Тревожна кръв

72

Успехът, както Корморан Страйк отдавна бе научил, беше нещо много по-сложно, отколкото го мислеха повечето хора.

Не за пръв път медиите насочваха фокуса си към детективската агенция и докато възторжените отзиви без съмнение ласкаеха самочувствието и представляваха добра реклама за бизнеса, както винаги носеха със себе си и затруднения пред съдружниците да поддържат темпото на работата си. Робин, чийто домашен адрес бързо бе разкрит от представителите на пресата, потърси убежище в дома на Ванеса Екуензи и с помощта на няколко различни перуки и умело положен грим успяваше да посвърши някаква работа, та да не се налага на Баркли и Хъчинс да поемат всичко сами. Страйк от своя страна отново прибегна до стаята за гости на Ник и Илза, където си пусна брада и не се показваше много навън, а ръководеше служителите на агенцията по телефона. Пат Чонси остана сама на Денмарк Стрийт да се грижи за административните дела, като надлежно отваряше офиса сутрин и го затваряше вечер.

Изригналата публичност след двете сензационни открития: едното на женско тяло, скрито в бетон в тих апартамент в Клъркънуел, а другото – скелет на тийнейджърка, заровен под боклуци в кладенец в Ислингтън, – не показваше изгледи да стихне скоро. Имаше твърде много вълнуващи аспекти в тази история: положителната идентификация на костите на Марго Бамбъро и Луиз Тъкър, коментарите от двете опечалени семейства, които не знаеха кое надделява у тях, облекчението или скръбта, профилите на двама много различни убийци и то се знае, частните детективи, прославяни като несъмнено най-талантливите в столицата.

Колкото и да бяха хвалени, Страйк ни най-малко не беше доволен как пресата нападаше Грегъри Талбът („Как бихте отговорили на хората, които твърдят, че ръцете на баща ви са окървавени?“) и Динеш Гупта („Съжалявате ли, че дадохте такива блестящи отзиви за Джанис Бийти, докторе?“), нито пък да види двамата Аторн извеждани от истински социални работници от апартамента им, уплашени, дезориентирани и неразбиращи. Карл Оукдън имаше кратка поява в „Дейли Мейл“, където се опита да се представи като експерт по темите „Страйк“ и „Марго Бамбъро“, но тъй като статията започваше с думите: „Осъжданият за измама Карл Брайс, син на Дороти, някогашната секретарка на медицинската служба...“, надали бе изненадващо, че Оукдън много скоро отново потъна в сенките. Бащата на Страйк, от друга страна, на драго сърце гледаше да свързва името си с това на Страйк, като пусна изявление през рекламната си агенция колко е горд с най-големия си син. Като кипеше вътрешно, Страйк отклони всякакви запитвания за коментар.

На Денис Крийд, тъй дълго къпал се в светлината на прожекторите във всяка новина, свързана с него, този път бе отредено мястото на бележка под линия. Джанис Бийти напълно го бе засенчила, и то не само с броя на предполагаемите ѝ жертви, а и с това, че десетилетия по-дълго бе останала напълно неразкрита. Към медиите изтекоха снимки от дневната ѝ на „Найтингейл Гроув“, сред които се открояваха поставените в рамки фотографии на жертвите по стените, на папката с некролози, държана в шкафа за порцеланови съдове, и на спринцовката, ролката целофан и сешоара, намерени от Страйк зад канапето. Запасите от лекарства и отрови в кухнята ѝ бяха изнесени от полицейски експерти, а розовобузата и среброкоса бивша медицинска сестра, получила прозвището Бабата отровителка, примигваше невъзмутимо към новинарските камери, докато бе отвеждана в съда и поставена под арест.

Междувременно Страйк не можеше да отвори вестник или да пусне телевизор, без да види Брайън Тъкър, даващ интервюта на всеки пожелал да говори с него. С дрезгавия си глас той плачеше, ликуваше, хвалеше Страйк и Робин, твърдеше пред света, че двамата заслужават рицарско звание („Или онази титла за жените, как ѝ викаха?“ – „Дейм“, услужливо подсказа русата водеща, която съчувствено стискаше ръката на развълнувания Тъкър), ридаеше при спомените за дъщеря си, описваше подготовката за пог­ребението ѝ, критикуваше полицията и информираше света как през цялото време е бил сигурен, че тялото на Луиз е в кладенеца. Страйк се радваше за стареца, но все пак му се искаше за негово добро и за това на самия Тъкър той да иде тихо да скърби другаде, а не да търка диваните в безкрайна поредица от интервюта пред водещите на дневни телевизионни предавания.

Върволицата от роднини, изпитващи подозрения за това как близките им са умрели, след като са били поверени на грижите на Джанис, скоро се превърна в приливна вълна. Издавани бяха заповеди за ексхумация, а Айрийн Хиксън, в чийто дом полицията бе влязла, за да изземе съдържанието на кухненските ѝ шкафове, се появи като обект на статия в „Дейли Мейл“, седнала в натруфената си дневна с двете си твърде едри дъщери, много приличащи на нея.

„Джан винаги си е била малко нещо мъжемелачка, но чак такова нещо никога не съм подозирала. Бях я нарекла най-добрата си приятелка. Не знам как съм могла да бъда такава глупачка! Тя предлагаше да ми пазарува храна, преди да се върна от гостуване при дъщеря ми. Изяждах нещо, поставено от нея в хладилника, и веднага ми призляваше, при което я молех да дойде. Моята къща е с много повече удобства от нейната и тя обичаше да седи у дома, а понякога също така ѝ давах пари, та това е единствената причина, поради която не съм мъртва. Честно казано, не знам дали някога ще преодолея този шок. Не мога да спя, непрекъснато ми е зле, не мога да престана да мисля за това. Връщам се назад и се чудя как така никога не прозрях какво става. Оказа се, че е убила и Лари, горкия Лари, с когото аз и Еди я запознахме. Нямам представа как ще се помиря със себе си, всичко това е пълен кошмар. Не очакваш такова нещо от медицинска сестра.“

Ако не за друго, то по този въпрос Страйк бе принуден да се съгласи с Айрийн Хиксън. Питаше се защо му е отнело толкова време да се вгледа по-внимателно в алиби, което от самото начало му се бе сторило крайно неубедително, защо бе приемал на доверие думите на Джанис, когато бе подлагал на съмнение казаното от всички други. Наложи му се да заключи, че също като жените, които доброволно се бяха качвали във вана на Денис Крийд, бе подведен от грижливо представена женственост. Също както Крийд се бе прикривал зад фасада на добродушие, така и Джанис бе сложила маската на грижовност, самоотверженост, майчинско състрадание. Церера е пазителка, Рак е изпълнен с доброта и инстинкт да закриля. Сериозна доза себепорицание помрачаваше победата на Страйк, което озадачаваше Ник и Илза, неизменно ликуващи при материалите във вестниците за последния и най-славен детективски триумф на техния приятел.

Междувременно Ана Фипс нямаше търпение лично да благодари на Страйк и Робин, но съдружниците детективи отложиха срещата, докато не утихна първият взрив на внимание от страна на медиите. Свръхпредпазливият Страйк, чиято брада беше вече добре оформена, накрая се съгласи да се видят две седмици след откриване на тялото на Марго. Макар с Робин всеки ден да се чуваха по телефона, двамата също за пръв път щяха да се срещнат след решаването на случая.

Стъклата на прозореца в стаята за гости на Ник и Илза бяха осеяни с дъждовни капки, докато Страйк се обличаше тази сутрин. Тъкмо бе нахлузил чорапа върху изкуственото си стъпало, когато мобилният му телефон върху нощното шкафче бипна. Той предположи, че е съобщение от Робин, вероятно предупреждаващо го, че репортерите още са на пост пред къщата на Ана и Ким, но вместо това видя името на Шарлот.

Страйк се отпусна на леглото с телефон в ръка и само един обут чорап. Светлината на дъждовния ден осветяваше екрана на телефона, в който той виждаше отражение на брадатото си лице, докато се взираше в съобщението, толкова в съзвучие с духа на Шарлот, че и сам би могъл да го е написал: очевидното недоволство от съдбата ѝ, опитите ѝ да провокира реакция у него, уязвимостта, използвана като оръжие. Наистина ли бе напуснала Джаго? Къде ли бяха сега двегодишните близнаци? Мислеше за всички неща, които би могъл да ѝ каже, за да ѝ вдъхне надежда: че бе искал да позвъни в болницата, че я бе сънувал непрекъснато след опита ѝ за самоубийство, че тя все още властваше във фантазията му, че неуспешно се мъчеше да я прогони от съзнанието си. Мина му през ума да игнорира съобщението, но точно преди да остави настрани телефона си, размисли и буква по буква изписа краткия си отговор.

Препрочете текста, преди да изпрати съобщението. Тя несъмнено щеше да го приеме като удар, но той бе мислил много след опита ѝ за самоубийство. След като все си бе казвал, че никога няма да си смени номера, тъй като твърде много хора, с които общуваше, го имаха, напоследък призна пред себе си, че бе искал да държи отворен канал за комуникация между себе си и Шарлот, защото имаше желание да знае как тя не може да го забрави, както и той нея. Време бе да се прекъсне тази последна тънка нишка. Натисна бутона за изпращане на съобщението и довърши обличането си.

След като се увери, че и двете котки на Илза и Ник са затворени в кухнята, излезе от къщата. Пристигна още едно съобщение от Шарлот, докато вървеше по улицата под дъжда.

Това вече Страйк реши да го игнорира.

Тръгна умишлено по-рано към метростанцията „Клапъм-юг“, за да си даде време за една цигара, преди Робин да го вземе с колата и да го откара по краткото разстояние до апартамента на Ана и Ким. Застанал под навеса пред станцията, той запали, загледан към редица велосипедисти край калния ъгъл на парка „Клапъм Комън“, където жълто-кафявите листа на дърветата потреперваха под силния дъжд. Беше дръпнал едва два пъти от цигарата си, когато телефонът зазвъня в джоба му. Решен да не отговаря, ако е Шарлот, той го извади и видя името на Полуърт.

– Как е, приятелю?

– Значи, още имаш време за незначителните люде, Шерлок?

– Мога да ти отделя минута-две – отвърна Страйк. – Не искам хората да си мислят, че се големея. Как върви при теб?

– Пристигаме в Лондон за уикенда.

Полуърт звучеше също толкова въодушевен, колкото човек, очакващ колоноскопия.

– Мислех, че Лондон е самото олицетворение на всичко зло.

– Не е по мой избор. Роз има рожден ден. Иска да види шибания „Цар Лъв“, площад „Трафалгар“ и разните му други глупости.

– Ако търсиш къде да отседнеш, имам само една спалня.

– Запазихме апартамент от Airbnb. За по-следващия уикенд. Чудех се дали ще си навит да се видим на по бира. Може да доведеш и Робин, та Пени да има с кого да си говори. Освен ако, знам ли, самата кралица не ти е възложила случай за решаване.

– Искаше, но ѝ отговорих, че списъкът ми с чакащи е запълнен. Много ще се радвам – каза Страйк. – Какво друго ново?

– Нищо – отвърна Полуърт. – Видя ли каква я свършиха шотландците?

Старият ландроувър се появи сред редица от коли. Страйк нямаше желание да се впуска в темата за келтския национализъм и отговори:

– Е, да, такава я свършиха, както се изразяваш. Трябва да зат­варям, приятелю, Робин идва да ме вземе с колата. Ще ти звънна по-късно.

Метна угарката си в близка отводнителна шахта, готов да се качи веднага щом Робин спреше.

– Добро утро – поздрави тя, когато Страйк се намести на седалката до нея. – Закъснях ли?

– Не, аз подраних.

– Хубава брада – отбеляза Робин, като се отдели от бордюра и подкара под дъжда. – Приличаш на партизански командир, осъществил успешен атентат.

– И се чувствам като такъв – отвърна Страйк, който наистина в присъствието на Робин изпита тържествуващото чувство, убягвало му досега.

– С Пат ли говори току-що по телефона? – попита Робин.

– Не, с Полуърт. Идва в Лондон по-следващия уикенд.

– Мислех, че мрази Лондон.

– Мрази го. Едно от децата му иска да дойдат. Той прояви желание да се срещне с теб, но аз не те съветвам.

– Защо? – поинтересува се Робин, усетила се леко поласкана.

– Обикновено жените не харесват Полуърт.

– Мислех, че е женен.

– Женен е. Съпругата му не го харесва.

Робин се разсмя.

– Защо реши, че Пат ще ми звъни? – попита Страйк.

– Ей сега говорих с нея. Госпожица Джоунс е разстроена, че не ѝ докладваш лично.

– По-късно ще се свържа с нея по фейстайм – каза Страйк, докато минаваха през парка с работещи чистачки. – Дано брадата ми я откаже.

– Някои жени харесват брада – посочи Робин и Страйк не можа да не се зачуди дали съдружничката му не беше една от тях.

– Хъчинс и Баркли като че доста са напреднали с партньора на Хитреца.

– Да – потвърди Робин. – Баркли предлага да иде до Майорка да поогледа там.

– Не съм учуден. Остава ли си уговорката за съвместното ни интервю на новата служителка в понеделник?

– Мишел ли? Да, определено – отвърна Робин.

– Дано дотогава вече да сме се върнали в офиса.

Робин зави по „Кърл Роуд“. Нямаше следа от репортери, така че тя паркира пред редова викторианска къща, разделена на два апартамента.

Страйк натисна звънеца, надписан „Фипс/Съливан“, и веднага чуха стъпки по стълбите, след което вратата отвори Ана Фипс, облечена в същия торбест син памучен анцуг и бели платнени обувки, с които ги бе посрещнала при първата им среща във Фолмът.

– Заповядайте – покани ги с усмивка и се отдръпна назад, та да ги пропусне в малкото квадратно пространство в дъното на стълбите.

Стените бяха боядисани в бяло, покриваха ги серия абстрактни монохромни рисунки, а полукръглият прозорец над вратата хвърляше поток от светлина върху незастланите с мокет стълби, които напомниха на Робин за старческия дом „Сейнт Питър“ и Христос в естествен ръст над входа.

– Ще се помъча да не плача – изрече тихо Ана, сякаш уплашена да не бъде чута, но въпреки решението очите ѝ вече бяха пълни със сълзи. – Простете, но много искам да ви прегърна – каза и наистина го направи, първо с Робин, после със Страйк. Направи крачка назад, поклати глава, позасмя се и изтри очите си. – Не мога да изразя с думи колко... колко съм ви признателна. Какво ми дадохте... – Тя направи неопределен жест и поклати глава. – Толкова е... странно. Невероятно щастлива и облекчена съм, но в същото време скърбя... Намирате ли някаква логика в това?

– Абсолютно – отвърна Робин, а Страйк изсумтя.

– Всички са тук – съобщи Ана, като посочи нагоре. – Ким, татко, Син, а също и Уна, поканих я за няколко дни. Планираме погребението, но татко и Син, тъй или иначе, оставиха на мен организацията... Елате, качвайте се, всички искат да ви благодарят...

Докато следваха Ана по стръмните стълби, Страйк се подпираше на парапета и си припомни бъркотията от емоции, които го нападнаха, щом получи по телефона известие за смъртта на собствената си майка. Сред мощната вълна от скръб имаше и мъничка искрица на облекчение, което го бе шокирало и засрамило. С времето започна да разбира, че в някакъв тъмен ъгъл на съзнанието си се бе боял от новината и отчасти я бе очаквал. Ужасният вкус на Леда за мъже бе кулминирал в потресаваща смърт върху мръсен дюшек и макар от тогава до сега тя да не бе престанала да му липсва, щеше да е лъжец, ако не признаеше, че е изпитвал токсична смесица от тревожност, чувство за вина и страх през последните години от живота ѝ.

Само можеше да си представи смесените емоции, обладали съп­руга на Марго или бившата бавачка, заела мястото на Марго в семейството. Когато стигна до горната площадка, той зърна Рой Фипс, седнал на кресло в дневната. Очите им се срещнаха за кратко, преди от стаята да излезе Ким и да блокира видимостта на Страйк към хематолога. Русата психоложка бе широко усмихната: тя поне изпитваше напълно неподправено удоволствие.

– Е, какво можем да кажем... – каза тя, като се ръкува първо със Страйк, а после и с Робин. – Влизайте...

Страйк и Робин последваха Ана и Ким в дневната, която бе широка и просторна като онази в летния им дом във Фолмът, с дълги прозрачни завеси на прозорците, голи подове, голям бял килим и бледосиви стени. Книгите бяха подредени по цвят. Всичко бе семпло и добре замислено, много различно от къщата, в която бе отраснала Ана, с грозните ѝ викториански бронзови орнаменти и тапицирани с кретон на цветя столове. Единствената украса на стената висеше над камината: черно-бяла снимка на море и небе.

По големия еркерен прозорец зад Рой се сипеха дъждовни струи. Възрастният човек вече се бе изправил на крака. Нервно избърса ръка в панталона си, преди да я протегне към Страйк.

– Как сте? – попита го с треперещ глас.

– Много добре, благодаря – отговори Страйк.

– Госпожице Елакот – каза Рой и протегна ръка към Робин. – Разбрах, че всъщност вие...

Неизречените думи „сте я намерили“ като че прозвънтяха в стаята.

– Да – отвърна Робин.

Рой кимна и стисна устни, а големите му очи се отделиха от лицето ѝ и се насочиха към една от котките порода „Рагдол“ с бдителните ѝ аквамаринови очи, която току-що се бе вмъкнала в стаята.

– Седни, татко – кротко го подкани Ана и Рой направи каквото му бе казано.

– Ще ида да видя дали Уна е намерила всичко необходимо, тя отиде да прави чай – заяви весело Ким и излезе.

– Моля, настанявайте се – обърна се Ана към Страйк и Робин и те седнаха един до друг на канапето.

В същия миг котката рагдол леко скочи горе и се намести в скута на Страйк. Робин междувременно бе насочила поглед към отоманката, която служеше вместо масичка за кафе. Беше тапицирана с брезент на сиви и бели райета и далеч по-малка от тази в апартамента на Аторн, твърде малка, та в нея да се побере сгушена жена, но дори и така беше мебел, каквато Робин се съмняваше, че ще притежава някога, колкото и практична да беше. Никога нямаше да забрави прашната маса от втвърден бетон и черепа на Марго Бамбъро, подаващ се от него.

– Къде е Син? – попита Ана баща си.

– В банята – малко дрезгаво отвърна Рой. Хвърли нервен пог­лед към площадката зад вратата, преди да се обърне към детектива: – Аз... трябва да ви кажа, че ужасно се срамувам, задето сам никога не наех някого. Повярвайте, мисълта, че можехме да знаем всичко това преди десет, преди двайсет години...

– Е, това не е много добре за нашето его, Рой – подхвърли Страйк, като галеше мъркащата котка. – Подтекстът е, че всеки би могъл да се справи като нас.

Ана и Рой се разсмяха по-гръмко, отколкото забележката зас­лужаваше, но Страйк разбираше нуждата от шеги след силен шок. Дни след като бе вдигнат с хеликоптер от кратера, където бе лежал с откъснат от коляното надолу крак, ту връщащ се в съзнание, ту губещ го отново, с горната част от тялото на Гари Топли до него, си припомняше как Ричард Анстис, другият оцелял с обезоб­разено след експлозията лице, подхвърли глупава шега как Гари би могъл да пести от панталони, ако беше оживял. Страйк не бе забравил как се разсмя на идиотската и безвкусна шега и как се бе порадвал на няколко секунди облекчение от шока, скръбта и жестоката болка.

Откъм площадката долетяха женски гласове: Ким се беше върнала с поднос с чай, следвана от Уна Кенеди, понесла голяма шоколадова торта. Лицето ѝ сияеше изпод лилавия бретон, а кръстът с аметисти подскачаше на гърдите ѝ също като преди. Когато остави тортата, тя каза:

– Ето ги и нашите герои! Ще ви прегърна и двамата!

Робин стана, за да получи полагащото ѝ се, но Страйк не искаше да размърдва котката и прие своята прегръдка седнал.

– Ей ме нà, пак ревнах! – разсмя се Уна, като се изправи и избърса очите си. – Кълна се в Бог, все едно съм на виенско колело, ту горе, ту долу...

– И аз направих същото, като ги видях – каза Ана и се засмя на Уна.

Усмивката на Рой, както Робин забеляза, бе притеснена и някак замръзнала. Питаше се какво ли му е да е редом с най-добрата приятелка на покойната си жена след всички тези години. Дали физическите промени у Уна го караха да се чуди как ли би изглеждала Марго, ако бе доживяла до седемдесетгодишна възраст? Или отново си задаваше въпроса, както вероятно го бе правил през всички тези години, дали бракът му щеше да издържи на продължителните периоди ледено мълчание, последвали срещата ѝ за по питие с Пол Сачуел, дали напрежението в отношенията им би могло да бъде преодоляно, дали Марго не би приела предложението на Уна да потърси спасение в нейния апартамент?

Щяха да са се развели, помисли си Робин с абсолютна увереност, но после се зачуди дали не смесва Марго със самата себе си, както го бе правила по време на цялото разследване на този случай.

– О, здравейте – чу се задъхан глас откъм вратата и всички се извърнаха към Синтия. По слабото ѝ жълтеникаво лице бе изписана усмивка, но тя не достигаше до тревожните ѝ, изпъстрени с точици очи. Беше с черна рокля и Робин се запита дали не я бе облякла преднамерено в знак на траур. – Прощавайте, аз бях в... Как сте вие двамата?

– Добре – отвърна Робин.

– Чудесно – каза Страйк.

Синтия издаде типичния си задъхан смях, после каза:

– Да... не... толкова е прекрасно...

Наистина ли бе прекрасно за Синтия, зачуди се Робин, докато мащехата на Ана си придърпа стол и отказа парче от тортата, която, както се оказа, Уна бе излязла на дъжда, за да купи. Как ли се чувстваше, след като Марго Бамбъро се бе завърнала, пък макар и само като затворен скелет? Болеше ли я да вижда съпруга си толкова разтърсен и подвластен на емоции? Да приеме Уна, най-доб­рата приятелка на Марго, сред семейството като новооткрита леля? Робин, която явно бе изпаднала в ясновидски период, беше сигурна, че Синтия никога не би била избрана от хематолога като втора съпруга. Марго вероятно би помолила младата Синтия да я придружи в новия ѝ живот и да продължи да се грижи за Ана. Дали Синтия би се съгласила, или би останала лоялна на Рой? Къде би отишла и за кого би се омъжила, след като за нея вече не би имало място в Брум Хаус?

Сега и втората котка влезе в стаята и се втренчи в необичайно голямата група хора, която завари вътре. Внимателно пристъпи покрай креслата, отоманката и канапето, скочи на перваза и остана с гръб към тях, загледана в дъждовните капки, плъзгащи се по стъклото.

– Чуйте сега – заговори Ким от стола си с висока облегалка, който бе взела от ъгъла на стаята, – настояваме да ви платим за допълнителния месец работа. Знам, че казахте „не“...

– Беше наш избор да продължим да работим по случая – отговори Страйк. – Радваме се, че помогнахме, и определено не искаме повече пари.

С Робин бяха на едно мнение, че случаят с Марго Бамбъро щеше да им се отплати тройно като реклама и нови поръчки, освен това Страйк бе с усещането, че е трябвало да го реши по-рано, затова вземането на още пари от Ана и Ким би изглеждало ненужна алчност.

– Тогава искаме да направим дарение с благотворителна цел – заяви Ким. – Имате ли някакви предпочитания в тази посока?

– Ами... – прочисти гърло Страйк, – ако сте го намислили сериозно, сестрите от фондация „Макмилън“...

Забеляза леката изненада у членовете на семейството.

– Леля ми почина тази година – обясни той – и сестра от „Макмилън“ ни оказа голяма подкрепа.

– О, разбирам – отвърна Ким и настана кратка пауза, през която помежду им като че изплува силуетът на Джанис Бийти като пара, виеща се от каната с чай.

– Медицинска сестра – промълви Ана. – Кой би заподозрял сестра?

– Марго – отвърнаха едновременно Рой и Уна.

Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха тъжно, несъмнено изненадани, че най-сетне са в съгласие, а Робин видя как Синтия отмести поглед встрани.

– Тя не харесваше тази сестра, каза ми го – заговори Уна, – но аз я обърках с блондинката, която направи сцена на коледното парти.

– Не, тя нямаше добро чувство към сестрата – обади се Рой. – На мен също го каза скоро след като постъпи в медицинската служба. Не обърнах особено внимание...

Сега явно бе решил да бъде честен и откровен, колкото и да го болеше.

– Мислех, че е от онези случаи, в които две жени твърде много си приличат: и двете от работническата класа, и двете със силни характери. Когато се запознах с нея на барбекюто, тя всъщност ми се видя съвсем... прилична. Разбира се, Марго никога не сподели подозренията си...

Отново настана мълчание и Страйк бе сигурен, че всички в стаята си припомнят как Рой не беше разговарял с жена си през няколкото седмици преди убийството ѝ, а точно тогава у Марго явно бяха кристализирали подозренията към Джанис.

– Джанис Бийти е може би най-добрата лъжкиня, която съм срещал – обади се Страйк в напрегнатата атмосфера, – и страхотна актриса.

– Получих крайно изненадващо писмо от сина ѝ Кевин – съобщи Ана. – Знаехте ли, че той ще пристигне от Дубай, за да свидетелства срещу нея?

– Знаехме – отвърна Страйк, когото Джордж Лейборн най-редовно осведомяваше за напредъка на полицейското разследване.

– Написа ми, че според него прегледът от страна на мама му е спасил живота – каза Ана.

Робин забеляза как Ана бе нарекла Марго „мама“, докато преди я назоваваше само „майка ми“.

– Забележително писмо – потвърди Ким. – Пълно с извинения, сякаш вината е негова.

– Горкият човек – продума тихо Уна.

– Твърди, че се обвинява, задето не е отишъл да разправи за нея в полицията, но кое дете би повярвало, че майка му е сериен убиец? – каза Ана, докато котката Кагни мъркаше в скута на Страйк. – Не мога да обясня достатъчно смислено на двама ви какво направихте за мен... за всички нас. Неизвестността бе нещо ужасно, а сега знам със сигурност, че мама не си е тръгнала по свое желание и че си е отишла... твърде леко...

– Било е почти безболезнено – потвърди Страйк.

– И вече знам със сигурност, че ме е обичала – добави Ана.

– Ние винаги... – подхвана Синтия, но заварената ѝ дъщеря бързо я прекъсна.

– Знам, Син, винаги сте ми казвали, че ме е обичала, но без знание какво се е случило в действителност винаги си остава съмнение, нали? Ала като сравня ситуацията си с тази на Кевин Бийти, чувствам се направо щастливка... Знаете ли какво са намерили – обърна се Ана към Страйк и Робин, – като са извадили мама от бетона?

– Не – отвърна Страйк.

Тънките ръце на Синтия си играеха с венчалната ѝ халка и я въртяха около пръста ѝ.

– Медальона, подарен ѝ от татко – каза Ана. – Потъмнял е, но когато го отворили, вътре имало моя снимка, която била съвсем като нова. – Очите ѝ отново заблестяха от сълзи. Уна се пресегна и потупа Ана по коляното. – Казват, че ще мога да получа тялото, след като приключат с всички експертизи.

– Това е много хубаво – промълви Робин.

– А чухте ли какво е имало в чантата ѝ? – попита Ким.

– Не – каза Страйк.

– Бележки от консултацията ѝ с Тео – осведоми ги Ким. – Напълно четливи са, запазени са от кожата. Пълното ѝ име е било Теодосия Лъвъридж, от семейство на скитащи цигани е. Марго е подозирала, че се касае за ектопична бременност, и е искала да позвъни за линейка, но Тео отвърнала, че приятелят ѝ ще я закара. Бележките на Марго подсказват, че Тео се е бояла семейството ѝ да не научи, че е бременна. Не одобрявали приятеля ѝ.

– Ето защо така и не се е обявила после – каза Робин.

– Вероятно, да – съгласи се Ким. – Горкото момиче, надявам се да е добре.

– Може ли да попитам – обърна се Рой към Страйк – колко силни са доказателствата срещу Джанис Бийти пред съда? Защото... не знам какво са ви осведомили контактите ви в полицията... но последното, което чухме, е как при експертизата не са успели да докажат, че Марго е била упоена.

– Засега не са – отвърна Страйк, който бе разговарял с Джордж

Лейборн предишната вечер, – но чух, че ще опитат някакъв новаторски метод за откриване на следи от медикаменти и химикали в бетона, заобикалял тялото. Няма гаранции, но неотдавна бил използван успешно при случай в САЩ.

– Но ако не успеят да докажат, че е била дрогирана – каза с нап­регнато изражение Рой, – тезата срещу Джанис се гради изцяло на косвени доказателства, нали?

– Ако се съди по коментара на адвоката ѝ пред медиите, той със сигурност ще се опита да я отърве – вметна Ким.

– Ще му се наложи доста да се потруди – отговори Страйк. – Защитата трябва да посочи причина, поради която полицията е открила в дома ѝ телефон на несъществуваща социална работничка и защо семейство Аторн са имали номера. Братовчедите им от Лийдс могат да я идентифицират като жената, помогнала им да разчистят апартамента. Глория Конти е готова да свидетелства за поничката в хладилника и за пристъпите на повръщане, от които са страдали тя и Уилма, а Даутуейт ще застане на свидетелската скамейка...

– Ще го направи ли? – попита Уна и по лицето ѝ се изписа надежда. – О, това е добре, тревожехме се по повод на него...

– Според мен накрая осъзна, че единственият му изход е да премине през всичко това – каза Страйк. – Готов е да свидетелства, че от момента, в който е започнал да яде храна, приготвена от Джанис, е имал симптоми на отравяне, че при последната консултация Марго го е посъветвала да не яде нищо, приготвено от Джанис. Кевин Бийти ще свидетелства, че дъщеричката му е пила белина, докато е била уж под грижите на Джанис, и че родната му майка му е давала „специални напитки“, от които се е чувствал зле... Какво друго? – обърна се Страйк към Робин да я подкани да продължи главно за да може той да хапне от тортата.

– Налице са смъртоносните субстанции, които са иззети от къщата на Джанис – каза Робин, – без да споменаваме факта, че се е опитала да отрови чая на Корморан, когато е отишъл у тях, за да я изобличи. Налице е и дрогираната храна, открита в жилището на Айрийн, както и снимките в рамки на стената ѝ, включително на Джоана Хамънд, за която тя твърди, че никога не е виждала, и на Джули Уилкс, която се е удавила в курортното селище Бътлинс в Клактън он Сий. От полицията са убедени, че ще могат да набавят улики от гробовете и на други жертви, при все че резултатите при Марго не са категорични. Джанис е поискала да кремират бившия ѝ партньор Лари, но любовницата му Клеър е погребана и е наредена ексхумация.

– Аз лично – намеси се Страйк, успял да изяде половината си парче торта, докато Робин говореше – мисля, че тя ще умре в зат­вора.

– Е, радваме се да го чуем – изрече с облекчение Рой, а Синтия добави задъхано:

– Да... не... определено.

Котката до прозореца се обърна, после отново се извъртя към стъклото да гледа дъжда, докато близначката ѝ дращеше игриво с лапа пуловера на Страйк.

– Двамата ще дойдете на погребението, нали? – попита Ана.

– За нас ще е чест – отговори Робин, защото Страйк току-що беше лапнал голяма хапка торта.

– Оставили сме подготовката на Ана – каза Рой. – Тя има думата.

– Искам мама да има приличен гроб – обади се Ана. – Място, което да мога да посещавам... след всички тези години на неизвестност къде е тя. Искам я там, където да мога да я намирам.

– Разбирам го добре – кимна Страйк.

– Наистина не си представяте какво ми дадохте – увери ги Ана за трети път. Протегна ръка към Уна, но тя гледаше към Синтия. – Имам си вече Уна, както и Син, която ми бе най-прекрасната майка... Мама със сигурност е избрала точния човек да ме отгледа...

Лицето на Синтия се сгърчи, при което Страйк и Робин тактично отклониха погледи – Робин към котката до прозореца, а Страйк към морския пейзаж над камината. Дъждът барабанеше по прозореца, котката в скута му предеше, а той си припомни урната във форма на лилия, подскачаща по вълните. Изпита тежест в гърдите си въпреки удовлетворението, че е изпълнил задачата, защото му се прииска да можеше да се обади на Джоун да я осведоми за финала на историята с Марго Бамбъро и да я чуе за последен път да му каже колко е горда с него.

73

Робин се събуди няколко дни по-късно от лъчите на есенното слънце, проникващи през пролука в завесите ѝ. Погледна мобилния си телефон и с изненада видя, че е десет сутринта, което означаваше, че се е насладила на най-дългия си сън от цяла година насам. После си припомни защо можа да спи до късно: беше девети октомври, рожденият ѝ ден.

Илза бе устроила вечеря в нейна чест на следващия ден, петък. Избрала бе елегантен ресторант и направи резервация за себе си и Ник, Ванеса и годеника ѝ Оливър, Баркли, Хъчинс и съпругите им, Макс и новия му приятел (осветител в телевизионния му сериал) и Страйк. Робин нямаше планове за днешния ден, същинския празник, който Страйк бе настоял тя да вземе като почивен. Надигна се в леглото с прозявка и погледна към пакетите върху скрина насреща – всичките бяха от семейството ѝ. Малкото пакетче от майка ѝ подсказваше за бижу в него, без съмнение в чест на юбилея ѝ. Тъкмо се канеше да стане от леглото, когато телефонът ѝ бипна и тя видя съобщение от Страйк.

Робин прочете съобщението два пъти, за да не би да е пропуснала „честит рожден ден“ някъде в него. Възможно ли беше, ама възможно ли беше наистина пак да е забравил? Или пък си мислеше, че ще си изпълни всичко, което се иска от него, като се появи на вечерята, организирана от Илза, и няма защо да отчита действителния ѝ рожден ден? Вярно, чувстваше се някак безтегловна без работа и без никого от приятелите ѝ наоколо, но Страйк нямаше как да знае това, тъй че тя с много смесени чувства написа отговор: Добре.

Когато обаче се качи горе по халат да си приготви чай, завари на кухненската маса голяма кутия с картичка върху нея, а името ѝ на плика бе написано с непогрешимия сбит и нечетлив почерк на Страйк. Тя знаеше, че Макс е излязъл рано, за да снима външни сцени в Кент, и е взел Уолфганг със себе си, който щеше да спи в колата и после да се порадва на разходка по обед. Тъй като не беше чула да се звъни на вратата, предположи, че Страйк някак е успял предварително да предаде на Макс кутията и картичката, с които да я изненада тази сутрин. Това изискваше висока степен на планиране и усилия, което бе крайно нетипично за него. Нещо повече, тя не бе получавала истинска картичка от Страйк, не дори и когато ѝ купи зелената рокля след разрешаването на първия им случай.

Отпред на картичката бе изписано с големи блестящи розови цифри числото трийсет. Вътре Страйк бе написал:

Честит рожден ден. Това не е истинският ти подарък, него ще го получиш по-късно. (Не са цветя.) С обич Страйк Х

Робин гледа известието не по-дълго, отколкото то предполагаше. Много неща в него ѝ допаднаха, включително целувката и това, че се бе нарекъл „Страйк“. Остави картичката на масата и взе голямата кутия, която, за нейна изненада, бе толкова лека, че сякаш бе празна. После видя названието на артикула отстрани: Балон в кутия.

Отвори капака и извади балон във формата на магарешка глава, вързана с плътна панделка за основа с прикрепена тежест. Усмихна се, остави го настрани, приготви си чай и закуска, после написа съобщение на Страйк.

Получи отговор шейсет секунди по-късно.

С литнало сърце Робин изпи чая си, изяде препечената филийка и се върна долу да отвори подаръците от семейството си. Всички ѝ бяха купили малко по-скъпи варианти на миналогодишните подаръци, с изключение на родителите ѝ, които ѝ бяха пратили красиво колие с единичен кръгъл опал – нейния камък според датата ѝ на раждане, – заобиколен с малки диаманти. На придружаващата го картичка пишеше: „Честита трийсета годишнина, Робин. Обичаме те, мама и татко х“.

Напоследък Робин силно усещаше каква щастливка е, задето има двама любящи родители. Работата ѝ я бе научила как много хора нямаха този късмет, как немалко бяха от непоправимо разбити семейства и не един възрастен човек носеше невидимите белези от най-ранно детство, а усещанията и асоциациите бяха завинаги изкривени от липсата на обич, от насилие, от жестокост. Така че тя се обади на Линда да ѝ благодари и в крайна сметка говори с майка си повече от час: основно беше лековато бъбрене, но все пак ободряващо. Сега, след като разводът ѝ бе приключил, ѝ беше по-лесно да се обажда у дома. Робин не беше казала на майка си, че Матю и Сара очакват дете: щеше да остави Линда сама да го научи с времето и да излее първоначалния си пристъп на негодувание някъде, където Робин да не я чуе.

Към края на разговора Линда, която не бе одобрявала драматичната стъпка на дъщеря си към промяна в кариерата още от първото нараняване, нанесено ѝ във връзка с работата, спомена неспирното присъствие на случая „Марго Бамбъро“ в медиите.

– Наистина сте постигнали нещо невероятно – каза Линда. – Ти и... ъъ... Корморан.

– Благодаря, мамо – продума Робин колкото изненадана, толкова и трогната.

– Как е Морис? – поинтересува се майка ѝ с престорено неб­режен тон.

– О, уволнихме го – весело съобщи Робин, забравила, че и това не беше казала на майка си. – Заместничката му започва от другата седмица. Жена, на име Мишел Грийнстрийт. Чудесна е.

Робин взе душ и се върна в стаята си да изсуши косата си както трябва, обядва, докато гледаше телевизия, после се върна долу да облече прилепналата синя рокля, която за последно сложи, когато отиде да увещава секретарката на Хитреца да издаде тайните си. Добави опаловото колие, най-ценното бижу в нейно притежание, след като бе свалила и оставила годежния си пръстен при напускането на Матю. Красивият камък с неговия мек блясък освежи старата рокля и по изключение доволна от вида си, Робин взе втората си ръчна чанта, малко по-елегантна от онази, с която обикновено ходеше в офиса, и отиде да прибере телефона си от нощното шкафче.

Чекмеджето на шкафчето беше леко отворено и Робин зърна картите таро „Тот“, лежащи вътре. За миг се поколеба, после под усмихнатите очи на магарето балон провери на телефона си колко е часът. Още беше рано да излиза от къщи за срещата си със Страйк на Марлбъро Стрийт в пет. Остави чантата си, извади тестето с карти, седна на леглото си и започна да ги размесва, след което избра първата карта и я постави пред себе си.

Две саби бяха кръстосани върху синя роза на зелен фон. Тя се консултира с „Книга на Тот“.

Покой... Двойка саби. Представлява общо разтърсване в резултат от конфликта на съчетание на Огън и Вода... Относителното спокойствие е подсилено от звездите: Луна във Везни...

Робин си спомни, че първата карта изобразяваше „естеството на проблема“.

– Покоят не е проблем – промърмори тя в празната стая. – Покоят е нещо добро.

Но разбира се, в действителност тя не бе задала въпрос на картите; просто искаше да ѝ покажат нещо днес, в деня на рождението ѝ. Обърна втората карта, която би трябвало да обозначава причината за проблема.

Странна зелена маскирана женска фигура стоеше под везни, хванала в ръка зелена сабя.

Настройване... Тази карта представлява знака на Везни... изобразява Удовлетворената жена. Равновесието е отделено от каквито и да било индивидуални предубеждения... Ето защо тя трябва да бъде тълкувана като оценяваща доб­родетелите на всеки акт и изискваща точно и прецизно удов­летворение...

Робин повдигна вежди и обърна третата и последна карта: решението. Отново се появиха двете преплетени риби, изхвърлящи вода в два златни бокала, плаващи върху зелено езеро: същата карта, която бе обърнала в Лемингтън Спа, когато все още не знаеше кой е убил Марго Бамбъро.

Любов... Картата се отнася също до Венера в Рак. Показва хармония между мъжа и жената, интерпретирана в най-широк смисъл. Това е съвършена и умиротворяваща хармония...

Робин пое дълбоко дъх, върна картите в кутийката им и я приб­ра в чекмеджето на нощното шкафче. Когато стана и взе шлифера си, магарето балон леко се полюля на панделката си.

Робин чувстваше леката тежест на новия опал в хлътнатината в основата на шията си, докато вървеше към станцията на метрото, и след като след толкова време се бе наспала както трябва, косата ѝ бе чиста и тя самата бе обзета от чувство на лекота, дошло още откакто извади магарето балон от кутията му, привлече много мъжки погледи на улицата и във влака. Но Робин ги игнорира всичките, изкачи стълбите към „Оксфорд Съркъс“, после тръгна по Риджънт Стрийт и когато наближи „Шейкспиърс Хед“, видя Страйк да стои отпред, облечен в костюм.

– Честит рожден ден! – каза и след кратко колебание се наведе и я целуна по бузата.

Робин забеляза, че миришеше не само на цигари, но и на афтършейв с дискретен аромат на лавандула, което бе необичайно за него.

– Благодаря... няма ли да влезем в пъба?

– Ъъ... не – отвърна Страйк. – Искам да ти купя нов парфюм. – Той посочи към задния вход на „Либърти“ само на десет метра разстояние. – Това ще ти е истинският подарък за рождения ден... освен ако вече не си си купила такъв.

Той силно се надяваше да не е. Не можа да измисли какво друго да ѝ предложи, което не би ги запратило отново в неловкост и евентуални недоразумения.

– Аз... не съм – промълви Робин. – Откъде знаеше, че...

– Обадих се на Илза миналата Коледа...

Той задържа отворена пред нея стъклената врата, която водеше към секцията за шоколад, сега пълна с лакомства за Хелоуин.

– Попитах продавача, но той все ми показваше разни с имена... знам ли... от сорта „Желана за чукане“...

Смехът, който Робин не съумя да потисне, бе толкова силен, че хората се извърнаха да я погледнат. Движеха се покрай щандове, отрупани със скъпи трюфели.

– Изпаднах в паника – призна Страйк, – та затова накрая получи бонбони. – Така или иначе – добави той, когато стигнаха до прага на помещението с парфюмите с неговия купол, изрисуван с луна и звезди, – избери си каквото искаш и аз ще го платя.

– Страйк – погледна го Робин, – това е... много тактично обмислено.

– Ами... хората се променят – вдигна рамене той. – Така поне ми каза психиатър от „Бродмур“. Аз ще стоя тук – посочи той ъгъл, където се надяваше едрото му тяло да не се пречка на никого. – Избирай на спокойствие.

И тъй, Робин прекара приятен четвърт час да разглежда шишенца, да пръска от тестери върху хартиени лентички, да се нас­лаждава на кратка консултация с услужлива продавачка и накрая да сведе избора си до два парфюма. Поколеба се дали може да направи онова, което ѝ се искаше, но... след като бяха най-добри приятели, можеше, нали?

– Виж, има два, които харесвам – каза Робин, приближила се до Страйк. – Дай си мнението. Ще ти се налага да живееш с този мирис в ландроувъра.

– Ако са достатъчно силни, че да замаскират миризмата на тази кола, не са годни да бъдат вдишвани от човешки нос – отвърна той, но все пак взе двете лентички да ги помирише.

Първата лъхаше на ванилия, което му напомняше кейк, и му хареса. Втората му донесе асоциации за топла мускусна кожа с привкус на смачкани цветя.

– Този. Вторият.

– Ха. Мислех си, че ще предпочетеш първия.

– Защото мирише на храна ли?

Тя се усмихна и отново подуши лентичките.

– Да, мисля, че и аз предпочитам втория. Не е евтин.

– Ще се справя.

И тъй, той отнесе тежкия куб от бяло стъкло, носещ името „Нарсисо“ до касата.

– Да, подарък е – отвърна Страйк, когато бе попитан, и изчака търпеливо да бъде свален етикетът с цената и шишето да бъде увито в хартия и превързано с панделка. Лично той не виждаше смисъла от това, но чувстваше, че дължи на Робин известна церемониалност, и усмивката ѝ, когато пое торбичката от него, му каза, че догадката му е правилна. Сега вървяха обратно през магазина, за да излязат през главния вход, където ги заобикаляха кофи с цветя.

– Е, накъде...? – попита Робин.

– Ще те водя в „Риц“ за шампанско – отвърна Страйк.

– Ти сериозно ли?

– Да. Нали затова съм облякъл костюм.

За миг Робин само го гледаше, после вдигна ръце и го прегърна силно. Заобиколени от букети цветя и двамата си припомниха прегръдката на стълбите на нейния сватбен ден, но този път Робин обърна лице и решително целуна Страйк по бузата, като прилепи устни към наболата брада.

– Благодаря, Страйк. Означава много за мен.

А това, помисли си нейният съдружник, когато двамата се отправиха към „Риц“ в златистото сияние на ранната привечер, наистина си заслужаваше шейсет лири и мъничко усилие...

От подсъзнанието му изникнаха имената Мазанков и Крупов[7] и му отне секунда или две, преди да се сети къде ги е чувал, защо му звучаха корнуолски и защо му бяха хрумнали тъкмо сега. Краищата на устните му потрепнаха, но след като Робин не видя усмивката, не изпита потребност да я обясни.