни казали как Марго е била забелязана в Лемингтън Спа, много се ядосал. Точните му думи били – Страйк прочете от бележника си, – „че сте се опитвали да му създавате неприятности“.

Настана дълго мълчание. Помежду кръглите сини очи на Джанис се появи бръчка от смръщване. Накрая тя попита:

– Той по име ли ме е споменал?

– Не – отвърна Страйк. – Всъщност, изглежда, го е бил забравил. Помнеше ви само като „сестрата“. Също така казал на Робин, че с Марго не сте се харесвали.

– Казал е, че Марго не е харесвала мен? – попита тя с ударение върху последната дума.

– Боя се, че да.

– Но... съжалявам, не може да е така – каза Джанис. – Ние се разбирахме чудесно! С изключение на онзи случай с Кевин и стомаха му... тогава наистина бях рязка с нея, но знаех, че тя е пос­тъпила така с добри намерения. Мислела е, че ми прави услуга, като го е прегледала... Аз се засегнах, защото... Ами като майка се настройваш отбранително, ако мислиш, че друга жена те съди как не се грижиш както трябва за детето си. Бяхме сами с Кев, а... като си сам и цялата отговорност е твоя, си по-чувствителен.

– Но защо Сачуел е казал, че го познавате и че искате да го забъркате в неприятности?

Последвалата тишина бе нарушена само от минаващ влак отвъд живия плет, а след грохота му безмълвието в дневната се зат­вори като сапунен мехур, в който детективът и бившата медицинска сестра се наблюдаваха един друг, без да говорят.

– Мисля, че вече знаете – каза накрая Джанис.

– Какво да знам?

– Не ми ги пробутвайте тия. Толкова случаи сте разрешили, не сте глупав човек. Според мен вече го знаете, а сега се опитвате да ме сплашите, та да ви го кажа сама.

– Със сигурност не се опитвам да ви сплаша...

– Знам, че не я харесахте – рязко изрече Джанис. – Говоря за Айрийн. Не си правете труд да се преструвате. Наясно съм, че ви подразни. Ако не можех да разчитам настройката на хората, не бих могла да си върша добре работата, тя включваше посещения в домове на непознати. А аз бях много добра в работата си – заяви Джанис и някак думите ѝ не прозвучаха арогантно. – Чуйте, вие видяхте Айрийн в едно от настроенията ѝ да се прави на интересна. Много беше възбудена, че ще се срещне с вас, и всякак се мъчеше да се покаже голямата работа. За жените не е лесно да живеят сами, когато са свикнали на обкръжение. Дори и на мен, като се върнах от Дубай, ми бе нужно известно пренастройване. Свикваш семейството ти да е около теб, а после отново се озоваваш сама в празната къща... На мен не ми пречи да съм в собствената си компания, но Айрийн не го понася. Тя се показа като много добра приятелка към мен. Помагаше ми финансово след смъртта на Лари, когато си нямах нищичко. Винаги съм била добре дошла в дома ѝ. Правим си компания една на друга, знаем се от дълги години. Е, може и да си придава важност и да се големее, но какво от това? Много хора го правят...

Настъпи нова кратка пауза.

– Чакайте тук – заяви Джанис решително. – Трябва да се обадя по телефона.

Тя стана и излезе от стаята. Страйк зачака. Зад тюлените завеси слънцето внезапно се показа иззад куршумен на цвят облак и стъклената каляска на Пепеляшка върху полицата на камината ярко засия.

Джанис се върна с мобилен телефон в ръката си.

– Не отговаря – съобщи обезпокоена.

Седна отново на канапето. Настана поредната пауза.

– Добре – каза накрая Джанис, сякаш Страйк я бе подканил да заговори. – Не аз бях тази, която Сачуел познаваше, а Айрийн. Само не си мислете, че е сторила нещо нередно. Поне не в криминален смисъл. Това ужасно я безпокоеше впоследствие. Разтревожих се за нея... О, господи – изпъшка Джанис. Пое дълбоко дъх, после изрече: – Добре, хубаво... По онова време тя беше сгодена с Еди. Еди беше много по-възрастен от Айрийн. Боготвореше земята, по която тя стъпваше, а и тя също го обичаше. Наистина – настоя Джанис, макар Страйк да не беше противоречил. – Страшно много ревнуваше, ако Еди само погледнеше друга... Но самата Айрийн обичаше да пийне и да пофлиртува. Беше безобидно. В повечето случаи безобидно. Този Сачуел имаше група, нали?

– Точно така – потвърди Страйк.

– Айрийн ги видяла да свирят в някакъв пъб. Не бях с нея вечерта, когато се е запознала със Сачуел. Узнах за това едва след изчезването на Марго. И тъй, гледала тя Сачуел и... ами… харесала го. След като групата приключила участието си, видяла го да влиза в бара и да отива право при Марго, която стояла в един ъгъл, облечена с шлифера си. Айрийн решила, че Сачуел трябва да е видял Марго от сцената. Самата Айрийн не я била забелязала, защото стояла отпред с приятели. И тъй, гледала ги, докато Сачуел и Марго провели разговор, много кратък, така каза Айрийн, а после той явно прераснал в спор. В един момент според Айрийн Марго я забелязала и тогава Марго си излязла. Тогава Айрийн отишла при Сачуел и му казала, че много харесала групата, оттам нещата поели в съответната посока и... да.

– Защо Сачуел я е помислил за медицинска сестра? – попита Страйк.

Джанис направи гримаса.

– Да ви кажа право, глупавото момиче все за такава се представяше пред мъжете, като я заговореха. Преструваше се на медицинска сестра, защото на мъжете това им харесваше. И успяваше да ги заблуди, защото знаеше разни медицински термини, беше чувала имена на лекарства и прочее, макар че повечето ги бъркаше горката – добави Джанис и извъртя очи нагоре.

– Еднократен секс ли са имали, или...?

– Не, продължило е две-три седмици. Но дотам. Изчезването на Марго сложи край на тази авантюра. Сам можете да си представите. Ала през тези седмици Айрийн била много увлечена. Тя обичаше Еди, смяташе го за голямо завоевание, тъй като бе зрял мъж с успешен бизнес, а и искаше да се ожени за нея, но... Странно е, нали? – промълви Джанис. – Като махнеш настрани всичко, ние сме си просто животни. Била хлътнала до уши по Сачуел, но само през този кратък период. Постоянно се опитвала да го вижда, издебвала го... Обзалагам се, че го е стреснала до смърт – гласеше трезвата преценка на Джанис. – От това, което тя ми разправи после, съдя, че я е вкарал в леглото само да направи напук на Марго, защото нея всъщност е искал той. Айрийн го осъзна твърде късно. Просто беше използвана.

– Значи, историята на Айрийн за болен зъб... която после се е превърнала в история за обиколка по магазините...

– Да – тихо каза Джанис. – Била е със Сачуел този следобед. А касовата бележка е взела от сестра си, за да я използва пред полицията. Научих го едва по-късно. Проля реки от сълзи в апартамента ми и си каза всичко. Та с кого друг би могла да го сподели? Не и с Еди или с родителите си. Ужасена беше да не излезе наяве и така да изгуби Еди. Дотогава вече се бе освестила. Искаше само Еди и беше уплашена той да не я зареже, ако узнае за Сачуел. А самият Сачуел почти в прав текст казал на Айрийн при последната им среща, че я е използвал, за да си върне Марго. Бил ѝ ядосан, задето казала, че е дошла да чуе групата само от любопитство, и че му се опънала, когато се опитал да я убеди да отидат у тях. Дал ѝ онзи дървен викинг. Носел го у себе си с надежда, че тя ще се появи вечерта. Според мен е очаквал тя да се размекне, като го получи, и това да е краят с Рой... Сякаш малка дървена кукла е достатъчна, че да загърбиш дете и брак... Наговорил гадни неща за Марго пред Айрийн... Хитруша, дето само дразни мъжа, било най-мекото, което изрекъл за нея. Само че, след като Марго изчезна и се намеси полицията, Сачуел се обадил на Айрийн и ѝ заръчал да не споменава нищо от това, което е казал в яда си за Марго. Умолявал я пред никого да не обелва дума за тях двамата и нещата спряха дотам. Аз бях единствената, която знаеше, но също си затварях устата, защото... ами така правиш, като е замесен приятел, нали?

– А когато Чарли Рамидж ви каза, че е видял Марго в Лемингтън Спа – подхвана Страйк, – бяхте ли наясно...

– Че Сачуел е от там ли? Тогава не го знаех, но по-късно излезе новинарски репортаж за стар чудак от Лемингтън Спа, който забил в предния си двор табела „Обединение на белите срещу нашествието на цветнокожите“. Аз и Лари бяхме излезли на вечеря с Еди и Айрийн и Еди заговори за тоя старец расист от новините. После, когато с Айрийн отидохме до тоалетната, тя ми каза: „Лемингтън Спа е родното място на Пол Сачуел“. Не го беше споменавала пред мен от цяла вечност. Няма да ви лъжа, изпитах силен дискомфорт, когато го узнах от нея. Помислих си: боже мой, ами ако Чарли Рамидж наистина е видял Марго? Ами ако тя е избягала с бившето си гадже? Но после се запитах: ако Марго е отишла само толкова далече, колкото е Лемингтън Спа, как така не е била забелязана после? Та това не е Тимбукту все пак.

– Не, не е – съгласи се Страйк. – И само това ли ви каза Айрийн за Марго и Сачуел?

– Ами то е предостатъчно, не мислите ли? – отвърна Джанис. Бяло-розовият ѝ тен изглеждаше помръкнал след разговора със Страйк, вените под очите ѝ бяха потъмнели. – Чуйте, не притеснявайте Айрийн, моля ви. Не ѝ личи, но е много мека душа под тази глупава фасада. Измъчват я тревоги.

– Не виждам причина да я притеснявам – каза Страйк. – Извънредно отзивчива бяхте, госпожо Бийти, благодаря ви. Сега ми се изясниха много неща.

Джанис се отпусна на облегалката на канапето и се смръщи към Страйк.

– Пушач сте, нали? – попита внезапно. – Подушвам ви. Не ви ли забраниха цигарите след ампутацията?

– Опитаха се – призна Страйк.

– Много вредни са за вас – посочи тя. – Ще препятстват подвижността ви, когато остареете. Лоши са за кръвообращението и кожата. Трябва да ги откажете.

– Знам, че трябва – каза Страйк, усмихна ѝ се и прибра бележника в джоба си.

Джанис го погледна с присвити очи.

– Случайно сте били наблизо? Не на мене тия.

51

Куполовидните оръдейни кули на Лондонската кула се издигаха зад стената от мръсно жълти тухли, но Робин нямаше свободно внимание, което да пилее за древни забележителности. Не само че срещата, уредена от нея без знанието на Страйк, щеше да започне след трийсет минути, а тя бе на километри далече от мястото, където очакваше да е в един часа, ами и тази част на Лондон ѝ бе съвършено непозната. Тичаше с телефона си в ръка и постоянно поглеждаше към картата на екрана.

След няколко крачки телефонът иззвъня. Като видя, че е Страйк, тя отговори.

– Здравей. Току-що се видях с Джанис.

– О, чудесно – каза Робин с усилие да не звучи задъхана и в същото време се оглеждаше да види знак за метро или такси. – Нещо интересно?

– Колкото щеш – отвърна Страйк, крачещ по „Найтингейл Гроув“. Въпреки неотдавнашния си разговор с медицинската сес­тра, току-що бе запалил цигара „Бенсън енд Хеджис“. Хладният вятър отнасяше мигом дима от устните му при всяко издишване. – Къде си в момента?

– На „Тауър Бридж Роуд“ – отвърна Робин, като все така подтичваше и напразно се оглеждаше да види знак за метрото.

– Мислех, че тази сутрин си подир Шефа на Хитреца.

– Бях – отвърна Робин. Май беше най-добре Страйк да узнае незабавно за случилото се. – Оставих го с Баркли на Тауър Бридж.

– Като казваш „с“ Баркли...

– Може би вече си говорят, не знам – каза Робин. Не ѝ бе възможно да приказва нормално, тичайки, затова намали крачка до бързо ходене. – Корморан, изглеждаше, сякаш ШХ се канеше да скочи.

– От Тауър Бридж? – смая се Страйк.

– А защо не от Тауър Бридж? – попита Робин, като зави на натоварено кръстовище. – Беше най-близката висока конструкция...

– Но офисът му изобщо не е близо до там...

– Слезе на „Монюмънт“ както винаги, но не отиде на работа. Погледа известно време офис сградата си, после се отдалечи. Мис­лех, че просто иска да се разтъпче, но после той се отправи към Тауър Бридж и застана там, втренчен надолу във водата.

Робин бе прекарала четиресет тревожни минути да наблюдава ШХ как се взира в реката с цвят на цимент долу, с увиснало в ръката му куфарче, докато зад него се носеше грохотът на минаващите превозни средства. Съмняваше се, че Страйк би могъл да си представи колко се бе изтормозила, докато чакаше Баркли да дойде да я смени.

Все още нямаше и помен от знак за метростанция. Робин отново затича.

– Мислех да го заговоря – каза тя, – но се боях да не го стресна и да го накарам да скочи. Знаеш колко е едър, не бих могла да го задържа.

– Ама наистина ли мислиш, че той...?

– Да – потвърди Робин, като се помъчи да удържи тържествуването в тона си. Бе зърнала кръглия червен знак на метрото през пролука в движението и затича по-бързо. – Изглеждаше напълно обезнадежден.

– Тичаш ли? – попита Страйк, който вече чуваше тропота на краката ѝ по земята дори през шума на трафика.

– Да – отвърна Робин и добави. – Закъснявам за зъболекар.

Съжаляваше, че от по-рано не бе измислила по-основателна причина за отсъствието си от интервюто на Джанис Бийти, и бе решила да се придържа към тази версия, ако Страйк попиташе отново.

– А, да, вярно – промърмори Страйк.

– Добре, че Баркли дойде да ме смени – каза Робин, докато се провираше покрай пешеходците. – Той също остана с впечатление, че ШХ се кани да скочи, и каза...

Вече я присвиваше отстрани под ребрата.

– ... каза, че ще се опита да поговори с него. Тогава си тръгнах. Баркли поне е достатъчно як... да го удържи, ако опита нещо – завърши, останала без дъх.

– Но това също означава, че ШХ ще разпознава Баркли в бъдеще – изтъкна Страйк.

– Да, ясно ми е – отговори Робин и отново забави крачка, почти стигнала до стълбите към метрото, и започна да се разтрива отстрани. – Но като се има предвид, че май се канеше да сложи край на живота си...

– Разбрах – каза Страйк и спря под сянката на метростанция „Хидър Грийн“ да си допуши цигарата. – Просто обмислям логистиката. Разбира се, ако извадим късмет, той може да си излее душата пред Баркли и да узнаем с какво го държи Хитреца. Понякога отчаяните хора имат желание да...

– Корморан, трябва да затварям – каза Робин, достигнала вече входа на метростанцията. – Ще се видим в офиса, като приключа със зъболекаря, и ще ми разправиш за Джанис.

– Добре, става – отвърна Страйк. – Надявам се да не боли.

– Кое да не боли? О, при зъболекаря, да. Няма, само профилактичен преглед е – каза Робин.

Много съм убедителна, няма що, помисли си, ядосана на себе си, като пъхна телефона в джоба си и затича по стълбите към метрото.

След като вече беше във влака, съблече сакото си, защото се бе изпотила от тичането, и пооправи косата си, като гледаше отражението си в тъмния мръсен прозорец насреща. Евентуално самоубийствените намерения на ШХ, несръчните лъжи, поднесени на Страйк, и потенциалните рискове, които носеше предстоящата ѝ среща, я правеха нервна. Преди две години бе имало друг случай, когато Робин бе решила да следва своя линия на разследване и да я запази в тайна от Страйк. В резултат Страйк я бе уволнил.

Това е различно – помъчи се да убеди сама себе си, като приглаждаше потните кичури коса на челото си. – Няма да възрази, ако се получи. И той иска същото.

Двайсет минути по-късно излезе от метростанция „Тотнъм Корт Роуд“ и забърза с наметнато сако към сърцето на Сохо.

Едва когато наближи „Звездно кафе“ и видя табелата над входа, регистрира съвпадението в името. Застави се да не мисли за астероиди, хороскопи и знамения и влезе в кафето с червен теракотен под и кръгли дървени маси. Стените бяха декорирани със старомодни постери, един от които рекламираше ЦИГАРИ „РОБИН“. Точно под него, вероятно преднамерено, бе седнал възрастен мъж с черно яке, с набраздено от спукани капиляри лице и гъста побеляла коса, пригладена с гел в прическа, която май не бе променяна от петдесетте години насам. От другата му страна седеше тийнейджърка с дълга неоновожълта коса и пишеше съобщение на телефона си. Не вдигна поглед, докато Робин не застана до масата им.

– Господин Тъкър? – попита Робин.

– Да – отвърна мъжът с дрезгав глас и разкри криви потъмнели зъби. – Госпожица Елакот?

– Робин – усмихна му се тя и си стиснаха ръцете.

– Това е внучката ми Лорън – каза Тъкър.

– Здрасти – вдигна за кратко Лорън поглед от телефона си.

– Ще си взема кафе. Да ви донеса ли нещо?

Те отклониха предложението. Докато Робин си поръчваше на бара кафе с мляко, усещаше върху себе си погледа на възрастния човек. При разговора им по телефона Брайън Тъкър бе говорил в продължение на четвърт час без прекъсване за изчезването на най-голямата му дъщеря Луиз през 1972 година и за непрестанните си опити оттогава да докаже, че Денис Крийд я е убил. Рой Фипс бе нарекъл Тъкър „полупобъркан“. Макар засега Робин да не бе склонна да стига толкова далеч, нямаше съмнение, че той е напълно обсебен от Крийд и от своя поход в търсене на справедливост.

Когато Робин се върна на масата на Тъкър и седна с кафето си, Лорън прибра телефона. Неоновите екстеншъни на косата ѝ, татуировката на еднорог на ръката над китката, очевидно изкуствените мигли и обеленият лак на ноктите ѝ бяха в пълен контраст с невинното лице с трапчинки, видимо под агресивно положения грим.

– Дойдох да съм в помощ на дядо – каза тя на Робин. – Напос­ледък трудно се движи.

– Добро момиче е тя – каза Тъкър. – Много добро.

– Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен – каза Робин на двама им. – Много съм ви признателна.

Отблизо подутият нос на Тъкър приличаше на ягода, както бе осеян с черни точки.

– Не, аз съм ви благодарен, госпожице Елакот – изрече той с ниския си дрезгав глас. – Мисля, че този път ще позволят да се случи, наистина го вярвам. И както казах по телефона, не го ли направят, ще проникна в телевизионното студио...

– Е, дано не се стигне до нещо толкова драстично... – подхвана Робин.

– Заявих им го и това доста ги поразтърси. Плюс, че вашият контакт се задейства в Министерството на правосъдието – призна той и се втренчи в Робин с малките си кървясали очи. – Отдавна трябваше да ги заплаша с медиите. С тези хора не стигаш доникъде, ако играеш по правилата, отбутват те с тяхната бюрокрация и така наречени експертни мнения.

– Мога да си представя колко трудно е било за вас – каза Робин, – но предвид това, че имаме шанс да вземем интервю от него, не бива да правим нищо, което би...

– Ще постигна правда за Луиз, та ако ще и това да ме убие – отсече Тъкър. – Нека ме арестуват. Това само ще означава по-голяма публичност.

– Но ние не бихме искали...

– Тя не иска да правиш нищо глупаво, дядо – намеси се Лорън. – Не желае да объркаш нещата.

– Не, няма, няма – рече Тъкър. Очите му бяха малки, осеяни с петънца и почти безцветни, потънали сред морави торбички. – Но това може да е единственият ни шанс, тъй че трябва да бъде изпълнено както трябва и с точния разпитващ.

– Той няма ли да се появи? – поинтересува се Лорън. – За Корморан Страйк питам. Дядо каза, че може да дойде.

– Не – отвърна Робин и видя как лицата на двамата Тъкър пом­ръкнаха. – В момента работи по друг случай, но всичко, което бих­те казали на Корморан, можете да го кажете на мен като негова съдруж...

– Той трябва да интервюира Крийд – заяви Тъкър, – не вие.

– Разбирам...

– Не, миличка, не разбирате – отсече Тъкър. – Това е целият ми живот. Крийд ми е по-ясен, отколкото на разните тъпаци, дето писаха книги за него. Изучих го. Той е изолиран от всякакво публично внимание в продължение на години. А шефът ви е знаменитост. Крийд ще иска да се срещне с него. Крийд, естествено, ще си вярва, че е по-умният. Ще иска да надвие шефа ви, да излезе победител. Ще е изкушен да види името си отново по вестниците. Той се храни от публичност. Ще е готов да говори, стига шефът ви да го накара да повярва, че си струва. Шефът ви е свестен, нали?

При почти всякакви други обстоятелства Робин би уточнила: „Всъщност е мой съдружник“, но сега, като много добре съзнаваше какво я питат, отвърна:

– Да, свестен е.

– Да, и на мен така ми изглежда – кимна Брайън Тъкър. – Когато вашият контакт се свърза с мен, потърсих го онлайн. Постигнал е впечатляващи успехи. Не дава интервюта, нали?

– Не.

– И това ми харесва – каза Тъкър. – Ангажиран е с тази професия по правилните причини. Но така или иначе, името му е известно и това ще се хареса на Крийд, както и фактът, че шефът ви е имал отношения със знаменитости. Крийд си пада по такива неща. Казах го на Министерството на правосъдието, и на вашия контакт го казах, искам Страйк да го направи, не желая полицията да го интервюира. Те направиха своя опит и всички знаем какво „постигнаха“. И без повече проклети психиатри, дето се мислят за много умни, а и помежду си не могат да се споразумеят вменяем ли е той, или не. Познавам Крийд. Разбирам го. Цял живот изучавам психологията му. Присъствах в съда във всеки ден от процеса. Те не го попитаха за Лу в съда, не и по име, но той осъществи с мен контакт с очи много пъти. Трябва да ме е разпознал и да е знаел кой съм, защото Лу ми беше одрала кожата. Когато го попитаха в съда за бижуто... Нали знаете за медальона на Лу?

– Да – отвърна Робин.

– Имаше го от няколко дни, преди да изчезне. Показала го на сестра си Лиз, майката на Лорън, нали така? – обърна се той към Лорън и тя кимна. – Пеперуда на верижка, нищо скъпо и тъй като бе в масово производство, от полицията казаха, че можело да е на всеки. Лиз си спомняше медальона по-различен, тъкмо това разколеба полицията, отначало тя не беше сигурна, че е на Лу, но призна, че го е видяла съвсем за кратко. Когато споменаха бижуто, Крийд погледна право към мен. Знаеше кой съм. Лу ми беше одрала кожата – повтори Тъкър. – Знаете ли какво обяснение е дал за бижутата, скрити под дъските на пода му?

– Да – отвърна Робин, – казал, че ги е купил, защото обичал да се облича в женски дрехи.

– Купил ги – заговори Тъкър през Робин, – та да се кичи, като е с женски дрехи.

– Господин Тъкър, по телефона казахте...

– Лу го е задигнала от онзи магазин, в който всички ходеха, как му беше името...?

– „Биба“ – подсказа Лорън.

– „Биба“ – повтори Тъкър. – Два дни, преди да изчезне, избягала от училище и същата вечер показала на Лиз, майката на Лорън, какво е откраднала. Лу беше мъчно момиче. Не се разбираше с втората ми съпруга. Майката на дъщерите ми почина, когато Лу беше на десет. Лу го понесе най-тежко, по-зле от другите две. Никога не хареса втората ми жена.

Той бе разправил всичко това на Робин по телефона, но все пак тя закима съчувствено.

– С жена ми имахме скандал с Лу сутринта, преди да изчезне, и Лу отново избягала от училище. Не го знаехме чак докато тя не се прибра у дома вечерта. Звънихме на всичките ѝ приятели, никой не я беше виждал, така че се обадихме в полицията. После установихме, че една от нейните приятелки е излъгала. Тайно качила Лу на горния етаж, без да каже на родителите си.

На следващия ден Лу била забелязана три пъти все още в училищната си униформа. Последно е видяна пред обществена пералня в Кентиш Таун. Поискала огънче от някакъв. Знаехме, че е започнала да пуши. Отчасти това бе повод за разправията ѝ с жена ми. Крийд е подбрал и Вира Кени от Кентиш Таун – изрече Тъкър с дрезгавия си глас. – През седемдесета година, точно след като се е нанесъл в жилището край Парадайс Парк. Вира е била първата, която е отвел в онзи сутерен. Оковавал ги е и ги е държал живи, докато...

– Дядо, недей – промълви умолително Лорън.

– Няма – промърмори Тъкър и наведе глава. – Прощавай, мила.

– Господин Тъкър – побърза Робин да улови своя шанс, – по телефона казахте, че имате информация за Марго Бамбъро, която не е известна на никого.

– Да – потвърди Тъкър и извади от якето си няколко листа хартия, които разгъна с треперещи ръце. – Това, най-отгоре, го получих чрез пазач в „Уейкфийлд“ през седемдесет и девета година. В края на седемдесетте висях там всеки уикенд, гледах ги как влизат и излизат. Узнах къде ходят да пийват и всичко. Та тъй, с този конкретен пазач, няма да му кажа името, се сприятелихме. Крийд беше в крилото с усилена охрана, в единична килия, защото всички други затворници искаха да го очистят. Един за малко да му извади окото през осемдесет и втора, откраднал лъжица от столовата и подострил дръжката ѝ в килията си. Опитал се да прободе Крийд през очната ябълка. За малко пропуснал, защото Крийд се отместил. Моят приятел ми каза, че пищял като момиченце – съобщи със задоволство Тъкър. – Та така, помолих аз приятеля си да ми казва всичко, което успее да научи. Какво говори Крийд, какви намеци прави. Плащах му за това. Можеше да си изгуби работата, ако някой узнаеше. Приятелят ми се добрал до това тук и го измъкна да ми го даде. Нямаше как да призная, че го имам, защото и двамата щяхме да загазим, ако се разчуеше, но се обадих на съпруга на Марго Бамбъро, как му беше името...?

– Рой Фипс.

– Рой Фипс, да. Казах му: „Имам нещо писано от Крийд, което ще искате да видите. Доказва, че той е убил жена ви“.

По лицето на Тъкър плъзна презрителна усмивка, която отново разкри кафявите му зъби.

– Но той не щеше да знае – продължи Тъкър. – Фипс ме смяташе за побъркан. Година след като му се бях обадил, прочетох във вестника, че се оженил за бавачката. Изглежда, Крийд е направил услуга на доктор Фипс.

– Дядо! – възкликна, шокирана, Лорън.

– Добре, добре – промърмори Тъкър. – Никога не съм харесвал този лекар. Можеше да направи много за нас, ако беше пожелал. Болничен консултант е, точно типът човек, в когото министърът на вътрешните работи би се вслушал. Щяхме да поддържаме натиска, ако бе съдействал, но той не прояви интерес и като узнах, че се е хванал с бавачката, това ми обясни всичко.

– Може ли...? – започна Робин, като направи жест към листа, който Тъкър още държеше притиснат към масата, но той не ѝ обърна внимание.

– Така че с години бяхме само аз и Джери – каза Тъкър. – Джери Улфсън, братът на Кара. Знаете ли коя е? – попита той Робин.

– Да, салонната управителка в нощен клуб...

– Салонна управителка, по съвместителство проститутка, че и наркоманка отгоре на това. Джери не си правеше илюзии относно нея, не беше наивен, но все пак тя му беше сестра. Беше го отгледала, след като майка им си тръгнала. Нямаше си други роднини освен Кара.

През февруари седемдесет и трета година, три месеца след моята Лу, изчезна и Кара. Излязла от клуба си в Сохо в малките часове на нощта. Друго момиче си тръгнало точно по същото време. Всъщност е било недалече от тук – каза Тъкър и посочи към вратата. – Двете момичета тръгнали в различни посоки. Приятелката се обърнала назад и видяла как Кара се е навела и говори с шофьор на ван в далечния край на улицата. Предположила, че Кара го познава, и си поела по пътя. Кара не била видяна повече. След това Джери разговарял с всички приятели на Кара от клуба, но никой не знаел нищо. След изчезването на Кара се разнесъл слух, че е била информатор на полицията. А клуба държали двама гангстери. Изнасяло им е да твърдят, че е била информатор, нали разбирате? Така са подплашили другите момичета, та да си мълчат, ако видят или чуят нещо в клуба. Но Джери никога не повярва, че Кара е била доносница. От самото начало си мислеше, че е станала жертва на Касапина от Есекс, ванът го издаваше. Така че обединихме сили.

Също като мен и той се опита да получи позволение да посети Крийд, но властите не разрешиха. Накрая Джери се предаде. Пропи се и умря. Понякога трагедията с обичан човек бележи и теб. И тежестта ѝ смазва някои хора. Бракът ми се разпадна. Другите ми две дъщери не ми говореха с години. Искаха да престана да приказвам за Лу, за Крийд, да се престоря, че никога...

– Не е честно, дядо – изрече строго Лорън.

– Да, добре – избъбри Тъкър. – За да бъда справедлив, майката на Лорън ме посещава напоследък. Казах на Лиз: „Помисли за всичкото време, което можех да прекарам с Лу, както го прекарах с теб и Лиса. Припомни си всички семейни събирания около трапезата и празници. Можех да ѝ помагам с домашните, да ѝ поръчвам да си почисти стаята. Да се карам с нея...“. Боже мой, голяма бунтарка беше. Сигурно щях да я видя да завърши висше образование, защото Лу беше умна, макар да бягаше от училище. Казах на Лиз: „Така и не я съпроводих до олтара. Не я посетих в болницата след раждането на децата ѝ. Като се събере всичкото време, което бих ѝ отделил, ако беше жива...“.

Тъкър млъкна. Лорън постави пълничката си длан върху подутата и с морави стави ръка на дядо си.

– Като се събере всичкото това време – промълви Тъкър с очи, пълни със сълзи, – толкова ѝ дължа, за да открия какво се е случило с нея. Аз просто това правя. Отдавам ѝ дължимото.

Робин усети и собствените си очи да парят от сълзи.

– Много съжалявам – изрече тихо.

Тъкър грубо изтри очите и носа си с ръкава на якето. Сега взе най-горния лист от купчинката и го подаде на Робин.

– Ето, вземете да видите срещу какво сме изправени.

Робин взе листа, на който бяха изписани два абзаца с ясен нак­лонен почерк, като всяка буква бе добре оформена, и зачете.

Тя се опитва да упражнява контрол чрез думи, а понякога с ласкателство. Казва ми колко съм умен, после говори за „третиране”. Стратегията е смехотворно прозрачна. Нейната „квалификация” и „обучение”, сравнени с моето самопознание и себеосъзнатост, са като припламване на влажна кибритена клечка край ярко слънце.

Тя ми обещава, че диагнозата „Лудост“ ще означава по-меко отношение към мен. Това ми го казва помежду писъци, докато шибам с камшик лицето и гърдите й. Кърви, а ме моли да осъзная, че тя може да ми е от полза. Че ще свидетелства в мой интерес. Арогантността й и жаждата й за надмощие са подхранвани от общественото одобрение, което си е спечелила с позицията си на лекар. Макар и окована, се смята за по-висшестояща. Тази й вяра ще бъде коригирана.

– Разбрахте ли? – попита той с яростен шепот. – Бил е оковал Марго Бамбъро в сутерена си. Доставя му удоволствие да пише за това, да го изживява отново. Но психиатрите не го сметнаха за признание, според тях Крийд е пускал тези писания само за да привлича внимание към себе си. Твърдяха, че това било игра, с която цели още интервюта, защото обичал да се мери по ум с полицията и да чете за себе си в пресата, да се вижда по новините. Заключението им беше, че това е негова фантазия и да се приеме тя сериозно, би означавало да се даде на Крийд каквото желае.

– Гадост – изръмжа под нос Лорън.

– Но моят приятел пазачът каза... защото знаете, че има три жени, за които се предполага, че са жертви на Крийд, с неоткрити тела: моята Лу, Кара Улфсън и Марго Бамбъро... та моят приятел пазачът каза, че той най-много обичал да бъде питан за лекарката. Крийд харесва хора с висока позиция в обществото. Въобразява си, че би могъл да бъде шеф на мултинационална корпорация или професор, или нещо от този род, ако не се е насочил към убийствата. Всичко това го знам от моя приятел. Каза, че Крийд виждал себе си на това ниво, само че в различна сфера.

Робин не проговори. Не ѝ бе лесно да се отърси от прочетеното току-що. Марго Бамбъро бе станала реална за Робин, а ето че бе принудена да си я представи измъчвана и кървяща, опитваща се да убеди психопат да пощади живота ѝ.

– Крийд беше преместен в „Белмарш“ през осемдесет и трета година – продължи Тъкър, като потупа листовете пред себе си, а Робин се застави да се съсредоточи. – Започнали са да го упояват, тъй че не е могъл да получи... не е успявал да поддържа... Тогава получих позволение да му пиша и да получа отговор от него. Още откакто бе прочетена присъдата му, се опитвам да убедя властите да ми позволят да го разпитам директно и да му разрешат да ми пише в отговор. Накрая ги изтощих. Трябваше да дам клетва никога да не публикувам онова, което той ще ми напише, да не показвам писмата му пред медиите, но аз съм единственият член от семействата на жертвите, с когото му е разрешен директен контакт. И ето – той подаде следващите два листа на Робин. – Ето какво получих.

Писмото беше написано на затворническа хартия. Липсваше обръщение „Драги господин Тъкър“.

Получих писмото ви преди три седмици, но скоро след това бях пратен в карцер и лишен от материали за писане, така че нямах възможност да пиша по-рано. Обикновено не ми е разрешено да отговарям на запитвания като вашето, но както схващам, упорството ви е сломило съпротивата на властите. Колкото и да изглежда невероятно, аз ви се възхищавам за това, господин Тъкър. Устойчивост пред лицето на несгоди е една от моите определящи характеристики.

През трите седмици принудителна самота се питах как бих могъл да ви обясня нещо, което и един на десет хиляди не би бил способен да разбере. Макар да си мислите, че непременно си спомням имената, лицата и характера на разните ми „жертви“, в паметта ми съществува само едно чудовище с много крайници и гърди, с което лудувах сексуално, някакво вонящо чудо, отдадено на болка и страдание. В крайна сметка това мое чудовище не ми беше кой знае каква компания, макар да имаше привлекателност в неговото кривене. При нужния стимул можеше да бъде възвисявано до екстаз от болка и тогава съзнаваше, че е живо, стоеше разтреперано на ръба на пропастта, умоляваше, пищеше, виеше за милост.

Колко пъти чудовището умря и се съживи отново? Твърде малко, че да ме удовлетвори. Макар лицето и гласът му да се меняха, реакциите бяха все еднакви. Ричард Меридън, предишният ми психиатър, даваше други названия на онова, което ме бе обладало, но истината е, че бях в хватката на божествен шемет.

Колегите на Меридън оспориха заключението му, че съм вменяем. Уви, техните мнения бяха отхвърлени от съдията. В заключение: може да съм убил дъщеря ви, а може и да не съм. Или съм го сторил, сграбчен от лудост, която все още замъглява паметта ми и през която някой по-умел лекар все пак би могъл да проникне, или никога не съм я срещал и малката Луиз е там някъде и се надсмива над опитите на татенцето да я открие, или пък търпи различен ад от този, в който живееше моето чудовище.

Без съмнение допълнителната психиатрична помощ, налична в „Бродмур”, ще ми помогне да възстановя паметта си, доколкото е възможно. Ала по свои си неразбираеми причини властите предпочитат да ме държат тук, в „Белмарш”. Ето на, тази сутрин бях заплашен под носа на пазачите. Всекидневно съм изложен на закани и физическа опасност. Загадка е как някой очаква да възстановя психическото си здраве до степен, че да съм способен да съдействам на полицията.

Изключителните хора трябва да бъдат изучавани от някой, способен да ги разбере. Примитивният анализ, на който бях подлаган досега, само задълбочава невъзможността ми да си спомня. Може би вие, господин Тъкър, ще успеете да ми помогнете. Докато не се озова в болница, където да ми се окаже нужната помощ, какъв стимул би имала фрагментираната ми памет да се събуди за подробности, които биха ви помогнали да откриете какво се е случило с дъщеря ви? Безопасността ми ежедневно е компрометирана. Умствените ми способности деградират.

Естествено, вие ще бъдете разочарован да не научите какво е станало с Луиз. Бъдете сигурен, че когато се освободя от безумството, не съм лишен от човешко съчувствие. Дори най-строгите ми критици признават, че аз по-лесно разбирам другите, отколкото те мен. Така например съзнавам какво би означавало за вас да получите тялото на Луиз и да й устроите дължимото погребение. От друга страна, малкият ми запас от емпатия бързо се изчерпва при условията, в които живея понастоящем. Възстановяването от последното нападение срещу мен, при което за малко не се лиших от окото си, е забавено поради отказа на властите да ме пуснат в истинска болница. На злите не се полага справедливо отношение! Очевидно такова е схващането на широката общественост. Само че жестокостта ражда жестокост. За това дори най-задръстените психиатри са съгласни.

Имате ли милостива душа, господин Тъкър? Ако е така, първото писмо, което ще напишете, като получите това, ще е до властите с молба да излежа остатъка от присъдата си в „Бродмур”, където тайните на неподатливата ми памет може би най-сетне ще изплуват на повърхността.

Винаги ваш

Денис

Робин приключи с четенето и вдигна поглед.

– Не го виждате, нали? – изрече Тъкър със странно жадно изражение. – Не, разбира се. Не е очевидно. И аз самият отначало не го забелязах, нито пък затворническите власти. Твърде заети бяха да ме предупреждават, че няма да го прехвърлят в „Бродмур“, тъй че да не си правя труда да моля.

Той посочи края на писмото с пръст с пожълтял нокът.

– Ключът е тук, в последния ред. Съберете първите букви на всяко изречение и вижте какво се получава.

Робин стори каквото се поиска от нея.

– В-А-Ш-А-Т-А-Д-Ъ-Щ-Е-Р-Я... – прочете на глас Робин с уплаха как ще свърши посланието. Замълча, докато не стигна до последното изречение и почувства как кафето се вкисва в устата ѝ. – О, боже – промълви.

– Какво казва? – намръщи се Лорън и се напрегна да види.

– Остави, не е важно – отряза Тъкър и прибра писмото. – Та това е – обърна се той към Робин, като сгъна листовете и ги пъхна във вътрешния си джоб. – Сега виждате какъв е той. Убил е Лу, както е убил и вашата лекарка, и се наслаждава на това.

Преди Робин да е успяла да каже нещо, Тъкър обърна към нея следващия лист и тя видя фотокопирана карта на Ислингтън с оградена с мастилен кръг голяма къща.

– Има две места, където никой никога не е търсил – подхвана той. – Мисля, че там може да е скрил телата. Обмислих всичко и всички с евентуална връзка с него, било деца или възрастни. Полицията претърси всички очевидни места, предишни негови жилища и прочее, но не си направи труда с тези. Когато Лу изчезна през ноември седемдесет и втора, не е имало как да я е заровил в Епинг Форест, защото...

– Там току-що са били открили тялото на Вира Кени – допълни Робин.

Тъкър явно бе впечатлен против волята си.

– Виждам, подготвяте си домашното във вашата агенция. Да, точно така. По онова време в гората е имало полицейско присъствие.

– Но виждате ли това тук? – Тъкър почука с пръст върху маркираната сграда. – Сега е частна къща, но през седемдесетте беше хотел „Арчър“ и познайте кой им беше поел прането. Ателието за химическо чистене на Крийд. Вземал е бельо от тях един път седмично с вана си и го е връщал отново – чаршафи, калъфки, покривки за леглата... След арестуването му собственичката на хотел „Арчър“ говори пред „Мейл“ колко мил и любезен изглеждал винаги, как си бъбрел с нея... Това не е отбелязано на новите карти – посочи той към кръст, нанесен в имота, – но присъства в старите нотариални актове. В дъното на терена е имало кладенец. Просто шахта в земята за събиране на дъждовна вода. Била е там преди настоящата сграда. Намерих собственичката през осемдесет и девета година, след като беше продала имота. Тя ми каза, че по нейно време кладенецът бил закован с дъски и тя посадила храсти наоколо му, защото не искала някое дете случайно да падне в него. Но Крийд минавал тъкмо през тази градина, за да доставя прането, точно покрай кладенеца. Нямало е как да не знае за съществуването му. Тя обаче не си спомняше да му е казвала – побърза да предвари Тъкър следващия въпрос на Робин. – Това не е гаранция, все пак няма как да помни всяка дума, която са си казвали, след толкова време, нали? Крийд би могъл през нощта да спре ван до задния вход, да влезе през портичката... Но по времето, когато осъзнах всичко това – Тъкър ядно изскърца с покафенелите си зъби, – „Арчър“ отново беше частна собственост, а сега над стария кладенец е изградена проклета оранжерия.

– Не мислите ли – подхвана предпазливо Робин, – че когато са строили отгоре, биха забелязали...

– Че защо да забелязват? – опъна се агресивно Тъкър. – Не познавам строител, дето да си търси допълнителна работа, когато просто може да шляпне бетон отгоре. Крийд не е глупав. Със сигурност е засипал тялото с боклук, скрил го е. Така че това е една възможност – рече твърдо той. – А имаме и още нещо.

Последният лист на Тъкър бе втора карта.

– Това тук – почука той с пръста си с подути кокалчета върху друга оградена в кръг сграда – е къщата на прабабата на Крийд. Спомената е в „Демонът от Парадайс Парк“. Крийд е казал в едно от интервютата, че за пръв път видял провинцията като дете, когато го завели там. И вижте тук – посочи той обширно зелено петно. – Зад къщата директно започва гората Грейт Чърч. Безбройни акри гора. Крийд се е ориентирал там. Имал е ван. Играл е в тези гори като малък. Знаем, че е избрал Епинг Форест за повечето от телата, защото не е имал известна връзка с мястото, но към седемдесет и пета година полицията редовно е проверявала тази гора нощем. А има друга гора, която той познава, и тя не е толкова далече от Лондон, при това Крийд разполага с ван и в него държи в готовност лопати. Според догадките ми моята Лу и вашата лекарка са или в кладенеца, или в гората. Днес има по-съвършена технология, отколкото през седемдесетте. Радари, проникващи през земята и какво ли не още. Не би било трудно да се провери дали има труп на някое от тези места, стига да е налице добра воля. Само че – добави Тъкър, като взе двете карти от масата и ги сгъна с треперещи ръце – добра воля няма, поне не е имало такава от години. Никой сред властите не проявява интерес. За тях всичко е приключило, смятат, че Крийд никога няма да проговори. По тази причина вашият шеф трябва да го интервюира. Ще ми се аз да можех да го направя – поклати глава Тъкър, – но вие видяхте оценката му за мен...

Тъкър прибра листовете обратно в якето си и Робин осъзна, че по време на разговора им кафенето вече се е напълнило. На най-близката маса седяха трима млади мъже, до един с бради като от едуардианската епоха. До този момент бе настроила слуха си единствено за ниския и дрезгав глас на Тъкър, но отведнъж ушите ѝ сякаш се напълниха с шумове. Като че внезапно бе пренесена от далечното минало към безразличното настояще. Как биха възприели Марго Бамбъро, Луиз Тъкър и Кара Улфсън мобилните телефони в ръцете на почти всички клиенти или звуците на „Хепи“ на Фарел Уилямс, долитащи от недалече, или младата жена, носеща си кафе от щанда, с разноцветни кичури в косата и тениска с надпис „Иди си начукай селфито“?

– Не плачи, дядо – промълви тихо жълтокосата Лорън и обгърна раменете на стария човек, докато една голяма сълза се стече по подутия му нос и капна върху дървената маса.

Сега, след като бе спрял да говори за Луиз и Крийд, сякаш изведнъж се беше смалил.

– Това се отрази на цялото ни семейство – каза Лорън на Робин. – Мама и леля Лиса все се плашат, ако аз и братовчедките ми сме навън по тъмно...

– И с право! – обади се Тъкър, който отново бършеше очи с ръкава си.

– Всички израснахме със съзнанието, че такова нещо действително може да се случи – продължи Лорън с невинното лице. – Наистина изчезват хора. Наистина биват убивани.

– Да – каза тихо Робин, – знам.

Пресегна се през масата и стисна утешително ръката на стареца.

– Ще направим всичко по силите си, господин Тъкър, обещавам ви. Ще се чуем пак.

Когато излезе от кафето, Робин си даде сметка, че беше говорила от името на Страйк, който не знаеше съвършено нищо за плана да бъде интервюиран Крийд, камо ли за опита да се узнае съдбата на Луиз Тъкър, но не ѝ бе останала енергия да се тревожи за това точно сега. Загърна се по-плътно в сакото си и пое към офиса, унесена в мисли за ужасния вакуум, оставащ след изчезналите хора.

52

Беше един часът през нощта и Страйк шофираше към Стоук Нюингтън да смени Робин, която в момента наблюдаваше редовата къща, отново посетена от Шефа на Хитреца. Без съмнение той се отдаваше там на поведението, подлежащо на изнудване, за което Хитреца, кой знае как, бе узнал. Въпреки че хватката на Хитреца някак бе тласнала човека към Тауър Бридж, ШХ явно не желаеше или не можеше да се откаже от онова, което вършеше в къщата на Елинор Дийн, каквото и да бе то.

Нощта бе хладна и ясна, макар звездите да бяха едва видими от ярко осветения „Есекс Роуд“, и в момента в беемвето по високоговорител звучеше гласът на Баркли. Беше минала една седмица, откакто шотландецът бе успял да убеди ШХ да си тръгне от Тауър Бридж и да пие кафе с него.

– Не може да се удържи, сиромахът.

– Очевидно – съгласи се Страйк. – Това е третото му посещение за три дни.

– Каза ми: „Не мога да се спра“, сподели, че му отнемало от стреса.

– И как го връзва с желанието си за самоубийство?

– Шантажът е това, което го тласка към самоубийство, Страйк, не заниманията му в къщата в Стоук Нюингтън.

– И не даде ли някаква индикация какво върши там?

– Казах ти, обясни, че не я чука, но че жена му ще го напусне, ако се разчуе. Може да е гума – добави замислено Баркли.

– Какво?

– Гума – повтори Баркли. – Като онзи, дето обичаше да ходи на работа с латекс под костюма си.

– О, да – отвърна Страйк. – Бях забравил за него.

Различните сексуални наклонности на клиентите им често се размазваха в спомените на Страйк. Чуваше фонов шум от казиното. Хитреца беше там от часове и Баркли му правеше компания отдалече, незабелязан.

– Искаш ли да остана още тук? – осведоми се Баркли. – Защото струва малко състояние, а ти спомена, че клиентът мърморел за големите разходи. – Мога да изчакам тоя хлъзгав тип отвън, на улицата.

– Не, стой там и продължавай да го снимаш, опитай се да хванеш нещо инкриминиращо – поръча Страйк.

– Нашмъркал се е с кокаин, та едва гледа – каза Баркли.

– Половината му колеги имат същия навик. Ще ни трябва нещо по-лошо от това, за да заковем мръсника, дето тласка хора да скачат от мостове...

– Размекваш се, Страйк.

– Гледай да го хванеш в крачка и не поставяй високи залози.

– Не залозите ни разоряват, а питиетата – поясни Баркли.

Той затвори, а Страйк свали стъклото на прозореца и запали цигара, като се мъчеше да игнорира болката в изтръпналите си рамене и шия.

Също като на ШХ и на Страйк би му дошъл добре отдушник от житейските мъчнотии и несгоди, но не съществуваше такъв. През последната година болестта на Джоун му бе отнела малкия отрязък свободно от работа време. От ампутацията насам не упражняваше никакъв спорт. Рядко се виждаше с приятели поради ангажираността си с агенцията и получаваше повече главоболия, отколкото радости от роднините си, които точно сега се бяха превърнали в особено силен дразнител.

На другия ден беше Великден, което означаваше, че семейството на Джоун щеше да се събере в Сейнт Моус да разпръсне праха ѝ в морето. Като се оставеше настрана трагичният повод, Страйк никак не очакваше с нетърпение още едно дълго пътуване до Корнуол или поредния принудителен контакт с Луси, която в няколко телефонни разговора бе дала да се разбере, че се ужасява от това финално сбогуване. Отново и отново окайваше обстоятелството, че няма да има гроб, който да посещава, и Страйк долавяше намек за обвинение към него, сякаш той би могъл да оспори предсмъртното желание на Джоун. Луси също така бе изразила недоволство, че Страйк няма да остане за целия уикенд като нея и Грег, и сухо му напомни да донесе великденски яйца за всичките си трима племенници, не само за Джак. На Страйк никак не му бе драго задължението да транспортира три трошливи шоколадови яйца чак до Труро по влака, при положение че щеше да носи пътна чанта, а кракът го измъчваше от многото седмици непрестанна работа.

За да прибавят към стреса му, непознатата му полусестра Прудънс и брат му наполовина Ал бяха се заловили отново да го обстрелват със съобщения. Явно си въобразяваха, че след като Страйк се е насладил на мига на така нужния катарзис, като се е разкрещял на Рокъби по телефона, сега съжалява за избухването си и би бил по-склонен да присъства на партито на баща си, та да се сдобрят. Страйк не отговори на нито едно от съобщенията им, но ги възприемаше като ухапвания от насекоми: решен си да не ги чешеш, но те се превръщат в източник на неспирен тормоз.

И над всичките му тези тревоги бе надвиснал случаят „Бамбъро“, който въпреки многото часове, които двамата с Робин влагаха в него, си оставаше все така непроницаем, както когато за пръв път приеха да разследват четиресетгодишната загадка. Крайният срок на определената една година наближаваше, а още нямаше нищо, наподобяващо пробив. Ако трябваше да е честен, Страйк залагаше слаби надежди на интервюто с дъщерите на Уилма Бейлис, което с Робин щяха да проведат по-късно тази сутрин, преди Страйк да се качи на влака за Труро.

Общо взето, докато шофираше към къщата на жената на средна възраст, към която ШХ очевидно изпитваше такова голямо прив­личане, Страйк бе принуден да си признае, че у него припламва искрица съчувствие към всеки, дирещ отчаяно някаква форма на сексуално облекчение, защото детективът бе сигурен, че случаят е именно такъв. Напоследък Страйк бе осъзнал, че интимните връзки, които бе имал след Шарлот, макар и повърхностни, бяха представлявали единственото му истинско убежище извън работата. Сексуалният му живот бе окаян, откакто бе дошла диагнозата за рак на Джоун: продължителните пътувания до Корнуол бяха консумирали всичкото време, което би могъл да отдели за срещи.

А не че не му се бяха отваряли възможности. Откакто агенцията се бе прочула, немалко богати и нещастни жени, съставляващи основната им клиентела, бяха показали тенденция да виждат у Страйк потенциален утешител в емоционалната им болка и празнота. Страйк бе поел клиентка точно от този тип предишния ден, на Разпети петък. Тя бе заместила госпожа Смит, вече предприела стъпки към развод на базата на снимките на Морис със съпруга ѝ и бавачката. На трийсет и две годишната брюнетка бе даден прякорът Госпожица Джоунс.

Тя беше безспорно красива, с дълги крака, сочни устни и гладка кожа, издаваща скъпи процедури. Представляваше интерес за клюкарските рубрики, отчасти защото беше наследничка и отчасти защото бе ангажирана в люта битка за опека с бившия си приятел, за когото търсеше да изрови нещо нелицеприятно за пред съда. Госпожица Джоунс кръстосваше и разкръстосваше дългите си крака, докато разправяше на Страйк за злоупотребата с дрога на лицемерния си бивш партньор, за това как подава клюки на пресата и как не проявява интерес към шестмесечната си дъщеря, освен да я използва като средство да измъчва Госпожица Джоунс. Когато след разговора им той я изпрати до вратата, тя неведнъж докосна ръката му и се смееше по-дълго от нужното на любезностите му. Докато се опитваше учтиво да я изтика към изхода под бдителния поглед на Пат, Страйк бе изпитал усещането, че се мъчи да отлепи дъвка от пръстите си.

Страйк много добре можеше да си представи коментарите на Дейв Полуърт, ако бе станал свидетел на сцената, защото Полуърт имаше непоклатими теории относно жените, привличани към стария му приятел, сред които Шарлот бе най-типичният пример. По негово мнение той бе магнит за невротични, хаотични и понякога опасни персони, а симпатията им към бившия боксьор със счупен нос представляваше индикация за подсъзнателното им желание да се заловят като лепки за стабилна скала.

Докато караше по пустите улици на Стоук Нюингтън, мислите на Страйк по естествен път стигнаха до бившата му годеница. Не беше отговорил на отчаяните ѝ съобщения от мястото, за което разбра от Гугъл, че е частна психиатрична клиника. Не само че те бяха пристигнали в навечерието преди отпътуването му при умиращата Джоун, а и не бе искал да подклажда у нея напразни надежди, че ще се появи там като неин спасител. Дали още се намираше в клиниката? Ако беше така, това щеше да е най-дългият ѝ период на хоспитализация. Едногодишните ѝ близнаци несъмнено бяха под грижите на бавачка или на свекървата, за която някога Шарлот го бе уверила, че е готова на драго сърце да поеме майчинските задължения.

Вече близо до улицата на Елинор Дийн, Страйк се обади на Робин.

– Той още ли е вътре?

– Да. Ще можеш да паркираш точно зад мен, има място. Мис­ля, че семейството с деца от номер 14 е заминало за Великден. И двете им коли ги няма.

– Ще се видим след пет минути.

Когато Страйк зави по улицата, видя стария ландроувър през няколко къщи от тази на Елинор Дийн и успя да паркира без усилия зад него. Когато изключи двигателя, Робин изскочи от своята кола, затвори безшумно вратата и с голямата си чанта през рамо отиде до беемвето.

– Добро утро – поздрави, като се настани на мястото до Страйк.

– Добро утро. Не си ли нетърпелива да се прибереш?

Докато го казваше, видя, че екранът на мобилния телефон в ръката ѝ светна. Някой ѝ пращаше съобщение. Робин дори не го погледна, а захлупи телефона върху коляното си, за да скрие светлината му.

– Имам да ти кажа няколко неща. Разговарях с К. Б. Оукдън.

– Аха – рече Страйк.

Предвид, че Оукдън изглеждаше заинтересуван предимно от Страйк и детективът подозираше, че записва разговорите с него, двамата с Робин решиха, че тя трябва да е тази, която да го предупреди да не се намесва в случая.

– Не му хареса да го чуе – каза Робин. – Неведнъж изтъкна как това била свободна страна и как имал право да говори с когото си поиска. Обясних му как, като се опитва да ни изпревари и да приказва със свидетели, спъва разследването ни. А той отвърна, че като опитен биограф...

– Хайде стига бе – промърмори под нос Страйк.

– ... умеел да разпитва хора, така че да получава информация от тях, и не било лоша идея да обединим ресурсите си.

– О, да – рече Страйк, – само това ѝ липсва на агенцията, да има на ведомост осъждан и лежал в затвора. На каква нотка приключихте?

– Ами той много иска да се види с теб и мисля, че няма да сподели каквото знае за Бренър, докато не се изправите лице в лице. Иска да задържи Бренър като примамка.

Страйк посегна за нова цигара.

– Не съм сигурен, че Бренър си струва да се занимаваме с К. Б. Оукдън.

– Дори след казаното от Джанис?

Страйк всмукна от цигарата си и издуха дима далече от Робин.

– Не отричам, че Бренър сега изглежда далеч по-съмнителен, отколкото в началото на разследването ни, но какви са шансовете Оукдън да разполага с полезна информация? Бил е дете, когато всичко това се е случило, а кражбата на некролога доказва, че се домогва до разни подробности, които да изнесе...

Чу шумолене до себе си и като се обърна, видя, че Робин отваря пощальонската си чанта. За негова лека изненада, тя отново извади тетрадката на Талбът.

– Още ли я разнасяш със себе си? – попита я, като се постара да прикрие раздразнението си.

– Както виждаш, да – отвърна тя и премести телефона си на таблото, за да може да сложи тетрадката в скута си.

Страйк насочи поглед към телефона и видя, че пристигна второ съобщение, което освети екрана. Този път разчете името – Морис.

– За какво ти пише Морис? – попита Страйк и дори за неговите уши въпросът прозвуча критично.

– За нищо. Просто се отегчава, докато виси пред дома на гаджето на Госпожица Джоунс – отвърна Робин, която прелистваше тетрадката на Талбът. – Искам да ти покажа нещо. Ето, виж това.

Тя му подаде тетрадката, отворена на страница, която Страйк помнеше от собствените си проучвания на бележките. Беше близо към края, където текстът бе по-силно примесен със странни рисунки. По средата на страницата танцуваше черен скелет, хванал коса.

– Игнорирай всичките чудати таро рисунки – каза Робин. – Погледни това, изречението между краката на скелета. Малкият символ, кръгчето с кръст в него, обозначава Участието на Фортуна...

– Какво е това? – попита Страйк.

– Точка в хороскопа, свързана с успеха. „Участие на Фортуна във Втори, ПАРИ И ПРИТЕЖАНИЯ“. „Дом на майката“ е подчертано. Семейство Оукдън са живели на Форчън Стрийт, нали помниш? А Участието на Фортуна е в Дома на парите и притежанията, когато Марго е изчезнала. Той свързва това с факта, че Дороти е наследила къщата на майка си, и казва, че това не е трагедия, а късмет за Дороти.

– Мислиш ли?

Страйк потърка уморените си очи.

– Да, защото, виж, после започва объркано описание на Дева. А това е зодията на Дороти и по двете системи. Как била дребнава и имала брадва за точене. Има съвпадение според известното ни за нея. Разглеждах датите на раждане – продължи Робин – и познай какво. И при традиционната система, и при тази на Шмит майката на Дороти е Скорпион.

– Да му се не види, колко още Скорпиони ще изнамерим?

– Разбирам мисълта ти – невъзмутимо реагира Робин, – но от онова, което чета, Скорпион е един от най-често срещаните зодиакални знаци. Ето и важната част: Карл Оукдън е роден на шести април. Това го прави Овен по традиционната система, но Риби по тази на Шмит.

Последва кратко мълчание.

– На колко е бил Оукдън, когато баба му е паднала по стълбите? – попита Страйк.

– На четиринайсет – отвърна Робин.

Страйк отново извърна лице от нея, за да издуха дим през прозореца.

– Мислиш, че той е бутнал баба си, така ли?

– Може да не е било умишлено – каза Робин. – Да речем, минал е покрай нея и тя е изгубила равновесие.

– „Марго се е конфронтирала с Риби.“ Сигурно е ужасно да обвиниш дете в...

– Възможно е изобщо да не го е изобличила лично. Конфронтацията може да е нещо, което Талбът е подозирал или си е въобразил. Във всеки случай...

– ... дава повод за размисъл, да. – Страйк изръмжа леко. – Ще се наложи да интервюираме проклетия Оукдън, нали? Около тази групичка се мъти нещо. Бренър и Оукдън, отвън благоприлични...

– ... отвътре чиста отрова. Помниш ли? Тъкмо това каза Уна Кенеди за Дороти.

Детективите седяха смълчани и наблюдаваха външната врата на Елинор Дийн, която си оставаше затворена, а тъмният преден двор бе тих и без всякакво движение в него.

– Колко убийства според теб остават неразкрити? – попита Робин.

– Ключът е в самия въпрос, нали? „Неразкрити“. Невъзможно е да се знае. Ала човек се чуди тъкмо за тези тихи смърти у дома. Уязвими хора стават жертва на посегателство от роднини, а всички си мислят, че причината е лошо здраве...

– ... или че е било милостиво дело – вметна Робин.

– Понякога смъртта наистина е милост – посочи Страйк.

При тези думи в съзнанието и на двама им изскочи страховит образ. Страйк си припомни трупа на сержант Гари Топри, лежащ на прашния път в Афганистан с широко отворени очи и липсващо от кръста надолу тяло. Това видение често се връщаше в кошмарите му и понякога в сънищата Гари му говореше, както бе легнал в прахоляка. На събуждане винаги бе утеха за него да си припомни, че съзнанието на Гари бе било угасено мигом, че широко отворените му изненадани очи и озадаченото изражение подсказваха как смъртта го е отнесла, преди да е успял да регистрира агония или ужас.

Но в ума на Робин имаше нещо, за което тя не бе сигурна, че се е случило някога. Представяше си Марго Бамбъро, привързана към радиатор (Шибам с камшик лицето и гърдите ѝ), умоляваща за живота си (стратегията е смехотворно прозрачна) и страдаща от мъчения (можеше да бъде възвисявано до екстаз от болка и тогава съзнаваше, че е живо, стоеше разтреперано на ръба на пропастта, умоляваше, пищеше, виеше за милост).

– Знаеш ли – заговори Робин отчасти за да наруши мълчанието и да прогони мисления образ, – много бих искала да намеря снимка на Мод, майката на Дороти.

– Защо?

– За потвърждение, защото... Май не съм ти казвала, виж...

Тя разгърна назад тетрадката до страница, изпъстрена с вод­ни зодии. Под рисунка на скорпион с големи букви бе изписано „БЕНКА (Адамс)“.

– Това да не е някоя нова зодия? – попита Страйк. – Къртица?[3]

– Не – усмихна се Робин. – Талбът се позовава на факта, че според астроложката Еванджелин Адамс истинският Скорпион често има родилен белег или изявена бенка. Прочетох книгата ѝ, купих си я втора ръка.

Настана пауза.

– Какво? – попита Страйк, тъй като Робин го гледаше очаквателно.

– Чаках да ми се присмееш.

– От известно време изгубих желание да се присмивам – отвърна Страйк. – Нали си даваш сметка, че разполагаме с около четиринайсет седмици да разрешим случая?

– Знам – въздъхна Робин. Взе телефона си, за да погледне колко е часът, и с крайчеца на окото си Страйк видя ново съобщение от Морис. – Имаме среща със сестрите Бейлис по-късно. Може би те ще имат да ни кажат нещо полезно. Сигурен ли си, че искаш да ги разпитаме заедно? Не възразявам да го свърша сама. Ще бъдеш адски изморен, след като си седял тук цяла нощ.

– После ще спя във влака за Труро – каза Страйк. – Ти имаш ли планове за Великден?

– Не – отговори Робин. – Мама искаше да си ида у дома, но...

Страйк се зачуди какъв ли бе неизказаният завършек на изречението, питаше се дали има уговорка с някого и не иска да му каже. С Морис например.

– Добре, заклевам се, че това е последното от тетрадката на Талбът, за което ще ти говоря – подхвана Робин, – но искам да уточня нещо, преди да се видим със сестрите Бейлис.

– Давай.

– Сам каза, че според бележките си изглежда расист.

– „Черен фантом“ – цитира Страйк. – Да.

– И „Черна луна Лилит“...

– ... и се пита дали е магьосница.

– Именно. Според мен той я е тормозил, а вероятно и семейс­твото ѝ – каза Робин. – Определенията, които използва за Уилма: „груба“, „безчестна“... – Робин обърна назад на страницата с трите рогати зодии. – ... и „въоръжена и войнствена жена“.

– Радикална феминистка и вещица.

– Казано от теб, звучи съвсем добре – отбеляза Робин, – но не ми се струва, че Талбът е вложил този смисъл.

– Предполагаш, че затова дъщерите не желаят да говорят с нас, така ли?

– Може би – отвърна Робин. – Мисля, че трябва да бъдем... сещаш се. Деликатни към онова, което може да е ставало. Определено не бива да имаме вид, сякаш подозираме Уилма в нещо.

– Добре казано, разбрах те – кимна Страйк.

– Ами добре тогава – въздъхна Робин и прибра тетрадката в пощальонската си чанта. – Аз по-добре да тръгвам... Какво прави той там? – попита тихо, загледана към външната врата на Елинор Дийн.

– Според Баркли може да има фетиш към гума.

– Би му трябвал много талк, та да се завре в нещо гумено при размера на шкембето му.

Страйк се засмя.

– Е, ще се видим след... – Робин погледна часа на мобилния си телефон. – След седем часа и четиресет и пет минути.

– Да спиш добре – пожела ѝ Страйк.

Страйк видя, че докато се отдалечаваше от беемвето, тя отново погледна мобилния си телефон, без съмнение четеше съобщенията от Морис. Видя я как се качи в античния ландроувър, после го извъртя, махна му за довиждане, като мина покрай него, и се отправи обратно към Ърлс Корт.

Страйк посегна за термоса с чай под седалката си и си припомни предполагаемото посещение при зъболекар преди няколко дни, по повод на което Робин бе странно смутена и което се бе случило (макар Страйк по-рано да не бе направил връзката) в свободния следобед на Морис. Крайно нежелана вероятност мина през ума му: нима Робин бе излъгала като Айрийн Хиксън и по същата причина? Умът му се стрелна към казаното от Робин преди няколко месеца, когато спомена, че бившият ѝ съпруг имал нова партньорка: „О, не съм ти го казала, така ли? Казах на Морис“.

Страйк отвъртя капачката на термоса и направи преглед наум на поведението на Робин към Морис в последно време. Като че никога не го бе харесвала особено, но дали това не беше преструвка, целяща да отклони вниманието? Не поддържаха ли съдружничката и сътрудникът му връзка, която той, улисан в тревогите си, бе пропуснал да забележи?

Страйк си наля чай, отпусна се на облегалката и се втренчи към затворената врата на дома на Елинор Дийн през парата от чая, дето имаше вкус на пластмаса и цвят на кал. Каза си, че е ядосан, защото бе установил правило, забраняващо на съдружниците да влизат в интимни отношения със служителите, но и по друга причина, в която предпочиташе да не задълбава, защото отлично знаеше каква е тя, а нищо добро не би излязло от мисли за нея.

53

Седем часа по-късно в студената помръкнала светлина на облачната сутрин Робин, отново седнала в нейния ландроувър, направи отклонение от пътя си към кафето, където със Страйк щяха да се видят с трите сестри Бейлис.

Когато Мая, средната сестра, предложи среща в „Белжик“ в Уанстед, Робин си даде сметка колко близо бе това до мястото, където Денис Крийд се бе отървал от предпоследната си известна жертва, двайсет и седем годишната фризьорка Сюзан Майър.

Половин час преди уговореното интервю Робин паркира ландроувъра край редица от магазини на „Алдърсбрук Роуд“, пресече улицата и тръгна по къса пешеходна алея, която я изведе на обраслия с тръстики бряг на изкуственото езеро Александра, по което подскачаха водни птици от различни видове. Две патици с надежда се насочиха към Робин, но когато тя не им даде хляб или друго лакомство, отново се отдалечиха дружно, а ониксовите им очички оглеждаха и водата, и брега за други възможности.

Преди трийсет и девет години Денис Крийд бе дошъл с вана си при това езеро под прикритието на нощта и бе изтъркалял в него лишения от глава и длани труп на Сюзан Майър, увит в черен полиетилен и овързан с въже. Сюзан Майър, с нейната отличителна къса прическа и срамежлива усмивка, си бе спечелила видно място на корицата на „Демонът от Парадайс Парк“.

Млечното небе изглеждаше също тъй непрозрачно като плиткото езеро, напомнящо копринен крепон с малките си вълнички, образувани от плъзгащите се по него птици. С ръце в джобовете, Робин огледа водата и шумолящите тръстики наоколо и се помъчи да си представи сцената, когато работник от парка бе забелязал черен предмет в езерото. Първоначално го взел за издуто платнище, додето не го закачил с дълъг прът, не почувствал злокобната му тежест и не направил мигновена връзка (поне така бе казал на телевизионния екип, пристигнал на мястото малко след полицията и линейката) с телата, които на няколко пъти откривали в Епинг Форест, само на петнайсетина километра от там.

Крийд бе похитил Сюзан точно месец преди изчезването на Марго. Дали се бяха застъпили в сутерена му? Ако бе станало така, Крийд бе държал там за кратък период три жени едновременно. Робин предпочиташе да не мисли какво бяха изпитали Андреа или Марго, ако наистина бе присъствала там, като са били завлечени в зловещото жилище и са заварили там друга окована клетница. Вероятно са си представяли как и те ще бъдат доведени до такова изпосталяло и с изпотрошени кости тяло, преди да умрат.

Андреа Хутън бе последната жена, за която се знаеше със сигурност, че е убита от Крийд, и той бе променил модела при отърваването от нейния труп, като бе шофирал на сто и двайсет километра от дома си на „Ливърпул Роуд“, за да хвърли тялото от Бийчи Хед. До този момент и Епинг Форест, и Уанстед Флатс са били непрестанно обхождани от патрулиращи полицаи и въпреки очевидното желание на Крийд да бъдат зачетени всички убийства на Касапина от Есекс, както ставаше известно от събираните от него изрезки от вестници, скрити под дъските на пода, той бе полагал всички усилия да не бъде заловен.

Робин погледна часовника си: време беше да се отправя за интервюто със сестрите Бейлис. Докато вървеше обратно към ландроувъра, размишляваше върху границата между нормалността и лудостта. На повърхността Крийд бе изглеждал далеч по-вменяем от Бил Талбът. Крийд не бе оставил безумни драсканици, които да обяснят мисловните му процеси; никога не бе изчислявал траекторията на астероидите, та да се води по нея; интервютата му с психиатри и полицаи издаваха бистър ум. На Крийд никак не му е била присъща вярата в зодии и символи, в таен език, разбираем само за посветени, не бе дирил убежище в мистерии и магически ритуали. Денис Крийд щателно бе планирал действията си, гениално бе осъществявал заблуждаващите си маневри в своя чистичък бял ван, облечен в розовото палто, откраднато от Вай Купър, понякога с перука, която отдалече на пийнала жертва му е придавала женска външност за достатъчно дълго време, че да успее да запуши зяпналата ѝ за вик уста с големите си длани.

Когато Робин стигна до улицата, на която беше кафето, видя Страйк да слиза от беемвето си на известно разстояние от входа. На свой ред той също забеляза ландроувъра, вдигна ръка за поздрав и закрачи по улицата към нея, докато дояждаше нещо, което приличаше на макмъфин с бекон и яйце. Беше небръснат и с лилави сенки под очите.

– Имам ли време за една цигара? – бяха първите му думи и погледна часовника си, докато Робин слезе от колата и затръшна вратата. – Не – отговори си сам с въздишка. – Е, нищо... Може ти да поведеш интервюто – каза на Робин, като се отправиха заедно към кафето. – Ти свърши цялата подготвителна работа. Аз ще водя бележки. Припомни ми имената им.

– Идън е най-голямата. Тя е съветничка от Лейбъристката партия за района на Люишъм. Средната е Мая, заместник-директорка на начално училище. Най-малката е Порша Дагли, социална работничка...

– Като майка си.

– Именно. И живее съвсем наблизо от тук. Мисля, че срещата бе определена в близост до дома ѝ, защото неотдавна е боледувала и другите не искат тя да пътува.

Робин отвори вратата на кафето и влезе първа. Интериорът бе изчистен и модерен, със заоблен щанд, дървен под, яркооранжева стена насреща. Близо до вратата на маса за шестима души седяха три чернокожи жени. На Робин ѝ бе лесно да разпознае коя сестра коя е заради снимките, които бе виждала във фейсбук и на уебсайта на градския съвет на Люишъм.

Идън, съветничката, седеше със скръстени ръце. Подстриганата ѝ на каре къдрава коса хвърляше сянка над почти цялото ѝ лице и ясно видима бе само неусмихната уста с плътни устни и внимателно положено червило. Носеше добре скроено черно сако и цялото ѝ поведение говореше за бизнесдама, прекъсната по време на важно съвещание.

Мая, заместник-директорката, беше със светлосин пуловер и джинси. На шията ѝ висеше малък сребърен кръст. Беше с по-дребно телосложение от Идън, с най-тъмната кожа от трите и по мнение на Робин, най-хубавата от сестрите. Дългата ѝ коса бе прибрана в дебела плитка, носеше очила с квадратни рамки над големите си раздалечени очи, а плътните ѝ устни с естествено извити нагоре ъгълчета създаваха впечатление за сърдечност. В скута на Мая имаше кожена ръчна чанта и тя я стискаше с две ръце, сякаш се боеше да не ѝ избяга.

Порша, най-малката сестра, социалната работничка, беше най-едрата. Косата ѝ бе остригана почти до кожа, несъмнено заради неотдавнашната химиотерапия. Веждите ѝ, току-що започнали да покарват, бяха изрисувани с молив; извиваха се над лешникови на цвят очи, които сияеха със златист блясък на фона на кожата ѝ. Порша беше с лилава туника и джинси, носеше дълги обици с мъниста, които се поклащаха като миниатюрни полилеи, докато въртеше глава между Страйк и Робин. Когато се приближиха, Робин забеляза малка татуировка на тила на Порша: тризъбеца от флага на Барбадос. Робин знаеше, че Идън и Мая са прехвърлили петдесет, а Порша е на четиресет и девет, но всичките три сестри можеха да минат поне за десет години по-млади от действителната си възраст.

Робин представи себе си и Страйк. Размениха се ръкостискания, Идън си остана все така без усмивка на лицето и детективите седнаха – Страйк начело на масата, а Робин между него и Порша, с лице към Мая и Идън. Всички, освен Идън, пуснаха по някоя насилена реплика за района и за времето, докато дойде сервитьор да вземе поръчката им. Щом той се отдалечи, Робин каза:

– Много ви благодарим, че се срещате с нас, искрено сме ви признателни. Ще възразите ли Корморан да си води бележки?

Мая и Порша поклатиха глави. Страйк извади бележника от джоба на палтото си и го отвори.

– Както казах по телефона – подхвана Робин, – всъщност искаме да получим най-обща представа за живота на Марго Бамбъро през месеците...

– Може ли аз да задам няколко въпроса? – прекъсна я Идън.

– Разбира се – отвърна любезно Робин, макар да очакваше задаващи се неприятности.

Идън отметна тъмната коса от лицето си, при което се разкриха очи, черни като абанос.

– Вие двамата знаехте ли, че някакъв тип звъни по телефона на всички, които са били свързани със „Сейнт Джон“, и разправя как щял да пише книга за вашето разследване на изчезването на Бамбъро?

По дяволите, изруга наум Робин.

– Това да не е мъж, на име Оукдън? – попита Страйк.

– Не, Карл Брайс.

– Същият човек е – поясни Страйк.

– Свързани ли сте с него, или...

– Не – отсече Страйк. – И ви съветвам настоятелно да не разговаряте с него.

– Да, това и сами можахме да го преценим – заяви хладно Идън. – Но участието му означава, че историята ще се разгласи, нали така?

Робин погледна към Страйк, а той каза:

– Ако разрешим случая, историята ще получи гласност и без Оукдън... или Брайс, или както там е решил да се нарича напоследък. Само че това е едно голямо „ако“. Искрено казано, няма особени изгледи да стигнем до разкритие и в такъв случай на Оукдън ще му е твърде трудно да си продаде книгите, а това, което ще ни кажете сега, няма да иде по-далече от тази маса.

– Ами ако ние знаем нещо, което ще ви помогне да разрешите случая? – обади се Порша, като се наведе напред, за да надникне зад Робин и Страйк.

Настана моментна пауза, в която Робин почти усещаше изос­трилия се интерес на Страйк заедно със собствения ѝ.

– Зависи каква е информацията – отвърна бавно Страйк. – Възможно е да не разкриваме откъде сме я получили, но ако източникът е важен, за да се стигне до присъда...

Последва продължителна пауза. Въздухът около сестрите се усещаше зареден с безмълвна комуникация.

– Е? – въпросително произнесе накрая Порша.

– Решихме да го направим – промърмори Мая към Идън, която продължаваше да седи мълчаливо и със скръстени ръце.

– Е, добре, хубаво – изрече Идън с интонация, чийто подтекст бе „после не обвинявайте мен“.

Заместник-директорката разсеяно попипа сребърното кръстче на шията си и го задържа, когато започна да говори.

– Първо трябва да ви обясня общата картина. Като бяхме деца... с Идън бяхме тийнейджърки, но Порша беше само на девет...

– На осем – поправи я Порша.

– На осем... – повтори послушно Мая – ... Баща ни беше осъден за... за изнасилване и отиде в затвора.

– Само че не го беше направил – отбеляза Идън.

Робин автоматично посегна към чашата си и я вдигна да отпие с цел да скрие лицето си.

– Не го беше направил, ясно ли е? – натърти Идън, като наб­людаваше Робин. – Имал бе бяла приятелка в продължение на няколко месеца. Целият Клъркънуел знаел. Ходели заедно по барове, навсякъде из квартала. Той се опитал да приключи връзката и тя се разврещяла, че я е изнасилил.

Стомахът на Робин се преобърна, сякаш подът изведнъж се бе наклонил. Много ѝ се искаше тази история да не се окаже вярна. Мисълта жена да лъже, че е изнасилена, я отвращаваше неимоверно. На нея ѝ се бе наложило да опише всеки момент от собственото си нападение в съда. След това на свидетелската скамейка бе застанал петдесет и три годишният ѝ изнасилвач и без малко неин убиец, който с кротък тон обясни как двайсетгодишната Робин сама го повикала под стълбището на общежитието си, за да правят секс. Според неговия разказ всичко станало по взаимно съгласие; прошепнала му, че ѝ харесва по-грубият стил, което обяснявало тежките синини по шията. Останала толкова доволна, че предложила да се срещнат и на другата вечер, и да (при лек смях сред присъстващите), той бил изненадан, че такова младо момиче с изискан говор изникнало изневиделица и се спряло на него...

– За бяла жена е лесно да обвини чернокож – каза Идън, – а особено лесно бе през седемдесет и втора година. Татко вече имаше полицейско досие, защото бе участвал в сбиване няколко години по-рано. Отиде в затвора за пет години.

– Сигурно е било тежко за семейството ви – каза Страйк, без да поглежда към Робин.

– Тежко беше, да – потвърди Мая. – Много тежко. Децата в училище... ами, знаете какви са децата...

– Повечето от парите вкъщи носеше татко – намеси се Порша. – Бяхме пет гърла, а мама нямаше кой знае какво образование. Преди татко да бъде арестуван, тя учеше, опитваше се да положи изпити, да се усъвършенства. Едва свързвахме двата края и докато татко работеше, а когато вече го нямаше, изпаднахме в крайна бедност.

– Майка ми и сестра ѝ бяха омъжени за двама братя – каза Мая. – Общо имаха девет деца. Семействата бяха много близки до арестуването на татко... но после всичко се промени. Чичо Маркъс ходеше всеки ден в съда, докато траеше делото срещу татко, но мама не искаше да отиде и чичо Маркъс много ѝ се сърдеше.

– Ами защото знаеше, че ще има голямо въздействие, ако съдията види семейството на татко обединено и застанало зад него – тросна се Идън. – Аз ходех. Бягах от училище, за да присъствам. Знаех, че е невинен.

– Ами браво на теб – рече Порша, но тонът ѝ никак не бе ентусиазиран. – Само че мама не искаше да седи в съда и да слуша татко да разправя колко често е правел секс с приятелката си...

– Тази жена беше отрепка – отсече Идън.

– „Помията охлажда горещото желязо“ – издекламира Порша с островитянски изговор. – Изборът е бил негов.

– Така или иначе – побърза да продължи Мая, – съдията повярва на жената и татко отиде в затвора. Мама никога не отиде да го посети там, нито водеше мен, Порша и братята ни.

– Аз ходех – отново се намеси Идън. – Карах чичо Маркъс да ме води. Той все така си беше наш баща. Мама нямаше право да ни спира да го виждаме.

– Да, и тъй – побърза да заговори Мая, преди Порша да е казала нещо. – Мама искаше развод, но нямаше пари за адвокат. Тогава доктор Бамбъро я свърза с една адвокатка феминистка, която съветваше жени в затруднена ситуация срещу намален хонорар. Когато чичо Маркъс каза на татко, че мама е успяла да си вземе адвокат, татко ѝ писа от затвора и я умоляваше да размисли. Твърдеше, че е открил Бог, че я обича, че си е научил урока и иска единствено семейството си.

Мая отпи от кафето си.

– Около седмица след като мама получи татковото писмо, една вечер чистела кабинета на доктор Бамбъро, след като всички си били тръгнали, и видяла нещо в кошчето за боклук.

Мая отвори чантата в скута си и извади бледосин силно намачкан лист хартия, който очевидно в миналото бе сграбчен в юмрук. Подаде го на Робин, а тя го сложи на масата, та и Страйк да може да го прочете.

Избелелият, написан на ръка текст беше смесица от главни и малки букви.

Робин хвърли изкосо поглед към Страйк и видя на лицето му огледален образ на своето едва скривано смайване. Преди някой от тях да е успял да каже нещо, група млади жени минаха покрай масата им и принудиха Страйк да отмести стола си навътре. Бъбреха и се смееха, докато се настаняваха на масата зад Мая и Идън.

– Когато мама прочела това – продължи Мая по-тихо, та новодошлите да не я чуват, – помислила, че татко го е пратил. Не в буквалния смисъл, защото цензорът в затвора никога не би допуснал от там да излезе такова нещо, но решила, че някой друг го е написал вместо него.

– И по-конкретно чичо Маркъс – подхвърли Идън, все така с намусено лице и скръстени ръце. – Чичо Маркъс, дето беше проповедник и никога в живота си не е използвал думата „мръсница“.

– Мама занесла бележката у чичо Маркъс и леля Кармен – продължи Мая, като игнорира прекъсването – и директно попитала чичо Маркъс той ли стои зад това. Той отрекъл, но мама не му повярвала заради споменаването на ада. По онова време Маркъс беше от проповедниците, дето плашеха с огън и сяра...

– Освен това не беше убеден, че мама действително иска развод – каза Порша. – Обвиняваше доктор Бамбъро, че е убедила мама да напусне татко, защото на мама действително ѝ бе нужно бяла жена да ѝ посочи, че води сбъркан живот. Иначе не би и забелязала.

– Аз отивам да изпуша една цигара – рязко обяви Идън.

Стана и се насочи навън, а токовете ѝ тропаха отчетливо по дървения под.

Двете сестри сякаш си отдъхнаха с облекчение при отдалечаването ѝ.

– Тя беше любимката на татко – обясни тихо Мая на Робин и Страйк, като гледаше през прозореца как Идън извади от джоба си пакет „Силк Кът“, отметна косата от лицето си и запали цигара. – Много го обичаше, макар да беше женкар.

– И никога не се е разбирала с мама – добави Порша. – Скандалите им можеха да събудят мъртвите.

– Ако трябва да сме справедливи – каза Мая, – раздялата им най-тежко порази Идън. Напусна училище на шестнайсет и се хвана на работа в „Маркс енд Спенсър“, та да помага материално...

– Мама никога не е искала тя да напуска училище – изтъкна Порша. – Това си беше решение на Идън. Тя обича да разправя как се жертвала за семейството, но истината е, че нямаше търпение да се махне от училище, защото мама много я натискаше за добри оценки. Дай ѝ също така да твърди как била като втора майка за нас, но аз не си го спомням така. Спомням си главно как ме пердашеше, ако само я погледнех накриво.

Отвън пред прозореца Идън пушеше, застанала с гръб към тях.

– Цялата ситуация беше един кошмар – промълви тъжно Мая. – Мама и чичо Маркъс така и не се помириха помежду си, а при положение че мама и Кармен бяха сестри...

– Нека просто им го кажем сега, преди тя да е дошла да командори – настоя Порша към Мая, после се обърна към Страйк и Робин и каза: – Леля Кармен помагаше на мама за развода зад гърба на чичо Маркъс.

– Как? – попита Робин, а покрай нея мина сервитьор, за да обслужи жените на съседната маса.

– Когато адвокатката, препоръчана от доктор Бамбъро, съобщи на мама таксата си, мама знаеше, че никога няма да може да си я позволи, при все че беше толкова намалена – каза Порша.

– След срещата мама се върна у дома и се разплака – заразправя Мая, – защото отчаяно искаше да приключи с развода, преди татко да е излязъл от затвора. Знаеше, че иначе пак ще се нанесе у дома и тя ще е в капан. Няколко дни по-късно доктор Бамбъро я попитала как е минала срещата с адвокатката и мама признала, че няма как да продължи с развода поради липса на средства – въздъх­на Мая. – Доктор Бамбъро ѝ предложила тя да плати на адвокатката, а в замяна мама да чисти за по няколко часа у дома ѝ в Хам.

Жените на масата зад тях сега флиртуваха с младия сервитьор, като се чудеха дали е твърде рано за сметанова торта и се кискаха по повод нарушената си диета.

– Мама чувстваше, че няма как да откаже – продължи Мая. – Но щеше да ѝ коства пари и време да се добере до Хам, а тя вече работеше на две места и ѝ предстояха изпити...

– Леля ви Кармен се е съгласила да чисти вместо нея – изказа предположение Робин и с крайчеца на окото си забеляза, че Страйк я поглежда.

– Да – потвърди Мая и очите ѝ се разшириха изненадано. – Точно така. Изглеждаше добро решение. Леля Кармен беше домакиня, а чичо Маркъс и доктор Бамбъро бяха на работа по цял ден, така че мама си мислеше как никой от тях няма да разбере, че в къщата отива друга жена.

– Имаше един критичен момент – намеси се Порша, – помниш ли, Мая? Когато доктор Бамбъро ни покани всички на барбекю в дома ѝ. – Обърна се към Робин. – Нямаше как да идем, защото бавачката на доктор Бамбъро щеше да разбере, че мама не е жената, ходеща веднъж седмично у тях да чисти. Леля Кармен никак не харесваше онази бавачка – добави Порша.

– И защо? – поинтересува се Страйк.

– Според нея момичето било хвърлило око на съпруга на доктор Бамбъро. Изчервявала се всеки път, като му казвала името.

Вратата на кафето се отвори и Идън влезе обратно вътре. Когато седна, Робин долови лъх на тютюнев дим, примесен към парфюма ѝ.

– Докъде стигнахте? – студено попита тя.

– Как леля Кармен ходеше да чисти вместо мама – отвърна Мая.

Идън отново скръсти ръце, без да докосва кафето си.

– Значи, показанията, дадени от майка ви пред полицията за кръвта и как доктор Фипс се е разхождал в градината... – подхвана Страйк.

– ... бяха преразказ на разправеното ѝ от Кармен, да – кимна Мая и отново попипа кръстчето на врата си. – Нямаше как да приз­нае, че сестра ѝ бе ходила там вместо нея, защото чичо Маркъс би побеснял, ако узнаеше. Леля Кармен умоляваше мама да не казва пред полицията и мама се съгласи. Така че ѝ се наложи да даде показания, че тя е тази, видяла петното кръв на килима и вървящия през моравата доктор Фипс.

– Само че – намеси се Порша с безрадостен смях – после Кармен размисли относно доктор Фипс. След първия си разпит в полицията мама отиде при нея и ѝ каза: „Питат ме дали не съм объркала някого от работниците с доктор Фипс“. Кармен отвърна: „О, да, бях забравила, че отзад има работници. Може да съм се припознала“.

Порша се засмя кратко, но Робин знаеше, че не е, защото се забавлява. Тя самата бе потърсила убежище в същия тип смях вечерта, когато бе говорила за изнасилването си с Макс край кухненската маса.

– Знам, че не е смешно – каза Порша, уловила погледа на Мая. – Кармен винаги е била отнесена, но човек би помислил, че в този случай стриктно ще се придържа към фактите. Мама се поболя от стреса, каквото хапнеше, повръщаше го. А после онази дърта кучка, секретарката в работата ѝ, я заварила в момент на световъртеж...

– Да – внезапно се съживи Идън. – И ето ти нà, че набедиха мама за крадла и пияница и я уволниха от медицинската служба. Секретарката твърдеше, че тайно подушила термоса на мама и от него лъхало на алкохол. Пълна измислица.

– Това е било няколко месеца след изчезването на Марго Бамбъро, нали? – пожела да уточни Страйк с химикалка, застинала над бележника.

– О, пардон – с леден сарказъм избъбри Идън, – отклоних се от главната тема ли? Хайде всички обратно към изчезналата бяла жена. Кого го е грижа какво е преживявала някаква си тъмнокожа?

– Простете, не съм... – отвори уста Страйк.

– Знаете ли коя е Тиана Медаини? – изстреля въпрос към него Идън.

– Не – призна той.

– Естествено, че не – процеди Идън. – Четиресет години след изчезването на Марго Бамбъро седим тук и си блъскаме главите какво се е случило с нея. Тиана Медаини е чернокожа тийнейджърка от Люишъм. Изчезна миналата година. На колко първи страници се появи името ѝ? Защо не беше начело в новините като Бамбъро? Защото не струваме толкова нито за медиите, нито за проклетата полиция, така ли?

На Страйк му бе трудно да намери адекватен отговор; без съмнение, както си помисли Робин, защото твърдението на Идън бе неоспоримо. Снимката на Джаки Ейлет, единствената чернокожа жертва на Денис Крийд, беше най-малката и неразличимата от призрачните черно-бели образи на убитите от Крийд жени върху корицата на „Демонът от Парадайс Парк“. Тъмната кожа на Джаки се открояваше най-слабо на мрачния фон. На най-видно място бяха поставени снимките на шестнайсетгодишната Джералдин Кристи и двайсет и седем годишната Сюзан Майър, и двете бледи и руси.

– Когато Марго Бамбъро изчезна – яростно заговори Идън, – полицията се отнесе с белите жени от медицинската служба, сякаш бяха от порцелан. Буквално им бършеха сълзите. Но не и с мама. Към нея се държаха като към закоравяла престъпничка. Онзи, главният разследващ, как му беше името...?

– Талбът – подсказа Робин.

– Все ѝ повтаряше: „Казвай какво криеш. Знам, че нещо премълчаваш“.

В съзнанието на Робин изникна загадъчната фигура на Йерофант. Пазителят на тайните и загадките в картите таро носеше шафранени на цвят одежди и яздеше бик („картата се отнася за Телец“), а пред него – черна жрица с коса, сплетена като тази на Мая („Пред него е жената с меч; тя представлява Блудницата...“). Кое бе дошло по-напред, реденето на карти таро, обозначаващи тайни и прикриване, или полицейският инстинкт, че ужасената Уилма лъже?

– Когато разпитваше мен... – подхвана Идън.

– Талбът е разпитвал вас? – обади се остро Страйк.

– Да, дойде в „Маркс енд Спенсър“, без да предупреди, появи се на работното ми място – каза Идън и Робин внезапно забеляза, че очите ѝ заблестяха, пълни със сълзи. – Някой друг в медицинската служба беше видял анонимната бележка, получена от Бамбъро. Талбът беше узнал, че татко е в затвора, и бе чул, че мама чисти в дома на лекарката. Отиде при всеки мъж от семейството ни с обвинения, че е писал заплашителни писма, а после дойде при мен и започна да ми задава извънредно странни въпроси за мъжете ми роднини, интересуваше се къде са били на конкретни дати, питаше дали чичо Маркъс често нощува вън от къщи. Ако знаете само какво ме попита за татко и чичо Маркъс...

– От коя зодия са? – обади се Робин.

Идън беше изумена.

– Как се сетихте, по дяволите?

– Талбът е оставил тетрадка. Пълна е с окултни писания. Опитвал се е да реши случая, като е използвал карти таро и астрология.

– Астрология? – смая се Идън. – Проклета астрология?

– Не е бивало Талбът да ви разпитва без присъствието на възрастен – каза Страйк на Идън. – На колко бяхте тогава? На шестнайсет?

Идън се изсмя в лицето на детектива.

– За белите момичета може и да важи, но с нас е различно, не ме ли слушате? Ние сме корави, печени сме. А това с окултните му занимания вече обяснява някои неща. Той ме разпитваше за обеа. Знаете ли какво е това?

Робин поклати глава.

– Един вид магия, която се практикува в Карибския район. Възникнала е в Западна Африка. Ние всички сме родени в Саутуарк, но за инспектор Талбът бяхме черни езичници. Отведе ме сама в задна стаичка и взе да ме разпъва на кръст относно ритуали с използване на кръв и черна магия. Бях ужасена, не разбирах за какво ми приказва това. Мислех, че има предвид мама и кръвта по килима, че намеква как тя е сторила нещо на доктор Бамбъро.

– Имал е психоза, тежък нервен срив – обясни Робин. – Затова са го отстранили от случая. Мислел е, че преследва дявола. Майка ви е единствената жена, за която е предполагал, че може да притежава свръхестествени сили, но определено е бил расист – добави тихо. – Това личи от бележките му.

– Никога не си ни казвала, че полицаят е идвал в „Маркс енд Спенсър“ – обади се Порша. – Защо си го крила от нас?

– А защо да ви го разправям? – Идън сърдито изтри насълзените си очи. – Мама бездруго вече се бе поболяла от всичкия този стрес, чичо Маркъс ми крещеше, че заради нея полицията погнала него и синовете му, а аз бях истински уплашена, че ако чичо Маркъс узнае как полицаят е идвал в работата ми, ще подаде оплакване, а само това ни липсваше в тази бъркотия.

Идън притисна за кратко длани към мокрите си очи.

Порша като че имаше желание да каже нещо утешително на по-голямата си сестра, но Робин усети, че това е толкова нехарактерно за отношенията им, та не знае как да го стори. След малко Порша промърмори:

– Трябва да ида до тоалетната – и стана от масата.

– Не исках Порша да идва днес – каза Мая веднага щом вратата на тоалетната се затвори зад по-малката ѝ сестра. Тактично не поглеждаше към по-голямата, която се мъчеше да се престори, че не плаче, и крадешком бършеше още сълзи, бликащи от очите ѝ. – Не ѝ трябва този стрес. Едва приключи с химиотерапията.

– Как е със здравето? – поинтересува се Страйк.

– Миналата седмица съобщиха, че няма вече рак, слава богу. Започна да мисли за връщане на работа, но според мен е твърде рано.

– Тя е социална работничка, нали?

– Да – въздъхна Мая. – По сто отчаяни съобщения прииждат всяка сутрин и знаеш, че си на огневата линия, ако се случи нещо лошо със семейство, при което не си успял да отидеш. Не знам как го понася. Но тя е като мама. Досущ еднакви бяха. Винаги е била маминото бебче, а мама бе нейният герой.

Идън изсумтя тихичко, което можеше да се приеме и за пот­върждение, и за несъгласие. Мая не обърна внимание. Настана кратка пауза, през която Робин се замисли за сложните отношения в това семейство. Войната между Джулс и Уилма Бейлис очевидно се бе прехвърлила и в следващото поколение.

Вратата на тоалетната се отвори и Порша се появи отново. Вместо да седне на предишното си място до Робин, провря широкия си ханш покрай Страйк, пъхна се зад стреснатата Мая, която бързешком отмести стола си напред, и застана до Идън. Подаде ѝ нагъната тоалетна хартия, после я прегърна през шията с пълните си ръце и залепи целувка на темето ѝ.

– Какво правиш? – с предрезгавял глас попита Идън и хвана ръцете на сестра си, но не за да ги отмести, а за да ги задържи там.

Робин видя, че Страйк усилено се преструва на заинтригуван от нещо в бележника си.

– Показвам благодарността си – отвърна Порша, – задето се съгласи да направим това. Знам, че не искаше.

Всички седяха в леко стъписано мълчание, докато Порша се провираше обратно към мястото си до Робин.

– Каза ли им последното? – обърна се Порша към Мая, докато Идън духаше носа си. – За мама и Бети Фулър?

– Не – отвърна Мая, която изглеждаше зашеметена от акта на помиряване, на който току-що бе станала свидетел. – Мама го е разказала на теб, реших, че ти трябва да го разправиш.

– Ами добре – кимна Порша и се завъртя с лице към Страйк и Робин. – Това наистина е последното, което знаем, и може да не означава нищо, но е добре да го чуете, след като сте наясно за всичко останало.

Страйк зачака с готова химикалка.

– Мама ми го каза малко след като се пенсионира. Не беше редно да го прави, защото се отнасяше до клиент, но като чуете за какво става дума, ще разберете. Мама продължи да работи в Клъркънуел, след като получи квалификация за социален работник. Там бяха всичките ѝ приятели, не искаше да се мести. Така че опозна много добре местната общност. Едно от семействата, с които работеше, живееше на Скинър Стрийт, недалече от медицинската служба „Сейнт Джон“...

– Скинър Стрийт? – повтори Страйк.

Името му говореше нещо, но беше толкова изтощен, че не си припомняше с какво точно го свързва. Робин, от друга страна, веднага се сети защо Скинър Стрийт ѝ звучи познато.

– Да. Фамилията на семейството беше Фулър. Имаха едва ли не всеки проблем, за който човек може да се сети, така каза мама: наркомания, домашно насилие, криминални прояви и какво ли не още. Глава на семейството беше бабата, която бе едва четиресет и няколко годишна и основният ѝ източник на доходи беше проституция. Името ѝ беше Бети и мама казваше, че била като местна новинарска служба, ако се интересуваш от подземния свят де. Семейството живееше там от поколения наред. Един ден Бети заявила на мама с известно коварство, та да види реакцията ѝ: „Да знаеш, че Маркъс не е пращал заплашителни писма до онази лекарка“. Мама била шашната – продължи Порша. – Първата ѝ мисъл била, че Маркъс е бил клиент на жената. Но аз знам, че не е бил – побърза да каже Порша и вдигна ръка, за да предвари възраженията на Идън, която бе отворила уста. – На този етап мама и Маркъс не си бяха продумвали от години. Тъй или иначе, всичко било съвсем невинно. Бети се срещнала с Маркъс по повод на това, че църквата провеждала акция в квартала. Донесъл продукти от Фестивала на жътвата за семейството и се опитал да убеди Бети да отиде на църковна служба. Бети се досетила за връзката на Маркъс с мама, защото тя продължи да носи фамилията Бейлис, и ѝ заявила, че знае кой в действителност е писал заплашителните бележки до Марго Бамбъро. Авторът им бил също така нейният убиец. „Кой е?“, попитала мама, а Бети отвърнала, че ако каже, убиецът на Марго ще отнеме и нейния живот.

Настъпи кратко мълчание. Наоколо им се чуваше общият шум на кафето, жената на съседната маса, която ядеше парче сметанова торта, възкликна на висок глас:

– Господи, колко е вкусна!

– Майка ви повярвала ли е на Бети?

– Чудеше се какво да мисли – отвърна Порша. – Бети познаваше разни опасни хора, та е възможно да е дочула слухове, но кой би могъл да знае? Хората си дрънкат, обичат да се изкарат важни. – Робин си припомни как и Джанис Бийти бе казала точно същото, като предаде слуха за Марго Бамбъро, разхождаща се в гробище. – Но ако има нещо вярно в това, жена като Бети по-скоро би отишла до Луната, отколкото да съобщи на полицията. Като нищо вече е покойница, предвид начина на живот, който водеше, но за вас няма да е трудно да узнаете дали е още жива.

– Много ви благодарим, че ни го казахте – каза Страйк. – Струва си да се проследи тази нишка.

След като бяха споделили всичко, което знаеха, трите сестри изпаднаха в болезнено мълчание. Не за пръв път Робин имаше причина да се замисли колко странични вреди носеше след себе си всеки акт на насилие. Изчезването на Марго Бамбъро очевидно бе внесло хаос в живота на момичетата Бейлис, а сега тя знаеше за всичката мъка, която им бе причинило, долавяше колко са мъчителни спомените, свързани с това събитие, и напълно разбираше първоначалния отказ на Идън да разговаря с детективите. Дори започваше да се чуди защо сестрите бяха променили решението си.

– Много ви благодаря за това – изрече искрено. – Знам, че дъщерята на Марго ще ви е извънредно благодарна, задето приехте да разговаряте с нас.

– О, значи, дъщерята ви е наела, така ли? – попита Мая. – Тогава ѝ предайте от мен как мама цял живот бе измъчвана от вина, че не е могла да бъде откровена пред полицията. Тя харесваше доктор Бамбъро. Не че са били близки приятелки, но я смяташе за свестен човек.

– Много ѝ тежеше – присъедини се и Порша. – Тежеше ѝ до самата ѝ смърт. Ето защо бе запазила бележката. Тя би искала да ви сътрудничим. Винаги може да се направи анализ на почерка и неща от този род, нали?

Страйк се съгласи, че има такива методи. Той отиде да плати сметката, а Робин изчака на масата със сестрите, като виждаше желанието им детективите да си идат възможно най-бързо. Разкрили бяха личната си травма и семейни тайни и вече бе непосилно да се поддържа любезен разговор на общи теми. Робин се почувства облекчена, когато Страйк се върна и след кратко сбогуване двамата си тръгнаха от кафето.

В мига, щом излезе на чист въздух, Страйк спря да извади от джоба си пакета „Бенсън енд Хеджис“ и запали цигара.

– Имах нужда – промърмори, като продължиха да вървят. – И тъй... Скинър Стрийт...

– Мястото, където е бил видян Джоузеф Бренър във вечерта на изчезването на Марго – уточни Робин.

– Аха – рече Страйк и за миг затвори очи. – Знаех си, че има нещо.

– Веднага щом се прибера у дома, ще издиря Бети Фулър – каза Робин. – Какво мислиш за останалото?

– Семейство Бейлис са си понесли своя товар – посочи Страйк, като спря до ландроувъра и хвърли поглед назад към кафето. Беемвето му бе на петдесет метра по-нататък. Отново всмукна от цигарата си и се намръщи. – Предоставя ни се нов ъгъл към прок­летата тетрадка на Талбът – призна той. – Като махнем окултните глупости, той е бил прав все пак. Уилма наистина е криела нещо от него. Много неща всъщност.

– И аз си го помислих – каза Робин.

– Нали си даваш сметка, че тази заплашителна бележка е първото материално доказателство, което сме открили?

– Да – отвърна Робин и погледна часовника си. – В колко часа тръгваш за Труро?

Страйк не отговори. Като вдигна поглед, Робин видя, че той се бе втренчил напрегнато към открития парк отвъд пътя, затова тя също се обърна да провери кое е привлякло вниманието му. Нямаше нищо освен два лудуващи териера и собственика им, който вървеше и размахваше двата повода.

– Корморан?

Страйк като че върна вниманието си от някъде далече.

– Какво? – попита, после смотолеви: – Да. Не, аз просто...

Пак се обърна към кафето и се смръщи.

– Просто си мислех. Но не е нищо, май се превръщам в Талбът. Виждам значение в абсолютно съвпадение.

– Какво съвпадение?

Но Страйк не проговори, докато вратата на кафето не се отвори и не се появиха трите сестри Бейлис с връхните си дрехи.

– Да тръгваме – предложи той. – Сигурно вече им е втръснало да ни гледат. Ще се видим в понеделник. Съобщи ми, ако откриеш нещо интересно за Бети Фулър.

54

Влакът се разтресе при завой. Главата на спящия Страйк се килна и се удари в студеното стъкло. Събуди се и усети потекла слюнка по брадичката си. Обърса я с ръкава на сакото си и се озърна наоколо. Възрастните съпрузи насреща му любезно бяха потънали в четене, но през пътеката четирима тийнейджъри се хилеха без­звучно, като се пазеха да не поглеждат към него, а раменете им се тресяха, докато зяпаха с престорен интерес през прозореца. Очевидно беше хъркал с отворена уста, защото сега тя бе неприятно суха. Погледна часовника си и видя, че беше спал близо два часа.

Страйк взе карирания термос на масичката пред него, който бе изплакнал и заредил в „Макдоналдс“ по-рано. Сипа си черно кафе под звуците на пръхтящите хлапета. Несъмнено го имаха за чудат стар човек с неговото хъркане и карирания му термос, но годината пътуване в люшкащия се влак го бе научила да съкращава до минимум придвижването с протезата му до вагон-ресторанта. Изпи чаша кафе с пластмасов привкус, после се намести удобно със скръстени ръце и се загледа към нижещите се край прозореца полета, осеяни с електрически стълбове, към плоския бял облак, искрящ в разноцветни отблясъци заради натрупания слой прах по стъклото. Регистрираше пейзажа само откъслечно: вниманието му всъщност бе насочено навътре към странната идея, която му бе хрумнала след интервюто с трите сестри Бейлис.

То се знае, хрумването му можеше да е само плод на претоварено съзнание, правещо произволни връзки между обикновени съвпадения. Преобръщаше го в ума си, разглеждаше го от различни ъгли, докато накрая с прозявка се извъртя странично върху празното място до себе си и с мъка се надигна до изправено положение на пътеката, така че да достигне пътната си чанта на горната лавица. До нея беше пазарски плик от „Уейтроуз“, защото на път към гара Падингтън се бе отклонил до супермаркета, откъдето купи три великденски яйца за племенниците си или по-скоро три шоколадови таралежа, защото бяха относително компактни. Сега, докато ровеше в сака за „Демонът от Парадайс Парк“, без да ще, прекатури торбичката с шоколадчетата. Най-горният таралеж изпадна и в опита си да го хване, той го перна, кутията се удари в облегалката на възрастната жена, която изцвърча изненадано, после падна на пода.

Тийнейджърите, за които Страйк неволно изпълняваше комедиен моноспектакъл, вече открито се превиваха от смях. Едва когато Страйк се наведе непохватно да вдигне вече счупилия се шоколадов таралеж с една ръка върху масичката на хлапетата, за да пази равновесие, едно от момичетата забеляза металната пръчка, служеща му като десен глезен. Той разбра, че тя я е видяла, по внезапното секване на смеха ѝ и лудешкия шепот към компанията. Запъхтян, изпотен и съзнаващ, че очите на половината вагон са приковани към него, той пъхна съсипания таралеж обратно в торбичката, намери „Демонът от Парадайс Парк“ в сака и леко задъхан, но изпитващ злорадство от шокираните физиономии на тийнейджърите, отново седна на мястото си до прозореца. След като прелисти книгата до две трети от съдържанието ѝ, откри търсената от него глава, озаглавена „Залавянето“.

Дотук отношенията на Крийд с хазайката му Вайълет Купър са били ключът към продължилата му безопасност. Самата Вайълет признава, че през първите пет години, докато ѝ е бил наемател, не ѝ е минавало и през ум, че Ден може да причини някому зло, виждала го като самотна и блага душа, човек, извличащ радост от вечерите им на припяване към грамофона, и най-вероятно гей.

Ала усилията, полагани от Крийд, да угажда на Вайълет, вече започват да му омръзват. Докато, преди я е дрогирал само когато имал нужда да надроби кости с чук или да качи труп във вана си през нощта, сега започва да сипва барбитурати в джина ѝ с портокалов сок просто за да се отърве от досадната ѝ компания.

Държането на Крийд към Вайълет също се променя. Той вече е „ехиден“ с нея, „подиграваше ме, говореше неприятни неща, присмиваше ми се, че използвам погрешни думи, държеше се с мен като с глупачка, нещо, което не бе правил преди. Помня един случай, в който му разправях за къщичката в провинцията, която брат ми си купи след пенсионирането си. Докато му описвах градината с пергола, той се разсмя, всъщност изхили се гадно, защото бях изрекла „перголия“, никога няма да го забравя. И тогава ми каза да не използвам думи, които не знам, защото само съм показвала колко съм тъпа. Много се засегнах. Не бях забелязвала тази му злобна страна. Знаех, че е умен, всеки ден решаваше докрай кръстословицата в „Таймс“. Знаеше всички отговори в предаването „Гений“, когато го гледахме заедно, но дотогава не ме бе унижавал. И ето че една вечер отвори дума за завещанието ми. Искаше да знае на кого ще оставя къщата. Само дето не поиска да я завещая на него. Никак не ми стана приятно. Не бях стара жена, не възнамерявах скоро да умирам. Смених темата, но той отново я подхвана след няколко вечери. Казах му да не говори за това, защото ме кара да се усещам едва ли не на прага на смъртта и да си мисля, че току-виж си е наумил да ме очисти. А той се намуси и ми заяви как на мен ми било лесно, докато той не разполагал с никаква сигурност в живота и наследникът ми като нищо можел да го изхвърли, а тогава щял да остане на улицата. После се помирихме, но цялата история ми остави неприятен вкус“.

Би било върховна глупост от страна на Крийд да убеди Вайълет да промени завещанието си и после да я убие. Дори да се остави настрана очевидният му мотив, би рискувал влизането на полицията в сутеренното му жилище, където е криел останки и вещи поне на пет жени. Ала арогантността на Крийд и чувството му за недосегаемост по онова време, изглежда, не са знаели граници. Той складира по-големи от всякога количества хапчета, което го довежда до контакт с не един уличен дилър. Така става по-широко познат.

Един от новите му контакти за дрога е Майкъл Клийт, който продава барбитурати, откраднати от негов контакт във фармацевтична компания. По-късно Клийт сключва споразумение с полицията в замяна на свидетелските му показания при процеса на убиеца. В тях твърди как Крийд го попитал дали той, или контактът му могат да го снабдят с кочан лекарски рецепти. Полицията подозира, че Крийд се е надявал да фалшифицира рецепта за Вайълет, която да обясни как е имала достъп до лекарства, от които да вземе свръхдоза...

Въпреки изпитото кафе клепачите на Страйк отново започваха да натежават. След няколко минути главата му отново клюмна нас­трани, а книгата се изплъзна от хлабавата му хватка.

При събуждането му небето навън бе станало кораловочервено, смеещите се тийнейджъри ги нямаше вече и се оказа, че след десет минути влакът ще е на гарата в Труро. Беше по-схванат от всякога и не в настроение за семейна среща, искаше му се да е обратно в мансардния си апартамент, където да вземе душ и да се радва на покой. И все пак духът му леко се повдигна, когато видя Дейв Полуърт да го чака на перона. Торбичката с шоколадовите таралежи леко издрънка, докато Страйк с мъка слизаше от влака. Трябваше да си спомни да даде счупения на Люк.

– Как е, Диди? – попита Полуърт, след като си стиснаха ръцете и се потупаха един друг по гърба, тъй като торбичката от „Уейт­роуз“ на Страйк пречеше да се прегърнат.

– Благодаря, че ме посрещна, друже, много съм ти признателен.

Потеглиха към Сейнт Моус с автомобила на Полуърт – „Дачия Дъстър“, – като обсъждаха плановете за следващия ден. Полуърт и семейството му бяха поканени на разпръсването на праха заедно с Керенза, сестрата от „Макмилън“.

– ... само дето няма да е разпръсване – уточни Полуърт, докато шофираше по второстепенния път, докато слънцето се превръщаше в горящ въглен на хоризонта. – По-скоро ще е плаване.

– Как така?

– Луси се е снабдила със специална урна – обясни Полуърт. – Водноразтворима, от памук и глина. Снощи ми я показа. Направена е да прилича на цвете. Слагаш вътре праха и цялото чудо отплава, след което се разтваря.

– Хитро – отбеляза Страйк.

– Предотвратява нелепи инциденти – допълни прагматично Полуърт. – Помниш ли съученика ни Иън Рестарик? Дядо му искал прахът му да бъде хвърлен от Ландс Енд. Глупаците отишли там във ветровит ден и устите им се напълнили с останките на старото момче. Рестарик ми разправяше как цяла седмица след това издухвал прах от носа си.

Страйк се разсмя и в този момент усети как телефонът жужи в джоба му. Надяваше се съобщението да е от Робин, за да го осведоми например, че е открила Бети Фулър. Вместо това видя непознат номер.

Полуърт още говореше, но Страйк вече не го слушаше. Прочете съобщението няколко пъти, намръщи се леко, после прибра телефона обратно в джоба си и се помъчи да се съсредоточи над анекдотите на стария си приятел.

В къщата на Тед се разнесоха приветствени възгласи, последваха прегръдки от чичо му, от Луси и Джак. Страйк се опитваше да изглежда щастлив, че е там, въпреки умората си и съзнанието, че му се полага да заспи чак след като останалите са си легнали вече. Луси бе приготвила паста за всички, обгрижваше ги до един и мъмреше Люк, че рита Адам, а в промеждутъците бъбреше, но бе на ръба на сълзите.

– Толкова е странно, нали? – прошепна на брат си след вечеря, докато Грег и момчетата по настояване на Грег разчистваха масата. – Да сме тук без нея. – И без пауза продължи. – Решихме това с праха да го свършим сутринта, защото изглежда, че времето ще е добро, а после да се върнем тук за великденския обяд.

– Чудесно ми звучи – отвърна Страйк.

Знаеше колко голямо значение отдава Луси на подготовката и плановете, как държи всичко да е свършено както трябва. Тя взе урната и се залюбува на стилизираната бяла лилия. Тед вече бе поставил праха на Джоун вътре.

– Много е хубава. Джоун би я харесала – каза той без никаква идея вярно ли беше това, или не.

– Купих розови рози за всички нас, та да ги хвърлим във водата заедно с нея – каза Луси и очите ѝ отново се напълниха със сълзи.

– Подходящо – коментира Страйк, като потисна прозявка. Копнееше да се изкъпе, а после да легне и да заспи. – Благодаря, че си се погрижила за всичко това, Луси. О, донесох великденски яйца за момчетата, къде ги искаш?

– Ще ги сложим в кухнята. Сети ли се да вземеш за Роз и Мел?

– За кого?

– Дъщерите на Дейв и Пени, те също ще дойдат утре.

По дяволите.

– Не ми хрумна...

– О, Стик – въздъхна Луси. – Не си ли им кръстник?

– Не, не съм – отвърна Страйк, като силно се постара да не се показва сприхав. – Но добре, утре ще се отбия в магазин и ще купя още.

Когато най-сетне остана сам в тъмната дневна, легна на дивана, който по неволя му бе станал добре познат през последната година, с подпрян до масичката изкуствен крак, и провери отново телефона си. Беше доволен да види, че нямаше повече съобщения от непознатия номер, и както бе грохнал, успя да заспи много бързо.

Само че малко преди четири през нощта телефонът му иззвъня. Изтръгнат от дълбок сън, Страйк заопипва за него, погледна колко е часът и го долепи до ухото си.

– Ало?

Последва дълго мълчание, макар той да чуваше дишане в другия край на линията.

– Кой е? – попита, но вече подозираше отговора.

– Блуи – долетя лек шепот, – аз съм.

– Четири през нощта е, Шарлот.

– Знам – прошепна тя и издаде звук, който можеше да е смях или хлипане.

Звучеше странно, вероятно беше в някой от пристъпите си. Страйк се взираше нагоре в тъмния таван, а прахът на леля му бе само на четири метра от него.

– Къде си?

– В ада.

– Шарлот...

Тя затвори.

Страйк успяваше да чуе как собственото му сърце бие с бясна сила като барабан в пещера. Паниката пронизваше тялото му като нажежени до червено шишове.

Колко още бремета се очакваше да носи? Не бе ли платил достатъчно, дал достатъчно, пожертвал достатъчно... обичал достатъчно? Джоун изглеждаше много близо в този момент в тъмнината на собствената ѝ дневна с нейните чинии с орнаменти и сухите цветя, по-близка дори от останките ѝ в онази глупава урна във вид на бяла лилия, която щеше да е тъй нищожна и незначителна сред огромното море – като изхвърлена картонена чиния. Докато лежеше там, сякаш чуваше последните ѝ думи: „Ти си добър човек... помагаш на хората... горда съм с теб...“.

Шарлот му се бе обадила от същия непознат номер, от който по-рано бе пратила съобщение. Изтощеното съзнание на Страйк се въртеше около известните факти, а те бяха, че Шарлот бе правила опити за самоубийство в миналото, че беше омъжена с деца и че неотдавна бе приета в психиатрична клиника. Припомни си решимостта си преди седмици да се обади на съпруга ѝ, ако тя му изпрати още саморазрушителни съобщения, но Джаго Рос нямаше да е в търговската си банка в четири през нощта срещу Великден. Запита се дали ще е жестокост, или акт на добрина да игнорира обаждането и как би понесъл съзнанието, че е взела свръхдоза, след като не ѝ е отговорил. След много дълги десет минути, през които донякъде очакваше тя да му позвъни отново, Страйк се надигна в леглото и състави съобщение.

Ужасното бе, че двамата с Шарлот се познаваха твърде добре. Страйк знаеше колко малодушен и неискрен ще изглежда този отговор на Шарлот. Тя бе наясно, че малка част от него (смалена поради преднамерени задръжки, но никога незаличена) изпитва притегляне към нея, особено в тези екстремни обстоятелства, не само защото от години бе поел отговорността за нейното щастие, а защото никога не можа да забрави, че тя бе дошла при него, когато той бе най-отчаян, лежащ в болничното легло с току-що ампутиран крак, и се питаше възможен ли е живот за него занапред. Още помнеше как тя се появи на прага на отделението, най-красивата жена, която беше виждал някога, как тръгна към него и без да каже дума, го целуна по устата. Този миг повече от всичко друго го увери, че животът ще продължи, че ще съдържа върховни моменти на красота и удоволствие, че вече не е сам, че липсващият му крак нямаше значение за жената, която бе неспособен да забрави.

Седнал в тъмното, изпитващ непривично за него студ поради изтощението, Страйк написа още четири думи:

Ще стане по-добре.

и изпрати съобщението. После отново легна и зачака телефонът да завибрира отново, но той оставаше мълчалив и накрая Страйк заспа.

В крайна сметка бе събуден от Люк, който нахълта в стаята. Докато слушаше как момчето трополи из кухнята, Страйк посегна към телефона си и го погледна. Шарлот бе изпратила още две съобщения, едното преди час, другото половин час по-късно.

Блуи, съжалявам за леля ти. Тази, с която се видях, ли е?

А после, когато Страйк не беше отговорил:

Зла ли съм? Джаго казва, че да. А някога си мислех, че не може да съм такава, защото ти ме обичаше.

Поне не беше мъртва. С усещането, че стомахът му е стиснат в мъртва хватка, Страйк се надигна, постави си протезата и се опита да затвори съзнанието си за Шарлот.

Закуската не беше особено релаксираща. Масата бе дотолкова отрупана с великденски яйца, та приличаше на гнездо от анимационен филм. Страйк яде от чиния, поставена в скута му. Луси беше купила яйца за Страйк и за Тед и детективът си даде сметка, че би трябвало и той да предвиди едно за сестра си. Пред трите момчета имаше цели купчини.

– Какво общо има таралежът с Великден? – обърна се Адам към Страйк с подаръка от чичо си в ръка.

– Ами Великден се отъждествява с пролетта, нали? – обади се Тед от другия край на масата. – Животните се събуждат след зимния сън.

– Моят е счупен – заяви Люк и разтресе кутията.

– О, жалко – промърмори Страйк, а Луси го изгледа остро.

Беше напрегната, смъмри синовете си, задето си гледаха телефоните по време на закуската, хвърли строг поглед на Страйк, когато и той провери своя, все надзърташе към прозореца, за да види какво е времето. Детективът бе доволен, че има извинение да излезе от къщата, за да купи великденски яйца за дъщерите на Полуърт, но едва бе извървял десет метра по наклонения път с цигара в ръка, когато дачията на семейството спря край него. Страйк сподели полугласно с Полуърт целта на своята мисия, а приятелят му отсече:

– Я зарежи това, вкъщи са заредени с шоколад за цяла година.

В единайсет часа с оставено във фурната агнешко бутче и наг­ласен таймер, след като на Люк му бе казано, че не, не може да вземе айпада си на лодката, и след един фалстарт поради връщане до къщата, защото по-малката дъщеря на семейство Полуърт имаше нужда да се изпишка, групата благополучно се добра до пристанището, където се срещнаха с Керенза, медицинската сестра, и всички се качиха на лодката на Тед „Джоуанет“.

Страйк, който някога с гордост бе изпълнявал ролята на първи помощник на чичо си, вече не притежаваше равновесието да се справя било с платната, било с руля. Седна с жените и децата, пощаден от необходимост да поддържа разговор заради силния шум на вятъра срещу платното. Тед крещеше команди към Полуърт и Джак. Люк ядеше шоколад с очи, примижали срещу студения вятър; дъщерите на Полуърт бяха сгушени и трепереха до майка си, която ги бе обгърнала с ръце. По бузите на Луси вече течаха сълзи и тя крепеше грижливо урната в скута си. До нея Керенза държеше наръч тъмнорозови рози, хлабаво увити в целофан. Грег и Полуърт подвикваха на децата да привличат вниманието им към гледката, докато обикаляха край полуострова, където замъкът на Сейнт Моус се възправяше като страж.

Повърхността на морето се променяше във всяка секунда от набраздена сиво-зелена шир в мрежа от ярки като от диаманти проблясъци. Мирисът на озон бе тъй привичен и успокояващ за Страйк като този на бира. Тъкмо си мислеше колко е доволен, задето Джоун бе избрала това, а не гроб, когато усети телефона да вибрира до гърдите му. Неспособен да устои на изкушението да прочете съобщението, за което бе сигурен, че е от Шарлот, той го извади и погледна екрана.

Страйк прибра обратно телефона в джоба си. Люк го наблюдаваше и на Страйк му се стори, че разчете по лицето му идеята да попита защо чичо Корморан може да гледа телефона си, а на него му бе забранено да си донесе айпада, но погледът, отправен му от чичо му, явно го накара да се откаже и той просто натъпка в устата си още шоколад.

Всички бяха обладани от чувство на респект, дори Люк, когато Тед обърна лодката по посока на вятъра, после бавно спря, а платното заплющя шумно. Замъкът на Сейнт Моус вече бе с големината на пясъчен замък в далечината. Керенза раздаде на всички по една роза, а на Тед връчи остатъка от букета и той го пое с ръцете си, покрити с вечен загар. Никой не проговори, но моментът бе усещан като наситен със съдържание. Докато платната плющяха гневно, Тед се наведе над единия борд на лодката и внимателно спусна урната в морето, като изрече полугласно своето сбогуване, а предметът, за който Страйк си бе представял, че ще изглежда мижав и не на място сред вълните, заподскача грациозно в океана и тъкмо поради малките си размери изглеждаше трогателен и странно благороден. Скоро последните тленни останки на Джоун Нанкароу щяха да се разтворят в морето и само розите, хвърлени една по една от всеки от тях, щяха да останат и да бележат мястото, където тя бе изчезнала.

Страйк прегърна Луси, а тя положи глава на рамото му, когато заплаваха към брега. Розуин, по-голямата от дъщерите на Полуърт, се разхлипа първоначално заради изчезващата в далечината урна, но после продължи, като се наслаждаваше на собствената си скръб и на утехата на майка си. Страйк остана с вперен поглед, докато вече не можеше да вижда бялата точка, и тогава се обърна към брега, вече замислен за агнешкото бутче, което ги очакваше у дома.

Телефонът му отново завибрира минути след като бе стъпил на твърда земя. Докато Полуърт помагаше на Тед да привърже лодката, Страйк запали цигара и се обърна с гръб към групата, за да прочете новото съобщение.

– Не може – мигом възрази тя, – обядът ще е вече готов...

– Ще ми е нужна още една – отсече твърдо Страйк и размаха цигарата пред изразяващото ѝ неодобрение лице. – Ще се видим там.

– Искаш ли компания, Диди? – попита Полуърт. – Пени ще откара момичетата до къщата.

– Не, върви, приятелю – отказа му той и добави тихо, та Луси да не чуе: – Трябва да се обадя по служебен въпрос.

Докато го казваше, телефонът му отново завибрира.

– Довиждане, Корм – каза Керенза, а луничавото ѝ лице излъчваше привичната благост. – Няма да дойда за обяда.

– Чудесно... не, исках да кажа жалко – избъбри Страйк. – Благодаря ти, че дойде, Керенза. Джоун бе силно привързана към теб.

Когато Керенза се качи в своя мини купър, а колите на останалите потеглиха, Страйк отново извади телефона си.

Страйк позвъни на номера. След няколко сигнала обаждането бе прехвърлено на гласова поща.

– Шарлот, аз съм – каза Страйк. – Ще продължа да звъня, докато не ми се обадиш.

Затвори и набра отново. За втори път беше прехвърлен на гласова поща.

Пое напред, защото тревогата му изискваше някакво действие. Улиците около пристанището бяха почти празни. Повечето хора вероятно бяха седнали край великденската трапеза. Отново избра номера на Шарлот, но тя не се обади.

Имаше чувството, че около черепа му се стяга жица. Вратът му се бе схванал от напрежение. Във всяка секунда чувствата му се меняха между гняв, негодувание, объркване и страх. Тя винаги бе била умела манипулаторка. Но също така на два пъти за малко бе избегнала смърт от собствената си ръка.

Не отговаряше на телефона, защото може би вече бе мъртва. В имението „Касъл ъв Крой“, където семейството на съпруга ѝ живееше от поколения, като нищо имаше спортни оръжия. В клиниката несъмнено държаха силни лекарства, би могла да е съб­рала от тях накуп. Или пък се бе нарязала с бръснарско ножче, както се бе опитала да направи веднъж след един от по-бурните им скандали със Страйк.

След като позвъни на номера за десети път, Страйк спря и погледна през парапета към безпощадното море, което не излъчваше утеха при настъпването си и после отдалечаването си от брега. В съзнанието му нахлуха спомени за Джоун, яростно вкопчила се в живота; тревогата му за Шарлот бе примесена и с гняв, задето бе готова да се откаже от своя.

И тогава телефонът му иззвъня.

– Къде си? – почти изкрещя.

– Блуи?

Звучеше пияна или много дрогирана.

– Къде си?

– Казах ти – избъбри тя. – Блуи, не помниш ли...

– Шарлот, КЪДЕ СИ?!

– Казах ти, в „Симъндс“...

Той се обърна и почти затича по обратния път, по който бе дошъл. На двайсет метра назад имаше старомодна червена телефонна кабина и със свободната си ръка вече събираше монети от джоба на панталона си.

– В твоята стая ли си? Къде си?

В телефонната кабина миришеше на урина, на угарки и на нечистотия, нанесена от хиляди подметки.

– Не мога да видя небе... Блуи, толкова съм...

Все така мънкаше неясно, дишането ѝ бе забавено.

– Сто и осемнайсет, сто и осемнайсет – изговори весел глас в слушалката в лявата му ръка.

– „Симъндс Хаус“, това е частна психиатрична клиника в Кент.

– Да ви свържа ли...?

– Да, свържете ме... Шарлот, там ли си още? Говори ми. Къде си?

Но тя не отговори. Дишането ѝ бе шумно и ставаше гърлено.

– „Симъндс Хаус“ – съобщи бодър женски глас в другото му ухо.

– Имате ли лежаща пациентка, на име Шарлот Рос?

– Съжалявам, господине – отвърна рецепционистката, – не разкриваме...

– Взела е свръхдоза. Току-що ми звъня от вашата клиника, взела е свръхдоза. Трябва да я намерите... може да е отвън, имате ли двор?

– Господине, може ли да ви попитам...?

– Проверете незабавно къде се намира Шарлот Рос, говоря с нея по другата линия, взела е свръхдоза.

Чу жената да приказва на някого отстрани.

– ... госпожа Рос... на първия етаж, просто за сигурност...

Гласът отново заговори в неговото ухо, все така професионално бодър, но вече тревожен.

– Господине, от кой номер ви звъни госпожа Рос? Тя... лежащите пациенти нямат достъп до мобилните си телефони.

– Взела е отнякъде телефон – каза Страйк, – както и куп хапчета.

В далечина по линията чу викане и шумни стъпки. Опита се да сложи нова монета в процепа, но тя падна право надолу в улея.

– Мамка му...

– Господине, ще ви помоля да не ми говорите така...

– Не, аз просто...

Линията прекъсна. Сега дишането на Шарлот бе едва доловимо.

Страйк пусна всички монети, които имаше в джоба в процепа, после отново набра телефонни справки. След минута отново беше свързан с женския глас в „Симъндс Хаус“.

– „Симъндс Хаус“...

– Намерихте ли я? Разговорът прекъсна. Намерихте ли я?

– Боя се, че не мога да разкривам... – заговори жената, която звучеше като жертва на тормоз.

– Добрала се е до телефон и до средство да се убие под ваше попечителство – заяви Страйк, – тъй че вземете да ми разкриете дали е мъртва...

– Господине, ще ви помоля да не ми крещите...

Но тогава Страйк чу далечни мъжки гласове по мобилния телефон, долепен към другото му ухо. Нямаше никакъв смисъл да затваря и да набира отново. Шарлот не беше чула десетте му предишни обаждания. Вероятно беше заглушила звъненето на апарата.

– ТЯ Е ТУК! – ревна той и жената на стационарната линия писна шокирана. – СЛЕДВАЙТЕ ГЛАСА МИ, ТУК Е!

Страйк крещеше в телефона, като си даваше сметка, че шансът да бъде чут от издирващите граничи с невъзможното: чуваше свистене и пукане и знаеше, че Шарлот е навън, вероятно скрита сред храсти.

И после по мобилния чу мъж да вика:

– По дяволите, тя е тук... ТЯ Е ТУК! Мамка му... повикайте линейка!

– Господине – промълви стъписаната жена сега, когато Страйк бе престанал да крещи, – бихте ли ми казали името си?

Но Страйк затвори. През звънтенето на изсипващите се в улея монети от рестото му слушаше по мобилния телефон двамата мъже, които бяха намерили Шарлот. Единият на висок глас съобщаваше подробности за свръхдозата на спешната медицинска служба, а другият непрестанно викаше Шарлот по име, докато някой не забеляза, че мобилният телефон до нея е активен, и не го затвори.

55

Като прочута красавица и светска дама, поддържаща отношения със завиден брой знаменитости и славеща се с бунтарско и саморазрушително минало, Шарлот от години бе желан обект за клюкарските рубрики. Естествено, спешното ѝ откарване в болница от частна психиатрична клиника влезе в новините.

Таблоидите пуснаха репортажи с много снимки: Шарлот на четиринайсет (когато за пръв път бе избягала от частното си училище и бе предизвикала полицейско издирване), на осемнайсет (под ръка с прочутия ѝ баща от новинарския бизнес, три пъти женен и злоупотребяващ с алкохола), на двайсет и една (на коктейл с майка си, бивш модел, превърнала се в светска дама), на трийсет и осем, където, красива както винаги, се усмихваше безизразно до много русия си съпруг с две близначета в ръце на фона на много изискано обзаведен салон. Никой не бе успял да открие нейна снимка с Корморан Страйк, но самата Шарлот се бе погрижила да спомене пред медиите при годежа си с Джаго факта, че някога бяха имали връзка, та името му да се появи в печата редом с нейното. „Спешно хоспитализиране“, „история с пристрастеност към дрога“, „бурно минало“: макар таблоидите да не го казваха изрично, само у най-наивния читател би останало съмнение, че Шарлот сама е посегнала на живота си. Случката отново набра скорост, когато неназован „вътрешен източник“ от „Симъндс Хаус“ сподели, че „се говори“ как бъдещата виконтеса Рос е намерена да лежи по лице в храсталак зад стара беседка.

В сериозните вестници се разискваха съмнителните практики в клиниката „Симъндс Хаус“ с нейните безбожно високи цени и как тя (според „Телеграф“) „има репутацията на последно пристанище за богатите и високопоставените. Спорните методи на лечение включват магнитни стимулации и халюциногенен псилоцибин (известен с популярното название „вълшебни гъби“)“. Те също илюстрираха материалите си с изобилие от снимки, тъй че на Робин, която крадешком ги изчете всичките, а после се почувства виновна, постоянно ѝ бе напомняно колко невероятно красива бе бившата приятелка на Страйк.

Страйк не бе споменал нито дума за цялата история на Робин и тя не го беше питала. Бе поставен мораториум над името на Шарлот от онази вечер преди четири години, когато Робин още беше временна секретарка и много пияният Страйк ѝ сподели как Шарлот го е излъгала, че е била бременна от него. В момента Робин знаеше единствено, че Страйк се беше върнал от Корнуол много мрачен и затворен, и макар да бе наясно, че церемонията с праха на леля му нямаше как да не е била тъжно събитие, подозираше друг източник за това му настроение.

От лоялност към Страйк отказваше да обсъжда бившата му приятелка, макар всички наоколо ѝ сякаш само за това искаха да говорят. Седмица след връщането на Страйк от Корнуол Робин влезе в офиса вече вкисната, защото Матю отново бе отложил меди­аторството. При отварянето на вратата Пат побърза да смотае под бюрото „Дейли Мейл“ със статия, по повод на която клюкарстваха двамата с Морис. Като видя, че влиза не Страйк, а Робин, Пат се изсмя с дрезгавия си смях и отново извади вестника на плота.

– Спипа ни на местопрестъплението – намигна Морис на Робин. – Видя ли какво пишат за бившата на шефа?

Той не ми е шеф, а мой съдружник, помисли си Робин, но гласно каза само:

– Да.

– Доста високо се е прицелил – отбеляза Морис, като разглеждаше снимка на двайсет и една годишната Шарлот в обшита с мъниста мини рокличка. – Как изобщо тип с неговата външност се е добрал до нея?

Дори у дома Робин нямаше мира от темата. Макс, чиято рошава коса бе подстригана късо за ролята на бившия военен, бе започнал снимките на телевизионния сериал и бе по-весел, отколкото тя някога го бе виждала. Макс също бе силно заинтригуван от факта, че Страйк и Шарлот са имали връзка в продължение на шестнайсет години.

– Срещнах я веднъж – каза той на Робин, която се бе качила горе след няколко часа, прекарани в стаята си да издирва сведения за Бети Фулър онлайн.

Откриването на някогашната проститутка се оказа по-мъчно, отколкото беше очаквала.

– Наистина ли? – отвърна Робин, като едновременно искаше и не искаше да чуе историята.

– Да. Преди години участвах в пиеса заедно с нейния полубрат. Саймън Легард. Играеше главната роля в оня минисериал за финансовия срив, как му беше името? Тя дойде да гледа пиесата ни и после заведе всички ни на вечеря. Всъщност я харесах, накара ме да се смея от сърце. Някои от тези светски момичета са много по-забавни, отколкото би помислил човек.

– Мм – изрече Робин, без да показва отношение, и после веднага се върна в стаята си с чашата чай.

– Обзалагам се, че се е обадила на Корм, преди да го направи – гласеше коментарът на Илза по телефона две седмици след Великден, по което време Робин вече бе успяла чрез търпеливи съпоставки да идентифицира жена, за която имаше голяма вероятност да е Бети Фулър, живяла на Скинър Стрийт по времето на изчезването на Марго Бамбъро.

Сега Бети беше в старчески дом на „Санс Уок“, недалече от предишното ѝ жилище, и Робин възнамеряваше да я посети следващия следобед след медиаторството с Матю, което, изглежда, най-после щеше да се осъществи.

Илза бе позвънила на Робин да ѝ пожелае успех. Робин се мъчеше да не мисли как ще ѝ се наложи да види Матю, повтаряше си, че изпитанието ще свърши за два часа, но ѝ ставаше все по-трудно да се съсредоточи над списъка си с въпроси към Бети Фулър с напредването на вечерта, така че отначало се зарадва на прекъсването, дошло от Илза.

– Какво казва Корм за цялата тази шумотевица около Шарлот? – попита Илза.

– Нищо – отвърна искрено Робин.

– Е, да, той никога вече не говори за нея – каза Илза. – Чудя се колко още ще изтрае бракът ѝ. Сигурно виси на косъм. Изненадана съм, че и толкова продължи. Тя се омъжи само за да си върне на Корм.

– Но има деца с Джаго – изтъкна Робин и мигновено съжали.

Илза вече ѝ бе казала, че с Ник са решили да не правят четвърти опит с инвитро.

– Тя никога не е искала деца – заяви Илза. – Това бе нещо общо между двама им с Корм. А също и че имаха много подобни една на друга майки. Пиянство, дрога, милион мъже, само дето тази на Шарлот още е жива. Значи, изобщо не сте говорили с него по въпроса?

– Не – повтори Робин, която вече започваше да се чувства още малко по-зле заради този разговор, макар да знаеше, че намеренията на Илза бяха добри. – Прощавай, Илза, трябва да затварям, имам да свърша работа за утре.

– Не можеш ли да си освободиш следобеда? Може да се видим на кафе, ще ти е нужна известна релаксация после. Корм няма да възрази, нали?

– Сигурна съм, че няма – отговори Робин, – но сме много заети, а аз разработвам една следа. Поне работата ме разсейва от мисли за Матю. Нека се видим през уикенда, ако си свободна.

Робин спа зле тази нощ. Не Шарлот споходи сънищата ѝ, а Госпожица Джоунс, новата клиентка на агенцията, която, както всички бяха забелязали, беше хвърлила око на Страйк, тъй че той бе помолил Пат да престане да го свързва с нея. Робин се събуди, преди да зазвъни алармата, доволна да се спаси от сън със сложен сценарий, в който се разкриваше, че Госпожица Джоунс през цялото време е била съпруга на Матю, а Робин бе принудена да се защитава от обвинение в измама в края на дълга полирана маса в тъмна заседателна зала.

С желание да изглежда професионално и уверена, облече черен панталон и сако, макар Матю отлично да знаеше, че тя прекарва работното си време като детектив предимно в джинси. Като хвърли един последен поглед преди излизане в огледалото, установи, че изглежда изтощена. Опитваше се да не мисли за всички онези снимки на Шарлот Рос, рядко облечена в друго освен черно, на фона на което порцелановата ѝ красота сияеше още по-ярко в контраст, грабна чантата си и напусна стаята.

Докато чакаше влака в метрото, Робин се опита да се разсее от нервността, сграбчила стомаха ѝ, като прегледа имейлите си.

Двайсет минути по-късно, когато излезе от метростанция „Холборн“ и отново имаше покритие за телефона, Робин препрати съобщението на Страйк. Разполагаше със свободен четвърт час преди срещата и в околността имаше много заведения, където би могла да си вземе кафе, но преди да успее да го стори, телефонът ѝ зазвъня: беше Пат от офиса.

– Робин – заговори познатият грачещ глас, – знаеш ли къде е Корморан? Звънях му, но не вдига. Брат му Ал е в офиса, иска да се види с него.

– Наистина ли? – стресна се Робин. Беше се виждала с Ал преди няколко години, но знаеше, че със Страйк не са близки. – Не, не знам къде е, Пат. Остави ли му съобщение? Вероятно е някъде, където не може да отговори.

– Да, оставих му съобщение на гласовата поща – отвърна Пат. – Добре, ще продължа да го търся. Довиждане.

Робин продължи да върви, а желанието за кафе бе забравено покрай любопитството защо ли Ал се бе появил в офиса. Тя много хареса Ал при срещата им, забелязала бе възхищението от по-големия му полубрат, което намери умилително. Ал не приличаше много на Страйк, беше по-нисък, с права коса, тясна брадичка и леко кривогледство, наследено от прочутия им баща.

Замислена за семейството на Страйк, тя зави зад ъгъла и я прободе боязливо вълнение, като видя Матю да слиза от такси, облечен с непознато ѝ тъмно палто над костюма. Той извърна глава и за миг се гледаха един друг през разстоянието от петдесет метра като готови да се гърмят стрелци. И тогава телефонът на Робин иззвъня; тя го долепи до ухото си и като вдигна поглед, Матю беше изчезнал в сградата.

– Ало?

– Здрасти – каза Страйк, – току-що получих имейла от Оукдън. – Щял да е извън страната, дръж ми шапката.

Робин погледна часовника си. Разполагаше с още пет минути, а адвокатката ѝ Джудит не се виждаше наоколо. Дръпна се до студена каменна стена и отговори:

– Да, и аз си помислих същото. Върна ли обаждането на Пат?

– Не, защо?

– Ал е в офиса.

– Кой Ал?

– Брат ти Ал – поясни Робин.

Настана кратка пауза.

– По дяволите – изруга под нос Страйк.

– Ти къде си? – попита Робин.

– В магазин в Чингфорд. Русата ни приятелка от Стоук Нюингтън пазарува.

– И какво си купува?

– Като начало пенополиуретанови плоскости и МДФ – отвърна Страйк. – Онзи от фитнеса на Хитреца ѝ помага. А ти къде си?

– Чакам пред кантората на адвокатите на Матю. Днес е медиаторската сесия – припомни му Робин.

– По дяволите, бях забравил. Желая ти късмет. Слушай, вземи си свободен ден после, ако...

– Не искам свободен ден – каза Робин. Току-що бе зърнала Джудит в червено палто да върви бързо към нея. – После възнамерявам да ида да видя Бети Фулър. Трябва да затварям, Корморан, ще говорим по-късно.

Тя прекъсна връзката и тръгна срещу Джудит, която ѝ се усмихна широко.

– Добре ли си? – попита и я потупа по рамото със свободната си ръка, в другата държеше куфарчето си. – Би трябвало всичко да е наред. Остави ме аз да говоря.

– Добре – отвърна Робин и се усмихна с цялата сърдечност, която успя да изобрази.

Качиха се заедно по стълбите и се озоваха в малка приемна, където набит мъж с костюм и прическа на Цезар се приближи с дежурна усмивка и протегна ръка на Джудит.

– Госпожо Кобс? Андрю Шенстоун. Госпожо Елакот? Приятно ми е.

От ръкостискането му ръката на Робин запулсира. Той и Джудит поеха пред Робин през двойна врата, като си бъбреха за трафика в Лондон. Робин ги следваше с пресъхнала уста и с чувството, че е дете, тътрещо се подир родителите си. След като извървяха къс тъмен коридор, влязоха в малка конферентна зала с овална маса и протъркан син килим. Матю седеше там сам, все още с палтото си. При влизането им се размърда на стола си. Робин седна по диагонал срещу него и го погледна право в лицето. За нейна изненада, Матю мигом отмести поглед встрани. Представяла си бе как ще я стрелка гневно с очи през масата, как около устата му ще се появи онази странна бяла ивица, както винаги по време на разправиите в края на брака им.

– Е, добре – заговори Андрю Шенстоун, като се усмихна отново, докато Джудит Кобс отваряше пред себе си папка. Неговата бе кожена и лежеше затворена пред него. – Позицията на клиентката ти си остава каквато я изложи в писмото си от четиринайсети, Джудит, така ли е?

– Точно така – отговори Джудит, а плътните ѝ тъмни очила бяха спуснати на върха на носа ѝ, докато преглеждаше копие от въпросното писмо. – Госпожа Елакот е напълно готова да се откаже от всякакви претенции към клиента ти, като се изключат пос­тъпленията от продажбата на жилището на... ъъ...

„Хейстингс Роуд“, помисли си Робин. Спомни си как се бяха нанесли в малкия апартамент с Матю, развълнувано понесли кашони с цветя в саксии и книги по тясната пътека, как Матю включи кафемашината, една от първите им съвместни покупки, а пухкавото слонче, което ѝ бе подарил толкова отдавна, седеше на леглото.

– ... „Хейстингс Роуд“, да – каза Джудит, като продължаваше да оглежда писмото, – от което тя би искала десетте хиляди лири, дадени от родителите ѝ за депозита при покупката.

– Десет хиляди – повтори Андрю Шенстоун. Двамата с Матю се спогледаха. – В такъв случай ние сме склонни да се съгласим.

– Склонни сте... да се съгласите? – продума Джудит Кобс, изненадана колкото и самата Робин.

– Обстоятелствата около клиента ми се промениха – заяви Шенстоун. – Сега негов приоритет е разводът да се осъществи възможно най-бързо, каквото е и желанието на клиентката ти, освен десетте хиляди лири. То се знае – добави Шенстоун, вече сме към края на изискваните две години, така че...

Джудит погледна към Робин, която кимна все още с пресъхнала уста.

– Тогава смятам, че можем да приключим нещата днес. Много добре – заяви самодоволно Андрю Шенстоун и бе невъзможно да се избегне подозрението, че се обръщаше към самия себе си. – Позволих си да съставя...

Той отвори папката си, обърна я върху лъскавия плот на масата и я плъзна към Джудит, която внимателно изчете документа вътре.

– Да – каза накрая, като на свой ред плъзна документа встрани към Робин, която узна, че Матю обещава да прехвърли сумата по сметката на Робин в срок от седем дни след подписването. – Доволна ли си? – добави полугласно към Робин.

– Да – отвърна Робин леко зашеметена.

Запита се какъв бе смисълът да бъде дотътрена тук. Дали бе поредната му демонстрация на сила, или Матю едва тази сутрин бе решил да се предаде? Тя бръкна в чантата си, но Джудит вече ѝ подаваше своята автоматична писалка, така че Робин я взе и подписа. Джудит върна документа на Андрю Шенстоун, а той го бутна към Матю, който набързо надраска подписа си. След като го стори, вдигна очи към Робин и пак бързо отклони поглед и в този миг Робин разбра какво се е случило и защо той ѝ даваше исканото.

– Много добре – повтори отново Андрю Шенстоун, шляпна по масата с едрата си ръка и се разсмя. – Е, кратко и успешно, а? Мисля, че...

– Да – отвърна Джудит и също се засмя кратко. – И аз така мисля!

Матю и Робин се изправиха, загледани как адвокатите им си събират нещата и как Джудит си облече палтото. Дезориентирана от случилото се току-що, Робин отново изпита чувството, че е дете с родителите си, беше несигурна как да се оттегли от ситуацията и очакваше адвокатите да я отърват от нея.

Андрю Шенстоун задържа вратата отворена за Робин и тя излезе обратно в коридора, водещ към приемната. Зад нея адвокатите отново се разбъбриха за уличното движение. Когато спряха във фоайето да се сбогуват, Матю изрече кратка благодарност към Шенстоун, мина покрай Робин и излезе на улицата.

Робин изчака Андрю Шенстоун отново да изчезне навътре в сградата, преди да се обърне към Джудит.

– Много благодаря – каза ѝ.

– Е, аз не направих кой знае какво – засмя се Джудит. – Но медиаторството често кара хората да се вразумят, виждала съм го и преди. Много по-трудно е да си намериш оправдание в стая с обективни наблюдатели.

Стиснаха си ръцете и Робин излезе навън, а пролетният вятър разроши косата ѝ и я вкара в устата ѝ. Усещаше се леко несигурна. Десет хиляди лири. Предложила бе да ги върне на родителите си, като знаеше, че с мъка бяха събрали сума, равна на дадената от родителите на Матю, но те ѝ бяха поръчали да ги задържи. Естествено, предстоеше ѝ да уреди сметката на Джудит, но остатъкът щеше да ѝ осигури буфер и можеше дори да ѝ помогне за собствено жилище.

Зави зад ъгъла и се озова точно срещу Матю, застанал до бордюра с вдигната ръка в опит да спре такси.

Като я зърна, замръзна за момент, без да сваля ръка, и задаващото се такси намали и спря на десет метра разстояние, при което вместо него качи двойка.

– Сара е бременна, нали? – каза Робин.

Той сведе поглед към нея, не беше висок колкото Страйк, но също тъй хубав като на седемнайсет, в деня, когато я бе поканил на среща.

– Да. – Той се поколеба. – Стана случайно.

Да бе, друг път, каза си Робин. Сара винаги бе знаела как да получава каквото иска. Най-после Робин осъзна колко продължителна бе играта на Сара: винаги присъстваше, кискаше се, флиртуваше, готова да се задоволи с най-добрия приятел на Матю, само и само да го държи близо до себе си. После, когато бе затегнала хватка, но Матю заплашваше да се плъзне през нея, се появи диамантната обица, която тя бе оставила в леглото на Робин, а сега и нещо още по-ценно – бременност, та да го улови, преди да е навлязъл в опасното състояние на необвързан. Робин имаше силни подозрения, че това бе причината зад двете отложени сесии за медиаторство. Дали бушуващата от хормони и несигурна Сара бе правила сцени, уплашена от срещата на Матю лице в лице с Робин, докато той още не бе решил дали иска било бебето, било неговата майка.

– И държи да се ожените, преди да е родила?

– Да – отвърна Матю. – Аз също го искам.

Дали образът на тяхната сватба минаваше през ума му като през този на Робин? Църквата в Машъм, която и двамата бяха посещавали още от началното училище, приемът в онзи красив хотел, лебедите в езерото, отказващи да плават един до друг, кош­марното празненство, по време на което Робин бе осъзнала, че ако Страйк я бе повикал да тръгне с него, тя щеше да го направи.

– При теб как са нещата?

– Чудесно – отвърна Робин.

Така се прави, като срещнеш бившия, нали, поддържаш доб­ра фасада. Преструваш се, че си убеден, че си постъпил правилно. Не се разкайваш.

– Е, аз трябва да... – каза той през звуците на преминаващото движение и понечи да се отдалечи.

– Мат.

Той се обърна назад.

– Какво?

– Никога няма да забравя... какъв беше, когато наистина имах нужда от теб. Каквото и да е ставало... това никога няма да го забравя.

За част от секундата чертите на лицето му се раздвижиха като на малко момче. Върна се до нея, наведе се и преди тя да усети какво се случва, я прегърна, после бързо я пусна, сякаш тя бе нажежена до червено.

– Желая ти успех, Робин – изрече задавено и си тръгна завинаги.

56

Точно в момента, когато в Холборн Матю се отдели от Робин и се отдалечи, Страйк, седнал в паркираната си кола на пет километра разстояние, пред познатата редова къща в Стоук Нюингтън, реши да се обади на брат си, та на Ал да не му се налага цял ден да виси в офиса. Гневът на детектива бе примесен с други, не тъй лесни за идентифициране чувства, от които най-малко болезненото за приз­наване бе неохотно възхищение от упорството на Ал. Страйк не се съмняваше, че Ал е дошъл в офиса като последен опит да убеди брат си за някаква форма на помирение, за предпочитане преди или по време на партито по случай издаването на новия албум на баща им. След като винаги бе смятал Ал за слабохарактерен и изнежен, Страйк бе длъжен да признае, че той демонстрираше кураж с готовността си да поеме риска от яростта на по-големия му брат.

Страйк изчака, докато Елинор Дийн разтовари пенополиуретана и евтината дървесна плоскост с помощта на приятеля си от фитнеса на Хитреца и двамата ги внесоха в къщата, и когато вратата се затвори, избра номера на Ал.

– Здравей – откликна Ал още след първия сигнал.

– Защо си в офиса ми?

– Исках да те видя, братле. Да си поговорим лице в лице.

– Днес няма да се връщам там – излъга Страйк. – Затова предлагам да кажеш каквото има да казваш сега.

– Братле...

– Кой е там?

– Ъъ... секретарката ти... Пат, нали? – Страйк чу Ал да се обръща встрани, за да попита, и долетя утвърдителното изръмжаване на Пат. – И още господин, на име...

– Баркли – изрече високо шотландецът.

– Ами добре, иди в моя кабинет, та да си сам – поръча Страйк. Изслуша как Ал предаде думите му на Пат, чу познатия звук от зат­варяне на вратата на офиса и каза: – Ако е това, което си мисля...

– Корморан, не искахме да ти го казваме, но татко има рак.

О, по дяволите.

– На простатата – добави Ал. – Предполагат, че са го хванали рано. Но решихме, че е редно да знаеш, защото това парти не е само за честване юбилея на групата и на новия албум. Целта е да му дадем надежда за бъдещето.

Настана мълчание.

– Решихме, че е редно да знаеш – повтори Ал.

И защо трябва да го знам, да му се не види?, помисли си Страйк с очи към затворената врата на къщата на Елинор Дийн. Той нямаше отношения с Рокъби. Да не би Ал да очакваше да се разплаче и да се втурне при Рокъби да изразява състрадание и съпричастност? Рокъби беше мултимилионер. Със сигурност щеше да получи най-доброто лечение. Споменът за урната лилия на Джоун, подскачаща надалече по вълните, му се върна и Страйк каза:

– Добре, наистина не знам как да реагирам на това. Сигурен съм, че е огорчило всички, които държат на него.

Последва ново продължително мълчание.

– Решихме, че това може да внесе разлика – тихо каза Ал.

– В какво?

– В твоето отношение.

– След като са го открили рано, няма страшно за него – заяви Страйк. – Като нищо може да направи още едно-две деца, дето никога няма да вижда.

– Боже мили! – възкликна Ал, вече ядосан. – Ти може да не даваш пукната пара, но става дума за баща ми...

– Давам пукната пара за хора, които някога са давали пукната пара за мен – отсече Страйк, – и понижи глас, не желая служителите ми да научават за личните ми дела.

– Това ли ти е най-важното сега?

Страйк си помисли за Шарлот, която според вестниците оставаше в болницата, за Луси, развълнувана да узнае дали Страйк ще може да освободи уикенда си, за да иде в къщата ѝ в Бромли, където щеше да гостува Тед. Помисли си за клиентите в случая с Хитреца, намекващи, че до седмица ще спрат плащането, ако агенцията не научи с какво Хитреца държи шефа си. За Марго Бамбъро и за бързо чезнещата година, определена им да открият какво се е случило с нея. Необяснимо защо, замисли се и за Робин и за това, че бе забравил, че днес е денят на медиаторската ѝ сесия с Матю.

– Аз си имам свой живот – заговори Страйк, като упражняваше върховен самоконтрол, за да не избухне, – който е мъчен и сложен като на всички други. Рокъби си има съпруга и половин дузина деца, а аз съм на максимален капацитет за хората, които имат нужда от мен. Няма да дойда на проклетото парти, не проявявам интерес да го чувам, не желая отношения с него. Не знам колко по-ясно от това да го кажа, Ал, но наистина съм...

Линията прекъсна. Без да се разкайва за нищо казано, но все пак разтърсен, Страйк запрати телефона на седалката до себе си и запали цигара, като остана загледан във входната врата на Елинор Дийн в продължение на още петнайсет минути. После по внезапна прищявка грабна телефона и избра номера на Баркли.

– Какво правиш в момента?

– Отчитам си разходите – отвърна лаконично шотландецът. – Това казино ни струва цяло състояние.

– Брат ми още ли е там?

– Не, тръгна си.

– Добре. Искам да дойдеш и да поемеш наблюдението в Стоук Нюингтън.

– Не съм с колата.

– Е, добре, зарежи – отсече сърдито Страйк.

– Прощавай, Страйк – каза Баркли, – но този следобед трябваше да съм в почивка...

– Не, ти прощавай – продума Страйк и затвори очи. Беше му се появило същото усещане за опъвана около челото му жица, каквото изпита в Сейнт Моус. – Нещо ме е стегнала шапката. Прекарай си приятно следобеда. Сериозно – добави той, та Баркли да не го приеме като сарказъм.

След като приключи разговора с Баркли, Страйк позвъни на Робин.

– Как мина медиаторството?

– Добре – отвърна Робин, но гласът ѝ звучеше някак странно безизразно. – Стигнахме до споразумение.

– Е, браво!

– Да, истинско облекчение е.

– Май спомена, че ще ходиш при Бети Фулър.

– Да, тъкмо се канех да вляза в метрото.

– Припомни ми къде живее.

– В старчески дом на „Санс Уок“ в Клъркънуел.

– Добре, ще се видим там.

– Наистина ли? Мога и сама...

– Знам, но искам да съм там – прекъсна я Страйк.

Потегли от мястото си пред къщата на Елинор Дийн, като съзнаваше, че току-що е бил рязък с двамата си любими колеги. Ако щеше да си изкарва гнева на някого, поне можеше да го насочи към Пат и Морис.

Двайсет минути по-късно Страйк влезе в Клъркънуел по Пърсивал Стрийт. Вдясно от него беше безличната жилищна сграда с червена тухлена фасада, където някога бяха живели Джанис Бийти и Стив Даутуейт, и той отново се зачуди какво ли бе станало с някогашния пациент на Марго, чието местожителство въпреки всички усилия на него и Робин си оставаше неизвестно.

„Санс Уок“ беше тясна еднопосочна улица, превърната в пешеходна зона. Страйк паркира колата си възможно най-близо до нея. Денят беше изненадващо топъл, макар да беше облачно. Когато приближи до „Санс Уок“, видя Робин да го чака в началото ѝ.

– Здравей – каза му тя. – В другия край на улицата е, онази модерната сграда с кръглата кула на покрива.

– Чудесно – отвърна Страйк и двамата закрачиха заедно. – Извинявай за преди малко, бях...

– Не, няма нищо – пресече го Робин. – Съзнавам, че са ни нужни резултати скоро.

Но на Страйк му се стори, че долавя лека хладина.

– Ал ме ядоса – обясни той. – Тъй че може да съм бил малко...

– Корморан, няма нищо – повтори тя, но този път усмивката ѝ го успокои.

– Много се радвам за резултата от медиаторската сесия.

– И аз – кимна Робин, макар че не изглеждаше особено радостна. – Според теб какъв подход ще е най-уместен с Бети Фулър?

– Директно ще си кажем кои сме и какво разследваме – каза Страйк, – а после ще караме по усет. Да се надяваме, че няма деменция...

Прайъри Хаус беше модерна сграда на много нива с обща градина отзад. Когато приближиха входа, отвътре излязоха мъж и жена на средна възраст. Изглеждаха като хора, облекчени, че са изпълнили дълга си, усмихнаха се на Страйк и Робин и задържаха вратата отворена, та те да влязат.

– Много ви благодаря – каза Робин и им се усмихна, а когато двойката се отдалечаваше, чу жената да казва:

– Поне този път тя си спомни кои сме...

Ако не бяха помощните колички за придвижване, мястото би могло да мине за жилищна сграда с дебелия тъмносив мокет на пода, таблото за известия, отрупано с листовки, и потискащата миризма на готвено във въздуха.

– Проверих, тя е на партера – каза Робин и посочи към коридор.

Минаха покрай няколко еднакви чамови врати, докато стигнаха до една, на която в метална рамка бе поставена картичка с напечатано върху нея име „Елизабет Фулър“. Отвътре се дочуваха приглушени гласове. Също като при посещението на Страйк при Джанис Бийти и тук телевизорът бе пуснат с много висок звук. Той почука силно по вратата.

След дълго чакане вратата се открехна предпазливо и се показа задъхана старица с тръбички в носа, която беше дотътрила кислородната бутилка до вратата със себе си. Над рамото ѝ Страйк видя телевизионен екран с вървящото риалити шоу „Единствената посока е Есекс“.

– Добре съм, но ти успя да ме разстроиш, Арг – казваше силно гримирано с яркосини сенки момиче.

Бети Фулър имаше вид, сякаш е подложена на по-силна гравитация, отколкото останалото човечество. Всичко у нея бе отпуснато и увиснало: ъгълчетата на лишената ѝ от устни уста, клепачите ѝ с изсушена като хартия кожа, плътта около брадичката ѝ, върхът на тънкия ѝ нос. Сякаш плътта се бе смъкнала от горната част на тялото ѝ в долната – Бети почти нямаше бюст, затова пък ханшът ѝ бе широк, а босите ѝ крака невероятно подути, глезените ѝ бяха по-дебели от шията. Носеше мъжки пантофи и зелена плетена рок­ля с лекета отпред. Под рядката побеляла коса, пригладена назад от лицето ѝ, прозираше жълтеникавият ѝ скалп, а на лявото ѝ ухо бе поставен слухов апарат.

– Кои сте вие? – с просвирващ глас попита тя, като местеше поглед между Робин и Страйк.

– Добър ден, госпожо Фулър – изрече Страйк високо и ясно. – Казвам се Корморан Страйк, а това е Робин Елакот.

Той извади от джоба шофьорското си свидетелство и картата си и ѝ ги показа. Тя направи нетърпелив жест в смисъл, че не може да ги прочете: очите ѝ бяха замъглени от глаукома.

– Ние сме частни детективи – повиши глас Страйк, та да надвика каращата се по телевизора двойка („В крайна сметка, Луси, тя е преспала еднократно с момче... Арг... Арг... това е без значение...“). – Наеха ни да открием какво се е случило с Марго Бамбъро. Тя е била лекар в...

– Коя?

– Доктор Марго Бамбъро – повтори Страйк още по-силно. – Изчезнала е от Клъркънуел през седемдесет и четвърта година. Чухме, че вие...

– О, да... – каза Бети Фулър, която си поемаше дъх на всеки няколко думи. – Доктор Бамбъро... да.

– Дали може да поговорим с вас за нея?

Бети Фулър стоя така към двайсет секунди, които изглеждаха безкрайно дълги, и обмисляше решението си, докато на екрана млад мъж в кафяв костюм казваше на силно гримираното момиче: „Не исках да повдигам въпроса, но след като си дошла при мен...“.

Бети Фулър направи нетърпелив жест, обърна се и потътри крака навътре. Страйк и Робин се спогледаха.

– Позволявате ли да влезем, госпожо Фулър? – попита високо Страйк.

Тя кимна. След като разположи внимателно кислородната си бутилка, отпусна се в креслото и задърпа надолу плетената рокля в опит да прикрие коленете си. Страйк и Робин влязоха в стаята и Страйк затвори вратата. Като гледаше как старицата се бори да пок­рие коленете си с роклята, Робин за миг се изкуши да вземе одеялото от неоправеното легло и да го намести грижливо върху скута ѝ.

По време на издирването си на Бети Робин беше установила, че тя е на осемдесет и четири. Физическото състояние на възрастната жена я шокира. В малката стая вонеше на пот и урина. Към пространството беше присъединена малка тоалетна. През отворената врата на гардероба Робин видя нахвърляни вътре на топка дрехи и две празни бутилки от вино, полускрити между бельото. По стените нямаше нищо освен календар с котки: на страницата за месец май се мъдреха две жълто-червеникави котета, надникващи над цъфнало в розово мушкато.

– Дали може да го намаля малко? – викна Страйк през звуците от телевизора, където двойката продължаваше да се разправя, а миглите на момичето пърхаха като рунтави гъсеници.

– Направо го спрете – каза Бети Фулър. – Това е запис.

Гласовете от „Есекс“ в миг млъкнаха. Двамата детективи се огледаха. Имаше само два избора за сядане: неоправеното легло и твърд стол с права облегалка, така че Робин избра първия вариант и предостави втория на Страйк. Страйк извади бележника от джоба си и каза:

– Госпожо Фулър, наети сме от дъщерята на Марго Бамбъро да се опитаме да узнаем какво се е случило с нея.

Бети Фулър издаде звук, който би могъл да е знак на неодобрение или пък просто прочистваше храчки от гърлото си. Леко се наклони настрани в креслото и отново без успех задърпа роклята си надолу. Подутите ѝ от коляното надолу крака бяха осеяни с възлести варикозни вени.

– Значи, помните изчезването на доктор Бамбъро, така ли е, госпожо Фулър?

– Да – изпъшка тя, като още дишаше тежко.

Въпреки окаяното ѝ състояние и необещаващото поведение Страйк остана с впечатлението, че си имаше работа с особа, много по-ориентирана, отколкото изглеждаше на пръв поглед, а също и доволна да има компания и да е обект на внимание, независимо че лицето ѝ бе намусено.

– Тогава сте живеели на Скинър Стрийт, нали?

Тя се прокашля, явно за да прочисти дробовете си, и с малко по-стабилен глас отговори:

– Бях там до... миналата година. В Майкъл Клиф... Хаус. На последния етаж. Вече не се справях.

Страйк погледна към Робин: очаквал бе тя да поведе разпита, предполагаше, че Бети ще реагира по-охотно на жена, но Робин изглеждаше необичайно пасивна – седеше на леглото, а погледът ѝ блуждаеше из малката стая.

– Вие бяхте ли пациентка на доктор Бамбъро? – попита Страйк.

– Да, бях – отвърна хрипливо Бети.

А Робин си мислеше: така ли свършваха самотните хора без деца, които да се погрижат за тях, без добавения доход на партньор? В малки килийки, живеещи чрез съдбите на риалити звезди?

Следващата Коледа несъмнено щеше да се натъкне на Матю, Сара и бебето им в Машъм. Представяше си колко нафукано щеше да се движи Сара по улиците, бутаща количка, последен крясък на модата, с Матю до нея, с бебе, което щеше да има бяло-русата коса на Сара, надничащо над маркови одеялца. Сега, когато Джени и Стивън ги срещнеха, щяха да имат с тях общите теми на родители. И седнала на леглото на Бети Фулър, Робин взе твърдо решение да не си ходи у дома за следващата Коледа. Ако се налагаше, щеше да предложи да поеме дежурство.

– Харесвахте ли доктор Бамбъро? – прозвуча следващият въп­рос на Страйк.

– Ами да, ставаше – отвърна Бети.

– Срещали ли сте някога другите лекари от медицинската служба?

Гръдният кош на Бети Фулър се издигаше и спадаше при зат­рудненото ѝ дишане. Макар да бе трудно да се прецени при пъхнатите в носа тръбички, на Страйк му се стори, че тя се подсмихна леко.

– Да – отвърна.

– Кои точно?

– Бренър – отвърна дрезгаво тя и отново се закашля. – Имах нужда от спешно домашно посещение, а тя не беше свободна.

– И тъй, доктор Бренър дойде да ви прегледа?

– Да – потвърди Бети Фулър.

Робин забеляза, че на перваза на прозореца бяха поставени няколко малки снимки в евтини рамки. На две от тях имаше дебела котка, вероятно домашен любимец, оплакван и досега, но също така присъстваха и две с малки деца и една с две тийнейджърки с бухнали коси и рокли с буфан ръкави от модата на осемдесетте години. И тъй, можеше накрая да се озовеш сама и почти в мизерия, дори ако имаш деца? Нима тогава само парите и единствено те внасяха разлика? Помисли си за десетте хиляди лири, които щеше да получи в банковата си сметка по-късно през седмицата, които мигом щяха да намалеят заради дължимите правни хонорари и общинския данък. Наистина се налагаше да започне да спестява и да внася осигуровки за пенсия.

– Сигурно сте били сериозно болна, че да ви се наложи домашно посещение? – обърна се Страйк към Бети.

Нямаше конкретна причина да пита, освен да установи дружелюбна атмосфера за разговор. Според опита му с възрастни жени, малко неща им доставяха по-голямо удоволствие от това да говорят за здравето си.

Бети Фулър внезапно му се усмихна и разкри нащърбените си жълти зъби.

– Някога да са ви завирали в задника двайсетсантиметрова патка?

Робин трябваше да положи голямо усилие, за да сдържи шокирано изсмиване. Възхити се на Страйк, на когото и окото му не мигна и отговори:

– Не мога да се похваля, че ми се е случвало.

– От мен да го знаете – продума със свистене на дробовете Бети, – адска болка е... Имах чувството, че бормашина ме разцепва.

Тя пое жадно въздух при засмиването си.

– Моята Синди ме чу да стена... видя кръвта и рече: „Мамо, трябва да те прегледат“, та тя извика доктор.

– А Синди е...?

– Дъщеря ми – отвърна Бети Фулър. – Имам две. Синди и Кати...

– И доктор Бренър дойде да ви прегледа, така ли? – осведоми се Страйк, като се опитваше да прогони образа в съзнанието си, предизвикан от описанието на Бети.

– Да... погледна ме и ме прати в Спешното. Направиха ми деветнайсет шева – отговори Бети Фулър. – Седях цяла седмица върху плик с лед... парите секнаха... Оттогава нататък не се навивах на анален секс, освен ако не се платеше двойно, пък за инструмент над петнайсет сантиметра изобщо не се съгласявах.

Тя пак се разсмя, при което я нападна пристъп на кашлица. Страйк и Робин старателно избягваха да се поглеждат.

– Това ли беше единствената ви среща с доктор Бренър? – попита Страйк, когато кашлянето утихна.

– Не – изграчи Бети и се тупна по гърдите. – После месеци наред го виждах редовно всяка петък вечер.

Не личеше да изпитва никакво неудобство да го съобщи на Страйк. Тъкмо обратното, явно се забавляваше.

– Кога започна тази уговорка между вас? – попита той.

– Няколко седмици... след като дойде да ми прегледа задника – отвърна Бети Фулър. – Почука на вратата ми... беше с докторската си чанта... преструваше се, че е дошъл да ме провери... после каза, че искал редовни уговорки. Петък вечер в шест и половина... Рече да казвам на съседите, че идвал по медицински въпроси, ако питат...

Бети спря, за да се изкашля шумно, после продължи:

– Ако пък съм била кажела на някого... щял да иде при ченгетата и да заяви, че го изнудвам...

– Заплашил ви е, значи?

– Да – отговори Бети Фулър с пъшкане, но без сянка от озлобление, – ама не ме караше да го правя безплатно, тъй че аз си затварях устата.

– Не казахте ли на доктор Бамбъро какво се случваше? – попита Робин.

Бети се извърне да я погледне и в този момент Страйк си помисли, че Робин никога не бе седяла някъде повече не намясто, отколкото сега на леглото на Бети. Изглеждаше тъй млада, чиста и пълна със здраве. Очите на Бети с увиснали клепачи и замъглени ириси вероятно видяха съдружничката му в същата светлина, защото тя показа неприязън и към въпроса, и към питащата.

– То се знае, че не. Тя се опитваше да ме откаже.... да работя. А пък Бренър ми беше най-лесният за седмицата.

– И защо така? – поинтересува се Страйк.

Бети отново се изсмя хрипливо.

– Защото искаше да лежа неподвижно, сякаш съм... в кома... да се правя на умряла. Той ме чукаше и ръсеше мръсни думи... а аз се преструвах, че не чувам... с изключение на един път – изрече Бети и от гърлото ѝ излезе нещо средно между смях и кашлица. – Включи се проклетата противопожарна аларма и ни прекъсна по средата... Прошепнах му в ухото: „Няма да остана умряла, ще се подпалим... Имам деца в съседната стая“. Той направо побесня... оказа се, че било фалшива тревога.

Тя се разкиска и пак се закашля.

– Според вас доктор Бамбъро подозирала ли е, че доктор Бренър ви посещава? – попита Робин.

– Не – отвърна надуто Бети с още един поглед, хвърлен изкосо. – Разбира се, че не... Че кой от двама ни би ѝ казал?

– Бренър с вас ли беше вечерта, когато тя изчезна? – попита Страйк.

– Да – кимна с безразличие Бети Фулър.

– Дойде и си тръгна по обичайното време, така ли?

– Да – потвърди отново Бети.

– Той продължи ли да ви посещава, след като доктор Бамбъро изчезна?

– Не – поклати глава Бети. – Полицията вечно се въртеше около медицинската служба. Не, той спря да идва... Чух, че се пенсионирал скоро след това. Предполагам, че вече е покойник?

– Да – кимна Страйк.

Съсипаното лице носеше белези от минало насилие. Страйк, чийто собствен нос бе чупен, беше сигурен, че този на Бети не бе в оригиналната си форма с изкривения му връх.

– Бренър някога упражнявал ли е насилие срещу вас?

– Никога.

– Докато траеше... уговорката ви, споменахте ли на някого за нея?

– Не – отвърна Бети.

– А след пенсионирането на Бренър не го ли казахте пред човек, на име Тюдор Аторн? – попита Страйк.

– Бива си те, а? – с лека изненада възкликна Бети. – Да, казах на Тюдор. Племенникът му още живее там, голям е вече... Виждала съм го наоколо. Той е бавноразвиващ се – поясни Бети Фулър.

– По ваше мнение – подхвана Страйк, – предвид онова, което знаете за Бренър, той дали би се възползвал от пациент?

Настана пауза. Замъглените очи на Бети огледаха внимателно Страйк.

– Само ако не е в съзнание.

– Иначе не ли? – настоя Страйк.

Като пое дълбоко кислород през кривия си нос, Бети каза:

– Такъв човек... като се възбужда само от едно нещо... все него иска.

– Пожелавал ли е някога да ви дрогира?

– Не, не се е налагало... – отвърна Бети.

Страйк обърна на нова страница в бележника си.

– Помните ли социална работничка, на име Уилма Бейлис?

– Цветнокожата? Да... Ти си пушач, нали? – попита неочаквано тя. – Подушвам го по теб... Ще почерпиш ли цигарка? – изтръгна от съсипаното си тяло тя забравен порив за флирт.

– Не мисля, че е добра идея, като виждам, че сте на кислород – усмихна се Страйк.

– Е, хубаво, майната му – махна с ръка Бети.

– Харесвахте ли Уилма?

– Коя?

– Уилма Бейлис, социалната работничка.

– Ами беше... каквито са всички те – повдигна рамене Бети.

– Неотдавна разговаряхме с дъщерите на госпожа Бейлис – каза ѝ Страйк. – Разправяха ни за заплашителни писма, пращани на доктор Бамбъро преди изчезването ѝ.

Бети вдиша и издиша с болните си гърди и от съсипаните ѝ дробове излезе тъничко писукане.

– Знаете ли нещо за тези писма?

– Не – отвърна Бети. – Чула бях, че са ѝ били пратени. Всички тукашни го бяха чували.

– И от кого го бяха чували?

– Сигурно от оная Айрийн Бул...

– Значи, помните Айрийн?

С още много паузи, нужни ѝ да си поеме дъх, Бети Фулър разправи, че най-малката ѝ сестра била съученичка с Айрийн. Семейс­твото на Айрийн живеело близо до Скинър Стрийт, на „Корпорейшън Роуд“.

– Тая си въобразяваше, че лайната ѝ ухаят на рози – заяви Бети. Разсмя се, но това отново доведе до тежък пристъп на каш­лица. Когато се посъвзе, добави: – От полицията ги помолиха да не приказват, но това момиче имаше голяма уста и разтръби на всички, че са отправяни заплахи.

– Според дъщерите на Уилма вие сте знаели от кого идват зап­лахите – каза Страйк, като внимателно наблюдаваше Бети за реакцията ѝ.

– Няма такова нещо – отсече Бети вече без усмивка.

– Но сте били сигурна, че не са пратени от Маркъс Бейлис?

– Маркъс никога не би... прекрасен беше... винаги съм си падала по тъмнокожи – съобщи Бети Фулър и Робин, която се надяваше Бети да не я е видяла как трепва, се втренчи в дланите си. – Голям хубавец... На него бих му бутнала безплатно... ха-ха-ха... Едър, висок мъж – промърмори унесено Бети. – Благ човек беше... никога не е заплашвал докторката.

– А кой мислите, че...

– Втората ми дъщеря, Кати – продължи Бети, умишлено решила да се прави на глуха, – беше от черен баща. И аз не знам кой точно... кондомът трябва да се е спукал. Задържах я, защото обичам деца, но тя... не ще и да ме знае... Тъпачка! – изрече ядно Бети. – Крадеше от мен... напъдих я от къщата си... Виж, Синди е свястна – с мъка изрече Бети. Вече едва се бореше със задуха си, но продължаваше да изпитва удоволствие от изостреното внимание на Страйк. – Синди се отбива. Добро момиче... прилично печели...

– О, нима – влезе в тона ѝ Страйк, като изчакваше да му се отвори възможност. – Какво работи Синди?

– Компаньонка е – просвистя Бети. – Чудно тяло има... Изкарва повече пари, отколкото аз съм сънувала... Араби и всякакви ми ти там... но ми каза... „Мамо, не би ти харесало... в днешни времена... Всички само... анален секс искат.“ – Бети се засмя, пак се закашля и без предупреждение се извърна към Робин, седнала на леглото, след което процеди жлъчно: – На тая тук не ѝ е смешно... Не ти е забавно, а? – тросна се към Робин, а тя се напрегна. – Ти сигурно лягаш безплатно, та да те водят по ресторанти и да ти купуват бижута... Само си мислиш, че е безплатно... Виж ѝ лицето само – просъска Бети с неприязън. – Същата си като оная социална работничка... дето си вреше носа навсякъде... като гледах децата на Кати – изрече сърдито. – Че после държавата ѝ ги прибра... „Аз ви уважавам, госпожо Фулър – подхвана тя с имитация на изискан говор. – Борите се за хляба си. Сексуалните труженички пак са труженички.“ Ей такива ги дрънкат, хвърлят ти прах в очите, ама дали биха искали... дъщерите им да правят това?

Бети Фулър плати за тази си дълга реч с най-продължителния пристъп на кашлица.

– Синди... прекалява с кокаина – додаде тя с насълзени очи, когато отново бе в състояние да говори. – Така се разтоварвала... Пък на Кати приятелят... тя работеше за него... я посини от бой. Беше бременна и изгуби детето...

– Съжалявам да го чуя – каза Страйк.

– Днес на улицата са все деца – коментира Бети и на Страйк му се стори, че под преднамерено коравото ѝ държане се мярка истинско огорчение. – На петнайсет, на четиринайсет... деца... По мое време бихме... ги пратили право вкъщи. Големи жени се справят, ама деца... Ти какво ме зяпаш? – гракна тя срещу Робин.

– Корморан, аз по-добре...

Робин се изправи и посочи към вратата.

– Да, омитай се – подкани я Бети Фулър и със задоволство гледаше как Робин излиза от стаята. – Чукаш я, нали? – смигна тя на Страйк, когато вратата се затвори.

– Не – отвърна Корморан.

– Че за какво я държиш тогава?

– Много е добра в работата – посочи Страйк. – Разбира се, когато не е изправена срещу някого като теб – подхвърли, а Бети Фулър се ухили широко и показа жълтите си като сирене чедър зъби.

– Ха-ха... ясни са ми тия като нея... Нищо не знаят за... истинския живот...

– По времето на Марго Бамбъро на „Ледър Лейн“ е живеел човек, на име Николо Ричи – подхвана Страйк. – Прякорът му е бил Ричи Мръсника.

Бети Фулър не каза нищо, само присви помътнелите си очи.

– Какво знаете за Ричи? – попита Страйк.

– Същото, което и всички други – отвърна Бети.

С крайчеца на окото си Страйк зърна Робин, която бе излязла от сградата. За кратко повдигна косата от тила си, сякаш искаше да отмахне тежест от себе си, после тръгна да крачи с ръце в джобовете на сакото си и се скри от погледа му.

– Мръсника не я е заплашвал – каза Бети. – Той не би писал бележки. Не беше... в стила му.

– Ричи се е появил на коледното парти на медицинската служба – отбеляза Страйк. – Изглежда някак странно.

– Нищо не знам... за това.

– Някои от присъстващите са го взели за бащата на Глория Конти.

– Никога не съм я чувала – отсече Бети.

– Според дъщерите на Уилма Бейлис сте казали на майка им, че се боите от човека, който е писал бележките. Казали сте, че авторът им е убиецът на Марго Бамбъро. Споделили сте с Уилма, че ще убие и вас, ако го издадете кой е.

Замъглените очи на Бети останаха безизразни. Слабите ѝ гърди се бореха да поемат достатъчно кислород в дробовете. Страйк тъкмо беше решил, че тя няма да проговори, когато Бети отвори уста.

– Имах приятелка... местно момиче... Мики видял Джен, като обикалял улиците, и ѝ казал: „Много си хубава за тук... с това тяло... мога да те уредя да изкарваш пет пъти повече“. И тъй, Джен отиде в Сохо да се съблича пред тузари... да прави секс с приятелите му големци. Срещнах я няколко години по-късно... дошла бе да навести майка си... и тя ми разправи една история. Едно момиче от техния клуб... голяма красавица, така каза Джен... била изнасилена и срязана с нож… – Бети прекара ръка през ребрата си. – … от един приятел на Ричи. Някои хора си мислят, че проститутките ги изнасилват, та мъжът да не си плати... Твоята префърцунена приятелка сигурно така си го обяснява – подхвърли Бети с поглед през прозореца, – ама работата не е такава. Момичето много се ядосало... Искала да си отмъсти на Ричи и станала, глупачката... информатор на полицията. Мръсника узнал – продължи Бети Фулър – и заснел на филм как са я убили. Приятелката ми Джен го научила от човек, който бил гледал филма. Ричи го държал в сейфа си, та да го показва на хора, като искал да ги сплаши...

Джен умря от свръхдоза преди близо трийсет години. Отиде в Западен Лондон уж за по-добър живот, а ей ме нà мен, дето все на улицата съм работила, още съм жива. Нищо няма да кажа за никакви писма. Знай само, че не беше Маркъс. Аха, яденето пристига – отново погледна към прозореца Бети и Страйк видя, че към входната врата върви мъж, натоварен с опаковани подноси от алуминиево фолио.

– Толкоз от мен, приключихме – обяви Бети, която изведнъж бе придобила уморен и сърдит вид. – Може да ми пуснеш телевизора и да преместиш тая маса. Я ми подай ножа и вилицата... в тоалетната са...

Тя ги бе изплакнала в мивката в тоалетната, но пак си бяха останали мръсни. Страйк ги изми отново, преди да ѝ ги даде. След като ѝ нагласи масата пред фотьойла и отново пусна да върви „Единствената посока е Есекс“, отвори вратата на доставчика на храна, весел белокос мъж.

– О, здравейте – поздрави с висок глас новодошлият. – Това синът ти ли е, Бети?

– Как пък не – промърмори Бети Фулър. – Какво носиш?

– Касерола с пиле, а за десерт желе с яйчен крем, миличка...

– Много благодаря, че говорихте с мен, госпожо Фулър – каза Страйк, но запасите от добра воля на старицата очевидно бяха изчерпани и сега тя се интересуваше далеч повече от храната си.

Робин се бе облегнала на стена наблизо и четеше нещо в телефона си, когато Страйк излезе от сградата.

– Реших, че е най-добре да се махна – каза тя с равен глас. – Как мина?

– Не желае да говори за писмата – отвърна Страйк и двамата поеха обратно по „Санс Уок“. – Ако ме питаш защо, според мен подозира, че Ричи Мръсника ги е писал. Научих още нещичко за момичето от филма.

– Шегуваш ли се? – попита Робин, видимо разтревожена.

– Очевидно е била полицейска информаторка в един от клубовете на Ричи...

Робин ахна.

– Кара Улфсън!

– Какво?

– Кара Улфсън. Една от жените, за които са мислели, че Крийд може да е убил. Кара е работила в нощен клуб в Сохо. След изчезването ѝ собствениците пуснали слух, че е била информатор на полицията.

– Ти откъде знаеш това? – попита изненадан Страйк.

Нямаше спомен за такава информация в „Демонът от Парадайс Парк“.

Робин внезапно си спомни, че го бе чула от Брайън Тъкър в „Звездното кафе“. Все още нямаше отговор от Министерството на правосъдието относно възможността Крийд да бъде интервюиран и тъй като Страйк беше в неведение какво е замислила, отвърна:

– Мисля, че го прочетох онлайн...

Нова тежест притисна сърцето ѝ, когато си припомни, че единственият близък родственик на Кара, нейният брат, се бе пропил до смърт. Хъчинс бе казал, че полицията не била в състояние да направи нищо за филма. Тялото на Кара Улфсън трябваше да е все някъде. Някои истории не приключваха със спретнат финал: нямаше къде да бъдат положени цветя за Кара Улфсън, освен може би на ъгъла край стриптийзклуба, където е била видяна за последно.

Като се бореше с депресията, която заплашваше да я погълне, Робин вдигна телефона си към Страйк, за да види онова, което беше чела, и заяви с преднамерено равнодушен глас:

– Четях за сомнофилията, иначе позната като синдром на Спящата красавица.

– Което, допускам, че е...?

– Извращението на Бренър – допълни Робин и зачете от екрана: – „Сомнофилията е парафилия, при която индивидът е сексуално възбуждан от някого без реакции... Някои психолози свързват сомнофилията с некрофилия.“ Корморан... нали помниш, че е имал големи запаси от барбитурати в кабинета си?

– Да – бавно изрече Страйк, докато вървяха към колата му. – Е, това ще ни даде материал за разговор със сина на Дороти. Питам се дали тя се е навивала да се прави на мъртва. Или пък е установявала, че е спала много дълго след посещение на Бренър за обяд.

Робин леко потрепери.

– Знам, че казах, че ще се видим с него в краен случай – каза Страйк и запали цигара, – само че ни остават три месеца. Започвам да си мисля, че се налага да посетя Ричи Мръсника.

57

Прибавянето към графика за наблюдения през деня на старческия дом „Сейнт Питър“ означаваше, че с напредването на май агенцията отново с мъка покриваше всички активни случаи. Страйк искаше да знае колко посетители влизат и излизат и в какви часове, така че да прецени кога ще е най-добрият му шанс да влезе в сградата, без да се натъкне на някого от роднините на стария гангстер.

Старческият дом беше в тиха улица с джорджиански постройки в самия край на Клъркънуел, разположена в тих анклав от разлистени дървета, заобиколен от неокласически къщи от жълто-кафяви тухли с черни лакирани входни врати. На фасадната стена на старческия дом имаше тъмна дървена табела с кръст и изписан със златни букви библейски цитат.

– Хубаво чувство – сподели Страйк с Робин при една от размените им за наблюдение, – само че никой не попада там без сериозна сума пари.

Частният старчески дом беше малък и очевидно скъп. Персоналът, който всички от агенцията вече познаваха по външен вид, носеше тъмносини униформи и се състоеше главно от чужденци. Имаше чернокож фелдшер, чийто говор издаваше произход от Тринидад, и две блондинки, говорещи помежду си на полски всяка сутрин, като минаваха покрай служителя на агенцията, мотаещ се в близост в този момент с преструвка, че говори по мобилния си телефон, чете вестник или чака закъснял приятел, дето никога не се появяваше.

Най-редовно в старческия дом влизаха и излизаха педикюристка и фризьорка, но след две седмици следене през деня предпазливото заключение на агенцията бе, че Ричи е посещаван само в неделя, когато се появяваха двамата му синове с отегчените изражения на хора, изпълняващи досадно задължение. Лесно бе да се идентифицира кой брат кой е по снимките, които се бяха появявали в пресата. Лука изглеждаше по описанието на Баркли, „сякаш на главата му е паднало пиано“ – с плешив, плосък и забележимо осеян с белези череп. Марко беше по-дребен, по-слаб и по-космат, но излъчваше едва сдържано насилие, като удряше няколкократно с длан по звънеца на старческия дом, ако вратата не бъдеше отворена моментално, и веднъж перна зад врата внук, задето бе изпуснал шоколад на тротоара. Съпругите и на двамата братя бяха грубовати жени и никой от семейството нямаше хубавата външност, с която Робин асоциираше италианците. Дядото, седящ онемял зад вратите на старческия дом, можеше да носи истинска латинска кръв, но потомците му бяха разочароващо бледи и с англосаксонски вид чак до рижавото момче, което си беше изпуснало шоколада.

Робин беше тази, която първа зърна Ричи на третата събота, в която агенцията наблюдаваше старческия дом. Под шлифера си Робин беше с рокля, защото по-късно имаше среща със Страйк в хотел „Стафорд“ в Мейфеър за интервюто с К. Б. Оукдън. Робин, която никога не бе ходила в хотела, го издири онлайн и научи, че е петзвезден, портиерите са с цилиндри и че е един от най-старите и елегантни хотели в Лондон, та затова се спря на този твърде нетипичен за провеждане на наблюдение тоалет. Тъй като преди това се бе прикривала при обикалянето си около „Сейнт Питър“ (ту с прилепнала шапка, ту с вдигната коса, тъмни контактни лещи и очила), не се притесняваше, че по изключение е в истинския си вид, докато крачеше нагоре-надолу по улицата и се преструваше, че говори по телефона, макар все пак да си бе сложила очила с обикновени стъкла, които щеше да свали за „Стафорд“.

Възрастните обитатели на „Сейнт Питър“ понякога бяха придружавани или сами се движеха с инвалидните си колички следобед към близкия площад, в средата на който имаше частна градина, заобиколена с ограда, достъпна само за притежаващите ключ. Там дремеха или се любуваха на люляка и маргаритките, добре увити, та да не се простудят. Досега хората от агенцията бяха виждали да извеждат на разходка само възрастни жени, но този ден за пръв път сред групата имаше и възрастен мъж, свалян по рампата отстрани на сградата.

Робин мигом разпозна Ричи не по пръстена му с лъвската глава, който, ако изобщо го носеше, щеше да е скрит под карираното одеяло, а по профила, който годините, макар и да бяха изострили, не бяха променили до неузнаваемост. Гъстата му черна коса сега бе тъмносива, а носът и ушите – огромни. Големите очи, които напомняха на Страйк за басет, сега бяха още по-провиснали в ъгълчетата. Устата на Ричи бе леко зейнала, докато една от сестрите полякини го буташе към площада, като му говореше бодро, но не получаваше отговор.

– Инид, добре ли си, миличка? – подвикна тъмнокожият фелдшер към крехка на вид старица, нахлупила шапка от овча кожа, а тя се засмя и кимна.

Робин даде известна преднина на групата, после ги последва, като наблюдаваше как една от сестрите отключи портичката към градината и всички влязоха вътре. Докато обикаляше площада с притиснат към ухото ѝ телефон, Робин си помисли колко типично бе, че тъкмо днес, а не в някой друг ден, бе обута с високи обувки, без да ѝ бе минавало през ум, че може да се отвори възможност да се приближи до Ричи и да го заприказва.

Групата от старческия дом беше спряла до леха с цветя в лилаво и жълто, а количката на Ричи се намираше до незаета пейка. Сестрите бъбреха помежду си и с онези от възрастните жени, на които им бе по силите да водят разговор, а старецът се взираше с празен поглед през поляната.

Робин си помисли, че ако бе с обичайните си маратонки, като нищо би могла да се прехвърли през оградата в градината, без да бъде забелязана: няколкото дървета щяха да ѝ дадат прикритие от сестрите, а тя щеше да се примъкне до Ричи и в най-лошия случай поне би могла да установи дали страда от деменция. Уви, нямаше никакъв шанс да постигне този подвиг с рокля и обувки с високи токове.

Когато направи пълен кръг около площада, Робин забеляза Сол Морис да върви към нея. Морис беше подранил, както правеше винаги когато трябваше да поема смяна от Робин.

Първо ще направи забележка или за очилата, или за обувките, помисли си Робин.

– Охо, високи токове – подхвърли Морис, когато наближи достатъчно, а ярките му сини очи я огледаха от глава до пети. – Май не съм те виждал с такива досега. Странно, никога не съм те възприемал като висока, но си такава. И какви секси очила само.

Преди Робин да е успяла да го спре, той се наведе и я целуна по бузата.

– Аз съм непознатият, с когото си на първа среща – смигна ѝ закачливо.

– И как ще обясним факта, че аз си тръгвам и те оставям да стърчиш тук? – поинтересува се Робин без усмивка, а Морис се разсмя излишно силно, както реагираше винаги на най-леките шеги на Страйк.

– Не знам... Какво би те накарало да си тръгнеш при среща с непознат? – попита Морис.

Ако се появиш ти, помисли си Робин, но игнорира въпроса, погледна часовника си и каза:

– Ако си готов да поемеш, аз ще тръгвам...

– Ето ги, идват – промърмори полугласно Морис. – О, старецът е излязъл този път, а? Тъкмо се чудех защо си изоставила главния вход.

Коментарът ядоса Робин почти колкото флиртуването му. Как си мислеше той, че тя ще изостави главния вход, освен ако обектът не се е преместил? И все пак изчака до него, докато групичката сестри и обитатели на дома, след като бяха решили, че им стигат двайсет минути на чист въздух, минаха на прибиране покрай тях по отсрещния тротоар.

– Децата ми ги извеждаха така в яслите – проговори тихо Морис, докато ги наблюдаваше. – Увити и в колички, бавачките ги возеха. Сигурно някои от тези също носят памперси – отбеляза той, докато сините му очи проследяваха компанията от „Сейнт Питър“. – Господи, дано не свърша така. Ричи е единственият мъж сред тях, горкичкият.

– Мисля, че получават много добри грижи – посочи Робин и в същия момент фелдшерът от Тринидад подвикна:

– Хайде сега нагоре, Инид!

– Сякаш отново са се превърнали в малки деца – промърмори Морис с поглед към процесията от инвалидни колички. – Но без веселбата.

– Нещо такова – отвърна Робин. – Е, ще тръгвам, ако си готов да поемеш.

– Да, няма проблем – каза Морис и побърза да се осведоми. – Къде ще ходиш така издокарана?

– Имам среща със Страйк.

– О – повдигна вежди Морис. – Ясно...

– Не, не ти е ясно – сряза го Робин. – Ще интервюираме един човек в луксозен хотел.

– Аха... прощавай – каза Морис.

Но у него личеше странно самодоволство, граничещо със заговорничене, в начина, по който се сбогува с нея. Чак когато стигна до края на улицата, на Робин ѝ хрумна как Морис напълно погрешно е изтълкувал остротата на отричането ѝ, че отива на среща със Страйк – все едно тя е държала да го увери, че симпатиите ѝ са насочени другаде.

Възможно ли бе Морис да е дотолкова заблуден, та да се надява тайно, че недодяланият му флирт може да доведе до нещо? Дори и след случилото се в деня след Коледа, когато му се бе разкрещяла, че ѝ е пратил снимка на патката си? Колкото и да не ѝ се щеше да повярва, боеше се, че отговорът е положителен. Морис бе много пиян, когато тя му бе вдигнала онзи скандал, и вероятно не бе успял да прецени колко силно бе разгневена и отвратена. Непосредствено след случката изглеждаше искрено засрамен от себе си, така че тя се насили да показва повече дружелюбие, отколкото изпитваше, водена единствено от желание да насърчава екипния дух в агенцията. В резултат Морис се бе върнал към маниера си преди конфуза с пошлата снимка. Тя отговаряше на късните му съобщения, пълни с безвкусни шеги, единствено за да го спре да я погне с нови в духа: „Обидих ли те с нещо?“. Сега ѝ хрумна, че онова, което тя смяташе за професионализъм, бе приемано от Морис като насърчение. Всичко, което той ѝ казваше във връзка с работата, предполагаше, че я вижда по-малко способна и опитна от останалите в агенцията, та нищо чудно да я смяташе за достатъчно наивна да се поласкае от вниманието на човек, когото намираше високомерен и лигав.

Докато вървеше към метрото, Робин си даде сметка, че Морис всъщност не харесваше жените. Желаеше ги, но това, естествено, беше нещо съвсем различно: Робин, белязана завинаги от мъжа с маската на горила, схващаше по-добре от повечето хора разликата между желаене и харесване, а понякога те бяха взаимноизключващи се. Морис се издаваше постоянно не само с маниера си да разговаря с Робин, но и с желанието си да кръсти госпожа Смит „Богатата кучка“, с факта, че виждаше провокативни мотиви у всяка жена, обект на следене, с едва прикриваното отвращение от факта, че Ричи Мръсника бе принуден да живее в старчески дом, изцяло населен от жени. Господи, дано не свърша така.

Робин направи още няколко крачки и внезапно се закова на място, с което си спечели любопитен поглед от минаващ регулировчик. Внезапно ѝ бе хрумнала идея, събудена от думите на Морис, или поне изкарана на преден план от подсъзнанието ѝ, където бе чакала тя да я отчете.

Робин се отмести встрани, за да не пречи на минувачите, извади телефона си и провери списъка с извращения, с който се бе консултирала по повод синдрома на Спящата красавица.

Автонепиофилия.

– О, господи – промърмори Робин. – Това е. Това трябва да е.

Робин позвъни на Страйк, но обаждането се прехвърли директно на гласова поща; по всяка вероятност вече беше в метрото и пътуваше към „Стафорд“. След миг-два размисъл позвъни на Баркли.

– Живо-здраво – обади се шотландецът.

– Пред къщата на Елинор Дийн ли си?

– Да.

– Има ли някой вътре при нея?

– Не.

– Сам, мисля, че знам какво прави тя с тези мъже.

– Какво?

Робин му каза. Единственият отговор беше дълго мълчание. Накрая Баркли каза:

– Развинтила ти се е фантазията, Робин.

– Може би – отвърна тя, – но единственият начин да го разберем със сигурност е да почукаш на вратата ѝ и да я попиташ ще го направи ли за теб. Кажи ѝ, че Шефа на Хитреца ти я е препоръчал.

– Как ли пък няма да го направя – отвърна Баркли. – Страйк знае ли, че ме караш да върша това?

– Сам, остава ни седмица, преди клиентът да спре кранчето. Най-лошото, което може да се случи, е тя да отрече. Няма да имаме още много шансове.

Тя чу Баркли да издиша продължително.

– Добре, но ти отговаряш, ако сме на грешен път.

Робин забърза към метростанцията, като пътем спореше сама със себе си. Дали Страйк нямаше да реши, че е сбъркала, като поръча на Баркли да влезе само на базата на предчувствие? Но им оставаше само седмица, преди клиентът да оттегли финансирането: какво имаше да се губи сега?

Беше събота следобед и перонът на метростанцията бе претъпкан, при това Робин току-що бе пропуснала влак. Когато най-сетне излезе от станцията „Грийн Парк“, вече бе изпуснала шанса да пристигне по-рано в Американския бар, както се бе надявала, та със Страйк да разменят няколко думи преди пристигането на Оук­дън. Нещо по-лошо, когато забърза надолу по Сейнт Дже­ймсис Стрийт, видя с усещане за дежавю голяма тълпа, блокирала края на улицата, която полицията се опитваше да разпръсне. Робин забави крачка, като се чудеше ще успее ли да пробие през плътното множество, а в това време двама тичащи папараци я задминаха, хукнали подир няколко черни мерцедеса. Робин ги гледаше как притискат обективите си към стъклата и осъзна, че тълпата в далечината скандираше: „Джони! Джони!“. През прозореца на една от колите Робин зърна жена с перука като на Мария Антоанета. Едва когато за малко не бе съборена от втурнали се ловци на автографи, и двамата държащи постери на „Дедбийтс“, Робин осъзна, че онзи Джони, за когото крещяха, бе бащата на Страйк.

– По дяволите – изруга гласно тя и забърза назад по улицата, като извади телефона си в движение.

Знаеше, че има друг вход към „Стафорд“ през „Грийн Парк“. Не само че щеше да закъснее, а я връхлетя ужасно подозрение. Защо Оукдън толкова бе настоял да се срещнат в тази конкретна вечер? И защо точно в този бар, толкова близо до място, където щеше да има събитие с участието на бащата на Страйк? Страйк дали си даваше сметка какво се случваше в непосредствена близост?

Тя му позвъни, то той не вдигна. Без да спира да върви, написа съобщение.

Тя затича, защото вече беше закъсняла с пет минути. Съзнаваше как за пръв път казва на Страйк, че знае кой е баща му.

При пристигането ѝ на „Грийн Парк“ видя от разстояние полицай на задния вход, който заедно с портиер с цилиндър любезно, но решително отпращаше двама мъже с фотоапарати с дълги обективи.

– Оттук не може, съжалявам – казваше полицаят. – Само за тази вечер. Ако искате да влезете в хотела, минете откъм главния вход.

– Какво става? – попита мъж в костюм, хванал за ръка красива азиатка с традиционна китайска рокля. – Имаме резервация за вечеря. Как така да не можем да минем?

– Много съжалявам, господине, но има специално събитие в „Спенсър Хаус“ – обясни портиерът – и полицията иска да спираме хора, които се опитват да минат напряко оттук.

Двамата мъже с фотоапаратите изругаха и затичаха обратно в посоката, от която идеше Робин. Тя наведе глава, когато минаха покрай нея, доволна, че още не беше свалила ненужните очила, защото снимката ѝ се бе появявала по вестниците във връзка със съдебен процес преди две години. Може да беше параноична, но се боеше, че репортерите се опитват да използват „Стафорд“ не като пряк път към Рокъби и гостите му, а като начин да се доберат до отчуждения му син.

Сега, след като фотографите си бяха отишли, портиерът с цилиндъра пусна жената с китайската рокля и кавалера ѝ да влязат, а след като огледа зорко Робин от горе до долу, явно реши, че не е фотограф, и ѝ позволи да мине през портата във вътрешен двор, където добре облечени клиенти пушеха под външни отоплителни лампи. След като погледна телефона си и видя, че Страйк не е отговорил на съобщението ѝ, тя забърза нагоре по стълбите и влезе в Американския бар.

Беше удобно и елегантно пространство с мебелировка от тъмно дърво и кожа с висящи от тавана вимпели и бейзболни шапки на отбори от различни американски щати и университети. Робин веднага забеляза Страйк, облечен в костюм и застанал до бара, с намусено лице, осветено от редиците бутилки на стената.

– Корморан, току-що...

– Ако се каниш да ми съобщиш, че баща ми е зад ъгъла – изрече рязко Страйк, – знам го. Оня гадняр още не си дава сметка, че съм разкрил опита му да ми устрои капан.

Робин се озърна към далечния ъгъл. Карл Оукдън седеше там с широко разкрачени крака и ръка, преметната през облегалката на тапицираната с кожа пейка. Беше с костюм, но без вратовръзка и поведението му определено говореше за човек, чувстващ се уверен в подобна космополитна обстановка. С твърде сближените си очи и тясното чело все още напомняше момчето, строшило кристалната купа на майката на Рой преди толкова години.

– Иди си поприказвай с него. Иска да яде, дойдох за менюта – промърмори Страйк. – Тъкмо подхванахме за Стив Даутуейт. Както се разбира, Дороти винаги го е смятала за подозрителен.

Като тръгна към Оукдън, Робин се молеше Страйк да сдържи гнева си. Само веднъж го бе виждала да губи контрол над нервите си пред свидетел и не желаеше това да се случва отново.

– Господин Оукдън – усмихна му се, щом стигна до него, и му протегна ръка. – Аз съм Робин Елакот, разменихме си имейли...

– Знам – отвърна Оукдън, бавно обърна глава да я измери с поглед и се подсмихна.

Игнорира протегнатата ръка и Робин нямаше съмнение, че го направи преднамерено. Реши да не показва, че е забелязала намерението му да се държи оскърбително, и съблече шлифера си.

– Хубав бар – каза любезно, след като седна насреща му. – Не съм била тук преди.

– Обикновено ви води по евтини заведения, а? – подхвърли Оукдън.

– Корморан ми каза, че сте си припомняли как майка ви е говорила за Стив Даут...

– Миличка – пресече я Оукдън, все така разкрачен и с ръка върху облегалката. – Казах ви от самото начало, че не искам да си имам работа със секретарки. Ще говоря с него или с никого.

– Корморан и аз всъщност сме...

– Не се съмнявам, че сте – презрително се изсмя Оукдън. – И очевидно сега не може да се отърве от вас.

– Моля?

– Не и след като са ви наръгали при опита ви да се нагърбите с мъжка работа – отбеляза Оукдън с поглед към белега на ръката ѝ, после вдигна чашата с коктейл до устните си. – И как иначе, бихте го съдили до дупка, ако се пробва.

Оукдън явно си бе подготвил домашното за детективите и нескрито се наслаждаваше на своето невъзпитано поведение. Мошеникът сигурно си въобразяваше, че в отчаянието си да се добере до информация тя ще пренебрегне оскърбленията му. Изглеждаше решен да извлече максимум удоволствие от тази среща: да се възползва от безплатни питиета и храна и да се заяжда с жена, която надали би си тръгнала. Робин се питаше с кой ли вестник или фотографска агенция се бе свързал, та да примами Страйк само на няколкостотин метра от партито на баща му, и колко щеше да спечели, ако успееха да снимат Страйк как публично пренебрегва събитието или да запишат някоя ядна реплика на детектива, подходяща за цитиране.

– Ето, заповядайте – каза Страйк, като хвърли на масата две подвързани с кожа менюта, и седна.

Не се беше сетил да донесе на Робин нещо за пиене. Оукдън взе меню и бавно го заразгръща, доставяше му удоволствие да ги кара да чакат.

– Ще взема клуб-сандвич – каза най-накрая и Страйк даде знак на келнер.

След като поръчката бе дадена, Страйк отново се обърна към Оукдън и заговори:

– И така, казвахте, че според майка ви Даутуейт бил...

– О, тя определено го смяташе за чаровник – заяви Оукдън. Робин забеляза, че очите му се стрелкаха към входа на бара, и беше сигурна, че Оукдън очаква вътре да нахлуят фотографи. – От бъбривците, дето те засипват с приказки, знаете ги този тип хора. Майка ми разправяше, че го изпробвал на всички. Сестрата винаги се кискала на безсмислиците му.

Робин си припомни рисунката на черния скелет в тетрадката на Талбът и думите, написани до фигурата на смъртта на Кроули: Фортуна казва, че Атина Палада, Церера и Веста са нечестиви жени, които яздят звяра...

– Според майка ви той харесвал ли е доктор Бамбъро?

Оукдън отпи от коктейла си и млясна с устни.

– О, Марго... – Смехът му прозвуча като пръхтене и Робин нелогично се подразни, задето Оукдън наричаше изчезналата лекарка с малкото ѝ име. – Тя бе класическият тип, привлекателен по всякакви начини.

– И какви точно бяха тези начини? – полюбопитства Страйк.

– Момиче зайче – поясни Оукдън и отново пийна от чашата си. – Крака и гърди на показ. А после бързо мята отгоре бялата престилка...

– Не мисля, че джипитата носят бели престилки – отбеляза Страйк.

– Казвам го фигуративно – махна небрежно с ръка Оукдън. – Била е дете на своето време, нали така?

– В какъв смисъл?

– Възникването на гиноцентричното общество, света от гледна точка на жените – леко кимна той към Робин, на която внезапно ѝ хрумна, че тясната му глава го уподобява на гризач. – В края на шейсетте и началото на седемдесетте всичко започва да се променя. Появяват се противозачатъчните таблетки, водещи до зелена светлина за чукане. На пръв поглед изглежда, че мъжът е облагодетелстваният, но като дават възможност на жените да избегнат репродуктивните си функции, те отварят път към естествени и здравословни модели на сексуално поведение. Имате гиноцентричната съдебна система, даваща предимство на жената, та дори и тя поначало да не е искала децата. Появява се авторитарно мъжемразство, маскирано като кампания за равни права, цензурират се мислите и словото на мъжа, както и естественото му поведение. И ето че налице е широко разпространена сексуална експлоатация на мъжете. Клуб „Плейбой“, това е пълна глупост. Само гледане без пипане. Едновремешната лъжа на дворцовата любов. Там жената е трябвало да бъде боготворена, а от мъжа се е очаквало да пръска пари, но никога да не получава удовлетворение. Посещаващите такива клубове са били абсолютни лапнишарани. Бамбъро не се е грижела за собственото си дете – продължи Оукдън, като очите му се стрелкаха помежду входа и Страйк, – не е правела секс със собствения си мъж, за когото чувах, че бил зле здравословно, та надали е можел да го вдига често. Но пък е бил фрашкан с пари, та ѝ е взел бавачка, за да може тя да командори мъжете на работното си място.

– Кого конкретно е командорела? – попита Страйк.

– Ами Даутуейт е излязъл почти разплакан от кабинета ѝ при последното си посещение, така каза старата. Но такава е нашата култура още от шейсетте. Мъжете страдат и на никого не му пука. А после хората врещят, когато мъжът се пречупи, когато не може да понесе повече и изтрещи. Ако Даутуейт я е очистил... Лично аз не вярвам да го е направил – добави Оукдън с експанзивен жест и Робин си припомни как бе почти сигурно, че той никога не е и зървал Стивън Даутуейт, че е бил едва на четиринайсет по времето на изчезването на Марго. – Но ако го е направил, бас държа, че тя го е докарала до ръба. Ама само жените кървят, а? – изсмя се той презрително по посока на Робин. – А, ето го моя сандвич.

Докато келнерът му сервираше, Робин стана и отиде до бара, където стоеше редом с кавалера си красивата жена в китайска рок­ля, чиято коса се стелеше по гърба ѝ като черна коприна под искренето на строените бутилки. И двамата си поръчваха коктейли и изглежда, се чувстваха отлично в компанията един на друг. За миг Робин се зачуди дали някога тя щеше да изпита същото като тях. Работата ѝ ежедневно ѝ припомняше за многото начини, по които мъжете и жените можеха да се нараняват взаимно.

След като си поръча вода с тоник, телефонът ѝ зазвъня. Надяваше се, че е Баркли, но видя името на майка си. Може би Линда бе дочула за бременността на Сара. Матю като нищо вече бе завел бъдещата си съпруга в Машъм, за да споделят хубавата новина. Робин изключи звука на телефона си, плати за напитката си, като ѝ се искаше да има алкохол в нея, и я отнесе на масата навреме да чуе как Оукдън казваше на Страйк:

– Не, не се е случило такова нещо.

– Не наляхте водка в пунша на барбекюто на доктор Бамбъро?

Оукдън захапа голямо парче от безплатния си сандвич и го задъвка нахално. През оредяващата му коса и многото бръчици около очите Робин успяваше да види разглезения тийнейджър у петдесет и четири годишния мъж.

– Отмъкнах малко и я изпих в пристройката – отвърна с пълна уста Оукдън. – Изненадан съм, че са забелязали липсата, но богатите са скръндзи. Именно затова си и остават богати, нали?

– Чухме, че от пунша на някого му призляло.

– Вината не беше моя.

– Разбрах, че доктор Фипс много се ядосал.

– Хм – подсмихна се Оукдън. – На стария Фипс добре му се подредиха нещата, а?

– В какъв смисъл? – попита Страйк.

– Отърва се от жена си и се ожени за бавачката. Много удобно.

– Не сте харесвали Фипс, нали? – подхвърли Страйк. – Личи от книгата ви.

– Чели сте я? – стресна се за миг Оукдън. – Как така?

– Успяхме да се сдобием със сигнален екземпляр. Трябвало е да излезе през осемдесет и пета, нали?

– Да – потвърди Оукдън.

– Помните ли беседката, която е била в строеж в градината по времето на барбекюто?

Един от клепачите на Оукдън трепна. Бързо прекара длан по челото си, сякаш бе усетил погъделичкване от косъм.

– Не – отговори.

– Има я на фона на една от снимките ви. Тъкмо са били започнали да изливат колоните. Вероятно подът е бил готов вече.

– Не си го спомням – каза Оукдън.

– Значи, пристройката, където сте отнесли водката, не е била наблизо?

– Явно не – отвърна Оукдън.

– Докато сме на темата задигане на разни неща, случайно у вас да е некрологът на доктор Бренър, който сте взели от къщата на Джанис Бийти?

– Никакъв некролог не съм вземал от къщата ѝ – изсумтя през­рително Оукдън. – Че за какво ще ми е?

– За информация, която да се опитате да пробутате като ваша собствена.

– Не ми е нужно да издирвам факти за Джо Бренър, знам достатъчно много за него. Идваше у дома на неделен обяд през седмица. Очевидно старата е готвела по-добре от сестра му.

– Е, хайде тогава, смайте ни – подкани го Страйк с наченки на агресивност в тона.

Оукдън повдигна рехавите си вежди. Лапна поредния залък от сандвича си, сдъвка го и го глътна, преди да отговори:

– Хей, това беше изцяло ваша идея. Ако не искате информацията, на драго сърце ще си тръгна.

– Освен ако нямате повече от съдържащото се в книгата...

– Бренър искаше Марго да бъде изключена от професионалния регистър. Една неделя на обяд все за това говореше, беше две седмици преди изчезването ѝ. Ето нà, това не го включих в книгата, защото майка ми не искаше да е там.

– И по каква причина?

– Още му беше лоялна – изпръхтя отново Оукдън в подобие на смях. – А пък аз държах да угаждам на старата по онова време, защото се чуваше, че иска да ме изключи от завещанието. Старите жени – заяви бившият затворник, лежал за измама – лесно може да бъдат убедени за нещо, ако не ги държиш под око. През осемдесетте години се беше сближила с местния викарий. Парите ѝ като нищо можеха да идат за ремонт на църквата, ако не си отварях очите.

– Защо Бренър е искал изключването на Марго от медицинския регистър?

– Прегледала дете без съгласието на родителя.

– За сина на Джанис ли става дума? – попита Робин.

– Случайно да говорех на вас? – парира я Оукдън.

– Няма да си позволявате груб език, ясно ли ви е? – изръмжа Страйк. – Синът на Джанис ли беше, да или не?

– Може би – промърмори Оукдън и Робин заключи, че не си спомня. – Важното е, че е демонстрирала неетично поведение, като е прегледала дете в отсъствието на родител, и дъртият Джо беше много наежен: „Ще се погрижа да я лишат от права“, повтаряше. Това няма как да съм го заимствал от некролог, нали?

Оукдън си изгълта коктейла наведнъж и заяви:

– Ще пия още едно от същото.

Страйк игнорира казаното и зададе въпрос.

– И това беше две седмици преди изчезването на Бамбъро?

– Нещо такова, да. Никога не бях виждал стария негодник толкова възбуден. Обичаше да наказва хората. Голям злобар беше Джо.

– В какво се изразяваше това?

– Каза на майка ми в мое присъствие, че не ме налага достатъчно – отвърна Оукдън. – И тя взе, че се вслуша в съвета му. Няколко дни по-късно се опита да ме набие с чехъла си, тъпата крава. Ама я отказах да се опитва отново.

– Как? Вие самият я ударихте?

Сближените очи на Оукдън огледаха Страйк, сякаш се мъчеше да прецени струва ли си да го образова.

– Ако баща ми беше жив, той би имал право да ме наказва, но тя да се опитва да ме унижава под диктовката на Бренър? Това не бих го търпял.

– Точно колко близки бяха майка ви и Бренър?

Тънките вежди на Оукдън се събраха.

– Като лекар и секретарка, дотам. Нямаше нищо друго между тях, ако това намеквате.

– Значи, не си полягваха заедно след обяда? – подхвърли Страйк. – Тя не беше ли сънлива след посещенията на Бренър?

– Не трябва да съдите за всички майки по вашата – контрира Оукдън.

Страйк прие заяждането с мрачна усмивка и попита:

– Майка ви Бренър ли накара да подпише смъртния акт за баба ви?

– Това пък какво общо има?

– Направи ли го тя?

– Не знам – отвърна Оукдън и очите му отново се стрелнаха към входа на бара. – Откъде ви хрумна? И защо ме питате това?

– Баба ви е била пациентка на Марго Бамбъро, нали?

– Не знам – каза Оукдън.

– Спомняте си всяка дума, казана от майка ви за Стив Даутуейт чак до подробностите, че флиртувал с рецепционистките, как бил на ръба на сълзи, като излязъл от медицинската служба, но не помните важни факти около това как собствената ви баба е паднала по стълбите и е умряла?

– Не съм присъствал – отсече Оукдън. – Бях у приятел, като се е случило. Върнах се у дома и видях линейка отпред.

– И само майка ви ли си беше вкъщи?

– Ама каква връзка има с...?

– Как се казва приятелят, на когото гостувахте? – попита Страйк и за пръв път извади бележника си.

– Какво правите? – опита се Оукдън да се засмее и пусна остатъка от сандвича си върху чинията. – Накъде биете?

– Не искате ли да ни съобщите името му?

– Че защо да го правя... беше съученик...

– Било е много удобно за вас и майка ви старата Мод да се гътне от високо – посочи Страйк. – По моя информация не е бивало да се опитва сама да слиза по стълбите в нейното състояние. Наследихте къщата, нали?

Оукдън започна да поклаща глава много бавно, сякаш се дивеше на неочакваната глупост на Корморан Страйк.

– Вие сериозно ли? Опитвате се да... леле. Леле!

– Значи, няма да ми кажете името на съученика си?

– Охо – опита се да се засмее Оукдън. – Мислите си, че можете...

– ... да подшушна на приятелски настроен журналист как дългата ви кариера като измамник на възрастни жени е започнала с енергично блъсване в гърба на баба ви? О, да, със сигурност мога.

– Я чакайте, мамка му...

– Знам, мислите си, че вие сте ми извъртели номер тази вечер – каза Страйк и се наведе напред. Езикът на тялото му непогрешимо издаваше заплаха и с крайчеца на окото си Робин видя чернокосата жена с китайската рокля и партньорът ѝ да ги наб­людават внимателно над чашите, допрени до устните им. – Но в полицията още се пази писмото, написано им през осемдесет и пета година, в което им се казва да копаят под кръста на свети Йоан. ДНК техниките много са прогресирали оттогава. Очаквам да открият добро съвпадение от слюнката при залепването на плика.

Очите на Оукдън отново заиграха.

– Решили сте да възбудите интереса на пресата към случая „Бамбъро“, та да накарате хората да купуват тъпата ви книжка, нали?

– Никога не съм...

– Предупреждавам ви. Ако тръгнете да дрънкате пред репортери за мен и баща ми или за работата ми по случая „Бамбъро“, ще се погрижа да се сдобиете с обвинение за онова писмо. Ако пък случайно това не се получи, ще пусна всички служители на агенцията си да разузнаят до най-малките детайли жалкия ви живот, докато не открия нещо друго, което да съобщя на полицията. Ясно ли е?

Оукдън, който за момент бе изглеждал притеснен, бързо се окопити. Успя дори да произведе поредния смях.

– Не можете да ме спрете да пиша за каквото си пожелая. Това се нарича свобода на...

– Предупредих ви – повиши леко глас Страйк – какво ще се случи, ако се пречкате на разследването. А за шибания сандвич си платете сам.

Страйк се изправи и Робин, сварена неподготвена, побърза да грабне шлифера си и също стана.

– Корморан, да излезем отзад – каза, като си мислеше за двамата фотографи, мотаещи се пред главния вход на сградата, ала не бяха изминали повече от две крачки, когато чуха Оукдън да подвиква зад гърба им:

– Мислите си, че ме е страх от проклетата ви агенция? Големи детективи сте, няма що!

Главите на повечето хора в близост се извърнаха. Робин погледна назад и видя, че Оукдън също се е изправил. Приближи се и застана в средата на бара, очевидно твърдо решен да разиграе сцена.

– Страйк, моля те, нека просто да си вървим – подкани го Робин, вече с предчувствие за сериозни неприятности.

Оукдън очевидно бе решил да си тръгне от срещата с нещо продаваемо или най-малкото с разказ, в който той печели надмощие в ситуацията. Но Страйк вече се бе обърнал към техния интервюиран.

– Дори не знаеш, че проклетият ти баща е устроил парти зад ъгъла – изрече Оукдън високо, като посочи към „Спенсър Хаус“. – Няма ли да се отбиеш да му благодариш, задето е изчукал майка ти върху купчина чували, докато са ги гледали петдесет души?

Робин наблюдаваше да се случва онова, от което се бе опасявала, като на забавен каданс: Страйк скочи срещу Оукдън. Тя се опита да сграбчи ръката, с която Страйк бе замахнал за удар, но твърде късно, лакътят му се блъсна в челото на Робин и счупи очилата ѝ на две. Пред очите ѝ заиграха тъмни петна и докато се усети, вече беше паднала на пода.

Опитът на Робин да спре Страйк бе дал на измамника няколко секунди да се отклони и вместо да получи крошето, което би го пратило в нокаут, само ухото му бе леко засегнато. Междувременно побеснелият Страйк си даде сметка какво е направил чак като видя насядалите край бара да скачат с погледи, вперени в пода зад него. Като се обърна, видя Робин да лежи там, покрила лицето си с длани и стичаща се от носа ѝ струйка кръв.

– Мамка му! – ревна Страйк.

Младият барман бе изтичал иззад бара. Оукдън крещеше нещо за побой. Все още леко замаяна и с потекли сълзи от болка, унизената Робин бе изправена на крака от двама заможни на вид белокоси американци, които настояваха да се извика лекар.

– Съвсем добре съм – чу се Робин да казва.

Бе отнесла пълната сила на лакътя на Страйк между веждите си и си даде сметка, че носът ѝ кърви, чак когато случайно опръска с кръв бялата риза на притеклия се на помощ американец.

– Робин, по дяволите... – говореше Страйк.

– Господине, налага ми се...

– Да, да, разбира се, че си тръгваме – обърна се Робин към келнера с абсурдно любезен маниер, докато очите ѝ бяха влажни и тя се опитваше да спре кървенето от ноздрите си. – Само да си взема... о, много ви благодаря – каза тя на американката, която ѝ подаде шлифера.

– Повикайте полиция! – надигаше Оукдън. Благодарение на намесата на Робин бе останал невредим. – Някой да повика полиция, дявол го взел!

– Аз не се каня да повдигам обвинения – заяви Робин не към някого конкретно.

– Робин... адски много...

Робин сграбчи ръкава на Страйк и докато по брадичката ѝ още се стичаше топла кръв, промърмори:

– Хайде просто да си тръгнем.

Стъпи върху счупените стъкла на очилата си, когато се отправиха към вратата на смълчания бар, а клиентите му мълчаливо се взираха след тях.

58

– Робин...

– Не ми казвай, че не биваше да се опитвам да те спра – изрече тя през стиснати зъби, докато бързаха през двора отпред. Зрението ѝ бе замъглено от сълзи заради болката. Пушачите се извър­наха и я зяпнаха любопитно, докато тя се опитваше да обърше кървящия си нос. – Ако този удар бе попаднал в целта, сега щяхме да сме вътре и да чакаме полицията.

За облекчение на Робин, не ги причакваха никакви папараци, когато тръгнаха по „Грийн Парк“, но тя се опасяваше, че няма да отнеме дълго след сцената, устроена от Страйк, те отново да ги погнат.

– Ще вземем такси – каза Страйк, обзет от смесени чувства на дълбок срам и ярост срещу Оукдън, баща си, медиите и самия себе си. – Чуй, права си да...

– Знам, че съм права, благодаря – малко невъздържано подвикна тя.

Не само че лицето ѝ пулсираше; сега се чудеше защо Страйк не я бе предупредил за партито на Рокъби; защо изобщо се бе оставил да бъде примамен там от второразреден използвач като Оукдън, без да вземе предвид последствията за случая им и за агенцията.

– Такси!!! – ревна Страйк толкова гръмко, че Робин подскочи.

Чу наблизо тропот от бягащи крака.

Спря черно такси и Страйк избута Робин в него.

– Денмарк Стрийт – викна той и Робин чу виковете на фотографи, когато таксито отново потегли с висока скорост.

– Няма страшно – каза Страйк, като се извъртя, за да погледне през задното стъкло, – те са пеша. Робин... адски много съжалявам.

Тя беше извадила огледалце от чантата си и се опитваше да почисти смъдящото я лице, като бършеше кръвта от горната си устна и от брадичката. Май щеше да се сдобие с две посинени очи, като гледаше как бързо се подуват.

– Искаш ли да те закарам у дома? – попита Страйк.

Както му бе ядосана и се бореше с импулса да ревне от болка, Робин си представи изненадата и любопитството на Макс, когато я видеше в това състояние, как щеше да ѝ се наложи отново да омаловажи нараняванията, понесени във връзка с работата ѝ в агенцията. Също така си припомни, че не бе ходила от дни на пазар за храна.

– Не, искам да ме нахраниш и да ми поръчаш силно питие.

– Имаш го – отвърна Страйк, доволен, че му бе даден шанс да се реваншира. – Задоволява ли те храна за вкъщи?

– Не – отвърна саркастично Робин и посочи двете си посиняващи очи. – Имам желание да ме заведеш в „Риц“, моля.

Страйк се опита да се засмее, но не успя, втрещен от вида на лицето ѝ.

– Може би трябва да идем в спешното отделение.

– Не ставай смешен.

– Робин...

– Съжаляваш. Знам. Каза го вече.

Телефонът на Страйк иззвъня. Той погледна екрана: реши, че Баркли можеше да почака, и изключи звука.

Четиресет и пет минути по-късно таксито ги свали в края на Денмарк Стрийт с къри за вкъщи и две дрънчащи бутилки. Щом се качиха, Робин влезе в тоалетната на площадката, където изми засъхналата кръв от ноздрите и брадичката си с топка навлажнена тоалетна хартия. Двете все по-подуващи се хълмчета, съдържащи очите ѝ, лъснаха пред нея от напуканото огледало. По челото ѝ се разпростираше синина.

Вътре, в офиса, Страйк, който обикновено би ял кърито директно от металното фолио, беше извадил различни по вид две чинии, ножове и вилици, а после, тъй като Робин беше пожелала силно питие, се качи до апартамента си, където имаше бутилка от любимото му уиски. В хладилника имаше малко отделение за фризер, където държеше плик с ледени кубчета за ампутирания си крак в добавка към съд с формички за лед. В него ледът бе от близо година, защото макар от време на време Страйк да обичаше да пийне твърд алкохол, обикновено предпочиташе бира. Тъкмо се канеше да излезе от апартамента със съдчето лед, размисли и се върна да вземе и едно от пликчетата с кубчета лед.

– Благодаря – промърмори Робин, когато пое предложеното пликче с лед при появата на Страйк. – Седеше на мястото на Пат, зад бюрото, където някога беше отговаряла на телефона и където Страйк бе сложил кърито и чиниите. – И най-добре преправи графика за следващата седмица – добави, като предпазливо положи пликчето с лед първо върху лявото си око, – защото няма грим на света, дето да прикрие тази ужасия. Нямам особено голям шанс да остана незабелязана при наблюдение с две насинени очи.

– Робин, толкова ужасно съжалявам – каза отново Страйк. – Държах се като леке, просто... Какво искаш, водка, уиски...

– Уиски – отвърна тя. – С лед.

Страйк наля и на двама им тройна доза.

– Съжалявам – изрече кой знае за кой път, а Робин отпи така нужната ѝ глътка скоч, след което си сипа от кърито. Страйк седна на канапето от изкуствена кожа срещу бюрото. – Да те нараня, е последното, което... няма извинение за мен... падна ми червена пелена пред очите, изгубих самообладание. Другите деца на баща ми ме преследваха от месеци да ида на проклетото парти – въздъхна Страйк и прокара ръка през гъстата си къдрава коса, която никога не изглеждаше разрошена. Чувстваше, че сега ѝ дължи цялата история, та да посочи причините и оправдание за неразумното си поведение. – Искаха да направим групова снимка като подарък. А после Ал ми съобщи, че Рокъби имал рак на простатата, което явно не го е спряло да покани четиристотин души на веселба... Скъсах поканата, без да обърна внимание на мястото на събитието. Трябваше да се досетя, че Оукдън е намис­лил нещо. Отклоних си вниманието и ето нà...

Гаврътна половината си питие на един дъх.

– Няма извинение, задето се опитах да го ударя, но всичко... тези последни месеци... Рокъби ми позвъни през февруари. За пръв път изобщо. Опита се да ме подкупи да се срещнем.

– Опитал се е да те подкупи? – изненада се Робин и притисна пликчето с лед върху другото си око.

Спомни си крясъка „Иди се шибай“, долетял от вътрешния кабинет в Деня на свети Валентин.

– Практически да – кимна Страйк. – Каза, че е открит за предложения как да ми окаже подкрепа. Само че е закъснял с четиресет години, по дяволите.

Страйк изпи останалото си уиски, пресегна се за бутилката и наля още толкова в чашата си.

– Кога си го виждал за последен път? – попита Робин.

– Като бях на осемнайсет. Срещал съм го общо два пъти. Първия път бях малък. Майка ми се опита да го причака заедно с мен пред звукозаписно студио.

Това го бе разказвал само на Шарлот. Нейното семейство бе също тъй сбъркано и чудато като собственото му, животът им бе изпъстрен със сцени, които за другите хора биха изглеждали епохални – „Случи се месец, преди татко да изгори портрета на мама във фоайето, при което ламперията се подпали и пристигна пожарната, та всички трябваше да бъдем евакуирани през прозорците на горния етаж“, – но за фамилията Камбъл те си бяха просто рутинни преживявания.

– Мислех, че той иска да ме види – продължи Страйк. Шокът от причиненото на Робин и уискито, парещо гърлото му, бяха освободили спомени, които обикновено пазеше дълбоко заключени у себе си. – Бях на седем години. Изгарях от вълнение. Исках да изглеждам добре, та той да се гордее с мен. Накарах мама да ми даде да сложа най-хубавите си дрехи. Застанахме пред студиото... Майка ми имаше контакти сред музикалната индустрия, някой я беше осведомил, че той ще е там... Само че не ни пуснаха да влезем. Помислих, че е станала някаква грешка. Онзи на вратата явно не беше наясно, че баща ми иска да ме види.

Страйк отново отпи. Кърито изстиваше помежду им.

– Майка ми вдигна скандал. Започнаха да я заплашват и тогава зад нас спря колата на мениджъра на групата. Той знаеше коя е мама и не искаше публична сцена. Заведе ни вътре в стая, далече от студиото. Мениджърът се опита да ѝ обясни колко глупаво е да цъфнем така изненадващо. Ако искала пари, трябвало да се обърне към адвокатите му. И тогава осъзнах, че баща ми изобщо не ни беше поканил. Че тя се опитва да му натрапи мен и себе си. Разплаках се – изрече Страйк с предрезгавял глас. – Исках просто да си тръгнем... И тогава, посред крясъците на мама и мениджъра, в стаята влезе Рокъби. Чул да се вика, докато се връщал от тоалетната. Вероятно се е отбил да шмръкне една линийка; това ми дойде на ума чак по-късно. Вече беше надрусан, като се появи. Опитах се да се усмихна, но целият бях омазан със сълзи и сополи. Не исках да ме помисли за ревльо. Бях си представял прегръдка, възклицание: „Ето те най-сетне!“. Но той ме погледна, сякаш бях никой, дете на фенка с окъсели панталони. Вечно носех окъсели панталони... израствах твърде бързо на височина... Едва тогава прехвърли поглед към майка ми и побесня. Избухна скандал. Не си спомням всичко, което си казаха, малък съм бил да схвана всичко. По същество той се възмущаваше как смеела да се изтърси така, имала връзка с адвокатите му, плащал достатъчно, проблемът ѝ бил, че е прахосница, а после каза: „Беше нещастна случайност, мамка му!“. Помислих, че има предвид, че случайно е дошъл в студиото или нещо такова. Но после ме погледна и разбрах, че има предвид мен. Аз бях нещастната случайност.

– О, господи, Корморан... – промълви Робин.

– Все пак е редно да му се отсъдят точки за откровеност – вдигна рамене Страйк. – Той си излезе. Ние си отидохме у дома. Известно време след това таях надеждата, че той се разкайва за казаното. Трудно ми бе да се откажа от идеята, че дълбоко в себе си иска да ме види. Но не последва нищо.

Макар да имаше още много време до залеза на слънцето, стаята постепенно притъмняваше. Високите сгради по Денмарк Стрийт хвърляха сенки във външния офис по това време на деня, но нито един от детективите не понечваше да включи осветлението.

– Втория път се срещнахме – продължи Страйк, – когато си бях уговорил час за посещение при хората, занимаващи се с делата му. Бях на осемнайсет, току-що постъпил в „Оксфорд“. От години не бяхме докосвали парите на Рокъби. Съдът бе наложил ограничения на майка ми как да ги харчи, защото тя беше кош­марна в това отношение, просто ги пропиляваше. И тъй, без мое знание леля и чичо бяха осведомили Рокъби, че съм приет в Оксфордския университет. Майка ми получи писмо, в което се твърдеше, че той вече няма задължения към мен, след като съм навършил осемнайсет, но ѝ се напомняше, че мога да използвам натрупалото се в банковата сметка. Уредих си среща с него в офиса на управителя му. Той беше там с дългогодишния си адвокат Питър Гилеспи. Този път получих усмивка от Рокъби. Е, вече му се бях махнал от главата във финансово отношение, затова пък бях достатъчно голям да говоря пред медиите. Приемането ми в „Оксфорд“ очевидно бе шок за него. Вероятно се бе надявал, че в моето положение тихо и кротко ще изчезна от полезрение за вечни времена. Поздрави ме с постъпването в университета и каза, че имам спестено добро състояние, след като майка ми не бе харчила нищо от него в продължение на шест-седем години. Отговорих му да си завре парите в задника и да ги подпали. После си излязох.

Бях самонадеян малък фукльо. Не ми хрумна, че ако не е Рокъби, Джоун и Тед трябва да ме финансират, което те и направиха... Дадох си сметка за това едва по-късно. Но не вземах дълго пари от тях. След като майка ми почина по средата на втората ми година в „Оксфорд“, напуснах университета и постъпих в армията.

– Той не се ли свърза с теб след смъртта на майка ти? – попита тихо Робин.

– Не – отвърна Страйк. – Или, ако ми е писал, не е стигнало до мен. Получих писмо от него, след като ми беше откъснат половината крак. Предполагам, че новината му е внушила боязън от Бог. Уплашил се е как ще реагират медиите на цялата история. След като ме изписаха от „Сели Оук“, отново се опита да ми даде парите. Научил беше, че се опитвам да открия агенция. Приятели на Шарлот се познаваха с някои от децата му, та така бе стигнало до него.

Робин усети как нещо се преобръща в стомаха ѝ при назоваването на Шарлот. Страйк толкова рядко я споменаваше.

– Отначало отказах. Не исках да взема парите, но никой друг не желаеше да отпусне на еднокрак бивш войник без къща и спестявания достатъчно голям заем, че да основе детективска агенция. Заявих на надутия му адвокат, че ще взема само сумата, нужна ми за старта, след което ще я върна на вноски. И точно това направих.

– Но тези пари открай време са си били твои! – смая се Робин, която си спомняше как Гилеспи бе притискал Страйк за плащанията на всеки няколко седмици, когато тя започна работа в агенцията.

– Да, но аз не ги исках. Беше ми крайно ненавистно дори част от тях да взема под формата на заем.

– Гилеспи се държеше, сякаш...

– Точно хора като Гилеспи заобикалят богатите и прочутите – посочи Страйк. – Цялото му его бе инвестирано в благосъстоянието на баща ми. Мръсникът беше едва ли не влюбен в него или по-скоро в славата му, не знам... Бях твърде откровен по телефона относно мнението си за Рокъби и Гилеспи не ми го прости. Настоях на договор за заем помежду ни и Гилеспи строго държеше на изпълнението му, та да ме накаже, задето бях заявил точно какво мисля за двама им.

Страйк се надигна от канапето, което издаде обичайните си пръдливи шумове, и се зае да сервира кърито. Когато чиниите и на двамата бяха пълни, той отиде да донесе две чаши вода. Вече бе пресушил една трета от уискито.

– Корморан – заговори Робин, след като той отново се настани на канапето и започна да се храни, – нали знаеш, че никога не бих се разприказвала за баща ти пред други хора? И пред теб няма да приказвам за него, ако не искаш, но... ние сме съдружници. Можеше на мен да споделиш как те преследва и така да си изпуснеш парата, вместо да удряш свидетел.

Страйк задъвка пилето си по бенгалски, преглътна и отвърна тихо:

– Да, знам.

Робин отхапа от плоската питка. Лицето вече я болеше по-малко, ледът и уискито бяха притъпили неприятните усещания, всяко по свой си начин. И все пак ѝ бе нужна цяла минута, та да събере куража да изрече:

– Видях, че Шарлот е приета в болница.

Страйк я погледна. Естествено, беше наясно, че Робин много добре знаеше коя е тя. Преди четири години се бе напил до степен да не може да ходи и ѝ разправи повече, отколкото бе възнамерявал. Споделил бе как ги бе разделила завинаги лъжата на Шарлот, че е била бременна от него.

– Да – кимна Страйк.

И взе, че разказа на Робин цялата история със съобщенията за сбогуване, как бе хукнал към телефонната кабина и бе чул откриването на Шарлот сред храстите в градината на скъпата ѝ клиника.

– Боже господи – ахна Робин и остави вилицата си в чинията. – Кога узна, че още е жива?

– Разбрах го със сигурност едва два дни по-късно, когато го съобщиха по вестниците – отвърна Страйк. Надигна се, допълни чашата с уиски на Робин, после наля и на себе си и отново седна. – Но още преди това знаех, че е жива. Лошите новини пътуват по-бързо от добрите.

Настана дълго мълчание, през което Робин се надяваше да чуе още за това как го бе накарало да се чувства ангажирането в опита за самоубийство на Шарлот и практически спасяването на живота ѝ, но Страйк не каза нищо, само ядеше кърито си.

– Ами може и в бъдеще да пробваме това с говоренето – каза накрая Робин, – преди да се гътнеш от инфаркт, предизвикан от стрес, или преди да убиеш човек, когото имаме нужда да разпитаме.

Страйк се усмихна тъжно.

– Да, бихме могли...

Отново ги обгърна тишина, която леко пияният Страйк усещаше да се сгъстява като мед, сладка и утешаваща, но и мъничко опасна, ако затънеш в нея. Както бе препълнен с уиски, разкаяние и едно друго мощно чувство, което внимаваше да не анализира, му се искаше да изрази гласно възхищението си от добротата и тактичността на Робин, но думите, които му хрумваха, му се струваха тромави и неизразителни: би желал да изкаже нещо от истината, само че истината бе опасна.

Как би могъл да ѝ заяви: виж, старая се с всички сили да не си падам по теб още откакто за пръв път свали палтото си в този офис. Опитвам се да не давам названия на нещата, които изпитвам към теб, защото вече знам, че са сериозни, а се стремя към покой от гадостите, които любовта влачи подире си. Искам да съм сам, необременен и свободен. Но пък не искам ти да бъдеш с никой друг. Не желая друг негодник да те убеди за втори брак. Държа да знам, че е отворена възможността за нас някога... може би...

Само дето и това ще се обърка, както всичко винаги се скапва, защото, ако бях от типа хора за постоянна връзка, вече щях да съм женен. А скапе ли се, ще те изгубя завинаги и онова, което изградихме заедно и е буквално единствената хубава част от живота ми, мое призвание, моя гордост, моето най-голямо постижение, ще е обречено на гибел, защото няма да намеря човек, с когото ще е същата радост да върша работата, и всичко ще бъде белязано от спомена за теб.

Да можеше някак тя да влезе в главата му и да види онова, дето бе там, мислеше си Страйк, щеше да разбере как заема уникално място в мислите и чувствата му. Чувстваше, че ѝ дължи тази информация, но се боеше, че изричането ѝ можеше да тласне този разговор в територия, от която трудно би се излязло.

Само че секунда след секунда, както седеше там, погълнал повече от половин бутилка чисто уиски, у него започна да се размърдва различен дух и той се запита за пръв път дали действително искаше навеки тази самоналожена самота.

Джоуни си е наумила, че накрая ще се хванеш със съдружничката си. Онова момиче Робин.

Всичко или нищо. Да видим какво ще стане. Само дето залогът беше най-високият в живота му, много по-висок, отколкото на онова студентско парти, когато се бе осмелил да заговори Шарлот Камбъл, защото въпреки всички страдания, понесъл заради нея по-късно, тогава бе рискувал само краткотрайно унижение, интересна за разправяне история.

Робин, която бе изяла колкото можеше да побере къри, вече се бе примирила, че няма да чуе какво изпитва Страйк към Шарлот. А горещо желаеше да узнае. Чистото уиски, което бе изпила, придаваше на вечерта известна мъглявост, като през завеса от ситен дъжд, и тя изпитваше лека тъга. Съзнаваше, че ако не беше алкохолът, щеше да се чувства откровено нещастна.

– Предполагам – заговори Страйк с фаталистичната дързост на акробат, люлеещ се в светлината на прожектора само с черен въздух под себе си, – Илза е обработвала и теб с нейното сватовничество.

Седнала в сянката насреща му, Робин се почувства сякаш пронизана от електричество. Това, че Страйк изобщо отваряше дума как трета страна ги вижда романтично обвързани, беше безпрецедентно. Не се ли бяха държали винаги, сякаш нищо не можеше да е по-далече от ума им? Не бяха ли се престрували неизменно, че опасните моменти изобщо не ги бе имало, както когато тя пробва пред него зелената рокля, когато го прегърна, облечена във венчалната си рокля, и усети как мисълта да избягат заедно минава през ума му, както и през нейния?

– Да – отвърна тя най-сетне. – Тревожех се... всъщност се чувствах сконфузена, защото не съм...

– Не – побърза да каже Страйк. – Никога не съм помислил, че си...

Тя го почака да каже още нещо и внезапно осъзна остро, както никога не ѝ се бе случвало преди, че точно над тях имаше легло, едва на две минути от мястото, където седяха сега. И също като Страйк тя си каза: всичко, за което съм работила и правила жертви, ще е изложено на риск, ако отведа този разговор в погрешна посока. Отношенията ни ще бъдат завинаги съсипани от неловкост и смущение.

Но най-лошото от всичко бе страхът ѝ да не се издаде. Чувствата, които бе отричала пред Матю, пред майка си, пред Илза и пред себе си, трябваше да си останат скрити.

– Ами... прощавай – каза Страйк.

Робин се зачуди какво ли означаваше това. Сърцето ѝ биеше лудешки и тя отпи още една глътка уиски, преди да каже:

– За какво се извиняваш. Ти не си...

– Тя е моя приятелка все пак.

– Но вече също и моя – посочи Робин. – Аз... мисля, че просто не може да се сдържи. Вижда как двама нейни приятели от различен пол се разбират добре...

Страйк цял се бе превърнал в многобройни антени: само това ли бяха? Приятели от различен пол? Като не искаше да оставя темата за мъже и жени, каза:

– Така и не ми разказа как мина сесията с медиаторството? Как така той прие споразумение, след като бави нещата толкова дълго време?

– Сара е бременна. Искат да се оженят, преди да роди... или преди да наедрее прекалено за дизайнерска рокля, като познавам Сара.

– По дяволите – промърмори тихо Страйк и се зачуди дали тя бе разстроена от това и колко. Не можеше да разчете тона ѝ, нито да я види ясно: офисът вече бе изпълнен със сенки, но той не искаше да включва осветлението. – А той дали... ти очакваше ли го?

– Би трябвало да го очаквам – отвърна тя с усмивка, която Страйк не можеше да види, но от която раненото ѝ лице го заболя. – Очевидно се е подразнила, задето той протака развода ни. Когато той се канеше да сложи край на връзката им, тя остави в леглото ни обицата си, та да я намеря. И сега, като се е тревожела, че няма да получи предложение, е забравила да си изпие хапчето. Това си е един начин жените да контролират мъжете, не мислиш ли? – каза тя, за миг забравила Шарлот и бебето, което бе твърдяла, че е изгубила. – Имам усещането, че му е съобщила, че е бременна, когато той отмени първата ни сесия за медиаторство. Матю каза, че станало случайно, може би не е искал дете, когато за пръв път е отворила дума...

– Ти искаш ли деца? – попита Страйк.

– Струваше ми се, че искам – отвърна бавно Робин. – По времето, когато си мислех, че с Матю ще сме... завинаги заедно.

Докато го казваше, ѝ нахлуха спомени за някогашни представи: за семейна група, каквато не се беше появила на бял свят, но някога бе много жива във фантазията ѝ. Вечерта, когато Матю ѝ направи предложението, в ума ѝ изникна много ясна картина на тях двамата с три деца (компромис между неговото семейство, където бяха две, и нейното с четири). Представяла си бе как Матю насърчава с възгласи малък син, учещ се да играе ръгби като него самия; как Матю се любува на дъщеричка на сцената, изпълняваща ролята на Дева Мария в училищна коледна пиеса. Сега я порази конвенционалният характер на фантазиите ѝ и в каква степен очакванията на Матю се бяха превърнали и в нейни.

Докато седеше в тъмното със Страйк, Робин си помисли как в действителност Матю би бил много добър баща за вида дете, което очакваше, с други думи момче, искащо да играе ръгби, и момиченце, желаещо да танцува с балетна рокличка. Щеше да носи техни снимки в портфейла си, щеше да се ангажира в училището им, щеше да ги прегръща, когато имаха нужда, да им помага с домашните. Той не беше лишен от доброта: чувстваше се виновен, когато постъпваше не както трябва. Но онова, което смяташе за редно, бе прекалено силно повлияно от примера на околните, от техните схващания кое е приемливо и желано.

– Но вече не знам – довърши Робин след кратка пауза. – Не се виждам да имам деца, докато върша тази работа. Мисля, че ще бъда разкъсвана... а повече не желая да бъда разкъсвана. Матю вечно ми насаждаше чувство за вина, с което да ме откаже от тази кариера: не съм печелела достатъчно, работела съм прекалено много часове, поемала съм огромни рискове... Но аз си обичам работата – донякъде яростно изрече Робин – и не искам повече да се извинявам за нея... Ами ти? – попита го. – Ти искаш ли деца?

– Не – отвърна Страйк.

Робин се засмя.

– Кое е смешното?

– Аз изнесох цяла прочувствена реч на темата, а ти просто: не.

– На мен и не ми е мястото тук – проговори Страйк от тъмнината. – Плод съм на нещастен случай, не съм склонен да давам ход нататък на грешката.

След пауза Робин изрече остро:

– Страйк, това прозвуча ужасно самомнително.

– Защо? – засмя се изненадан Страйк.

Когато беше казал същото на Шарлот, тя го бе разбрала и се бе съгласила с него. В началото на тийнейджърските ѝ години пияната ѝ майка бе казала на Шарлот, че обмисляла да я абортира.

– Защото... за бога, не можеш да допускаш целият ти живот да бъде определен от обстоятелствата около зачеването ти! Ако всеки случайно заченат се откажеше да има деца...

– Всички щяхме да сме по-добре, не мислиш ли? – упорито настоя Страйк. – Светът бездруго е пренаселен. А и никое от поз­натите ми деца не ме кара особено горещо да желая свои.

– Джак го харесваш.

– Него да, но това е едно дете сред куп други. Децата на Дейв Полуърт... знаеш ли кой е Полуърт?

– Най-добрият ти приятел – каза Робин.

– Той е най-старият ми приятел – поправи я Страйк. – Моят най-добър приятел... – За част от секундата се почуди ще го изрече ли, но уискито бе вдигнало бариерата, която обикновено спускаше пред себе си: защо да не го кажеше, защо да не си го позволеше? – ... си ти.

Робин бе толкова изумена, че не можеше да проговори. Никога за четири години Страйк не бе загатвал отдалеч дори какво е тя за него. Налагаше се да съди за привързаността му по косвени забележки, дребни добрини, неловки мълчания или жестове, правени от него насила под стрес. Само веднъж по-рано се бе чувствала като сега и неочакваният подарък, събудил чувството тогава, бе пръстен със сапфири и диамант, а тя го изостави, щом напусна мъжа, който ѝ го беше дал.

Искаше да предложи нещо в замяна, но за миг-два гърлото ѝ бе задавено.

– Аз... чувството е взаимно – отвърна, като се стараеше да не показва колко е щастлива.

Седналият на канапето Страйк смътно регистрира, че имаше някой на металното стълбище на долния етаж. Бяха се почувствали по-близо един до друг от всякога досега, с изключение на онзи момент преди две години, въздухът вибрираше от неизречени неща и той отново имаше усещането, че е застанал на тясна платформа, готов да се хвърли към неизвестността. Спри дотук, нареждаше онзи намусеният у него, дето обитаваше самотна мансарда и копнееше за свобода и спокойствие. Сега е мигът, нашепваше рядко мяркащият се демон, отвързан от уискито, и също като Робин преди малко, Страйк си даде сметка, че се намират на метри от двойно легло.

Стъпките стигнаха до площадката пред стъклената външна врата. Преди Робин или Страйк да успеят да реагират, тя се отвори.

– Токът ли е спрял? – попита Баркли и светна лампата. След миг, през който тримата мигаха насреща си, изненадани, Баркли каза: – Мамка му, ти си истински гений, Робин... Да му се не види, какво е станало с лицето ти?

59

Като примигваше на ярката светлина, Робин посегна отново към пакетчето с лед.

– Страйк ме удари. Без да иска.

– Леле боже – рече Баркли. – Не ща да виждам какво ще е, ако го направи нарочно. Как се случи?

– Лицето ми се изпречи пред лакътя му – отвърна Робин.

– Аха. – Баркли лакомо огледа почти празните кутии от къри. – И това какво е? Компенсация?

– Именно – кимна Робин.

– Затова ли никой от вас не си отговаря на телефона през пос­ледните три часа?

– По дяволите, извинявай, Сам.

Робин извади телефона си и го погледна. Имаше петнайсет неотговорени повиквания от Баркли, откакто беше изключила звука при обаждането на майка ѝ в Американския бар. Беше доволна да види, че е пропуснала две съобщения от Морис, към едното от които май имаше прикачена снимка.

– Имаш преувеличено чувство за дълг, за да дойдеш лично – подхвърли леко пияният Страйк.

Не беше много сигурен дали да се радва, или да се дразни, че Баркли ги бе прекъснал, но в крайна сметка реши, че раздразнението надделява.

– Жената ще нощува с хлапето у майка си – каза Баркли. – Та реших лично да донеса добрата новина.

Той си взе една от тънките питки и приседна на облегалката на канапето, в другия край на което седеше Страйк.

– Открих какво дири ШХ в Стоук Нюингтън. Изцяло благодарение на Робин. Готов ли си за това?

– Какво? – недоумяващо прехвърли поглед Страйк от Баркли към Робин. – Кога...?

– По-рано – отвърна Робин, – преди да се срещна с теб.

– Натиснах звънеца – подхвана Баркли – и обясних, че идвам с препоръка от ШХ и се чудя дали тя би ми помогнала. Тя не ми повярва. Трябваше да пъхна крак през прага, та да ѝ попреча да затръшне вратата. Тогава тя сподели как ШХ ѝ казал, че някакъв шотландец го отказал да скача от Тауър Бридж преди два дни. Прецених, че е време за съкращаване на загубите, и отвърнах, че съм бил аз. Че съм приятел, знам какво се върши там и че ще говори с мен, ако я е грижа за клиента ѝ. Тъй че тя ме пусна да вляза.

Баркли хапна от питката.

– Прощавайте, умирам от глад. Тя ме отведе в задната стая, където става всичко.

– Какво всичко?

– Имаше гигантска бебешка кошарка, изработена от пенополиуретан и плоскости – ухили се Баркли. – Огромен повивалник. Купчина памперси за възрастни. Бебешка пудра „Джонсън“.

За миг Страйк остана съвършено безмълвен. Робин се разсмя, но бързо спря, защото я заболя лицето.

– Горкият ШХ ходи там да се прави на бебе. Има само един друг такъв клиент, онзи от фитнеса. Не ѝ трябват повече, защото ШХ ѝ плаща пребогато. Облича ги, преобува ги, пудри им шибаните задници...

– Ти се майтапиш – промърмори Страйк, – няма как да е истина.

– Истина е – намеси се Робин с леда, притиснат към лицето ѝ. – Нарича се... чакай малко...

Тя извика на телефона си списъка с аномалии.

– Автоневрофилия. Възбуждаш се, като се мислиш за бебе.

– Но как ти хрумна, по дяволите?

– Наблюдавах как возят старците от дома – обясни Робин. – Морис каза, че били като деца, че някои от тях вероятно носели памперси и просто... нещата си дойдоха на място. Бях я видяла да купува огромно количество бебешка пудра и биберони в супермаркета, а никога не чух в къщата да има бебе. Освен това галеше големи мъже по главите, сякаш са дечица...

Страйк си припомни как беше последвал шефа на фитнеса и той бе държал ръка пред долната част на лицето си на излизане от къщата на Елинор Дийн, сякаш от устата му стърчеше нещо, което искаше да скрие.

– ... доставяха ѝ големи кашони, за които си личеше, че са леки – додаде Робин.

– Били са памперси за възрастни – каза Баркли. – Тя не е лоша жена обаче. Направи ми чай. Знае за изнудването, но ето нещо интересно: тя и ШХ не вярват Хитреца да знае какво действително става в къщата.

– Как така?

– Шефът на фитнеса се изпуснал пред Хитреца, че познавал големец в неговата компания. Споменал как с ШХ понякога ходят заедно да си играйкат... като на ясли.

Баркли внезапно избухна в смях и Страйк се присъедини към него. Робин с притиснатото към лицето пакетче лед също се включи. В продължение на цяла минута тримата се превиваха от смях при мисълта за двамата мъже с памперси, седнали в талашитената им кошарка.

– ... като в детски ясли – избъбри Баркли с фалцет, докато бършеше сълзите от очите си. – Ти да видиш какви неща имало по белия свят. И тъй, онзи безхаберник от фитнеса го изтресъл пред Хитреца. Той знаел, че дъртият му шеф никога не е стъпвал във фитнес през живота си и че живеел на другия край на Лондон, така че взел да любопитства и видял, че шефът на фитнеса започнал да се притеснява. Хитреца проследил своя началник и го видял да влиза в къщата на Елинор. Направил си очевидното заключение: че тя е проститутка. На другия ден Хитреца влязъл в офиса на началника си, затворил вратата, съобщил му адреса на Елинор и му казал, че знае какво става там. ШХ само дето не се посрал, но той не е глупак. Според него Хитреца смята, че става дума за обикновен секс, но се тревожи, че може да се разрови по-надълбоко. Самият ШХ открил Елинор онлайн в някакъв тъмен ъгъл на мрежата. ШХ се бои, че Хитреца ще разчопли какво действително върши тя, ако отрече, че правят секс, а разчуело ли се за неговите пристрастия, ШХ щял да се върне директно на Тауър Бридж. Та така, тази част не е толкова смешна – заключи Баркли на по-трезва нотка. – Шефът на фитнеса си признал на ШХ и Елинор как се е разприказвал пред Хитреца едва преди два месеца. Едва ли не е готов да се гръмне за това, което е направил. Елинор е свалила обявата си, но интернет никога не забравя, така че няма полза... Най-лошото по думите на Елинор е, че Хитреца е пълен гадняр. ШХ ѝ е разправил всичко за него. Шмъркал кокаин в службата, опипвал секретарката, а ШХ не може да направи нищо по въпроса, защото се бои от отмъщение. Е, какво ще правим сега? – попита Баркли. – Ще кажем на хората от борда, че панталонът на ШХ не му приляга добре, защото отдолу носи памперси?

Страйк не се усмихна. Количеството изпито уиски не подпомагаше особено мисловните му процеси. Робин бе тази, която заговори първа.

– Можем да кажем на борда всичко и да приемем, че това ще съсипе живота на няколко души... или можем да им позволим да прекратят договора ни, без да им казваме какво става, при което да оставим Хитреца да продължи да изнудва ШХ... Или...

– Да – изрече натъртено Страйк. – Там е въпросът, нали? Къде е третият вариант, при който Хитреца си получава заслуженото, а ШХ не свършва в Темза?

– Както ми описа Елинор – обърна се Робин към Баркли, – тя сигурно би подкрепила ШХ, че между тях е имало любовна връзка, макар че това няма да ощастливи особено съпругата.

– Да, Елинор би го подкрепила – кимна Баркли, – в неин интерес е.

– Аз искам да заковем Хитреца – отсече Страйк. – Клиентът би бил предоволен да се отърве от него, без името на компанията да се окаля в пресата... което неминуемо би се случило, ако се разчуе как шефът ѝ обича да му пудрят задника. Ако онази секретарка е подложена на сексуален тормоз и го е видяла как шмърка кокаин в службата, защо не се е оплакала? – попита Страйк.

– От страх, че няма да ѝ повярват? – предположи Робин. – Че ще си изгуби службата?

– Би ли позвънила на Морис? – обърна се Страйк към нея. – Сигурно още пази телефона и имейла ѝ. А ти, Баркли – добави, като успя да се изправи от канапето при третия опит, – ела с мен във вътрешния кабинет, трябва да променим графика за следващата седмица. Робин не може да следи хора в този ѝ вид, сякаш е изкарала три рунда на ринга с Тайсън Фюри.

Двамата мъже отидоха в кабинета на Страйк, а Робин остана за миг на бюрото на Пат, замислена не за разказаното от Баркли, а за минутите преди появата му, когато двамата със Страйк бяха седели в полумрака. Споменът за признанието на Страйк, че тя е най-добрият му приятел, накара сърцето ѝ да пропее, сякаш някаква тежест бе махната от него завинаги.

След като се наслади на това чувство, извади телефона си и отвори съобщенията, пратени ѝ по-рано от Морис. Първото с прикачената снимка, гласеше: „Иха!“. Снимката бе на табела с надпис: „Открадната е пратка с виагра. Полицията търси банда закоравели престъпници“. Второто съобщение беше въпрос: „Не е ли смешно?“.

– Не – промърмори Робин, – не е смешно.

Изправи се, избра номера на Морис и започна да разчиства кърито от бюрото с една ръка, като държеше телефона притиснат до ухото си.

– Добър вечер – отговори Морис след няколко позвънявания. – Обаждаш се да ми кажеш, че си открила корав престъпник ли?

– Шофираш ли? – попита го Робин, като игнорира тази духовитост.

– Пеша съм. Тръгнах си от старческия дом, след като го заключиха за през нощта. Всъщност съм близо до офиса, на път съм да сменя Хъчинс. Той следи приятеля на Госпожица Джоунс.

– Ще ни трябват детайлите за контакт със секретарката на Хит­реца.

– Какво? Защо?

– Открихме за какво изнудва ШХ, но... – Тя се поколеба, като си представи шегичките за сметка на ШХ, които би чула, ако разкажеше на Морис какво точно върши Елинор Дийн. – Не е нещо незаконно и той на никого не вреди. Искаме отново да говорим със секретарката на Хитреца, тъй че ни трябва връзка с нея.

– Не мисля, че трябва да се обръщаме отново към секретарката – коментира Морис. – Идеята е лоша.

– Защо? – попита Робин, докато пускаше съдовете от фолио в кофата за смет с педал, и потисна намръщване, защото от него я болеше лицето.

– Защото... мамка му – изтърси Морис, който обикновено избягваше да ругае пред Робин, – ти беше тази, която каза да не я използваме.

Зад нея във вътрешния кабинет Баркли се разсмя на нещо, казано от Страйк. За трети път тази вечер Робин изпита чувство за надвиснали неприятности.

– Сол, да не би да продължаваш да се виждаш с нея?

Той не отговори веднага. Робин събра чиниите от бюрото и ги сложи в мивката, докато чакаше отговора му.

– Не, разбира се, че не – опита се да се засмее той. – Просто намирам, че не е добра идея. Ти беше тази, която каза тогава, че тя има твърде много да губи...

– Този път няма да искаме от нея да му поставя клопка...

– Ще трябва да помисля по въпроса – каза Морис.

– Сол, въпросът не подлежи на обсъждане. Трябват ни данните ѝ за контакт.

– Не знам дали ги пазя – отвърна Морис и Робин отгатна, че лъже. – Къде е Страйк сега?

– На Денмарк Стрийт.

Като не желаеше да чуе някое лукаво подмятане, че със Страйк са заедно в офиса по тъмно, умишлено премълча, че и тя е там.

– Добре, ще му позвъня – каза Морис и преди Робин да е успяла да каже още нещо, затвори.

Уискито, което беше изпила, все още имаше леко анестетичен ефект. Робин знаеше, че ако бе напълно трезва, щеше да е още по-гневна от поредния даден от Морис пример, че я третира не като съдружник във фирмата, а като секретарка на Страйк.

Пусна чешмата в тясното кухненско боксче и се залови да измие чиниите и приборите и докато сосът от къри се оттичаше в сифона, мислите ѝ отново я отнесоха към моментите преди пристигането на Баркли, когато със Страйк бяха седели в полумрака.

По „Чаринг Крос Роуд“ мина кола, от която се разнесе „Никога няма да те изоставя“ на Рита Ора, и Робин започна да припява полугласно:

Кажи ми ти, любими, какво ще правим.

Ще улесня нещата, имам да губя много...

Тя запуши сифона на мивката с тапата и започна да я пълни, пръсна препарат върху приборите. Докато си пееше, погледът ѝ падна върху неотворената бутилка водка, купена от Страйк и останала недокосната. Сети се за Оукдън, който бе откраднал водка на барбекюто на Марго...

Омръзна ти да ме гледаш такава,

забравила как да се весели...

... и как твърдеше, че не е сипвал от нея в пунша. Но Глория бе повръщала после... В мига, когато пое дъх в дробовете си, за да повика Страйк и да му сподели новата си идея, две ръце се сключиха на талията ѝ.

Два пъти в живота си Робин беше нападана от мъж изотзад: без съзнателна мисъл, силно заби високия ток на обувката си в стъпалото на онзи зад себе си, отметна рязко назад глава да удари лицето му, грабна нож от мивката и се извъртя, когато хватката на кръста ѝ изчезна.

– Мамка му! – ревна Морис.

Не го бе чула да идва по стълбите заради шума от течащата вода и собственото ѝ пеене. Морис се бе превил на две и притискаше с длани носа си.

– Мамка му! – извика отново, когато свали ръце и видя, че носът му кърви.

Подскочи назад и се тръшна на канапето, а на обувката му ясно личеше отпечатъкът от тока ѝ.

– Какво става? – попита Страйк, дотичал от вътрешния кабинет, и започна да мести очи между Морис на канапето и Робин, която още стискаше ножа.

Тя спря чешмата, като дишаше тежко.

– Той ме сграбчи – каза тя, когато Баркли също се появи от кабинета зад Страйк. – Не го чух да идва.

– Аз... беше шибана шега – промърмори Морис, като разглеждаше кръвта, размазана по дланите му. – Само исках да те стресна, да му се не види...

Но адреналинът и уискито внезапно отприщиха у Робин гняв, какъвто не бе изпитвала още от вечерта, когато напусна Матю.

– Би ли се промъкнал зад Страйк да го стиснеш за кръста? Ами зад Баркли? Пращал ли си на някого от двама им снимки на патката си?

Настана гробно мълчание.

– Кучка такава – процеди Морис с опакото на дланта, притисната към ноздрите му. – Каза, че няма да...

– Какво е направил? – попита Страйк.

– Прати ми снимка с члена си – тросна се бясната Робин и отново се обърна към Морис. – Не съм ти някое шестнайсетгодишно девойче, дето ще го е страх да ти каже да престанеш. Не искам да ме докосваш, ясно? Не искам да ме целуваш...

– Пратил ти е...? – подхвана Страйк.

– Не ти казах, защото беше под силен стрес – заяви Робин. – Джоун умираше, ти сновеше до Корнуол и обратно, само тези ядове ти липсваха, но търпението ми свърши. Няма повече да работя с него. Искам той да се махне.

– За бога – обади се Морис, като все тъй бършеше носа си, – беше шега...

– Трябва да се научиш да разчиташ правилно знаците, мой човек – подхвърли Баркли, очевидно развеселен, облегнат на стената със скръстени ръце.

– Не може да ме уволните заради...

– Ти си подизпълнител – посочи Страйк. – Просто не ти подновяваме договора. Споразумението за неразгласяване на информация си остава в сила. Една дума за каквото и да било, което си научил тук, и ще се погрижа никога да не помиришеш детективска работа. Сега се омитай от офиса.

Морис се изправи с див поглед, а от лявата му ноздра още течеше кръв.

– Добре, ясно, искаш да я задържиш, защото си падаш по нея. Хубаво.

Страйк направи крачка напред. Морис едва не се стовари върху канапето, като отстъпи.

– Хубаво – повтори отново.

Обърна се и излезе от офиса, като затръшна стъклената врата. Докато тя продължаваше да вибрира, а стъпките на Морис прокънтяха надолу по металното стълбище, Баркли се отлепи от стената, измъкна ножа от ръката на Робин и отиде да го пусне в мивката при мръсните съдове.

– Никога не съм го харесвал тоя нахал – заяви.

Страйк и Робин се спогледаха, после насочиха очи към изтъркания килим, по който още блестяха няколко капки кръв от Морис.

– Едно на едно сме – отбеляза Страйк. – Какво ще кажеш да обявим за победител онзи, дето пръв ще счупи носа на Баркли?