Тревожна кръв

60

Какво би се случило, ако онази вечер Сам Баркли не беше отворил вратата и не бе светнал лампата, беше въпрос, който занимаваше и двамата детективи през уикенда, като всеки преповтаряше разговора в главата си и се чудеше какво бе мислил другият, дали не бе казано и издадено твърде много.

Вече трезвен, Страйк беше доволен, че не направи онова, към което го подтикваше уискито. Ако бе действал по роден от алкохола импулс, сега можеше да е жертва на горчиви угризения и със затворен път към приятелството, което бе тъй уникално в живота му. И все пак в свободните си мигове се питаше дали Робин бе осъзнала колко опасно близо бе той да тласне разговора към територия, дотогава оградена с бодлива тел, и как секунди, преди Баркли да светне лампата, се бе опитал да си спомни кога за последно си е сменял чаршафите.

Междувременно в неделя сутринта Робин се събуди с лице, което я болеше така, сякаш някой беше газил по него, с лек махмурлук и променлива смесица от удоволствие и тревожност. Отново се върна към всичко, което бе казала на Страйк, с надеждата да не бе издала чувствата, които ѝ бе станало навик да отрича дори пред себе си. Споменът как той ѝ каза, че е най-добрият му приятел, предизвикваше малък изблик на щастие всеки път, щом го извикаше, но с напредването на деня и влошаването на синините вече ѝ се щеше да бе набрала достатъчно кураж, та да го попита какво изпитва към Шарлот Камбъл.

Напоследък образът на Шарлот не напускаше съзнанието на Робин, подобно на мрачен портрет, който никога не би искала да закачи на стената си. Картината бе придобила форма през четирите години, откакто се бяха разминали на стълбите под офиса на Денмарк Стрийт, благодарение на многото подробности, съобщени ѝ от Илза, и на информацията, прочетена в пресата. Снощи обаче този образ бе станал ярък и фиксиран: мрачно романтично видение на изгубена и умираща любима с прошепнати последни думи в ухото на Страйк, докато бе лежала под дърветата.

Откъдето и да го погледнеше човек, това си бе извънредно могъщ образ. Веднъж, много пиян, Страйк бе казал на Робин, че Шарлот е най-красивата жена, която е виждал някога, и докато се бе намирала между живота и смъртта, тази красавица бе избрала да се обади тъкмо на Страйк, за да му каже, че още го обича. Какво можеше да предложи прозаичната Робин Елакот, което да се равнява на драма с такива високи залози, с такива екстремни емоции? Осъвременен график, обработени фактури и чаша силен чай? Несъмнено поради болката в лицето ѝ настроението на Робин се колебаеше между гаснеща бодрост и тенденция към униние. Накрая тя се смъмри строго: Страйк ѝ бе предложил безпрецедентно уверение в топлите си чувства; вече никога нямаше да види Сол Морис. Би трябвало да е възхитена и по двата параграфа.

Предсказуемо, Пат прие най-тежко новината за неочакваното уволнение на Морис. Страйк я съобщи в понеделник сутринта, когато със секретарката му за малко не се сблъскаха на входа на сградата им на Денмарк Стрийт – Страйк излизаше, а Пат влизаше. И двамата се готвеха за доза никотин, като Пат тъкмо бе извадила електронната цигара, която използваше в работно време, а Страйк вече бе приготвил пакета „Бенсън енд Хеджис“, от които много рядко запалваше в офиса.

Направил бе няколко стъпки, преди да се върне назад.

– ... и още, би ли изчислила заплащането на Морис до петък, за да му го преведеш незабавно в сметката? Той няма да идва повече.

Не изчака реакцията ѝ, тъй че Робин бе тази, която понесе изблика на разочарование на секретарката, щом пристигна в десет без десет. Пат си бе пуснала Радио Две, но го изключи, щом топката на бравата се завъртя.

– Добро утро. Ама... какво ти се е случило?

Два дни по-късно лицето на Робин изглеждаше по-зле, отколкото в събота. Отокът бе спаднал, затова пък двете ѝ очи бяха окръжени в тъмносиво, примесено с червено.

– Злополука. Ударих се в нещо. – Робин свали якето си и го остави на закачалката. – Тъй че тази седмица няма да участвам в наблюдения.

Извади книга от чантата си и отиде до чайника. Никак не ѝ бяха приятни погледите, хвърляни ѝ крадешком в метрото тази сутрин, но не се канеше да споменава лакътя на Страйк пред Пат, защото се опитваше, когато е възможно, да не подклажда антипатията на секретарката към съдружника ѝ.

– И защо Сол няма да се върне? – настоя да научи Пат.

– Не се получи с него – отвърна Робин с гръб към Пат, докато изваждаше две чаши.

– Как така? – възмути се Пат. – Той засече онзи, дето спеше с бавачката. Винаги е бил редовен с документацията си, което не може да се каже за оная откачалка, шотландеца.

– Знам – отвърна Робин. – Но не беше добър екипен играч, Пат.

Пат всмукна дълбоко никотинова пара и се намръщи.

– Той – кимна с глава към празния стол, на който обикновено седеше Страйк – би могъл да вземе един-два урока от Морис!

Робин много добре знаеше, че не Пат решава кого да назначават и уволняват съдружниците, но за разлика от Страйк бе на мнение, че в такъв малък екип Пат заслужаваше да знае истината.

– Не Корморан поиска той да си иде – обърна се с лице към секретарката. – Аз бях.

– Ти! – смая се Пат. – Мислех, че двамата се харесвате!

– Не. Аз не го харесвах. И извън всичко друго на Коледа ми прати снимка на пениса си в ерекция.

По силно сбръчканото лице на Пат се изписа почти комична покруса.

– По... пощата?

Робин се разсмя.

– Да не мислиш, че е била пъхната в коледна картичка? Не, в есемес.

– И ти не си...?

– Да съм си я поискала? Не – отговори Робин, като вече не се усмихваше. – Той е сбъркан, Пат.

Обърна се пак към чайника. Недокоснатата бутилка водка стоеше до мивката. Когато погледът на Робин падна върху нея, тя си припомни хрумналата ѝ в събота вечерта идея, малко преди ръцете на Морис да се сключат около кръста ѝ. След като даде на секретарката кафето ѝ, отнесе своето във вътрешния кабинет заедно с извадената от чантата книга. Пат извика зад нея:

– Аз ли да осъвременя графика, или ти ще го направиш?

– Аз ще се погрижа – отвърна Робин и затвори вратата, но вместо това позвъни на Страйк.

– Добро утро – отговори той след втория сигнал.

– Здрасти. Забравих да ти спомена идея, която ми дойде в събота вечерта.

– Казвай.

– Става дума за Глория Конти. Защо е повръщала в банята по време на барбекюто на Марго, щом Оукдън не е сипвал водка в пунша?

– Защото той е лъжец и го е направил? – предложи обяснение Страйк.

В момента беше на площадчето в Ислингтън, което Робин бе обикаляла в петък, но сега спря и извади цигарите си с поглед към централната градина, която днес беше безлюдна. Лехите, гъсто засадени с лилави теменужки, изглеждаха като кадифени пелерини, метнати върху лъсналата трева.

– Или пък е повръщала, защото е била бременна? – вметна Робин.

– Мислех си, че се случва само сутрин – възрази Страйк, но в същия момент си припомни за бременната съпруга на стар приятел от армията, която беше хоспитализирана заради денонощно повръщане.

– Братовчедка ми повръщаше по всяко време на деня, когато беше бременна – изтъкна Робин. – Миризмата на някои храни никак не ѝ понасяше. А Глория е била на барбекю.

– Така е – каза Страйк и внезапно си припомни странното си хрумване след разговора със сестрите Бейлис.

Теорията на Робин му се стори по-основателна от собствената му. Всъщност логиката на неговата отслабваше, ако тази на Робин бе вярна.

– И тъй, мислиш, че Глория е била тази, която...

– ... е направила аборт в клиниката „Брайд Стрийт“, да – пот­върди Робин. – И Марго Бамбъро ѝ е помогнала да го уреди. Айрийн спомена, че Глория все стояла в кабинета на Марго, докато тя сама обслужвала рецепцията.

От лилавия килим в градината се разнасяше тъй тежка миризма, че Страйк я усещаше дори през дима на цигарата си.

– Струва ми се, че си напипала нещо... – изрече бавно той.

– Помислих си, че това би обяснило...

– Защо Глория отказва да говори с нас?

– Освен че споменът е травматичен, може мъжът ѝ да не знае нищо за случилото се – допусна Робин. – Къде си в момента?

– В Ислингтън – отвърна Страйк. – Каня се да се пробвам с Ричи Мръсника.

– Какво? – стъписа се Робин.

– Обмислях го през уикенда – каза Страйк, който за разлика от Робин не беше ползвал почивни дни, а бе провеждал наблюдение над Хитреца и гаджето на Госпожица Джоунс. – Вече изминаха почти десет месеца от едногодишния ни срок, а не разполагаме практически с нищо. Ако той страда от деменция, очевидно нищо няма да постигнем, но знае ли човек, току-виж съм успял да измъкна нещо от него. Нищо чудно да му стане драго да си спомни някогашните дни.

– Ами ако синовете му научат?

– Той не може да говори или поне не разбираемо. Залагам на вероятността, че няма да е в състояние да ме издаде пред тях. Слушай – подхвана Страйк, който никак не бързаше да приключи разговора, защото искаше да си допуши цигарата и предпочиташе да го направи в компанията на Робин. – Отгатвам как Бети Фулър мисли, че Ричи я е убил. Тюдор Аторн е бил на същото мнение, казал го е на племенника си, а тъкмо те са били в центъра на местните слухове и са били наясно за нелицеприятните обитатели на квартала. Все си припомням думите на Пищяла, когато му разправих как Марго е изчезнала безследно. „Професионална работа“. Като отстъпиш крачка назад и огледаш нещата – добави Страйк, вече стигнал до последния сантиметър от цигарата си, – изглежда практически невъзможно да не е останала съвсем никаква следа от нея, ако не го е извършил някой с много опит.

– Крийд е имал опит – каза тихо Робин.

– Знаеш ли какво направих снощи? – продължи Страйк, като игнорира забележката ѝ. – Потърсих онлайн свидетелството за раждане на Кара Улфсън.

– Защо? О... – леко се засмя Робин. – Заради зодията ѝ ли?

– Да. Знам, че това противоречи на правилото „средствата преди мотива“ – вметна той, преди Робин да е успяла да го изтъкне, – но ми хрумна, че някой може да е казал на Марго за убийството на Кара. Лекарите знаят разни неща, нали така? Ходят по къщите на хората, провеждат поверителни консултации. Те са като свещениците. Научават тайни.

– Проверявал си дали Кара е Скорпион – каза Робин.

Прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

– Именно. И се чудех дали Ричи не е влязъл на партито, за да покаже на бандитите си коя жена да приберат.

– Е, и?

– Какво?

– Кара Скорпион ли е била?

– О. Не. Телец, родена е на седемнайсети май.

Страйк чу Робин да прелиства страници.

– Което значи, че според Шмит... – Робин направи кратка пауза. – ... е била в Кит.

– Аха – промърмори Страйк, вече допушил цигарата си. – Е, стискай ми палци. Влизам.

– Добре, аз...

– Корморан Страйк! – възкликна някой радостно зад него.

Страйк прекъсна разговора с Робин, когато до него застана стройна чернокожа жена в кремаво палто и със сияеща усмивка.

– Не ме помниш, нали? – каза тя. – От „Сели Оук“. Аз съм...

– Марджори! – спомни си внезапно Страйк. – Марджори, физиотерапевтката. Как си? Какво...?

– Работя по няколко часа в старческия дом насреща – каза тя. – А пък ти стана прочут...

По дяволите.

На Страйк му отне двайсет и пет минути да се отърве от нея.

– ... та така, дотам бях – разказваше той по-късно на Робин в офиса. – Престорих се, че съм бил в района за среща със счетоводителя си, но след като тя работи в „Сейнт Питър“, няма шанс да се доберем до Ричи.

– Няма шанс ти да влезеш там...

– Казах ти вече – изрече остро Страйк. Състоянието на лицето на Робин беше ясно предупреждение срещу безразсъдство, напомняше за рисковете да се пренебрегват последствията. – Няма да го доближаваш и точка по въпроса.

– Госпожица Джоунс е на телефона – подвикна Пат от външния офис.

– Свържи я с мен – каза Робин, а Страйк изрече само с устни „Благодаря“.

Робин разговаря с Госпожица Джоунс, докато продължи да пренарежда графика на компютъра си, а това, предвид временната ѝ неспособност за наблюдения и трайното отсъствие на Морис, си беше като да решаваш особено заплетено математическо уравнение. Прекара следващите четиресет минути да издава неопределени звуци на съгласие, когато Госпожица Джоунс спираше, за да си поеме дъх. На Робин ѝ беше ясно, че целта на клиентката им е да проточи разговора с надежда Страйк да се върне в офиса. Накрая Робин успя да я разкара, като се престори, че получава известие от Пат, че Страйк ще отсъства през целия ден.

Робин си каза, че това е единствената ѝ лъжа за деня, докато във външния офис Страйк и Пат обсъждаха разходите, представени от Баркли. Предвид колко опитен бе Страйк в избягването да дава обещания, би трябвало да е забелязал как тя не му даде изрично дума, че ще стои настрани от Ричи Мръсника.

61

През първата седмица на юни в „Метро“ се появи мъглява дописка, свързана с присъствието на Страйк в Американския бар във вечерта на партито на баща му.

Кой прочут син на прочут баща предпочете да прекара вечерта на честването на своя старец, като устрои бой в бар само на петстотин метра от празненството, вместо да се присъедини към семейството си? Наши съгледвачи ни съобщиха, че е имало тежък удар и вярната му помощничка не е успяла „да се задържи изправена“. Състезание за публичност между баща и син? Таткото безусловно печели първия рунд.

Тъй като „Да се задържиш изправен“ бе името на един от албумите на Джони Рокъби, у никого не оставаха съмнения кои баща и син бяха визирани. Няколко журналисти позвъниха в офиса на Страйк, но тъй като нито той, нито Рокъби бяха склонни да коментират, историята отмря поради липса на подробности.

– Можеше и по-зле да е – беше единствената забележка на Страйк. – Няма снимки, не се споменава Бамбъро. Явно Оукдън се е подплашил и не смее да продава сведения за нас.

Робин изпитваше леко чувство за вина, задето вече бе прегледала на телефона си снимки от партито на Джони Рокъби, докато наблюдаваше къщата на гаджето на Госпожица Джоунс. Гостите на Рокъби, сред които холивудски знаменитости и големи имена от света на рокендрола, до един бяха облечени в костюми от осемнайсети век. Сред всичките снимки на прочути хора имаше една на Рокъби, заобиколен с шест от седемте си пораснали деца. Робин разпозна Ал, усмихнат под кривната напудрена перука. Можеше да си представи Страйк там, издокаран в брокат, колкото да го види да прави овчарски скок.

При все че изпита облекчение, задето Оукдън май се бе отказал от идеята да обсъжда агенцията в пресата, Робин ставаше все по-тревожна с напредването на юни. Случаят „Бамбъро“, който бе по-важен за нея едва ли не от всичко друго, бе попаднал в пълен застой. Глория Конти бе посрещнала с мълчание молбата на Ана да сътрудничи, Стив Даутуейт си оставаше неоткриваем, Робин не бе чула новини относно възможността за интервю на Денис Крийд, Ричи Мръсника седеше затворен в старческия дом, който поради съкратения състав на агенцията вече никой не наблюдаваше.

Оказа се невъзможно да се намери дори временен заместник на Морис. Страйк се бе свързал с всички, които познаваше в Отдела за специални разследвания, Хъчинс се бе допитал до контак­тите си в Централното управление на полицията, а Робин разговаря с Ванеса, но никой не проявяваше интерес да се присъедини към агенцията.

– Ами лято е – каза Баркли на Робин, когато се засякоха в офиса един съботен следобед. – Хората не искат да започват нова работа, замислили са ваканция, разбирам ги.

И Баркли, и Хъчинс имаха планове за почивка с жените и децата си и ги бяха заявили месеци предварително, а никой от партньорите нямаше желание да им откаже това право. В резултат на това в средата на юли в агенцията работеха само Страйк и Робин.

Страйк се бе посветил да следи приятеля на Госпожица Джоунс, за да се опита да открие нещо, доказващо, че е неподходящ човек да получи опека над дъщеря си, а Робин се мъчеше да заформи познанство със секретарката на Хитреца, което никак не се получаваше лесно. Дотук, като бе слагала всеки път различна перука и цветни контактни лещи, се бе опитала да я заприказва в бар, умишлено се спъна в нея в нощен клуб и я последва в дамската тоалетна в „Харви Никълс“. И макар секретарката май да не бе разпознала, че една и съща жена се изпречва на пътя ѝ, не бе показала и най-малка склонност да бъбри, още по-малко да признае, че шефът ѝ е похотливец и смърка кокаин.

След като се опита и не успя да седне до секретарката в бар за сандвичи в Холбърн по обед, Робин, която този ден беше с тъмна коса и тъмнокафяви очи благодарение на пудра за коса и контактни лещи, реши, че е дошло време да изтръгне информация от старец, вместо от млада и хубава жена.

Не стигна лесно до това решение, нито подходи лековато към него. Робин изпитваше известна симпатия към Пищяла, стария приятел на Страйк, но не си правеше илюзии колко зъл трябва да е някой, та да уплаши човек, навлязъл в престъпния свят от деветгодишна възраст. Съответно изработи план, първата стъпка от който беше да постигне пълно и ефикасно преобразяване. Днешният ѝ вид изглеждаше особено подходящ; беше научила много за гримирането, откакто работеше при Страйк, и понякога със задоволство установяваше, че дори партньорът ѝ не я разпознаваше от пръв поглед. След като внимателно изучи отражението си в огледалото на тоалетна в „Макдоналдс“ и се увери, че изглежда съвсем не като Робин Елакот, и нещо повече, никой не би отгатнал как доскоро бе с две насинени очи, пое към метрото и след около двайсет минути пристигна на метростанция „Ейнджъл“.

Отмина градината, където понякога седяха обитателите на „Сейнт Питър“, сега тя бе пуста въпреки топлото време. Теменужките бяха прецъфтели и на тяхно място имаше розови астри. Широката слънчева улица, на която бе разположен старческият дом, беше почти безлюдна.

Цитатът на свети Петър блестеше със златните си букви на слънцето, когато Робин приближи към входната врата.

„Като знаете, че не с тленни неща – сребро и злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.“

Робин натисна звънеца. След секунди отвори кръглолика чернокоса жена с познатата синя униформа.

– Добър ден – каза тя с испански акцент.

– Здравейте – изрече Робин с изкопиран от приятелката ѝ Ванеса изговор от Северен Лондон. – Идвам да посетя Инид. Аз съм нейна правнучка.

Запомнила бе единственото чуто малко име на някоя от стариците в дома. Големият ѝ страх бе да не би Инид междувременно да е умряла или да се окаже, че няма семейство.

– О, много мило – усмихна се сестрата и направи жест към книга за посетители, поставена в близост до входа. – Моля, разпишете се и не забравяйте да маркирате часа на напускане. Тя е в стаята си. Може да е заспала.

Робин се озова в тъмно фоайе с дървена ламперия. Умишлено не попита кой номер е стаята на Инид, защото възнамеряваше да се изгуби, докато я търси.

До стената бяха поставени помощни рамки за ходене и няколко сгъваеми инвалидни колички. Акцентът падаше върху огромно разпятие срещу вратата, на което висеше бледен гипсов Христос, чийто гръден кош бе изработен с учудваща прецизност, алени капки кръв течаха от ръцете, стъпалата и драскотините, оставени от трънения му венец. Наоколо миришеше по-добре, отколкото в старческия дом на Бети Фулър, и макар да се долавяха кухненски аромати, те се смесваха с мирис на полиращ препарат за мебели.

През овалния прозорец зад гърба на Робин струеше светлина, когато тя се наведе над книгата за посетители и вписа датата и часа на влизане в сградата, както и фалшивото име, което си беше избрала: Ванеса Джоунс. Над масичката, върху която бе поставена книгата, имаше табло с имената на обитателите. До всяко имаше подвижно прозорче, което можеше да бъде регулирано, за да се обозначава дали човекът е „вътре“ или „вън“. В момента, и най-вероятно постоянно, Николо Ричи беше „вътре“.

Имаше асансьор, но тя предпочете да се качи по стълбите, настлани с червен мокет и с дървени перила отстрани, като се размина с фелдшера от Тринидад, когото толкова често бе виждала при наблюденията си. Той ѝ се усмихна и поздрави, държеше в ръце пакети с превръзки против подмокряне.

На първата площадка имаше врата с малка табелка до нея, съобщаваща, че там са стаите от 1 до 10. Робин пое по коридора, като четеше имената на вратите. Уви, „Г-жа Инид Билингс“ живееше зад врата номер 2, а Ричи, както Робин бързо установи, не беше на нейния етаж. Като си даваше сметка, че това би направило всяко оправдание как се е заблудила в търсене на стаята на Инид крайно неправдоподобно, Робин забързано се върна до стълбите и се качи на втория етаж.

След като направи няколко стъпки по идентичен с долния коридор, чу гласа на жена със силен полски акцент в далечина и бързо се прислони в ниша с мивка и шкаф.

– Ходи ли ви се до тоалетната? Ходи ли – ви се – до – тоалетната, господин – Ричи?

В отговор се разнесе нисък стон.

– Да? – попита гласът. – Или не?

Чу се втори подобен стон.

– Не? Добре тогава...

Стъпките се усилиха, сестрата всеки момент щеше да мине покрай нишата, тъй че Робин дръзко излезе от нея с усмивка насреща ѝ.

– Имах нужда да си измия ръцете – осведоми тя русата сестра, която просто кимна, очевидно замислена за свои си неща.

След като сестрата изчезна, Робин избърза напред по коридора, докато стигна до вратата с номер 15, на която имаше табелка „Г-н Николо Ричи“.

Като несъзнателно задържа дъха си, Робин почука леко и бутна вратата. Нямаше топка от вътрешната ѝ страна и тя веднага се отвори. Бяха положени големи усилия стаята да бъде направена уютна: по стената висяха акварели, включително един с Неаполския залив. Полицата над камината бе отрупана със семейни снимки, на вратата на гардероба бяха лепнати няколко детски рисунки, сред които една с надпис „Дядо, аз и хвърчило“.

Възрастният обитател се бе превил почти одве в кресло до прозореца. През минутата, откакто сестрата си бе тръгнала, той вече се бе одрямал. Робин остави вратата тихо да се затвори зад нея, приближи тихичко до Ричи и приседна на ръба на единичното му легло с лице към някогашния сутеньор, порнограф и организатор на масови изнасилвания и убийства.

Нямаше съмнение, че персоналът се грижи добре за подопечните си. Тъмносивата коса и ноктите на Ричи бяха чисти, яката на ризата му – снежнобяла. Макар в стаята да бе топло, бяха го облекли в бледосин пуловер. На една от нашарените му с изпъкнали вени ръка, отпусната на облегалката на креслото, блестеше златният пръстен с лъвска глава. Пръстите му бяха болезнено сгърчени и Робин се почуди дали още може да ги използва. Може би беше претърпял инсулт, което би обяснило неспособността му да говори.

– Господин Ричи – изрече тихо Робин.

Той изсумтя леко и бавно повдигна глава със зейнала уста. Огромните му увиснали надолу очи, макар и не толкова замъглени като тези на Бети Фулър, изглеждаха безжизнени и също като ушите и носа му сякаш бяха пораснали едновременно със сгърчването на останалите му черти, едва различими сред увисналите гънки тъмна кожа.

– Дойдох да ви задам някои въпроси – продължи все така тихо Робин. – За жена, на име Марго Бамбъро.

Той се втренчи в нея с отворена уста. Дали я чуваше? В състояние ли бе да я разбере? На нито едно от големите му уши нямаше слухов апарат. Най-силният звук в стаята бе биенето на сърцето на Робин.

– Спомняте ли си Марго Бамбъро? – попита.

За нейна изненада, Ричи издаде глух стон. Дали това означаваше „да“, или „не“?

– Помните я?

Той измуча отново.

– Тя е изчезнала. Знаете ли...?

По коридора отвън прозвучаха стъпки. Робин се изправи забързано и приглади леглото, за да не личи, че е сядала там.

Моля те, Боже, нека не влиза тук.

Но Бог явно не слушаше Робин Елакот. Шумът от стъпките се засили, после вратата се отвори и на прага се появи много висок мъж с белязано от акне лице и череп, за който Баркли бе казал, че сякаш нещо тежко е пуснато отгоре му: Лука Ричи.

– Коя сте вие? – попита.

Гласът му, макар много по-мек и тънък, отколкото си бе представяла, накара косъмчетата по тила ѝ да щръкнат. За секунда или две ужасът на Робин заплашваше да срути грижливо изработения ѝ план за вероятни пречки. В най-лошия случай бе очаквала поява на медицинска сестра. Никой от семейство Ричи не биваше да е тук, не бе неделя. А от всичките роднини най-малко би желала да се сблъска с Лука.

– Вие негов роднина ли сте? – попита тя с акцента си от Северен Лондон. – О, слава богу! Той издаваше някакви странни стенания. Аз дойдох да посетя баба, реших, че може да му е зле.

Все още стоящ на прага, Лука измери Робин от глава до пети.

– Това при него нищо не означава – каза Лука, който леко фъфлеше. – Пъшка по малко, но нищо му няма, нали, татко? – обърна се на висок глас към стареца, а той само примигна срещу най-големия си син.

Лука се засмя.

– Как се казваш? – попита той Робин.

– Ванеса – мигом отвърна тя. – Ванеса Джоунс.

Направи крачка напред с надежда той да се отмести от вратата, но мъжът не помръдна, макар че усмивката му стана по-широка. Тя знаеше, че той е разбрал, че иска да си тръгне, но не можеше да разтълкува дали очевидното му намерение да я задържи вътре е продиктувано просто от желание да я блокира за малко, или не бе повярвал на обяснението ѝ защо се намира в стаята на баща му. Робин усети под мишниците и по скалпа ѝ да се стича пот и горещо се помоли пудрата за коса да не се разтече.

– Не съм ви виждал преди – подхвърли Лука.

– За пръв път идвам – поясни Робин. – Добре се грижат за тях, нали?

– Да, бива – отвърна Лука. – Аз обикновено идвам в неделя, но утре заминаваме за Флорида, та ще пропуснем рождения му ден. Не че той знае кога му е рожденият ден. Не знаеш, нали? – обърна се той към баща си, който все така бе насочил празен поглед към сина си.

Лука извади малко пакетче от вътрешния джоб на сакото си, наведе се и го остави на шкафа, без да помръдва и на сантиметър разкрачените си крака.

– О, много мило – избъбри Робин.

Вече усещаше потта по гръдната си кост, където Лука би забелязал избилите капчици. Стаята бе гореща като парник. Дори да не знаеше отпреди кой е Лука, би се досетила какъв е. Усещаше потенциала за насилие да струи от него. Личеше в алчната усмивка, отправена към нея, в начина, по който сега се бе облегнал на касата на вратата, в безмълвно внушаваното чувство за власт.

– Само шоколадови бонбони са – уточни Лука. – Коя е баба ти?

– Тя всъщност ми е прабаба, но аз я наричам „бабо“ – заприказва Робин в опит да печели време и да си припомни някое от имената, покрай които бе минала на път за стаята на Ричи. – Сейди.

– Къде е?

– През две стаи нататък – отговори Робин и посочи наляво. Надяваше се той да не чува колко пресъхнала е устата ѝ. – Обещах на мама да се отбия да я посетя, докато тя е на почивка.

– Тъй ли? – рече Лука. – Къде замина майка ти?

– Във Флоренция – изпробва шантаво хрумване Робин. – Отиде да види художествените галерии.

– Виж ти. Нашето семейство произхожда от Неапол. Нали, татко? – провикна се над главата на Робин към зейналата фигура, преди отново да я огледа от горе до долу. – Знаеш ли какъв беше моят старец?

– Не – отвърна Робин с усилие да задържи усмивката си.

– Имаше стриптийзьорски клуб. Едно време би ти смъкнал гащичките за миг.

Тя се помъчи да се засмее, но не можа и видя, че на Лука му стана приятно от неудобството ѝ.

– На момиче като теб веднага би предложил работа като салонна управителка. А такива добре печелеха, ще знаеш. Е, вярно, правеха му по някоя свирка също така, ха-ха-ха.

Смехът му бе писклив като на жена. Робин не успя да се присъедини към него. Припомни си Кара Улфсън.

– Е, аз трябва... – промълви с усещане за стичаща се по шията ѝ пот.

– Не се бой – ухили се Лука, все така без да помръдва от вратата, – аз не съм в тая игра.

– С какво се занимавате? – попита Робин, която беше на ръба да го помоли да се отмести, но не ѝ стигна куражът.

– Със застрахователно дело – ухили се широко Лука. – Ами ти?

– Гледачка съм в забавачка – отвърна Робин с идея, хрумнала ѝ от детските рисунки на гардероба.

– Аха, обичаш деца, значи?

– Обожавам ги – увери го Робин.

– Тъй ли? И аз. Имам шест.

– Леле, шест! – ахна Робин.

– Да, не съм като него. – Лука отново погледна над главата на Робин към баща си с отворената му уста. – Не проявяваше интерес към нас, докато не пораснахме. Аз обичам да се занимавам с малките.

– Също и аз – разпалено изрече Робин.

– Трябваше да ни бутне кола, като бяхме деца, та да ни обърне внимание – каза Лука. – И точно това се случи с брат ми Марко, като беше на дванайсет.

– Какъв ужас – промърмори любезно Робин.

Той си играеше с нея, изискваше подходящите отговори, като и двамата бяха еднакво наясно, че тя е твърде уплашена да го помоли да ѝ направи път да излезе. Сега той се усмихна на престорената ѝ загриженост за случката с брат му Марко преди толкова години.

– Да, баща ми седя в болницата с Марко цели три седмици, докато не беше вън от опасност – осведоми я Лука. – Поне аз си мисля, че заради Марко остана там. А може да е било и заради сестричките. – Едно време – той пак огледа многозначително Робин – носеха черни копринени чорапи.

Робин отново чу стъпки, но този път се помоли: боже, дано да влезе, и получи положителен отговор. Вратата зад Лука се отвори и го блъсна в гърба. Беше се върнала русата сестра.

– О, простете, господин Ричи – каза тя, когато Лука се отмести. – О – повтори, като регистрира присъствието на Робин.

– Той стенеше – обясни повторно Робин и посочи Мръсника в креслото му. – Съжалявам, не биваше... помислих, че нещо го боли...

И като по команда Ричи Мръсника простена, почти със сигурност, за да ѝ противоречи.

– Да, прави така, като иска нещо – отвърна сестрата. – Сигурно сте готов вече за тоалетна, нали, господин Ричи?

– Няма да седя да го гледам как дриска – изхили се леко Лука Ричи. – Дойдох само да му оставя подаръка за четвъртък.

Робин вече беше в коридора, когато за свой ужас осъзна, че Лука я следва с бърза крачка.

– Няма ли да се сбогуваш със Сейди? – попита я, като отминаха вратата с табелка „Г-жа Сейди О’Кийф“.

– О, тя милата заспа още докато бях при нея – увери го Робин.

Заслизаха по стълбите надолу, като Лука вървеше малко зад нея. Робин усещаше очите му като лазери в тила си, по краката си, по задника си.

След броени минути, които ѝ се сториха като цели десет, стигнаха до партера. Гипсовият Исус, почти в естествен ръст, гледаше тъжно надолу към убиеца и натрапницата, докато вървяха към вратата. Робин вече бе поставила ръка на дръжката, когато Лука се обади:

– Я почакай, Ванеса.

Робин се обърна с пулсираща на шията ѝ вена.

– Забрави да се разпишеш на излизане – припомни ѝ Лука и ѝ подаде писалка.

– О, наистина забравих – задъхано се изкиска Робин. – Нали ви казах, за пръв път съм тук.

Наведе се над книгата за посетители. Точно под нейния подпис, който бе поставила на влизане, беше този на Лука.

ЛуКа РИчи

В полето „Забележки“ беше написал:

Донесох му шоколадови бонбони за рождения ден в четвъртък. Моля, дайте му ги сутринта на 25 юли.

Робин надраска часа след подписа си и се насочи към вратата. Той я задържа отворена пред нея.

– Много благодаря – каза му тя задъхано и излезе нетърпеливо на чист въздух.

– Да те закарам донякъде? – предложи Лука, като спря на върха на стъпалата към улицата. – Колата ми е зад ъгъла. „Астън Мартин“ е.

– О, не, но много благодаря – отвърна Робин. – Имам среща с приятеля си.

– Бъди щастлива тогава – каза Лука Ричи. – Или ако не чак толкова, бъди жива и здрава, ха-ха.

– Благодаря – кимна Робин леко зашеметена. – О, приятно прекарване във Флорида!

Той вдигна ръка към нея и бързо се отдалечи, като си подсвиркваше. Замаяна от облекчение, Робин пое в обратната посока. Нужно ѝ бе да впрегне цялата си воля, за да не затича.

Щом стигна до площада, скри се зад люляковия храст и наблюдава входа на старческия дом в продължение на половин час. Чак като се увери, че Лука Ричи наистина си е тръгнал, хукна назад.

62

Скандалът, за който Робин се бе приготвила, бе един от най-лошите, които бе имала някога със Страйк. Гневът му, че бе отишла при Ричи Мръсника след изричното му предупреждение и инструкции да не помисля за това, не се смекчи след цял час разправия в офиса същата вечер. Стигна се дотам, че Робин си грабна чантата и напусна по средата на изречението на Страйк, като го остави да се взира в тресящата се стъклена врата и да му се иска да я бе счупила, та да ѝ я пише на сметката.

Нощният сън само много слабо уталожи яда на Страйк. Да, имаше основни различия между действията на Робин този път и онези, които бяха довели до уволнението ѝ преди три години: например не беше подплашила заподозрян, така че той да се скрие. Нито пък имаше индикации поне през първите двайсет и четири часа след посещението ѝ, че семейство Ричи или персоналът на старческия дом са заподозрели как Ванеса Джоунс не е тази, за която се представя. И най-вече (но този факт утежняваше, а не омаловажаваше нещата), сега Робин беше съдружник във фирмата, а не обикновен разследващ, нает от шефа. За пръв път Страйк бе изправен пред факта, че ако пътищата им се разделяха, щяха да последват правни и финансови усложнения, подобни на тези при развод.

Той не искаше да се разделя с Робин, но сега, като си даваше сметка колко трудно го бе направил, още повече се вбесяваше.

Атмосферата помежду им остана напрегната цели две седмици след посещението ѝ в „Сейнт Питър“, докато в първата сутрин на август Робин получи лаконично съобщение от Страйк да изостави поредния си опит да се сближи със секретарката на Хитреца и да се върне в офиса.

Когато влезе във вътрешния кабинет, тя завари Страйк седнал на партньорското бюро с разположени пред него материали от полицейското досие по случая „Бамбъро“. Той я погледна, отбеляза, че цветът на косата и очите ѝ си бяха нейните, после изрече отсечено:

– Клиентите по случая с Хитреца се обадиха току-що. Прик­лючват поръчката поради липса на резултати.

– О, не – изпъшка Робин и се отпусна на стола срещу него. – Съжалявам, положих всички усилия със секретарката на Хитреца...

– Ана и Ким искат да говорят с нас. Назначих конферентен разговор в четири часа.

– Те да не би...?

– Да искат да сложат точка ли? – без емоция в гласа каза Страйк. – Вероятно, да. Получили са покана от приятел за ваканция в Тоскана. Искат да разговаряме, преди да са заминали, защото на петнайсети още няма да са се върнали.

Настана дълго мълчание. Страйк като че нямаше какво друго да каже и продължи да оглежда разни пунктове от полицейското досие.

– Корморан – обади се Робин.

– Какво?

– Моля те, може ли да поговорим за „Сейнт Питър“?

– Аз казах всичко, което имах да кажа – отсече Страйк, взе показанията на Руби Елиът за двете жени, боричкащи се под дъжда, и се престори, че отново ги чете.

– Нямам предвид за моето отиване там. Вече казах...

– Каза, че няма да се доближаваш до Ричи...

– „Съгласих се“ да не доближавам до Ричи – изписа Робин във въздуха кавички, – също както ти се „съгласи“ пред Грегъри Талбът да не казваш на полицията откъде си получил филма. – Робин остро осъзнаваше близостта на Пат, която чаткаше по клавиатурата във външния офис, затова говореше тихо. – Не го направих като предизвикателство към теб. Само че трябваше да бъде предприето, а ти не можеше да го направиш. Ако не си забелязал, много по-ефикасно от теб мога да си променям външността.

– По този въпрос няма спор – отвърна Страйк, като хвърли настрани показанията на Руби Елиът и вместо това взе описанието на Тео, дадено от Глория. – Ядоса ме това, както много добре знаеш, че не ми каза какво се каниш да предприемеш...

– Ти нима ми звъниш на всеки три секунди и ми докладваш какво си намислил да направиш? Не възразяваш да проявявам инициатива в работата, когато те устройва...

– Лука Ричи е лежал в затвора, защото е поставял електроди на гениталиите на хора, Робин! – заяви Страйк, изоставил преструвките, че вниманието му е насочено към описанието на Тео.

– Колко пъти ще го повтаряме? Да не мислиш, че на мен ми стана драго, когато той влезе в стаята? Никога не бих припарила там, ако знаех, че ще се появи изненадващо! Но си остава фактът...

– ... не е факт...

– ... че ако не бях...

– ... теория е...

– Никаква проклета теория не е, Страйк, а реалност, ти просто си се заинатил.

Робин извади телефона си от задния джоб и отвори снимката, която бе направила при второто си влизане в старческия дом, траяло само две минути. Там, без никой да я види, бе щракнала изписаното на ръка от Лука Ричи в книгата за посетители.

– Дай ми анонимната бележка – нареди тя на Страйк и протегна ръка за смачкания син лист, който бяха получили от сестрите Бейлис при срещата им. – Ето, виж.

Постави ги едно до друго пред Страйк. За Робин сходствата бяха несъмнени: същата странна смесица от главни и малки букви, всичките ясно изписани и отделени, но със странни и ненужни завъртулки, напомнящи нелепото леко фъфлене на високия и опасен на вид мъж с кожа, подобна на частично обелен портокал.

– Не можеш да докажеш от снимка, че е същият почерк – изтъкна Страйк. Знаеше, че е несправедливо скептичен, но гневът му още не се бе стопил. – При анализа си експертите разчитат и на степента на натиск.

– Добре, хубаво – отсече Робин с корава ядна бучка в гърлото си.

Стана и излезе, като остави вратата леко открехната. През пролуката Страйк я чу да говори на Пат, след което затракаха чаши. Макар и нервиран, надяваше се, че тя все пак и на него ще направи чай.

Леко смръщен придърпа телефона на Робин и анонимната бележка към себе си и отново ги сравни. Тя беше права и той го бе знаел още когато му показа снимката при връщането си от „Сейнт Питър“, макар да не го призна гласно. Без да съобщава на Робин, бе изпратил снимка на анонимната бележка и на посланието на Лука Ричи в книгата за гости на своя позната, графолог от полицията. Жената бе изразила предпазливост относно бърз и категоричен извод без наличието на оригинали пред себе си, но отвърна, че е налице седемдесет до осемдесет процента сигурност, че двете неща са писани от един и същ човек.

– Почеркът остава ли си същият четиресет години по-късно? – попита я Страйк.

– Невинаги – отвърна анализаторката. – В типичния случай се очакват промени. Най-често почеркът на хората се влошава с възрастта вследствие на физически фактори. Настроението също може да влияе. Проучванията ми показват, че най-малко почеркът се мени при хора, които пишат рядко в сравнение с пишещите често и много. Някои се придържат към почерка, усвоен още в училище. В случая с тези два образеца има отличителни белези, задържали се още от младостта.

– Мога да кажа, че заниманията на този конкретен човек не изискват много писане – осведоми я Страйк.

По сведенията на Пищяла последният престой в затвора на Лука бе за заповед и надзираване на извършване на посегателство с нож. Жертвата бе прободена в тестисите. Оживял бе по чудо, но както се изрази Пищяла в разговора им преди две вечери, „сиромахът няма да може повече да има деца, а при всяко надървяне ще изпитва кански болки. Май не си струва много да се живее така. Ножът е минал точно през дясната топка, както чух. Естествено, заковали са го за нея...“.

– Няма нужда от чак такива подробности – отвърнал му бе Страйк.

Самият той току-що бе изпитал неприятно усещане в тестисите си, което се вдигна към гърдите.

Страйк бе позвънил на Пищяла по някакъв маловажен претекст просто за да провери дали до стария му приятел е стигнал слух, че Лука Ричи е загрижен от появата на жена детектив в старческия дом, където е настанен баща му. И тъй като Пищяла не спомена нищо, Страйк трябваше да заключи, че не се шушука за подобно събитие.

За него бе облекчение, но не чак такава изненада. След като се поуспокои, Страйк трябваше да признае пред себе си, че Робин наистина бе успяла да се измъкне успешно. Всичко, което знаеше за Лука Ричи, не оставяше у него съмнения, че бандитът не би я оставил да си иде невредима, ако я бе заподозрял, че разследва член на семейството. За типа хора, които контролираха най-тъмните си импулси чрез своята съвест, съобразяваха се с върховенството на закона, социалните норми и здравия разум, би било трудно да повярват как някой би могъл да е тъй глупав, че да нападне Робин в стая на старчески дом или да я изведе от сградата с нож, опрян в гърба ѝ. Не би го сторил посред бял ден – така биха казали. – Не би посмял да ѝ посегне пред толкова свидетели. Ала страховитата репутация на Лука почиваше на непоколебимостта му да упражнява насилие по най-нагъл начин, без значение къде се намира и кой го гледа. Действаше по презумпция за безнаказаност и имаше сериозно оправдание за това. Вярно, беше лежал в затвора, но бе имало несравнимо повече случаи, когато би трябвало да иде зад решетките за действията си, а той бе успявал да се отърве чрез заплашване на свидетели и всявайки ужас в околните.

Робин се върна във вътрешния кабинет с каменно лице, но все пак с две чаши чай. Затвори вратата с крак, после постави по-тъмния от двата чая пред Страйк.

– Благодаря – смотолеви той.

– Моля – отвърна тя сухо и погледна часовника си, преди да седне отново.

Разполагаха с двайсет минути преди конферентния разговор с Ана и Ким.

– Не можем да кажем на Ана, че според нас Лука Ричи е написал анонимните писма.

Робин само го погледна.

– Не можем да допуснем две приятни жени от средната класа да обикалят и да разправят на хората, че Ричи е заплашвал Марго и евентуално я е убил – поясни Страйк. – Ще поставим в опасност и тях, и самите нас.

– Не може ли поне да покажем образците на експерт?

– Направих го вече.

Страйк ѝ предаде мнението на жената.

– Но защо не каза...?

– Ами защото още бях ядосан, мамка му – отвърна Страйк и отпи от чая си. Беше точно какъвто го обичаше – силен, сладък и тъмен. – Робин, истината е, че ако отнесем в полицията снимката и бележката, независимо дали нещо ще излезе от това, или не, ще имаш нарисувана на гърба си гигантска мишена. Ричи ще започне да рови кой е снимал почерка му в книгата за посетители. Няма да му отнеме дълго да стигне до нас.

– Бил е на двайсет и две, когато Марго е изчезнала – каза тихо Робин. – Достатъчно възрастен и едър, че да похити жена. Имал е контакти, които да му помогнат да се отърве от тялото. Според Бети Фулър авторът на писмата е и убиецът и тя още се бои да каже кой е той. Това би могло да сочи и към бащата, и към сина.

– Съгласен съм с всичко това – отговори Страйк, – но е време да се съобразим с реалността. Нямаме ресурси да се изправим срещу организирана престъпност. Отиването ти в „Сейнт Питър“ бе достатъчно безразсъдно...

– Би ли ми обяснил защо е безразсъдно, когато аз го направих, а не беше безразсъдно, когато ти кроеше планове да го изпълниш?

Страйк за момент остана лишен от дар слово.

– Защото съм по-неопитна ли? – настоя Робин. – Защото мис­лиш, че бих изпаднала в паника и оплела конците? Че не съм достатъчно съобразителна?

– Не си мисля никое от тези неща – отвърна Страйк, макар да не му бе лесно да го признае.

– Ами тогава...

– Защото моите шансове да оцелея, ако Лука Ричи ме погне с бейзболна бухалка, са по-добри от твоите, ясно?

– Но Лука не погва хората с бейзболни бухалки – логично оспори твърдението му Робин. – Той ги напада с ножове, електроди, киселина, а не виждам как би могъл да си по-издръжлив на тези неща от мен. Истината е, че ти си готов да поемаш рискове, които не позволяваш на мен. Не знам дали се дължи на липса на доверие у мен, на рицарско отношение или на някаква смесица от двете...

– Чуй...

– Не, ти ме чуй – не се даде Робин. – Ако теб те бяха разпознали там, цялата агенция щеше да плаща цената. Изчетох много за Ричи, не съм глупачка. Когато си нацели някого, погва също така семейството, съдружниците му, дори домашните любимци. Независимо дали ти харесва, или не, за мен е по-лесно, отколкото за теб да проникна на някои места. Нямам толкова отличителна външност, по-лесно мога да се преобразя, а и хората са по-доверчиви към жени, отколкото към мъже, особено в близост до малки деца и стари хора. Нямаше да знаем нищо от това, ако не бях вляз­ла в „Сейнт Питър“...

– И по-добре за нас да не го знаехме – тросна се Страйк. – Пищяла ми го каза още преди месеци. „Ако Мръсника е отговорът, спри да задаваш въпроса.“ Това важи със същата сила и за Лука.

– Не го мислиш, знам – отсече Робин. – Ти никога не би избрал да останеш в неведение.

Тя беше права, но Страйк не искаше да го признае. Всъщност едно от нещата, подклаждали гнева му през тези две седмици, беше пълната липса на логика в позицията му. След като си струваше да се получи информация за семейство Ричи, значи, трябваше да предприемат стъпката, а както Робин изтъкна, тя беше най-подходящият човек да го изпълни. Той искаше тя да е открита и директна с него, но съзнаваше, че собствената му неизяснена позиция относно поемането на рискове от нейна страна я бе принудила да не изложи честно намеренията си. Дългият белег на ръката ѝ му действаше като обвинение всеки път, щом го погледнеше, та макар и грешката, довела до нападението, да бе изцяло нейна. Той знаеше много за миналото ѝ; отношенията им вече бяха станали твърде лични, не искаше отново да я посещава в болница. Изпитваше тъкмо онова дразнещо усещане за отговорност, което го тласкаше да остане необвързан, но без удоволствията за компенсация. Нищо от това не бе нейна вина, но му бяха трябвали цели две седмици, за да погледне ясно фактите.

– Добре – промърмори той накрая, – не бих избрал да остана в неведение. – И с върховно усилие се накара да изрече: – Ти се справи дяволски добре.

– Благодаря ти – отвърна Робин колкото стъписана, толкова и удовлетворена.

– Но моля те, можем ли да се споразумеем за в бъдеще да обсъждаме тези неща?

– Ако те бях попитала...

– Да, може би щях да кажа „не“ и щях да сбъркам, но ще го имам предвид за в бъдеще, става ли? Както не спираш да ми напомняш, партньори сме, тъй че ще бъда благодарен...

– Добре – отвърна Робин. – Да. Ще го обсъждаме. Съжалявам, че не го направих.

В този момент Пат почука на вратата и я открехна на няколко сантиметра.

– Госпожа Фипс и госпожа Съливан ви очакват на линия.

– Свържи ни, ако обичаш – поръча Страйк.

С чувството, че присъства на съобщаването на лоша новина от медицинско естество, Робин остави Страйк да води разговора с Ана и Ким. Той систематично запозна двойката с всяко интервю, което агенцията бе провела през последните единайсет месеца и половина, разправи им тайните, които бяха изровили с Робин, сподели предварителните изводи, които бяха направили.

Разкри как Айрийн Хиксън е имала кратка връзка с бившия приятел на Марго и как двамата са лъгали във връзка с това, обясни как Сачуел може да е бил разтревожен, че Марго ще уведоми властите за начина, по който е умряла сестра му; че Уилма, чистачката, никога не е стъпвала в Брум Хаус и че историята как Рой се е разхождал из градината като нищо е изцяло невярна; че заплашителните писма реално са съществували, но (с поглед към Робин) не са успели да идентифицират автора им; че Джоузеф Бренър се е оказал още по-противна личност, отколкото околните са подозирали, но че нищо не го свързва с изчезването на Марго; че Глория Конти, последният човек, видял Марго жива, живее във Франция и не желае да разговаря с тях; че Стив Даутуейт, подоз­рителният пациент на Марго, е изчезнал без следа. Накрая им каза как вярват, че са идентифицирали вана, движещ се с бърза скорост откъм „Клъркънуел Грийн“ във вечерта на изчезването на Марго, и са уверени, че не е бил този на Денис Крийд.

Единственият звук, нарушаващ тишината, когато Страйк спря да говори, бе лекото жужене от високоговорителя на бюрото му, което доказваше, че линията не е прекъсната. Докато чакаше Ана да заговори, Робин внезапно осъзна, че очите ѝ са пълни със сълзи. Толкова много бе искала да разбере какво се е случило с Марго Бамбъро.

– Е... ние знаехме, че ще е трудно – продума най-сетне Ана, – ако не и невъзможно.

Робин отгатна, че Ана също плаче. Почувства се ужасно зле.

– Съжалявам – заяви официално Страйк. – Искрено съжалявам, че нямам по-добри новини за вас. Но Даутуейт си остава от голям интерес и...

– Не.

Робин разпозна категоричния тон на Ким в това отрицание.

– Не, съжалявам – каза психоложката. – Разбрахме се за една година.

– Остават още две седмици от нея – припомни Страйк – и ако...

– Имате ли причини да вярвате, че ще откриете Стив Даутуейт през следващите две седмици?

Кървясалите очи на Страйк срещнаха насълзените на Робин.

– Не – призна той.

– Както съобщих в имейла си, каним се да заминем на почивка – каза Ким. – При положение че тялото на Марго не е действително открито, винаги ще е налице друг ъгъл, който може да изпробвате, още някой човек, който би могъл да знае нещо, а както заявих в самото начало, не разполагаме с толкова пари, честно казано, и с психическа издръжливост, та да проточим това до безкрайност. Според мен е по-добре... по-чисто... да приемем, че сте дали най-доброто от себе си, и да ви благодарим, че се нагърбихте с нещо, за което очевидно сте хвърлили много труд. Струваше си да се предприеме този опит все пак, защото Ана и Рой са в по-добри отношения, отколкото от години насам, благодарение на вашето посещение. Той ще се радва да научи как чистачката е признала, че не е бил в състояние да се разхожда в онзи ден.

– Е, това е добре – каза Страйк. – Съжалявам само...

– Аз очаквах, че ще е почти невъзможно – обади се Ана с треперещ глас. – Поне ще знам, че съм опитала.

След като Ана затвори, в стаята се възцари мълчание. Накрая Страйк каза:

– Трябва да се изпикая.

И излезе от стаята.

Робин също се изправи и започна да събира фотокопираните страници от полицейското досие. Не можеше да повярва, че всичко е приключило. Строи документите в спретната купчинка, седна и ги запрелиства още веднъж, като знаеше, че се надява да зърне нещо – каквото и да е, – останало недогледано.

Из показанията на Глория Конти пред Лоусън:

Тя беше ниска, тъмна, набита жена, приличаше на циганка. Видя ми се в тийнейджърска възраст. Влезе сама и се оплака, че изпитва силни болки. Каза, че името ѝ е Тео. Не разбрах фамилията ѝ и не я помолих да я повтори, защото реших, че има нужда от спешно внимание. Притискаше корема си. Заръчах ѝ да почака и попитах доктор Бренър дали ще я приеме, защото доктор Бамбъро още беше с пациенти.

Из показанията на Руби Елиът пред Талбът:

Видях две жени до телефонна кабина, които май се боричкаха. Високата с шлифера се беше навела към ниската с полиетиленова качулка против дъжд. Приличаха на жени, но не им видях лицата. Като че едната се опитваше да накара другата да върви по-бързо.

Из показанията на Джанис Бийти пред Лоусън:

С господин Даутуейт вече си приказвахме след нападението над него в жилищната сграда, но не бих го нарекла приятел. Сподели колко бил разстроен, че приятелката му се е самоубила. Каза, че страдал от главоболие. Помислих, че е от напрежението. Знам, че е израснал в приемни семейс­тва, но никога не ми е казвал имената на някоя от приемните си майки. Никога не ми е говорил за доктор Бамбъро, освен за да спомене, че я е посетил заради главоболието си. Не ми каза, че се кани да напусне Пърсивал Хаус. Не знам къде е отишъл.

Из вторите показания на Айрийн Хиксън пред Лоусън:

Приложената касова бележка доказва, че във въпросния следобед бях на Оксфорд Стрийт. Силно се разкайвам, че не бях откровена за местонахождението си, но се срамувах, че излъгах, за да си издействам свободен следобед.

Под показанията имаше фотокопие на касовата бележка на Айрийн: „Маркс енд Спенсър“, три артикула на обща цена 4,73 лири.

Из показанията на Джоузеф Бренър пред Талбът:

Тръгнах си от медицинската служба в обичайния час, защото бях обещал на сестра ми да си бъда у дома за вечеря. Доктор Бамбъро любезно се съгласи да приеме дошъл по спешност пациент, тъй като по-късно имаше среща с приятелка в района. Нямам представа дали доктор Бамбъро е имала лични неприятности. Отношенията ни бяха чисто професионални. Не познавам никого, който би искал да ѝ причини зло. Спомням си, че един от пациентите ѝ беше изпратил за нея малка кутия шоколадови бонбони, но не мога да твърдя със сигурност, че бяха от Стив Даутуейт. Не поз­навам господин Даутуейт. Доктор Бамбъро изглеждаше недоволна, когато Дороти ѝ даде шоколадовите бонбони, и накара Глория, рецепционистката, да ги хвърли право в кош­чето за смет, макар че по-късно ги извади от там. Много обичаше сладко.

Страйк влезе в кабинета и постави банкнота от пет лири на бюрото пред Робин.

– За какво е това?

– Имахме облог дали ще удължат едногодишния срок, ако сме открили съществени следи – припомни той. – Аз казах, че ще го направят, а ти, че няма.

– Не искам да взема парите – отвърна Робин и остави петачката където си беше. – Има още две седмици.

– Но те току-що...

– Платили са до края на месеца. Аз няма да спра.

– Не бях ли достатъчно ясен преди малко? – намръщи се Страйк. – Не се занимаваме повече с Ричи.

– Да, знам – отвърна Робин и отново погледна часовника си. – След час трябва да сменя Анди. Най-добре да тръгвам.

След като Робин излезе, Страйк върна фотокопираните документи в кашоните от полицейското досие, които още седяха под бюрото, после излезе в офиса отпред при Пат, захапала електронна цигара между зъбите си.

– Изгубихме двама клиенти – съобщи ѝ той. – Кой е следващият в списъка с чакащи?

– Онзи футболист – отвърна Пат и отвори на монитора си файл, за да покаже на Страйк известно име. – Ако искаш да заместиш и двамата, чака още онази изискана дама с чихуахуато.

Страйк се поколеба.

– Засега ще поемем само футболиста. Би ли позвънила на сек­ретаря му да кажеш, че съм свободен утре по всяко време, за да получа подробностите?

– Събота е – припомни Пат.

– Знам – вдигна рамене Страйк. – Аз работя в уикендите, а се съмнявам, че той би искал някой да го забележи, че влиза тук. Предай, че не възразявам да отида у тях.

Той се върна във вътрешния кабинет и отвори прозореца, за да пусне вътре следобедния въздух, натежал от изгорели газове, и типичната лондонска миризма на топли тухли и сажди, днес примесена с лъх на листа, дървета и трева. Беше изкушен да запали цигара, но се въздържа от уважение към Пат, тъй като я бе помолил да не пуши в офиса. Напоследък почти всички клиенти бяха непушачи и той се опасяваше, че офис, вонящ на пълен пепелник, би създал лошо впечатление. Наведе се над перваза и се загледа в минувачите по Денмарк Стрийт, отправили се да напазаруват или да пийнат, като с половин ухо слушаше разговора на Пат със секретаря на футболиста от Висшата лига, но най-вече мислеше за Марго Бамбъро.

През цялото време бе знаел, че съществува много слаб шанс да се открие какво се е случило с нея, но къде бяха изчезнали петдесет седмици? Припомни си всичкото време, прекарано при Джоун в Корнуол, поредицата от други клиенти и се запита дали биха разгадали мистерията с Марго Бамбъро, ако на пътя им не се бяха изправяли тези пречки. Но колкото и изкушаващо да беше да хвърли вината върху разсейващите събития, вярваше, че изходът щеше да е същият. Може би Лука Ричи бе отговорът, който никога не биха могли да признаят. Правдоподобен отговор в много отношения: професионално убийство, извършено по някакви неизвестни мотиви на подземния свят, тъй като Марго твърде много се бе доближила до тайна или се бе набъркала в гангстерските дела. Остави момичето ми на мира... Тя бе точно типът жена, която би давала съвети на стриптийзьорка, проститутка, порноактриса или наркоманка да избере друг начин на живот, да свидетелства срещу мъже, упражнили ѝ тормоз...

– Утре в единайсет – изграчи Пат зад гърба на Страйк. – У тях. Оставила съм ти адреса на бюрото.

– Много ти благодаря – обърна се той към нея и видя, че вече си бе сложила сакото.

Беше пет часът. Тя леко се изненада да чуе благодарност от устата му, но откакто Робин му се бе развикала, че е груб към Пат, Страйк съзнателно се опитваше да бъде по-любезен със сек­ретарката. За момент тя се поколеба, махна електронната цигара, захапана между пожълтелите ѝ зъби, и заяви:

– Робин ми каза какво е направил Морис. Какво ѝ е изпратил.

– Да – промърмори Страйк. – Долен негодник.

– Така е. – Тя се взираше в него, сякаш открила неочаквани неща. – Ужасна постъпка. А винаги ми е напомнял за младия Мел Гибсън – изтърси изненадващо.

– Нима? – учуди се Страйк.

– Странно нещо е външността, кара те да допускаш разни неща за човека.

– Не е лъжа – кимна Страйк.

– Ето, ти например страшно приличаш на първия ми съпруг – каза му Пат.

– Стига бе – ахна, стъписан, Страйк.

– Ами да... Е, аз ще тръгвам. Приятен уикенд.

– И на теб – отвърна Страйк.

Той изчака, докато стъпките ѝ заглъхнаха по металното стълбище, преди да извади цигарите си, да запали една и да се върне във вътрешния офис, където прозорецът още беше отворен. Тук извади стар пепелник от едно чекмедже на бюрото, както и старата тетрадка на Талбът с кожена подвързия от кантонерката, след което се настани на стола си, за да я прелисти още веднъж, и спря на последната страница.

Страйк никога не бе отделял на финалните драсканици на Талбът повече от бегъл поглед, отчасти защото търпението му се бе изчерпвало към края и отчасти защото там бележките бяха най-налудничави и неразгадаеми. Ала днес имаше меланхолична причина да се спре на последната страница от записките на Талбът, защото той самият бе стигнал до финала на случая. И тъй, разгледа рисунката на демона, направена от Талбът вероятно точно преди да пристигне линейката и да го откара: духът на Марго Бамбъро се бе завърнал от някакво астрално ниво, за да го преследва под формата на Бабалон, Майката на безсрамието.

Вече не бе притиснат от необходимостта да разбира. Страйк освободи от фокус съзнанието си, както би дал отмора на очите си, та по-добре да забележат триизмерните образи в на пръв поглед плосък модел. Погледът му се плъзгаше по фразите и откъслечните думи, които Талбът бе запомнил донякъде от писанията на Кроули и картите таро „Тот“. Докато разглеждаше рисунката на едрогърдата демонка, върху чийто корем покаялият се Талбът бе изрисувал християнски кръст, спомни си думите на Робин преди месеци при посещението им на Хамптън Корт Палас за притегателната сила на митовете и символите и идеята за колективно съзнание, където се задържаха архетипите. Този демон и откъслечните фрази, които бяха изглеждали важни за Талбът в психотичното му състояние, бяха изникнали от собственото подсъзнание на полицая: твърде лесно и опростенческо би било да се винят Кроули и Леви за онова, което съзнанието на Талбът бе решило да запази. И ето това бе генерирало то в последен спазъм на лудост, в последен опит за разрешаване на загадката. Седем воала, седем глави, седем потока. Похот и странни опиати. Седмица около шията ѝ. Отровеният мрак на ЧЕРНАТА ЛУНА. Кръв и грях. Тя язди змиелъв.

Страйк приближи лампата към страницата, та да може по-добре да разгледа рисунката. Дали бе самозаблуда, или някои от тези налудничави драсканици показваха, че Талбът е забелязал същите странни съвпадения като самия Страйк след разговора със сестрите Бейлис? Докато очите му се местеха от един към друг мистичен фрагмент, на Страйк му се стори, че вижда не просто покаял се вярващ, който се опитва да изкупи прибягването си до магьосничество, а последно отчаяно усилие на един добър детектив, опитващ се да извлече следи от хаоса, смисъл от лудостта.

63

През следващите две седмици Робин забеляза, че „Астрология 14“ от Стивън Шмит, книгата, която бе купила на втора ръка и оставила в офиса, постоянно менеше позицията си. Една сутрин беше върху кантонерката, където тя я беше сложила, после се озова на бюрото откъм половината на Страйк, а на следващата вечер лежеше до чайника. Също така периодически се появяваха документи от досието на Марго Бамбъро и после пак изчезваха, а подвързаната с кожа тетрадка на Бил Талбът вече въобще я нямаше в кантонерката и Робин подозираше, че е отнесена горе, в мансардата на Страйк.

Агенцията отново бе много натоварена. Новият клиент, футболист от Висшата лига, бе потопил два милиона лири в уж перспективен нощен клуб, който така и не се беше материализирал. Партньорът му в начинанието беше изчезнал заедно с парите. Футболистът, на който Баркли бе отредил неласкателния прякор Ахмака, се боеше от изобличение в медиите също толкова, колкото и че няма вече да види парите си.

Междувременно приятелят на Госпожица Джоунс продължаваше да води отчайващо безукорен живот, но тя на драго сърце бе готова да плаща таксите на агенцията, стига Страйк да изтърпяваше телефонни разговори с нея два пъти седмично. Бяха уж предназначени да я въвеждат в курса на разследването, но в действителност по време на тях тя споделяше с детектива всичките си проблеми и дебело намекваше, че покана за вечеря би била приета с радост.

В допълнение към тези клиенти и прескочил мнозина в списъка на чакащите налице беше Шефа на Хитреца, когото бордът бе принудил да се пенсионира преждевременно. Една сутрин влезе в офиса на Денмарк Стрийт и потърси Баркли, тъй като той бе оставил на Елинор Дийн детайли за контакт. За изненада на Страйк преждевременното пенсиониране съвсем не бе потопило ШХ в отчаяние, а му бе донесло освобождение.

– Ако щете, вярвайте, сериозно мислех за самоубийство преди няколко месеца – сподели той със Страйк. – Но вече се измъкнах изпод натиска на онзи негодник. Разказах на съпругата си за Елинор...

– Нима го направихте? – смая се Страйк.

– Да, и тя прояви голямо разбиране – отвърна ШХ. – При предишния ми брак бившата ми жена се грижеше за моите... ъъ... пот­ребности, но тъй като се разделихме... Така или иначе, с Порша го обсъдихме откровено и тя не възразява уговорката ми с Елинор да продължи, стига да не бъде намесена изневяра.

Страйк скри изражението си зад чашата с чай. Разбираше отлично как Порша с нейния двусантиметров маникюр, редовно поддържаната ѝ от професионалист прическа, почивките ѝ три пъти годишно, черната ѝ карта „Американ Експрес“ и къщата ѝ с шест спални и плувен басейн в Западен Бромптън би предпочела някой друг да сменя памперсите на ШХ.

– Сега искам единствено онзи коварен тип да си получи заслуженото – заяви ШХ, при когото доволната усмивка бе изместена от суров и гневен поглед. – Готов съм да платя колкото е нужно.

Така че агенцията възобнови наблюдението над Хитреца и сек­ретарката му.

Нагърбването с три поглъщащи време случая означаваше, че комуникацията между съдружниците се осъществяваше по телефона през остатъка от месеца. Пътищата им най-сетне се пресякоха, когато един четвъртък следобед в края на август Страйк влезе в офиса тъкмо когато Робин се канеше да си тръгне от там.

Пат слушаше радио и се занимаваше с плащане на сметки и при появата на Страйк предложи да го изключи, но неговото внимание бе привлечено от синята, прилепнала по тялото рокля на Робин.

– Не, остави го, музиката е приятна – отвърна той.

– Корморан, може ли да разменим набързо няколко думи, преди да тръгна – обърна се към него Робин и му направи знак да влезе във вътрешния кабинет.

– ... и следващата песен в нашия Топ сто от седемдесетте години е старият, но много обичан сингъл на групата „Мидъл ъв дъ Роуд“: „Чърпи-чърпи, чийп-чийп“...

– Къде ще ходиш? – попита Страйк, като затвори междинната врата.

Бе прекарал на крак по-голямата част от предишната нощ да наблюдава как Хитреца се налива и надрусва в нощен клуб, а днес бе шофирал между няколкото адреса, използвани от съдружника на Ахмака през последните две години. Небръснат и с болки в цялото тяло, той изпъшка с облекчение, когато се отпусна на стола си.

– Във „Винтри“. Това е винен бар в Сити – поясни Робин. – Джема ще е там по-късно, Анди я чул да се уговаря. Силно се надявам да е с приятелки. Ще се опитам някак да се инфилтрирам в групата.

Джема беше секретарката на Хитреца. През затворената врата чуваха веселите звуци на песента с нейния нелеп текст: Къде отиде майка ти?

– Още работиш по случая „Бамбъро“, нали? – попита Робин.

– Просто преглеждах някои неща – призна Страйк.

– И?

– И нищо. Същински лабиринт е. Тъкмо си мисля, че стигам до нещо, а като завия зад ъгъл, отново се озовавам в задънена улица. Или пък отново съм там, откъдето съм тръгнал. А ти защо изглеж­даш толкова доволна?

– Просто се радвам, че не си се отказал – отвърна Робин.

– Няма да говориш така, когато ме подкарат към същата лудница, в която е лежал Бил Талбът. Вече да не чуя за зодии... И къде, по дяволите, е Даутуейт? Какво му се е случило?

– Мислиш, че...?

– Мисля, че е адски подозрителен. От самото начало съм на това мнение. Алибито му никакво го няма. После си променя името. И ето че, както ти откри, друга млада жена от обкръжението му умира – удавилата се екскурзоводка. А той отново изчезва. Ако можех само да разговарям с Даутуейт – забарабани Страйк по бюрото, – бих се отказал от случая.

– Наистина ли? – повдигна вежди Робин.

Той я погледна, после се смръщи и отклони поглед. Тя изглеж­даше особено секси в тази синя рокля, която не бе виждал преди.

– Да, ако можех да поговоря с него, бих мирясал.

Снощи чух мама да пее песен...

– И може би с Глория Конти – добави Страйк.

Сутринта се събудих и мама я нямаше...

– И с Крийд. Много ми се ще да поприказвам с Денис Крийд.

Робин усети лек прилив на вълнение. По-рано беше получила имейл, че до края на деня може да очаква решението дали би могло да се проведе повторно интервю с Крийд.

– Ще тръгвам – каза тя. – Джема ще е там в шест часа. Много мило от твоя страна – добави, като постави ръка върху бравата, – че позволи на Пат да остави радиото да свири.

Страйк повдигна рамене.

– Опитвам се да съм дружелюбен.

Докато Робин обличаше сакото си във външния офис, Пат отбеляза:

– Този цвят много ти отива.

– Благодаря. Стара рокля е. Цяло чудо е, че още ми става, при всичкия шоколад, дето ям напоследък.

– Той дали би искал чаша чай, как мислиш?

– Със сигурност – отвърна Робин, изненадана.

Очевидно не само Страйк полагаше усилия да бъде дружелюбен.

– О, тази много я обичах – възкликна Пат, когато прозвуча „Пусни ми фънки музика“.

Робин заслиза надолу по стълбите, сподиряна от припяването на Пат с нейния дрезгав баритон:

Някога бях фънки певец

в рокендрол група...

След двайсет минути Робин стигна до „Винтри“, близо до метростанция „Канън Стрийт“ в сърцето на финансовия район. Оказа се точно типът заведение, каквито бившият ѝ съпруг най-много харесваше. С модерния си конвенционален стил, който включваше плавно съчетание на стоманени греди, големи прозорци и дървени подове, създаваше усещането за офис с отворен план въпреки дългия бар с тапицирани столчета. Тук-там имаше закачливи акценти като два плюшени заека върху широк перваз, държащи пушки и с ловни каскети на главите, но общо взето, клиентелата, състояща се предимно от мъже в костюми, беше приютена в кротка и белязана с вкус бежова атмосфера. Посетителите, току-що приключили работния си ден, стояха на групички, пийваха, смееха се заедно, четяха вестници или нещо на телефоните си, оглеждаха малкото присъстващи жени. На Робин ѝ се струваше, че излъчват не просто увереност, а самодоволство. Получи няколко одобрителни погледа, докато си пробиваше път към бара през борсови брокери, банкери и търговци.

След като внимателно огледа откритото пространство, Робин прецени, че Джема още не е пристигнала, така че седна на едно от столчетата пред бара, поръча си тоник и се престори, че чете новините от деня на телефона си, за да избегне откритото зяпане на двама млади мъже вдясно от нея, единият от които явно бе твърдо решен да накара Робин да го погледне, та макар и само за да види кой се хили така нагло и шумно. Вляво от нея двама по-възрастни обсъждаха референдума за независимост на Шотландия.

– Анкетите са колебливи – каза единият. – Дано Камерън знае какво върши.

– Направо ще са луди, ако направят това. Луди.

– Лудостта отваря възможности, за малцина поне – отбеляза първият. – Помня как, като бях в Хонконг... О, ето, нашата маса се освободи...

Двамата се отправиха за вечерята си. Робин отново се огледа, като внимателно избягваше погледа на младежа с нахалния смях, и зърна в далечния край на бара алено петно. Джема беше пристигнала и стоеше сама, като се опитваше да улови погледа на бармана. Робин стана от столчето си и отнесе питието си при Джема, чиято дълга тъмна коса се спускаше на цигански къдрици до средата на гърба ѝ.

– Здравей... Линда, нали?

– Какво? – попита стресната Джема. – Не, съжалявам.

– О – промърмори Робин и изобрази съкрушена физиономия. – Може да съм объркала бара. Той част от верига ли е, има ли други заведения?

– Нямам представа, съжалявам – каза Джема и вдигна ръка, за да привлече вниманието на бармана.

– Тя каза, че ще е с червена рокля – промълви Робин и огледа морето от костюми.

Джема погледна към Робин с пробуден интерес.

– Среща с непозната?

– Де да беше така – извъртя очи нагоре Робин. – Не, приятелка на приятелка, според която може да се отвори вакантно място в „Уинфри и Хюз“. Жената обеща да се срещне с мен тук за по питие.

– „Уинфри и Хюз“ ли? Аз работя там.

– Шегувате се! – възкликна с лек смях Робин. – Хей, да не би всъщност да сте Линда, а да не искате да си признаете, защото не сте ме харесали?

– Не – усмихна се жената, – аз съм Джема.

– О... Имате среща с някого ли?

– Да – кимна Джема.

– Имате ли нещо против да поседя при вас, докато компанията ви пристигне? На предишното място ме притесняваха с похотливи погледи.

– На мен ли го казвате – въздъхна Джема, когато Робин се нас­тани на столчето до нея.

Барманът доближи до сивокос мъж с костюм на тънко райе, който току-що беше пристигнал.

– Ехей – подвикна Робин и половин дузина бизнесмени, както и самият барман, извърнаха глави към нея. – Тя първа беше тук – и посочи към Джема, която отново се разсмя.

– Не си поплювате, а?

– Да си плах не върши работа, нали? – подхвърли Робин и отпи от тоника си. Леко наблягаше на йоркшърския си акцент, както правеше често, когато изобразяваше по-дръзка и по-самоуверена от себе си жена. – Не поемеш ли юздите в ръцете си, всички си мислят, че могат да те тъпчат.

– Много сте права – въздъхна Джема.

– В „Уинфри и Хюз“ не са такива, нали? Не е пълно с разни натрапници?

– Ами...

В този момент барманът дойде да вземе поръчката на Джема. Когато секретарката получи своята голяма чаша червено вино, отпи от него и каза:

– Не е зле, зависи на каква позиция си. Аз съм секретарка на една от големите клечки. Работата е интересна.

– А той симпатяга ли е? – небрежно попита Робин.

Джема пийна още няколко глътки вино, преди да отговори:

– Става. Но знае ли човек? Аз харесвам службата и компанията. Имам чудесна заплата и куп приятели там... О, по дяволите...

Чантата ѝ се беше изплъзнала от столчето на земята. Джема се наведе да я вдигне и Робин, чиито очи обходиха кремаво-сиво-бежовата тълпа пред нея, внезапно зърна Сол Морис.

Тъкмо беше влязъл в бара, облечен в костюм, с разкопчана на врата риза и забележително самодоволна усмивка. Огледа се, бързо нацели Джема и Робин заради ярките цветове на роклите им и замръзна. Секунда или две с Робин се гледаха, след което Морис рязко се извърна и напусна бара.

Джема се изправи и се намести на столчето, като постави чантата си в скута. Мобилния телефон, който бе оставила на плота на бара, светна.

– Анди? – мигом отговори Джема. – Да... не, тук съм вече.

Настана дълго мълчание. Робин успяваше да чуе гласа на Морис. Използваше същия подмилкващ тон, с който се бе опитвал да вкара нея в леглото, със същите плоски шеги и тъпи въпроси „Да не те притесних?“.

– Добре – каза Джема и изражението ѝ стана сурово. – Добре. Сега ще изтрия номера ти от телефона си и бих искала... О, я просто върви по дяволите!

Тя затвори, беше зачервена и с разтреперани устни.

– Защо, да му се не види – промърмори, – държат да бъдат уверявани, че са свестни, след като са се държали напълно отвратително?

– И аз често съм се чудила – отвърна с йоркшърския си акцент Робин. – Гадже ли?

– Да – отвърна разстроената Джема. – В продължение на шест месеца. После една вечер ми върза тенекия и зачезна без никакво обяснение. После пак се появи, идва, когато го довее вятърът. – Тя отпи нова голяма глътка вино. – Вчера му пратих съобщение, че настоявам да се видим, за да получа обяснение...

– На голям безобразник ми прилича – отсъди Робин, а сърцето ѝ препускаше в очакване жената да си излее душата. – Хей – подвикна тя на бармана, – може ли още две чаши вино и менюто, моля?

Оттам нататък да разприказва Джема на интимни теми се оказа фасулска работа за Робин. Секретарката вече беше обърнала три големи чаши вино, а новата ѝ приятелка от Йоркшър бе тъй забавна, отзивчива и проявяваща разбиране, че след порцията пиле с полента и още една бутилка вино („Защо не, по дяволите?“), тя мина плавно от безобразията на Анди към неуместните и нежелани опипвания от страна на шефа ѝ, които я бяха довели на ръба да напусне.

– Не можеш ли да се оплачеш в „Човешки ресурси“? – попита Робин.

– Той каза, че никой няма да ми повярва заради случилото се, като бяхме на курс миналата година... макар че... Да ти кажа право, самата аз не знам какво наистина се случи. – Отклони поглед от Робин и измънка смутено: – Вярно, правихме секс... но дотолкова не бях на себе си... бях пияна... Не че беше точно изнасилване... не казвам това...

– Беше ли в състояние да изразиш съгласие? – попита Робин, изоставила шеговития тон.

Тя самата беше изпила само половин чаша вино.

– Ами не... но... не, не бих се подложила на това – поклати глава Джема, цялата зачервена и готова да се разплаче. – Не бих могла да мина през полицията и всичко останало. Господи, не... Той е голям шеф, може да си позволи мастити адвокати... а ако не спечеля, как ще мога да си намеря друга работа в Сити?... След съдебно дело и разнищване в пресата... Тъй или иначе, вече е твърде късно... Видяха ме хора... да излизам от стаята му. Престорих се, че всичко е наред. Принудена бях, умирах от срам... оттогава клюката върви с пълна сила. И двамата отрекохме, че е имало нещо, как би изглеждало, ако сега аз... Анди ми каза, че не бива да повдигам въпроса пред някого – каза Джема и наля последното вино в чашата си.

– Така ли ти каза?

– Да... Разправих му за това първия път, като правихме секс... За пръв път лягах с някого след... онова... и той каза: „Най-добре да си мълчиш, само ще си спечелиш куп неприятности, а оня вероятно ще се измъкне сух от водата“. Анди е работил в полицията преди, знае ги тези неща.

Ти си абсолютна гадина, Морис.

– Не, ако ще го издавам за нещо – изрече Джема замаяно, – то ще е за търговията с вътрешна информация... О, да... Това никой не го знае освен мен...

Един час по-късно Робин и Джема излязоха на притъмняващата улица и Робин почти крепеше Джема изправена, защото тя проявяваше тенденция да се свлича надолу, като останеше без опора. След десетминутно чакане Робин успя да спре такси и натовари в него много пияната Джема.

– Хайде да излезем в събота! – извика Джема на Робин, като се опита да я спре да затвори вратата.

– Чудесна идея! – възкликна Робин, която бе дала на секретарката фалшив телефонен номер. – Обади ми се!

– Да, непременно... много благодаря за вечерята!

– Няма проблем – отвърна Робин, като най-сетне успя да затръшне вратата на Джема, а тя ѝ махаше, докато таксито не зави зад ъгъла.

Робин се обърна и закрачи бързо назад покрай „Винтри“. Млад мъж в костюм ѝ подсвирна закачливо.

– Я чупката – сряза го Робин и извади телефона си, за да се обади на Страйк.

За своя изненада видя, че има седем неотговорени повиквания от него. Също така беше получила имейл с тема „Крийд“.

– О, боже мой – изрече на глас Робин.

Забърза, за да се отдалечи от групите мъже в костюми, все още изпълващи улиците, за да остане сама и да е в състояние да се съсредоточи. Накрая се скри в тъмния вход на административна сграда от сив камък и отвори имейла. Прочете го три пъти, за да е абсолютно сигурна, че очите не я лъжат, и се обади на Страйк.

– Ето те! – каза той, като вдигна още на първото позвъняване. – Познай какво.

– Какво?

– Открих Даутуейт!

– Какво направи?! – ахна Робин, с което привлече вниманието на трезвен на вид служител от Сити, който мина покрай нея, стис­нал в ръка сгънат чадър. – Но как?

– С имена – отвърна Страйк, който звучеше въодушевен. – И покрай това, че Пат слушаше музика от седемдесетте.

– Не разбирам...

– Първия път се е нарекъл Джакс, нали? Тери Джакс е бил много нашумял с песента си „Сезони под слънцето“ от седемдесет и четвърта година. Пуснаха я днес следобед. Знаем, че Даутуейт се е ласкаел, че го бива като певец, та си помислих, че сигурно оттам му е дошла идеята за Джакс...

Робин чуваше как Страйк крачи из стаята. Вероятно бе също тъй развълнуван като нея.

– И тъй, върнах се към книгата на Оукдън. Той пише, че „Серенадата на Лонгфелоу“, изпълнявана от Даутуейт, е била голям хит сред дамите. Издирих я. Това е песен на Нийл Даймънд. И тогава започнах да търся в Гугъл Стив Даймънд... Ще ти пратя снимка – каза Страйк. – Момент.

Робин свали телефона от ухото си и зачака. След секунди съобщението пристигна и тя отвори прикачената снимка.

Потен и с червено лице оплешивяващ мъж на над шейсет години пееше пред микрофон. Носеше тюркоазена тениска, опъната над доста обемисто шкембе. Все така на шията му висеше дебела верижка, но единствената друга прилика със снимката на нахакания млад мъж с остра щръкнала коса бяха очите – също тъй тъмни и блестящи като преди.

– Той е – потвърди Робин.

– Тази снимка е от уебсайт на пъб в Скегнес – поясни Страйк. – Той е все така кралят на караокето и е съсобственик и управител на пансион там заедно с жена си Дона. Питам се – добави Страйк – дали тя е наясно, че фамилията му невинаги е била Даймънд.

– Невероятно! – изрече Робин тъй тържествуваща, че отново завървя по улицата просто за да изразходва бликналата в нея енергия. – Ти си гениален!

– Знам – отвърна Страйк с бегла следа от самодоволство. – Тъй че отиваме в Скегнес. Още утре.

– Но аз трябва да съм...

– Промених графика – уведоми я Страйк. – Можеш ли да ме вземеш утре рано? Да кажем, в осем часа? Ще те чакам на „Ърлс Корт“.

– Твърдо съм там – отвърна Робин.

– Ами, значи, ще се видим...

– Чакай – спря го Робин.

– О, да, мамка му – сети се да е любезен Страйк. – Трябваше да те попитам. Как мина с Джема?

– Чудесно – отвърна с Робин. – Хитреца търгува с вътрешна информация, но остави това сега.

– Нима той...

– Страйк, не че се опитвам да те надцакам – подхвана Робин, като не успяваше да скрие тържествуването в гласа си, – защото откриването на Даутуейт е невероятно постижение, но мисля, че трябва да знаеш... Ще ти разрешат да проведеш интервю с Денис Крийд в „Бродмур“ на деветнайсети септември.

64

– Е – продума Страйк, като се качи в ландроувъра на следващата сутрин.

Сияеха един срещу друг: за миг на Робин ѝ се стори, че на Страйк му мина през ума да я прегърне, но вместо това протегна ръка и стисна нейната.

– Боже мой, чака цяла година, че да направиш пробив.

Робин се разсмя, включи на скорост и изведе колата на пътя. Денят бе необичайно горещ: тя шофираше със слънчеви очила, но Страйк видя от чантата зад седалката ѝ да се подава шал.

– Няма да имаш нужда от него, съвсем истинско лято е – каза той и погледна към чистото небе.

– Ще видим – отвърна скептично Робин. – Като бях малка, ходехме понякога в Скегнес. Сестрата на майка ми живееше в Бостън, който е наблизо. Често духа леден вятър откъм Северно море.

– И тъй, прочетох имейла – каза Страйк.

Говореше за онзи, който Робин му бе препратила и в който се уточняваха условията за интервюто и се излагаха основанията на властите да позволят на Страйк да го проведе.

– Как ти се стори? – поинтересува се Робин.

– Освен дето бях стъписан, че си го организирала...

– Отне ми цяла вечност.

– Не съм изненадан. Извън това, няма да те лъжа... усещам напрежението на огромната отговорност.

– Имаш предвид заради семейство Тъкър?

– Да – отвърна Страйк и отвори прозореца, за да запали цигара. – Ана не знае, че предприемам този опит, така че надеждите ѝ няма да се събудят, но горкият нещастник Тъкър...

Властите бяха изискали безусловно пълна секретност за интервюто, включваща подписана от Страйк декларация, че никога няма да говори за него пред медиите.

– Тъкър много държи именно ти да го проведеш – каза Робин. – Твърди, че заради огромното си его Крийд ще иска да се срещне тъкмо с теб. А и психиатрите трябва да се съгласят, иначе няма как да стане. Според Брайън Тъкър Крийд винаги се е възприемал като човек с голяма важност, заслужаващ да общува с прочути и успели личности.

– Не е работа на психиатър да реши дали ще успея да измъкна нещо от него – заяви Страйк. – Предполагам, че са загрижени единствено да не го хвърля в буйна лудост. Поначало в „Бродмур“ не попадат пациенти, дето са само леко ексцентрични.

Страйк дълго мълча, загледан през прозореца, и Робин не наруши мълчанието, за да не прекъсва мисълта му. Когато най-сетне Страйк заговори отново, подхвана темата за практическия им подход в Скегнес.

– Издирих пансиона в туристическия справочник. Казва се „Алардис“, което е моминската фамилия на жена му. Няма да влизаме там неподготвени, защото, ако в момента го няма и съпругата надуши нещо гнило, може да му се обади и да го предупреди да не се връща. Затова ще паркираме, ще заемем удобна позиция за наблюдение на сградата и ще му позвъним. Ако е там, влизаме направо, преди да е имал възможност да избяга... или пък ще го спипаме при опит да се измъкне... както се случи. Ако пък отсъства, ще чакаме.

– Колко дълго? – осведоми се Робин.

– Бих отвърнал „колкото се наложи“ – каза Страйк, – но всъщност не ни се плаща за това, тъй че се налага в понеделник да сме обратно в Лондон.

– Аз мога да остана – предложи Робин.

– Не го намирам приемливо – поклати глава Страйк.

– Прощавай. – Робин мигом съжали за идеята си, като се боеше Страйк да не помисли, че иска да се уреди за уикенд в хотел. – Знам, че сме в намален състав...

– Въпросът не е в това. Тъкмо ти беше тази, която изтъкна, че жените имат навик да изчезват в близост до Стив Даутуейт. Може да е просто лош късмет, но от друга страна... три различни фамилии са малко в повече за човек, който няма какво да крие. Аз поемам водещата роля в този случай.

Пристигнаха в малкия крайморски град в единайсет часа и оставиха ландроувъра на паркинг пред огромна боулинг зала с червени тухли край брега. Още със слизането си от колата Страйк усети мириса и вкуса на морето и инстинктивно се обърна към него, но океанът бе невидим от мястото, на което стоеше. Вместо това пред погледа му беше изкуствен канал с мътнозелена вода, по който смееща се млада жена и гаджето ѝ плаваха в малка гребна лодка. Шофьорската врата се затръшна и като се обърна, Страйк видя Робин все още със слънчевите ѝ очила да загръща шала около шията си.

– Казах ти – подхвърли тя към озадачения Страйк, за който денят си оставаше несъмнено горещ.

Не за пръв път се почуди каква бе тази странна черта у жените да долавят несъществуващ студен полъх и течение. Запали цигара и остана да чака край ландроувъра, докато Робин плати разрешителното за паркиране, после тръгна редом с нея по „Гранд Парейд“, широка улица по протежение на морския бряг.

– „Савой“ – подсмихна се Страйк, докато четеше имената на по-големите хотели, от чиито високи етажи се виждаше далечното море. – „Куорн“, „Чатсуърт“.

– Не се подигравай – смъмри го Робин. – Много обичах да летуваме в Скегнес в детството ми.

– „Алардис“ трябва да е там, нагоре – каза Страйк, като пресякоха улицата, и посочи към широкото Скарбро Авеню. – Да, онзи е, със синята тента.

Спряха на ъгъла до огромен хотел в имитация на стил „Тюдор“, на първия етаж на който бе разположен кафе-аперитив „Джубилий“. Подранили пиячи на бира и кафе бяха насядали на външните маси и се наслаждаваха на слънцето.

– Идеално място да държим пансиона под око – заяви Страйк и посочи към една от масите. – Пък и добре ще ми дойде чаша чай.

– Добре, аз ще поръчам – каза Робин. – Бездруго трябва да отскоча до тоалетната. Ти ли ще му се обадиш, или искаш аз да го направя?

– Аз ще му звънна – отвърна Страйк, седна на стол и извади телефона си.

Робин влезе в бара, а Страйк запали цигара и избра номера на „Алардис“ с поглед, прикован към фасадата на пансиона. Стоеше сред редица от осем високи червени сгради, някои от които бяха преустроени в малки пансиони с подобни извити в дъга тенти над входовете. Почти на всеки прозорец имаше безупречно бели тюлени завеси.

– Добро утро! „Алардис“ – отговори шотландка, чийто делови тон граничеше с раздразнение.

– Стив там ли е? – с небрежна увереност попита Страйк.

– Бари, ти ли си, сладурче?

– Да – отговори Страйк.

– Вече тръгна към теб – осведоми го тя. – Имахме само от малките, съжалявам. Само че ми направи услуга, Бари, не го задържай. Чакат го четири легла, на които да се сменят завивките, и го чакам да ми донесе прясно мляко.

– Дадено – отсече Страйк и тъй като не искаше да произнесе нито сричка повече, за да не би да издаде, че не е Бари, затвори.

– Там ли е той? – попита нетърпеливо Робин, когато седна на стол срещу Страйк.

Беше измила ръцете си в тоалетната, но още бяха влажни заради бързането ѝ да се върне.

– Не – отвърна Страйк и тръсна пепелта от цигарата си в розова метална кофичка, поставена на масата с това предназначение. – Доставя нещо на някого си наблизо и скоро ще се върне с мляко.

– Аха – промълви Робин и се обърна да погледне през рамо към тъмносинята тента на „Алардис“, на която името бе изписано със закръглени бели букви.

Барманът донесе два метални чайника и порцеланови чаши. Детективите пиеха чая си в мълчание; Страйк бе приковал очи към „Алардис“, а Робин към улицата „Гранд Парейд“. Изгледът към морето бе блокиран от широката пъстра фасада на входа към пристанището на Скегнес, която освен много други забележителности рекламираше оптимистично кръстено „Холивуд Бар енд Дайнър“ заведение. По „Гранд Парейд“ се движеха възрастни хора с инвалидни скутери. Разхождаха се семейства, ядящи сладолед. Болонки с рошави опашки, дебели мопсове и задъхани чихуахуа припкаха край стопаните си по топлите тротоари.

– Корморан – внезапно промърмори Робин.

Един мъж току-що бе завил откъм ъгъла по Скарбро Авеню с тежка пазарска чанта в ръка. Побелялата му коса беше късо подстригана над ушите, но над потното чело бяха заресани няколко по-дълги кичура. Отпуснатите обли рамене и гузното изражение му придаваха вид на човек, чийто живот бе сведен до неохотно подчинение. Същата тюркоазена фланелка, която бе носил на снимката с караокето, бе опъната над биреното му шкембе. Даутуейт прекоси улицата, изкачи трите стъпала към главния вход на „Алардис“ и след проблясък на слънцето върху стъкло, изчезна от поглед.

– Плати ли за това? – попита Страйк, изгълта остатъка от чая си и остави празната чаша върху чинийката.

– Да.

– Да тръгваме тогава – каза Страйк, пусна угарката си в металната кофичка и се надигна от стола, – преди да е хукнал на горния етаж да сменя чаршафи.

Прекосиха улицата толкова бързо, колкото Страйк можеше да върви, и се качиха по предните стълби, боядисани в бледосиньо. Кошници с лилави петунии висяха под прозорците на партерния етаж, а по стъклата на входната врата бяха налепени стикери, един от които осведомяваше, че това е резиденция с три звезди, а друг молеше гостите да си изтрият краката.

Звънтяща камбанка оповести пристигането им. Пустото преддверие бе тясно и стълбите, водещи от него, бяха покрити с мокет на тъмносиньо и зелено каре. Изчакаха край маса, отрупана с брошури за местни атракции, и вдишаха съчетание от пържена храна и силен освежител за въздух с аромат на рози.

– ... а Пола постави нови напоителни тръби в лехите си – изрече глас с шотландски изговор и от врата вдясно се появи жена с къса, боядисана в яркожълто коса. По средата на челото ѝ бе вдълбана отчетлива отвесна бръчка. Беше със сандали на „Доктор Шол“ на бос крак и с престилка с картинка на шотландска планинска крава върху тениска и дънкова пола.

– Нямаме свободни места, съжалявам – съобщи.

– Вие Дона ли сте? – попита Страйк. – Искаме да се видим със Стив.

– За какво?

– Частни детективи сме – отговори Страйк и извади от портфейла служебната си визитка. – Разследваме...

В този момент на стълбищната площадка до тях се показа ужасно дебела възрастна жена. Беше с розов клин и тениска с надпис „Колкото повече хора срещам, толкова повече заобичвам кучето си“. С шумно дишане тя заслиза странично по стълбите, уловила се с две ръце за парапета.

– ... случай с безследно изчезнал човек – довърши тихо Страйк и подаде визитката си на Дона.

Стив Даутуейт се показа зад жена си, натоварен с хавлиени кърпи. Отблизо тъмните му очи бяха кървясали и подпухнали. Чертите му бяха загрубели с възрастта и вероятно от алкохола. Поведението на жена му, картичката в ръцете ѝ и присъствието на двама непознати, които сега гледаха него, го накараха да спре на място, а тъмните му очи над купчината кърпи гледаха уплашено.

– Корморан Страйк? – промърмори Дона, като четеше картичката. – Вие не сте ли онзи...?

Затрудненото дишане на старата жена, стигнала едва до средата на стълбите, вече се чуваше съвсем ясно.

– Влезте тук – нареди полугласно Дона, като показа на Страйк и Робин стаята, от която бе излязла преди малко. – Ти също – тросна се на мъжа си.

Влязоха в малка обща стая с поставен на стената телевизор, рехаво заредена библиотека и нещастно на вид зеленолистно растение в керамична саксия. Вход с арка водеше към салон за закуска с пет нагъсто подредени маси, бърсани в момента от недоволна на вид млада жена с очила, която при вида на Дона мигом се разпъргави. Робин предположи, че са майка и дъщеря. Макар младата жена да бе тъмнокоса, а не руса, животът бе изрязал идентична бръчка на неудовлетвореност върху челото ѝ.

– Остави това, Кърсти – поръча рязко Дона. – Отнеси тези кърпи горе. И затвори вратата.

Кърсти безмълвно освободи Даутуейт от товара му и излезе от стаята, като шумно шляпаше с джапанките си. Вратата се хлопна зад гърба ѝ.

– Седнете – изкомандва Дона и Страйк и Робин послушно се настаниха на малко канапе.

Даутуейт остана прав със скръстени ръце и с гръб към телевизора. Лицето му бе леко смръщено, а очите му прескачаха от Страйк и Робин обратно към жена му. На слънчевата светлина, процеждаща се през дантелените завеси, косата му приличаше на снопчета тънка стоманена тел.

– Той е човекът, дето хвана Шакълуелския изкормвач – каза Дона на мъжа си, като кимна по посока на Страйк. – Защо си му ти? – Гласът ѝ стана едновременно по-висок и по-писклив. – Пак ли си хойкал с неподходящата жена, а?

– Какво? – рече Даутуейт, но беше повече от ясно, че прилагаше маневра за бавене и че я бе разбрал много добре.

На дясната ръка под лакътя Даутуейт имаше татуиран пясъчен часовник с обвита около него панделка с надпис „Никога не стига“.

– Господин Даутуейт – подхвана Страйк, но Даутуейт побърза да каже:

– Даймънд! Казвам се Даймънд!

– Защо го нарекохте Даутуейт? – поиска да узнае Дона.

– Съжалявам – извини се неискрено Страйк. – Грешката е моя. Рожденото име на съпруга ви е Стивън Даутуейт, както вие несъмнено...

Само че Дона очевидно не го бе знаела. Тя се обърна, смаяна, от Страйк към Даутуейт, който беше замръзнал с леко отворена уста.

– Даутуейт? – повтори Дона. – Ти ми каза, че фамилията ти е била Джакс!

– Аз...

– Кога си бил Даутуейт?

– ... отдавна...

– Защо не ми каза?

– Аз... какво значение има?

Камбанката отново издрънча и се чу как в преддверието влязоха група хора. Все още шокирана и гневна, Дона излезе навън да провери какво искат, а сандалите ѝ с дървени подметки чаткаха по плочките. В мига, когато тя излезе, Даутуейт се обърна към Страйк.

– Какво искате?

– Наети сме от дъщерята на доктор Марго Бамбъро да разследваме нейното изчезване.

Онези места от лицето на Даутуейт, които не бяха зачервени от спукани капиляри, побеляха.

Огромната възрастна жена, която бе слизала по стълбите, сега влезе в стаята и широкото ѝ невинно лице демонстрираше пълен имунитет към атмосферата вътре.

– Накъде е аквариумът с тюлените?

– В края на улицата – дрезгаво отвърна Даутуейт. – Завийте вляво.

Тя отново излезе от стаята. Камбанката отвън издрънча.

– Чуйте – бързо заговори Даутуейт, когато шумът от стъпките на жена му отново се усили. – Губите си времето. Не знам нищо за Марго Бамбъро.

– Поне не бихте ли прочели някогашните си показания пред полицията? – помоли Страйк и извади копие от вътрешния си джоб.

– Какво? – попита появилата се отново в стаята Дона. – Какви показания пред полицията? О, за бога! – изпъшка, когато камбанката издрънка отново и тя зачатка навън от стаята, като викна към стълбите нагоре: – Кърсти? Кърсти!

– Онова с лекарката – погледна Даутуейт към Страйк с кървясалите си очи – се случи преди повече от четиресет години. Никога не съм имал представа какво е станало.

Дона пак се появи забързана.

– Кърсти ще обслужва външната врата – съобщи тя и изгледа гневно съпруга си. – Ще се качим горе. Апартаментът „Лохнагар“ е празен. Не можем да идем в нашия – добави тя по посока на Страйк и Робин и посочи към сутеренния етаж. – Внуците ми са долу, играят на компютърни игри.

Даутуейт подръпна крачолите на панталона си и хвърли отчаян поглед навън през дантелените завеси, като че обмисляше бягство.

– Хайде – изкомандва яростно Дона, а той възвърна покорното си изражение и последва жена си през прага.

Докато се качваха по стълбите, застлани с кариран мокет, се разминаха с Кърсти, насочила се към партерния етаж. Страйк се придвижваше с мъка, като силно се облягаше на парапета. Горещо се надяваше апартаментът „Лохнагар“ да е на първия етаж, но остана разочарован. Явно бе кръстен на планината в Шотландия и както подсказваше името, бе на върха на пансиона с гледка към задната част на сградата.

Мебелировката вътре беше от евтин чам. Кърсти бе подредила кърпите под формата на целуващи се лебеди върху кафявата пок­ривка на леглото, която бе в тон с тапетите в кафяво и тъмнолилаво. От монтирания на стената телевизор висяха кабели. В ъгъла на ниска масичка имаше пластмасов чайник, а до него – преса за гладене на панталони. През прозореца Страйк най-сетне зърна морето: ярка златиста ивица ниско между сградите, пречупвана през мъглата, създавана от тюлените завеси.

Дона прекоси стаята и седна на единствения стол. Ръцете ѝ тъй силно стиснаха подръчниците, че кокалчетата ѝ побеляха.

– Можете да седнете – каза тя на Страйк и Робин.

Като нямаше къде другаде, и двамата приседнаха върху хлъзгавата кафява покривка на двойното легло. Даутуейт остана прав, облегнат на вратата със скръстени ръце, изложил на показ татуировката си пясъчен часовник.

– Даутуейт, Джакс, Даймънд – изрецитира Дона. – Колко още имена си имал?

– Николко – опита се да се засмее Даутуейт, но не му се получи.

– Защо си сменил името си от Даутуейт на Джакс? – настоя да узнае тя. – За какво те е търсила полицията?

– Не търсеха мен – дрезгаво отвърна Даутуейт. – Това беше преди цяла вечност. Просто исках ново начало, това е всичко.

– Колко нови начала му трябват на един човек? – повдигна вежди Дона. – Какво си направил? Защо си давал показания пред полицията?

– Една лекарка изчезна – отвърна Даутуейт с поглед към Страйк.

– Каква лекарка? Кога?

– Името ѝ беше Марго Бамбъро.

– Бамбъро? – повтори Дона с раздвоено от дълбоката бръчка чело. – Но това... съобщаваха го дни наред по новините...

– Разпитаха всички пациенти, които бе преглеждала преди изчезването си – побърза да каже Даутуейт. – Рутинна проверка. Нямаха нищо срещу мен.

– Ти за вчерашна ли ме мислиш? – озъби му се Дона. – Те – посочи към Страйк и Робин – не са си направили труда да те открият, защото е било рутинна проверка! Чукал си я, нали?

– Въобще не съм я чукал, по дяволите! – викна Даутуейт, като даде пръв признак за борбеност.

– Господин Даутуейт... – започна Страйк.

– Даймънд! – поправи го мъжът, но повече с отчаяние, отколкото с гняв.

– Ще ви бъда благодарен, ако прочетете показанията си и ми кажете дали имате да добавите нещо.

Даутуейт изглеждаше, сякаш му се щеше да откаже, но след леко колебание взе листовете и започна да чете. Показанията му бяха дълги, тъй като покриваха и самоубийството на Джоана Хамънд, женената му бивша приятелка, пребиването му от страна на съпруга ѝ, появилите се у него тревожност и депресия, довели до толкова много посещения в медицинската служба „Сейнт Джон“, твърденията му, че не е изпитвал нищо повече към Марго Бамбъро от благодарност за професионалния ѝ опит, отричането му, че ѝ е носил или пращал подаръци, и паянтовото му алиби за времето на нейното изчезване.

– Да, нямам какво да добавя към това – каза най-после Даутуейт и върна листовете на Страйк.

– Искам и аз да ги прочета – мигом се обади Дона.

– Няма нищо общо с... беше преди четиресет години, нищо не е – възрази Даутуейт.

– Рожденото ти име е Даутуейт, а аз не го знаех допреди пет минути! Имам право да съм наясно кой си – изрече разпалено. – Имам право, за да мога да реша струва ли си да оставам с теб след последното...

– Хубаво, чети, давай – изрече Даутуейт с неубедителна дързост и Страйк подаде показанията на Дона.

Тя чете едва минута и избухна.

– Спал си с омъжена жена... и тя се е самоубила!

– Не съм... не бяхме... само веднъж се случи, веднъж! Никой не се самоубива заради такова нещо!

– А защо го е направила тогава? Защо?

– Мъжът ѝ беше негодник.

– Моят мъж е негодник. Ама не съм си посегнала на живота!

– За бога, Дона...

– Какво се случи?

– Нищо не беше! – увери я Даутуейт. – Събирахме се понякога с колеги от работата и жените им, а една вечер бях с други момчета и срещнах Джоана, която беше със свои приятелки. Някаква мърла изтърсила на мъжа си, че сме си тръгнали заедно от пъба, и...

– И после онази лекарка изчезна, а полицията дойде да ти тропа на вратата?

Дона се изправи, а смачканите показания на Даутуейт потрепваха в ръката ѝ. Все още седнала на хлъзгавата кафява кувертюра, Робин си припомни деня, в който откри диамантената обица на Сара Шадлок в съпружеското легло, и си помисли, че поназнайва малко, много малко за изпитваното от Дона.

– Знаех, че си проклет измамник и лъжец, но да имаш три мъртви приятелки? Една е трагедия – изрече с ярост Дона и Страйк се почуди дали няма да чуят епиграма в стил Оскар Уайлд: „Но три? Колко лишен от късмет може да е човек?“.

– Никога не съм имал нищо с онази лекарка!

– Ти с всяка би се пробвал! – писна Дона и добави към Робин. – По-миналата година го спипах в стаята за гости с една от най-добрите ми приятелки...

– За бога, Дона! – изскимтя Даутуейт.

– Преди шест месеца...

– Дона...

– ... го сварих да се увърта около една от редовните ни гостенки... а сега... – Дона направи стъпка към Даутуейт със стиснатите в юмрука си показания. – Ти, подла гадино! Какво стана с всички тези жени?

– Нямах нищо общо със смъртта на никоя от тях! – викна Даутуейт и се помъчи да се изсмее невярващо, но просто изглеждаше ужасèн. – Дона, стига де... да не ме мислиш за някой убиец?

– Очакваш да ти повярвам...

За изненада на Страйк, Робин внезапно скочи на крака. Хвана Дона за раменете и я поведе обратно към стола ѝ.

– Наведи си главата – поръча ѝ, – главата ниско долу.

Когато Робин се отмести, за да развърже и свали стегнатата престилка на Дона, Страйк забеляза, че челото на жената, доколкото можеше да го види под дланите, скрили лицето ѝ, беше бяло като тюлената завеса зад гърба ѝ.

– Дона? – немощно изрече Даутуейт, но жена му прошепна.

– Стой далече от мен, мръснико.

– Дишай – говореше Робин, приклекнала до стола на Дона. – Донеси ѝ вода – поръча тя на Страйк, който се изправи, влезе в малката баня и взе от полицата пластмасова чашка, поставена в стойка.

Даутуейт, почти тъй блед като жена си, наблюдаваше как Робин я увещаваше да пие.

– Седи сега – каза тя на стопанката на пансиона с ръка, положена върху рамото ѝ. – Не ставай.

– Той има ли нещо общо със смъртта им? – прошепна тя към Робин, отправила към нея очи с огромни от шока зеници.

– Точно това се опитваме да разберем – отговори ѝ тихо Робин.

Тя се обърна и погледна многозначително Страйк, който безмълвно се съгласи, че най-доброто за поразената Дона бе той да измъкне информация от Даутуейт.

– Имаме няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем – каза му Страйк. – Очевидно не сте длъжен да отговаряте, но ви уверявам, че е в интерес на всички, включително на вас самия, да сътрудничите.

– Какви въпроси? – попита Даутуейт, все още залепен за вратата. После изля поток от думи: – Никога на никого не съм навредил. Не съм човек, склонен към насилие. Дона ще ви каже, с пръст не съм я докосвал, дори като съм бил ядосан, не съм такъв.

Но след като Страйк продължи да го гледа мълчаливо, Даутуейт заговори умолително:

– Вижте, казах ви, това с Джоана беше еднократен секс. Бях хлапе още. – И като ехо на казаното от Айрийн Хиксън добави: – Човек върши такива неща, като е млад, нали?

– А ти и като стар – прошепна Дона. – И през годините помежду...

– Къде бяхте, когато Джоана се е самоубила? – попита Страйк.

– В Брент – отговори Даутуейт. – На километри разстояние! Имах и свидетели да го докажат. Работехме по двойки при продажбите, всеки поемаше едната страна на улицата. Бях с един, на име Таджер. – Пак се опита да се засмее. Никой не се усмихна. – Таджер, можете да си представите какво ми беше... Тъй или иначе, той беше с мен през целия ден... Върнахме се в офиса късно следобед, а там имаше група колеги и те ни казаха, че Хамънд току-що получил съобщение, че жена му се е самоубила. Ужасно – избъбри бледият и потящ се Даутуейт, – но с изключение на една нощ заедно нямам нищо общо с това. Ама мъжът ѝ... Е, то се знае, по-лесно му бе да обвини мен, отколкото да се замисли за собственото си поведение. Няколко вечери по-късно, като се връщах у дома, той ме причака. Устрои ми засада. Преби ме жестоко.

– Браво! – изрече Дона с изхлипване.

– И съседката ви Джанис, медицинската сестра, се е погрижила...

– Веднага се прехвърли на съседката, а, Стиви? – засмя се глухо Дона. – Намери кой да те дундурка?

– Не беше така! – възрази Даутуейт с изненадващо негодувание.

– Това му е номерът в живота – обърна се пребледнялата Дона към Робин, все още коленичила до стола ѝ. – Винаги има в запас някоя сълзлива история. И аз така му се вързах. Сърцето му било разбито, след като любовта на живота му се удавила... о, боже мой. – Дона поклати глава. – А тя е била третата. – С истеричен смях добави: – Доколкото ние знаем. Може и други да е имало.

– За бога, Дона! – отново възкликна Даутуейт. Под мишниците по тюркоазената му фланелка бяха избили петна пот. Страйк буквално можеше да подуши страха му. – Стига, познаваш ме, знаеш, че не бих наранил никого!

– Джанис каза, че ви е посъветвала да идете при лекарката заради симптомите ви...

– Не ми е казвала да ходя при лекарката! – тросна се Даутуейт, като с едно око поглеждаше жена си. – Нямаше нужда да ми се казва, сам отидох, защото се тревожех заради главоболието и... главно за главоболието. Чувствах се зле.

– В разстояние на две седмици сте посетили Марго шест пъти – посочи Страйк.

– Не бях добре, болеше ме стомахът и какво ли не още... Естествено, отрази ми се това, че Джоана умря, че хората приказваха за мен...

– О, горкичкият той – промърмори Дона. – Прероденият Исус Христос. Ти мразиш да ходиш на лекар. Шест пъти за две седмици?

– Стига бе, Дона – умолително измънка Даутуейт. – Чувствах се зле! Отгоре на всичко от полицията изкараха, че съм я бил прес­ледвал. Просто не бях добре със здравето!

– Купували ли сте ѝ... – започна Страйк.

– ... шоколадови бонбони? Не! – вече силно възбуден, отсече Даутуейт. – Ако някой ѝ е пращал бонбони, вървете него да издирите! Не бях аз! Обясних на полицията, че никога не съм ѝ купувал нищо, нещата не стояха така...

– Свидетели твърдят, че сте били разстроен и вероятно ядосан при последното си посещение при доктор Бамбъро, когато сте излезли от кабинета ѝ – отбеляза Страйк. – Какво се случи тогава?

Дишането на Даутуейт се беше ускорило. Внезапно той впери очи в тези на Страйк почти агресивно.

Страйк имаше опит с езика на тялото на заподозрени, които копнеят да се разтоварят от бремето си без значение от последиците, и внезапно усети, че Даутуейт е на ръба да направи разкритие. Би дал всичко да можеше да го вкара в тиха стая за разпит, но както се опасяваше, скъпоценният момент бе съсипан от Дона.

– Отхвърлила ти е авансите, нали? Какво си въобразяваше, Стив? Че неуспял търговски пътник като теб ще има шанс с лекарка?

– Изобщо не съм я свалял! – извърна се Даутуейт към жена си. – Отидох там по здравословни причини, не бях на себе си!

– Като разгонен котарак е – каза Дона на Робин. – Пред нищо не би се спрял, че да си получи своето. Приятелката му се самоубила, а той го е използвал, за да си бъбри със сестри и лекарки...

– Не съм, болен бях!

– Онова последно посещение... – подхвана отново Страйк.

– Не знам за какво приказвате, нямаше нищо. – Сега Даутуейт избягваше да поглежда Страйк в лицето. – Докторката просто ме посъветва да си гледам живота.

– Сякаш имаш нужда от съвет за това, мързеливецо – процеди Дона.

– Може би, след като не се чувствате добре, госпожо Даймънд – направи опит Страйк, – ще е по-добре да говорим насаме със Стив...

– А, не! – заяви Дона. – Никакви такива! Искам...

Тя избухна в сълзи, захлупи лице в дланите си, раменете ѝ се разтресоха.

– Ще чуя всичко сега... последен шанс...

– Дона – промълви умолително Даутуейт.

– Недей – изхлипа тя помежду пръстите си. – Да не си посмял.

– Нека сега – обади се Страйк с надеждата да се върнат по-късно на последното посещение при Марго – поговорим за алибито ви при изчезването на доктор Бамбъро.

Дона хлипаше, по лицето ѝ обилно се лееха сълзи и сополи. Робин грабна салфетка от подноса до чайника и ѝ я подаде.

Смирен от страданието на жена си, Даутуейт се остави Страйк да го поведе през несигурното му алиби за въпросната вечер. Все така се придържаше към версията си, че седял незабелязан от никого в кафе и оглеждал във вестника обяви за жилище под наем.

– Исках да се махна от всичките клюки по повод Джоана.

– Значи, желанието да се преместите не е било породено от нещо, случило се между вас и доктор Бамбъро при последното ви посещение? – попита Страйк.

– Не, откъде накъде? – отвърна Даутуейт, като все така избягваше да поглежда детектива.

– Отказа се от нея, а? – попита Дона иззад мократа салфетка, с която бършеше очите си. – Разбрал е, че се е изложил като последен глупак. Като с онова девойче от Лийдс, нали, Стив?

– Дона, по дяволите...

– Забравя, че не е оня нахакан младок от едно време – обърна се Дона към Робин. – Заблуден тъпчо такъв – изхлипа отново.

– Дона...

– И тъй, преместили сте се в Уолтъм Форест... – подсказа Страйк.

– Да. Полицията. Репортерите. Беше ад – кимна. – Да ви кажа право, минаваше ми през ума да сложа край на всичко...

– Жалко, че не си го направил – злостно изрече Дона. – Щеше да спестиш на всички ни много време и ядове.

Сякаш не бе чул това и като игнорира възмутеното изражение на Даутуейт, Страйк попита:

– Кое ви накара да заминете за Клактън он Сий? Роднини ли имате там?

– Нямам роднини, израснах в приемно семейство...

– О, някой да му даде цигулка, че да ни разплаче – вметна Дона.

– Ама е истина, нали? – избухна Даутуейт за пръв път с неподправен гняв. – Позволено ми е да кажа истината за собствения си живот, нали? Просто исках да работя в курортното селище, защото умея малко да пея и изглеждаше като забавен начин да си печеля прехраната...

– Забавен – промърмори Дона. – На теб ти дай да се забавляваш, Стив...

– И щях да се махна от хората, които се държаха, сякаш съм убил някого...

– И не щеш ли, още една замина... в басейна... – отново се намеси Дона.

– Много добре знаеш, че нямах нищо общо с удавянето на Джули!

– Че откъде да знам? Не съм била там! Случило се е, преди да се познаваме.

– Показах ти статията във вестника! – разпалено заяви Даутуейт. Обърна се към Страйк. – Няколко приятели бяхме седнали да пийнем в нашето бунгало. Аз и няколко момчета играехме покер. Джули беше уморена. Тръгна си, преди да сме довършили играта. На път към бунгалото си минала покрай басейна, подхлъзнала се в тъмното, ударила си главата и...

За пръв път пролича, че Даутуейт е истински разстроен.

– ... удавила се. Никога няма да го забравя. Никога. На другата сутрин, като чух виковете, изтичах навън по долни гащи. Видях тялото ѝ, като я извадиха от басейна. Такова нещо не се забравя. Беше съвсем млада, на двайсет и две... Родителите ѝ дойдоха и... ужасно беше. Ужасно. Не съм си и помислял, че някой може да си иде така. Подхлъзване, препъване и... Кандидатствах за работа в Инголдмелс Бътлинс, недалече от тук. И така се запознах с Дона – каза той и хвърли тревожен поглед към жена си.

– Значи, това, че сте напуснали Клактън он Сий и отново сте си променили името, няма нищо общо с факта, че е дошъл мъж, на име Оукдън, да ви разпитва за Марго Бамбъро? – попита Страйк.

Дона рязко вдигна глава.

– О, боже мой, и това с Джули ли е било лъжа?

– Не е лъжа! – повиши глас Даутуейт. – Казах ти, че с Джули се бяхме скарали няколко дни преди да умре, казах ти го, защото се чувствах ужасно виновен след това! Този човек... как казахте, че му е името? Оукдън? Той се появи и каза, че пише книга за изчезването на доктор Бамбъро. Обиколил всичките ми колеги, говорил им за мен, разправял, че съм бил заподозрян и че съм си сменил името, което ме изкарваше някакъв пълен мошеник и престъпник. Джули ми беше сърдита, защото не ѝ бях казал...

– Няма що, този урок си го научил, нали, Стив? – тросна се Дона. – Тичаш и се криеш, само това знаеш ти, а като бъдеш разкрит, изнизваш се и намираш друга жена, пред която да хленчиш, докато и тя не те разбере колко пари струваш...

– Господин Даутуейт – намеси се Страйк и прекъсна Дона, – искам да ви благодаря, че ми отделихте време. Знам, че съживяването на тези събития е било шок за вас.

Робин, смаяна, погледна Страйк. Не беше възможно той да изоставяше интервюто сега. Семейство Даутуейт (или Даймънд, както се приемаха) изглеждаха също така изненадани. Страйк извади втора визитка от джоба си и я подаде на Даутуейт.

– Ако си припомните нещо – каза детективът, – знаете къде да ме намерите. Никога не е прекалено късно.

Татуировката на ръката на Даутуейт се раздвижи, когато се протегна да вземе картичката.

– С кого още сте говорили? – попита Даутуейт.

Сега, когато изпитанието му бе приключило, той като че не желаеше края му. Може би, предположи Робин, се боеше да остане насаме с жена си.

– Със съпруга на Марго и семейството – отвърна Страйк, като следеше за реакцията на Даутуейт. – С колегите ѝ, които още са живи. Доктор Гупта. Една от рецепционистките, Айрийн Хиксън. Сестрата, Джанис Бийти...

– Колко хубаво – обади се Дона. – Сестрата още е на линия, Стив...

– ... с бившето гадже на Марго, с най-добрата ѝ приятелка и с няколко други хора.

Даутуейт, който бе пламнал при забележката на жена си, попита:

– А с Денис Крийд не ли?

– Още не – отговори Страйк. После премести поглед между съпрузите. – Благодарим, че ни отделихте време. Оценяваме го.

Робин се изправи.

– Съжалявам – каза тихо тя на Дона. – Надявам се да се почувствате по-добре.

– Благодаря – промълви Дона.

Когато Страйк и Робин излязоха на площадката, чуха възоб­новените крясъци зад вратата на апартамента „Лохнагар“.

– Дона, душичко...

– Не ми казвай душичко, мръснико проклет!

– Нямаше смисъл да продължаваме – тихо поясни Страйк, като слизаше по настланите с кариран мокет стълби също тъй бавно като дебелата старица преди малко. – Той няма да го каже в нейно присъствие.

– Какво да каже?

– Ами тъкмо това е въпросът, нали? – подхвърли Страйк под съпровода на виковете на съпрузите.

65

– Гладен съм – обяви Страйк, когато излязоха на слънчевия тротоар пред „Алардис“.

– Хайде да си вземем риба с пържени картофки – предложи Робин.

– Ей това е приказка – ентусиазира се Страйк и двамата се отправиха към края на Скарбро Авеню.

– Корморан, кое те кара да мислиш, че Даутуейт знае нещо?

– Не видя ли как ме погледна, когато го попитах за последното му посещение при Марго?

– Сигурно съм гледала към Дона. Сериозно се уплаших, че ще припадне.

– Ще ми се да беше.

– Страйк!

– Той определено обмисляше да ми каже нещо, а тя провали възможността. – Като стигнаха до края на улицата, добави: – Той е уплашен и според мен се бои не само от жена си... Сега наляво или надясно?

– Надясно – отвърна Робин и тръгнаха по „Гранд Парейд“, като минаха покрай дълга сграда с открита фасада, откъдето бибиткаха и просветваха електронни игри, игрални автомати и задейс­твани с монети механични кончета, които децата да яздят. – Да не твърдиш, че Даутуейт е виновен?

– Мисля, че се чувства такъв – отговори Страйк, докато заобикаляха по пътя си весели семейства и двойки. – Гледаше ме, сякаш се пръскаше вътрешно да ми признае нещо, което му тежи.

– Ако е имал реални доказателства, защо не ги е казал пред полицията? Така би се разтоварил.

– Сещам се за една причина.

– Боял се е от човека, който според него я е убил?

– Именно.

– Значи... Лука Ричи? – попита Робин.

– Възможно е – отвърна Страйк, но не звучеше напълно убеден. – Даутуейт и Ричи са живеели в един и същ район по онова време. Може да са посещавали едни и същи пъбове. Нищо чудно да е чул слух, че Ричи се кани да ѝ посегне. Но пък това не се връзва с показанията на очевидците. Ако Даутуейт е отправил предупреждението, тогава Марго би изглеждала разстроена след посещението му, а знаем, че той е изтичал навън от кабинета ѝ уплашен и тревожен. Вътрешното чувство ми подсказва, че според Даутуейт случилото се между тях при последното му отиване в медицинската служба има отношение към изчезването ѝ.

Входът към добре поддържания парк вдясно от тях грееше от петунии. Насреща им посред островче за пешеходци се издигаше двайсетметрова часовникова кула от тухли и камък с бегло готически вид и часовник, наподобяващ умален Биг Бен.

– Колко точно заведения за риба и картофки има в Скегнес? – попита Страйк, когато спряха на оживеното кръстовище край часовниковата кула.

Стояха точно до две такива закусвални с маси и столове на тротоара, а по диагонал на кръстовището се виждаха още две.

– Не съм ги броила – отвърна Робин. – Далеч повече ме интересуваха магаретата. Да се пробваме ли тук? – посочи тя най-близката свободна маса от заведението „При Тони“ („При нас важно е качеството, не цената“).

– Магарета ли? – ухили се Страйк и седна на пейката.

– Точно така – потвърди Робин. – Треска или пикша?

– Пикша – отвърна Страйк и Робин влезе в закусвалнята да поръча.

След около минута в предвкусване на храната и наслаждаващ се на слънцето, топлещо гърба му, Страйк осъзна, че все още наблюдава Робин, и отклони поглед към пърхащите над главата му птици. Макар че на върха на жълтия парапет, разделящ „При Тони“ със съседното заведение „Хари Рансботъм“, имаше тънки остриета, та птиците да не кацат по тях, няколко петнисти скореца правеха точно това, стъпили помежду шиповете, и чакаха шанса си да отмъкнат някое изоставено картофче.

Загледан в птиците, Страйк се чудеше какви са изгледите Даутуейт да позвъни на номера върху визитката му. Беше човек с дълга история на укриване в миналото, но Страйк определено бе разчел по лицето му отчаяние, каквото бе виждал само у хора, неспособни да издържат повече на напрежението да пазят у себе си ужасна тайна. Потърка разсеяно брадичката си и реши да даде на Даутуейт кратък гратисен период, след което или да му позвъни сам, или дори да се върне без предупреждение в Скегнес, където би могъл да причака Даутуейт на улицата или в някой пъб, та Дона да не им пречи.

Страйк все още наблюдаваше скорците, когато Робин постави на масата два пластмасови подноса, две малки дървени вилички и две кутийки кока-кола.

– Грахово пюре – отбеляза Страйк, като погледна към подноса на Робин, където до рибата и картофките имаше голяма купчина с вид на зелена овесена каша.

– Йоркшърски хайвер – уточни Робин. – Не очаквах да искаш от него.

– Права си била – каза Страйк и взе пликче с доматен сос, като гледаше с известно отвращение как Робин топна картофче в зелената смес и го изяде.

– Мекушав южняк си ти – подхвърли Робин и Страйк се засмя.

– Гледай Полуърт да не те чуе да го казваш – каза и разчупи парче риба с пръсти, като го потопи в кетчупа и го лапна. После най-неочаквано подхвана песен:

Добър меч в надеждната десница!

Сърцето весело е и лоялно!

Поданиците на крал Джеймс ще видят

какво умеят корнуолските момци.

– Това пък какво беше? – разсмя се Робин.

– Първият куплет от „Песен на мъжете от Запада“ – обяви Страйк. – Същността ѝ е, че корнуолците са тъкмо обратното на мекушави. Ама това е адски вкусно!

– Така си е. Такава риба и такива картофки не можеш да ядеш в Лондон – кимна Робин.

Няколко минути се храниха в мълчание. Импрегнираната хартия, с която бяха увити подносите, беше щампована със стари страници от вестник „Мирър“: Пол напуска „Бийтълс“. Имаше и карикатури в духа на старовремските леко нецензурни картички: гърдеста блондинка в легло със застаряващия си шеф казваше: „Бизнесът явно цъфти. Никога не си ми възлагал толкова допълнителни часове“. Това напомни на Робин за секретарката Джема, която вероятно вече бе звъняла на дадения ѝ от новата приятелка фалшив номер и бе осъзнала, че не само Анди не е този, за когото се представя. Но Робин имаше записано на телефона си всичко, което Джема знаеше за търговията с вътрешна информация на Хитреца, и в този момент Пат транскрибираше документа, като спестяваше от него информацията, сочеща към личността на информатора. Робин се надяваше Хитреца скоро да е безработен, а с малко късмет, и подсъдим.

Голям увеселителен парк с атракции отвъд улицата скриваше морето от погледа им. Кабинките на виенското колело бяха с формата на пастелни балони, пълни с горещ въздух.

Наблизо на трийсет метра височина се издигаше гигантска стойка за катерене за възрастни с въжета и люлеещи се автомобилни гуми. Робин гледаше как хора с обезопасителни жилетки преодоляват препятствията и бе обзета от странна смесица на задоволство и меланхолия: вероятността за развитие в случая „Бамбъро“, вкусната риба с картофки и грах, близостта на Страйк и слънцето ѝ действаха ободряващо, но в същото време си припомняше как бе тичала по невидимия бряг като малко дете в опит да надбяга брат си Стивън до магаретата и първа да може да си избере някое. Защо споменът за невинност бе толкова парещ с напредването на годините? Защо образът на детето, което се бе смятало за неуязвимо, което никога не бе познало жестокост, ѝ носеше повече болка, отколкото удоволствие?

Имала бе щастливо детство за разлика от Страйк; не би трябвало да я боли. През летните уикенди в годините Робин и братята ѝ се бяха състезавали да яздят черното магаре, на име Ноди, което несъмнено отдавна си бе отишло от света. Смъртността ли тогава придаваше горчиво-сладък вкус на веселите спомени? Робин си помисли, че може би щеше да доведе тук Анабел, когато пораснеше достатъчно, и щеше да я възнагради с първото ѝ яздене на магаре. Беше хубава идея, но се съмняваше, че Стивън и Джени биха приели Скегнес като желана дестинация за уикенд. Пралелята на Анабел се бе преместила от Бостън, вече не съществуваше семейна връзка с района. Времената се променяха, а също и самото детство.

– Добре ли си? – попита Страйк, загледан в лицето на Робин.

– Да, просто си мислех... След няколко седмици ще навърша трийсет.

Страйк изсумтя.

– Е, от мен съчувствие няма да получиш. Аз ставам на четиресет през следващия месец.

Отвори кутийката си кока-кола и пи от нея. Робин се загледа в минаващо семейство – и четиримата ядяха сладолед, покрай тях подтичваше дакел и душеше торбичката с националния флаг върху нея, висяща от ръката на бащата.

– Мислиш ли, че Шотландия ще се отдели?

– Дали ще изберат независимост? Може би – отвърна Страйк. – Анкетите не дават категоричен отговор. Според Баркли може да се случи. Разправяше ми за свои стари приятели у дома. Звучат досущ като Полуърт. Същите надежди, че всичко ще е от прекрасно по-прекрасно, щом веднъж се откачат от Лондон. Всеки, който изтъква евентуални трудности и недостатъци, е набеждаван като паникьор. Експертите нищо не разбирали. Фактите лъжели. „Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са.“

Страйк лапна няколко картофчета, сдъвка ги, преглътна и добави:

– Само че животът ме е научил, че нещата могат да станат по-лоши, отколкото са. Мислех, че съм фатален случай, докато в отделението не докараха човек, на когото бяха отнесени двата крака и гениталиите.

Никога преди не бе говорил с Робин за времето след променилата живота му травма. Всъщност почти не споменаваше осакатения си крак. Определено след вечерта им в притъмнелия офис, полята с уиски, бе паднала бариера, мислеше си Робин.

– Всеки иска еднозначно и просто решение – обобщи той и дояде последните няколко картофчета. – „Един магически номер за сваляне на мазнината от корема.“ Никога не съм щраквал на тази обява, но мога да разбера притегателната ѝ сила.

– Преоткриването е много примамлива идея, не мислиш ли? – коментира Робин с поглед към подобните на балони кабини на виенското колело. – Виж Даутуейт с неговата промяна на имена и хващането с нова жена през няколко години. А преоткриването на цяла една страна сигурно би донесло удивително усещане... да си част от такова събитие.

– Да – каза Страйк, – ако хората се причислят към нещо по-голямо и то се промени, те също се променят.

– Няма нищо лошо в желанието да си по-добър или различен, не е ли така? – попита Робин.

– Няма – съгласи се Страйк, – но според моите наблюдения хора, които се променят фундаментално, се срещат много рядко, защото това е дяволски по-трудно, отколкото да излезеш на митинг и да развяваш знаме. Нима срещнахме един човек в този случай, който да е коренно различен от онова, което е бил преди четиресет години?

– Не знам... мисля, че аз съм се променила – отрони Робин, а после се сконфузи, че го е изрекла на глас.

Страйк я погледна без усмивка, направи пауза, колкото да сдъвче и глътне последното си картофче, после заяви:

– Така е. Но ти си изключителна.

И преди Робин да е имала време за друго, освен да се изчерви леко, Страйк попита:

– Тези картофки ще ги доядеш ли?

– Заповядай, вземи си – бутна Робин подноса си към него. Пос­ле извади телефона си от джоба. – Ще го погледна този магически номер за стопяването на коремната мазнина.

Страйк се подсмихна. Робин си изтри ръцете в салфетка и се зае да си проверява имейлите.

– Видя ли този от Ванеса Екуензи? Пратила е копие и на теб.

– За какво е?

– Има позната, която би могла да замести Морис... жена, на име Мишел Грийнстрийт, иска да напусне полицията. Работила е там осем години – съобщи Робин и бавно превъртя надолу имейла. – В Манчестър е и иска да се премести в Лондон, харесва детективския аспект на работата...

– Звучи обещаващо – каза Страйк. – Да ѝ назначим интервю. Така или иначе, вече успешно е преодоляла първото препятствие.

– Какво препятствие? – вдигна очи Робин.

– Надали ще ти изпрати снимка на патката си.

Потупа джобовете си, извади пакет „Бенсън енд Хеджис“, но той се оказа почти празен.

– Трябва да си купя цигари, хайде да...

– Чакай – каза Робин, която още гледаше в телефона си. – О, боже мой, Корморан... Глория Конти ми е пратила имейл.

– Шегуваш се – ахна Страйк и както се бе надигнал, отново се отпусна на пейката.

– „Драга госпожице Елакот – зачете на глас Робин, – съжалявам, че не отговорих на имейлите ви. Нямах представа, че се мъчите да се свържете с мен, установих го едва сега. Ако е удобно, готова съм да разговарям с вас утре вечер в седем часа. Искрено ваша...“ и е посочила телефонния си номер. – Робин вдигна очи към Страйк напълно изумена. – Как може чак сега да е научила? Месеци наред ѝ пращам съобщения и нямам отговор... освен ако Ана не ѝ е подсказала?

– Възможно е – отвърна Страйк, – а това предполага човек, който няма желание разследването да се прекратява.

– Естествено, че няма желание – каза Робин, – но все някъде трябва да се постави чертата.

– В такъв случай какви ни прави нас това?

Робин се усмихна и поклати глава.

– Посветени?

Страйк запали нова цигара.

– Конти: последният човек, видял Марго жива. Най-близката с Марго от медицинската служба...

– Благодаря ѝ – осведоми го Робин, която пишеше бързо на мобилния си телефон – и се съгласявам с разговора утре.

– Може да го направим от офиса, заедно – предложи Страйк. – Евентуално по фейстайм, ако е склонна.

– Ще я попитам – отвърна Робин и продължи да пише.

След минути поеха да търсят цигари, а Робин се замисли с каква лекота бе приела да иде на работа в събота вечер, за да проведат със Страйк интервюто на Глория. Вече го нямаше сърдития Матю с упреците му заради продължителното ѝ работно време и подозренията му какво биха правили Робин и Страйк сами в офиса вечерта. Замисли се за нежеланието на Матю да я погледне в очите през масата по време на медиаторската сесия. Сменил бе партньорката и фирмата си; скоро щеше да е баща. Животът му се бе променил, но беше ли се променил той?

Завиха зад ъгъла и се озоваха пред пространство, което Страйк категоризира наум като „района на кича“. Додето поглед стигаше, по тротоарите бяха изложени рафтове със стоки: плажни топки, ключодържатели, евтини бижута, слънчеви очила, захарен памук, фъдж и плюшени играчки.

– Погледни това – внезапно се обади Робин и посочи вдясно.

На яркожълта табела пишеше: „Животът ви според вашите ръце“. Върху тъмното стъкло на вратата под нея се мъдреше друг надпис: „Гледачка на ръце. Ясновидка“, заедно с изрисуваните в кръг знаци на зодиака, заобикалящи слънце в центъра.

– Какво? – попита Страйк.

– Ами на теб ти е правен хороскоп. Може пък и аз да искам.

– О, да му се не види – промърмори Страйк и продължиха по пътя си, а Робин се усмихна на себе си.

Тя изчака отвън и разглеждаше картичките, докато Страйк влезе в магазинче да си купи цигари.

Докато чакаше да бъде обслужен, Страйк бе обзет от внезапен донкихотовски импулс (без съмнение стимулиран от ярките цветове наоколо му, от ласкавото слънце, шумовете, носещи се от залите за игри, и стомаха, пълен с най-вкусните риба и пържени картофи, които беше ял някога) да купи на Робин играчка магаре. Осъзна се още преди мисълта да се е оформила напълно. Какво, той да не беше хлапак на дневна среща с първото си гадже? Като излезе от магазина обратно под слънцето, забеляза, че дори да бе искал, не би могъл да купи магаре. Въобще не се мяркаше такова: кошовете с плюшени играчки бяха пълни само с еднорози.

– Обратно към колата ли? – попита Робин.

– Да – отвърна Страйк, докато късаше целофана на пакета цигари, но после добави: – Да идем до морето, преди да поемем обратно, искаш ли?

– Добре – отвърна Робин изненадана. – Ъъ... защо?

– Просто ми се прииска. Грехота е да си край морето и въобще да не го зърнеш.

– Това да не е нещо типично за корнуолците? – попита Робин, когато тръгнаха обратно към „Гранд Парейд“.

– Може би – отвърна Страйк с цигара между зъбите. Дръпна от нея, издиша дима и запя:

А стигнем ли до стените на Лондон,

такава радост за нашите очи,

ще викнем: „Хей, бъзльовци, покажете се!

Дошли са мъже не по-лоши от вас!“.

– „Песен на мъжете от Запада“ ли?

– Същата.

– Защо според теб чувстват потребност да кажат на лондончани, че не са по-лоши от тях? Това не се ли подразбира?

– Просто Лондон вбесява всички – отвърна Страйк, докато пресичаха улицата.

– Аз пък обичам Лондон.

– И аз. Само че разбирам защо вбесява всички.

Отминаха фонтан със статуя на Веселия рибар, онзи кръглолик и брадат моряк, плаващ сред бурното море, който от близо век се появяваше на рекламите за Скегнес, после поеха по равна павирана площ към брега.

Накрая зърнаха онова, което Страйк бе изпитал потребност да види: ширналия се океан с халцедонов цвят под бледовиолетовото небе. Далече навътре в морето, пречкащи се на хоризонта, се издигаха армия от високи бели ветрени турбини и макар на Страйк да му бе приятен хладният бриз, идещ откъм морската шир, разбра защо Робин си бе взела шал.

Страйк пушеше мълчаливо, а къдравата му коса изобщо не пом­ръдваше под студения полъх. Мислеше си за Джоун. За пръв път осъзнаваше, че нейният план за приютяване на останките ѝ предоставяше на всички им гроб, който да посещават всеки път, щом се озоват на британския бряг. Родената и отрасла в Корнуол Джоун бе знаела, че тази нужда да търсят връзка с морето живееше у всички тях. И сега всеки път, щом отидеха на бряг, щяха да ѝ отдават почит.

– Розовите рози бяха любимите на Джоун – каза той след малко. – Онези, които ти изпрати.

– О, наистина ли? – промълви Робин. – Аз... ами просто в главата ми се появи образ на Джоун на базата на нещата, които си ми разправял, и ми се стори... че розови рози ѝ подхождат.

– Ако някога агенцията се провали – подхвърли Страйк, когато двамата тръгнаха да се отдалечават от морето, – можеш да се върнеш в Скегнес и да подхванеш бизнес като ясновидка.

– Специалността ми е твърде тясна – посочи Робин, докато крачеха към паркинга. – Отгатвам любимите цветя на мъртви хора.

– Няма магарета – отбеляза Страйк, като хвърли поглед назад към брега.

– Няма значение – отвърна любезно Робин. – Бездруго си твърде тежък за тях.

66

На следващата вечер Страйк и Робин седнаха един до друг от една и съща страна на партньорското бюро. Бяха сами в офиса за пръв път от вечерта, когато Страйк бе насинил двете ѝ очи. Този път лампите светеха, в ръцете им нямаше чаши с уиски, но всеки от тях остро усещаше спомена за изживяното при предишния случай, тъй че и двамата изпитваха известно смущение, което при Страйк се прояви с малко по-рязък тон, щом нагласиха монитора на компютъра, така че и двамата да го виждат добре, а при Робин – в съсредоточаване върху въпросите, които искаше да зададе на Глория.

В шест часа – което бе седем по времето на Глория – Страйк избра номера ѝ и след миг на напрежение чуха звъненето и на екрана се появи жена, малко нервна на вид, седнала в кабинет, чиито стени бяха покрити с библиотечни рафтове. Зад нея на стената имаше семейна снимка в рамка: самата Глория, изискан на вид съпруг и три пораснали деца, всичките с бели ризи и подчертано привлекателни.

Робин си помисли, че от всички хора, които бяха интервюирали по случая с Марго Бамбъро, Глория най-много бе запазила приликата със себе си като млада, макар да не бе правила очевидни усилия да прикрие процеса на остаряване. Косата ѝ беше съвсем бяла, подстригана на късо каре, което много ѝ отиваше. Макар да личаха фини бръчици по челото и около очите, светлата ѝ кожа явно никога не бе излагана много на слънце. Лицето ѝ беше слабо, с високи скули, запазило структурата си от младите ѝ години, а тъмносиньото поло, малките златни обици и очилата с квадратни рамки бяха семпли и стилни. Робин си каза, че Глория много повече приличаше на преподавателка в колеж, отколкото на издънка на престъпно семейство, но може би ѝ оказваха влияние редиците книги по рафтовете зад нея.

– Добър вечер – изрече Глория притеснено.

– Добър вечер – отвърнаха в един глас Страйк и Робин.

– Много любезно, че се съгласихте да говорите с нас, госпожо Жобер – каза Страйк. – Благодарни сме ви.

– О, моля, няма защо – отговори учтиво тя.

Робин не бе очаквала подобен изговор от момиче с произхода, описан от Айрийн Хиксън, но то се знае, също като в случая с Пол Сачуел, Глория бе прекарала по-дълго време извън родната си страна, отколкото в нея.

– Отдавна се надявахме да говорим с вас – обади се Робин.

– Да, много съжалявам за това – отвърна Глория. – Мъжът ми, Юго, не ме бе уведомил за съобщенията ви. Случайно открих последния ви имейл изхвърлен в кошчето. Така и научих, че сте се опитвали да се свържете с мен. Юго... ами той е мислел, че пос­тъпва правилно.

Робин си припомни случай, в който Матю беше изтрил имейл на Страйк от телефона на Робин в опит да я спре да се върне на работа в агенцията. Изненадана бе да види, че Глория не се гневеше на мъжа си за намесата му. Сякаш прочела мислите ѝ, жената каза:

– Юго е приел, че няма да искам да разговарям за случилото се с непознати. Не си е дал сметка, че вие сте единствените хора, с които бих искала да говоря, защото се опитвате да разберете какво наистина се е случило, и ако успеете, ще бъда... ами това ще вдигне огромен товар от мен.

– Ще възразите ли да си водя бележки? – попита я Страйк.

– Не, ни най-малко – любезно отвърна Глория.

Страйк щракна химикалката си в готовност, а Глория посегна извън полезрението им и взе голяма чаша червено вино, от която отпи глътка, въоръжи се с кураж и изрече бързо:

– Ако може, нека първо обясня някои неща. Още от вчера ги прехвърлям в главата си и мисля, че ако ви разправя моята история, това ще ви спести много време. Важно е да разберете моите отношения с Марго и защо се държах... както се държах.

– Това много ще ни помогне – увери я Страйк. – Моля, слушаме ви.

Глория отново отпи от виното, остави чашата на място, където не я виждаха, пое дълбоко дъх и заговори:

– И двамата ми родители загинаха при домашен пожар, когато бях на пет години.

– Какъв ужас – стъписана, промълви Робин. В гражданския регистър от 1961 година се упоменаваше пълно четиричленно семейство. – Много съжалявам.

Страйк на свой ред изсумтя съчувствено.

– Благодаря ви – кимна Глория. – Казвам го само за да обясня... оцелях единствено защото баща ми ме хвърли от прозореца върху одеяло, опънато от съседите. Майка ми и баща ми не скочиха, защото се опитваха да се доберат до по-големия ми брат, който бе в невъзможност да се измъкне. И тримата загинаха, така че бях отгледана от родителите на майка ми. Бяха чудесни хора. Душите си биха продали за мен, а това прави още по-лошо последвалото по-нататък... Бях срамежлива. Завиждах на момичетата в училище, които си имаха родители и те бяха, така да се каже, в крак с нещата. Горката ми баба не разбираше духа на шейсетте и седемдесетте – поясни Глория с тъжна усмивка. – Дрехите ми винаги бяха леко старомодни. Никакви миниполи и грим по очите. Като реакция си създадох измислен живот с всичките му подробности. Знам, че повечето тийнейджъри са фантазьори, но аз... стигах до крайности. И всичко просто излезе от контрол, когато бях на шестнайсет и отидох да гледам филма „Кръстникът“... Знам, че е нелепо, но това е истината. Бях напълно обсебена от този филм. Не знам колко пъти го гледах, поне двайсет сигурно. Бях английс­ка ученичка от Ислингтън през седемдесетте години, но исках да съм Аполония от Сицилия през четиресетте, да срещна красив американски мафиот и не да загина при взрив на бомба, поставена в кола, а да заживея с Майкъл Корлеоне в Ню Йорк, да съм красива и впечатляваща, докато мъжът ми напредва в бляскавата си престъпна кариера, която, забележете, е ръководена от строги морални принципи.

Страйк и Робин дружно се разсмяха, но Глория не се усмихна. Тъкмо обратното – изглеждаше тъжна и засрамена.

– Някак си реших, че всичко това е постижимо – продължи тя, – защото имах италианска фамилия. Никога не бях обръщала внимание на това преди „Кръстникът“. Не щеш ли, накарах баба и дядо да ме заведат на служба в италианската църква на „Клъркънуел Роуд“ вместо в обичайната им църква и Бог да ги благослови, те изпълниха желанието ми. Ще ми се да не го бяха правили. Де да ми бяха казали, че проявявам егоизъм, защото тяхната църква им даваше голяма подкрепа, беше центърът на социалния им живот. Винаги се бях чувствала изцяло англичанка, каквато и бях от страна на майка ми, но сега се опитвах да изнамеря всичко възможно за семейството на баща ми. Надявах се да открия, че произхождам от мафиотска фамилия. Тогава щях да убедя баба и дядо да ми дадат пари да замина за Сицилия да се запозная с роднините си и евентуално да се омъжа за далечен братовчед. Но установих само как италианският ми дядо е емигрирал в Лондон и е започнал работа в кафене. Вече знаех, че баща ми е работил към фирмата „Лондонски транспорт“. Колкото и назад да отивах в родословието си, всички се оказваха напълно почтени и спазващи закона граждани. Беше голямо разочарование за мен – въздъхна Глория. – И тогава една неделя в „Сейнт Питър“ някой посочи човек, на име Николо Ричи, седнал в дъното на италианската църква. Казаха, че бил един от най-страховитите гангстери от Малката Италия.

Глория поспря, за да отпие още глътка вино, остави отново чашата встрани, после продължи:

– Та така... Ричи имаше синове.

Страйк за пръв път започна да си записва.

– Всъщност нямаше особена физическа прилика между Лука Ричи и Ал Пачино, но аз съумях да открия такава – изрече сухо Глория. – Беше с четири години по-голям от мен и всички, които разпитвах за него, казваха, че бил голям разбойник, а аз това и исках да чуя. Започна се с усмивки на разминаване... Излязохме на първа среща няколко месеца преди да дойде време да уча за матурата. Казвах на баба и дядо, че преговаряме с една приятелка у тях. И тъй като дотогава бях много послушно момиче, те нямаха причина да се усъмнят, че ги лъжа. Отчаяно исках да харесам Лука, защото чрез него можех да попадна в моята фантазия. Той имаше кола и определено се занимаваше с криминални дела. Не ми разправяше нищо обаче за срещите между босовете на престъпните фамилии... говореше предимно за фиата си, за наркотици и за пребиване на хора. След няколко срещи стана ясно, че Лука си пада по мен... или не... – продължи Глория без усмивка. – Не точно си падаше, защото това би означавало някаква симпатия и сърдечност, докато той просто искаше да ме заплюе за негова. Бях толкова глупава и затънала в моята фантазия, та намирах това за твърде вълнуващо, защото напомняше отношение на истински мафиот. Всъщност най-много харесвах Лука, когато не беше край мен, когато си го представях като Майкъл Корлеоне в ума си, в леглото си нощем. Спрях да уча. Напълно се предадох на живота си от фантазията. На кукличките на гангстерите не им трябваше завършено висше гимназиално ниво. И Лука не смяташе, че ми трябва висше гимназиално ниво. Провалих се на всички изпити. Дядо и баба бяха силно разочаровани, но проявиха голяма доброта към мен – каза Глория. За пръв път гласът ѝ леко затрепери. – И после... май беше следващата седмица... узнаха за мен и Лука. Ужасно се разстроиха и разтревожиха, но на този етап мен вече не ме беше грижа. Обявих, че съм се отказала от колеж. Исках да постъпя на работа. Кандидатствах за мястото в медицинската служба „Сейнт Джон“ единствено защото се намираше в сърцето на Малката Италия, макар че на практика Малката Италия не съществуваше вече. Бащата на Лука бе една от последните реликви. Но пък всичко това съставляваше част от фантазията ми: аз бях Конти, мястото ми беше там, защото някога го бяха обитавали предците ми. Така беше и по-лесно да се виждам с Лука, той живееше там. Изобщо не биваше да получа онази работа на рецепционистка. Бях прекалено млада и нямах никакъв опит. Марго бе тази, която пожела да я имам.

Глория замълча за малко и Робин беше сигурна, че го направи, защото за пръв път изрече името на Марго. После отново пое дълбоко дъх и каза:

– И ето че прекарвах по цял ден на бюрото на рецепцията редом с Айрийн. Дядо и баба не бяха регистрирани в „Сейнт Джон“, защото живееха в Ислингтън, тъй че безопасно можех да надрънкам куп лъжи на Айрийн за произхода си. Вече си бях изградила цяла измислена самоличност. Казах ѝ, че Конти са стара сицилианска фамилия, разправих ѝ, че дядо ми и баща ми са били част от престъпен клан, и не помня какви още глупости. Понякога използвах откъслечни подробности, които Лука ми бе казвал за семейство Ричи. Други идеха директно от „Кръстникът“. По една ирония – Глория направи лека гримаса – не ѝ казах единствения истински криминален факт. Държах си устата затворена по повод приятеля си. Лука ми бе заръчал никога да не приказвам за него и семейството му пред други хора и аз не го правех. Приемах думите му сериозно.

Помня как няколко месеца след като постъпих на работа, из квартала тръгна слух, че са открили труп, засипан с бетон, на един от строителните обекти по-нагоре по улицата. Казах на Айрийн как знам от сигурно място, че трупът е на член на бандата „Сабини“. Голяма глупачка бях – продума тихо Глория. – Малка идиотка... Но винаги имах чувството, че Марго прозира зад глупостите ми. Още в началото ми каза, че е „видяла нещо“ у мен на интервюто. Това не ми се хареса, приех го като снизходително отношение. Тя никога не се държеше с мен, както аз исках да се държат околните – като с отракано момиче от мафията, пълно с мрачни тайни, – а сякаш бях мило и добро девойче. Айрийн също не харесваше Марго и постоянно раздвоявахме езици срещу нея на рецепцията. Марго отдаваше голямо значение на образовани­ето и кариерата и все си подхвърляхме каква лицемерка е, защото се беше оженила за много богат лекар консултант. Когато живееш в лъжа, нищо не ти се вижда по-застрашително от хора, ко­ито говорят истината... Съжалявам. – Глория нетърпеливо поклати глава. – Това може би не ви се вижда съществено, но е такова, просто трябва да следите мисълта ми...

– Разказвайте спокойно – насърчи я Страйк.

– И тъй... в деня след осемнайсетия ми рожден ден с Лука се скарахме. Не си спомням за какво, но той стисна с ръка шията ми и ме притисна към стената, докато не можех да дишам. Бях ужасена. Пусна ме, но изражението в очите му беше страховито. Каза ми: „Сама си виновна. Започна да дрънкаш като оная докторка“. Аз много му разправях за Марго. Бях му я описала като голяма сухарка и командаджийка. Повтарях нещата, които беше изричала, за да ги принизя, да убедя сама себе си, че нищо не означават. Веднъж на събрание на персонала тя цитира Симон дьо Бовоар. Беше изругала, като си изпусна писалката, и доктор Бренър каза: „Хората все ме питат какво е да имаш дама за колега. Може би като срещна такава, ще мога да им отговоря“. Дороти се разсмя, а такова нещо почти никога не ѝ се случваше, и тогава Марго му се тросна в отговор – сега знам цитата наизуст, при това на френски: „Мъжът е дефиниран като човешко същество, а жената като създание от женски пол. Когато тя се държи като човешко същество, казват, че имитира мъжа“.

С Айрийн обсъждахме това после. Нарекохме я фукла, задето цитира някаква си французойка, но такива неща се загнездваха в главата ми и вече не можех да ги прогоня от там. Въобразявах си, че искам да съм домакиня в мафиотско семейство от петдесетте години, но понякога Марго беше истински забавна, наблюдавах я как никога не се предаде пред Бренър и неволно ѝ се възхищавах за това...

Глория отново пийна от виното си.

– И тъй, във вечерта, когато Лука едва не ме удуши, си отидох у дома и плаках цяла нощ, без да мигна. На следващата сутрин си облякох поло за работа, за да скрия белезите, а в пет часа следобед, като приключих работа, отидох право в телефонна кабина, позвъних на Лука и приключих с него. Казах му, че ме плаши и че не желая повече да го виждам.

Той го прие твърде кротко. Бях изненадана, но и безкрайно облекчена. В продължение на три-четири дни си мислех, че всичко е приключило, и се чувствах фантастично. Беше като пробуждане или като поемане на въздух, когато си бил под вода. Все така исках да бъда гадже на гангстер, но ме устройваше само да си го фантазирам. Контактът с реалността ми беше дошъл в повече.

И ето че в края на служебното ни коледно празненство се появи Лука с баща си и един от братовчедите си. Ужасих се, като ги видях там. Лука ми каза: „Татко просто искаше да се запознае с приятелката ми“. А аз, не по друга причина, а защото примирах от страх да не стане публичен скандал, отвърнах само: „Добре, добре“. Грабнах си палтото и си тръгнах с тях тримата, преди някой да е успял да ги заговори.

Изпратиха ме до автобусната ми спирка. По път Нико каза: „Добро момиче си ти. Лука беше много натъжен заради онова, дето си му казала по телефона. Той е много привързан към теб, да знаеш. Не искаш да го направиш нещастен, нали?“. И после двамата с братовчеда си тръгнаха. Лука ме попита: „Онова, дето го изтърси, не го мислеше, нали?“. А аз... бях толкова уплашена. Че отгоре на всичко беше довел баща си и братовчед си. Казах си, че не бива да го ядосвам за момента, а после всичко ще оправя. Затова отвърнах: „Не, не го мислех. Но ти повече няма да правиш така, нали?“. „Как?“, попита ме той. Сякаш никога не ми бе стискал трахеята и не ме бе оставил без дъх. Сякаш си го бях въобразила.

И така, продължихме да се виждаме – въздъхна Глория. – Лука започна да говори за женитба. Аз все повтарях, че съм твърде млада още. Всеки път, като се опитвах да отворя дума за скъсване, той ме обвиняваше, че съм му изневерила, което бе най-тежкото от всички престъпления, а нямаше как да докажа, че не съм, освен да продължавам с него.

Сега Глория отклони поглед от тях и го прикова към нещо извън екрана.

– По това време вече спяхме заедно. Аз не го исках. Не казвам, че ме е насилвал физически... не беше така – поклати глава Глория и Робин си помисли в този момент за Джема, секретарката на Хит­реца. – Но нямах избор, освен да му угаждам. Иначе ме чакаше плесница или по-лошо. Веднъж подхвърли, че ако не съм се държала добре, баба ми щяла да пострада. Разкрещях му се като луда, а той се засмя и отвърна, че очевидно било шега. Тъй или иначе, бе искал да насади тази мисъл в съзнанието ми и успя. Той не приз­наваше никакви предпазни средства. Предполагаше се, че трябва да се съобразяваме... сещате се, с датите на цикъла ми. – Глория отново посегна към виното си. – Само че той... да кажем, че беше нехаен, а аз бях сигурна, че умишлено цели да забременея, защото тогава щях да съм притисната в ъгъла и щях да склоня на брак. Баба и дядо сигурно биха го подкрепили, бяха набожни хора. И тъй, без да казвам на Лука, поисках от Марго противозачатъчни. Тя отвърна, че ще ми даде на драго сърце, но не знаела дори че имам приятел, никога не съм го била споменавала... И макар че в действителност не я харесвах – каза Глория, – поразправих ѝ нещичко. Кабинетът ѝ се оказа единственото място, където можех да изоставя преструвките. Знаех, че тя не може да изнесе навън нищо, изречено в него. Марго се опита да ме вразуми. Помъчи се да ми покаже, че има начини за изход от ситуацията, вместо постоянно да се подчинявам на Лука. А аз си мислех: лесно ѝ е на нея с всичките ѝ пари, с тази голяма и защитена къща... Все пак може да се каже, че тя ми вдъхна известна надежда. Веднъж, след като той ме удари и заяви, че сама съм си го изпросила, че трябвало да съм благодарна, задето някой ми предлага да ме измъкне от съжителство с двама старци, аз му отговорих: „Има и други места, където мога да ида“. Според мен тогава се уплаши, че някой ми предлага помощ да избягам. По това време вече бях престанала да подигравам Марго пред него, а Лука не беше глупав... Тогава той ѝ написа онези заплашителни бележки. Бяха анонимни, но аз знаех, че са от него – каза Глория. – Познавах почерка му. Един ден Дороти отсъстваше, защото на сина ѝ му вадеха сливиците, тъй че Айрийн отвори пощата и разгъна една от бележките върху бюрото, точно до мен. Силно иззлорадства по този повод и аз трябваше да се престоря, че наистина я намирам странна, но не разпознавам почерка. Поставих въпроса ребром пред Лука. Той ми отвърна да не ставам глупава, разбира се, че не бил писал никакви бележки, но аз си останах убедена. И тогава... мисля, че беше точно след втората бележка... установих, че онова, от което се бях ужасявала, се е случило. Бях бременна. Нямах представа, че противозачатъчните не действат, ако имаш разстройство, а аз бях боледувала от стомашен грип месец преди това. Съзнавах, че нямам изход, че е твърде късно и съм принудена да се омъжа за Лука. Семейство Ричи биха го искали, а дядо и баба не биха желали да съм неомъжена майка. И тогава за пръв път го признах пред себе си. – Глория погледна право към Робин и Страйк. – От дъното на душата си мразех Лука Ричи.

– Глория – обади се тихо Робин, – прощавайте, че ви прекъсвам, но може ли да ви попитам дали има връзка с прилошаването ви на барбекюто на Марго?

– Чули сте го, значи? Да, точно тогава страдах от стомашния вирус. Говореха, че някое от децата сипало нещо в пунша, но едва ли това беше причината. На никого не му призля като на мен.

С крайчеца на окото си Робин видя, че Страйк пише нещо в бележника си.

– Пак отидох при Марго, за да разбера със сигурност дали съм бременна – продължи Глория. – Знаех, че мога да ѝ се доверя. Отново нахълтах в кабинета ѝ, а после си изплаках очите, когато го потвърди. Тя беше повече от добра с мен. Държа ми ръката, говори ми дълго. Бях убедена, че абортът е грях, така бях възпитана. Но Марго не го смяташе за грях. Описа ми какъв живот бих имала с Лука, ако родях детето. Обсъдихме и варианта да го задържа и да го гледам сама, но Лука не би го допуснал и никога не би излязъл от живота ми. А и по онова време беше много тежко за сама жена с дете. Имах пред себе си примера на Джанис, медицинската сестра. Вечно жонглираше помежду сина си и работата. Естествено, не казах на Лука – добави Глория. – Знаех, че ако ще... предприема нещо, трябва да стане бързо, преди да е забелязал промени в тялото ми и най-вече преди да започна да усещам бебето, иначе...

Внезапно Глория сведе глава и покри лице с ръцете си.

– Много съжалявам – обади се Робин. – Сигурно е било ужасно за теб...

– Не... вижте... – Глория се изправи и отметна назад бялата си коса, а лицето ѝ беше мокро от сълзи. – Оставете това. Разказвам ви го само за да разберете... Марго уреди прием за мен. Съобщи името си и своите данни в клиниката и купи и за двете ни перуки, защото, ако тя бъдеше разпозната, по асоциация можеха да познаят и мен. Дойде с мен... беше събота... до онова място... „Брайд Стрийт“. В клиниката използваха името на Марго като насочилия ме лекар и според мен някъде бе станало объркване, защото те мислеха, че Марго Бамбъро е жената, на която ще бъде извършена процедурата. „Няма значение – каза ми Марго, – никой никога няма да узнае, тези архиви са поверителни.“ Добави също, че в известен смисъл дори е удобно така, защото, ако се наложи обратна връзка, ще потърсят нея и тя ще уреди нещата.

Държа ръката ми на влизане, а като се събудих, тя беше там – промълви Глория и от тъмните ѝ очи бликнаха сълзи, а тя бързо ги изтри с длан. – Като бях готова да си ида у дома, отведе ме с такси до края на улицата на баба и дядо. Даде ми заръки как да се погрижа за себе си... Аз не бях като Марго – с пресекващ глас продължи Глория. – Не смятах постъпката си за нещо редно. Четиринайсети септември: надали и година е минала оттогава, в която на тази дата да не си мисля за онова бебе.

Когато след няколко дни се върнах отново на работа, тя ме повика в кабинета си, попита ме как се чувствам, после каза: „Глория, сега трябва да бъдеш смела. Останеш ли с Лука, това ще се случи отново. Трябва да ти намерим работа някъде далече от Лондон и да се погрижим той да не узнае къде си заминала“. Каза още нещо, което запомних завинаги: „Ние не сме определяни от грешките си, а от начина, по който ги поправяме“.

Само че аз не бях като Марго – повтори пак Глория. – Не бях смела, не можех да си представя да оставя баба и дядо. Престорих се, че се съгласявам, но десет дни след аборта отново спях с Лука, не защото исках, а защото не виждах друг избор. И тогава – пророни Глория, – около месец след посещението ни в клиниката, се случи. Марго изчезна.

В близост до Глория се чу приглушен мъжки глас. Тя се обърна към вратата зад себе си и каза:

– Non, c’est toujours en cours![4]

После се обърна към компютъра и избъбри:

– Pardon. Тоест извинете.

– Госпожо Жобер... Глория – заговори Страйк. – Може ли да ви върнем към деня, в който Марго изчезна?

– Целия ден ли?

Страйк кимна. Глория бавно си пое дъх като човек, който се кани да скочи в дълбока вода, после подхвана разказа си.

– Сутринта беше съвсем нормална. Всички бяха там освен Уилма, чистачката. Тя не идваше в петък. Помня две неща от пред­обеда: с Джанис се засякохме в бокса при чайника и тя заговори как скоро на екран ще излезе продължение на „Кръстникът“. Престорих се на развълнувана, но си мислех как по-скоро ще пробягам два километра, отколкото да отида да го гледам... Айрийн излъчваше силно самодоволство, защото Джанис тъкмо бе ходила на среща с мъж, с когото Айрийн отдавна се опитваше да я събере. Айрийн беше странна по отношение на Джанис – отбеляза Глория. – Уж бяха големи приятелки, а зад гърба ѝ говореше, че била мъжемелачка. Все подмяташе как Джанис трябвало да си знае мястото и не да чака някой като Джеймс Каан да дойде, че да се залюби с него, защото като самотна майка не била много желана партия. Айрийн бе на мнение, че най-доброто, на което можела да се надява Джанис, бил онзи мъж, дето работел при нейния Еди, а от това, което се чуваше за него, изглеждаше доста простоват. Айрийн му се присмиваше как все нещо не бил доразбрал. Спомням си, че бяхме натоварени и тримата лекари ту влизаха в кабинетите си, ту се показваха да викат нови пациенти. Не помня нещо необичайно от следобеда с изключение на това, че Айрийн си тръгна по-рано. Твърдеше, че имала зъбобол, но на мен ми се видя като кръшкане. Нямаше вид като да изпитва болка, докато злословеше за любовния живот на Джанис. Знаех, че Марго има среща с приятелката си в пъба по-късно. Каза ми го, защото си беше оставила в хладилника увита във фолио поничка, и ме помоли да ѝ я занеса, преди да приеме последния си пациент, че да я зареди със сили. Много обичаше сладко. В пет часа все бъркаше в кутията с бисквити. Но метаболизмът ѝ бе такъв, че никога не качваше килограми, беше пълна с нервна енергия. Спомням си поничката, защото, когато ѝ я занесох, я попитах: „Защо просто не изяде онези шоколадови бонбони?“. Имаше една кутия, която бе извадила от кошчето за боклук май предишния ден. Още бяха в целофана си, не бяха мръсни. Някой ѝ ги беше пратил...

– Някой? – повтори Страйк.

– Предполагахме, че са били от онзи пациент, от когото полицията толкова се интересуваше, Стив Даутуейт – отвърна Глория. – Дороти във всеки случай мислеше така.

– Нямаше ли прикрепена бележка?

– Имаше картичка с текст „Благодаря“ и Дороти мигом реши, че са от Стив Даутуейт, защото той идваше често. Но нямам спомен картичката да беше подписана.

– Значи, Марго е изхвърлила бонбоните в кошчето за боклук и после пак ги е извадила?

– Да, подиграх ѝ се за това – призна Глория. – Казах ѝ: „Знаех си, че няма да им устоиш“, а тя също се разсмя. На следващия ден я попитах: „Защо не ги изядеш?“. Отвърна ми: „Направих го, видях им сметката“.

– Но е запазила кутията, така ли?

– Да, беше на полицата при книгите ѝ. Върнах се на рецепцията. Пациентът на доктор Бренър си беше тръгнал, но не и Бренър, довършваше документацията.

– Може ли да ви попитам дали знаехте за пристрастеността на доктор Бренър към барбитурати?

– Кое? – учуди се Глория.

– Никой ли не ви е казвал за това?

– Не, нямах представа.

– Не бяхте ли чули за случката, когато Джанис открила капсула амитал на дъното на чаша чай?

– Не... о... Затова ли Марго настояваше сама да си приготвя чая? Обясни, че Айрийн прекалено го разреждала с мляко.

– Да се върнем на реда, по който всички си тръгнаха.

– Добре. Следващият беше пациентът на доктор Гупта и той излезе веднага след него. Имаше семейна вечеря, на която трябваше да присъства. И тогава, когато вече си мислех, че сме приключили за деня, влезе онова момиче, Тео.

– Разкажете ни за Тео – помоли Страйк.

– Дълга черна коса... тъмна кожа. Приличаше на румънка или на туркиня. С натрапващи се обици, цигански тип. Всъщност си помислих, че може да е циганка. Не я бях виждала преди, затова знаех, че не е регистрирана при нас. Изглеждаше, сякаш много я боли коремът. Дойде до бюрото ми и помоли веднага да я прегледа лекар. Поисках името ѝ и тя каза, че е Тео... някоя си. Не настоях да го повтори, защото очевидно страдаше, тъй че ѝ казах да почака и отидох да проверя дали някой от лекарите е свободен. Вратата на Марго още беше зат­ворена, затова се обърнах към доктор Бренър. Той не искаше да я приеме. Винаги беше такъв, мъчен човек. Никога не съм го харесвала. Тогава вратата на Марго се отвори и отвътре излязоха майката с детето, които бе приела последно. Каза, че ще прегледа момичето, което чакаше.

– И Тео твърдо беше жена, така ли? – попита Страйк.

– Извън всяко съмнение – отсече Глория убедено. – Беше с широки рамене, забелязах го, като идваше към бюрото на рецепцията, но категорично беше жена. Може би заради раменете впоследствие доктор Бренър каза, че е приличала на мъж, но... Снощи си мислех за него, като знаех, че ще разговарям с вас. Бренър беше може би най-големият женомразец, когото съм срещала. Плюеше по жените, които не изглеждали женствени и не говорели „като дами“, но също така презираше Айрийн, която все се кискаше, беше блондинка и напълно женствена. Предполагам, искал е всичките да сме като Дороти с нейното безпрекословно подчинение и почтителност, високи яки, достатъчно дълги поли. Дороти беше като някоя кисела монахиня.

Робин си помисли за Бети Фулър, която бе лежала на леглото си и се бе преструвала, че е в безсъзнание, докато Бренър бе изричал мръсни думи в ухото ѝ.

– Жените пациентки никак не харесваха Бренър. Вечно молеха да бъдат прехвърлени при Марго, но на повечето се налагаше да отказваме, защото списъкът ѝ с пациенти беше препълнен. Наближаваше време все пак Бренър да се пенсионира и се надявахме да го замести някой по-свестен. И така, той си тръгна, а Тео влезе, за да бъде прегледана от Марго. Все поглеждах колко е часът, защото имах среща с Лука, а накарах ли го да чака, винаги си патех. Но прегледът на Тео се проточи твърде дълго. Чак в шест и петнайсет Тео най-накрая излезе от кабинета и си отиде.

Марго се появи няколко минути по-късно. Изглеждаше напълно изтощена. Беше плътно запълнен ден. Каза: „Утре ще ѝ попълня картона, трябва да тръгвам, Уна ме чака. Заключи с резервния ключ“. Дори не ѝ отговорих, толкова бях притеснена, че Лука ще ми се ядоса. Така че не ѝ казах довиждане, нито ѝ пожелах приятна вечер... на тази жена, която ми спаси живота... Защото тя точно това направи. Никога не ѝ го казах, но това беше истината.

По бузата ѝ се стече сълза. Глория замълча, за да я избърше, после каза:

– Помня как, докато си отваряше чадъра, се подхлъзна. Валеше, тротоарът беше мокър. Залитна, но се закрепи, пое напред и се скри от поглед.

Забързах се, заех се да гася лампите, заключих картоните в кантонерките. После проверих дали задната врата е заключена – заключена беше, от полицията ме попитаха за това. Затворих и заключих предната врата и хукнах по „Пасинг Али“, уличката зад медицинската служба, за да се видя с Лука на Сейнт Джонс Стрийт.

– И това беше последният път, когато видяхте Марго?

Глория посегна към почти празната чаша с вино и я пресуши.

– Имахте ли подозрения какво може да се е случило с нея?

– Разбира се – тихо отвърна Глория. – Бях ужасена, че Лука е пратил някого да я нарани или да я отвлече. Тя се бе превърнала в голям дразнител за него. Всеки път, когато се опитвах да си защитя правата, той изтърсваше гадни неща за Марго, как тя ми влияела зле. Убеден беше, че ми внушава да го напусна, а тя, естествено, точно така постъпваше. Най-големият ми страх беше да не открие какво ми е помогнала да направя. В „Брайд Стрийт“.

Знам, че няма как лично да я е похитил, защото се срещнах с него на Сейнт Джонс Стрийт няма и пет минути, след като напуснах медицинската служба. Не е бил и баща му, по това време беше денонощно в болницата с брат му Марко. Но Лука имаше приятели и братовчеди.

Нямаше как да го кажа пред полицията. Лука беше престанал да се преструва, че се шегува, когато заплашваше баба и дядо. Все пак го попитах дали той стои зад всичко това. Тревогата ме съсипваше, трябваше да му задам въпроса. Той много се ядоса, нарече ме с обидни имена… тъпа кучка, неща от този род. Разбира се, отвърна, че не е той. Но ми беше разправял истории как баща му е „накарвал хора да изчезват“, тъй че нямаше как да съм сигурна...

– Вие имахте ли причина да подозирате, че той е знаел за... – Робин се поколеба. – За случилото се в „Брайд Стрийт“?

– Напълно сигурна съм, че той никога не узна – отвърна Глория. – Марго беше твърде съобразителна, че да му го позволи. Набави перуки, използва своето име, снабди ме с убедително обяснение защо не мога да правя секс с него известно време... Благодарение на нея ми се размина. Не, не вярвам някога да е разбрал. Затова в най-добрите си моменти си мислех, че той не е имал достатъчно силни основания...

Вратата зад Глория се отвори и влезе хубав мъж с орлов нос и побеляла коса, с раирана риза и джинси, понесъл бутилка червено вино. В стаята го последва едра германска овчарка, размахала опашка.

– Простете, че ви... – усмихна се той към Страйк и Робин на екрана. – Comment dit-on ‘interrompre’?[5] – попита жена си.

– Прекъсвам – каза тя.

– Oui. Простете, че ви прекъсвам.

Той напълни чашата на жена си, подаде ѝ я, потупа я по рамото и отново излезе, като повика и кучето.

– Viens, Obelix![6]

Когато мъжът и кучето излязоха, Глория се засмя леко и обясни:

– Това беше Юго.

– Колко дълго останахте в медицинската служба „Сейнт Джон“ след изчезването на Марго? – попита Страйк, макар да знаеше отговора.

– Шест-седем месеца, струва ми се – отговори Глория. – Достатъчно дълго, че да видя новия полицай, който пое случая. Всички бяхме доволни, защото първият... Талбът беше, нали?... се държеше твърде странно. Буквално изтормози Уилма и Джанис. Уилма физически се поболя. И без това не ѝ беше лек животът.

– Значи, според вас не е пиела? – попита Робин.

– Да е пиела? Това Дороти го дрънкаше от злоба – поклати глава Глория. – Дороти се опитваше да припише кражбите на Уилма. Чухте ли за тях?

Страйк и Робин кимнаха.

– Когато не можа да докаже, че Уилма взема пари от чантите на хората, пусна слух, че пие, и горката жена напусна. Вероятно се е радвала да се махне, но все пак губеше заплата, нали така? Аз самата исках да напусна – сподели Глория, – но бях като парализирана. Имах странното усещане, че ако остана там, светът ще си дойде на мястото. Марго щеше да се върне. Чак след изчезването ѝ осъзнах... какво беше тя за мен...

И тъй – въздъхна Глория, – една вечер, месеци след изчезването на Марго, Лука беше много агресивен към мен. Бях се усмихнала на мъж, който отвори пред мен вратата, когато си тръгвахме от пъба с Лука, и оттам се започна. Преби ме като никога преди в жилището си... имаше малък апартамент. Помня, че повтарях: „Съжалявам, съжалявам, не биваше да му се усмихвам“. И през цялото време, докато го изричах, виждах... тук, вътре – Глория почука главата си – как Марго ме наблюдава. Умолявах Лука да спре, съгласявах се, че съм се държала като малка уличница, че не е бивало да се усмихвам на непознат, а в същото време си мислех: Махам се, Марго. Ще замина някъде, където няма да може да ме намери.

Защото най-сетне ми бе просветнало в ума. Тя ми беше казала, че трябва да съм храбра. Нямаше смисъл да чакам някой да дойде да ме спаси. Сама трябваше да се спася.

Като се поуспокои, пусна ме да се прибера в дома на баба и дядо, но по-късно искаше да се видим пак. Винаги ставаше така след изблик на насилие. Искаше повече контакт.

Не ме беше удрял по лицето. Никога не губеше контрол чак до такава степен, тъй че отидох и се престорих пред баба и дядо, че всичко е наред. Същата вечер излязох с Лука, той ме заведе на вечеря и тогава ми направи предложение с пръстена и всичко останало. Отговорих му с „да“ – продължи да разказва Глория, като леко повдигна рамене и се поусмихна. – Сложих си пръстена, погледнах го и дори не беше нужно да имитирам щастие, чувствах го. Помислих си: „С това ще си платя поне част от самолетния билет“. Никога не бях летяла в живота си, самата мисъл ме плашеше. Но през цялото време виждах Марго в съзнанието си. Трябва да бъдеш храбра, Глория.

Налагаше се да кажа на баба и дядо, че съм сгодена. Нямаше как да им призная какво съм замислила, защото се боях, че не биха съумели да се преструват или че ще обвинят Лука, или още по-лошо, ще идат в полицията. Лука дойде у дома да им се представи, правеше се на добряк и беше ужасно, защото бях принудена да изглеждам много щастлива.

Всеки ден след това започнах да купувам всички вестници и да ограждам в кръгче работа в чужбина, която бих имала шанс да получа. И се налагаше да върша всичко това тайно. Напечатах си автобиографията в службата и хванах автобус до Уест Енд да пратя молбите по пощата, защото се боях да не би някой познат на Лука да ме види как пускам много пликове в пощенска кутия.

След няколко седмици имах интервю с французойка, която търсеше англичанка за домашна помощничка, та да учи децата ѝ на английски. Получих мястото главно защото имах опит с пишеща машина. Жената ръководеше свой бизнес от вкъщи и можех да ѝ помагам с административната работа, докато децата бяха на забавачка. Работното място вървеше със стая и храна, а работодателката щеше да ми прати самолетен билет, така че не се налагаше да продам пръстена на Лука и да се преструвам, че съм го изгубила...

В деня, когато отидох в „Сейнт Джон“ и им съобщих, че напускам, се случи нещо странно. Никой не бе споменавал Марго от седмици. Непосредствено след изчезването ѝ всички само за това говорехме, а после темата някак си стана табу. Имахме нов лекар по заместване в кабинета ѝ. Не му помня името. Също и нова чистачка. Но този ден Дороти пристигна силно шокирана, а тя никога не показваше емоции, обикновено беше...

Един местен... как беше думата? – Глория щракна с пръсти, за пръв път срещнала трудност да се изрази на родния си език. – Тук бихме го нарекли un dengue... сещате се, побъркан човек, лунатик... безобиден, но чудат. С дълга брада, мръсен, срещахме го да броди нагоре-надолу по „Клъркънуел Роуд“ със сина си. Та той преградил пътя на Дороти насред улицата и ѝ казал, че е убил Марго Бамбъро.

Това силно бе разтърсило Дороти, но у мен по странен начин... Моля ви, не ме мислете за ужасна... У мен събуди надежда да е истина. Защото, макар да бих дала всичко, за да науча, че Марго е жива, бях сигурна, че е мъртва. Тя не беше човек, който би избягал. А най-страшният ми кошмар беше, че Лука е отговорен, защото така би означавало, че всичко е по моя вина.

Робин поклати глава, но Глория я игнорира.

– Казах истината на дядо и баба чак вечерта преди заминаването си за Франция. Не им бях позволявала да харчат никакви пари за предстоящата сватба и все пак новината им дойде като голям шок. Разправих им всичко от край до край, премълчах само за аборта. То се знае, те бяха ужасени. Отначало не искаха да ме пуснат да замина, настояваха да се обърна към полицията. Трябваше да им обясня защо това е крайно неподходяща идея, да им кажа за заплахите, отправяни от Лука. Но те бяха толкова облекчени, че няма да се омъжа за него, та накрая приеха ситуацията. Обещах им, че всичко ще замре и скоро ще се върна...

Рано на следващия ден дядо ме откара на летището. Бяхме измислили история, която да поднесат на Лука, когато отидеше да ме потърси. Щяха да му кажат, че съм се разколебала заради неговата агресивност и съм заминала в Италия, за да отседна при роднини на баща ми и да обмисля нещата на спокойствие. Спретнахме дори фалшив адрес, който да му дадат. Не знам писал ли е до него. И това беше всичко – заключи Глория и се облегна на работния стол зад бюрото. – Останах при първата ми работодателка седем години и накрая получих длъжност на младши сътрудник във фирмата ѝ. Не стъпих в Лондон, докато не научих, че Лука вече е женен. – Тя отпи от виното, което мъжът ѝ бе налял. – Първата му жена се пропила и умряла на трийсет и девет годишна възраст. Пребивал я редовно. Това го научих по-късно.

– Никога повече не изрекох лъжа за себе си – заяви след кратка пауза Глория и повдигна брадичка. – Никога не преувеличих, не се преструвах, казвах само абсолютната истина освен по един въпрос. До тази вечер единственият, който знаеше за аборта, беше Юго, но сега го научихте и вие двамата. Дори да откриете, че Лука стои зад случилото се с Марго и да се наложи завинаги да го нося на съвестта си, дължа ѝ истината. Тази жена ме спаси и аз никога, никога не я забравих. Тя беше един от най-смелите и добри хора, които съм срещала.

67

Благодариха на Глория за отделеното време и за откровеността ѝ. След като се сбогуваха с нея, Страйк и Робин останаха да седят на партньорското бюро, всеки потънал в мислите си, докато Страйк не предложи на Робин от сухите нудъли, които държеше за похапване в офиса. Тя отказа и вместо това без ентусиазъм извади от чантата си пликче със смесени ядки и го отвори. След като Страйк сипа гореща вода в съдчето с нудълите, върна се на бюрото си и ги разбърка с вилица.

– Умелото и безследно укриване е това, което ме тормози – каза той, като отново седна на мястото си. – Извършителят е или изключително умен, или човек с голям късмет. Крийд най-добре приляга в картинката, а Лука Ричи плътно го следва на второ място.

– Само дето няма как да е бил Лука. Той има алиби: Глория.

– Но както отбеляза тя, обкръжението му е имало опит в това да накара хора да изчезнат. При това, ако Марго е отвлечена от улицата, какви са шансовете да е свършено от сам човек? Дори Крийд е имал неволни съучастници. Успаната хазайка, която му е предоставила безопасен сутерен, ателието за химическо чистене, снабдило го с ван в онзи ден, и...

– Недей – прекъсна го рязко Робин.

– За какво говориш?

– Не обвинявай тях.

– Аз не ги обвинявам, само...

– С Макс говорихме на тази тема – каза Робин. – За начина, по който хората, обикновено жените, биват обвинявани, че не са разбрали, че не са видели... При такава презумпция всеки е виновен. Хората го правят до един.

– Мислиш ли? – попита Страйк с пълна уста.

– Да – отсече Робин. – Всички проявяваме тенденция да правим обобщения на базата на предишен опит. Ето, виж Вайълет Купър. Мислела си е, че добре познава Крийд, защото е срещала няколко мъже, които са се държали като него, по времето на работата ѝ в театъра.

– Мъже, които не са пускали никого в сутеренните си апартаменти, защото са варели черепи там?

– Знаеш какво имам предвид, Страйк – отказа да приеме шегата Робин. – Кротки, наглед добродушни, леко женствени. Крийд е обичал да се замята с нейната боа от пера, преструвал се е, че харесва кабаретна музика, и тя го е възприела като гей. Но ако единственият гей, срещан от нея, беше Макс, моят съквартирант...

– Той е гей, така ли? – попита Страйк, чиито спомени за Макс бяха твърде мъгляви.

– Да, но няма никаква склонност към женски дрехи и мрази мюзикъли. От друга страна, ако бе общувала с някои от хетеросексуалните приятели на Матю от ръгби клуба, дето умираха да си пъхнат портокали под фланелките и да се фръцкат, като нищо можеше да си извади други изводи, нали така?

– Няма спор – отвърна Страйк, докато дъвчеше нудълите. – А и честно казано, повечето хора не познават серийни убийци.

– Именно. Така че дори някой да има необичайни навици, прекият ни опит подсказва, че той е просто ексцентричен. Вайълет никога не е срещала мъж с фетиш към женски дрехи или... прощавай, отегчавам те – добави Робин, като видя, че очите на Страйк станаха някак оцъклени.

– Не, не ме отегчаваш – промърмори той. – Всъщност ме накара да се замисля... Хрумна ми идея. Стори ми се, че забелязвам някои съвпадения, и взех да се чудя...

Той остави купичката с нудъли, пресегна се под бюрото и издърпа един от кашоните с полицейското досие, върху който лежаха последно преглежданите от него страници. Сега ги извади, разположи ги пред себе си и продължи да яде нудълите.

– Ще ми кажеш ли за тези съвпадения? – попита го Робин с долавящо се нетърпение.

– Почакай малко – каза Страйк, като вдигна поглед към нея. – Защо Тео е стояла отвън пред телефонната кабина?

– Какво? – объркана, продума Робин.

– Мисля, че не можем да се съмняваме как Руби Елиът е видяла Тео до онази телефонна кабина край „Албемарл Уей“, нали? Описанието ѝ и това на Глория напълно съвпадат... Та защо Тео е стояла навън пред телефонната кабина?

– Чакала е вана да я прибере.

– Добре, но нека изтъкна очевидното: едновремешните червени телефонни кабини са със стъкла отстрани. Валяло е като из ведро. Тео не е имала чадър, а Руби казва, че косата ѝ е била прилепнала към главата. Защо не е влязла в телефонната кабина и оттам да наблюдава за колата, дето ще я вземе? „Клъркънуел Роуд“ е дълга и права улица. Би имала чудесен поглед от телефонната кабина и достатъчно време да излезе и да се покаже на шофьора на вана. Защо – за трети път попита Страйк – е стояла отвън пред телефонната кабина?

– Защото... е имало някой в нея?

– Това би изглеждало очевидното обяснение. И тази телефонна кабина в края на „Албемарл Уей“ дава видимост към началото на „Сейнт Джонс Лейн“.

– Мислиш, че някой е причаквал Марго? Че е наблюдавал за нея от онази телефонна кабина?

Страйк се поколеба.

– Направи ми услуга, издири синдрома на Чупливата Х хромозома.

– Добре... защо?

Робин остави настрани бадемите си и започна да пише на клавиатурата.

– Тази телефонна кабина е в края на улицата на семейство Аторн.

Докато Робин извикваше появилите се от търсенето резултати, Страйк придърпа към себе си копието от касовата бележка на Айрийн Хиксън. Отбелязаният на нея час беше 3,10 следобед. Докато Страйк похапваше нудъли, все още загледан в бележката, Робин зачете от екрана.

– „Първоначално е наричан синдром на Мартин-Бел... генът на Чупливата Х хромозома е изолиран през хиляда деветстотин деветдесет и първа година...“ Прощавай, какво точно ти е нужно?

– Какви конкретни проявления има?

– „Социална тревожност – започна да чете отново Робин, – липса на контакт с очи... проблеми при създаване на близки отношения... притеснение от непознати ситуации и хора... лоша способност за запомняне на лица, вече виждани преди“, но пък „добра дългосрочна памет, добри умения за имитиране, добро визуално усвояване. Мъжете са по-тежко поразявани от жените... обикновено имат добро чувство за хумор... могат да бъдат креативни, особено визуално...“ – Тя погледна към него иззад монитора. – Защо ти трябва да знаеш всичко това?

– Просто си мислех.

– За Гуилерм ли?

– Да – отвърна Страйк. – Всъщност за цялото семейство.

– Но той няма синдром на Чупливата Х хромозома, нали?

– Не. Всъщност не знам какъв точно е проблемът на Гуилерм.

– Страйк, какви съвпадения забеляза?

Вместо да отговори, Страйк извади няколко листа от полицейс­кото досие, придърпа ги към себе си и отново ги прочете. По силата на навика Робин взе тетрадката на Талбът и я отвори на първата страница. В продължение на няколко минути в офиса цареше тишина и никой от съдружниците не забелязваше шумовете, които им бяха познати като собственото им дишане: трафика по „Чаринг Крос Роуд“, музика от време на време откъм Денмарк Стрийт долу.

Първата страница от тетрадката на Бил Талбът започваше с неспретнати драсканици на нещо, за което Робин знаеше, че са реални факти и наблюдения. Беше най-смислената част от съдържанието, но в дъното на страницата се появяваха първите пентаграми, както и първата астрологическа бележка.

Робин препрочете два пъти този финален абзац и леко се намръщи. После отмести пакетчето с бадеми, за да се разрови в най-близкия кашон с полицейски документи. Отне ѝ пет минути да открие оригиналния запис от показанията на Руби Елиът и докато търсеше, Страйк оставаше дълбоко погълнат в неговата част от документите.

Видях ги до телефонна кабина, две жени като че се боричкаха една с друга. Високата с шлифера се облягаше на ниската, която имаше на главата полиетиленова шапка против дъжд. И двете ми изглеждаха като жени, но не им видях лицата. Стори ми се, че едната се опитваше да накара другата да върви по-бързо.

С вече ускорен пулс Робин отмести този лист, отново се отпусна на колене и затърси записа на показанията на Руби пред Лоусън, за което ѝ отидоха още пет минути.

Видях ги до двете телефонни кабини на „Клъркънуел Грийн“, две жени, които се бореха една с друга. Високата с шлифера се опитваше да накара по-дребната с шапка против дъжд да върви по-бързо.

– Корморан – изрече напрегнато Робин.

Страйк вдигна глава.

– Ръстовете са разменени.

– Какво?

– В първите показания на Руби пред Талбът – подхвана Робин – тя е казала: „Видях ги до телефонна кабина, две жени като че се боричкаха една с друга. Високата с шлифера се облягаше на ниската, която имаше на главата полиетиленова шапка против дъжд. И двете ми изглеждаха като жени, но не им видях лицата. Стори ми се, че едната се опитваше да накара другата да върви по-бързо.“

– Точно така – смръщи се леко Страйк.

– Талбът така го е и записал в бележките си с хороскопите – каза Робин. – Но не е било редно да е така, ако тези две жени са били семейство Фльори. Къде беше онази снимка?

– В кашон номер едно – отвърна Страйк и го побутна към Робин със здравия си крак.

Тя се приведе под бюрото и затърси фотокопираните листове, докато намери наръча от вестникарски изрезки, които Страйк ѝ бе показал месеци по-рано в „Тримата крале“.

– Ето – посочи Робин. – Погледни.

Беше старата снимка на двете жени, които се бяха явили да кажат, че те са били боричкащите се, видени от Руби: високата и плътна по-млада жена с весело лице и възрастната ѝ майка, която бе дребна и прегърбена.

– Тъкмо обратното е – повтори Робин. – Ако Фиона Фльори се е била облегнала на майка си, направо би я сплескала... – Погледът на Робин пробяга по няколкото реда под снимката. – Корморан, не се връзва. Фиона казва, че тя е носела шапката, а Руби твърди, че ниската жена е била с шапката против дъжд.

– Руби дава доста смътни показания – отбеляза Страйк, но Робин видя как интересът му се изостри, когато посегна към фотокопията на вестникарските изрезки. – Може да се е объркала...

– Талбът никога не е мислел, че майката и дъщерята Фльори са хората, видени от Руби, и това е причината! – заяви Робин. – Ръстът им е обърнат наопаки. Руби е забелязала, че по-високата жена е нестабилна, не по-ниската...

– Защо тогава не е казала на Лоусън, че Фльори не може да са хората, които е видяла?

– По същата причина, по която не е казала на никого, че е видяла Тео. Защото е била притеснена от опитите на Талбът да я принуди да промени историята си така, че да пасва на неговите теории. Защото е изгубила доверие към самата себе си и не е знаела какво всъщност е видяла. Валяло е дъжд, тя е била изгубена, изпаднала е в паника... По времето, когато случаят е стигнал до Лоусън, може би просто е искала да се съгласи, че е видяла майката и дъщерята Фльори, и да бъде оставена на мира.

– Достоверно звучи – призна Страйк.

– Колко е била висока Марго?

– Метър и седемдесет и пет – отвърна Страйк.

– Ами Крийд?

– Метър и седемдесет.

– О, господи – промълви тихо Робин.

Настана ново мълчание в продължение на минута, докато Страйк разсъждаваше, а Робин препрочиташе показанията пред себе си.

– Телефонните кабини – продума най-сетне Страйк. – Тези проклети телефонни кабини...

– Какво за тях?

– Талбът е искал Руби да е видяла двете боричкащи се жени край двете кабини на „Клъркънуел Грийн“, нали така? За да може да ги свърже с вана, движещ се с висока скорост по Ейлсбъри Стрийт, в който би трябвало да е Крийд.

– Точно така – кимна Робин.

– Но след като майката и дъщерята Фльори се явяват с обяснението си, Талбът се опитва да придума Руби да се съгласи, че е видяла двете боричкащи се жени край първата телефонна кабина, онази в края на „Албемарл Уей“.

– Само че тя не е пожелала да промени версията си – уточни Робин, – тъй като е видяла Тео там.

– Именно – кимна Страйк. – Само че в това няма логика.

– Не разбирам...

– Тя се движи по широк кръг под дъжда, докато търси къщата, която не успява да намери, нали така?

– Да...

– Това, че Руби е видяла Тео да влиза във ван до телефонна кабина при една от обиколките си, не означава, че не може да е видяла две боричкащи се жени при втората или третата си обиколка. Знаем, че е била зле с ориентацията, незапозната с района и доста отвеяна относно окръжаващата обстановка, дъщеря ѝ ни го каза. Но пък е имала ярка визуална памет, тя е от хората, дето забелязват дрехи и прически...

Страйк отново погледна към бюрото и за втори път взе касовата бележка на Айрийн Хиксън и я разгледа. И тогава, тъй внезапно и рязко, че Робин поскочи, Страйк остави бележката да падне и се изправи, като преплете длани на тила си.

– По дяволите – промърмори. – По дяволите! Никога не се доверявай на телефонно обаждане с непроверен произход!

– Какво телефонно обаждане – нервно попита Робин и се опита да си припомни разговорите по телефона, които бе водила във връзка със случая.

– Да му се не види – изрече Страйк, излезе от кабинета във външния офис, после отново се върна, стиснал тила си, очевидно изпитващ потребност да се движи, също както Робин бе обладана от нужда да върви, когато узна, че Страйк може да интервюира Крийд. – Как можах да не го забележа?

– Корморан, какво...?

– Защо Марго би държала празна кутия от шоколадови бонбони? – попита Страйк.

– Нямам представа – объркана, отвърна Робин.

– Знаеш ли какво? – бавно изрече Страйк. – Аз пък мисля, че имам.

68

Строго охраняваната болница за душевноболни „Бродмур“ е разположена на разстояние малко над час извън Лондон в графство Бъркшър. Думата „бродмур“ отдавна бе изгубила пасторалната си асоциация в колективното съзнание на британците и в това отношение Страйк не съставляваше изключение от правилото. Вместо да извиква представа за ширнала се поляна или обрасло с бурени поле, названието пораждаше у Страйк единствено мисли за насилие, за гнусни престъпления, за двеста от най-опасните престъпници в страната, които таблоидите наричаха чудовища. И макар Страйк да бе наясно, че посещава болница, а не затвор, взе всички предпазни мерки, които би приложил за строго охранявана изправителна институция: не носеше вратовръзка, погрижи се нито у себе си, нито в колата да има нещо, което би могло да предизвика продължителна проверка, взе си два фотокопирани документа за самоличност и копие от писмото, пратено до него от Министерството на правосъдието, тръгна рано, като очакваше, макар никога преди да не бе ходил там, че допускането в сградата ще отнеме немалко време.

Беше златиста септемврийска сутрин. Слънчева светлина обливаше пътя напред сред пухкави бели облаци и докато Страйк шофираше през Бъркшър с беемвето си, слушаше новините по радиото, водеща сред които бе, че Шотландия е гласувала с петдесет и пет срещу четиресет и пет процента за оставане в Обединеното кралство. Питаше се как бяха приели резултата Дейв Полуърт и Сам Баркли, когато телефонът му зазвъня.

– Обажда се Брайън, Брайън Тъкър – съобщи дрезгавият глас. – Надявам се да не прекъсвам нещо. Исках да ви пожелая успех.

– Благодаря, Брайън – отвърна Страйк.

Най-сетне се бяха срещнали три дни по-рано в офиса на Страйк. Тъкър беше показал на Страйк старото писмо от Крийд, описващо медальона с пеперуда, иззет от сутерена на убиеца, за който старецът вярваше, че е на дъщеря му, споделил бе теориите си, треперещ от емоции и нерви при мисълта, че Страйк ще се срещне лице в лице с човека, за когото вярваше, че е убил най-голямата му дъщеря.

– Няма да ви задържам – каза Тъкър. – Но нали ще ми позвъните, когато приключи?

– Да, разбира се – обеща Страйк.

Вече му бе трудно да се съсредоточи върху новината, след като бе усетил тревожното вълнение на Тъкър. Страйк изключи радиото и насочи мислите си към предстоящото.

Колкото и ласкателно би било да мисли, че той, Корморан Страйк, би могъл да изиграе или убеди Крийд да признае, при положение че всички преди него се бяха провалили в опитите си, егото му не беше чак толкова огромно. През кариерата си беше интервюирал много заподозрени; изкуството бе да улесниш човека пред себе си да каже истината, вместо да продължи да лъже. Някои накрая се изтощаваха от търпеливо разпитване, други даваха отпор на всичко и се огъваха само при тежък натиск, трети копнееха да се разтоварят от бремето и съответно с това методите на разпитващия трябваше да се менят.

В разговора с Крийд обаче половината от арсенала, използван от Страйк при разпит, ставаше непотребен. Като начало той бе там според угодата на Крийд, защото се бе наложило пациентът да даде съгласието си за интервюто. Освен това бе трудно за Страйк да обрисува плашеща картина за последиците от мълчание, като се има предвид, че интервюираният вече излежаваше доживотната си присъда в „Бродмур“. Тайните на Крийд бяха единствената останала му власт и Страйк съзнаваше, че убеждаването да се раздели с някоя от тях можеше да се окаже непосилна за човешките сили задача. Обичайният зов към съвест или към желанието да се покаже по-добър човек пред себе си и околните също беше безполезен в този случай. Както демонстрираше целият живот на Крийд, основен източник на наслада за него беше да причинява болка и да установява надмощие, затова бе съмнително, че нещо друго би го насърчило да направи разкрития.

Първият поглед на Страйк към болницата разкри картина на крепост върху хълм. Беше построена от викторианците насред гори и пасища – сграда от червени тухли с часовникова кула, издигаща се над всичко. Стените на оградата бяха около седем метра високи и когато Страйк влезе с колата през портата, видя циклопските очи на стотици охранителни камери върху стълбове. При отварянето на портите изпита експлозия на адреналин и за момент пред него като че заплуваха призрачните черно-бели образи на седемте мъртви жени, както и тревожното лице на Брайън Тъкър.

Беше изпратил предварително регистрационния номер на колата си. След като влезе през първата двойна порта, пред него се изпречи вътрешна телена ограда, също тъй висока като първата. Мъж с бяла риза и черен панталон и с военна стойка отключи втората порта, щом първата се затвори зад беемвето, и насочи Страйк към място за паркиране. Преди да слезе от колата, за да спести време при преминаването през охраната, детективът прибра в жабката телефона, ключовете, колана си, цигарите, запалката и монетите си, след което ги заключи.

– Господин Страйк, нали? – осведоми се учтиво мъж с бяла риза, чийто акцент беше от Уелс, а профилът му напомняше този на боксьор. – Документът ви за самоличност, моля.

Страйк му показа шофьорското си свидетелство и бе поведен вътре, където го очакваше скенер от типа на онези по летищата. Последваха добродушните и неизбежни весели възклицания, когато скенерът шумно обяви неодобрението си на металния пищял на Страйк и крачолите му трябваше да бъдат навити нагоре, за да докаже, че не носи оръжие. След като го претърсиха с опипване, беше свободен да отиде при психиатъра доктор Ранбир Бижрал, който го очакваше от другата страна на скенерите. Беше слаб мъж с брада, чиято жълта, отворена на врата риза представляваше весел акцент на фона на подовете, настлани със сиво-зелени плочки, белите стени и типичния за всички медицински институции несвеж въздух със смесена миризма на дезинфектант, пържена храна и лишени от свобода хора.

– Разполагаме с двайсет минути, преди Денис да бъде готов за вас – каза доктор Бижрал, като поведе Страйк по дълъг и пуст коридор през много летящи врати, боядисани в тюркоазено. – Координираме внимателно движенията на пациентите, а специално с него придвижването му винаги е равносилно на подвиг. Трябва да внимаваме никога да не влиза в контакт с пациенти, които изпитват особена неприязън към него. Никак не е популярен. Ще чакаме в моя кабинет.

Страйк имаше опит с болници, но никога не беше влизал в такава, където нямаше шум и върволица от пациенти по коридорите. Празнотата бе леко изнервяща. Минаха покрай много заключени врати. Насреща им вървеше ниска сестра в тъмносиня униформа. Усмихна се на Страйк и той ѝ отвърна със същото.

– Нима и жени работят при вас? – попита, изненадан.

– Разбира се – отвърна доктор Бижрал.

Страйк си беше представял персонал изцяло от мъже, макар да знаеше, че в мъжките затвори има жени надзирателки. Доктор Бижрал отвори врата към малък кабинет, който приличаше на преустроена манипулационна с обелената боя по стените и решетки на прозорците.

– Седнете, моля – покани го доктор Бижрал и направи жест към стол срещу бюрото, после попита с леко насилена любезност: – Добре ли пътувахте? От Лондон ли идвате?

– Да, пътят беше приятен – отвърна Страйк.

– И така, ще имате четиресет и пет минути на разположение с Крийд.

– Четиресет и пет минути – повтори Страйк.

– Ако Денис иска да признае и друго убийство, това ще е предостатъчно време – отбеляза доктор Бижрал, – но... мога ли да бъда откровен с вас, господин Страйк?

– Разбира се.

– Ако зависеше от лекуващия екип на Денис, вероятно не бих­ме позволили това посещение. Знам, в министерството смятат, че на семействата Бамбъро и Тъкър се дължи един последен шанс да попитат Денис за своите близки, но... – Доктор Бижрал се облегна на стола си и въздъхна. – ... той е класически социопат, абсолютно изчистен образец на типа. Дава много високи резултати за черната триада: нарцисизъм, макиавелизъм и психопатия. Той е коварен, садистичен, лишен от покаяние и с извънредно раздуто его.

– Не сте му фен, значи? – подхвърли Страйк и лекарят си позволи кратка усмивка.

– Проблемът е, че ако при вашия разпит признае за друго убийс­тво, от това печелите престиж вие. А Денис не желае да допусне някой друг да се издигне над него. Естествено, наложи се той да даде съгласието си за среща с вас и според мен прие, защото егото му се подхранва от един разпит, особено от човек като вас, чието име се е появявало в медиите. Според мен се кани да ви манипулира да му адвокатствате по някакъв начин. Вече отдавна лобира да излезе от „Бродмур“ и да бъде върнат в затвора.

– Мислех, че отчаяно е желаел да попадне тук.

– Някога беше така – отвърна Бижрал. – Добилите известност сексуални престъпници обикновено са изложени на риск в затворническата система, както вероятно знаете. Сигурно сте чели по вестниците как един едва не му извадил окото с наточена дръжка на лъжица. Денис искаше да дойде в „Бродмур“ непос­редствено след присъдата си, но тогава нямаше основания за приемането му в болница. Психопатията сама по себе си не се поддава на лечение.

– Какво се промени?

– Беше много мъчно управляем в затворническата система. Успя да убеди млад нарушител със синдром на Аспергер да се самоубие. Заради това бе изолиран в единична килия. Държаха го там близо година. Нощем започна да прави възстановки на случвалото се в сутерена на „Ливърпул Роуд“, да пищи, като си преп­равяше гласа ту като на жените, ту пак като своя. Надзирателите не можеха да го изтърпяват, да не говорим за затворниците.

След единайсет месеца в единична килия го обзе склонност към самоубийство. Първо предприе гладна стачка. После започна да раздира китките си със зъби и да си блъска главата в стената. Беше подложен на психиатрична оценка, резултатът от която бе, че страда от психоза, и го преместиха тук.

След като преседя при нас два-три месеца, обяви, че е симулирал душевно заболяване, което е много типично за Денис. Никой друг не може да е по-умен от него. Но в действителност душевното му здраве беше много лошо, като дойде, и бяха нужни месеци терапия и лекарства, за да го спрем да се наранява и да се опитва да се самоубие.

– И сега иска да се махне от тук?

– След като се съвзе достатъчно да оцени разликата между затвора и болницата, мисля, че беше разочарован. В „Белмарш“ беше разполагал с повече свобода. Преди да се разболее, много се бе занимавал с писане и рисуване. Когато го приехме тук, прочетох автобиографията, върху която беше работил. Беше полезна за оценката му. Той пише много добре като за човек почти без образование, но... – Доктор Бижрал преплете пръсти и Страйк си припомни за друг лекар, говорил за екипната работа, докато ядеше кифлички със смокини. – Убеждаването на пациентите да обсъждат престъпленията си обикновено е важна част от процеса на лечение. Опитваш се да откриеш пътека към чувството за отговорност и разкаяние, но Денис не изпитва никакво разкаяние. Все още се възбужда при мисълта какво е причинил на онези жени, носи му удоволствие да говори и да пише за това. Също така е рисувал епизоди от сутерена; на практика е произвеждал своя собствена порнография. Така че, като дойде тук, конфискувахме всички материали за писане и рисуване.

Денис обвинява нас за влошените си умствени способности, макар че всъщност като за седемдесет и седем годишен човек е забележително съобразителен. Всеки пациент е различен, а към Денис прилагаме строга система на награди и наказания. Наградите, които си избира, са необичайни. Обича да играе шах, научил се е в „Белмарш“, така че понякога му позволявам по някоя игра. Също така харесва кръстословици и логически загадки. Даваме му достъп до такива, когато се държи прилично. Но не бива да си мислите, че той е типичен за нашите пациенти – добави доктор Бижрал. – Голямото мнозинство душевноболни хора не са склонни към насилие и не представляват никакъв риск, както сигурно сте наясно. От „Бродмур“ изписваме хора, някои от пациентите ни се подобряват. Поведението на човек може да се промени, ако е мотивиран и получава правилната помощ. Нашата цел винаги е оздравяването. Дори да мразиш престъплението, можеш да изпиташ съчувствие към извършителя. Много от хората тук са понасяли тежък тормоз в детството си. Детството на Денис е било истински ад, но пък и други са понасяли страдания като неговите, а не са вършили подобни деяния. Всъщност един от предишните ни пациенти...

На вратата се почука и весела блондинка провря глава вътре.

– Денис е готов в стаята, Ранбир – каза тя и се оттегли.

– Да вървим ли? – предложи доктор Бижрал и се изправи на крака. – Ще присъствам на интервюто, както също и основната сестра на Денис.

Жената, която бе съобщила за пристигането на Денис в стаята за срещи, тръгна заедно със Страйк и психиатъра по други коридори. Сега имаше врати, които трябваше да бъдат отключвани и заключвани при всяко преминаване. През третата поред заключена врата Страйк видя затлъстял мъж с долнище от анцуг „Найк“ да се тътри, съпровождан от две сестри, всяка от които държеше по една от вдървените му ръце зад гърба му. Пациентът погледна към Страйк с оцъклен поглед и тримата продължиха по пътя си.

Накрая Страйк и придружителите му стигнаха до празно помещение с открит план с кресла и изключен телевизор. Страйк бе предположил, че русата жена е основната медицинска сестра на Крийд, но бе сгрешил: оказа се намръщен мъж с татуировки по двете ръце и издадена квадратна челюст, когото представиха като Марвин. Русата жена се усмихна на Страйк, пожела му успех и си отиде.

– Е, да влизаме ли? – каза доктор Бижрал, а Марвин отвори вратата към спартанска стая за срещи с един прозорец и бяла дъска на стената.

Единственият присъстващ – нисък, дебел мъж с очила, беше с джинси и черна тениска. Имаше тройна брадичка, а шкембето му го държеше на половин метър разстояние от масата с бял гетинаксов плот, до която седеше. Ако се намираше на автобусна спирка, Денис Крийд би изглеждал съвършено незабележителен стар човек, малко запуснат, с орасла светлосива коса.

(Бе притискал горещи ютии към голите гърди на секретарката Джаки Айлет. Беше изтръгнал пръст на ръката, както и ноктите на краката на фризьорката Сюзан Майър. Извадил бе очните ябълки на агентката по недвижими имоти Норийн Стърок, докато тя бе още жива и прикована към радиатор.)

– Денис, това е Корморан Страйк – каза доктор Бижрал и седна на стол до стената.

Марвин застана до него със скръстени татуирани ръце.

– Здравей, Денис – каза Страйк и седна насреща му.

– Здравей, Корморан – отвърна Крийд с равен глас, запазил акцента на работническата класа от Източен Лондон.

Слънчева светлина падаше върху масата помежду им и излагаше на показ петната по стъклата на очилата на Крийд с метални рамки, както и прашинките във въздуха. Зад мръсните очила Страйк видя тъй бледосиви ириси, че почти се сливаха със склерата, и огромните зеници изглеждаха заобиколени с белота. Отблизо Страйк забеляза назъбения белег от слепоочието до носа, придърпващ долния ляв клепач – реликва от нападението, което за малко не бе отнело половината зрение на Крийд. Пълните бели ръце върху масата леко се тресяха, а отпуснатата уста потреперваше: Страйк се досети, че това са странични ефекти от лекарствата, които Крийд пиеше.

– За кого работиш? – поинтересува се Крийд.

– Предполагам, че сам ще го разбереш от въпросите ми – отвърна Страйк.

– Защо не го кажеш тогава? – попита Крийд и когато Страйк не отговори, той каза: – Признак на нарцисизъм е да се задържа информация, та да се почувстваш властен.

Страйк се усмихна.

– Въпросът не опира до опит да се чувствам властен. Просто съм запознат с царския гамбит.

Крийд побутна очилата си нагоре по носа.

– Казали са ти, че играя шах, така ли?

– Да.

– Ти играеш ли?

– Зле.

– И как се връзва царският гамбит с тази ситуация?

– Началният ти ход на пръв поглед отваря лесен достъп до царя ти. Предлагаш да минем директно на темата за изчезналата жена, която разследвам.

– Но смяташ, че това е уловка?

– Може би.

Настана кратка пауза. После Крийд каза:

– Тогава ще ти кажа кой според мен те е пратил, искаш ли?

– Давай.

– Дъщерята на Марго Бамбъро – заяви Крийд, като внимателно следеше за реакцията на Страйк. – Съпругът отдавна се отказа от издирването ѝ, но дъщеря ѝ вече трябва да е прехвърлила четиресет и вероятно е достатъчно заможна. Който те наема, трябва да има пари. Услугите ти надали струват евтино. Четох всичко за теб по вестниците. Втората възможност – добави Крийд, когато Страйк не отговори – е старият Брайън Тъкър. Изниква на всеки няколко години, прави се за посмешище. Но Брайън е бедняк... или пък е протегнал просешката купичка в интернет? Сядаш пред компютъра и докарваш някоя сърцераздирателна история, а лапнишараните пращат пари. Но мисля, че ако беше предприел нещо такова, щеше да го пише в пресата.

– Често ли влизаш онлайн? – попита Страйк.

– Тук не ни позволяват – отвърна Крийд. – Защо губиш време? Имаме само четиресет и пет минути. Задай въпрос.

– Току-що ти зададох въпрос.

– Защо не ми кажеш от коя тъй наречена жертва се интересуваш?

– „Тъй наречена“ жертва?

– Това са произволни етикети – поясни Крийд. – „Жертва“. „Пациент“. Тази заслужава жалост... този отива зад решетките. Може би жените, които убих, бяха истинските пациенти, а аз съм реалната жертва.

– Твърде новаторска гледна точка – посочи Страйк.

– На хората им е полезно да чуват новаторски гледни точки – каза Крийд и отново бутна очилата нагоре по носа си. – Така се посъбуждат, стига да им е по силите.

– От какво би казал, че си лекувал онези жени?

– От инфекцията на живота. Диагноза: живот. Терминална. „Не жалете падналите! Никога не съм ги познавал. Не са ми грижа. Аз не утешавам: мразя утешаваните и утешителя...“

(Срязал беше ъглите на устата на ученичката Джералдин Кристи и я беше снимал как крещи и плаче, преди, както бе съобщил на родителите ѝ от свидетелската скамейка, да пререже гърлото ѝ, защото вдигала твърде много шум.)

– „... аз съм уникален и съм завоевател. Не съм от робите, които загиват.“ Знаеш ли кой е казал това?

– Алистър Кроули – отвърна Страйк.

– Необичайно четиво за награждаван войник от Британската армия – коментира Крийд.

– О, ние всичките сме прикрити сатанисти – подхвърли Страйк.

– Мислиш, че се шегуваш – изрече с напрегнато изражение Крийд, – но вие убивате, за което ви дават медали и ви наричат герои. А когато аз убия, съм обявен за зъл и съм заключен навеки. Произволни категории. Знаете ли какво има тук, наблизо?

– „Сандхърст“ – отговори Страйк.

– „Сандхърст“ – повтори Крийд, сякаш Страйк не се беше обаждал. – Институции за убийци, издигнати редом. Едната ги създава, другата ги руши. Обясни ми защо е по-морално да убиваш кафяви дечица по команда на Тони Блеър, отколкото да извършиш моите деяния. Такъв съм, какъвто съм. Мозъчните скенери ще ти го покажат, изучавали са хора като мен. Защо да е по-голямо зло да убиваш хора, защото ти се налага, защото ти е в природата, отколкото да взривяваш нещастници с кафява кожа, защото им искаме нефта. Погледнато по правилния начин, аз съм невинният, но съм угояван и тъпкан като затворено в кочина прасе, докато ти получаваш държавна пенсия.

– Интересен аргумент – подхвърли Страйк. – Значи, не си имал контрол над онова, което си вършил?

– Контрол – изсумтя Крийд и поклати глава. – Това само показва колко си далече от нещата... Не мога да го обясня така, че някой като теб да го разбере. „Вие си имате вашия начин, аз си имам моя. Колкото до правилния, точния, единствения начин, той не съществува.“ Знаеш ли кой го е казал?

– Звучи ми като Ницше.

– Ницше – изрече Крийд едновременно с него. – Очевидно, да. Четох много в „Белмарш“, преди да ме натъпчат с толкова лекарства, че да не мога да си събера ума за две изречения наведнъж. Имам диабет, това знаеше ли го? – продължи Крийд. – Да. Болнично придобит диабет. Взеха слаб мъж в добра физичес­ка форма и ме нашишкаха с лекарства, от които нямам нужда, и със свинската кльопачка, която ни принуждават да ядем. Осемстотин така наречени лечители ни смучат като пиявици, за да си изкарват прехраната. Имат нужда да сме болни, защото от нас си печелят хляба. Морлоки. Разбираш ли тази дума?

– Измислени недоразвити създания – отвърна Страйк. – „Машината на...“

– Да, очевидно – прекъсна го Крийд, подразнен, че Страйк бе наясно с всичките му препратки. – Х. Г. Уелс. Примитивни същества, преследващи високоеволюиралите видове, които не осъзнават, че са отглеждани във ферма за храна. Само дето аз го осъзнавам. Наясно съм какво става.

– Възприемаш се като един от елоите, така ли? – попита Страйк.

– Интересното при елоите – заговори Крийд – е пълната им липса на съвест. По-висшата раса е интелектуална, изтънчена, без така наречените угризения... Изследвах всичко това в моята книга, книгата, която пишех, преди да ми я отнемат. Романът на Уелс е само повърхностна алегория, но той е напипвал посоката към истината... Онова, което аз пишех, беше отчасти автобиография, отчасти научен трактат. Само че ми го отнеха, конфискуваха ми ръкописа. Бих могъл да съм безценен източник, но не, след като е мое, трябва да бъде унищожено. Имам коефициент на интелигентност сто и четиресет, но те искат мозъка ми обезсилен като тялото.

– Изглеждаш ми съвсем в час. Какви лекарства ти дават?

– Изобщо не бива да съм на лекарства. Нужна ми е активна рехабилитация, но те искат да ме държат в тежка зависимост. Пускат разните дребни шизофреници да боравят с ножове в работилниците, а на мен и молив не дават. Като дойдох тук, мислех си, че ще срещна интелигентни хора... Всяко дете, дето може да запамети таблицата за умножение, може да бъде лекар, това е просто усвояване на роля и догма. Очаква се пациентът да бъде партньор в този терапевтичен процес, пък аз казвам, че съм достатъчно добре, за да се върна в затвора.

– На мен ми изглеждаш съвсем трезвомислещ – посочи Страйк.

– Благодаря ти – каза Крийд, който се бе зачервил. – Благодаря. Ти си интелигентен човек, личи си. Такъв и очаквах да бъдеш. Затова се съгласих на това.

– Но все още си на лекарствено лечение...

– Знам всичко за техните лекарства и те ми дават прекалено много. Сам бих могъл да си предпиша много по-добри медикаменти.

– Откъде си толкова наясно за тези неща? – попита Страйк.

– Просто е, очевидно – направи Крийд величествен жест. – Използвах сам себе си като опитно свинче, разработих своя собствена серия от стандартизирани тестове. Колко добре можех да ходя и да говоря с двайсет милиграма, после с трийсет... Водех си бележки за дезориентация, сънливост, различия в страничните ефекти...

– Що за медикаменти бяха това? – поинтересува се Страйк.

– Амобарбитал, пентобарбитал, фенобарбитал – изреди Крийд имената на барбитурати от седемдесетте години, повечето от които вече бяха заменени с други лекарства.

– Лесно ли беше да се купуват на улицата?

– От улицата рядко купувах, имах си други канали, които не бяха широкоизвестни...

И Крийд се впусна във витиевата реч, която не можеше да се нарече разказ в истинския смисъл на думата, тъй като повествованието беше разкъсано и пълно със загадъчни намеци и неясни алюзии, но същността очевидно бе, че Крийд е общувал с немалко неназовани, но влиятелни хора през шейсетте и седемдесетте и че е разполагал с постоянна доставка на лекарства с рецепти като възнаграждение или защото е работил за гангстери, или защото ги е шпионирал за властите. Намекна, че е бил вербуван от Службите за охрана, говореше за полети до Америка, за каквито нямаше никакви свидетелства да е осъществявал, за пристрастени към барбитурати политици и знаменитости, за опасното желание на хора от всякакви социални кръгове да се дрогират, та да се справят с жестоката реалност, тенденция и изкушение, които самият Денис Крийд презирал и на които винаги бил устоявал.

Страйк заключи, че тези фалшиви спомени служеха да подхранват неудържимия копнеж на Крийд за позиции в общес­твото. Без съмнение десетилетията, прекарани в строго охранявани затвори и болници за душевноболни, го бяха научили, че изнасилването и мъченията са също толкова презирани зад решетките, колкото и в света навън. Може и да продължаваше да извлича сексуално удоволствие при възстановяване на престъпленията си в своето съзнание, но у другите те извикваха единствено погнуса от него. Без тази фантазирана кариера, в която той беше отчасти шпионин, отчасти гангстер, мъжът с коефициент на интелигентност 140 си беше просто разносвач от ателие за химическо чистене, сексуално увреден човек, купувал дрога от улични търговци, които го бяха експлоатирали и после предали.

– ... нали си наясно колко много охрана имаше около мен на процеса? В играта бяха намесени други задкулисни сили, само това ще кажа...

А беше имало плътен полицейски кордон около Крийд при влизането и излизането му от съдебната зала, защото тълпата искаше да го разкъса на парчета. Бяха изтекли подробности относно неговата камера на мъченията: полицията бе открила ютиите, клещите, камшиците, топките за запушване на уста, снимките, които Крийд бе правил на жертвите си, живи и мъртви, а също разлагащите се в мивката на банята глава и длани на Андреа Хутън. Ала образът, който Крийд сега представяше пред Страйк, превръщаше убийствата в случайности, съпътствали далеч по-престижен криминален живот, нещо като хоби, за което обществото, кой знае защо, продължаваше да говори, когато имаше толкова повече славни случки за разправяне.

– ... защото дай им на хората да точат лиги за дреболии, дето ги възбуждат. Просто си търсят отдушник за собствените си неприемливи подтици – заяви Крийд. – Аз можех да бъда лекар и вероятно точно такъв трябваше да стана...

(Изсипвал бе вряло олио върху главата на кухненската работничка Вира Кени, после бе запалил косата ѝ и я беше снимал, докато гори, а устата ѝ беше запушена с гумена топка. Беше отрязал езика на безработната Гейл Райтман. Убил бе фризьорката Сюзан Майър с ритници в главата.)

– Не си убивал никого чрез свръхдоза, така ли? – попита Страйк.

– Изисква се много повече умение да ги дезориентираш, но да ги държиш на крака. Всеки глупак може да натика свръхдоза в нечие гърло. Другите неща изискват познания и опит. Ето как знам, че ми дават прекомерни количества тук, защото страничните ефекти са ми ясни.

– Ти какво даваше на жените в сутерена?

– Никога не упоявах жена веднъж след като вече я приберях у дома. Вътре си имах други начини да ги държа кротки.

Устата на Андреа Хутън беше зашита от Крийд, докато тя още е била жива: имало останали следи от конец върху разлагащата ѝ се глава.

Психиатърът погледна часовника си.

– Ами ако жената вече е била пияна? – поинтересува се Страйк. – Прибрал си Гейл Райтман от бар, нали? Нямаше ли опасност от свръхдоза, след като си поставил дрога в питието ѝ, а тя вече е била погълнала алкохол?

– Интелигентен въпрос – одобри Крийд, втренчил в Страйк огромните си зеници. – Обикновено точно преценявам колко е нужно на жената. Гейл беше сама и с увесен нос. Някакъв мъж ѝ беше вързал тенекия...

Крийд нищо не издаваше: това не бяха тайни. Вече си го бе признал на свидетелската скамейка в съда, където с наслада бе излагал фактите и бе следил реакцията на близките на жертвите. Откритите под дъските на пода снимки на Гейл и Андреа, Сюзан и Вира, Норийн, Джаки и Джералдин – вързани, горени, мушкани с нож, живи и обезобразени, с осакатените им и понякога лишени от глава трупове, нагласени в поза за фотографиране, вече го бяха обрекли, преди изобщо да е отворил уста, но той бе настоял на пълен съдебен процес, като бе пледирал виновен по причина на невменяемост.

– ... нахлупена перука, малко червило... Вземат те за безобиден, малко сбъркан, педал може би... Говориш с нея минута-две в тъмен ъгъл. Проявяваш загриженост... Слагаш ѝ нембутал в питието... мъничко количество – показа Крийд с разделени на милиметри треперещи пръсти. – Нембуталът е потенциално опасен в съчетание с алкохол, ако не знаеш какво правиш, но аз очевидно знаех... Казвах: „Аз трябва да тръгвам вече, миличка, а ти да се пазиш!“. Винаги действаше. Крийд имитира пискливо гласа на Гейл: „О, не си тръгвай, пий едно!“. „Не, драга, нужен ми е моят сън за красота.“ И ето как вече си доказал, че не представляваш заплаха. Правиш се, че искаш да си тръгнеш, или наистина си тръгваш. Пос­ле, като те повикат обратно или се натъкнат на теб десет минути по-късно, започнали вече да се чувстват зле, изпитват облекчение, защото ти си добрият и безопасен човек... Всичко това го имаше в книгата ми, различните начини, по които успях да ги прибера. Много поучително четиво за жени, дето не искат да си докарат беля на главата, само дето властите не дават да бъде публикувана. Човек започва да се пита дали не са доволни, когато разните мърли са прибирани от улиците. Нищо чудно да са.

Защо изобщо съществуват хора като мен, Корморан? Защо еволюцията го е допуснала? Защото вече човеците са тъй високоразвити, че можем да разреждаме населението единствено с помощта на хищници, представляващи смесица между биологични видове. Отстраняват се слабите, лишените от морални ценности. Хубаво е, че морално изпадналите и пропилите се жени не могат да създават потомство. Това си е факт – обобщи Денис Крийд. – Свалих стъклото на прозореца си. „Искаш ли да те откарам някъде, миличка?“ А тя беше предоволна да ме види. Побърза да влезе във вана, облекчена, че може да седне... Като отведох Гейл в сутерена си, казах ѝ: „Да беше отишла просто в тоалетната, гадна малка кучко. Ама на такива като теб им дай да пикаят на улицата. Мръсно създание си ти“... А ти защо толкова се интересуваш от дрогирането?

Словоохотливостта му изведнъж секна. Оцъклените очи на Крийд напрегнато се взираха в тези на Страйк.

– Мислиш си, че доктор Бамбъро би била твърде умна, та да се остави да бъде упоена от такъв като мен ли?

– И лекарите допускат грешки като всеки друг – отбеляза Страйк. – Норийн Стърок си я срещнал в автобус, нали?

Крийд продължи да наблюдава Страйк няколко секунди, сякаш се опитваше да си обясни нещо.

– Сега се прехвърляме на автобуси, а? Колко често Марго Бамбъро е ползвала автобус?

– Вероятно често – отвърна Страйк.

– Дали би приела кутийка кока-кола от непознат?

– Това си предложил на Норийн, така ли? А кока-колата е била пълна с фенобарбитал?

– Да. Тя беше почти заспала, докато стигнахме до моята спирка. Казах ѝ: „Ти си изпусна твоята, миличка. Хайде, ще те отведа до стоянка на таксита“. Подхванах я през кръста и я свалих от автобуса. Норийн беше дребно момиче, една от най-лесните.

– Регулираше ли дозата спрямо теглото?

Настана още една кратка пауза.

– Автобуси, кутийки безалкохолно, регулиране на дрогата според теглото?... Знаеш ли какво, Корморан. Мисля, че втората ми догадка беше вярна. Тук си заради малката Луиз Тъкър.

– Не – отвърна с въздишка Страйк и се облегна на стола си. – Всъщност ти улучи още от първия път. Нает съм от дъщерята на Марго Бамбъро.

Сега вече последва дълго мълчание и психиатърът отново погледна часовника си. Страйк знаеше, че времето му е почти изтек­ло, а подозираше, че и Крийд е наясно.

– Искам да се върна в „Белмарш“, Корморан – каза Крийд и се наведе напред сега, след като Страйк се бе облегнал назад. – Искам да си довърша книгата. С ума си съм, ти също го знаеш, сам го каза. Не съм болен. Струвам на данъкоплатците пет пъти повече, като ме държат тук, отколкото ако бях в затвора. Къде би избрала британската общественост да бъда, а?

– О, те биха те искали обратно в затвора – отсече Страйк.

– Е, аз съм съгласен с тях – каза Крийд. – Съгласен съм.

Хвърли кос поглед към доктор Бижрал, който имаше вид на човек, готов да сложи край на интервюто.

– Вменяем съм и ако бъда третиран като такъв, ще се държа като такъв – заяви Крийд. Наведе се още повече напред. – Аз убих Луиз Тъкър – изрече с мек тон и Страйк забеляза с периферното си зрение как и лекарят, и медицинският работник замръзнаха, смаяни, на местата си. – Забърсах я от уличен ъгъл във вана си през ноември седемдесет и втора година. Адски студ беше в онази вечер. Тя искаше да се прибере у дома, а нямаше пари. Не можах да устоя, Корморан – изрече Крийд, забил черните си зеници като свредели в очите на Страйк. – Момиченце в училищна униформа. Никой мъж не би устоял. Направих го по импулс, без планиране... без перука, без дрогирана кока-кола, нищо...

– А защо не е имало следи от нея в сутерена? – попита Страйк.

– Имаше. Задържах медальона ѝ. Само че нея никога не съм я водил в сутерена. Искаш доказателство ли? Ще ти дам доказателство: тя наричаше мащехата си „Ноктестата“. Предай на Тъкър, че ми го е казала, чу ли? Да, проведохме петминутен разговор за това колко гадно се чувства у дома, преди да осъзнае, че се движим в погрешна посока. После започна да крещи и да блъска по стъклата. Свих в тъмен паркинг – продължи тихо Крийд. – Запуших ѝ устата с длан, потътрих я отзад във вана, изчуках я и я удуших. Бих желал да я задържа по-дълго, но тя беше шумна, твърде шум­на. Беше тъпа постъпка, но просто не устоях, Корморан. Не бях го планирал, но тази училищна униформа...! На следващия ден бях на работа, ванът ми трябваше празен. Исках да отнеса трупа в сутерена, но дъртата Вайълет Купър още беше будна, като пристигнах на „Ливърпул Роуд“. Погледна към мен от прозореца на горния етаж, така че не спрях, продължих напред. После ѝ казах, че ме е сбъркала с някого. Кучката не си лягаше, та да разбере кога се прибирам. Обикновено я упоявах, ако отивах да дебна, но това бе непланирана акция...

– Какво направи с тялото? – попита Страйк.

– Аха... – Крийд отново се облегна на стола си, размърда влажните си устни и ококори очи. – Ще ми е нужно да бъда върнат обратно в „Белмарш“, за да разкрия това пред някого. Иди и кажи на пресата, че съм решил да призная убийството на Луиз, че съм вменяем и мястото ми е в „Белмарш“. Бъда ли преместен, ще кажа на дъртия Брайън Тъкър къде сложих дъщеричката му. Иди предай на властите, че това е моето предложение... Пък знае ли човек, току-виж съм решил да се разприказвам и за Марго Бамбъро, щом изляза от тук. Веднъж щом организмът ми се очисти от лекарствата, ще си припомня по-добре.

– Дрънкаш само глупости – изправи се Страйк на крака със сърдит вид. – Нищо от това няма да предам.

– Хайде, не бъди такъв, не заради нея дойде тук – усмихна се Крийд. – Ама ти вярно си бил същински нарцисист, Корморан.

– Готов съм да си тръгна – обяви Страйк към доктор Бижрал.

– Недей така де! – подвикна Крийд към него.

Страйк се обърна.

– Добре, ще ти подскажа мъничко къде сложих тялото на Луиз, пък да видим дали си толкова умен, колкото се мислиш, става ли? Да видим ти ли ще се сетиш пръв, или полицията. Ако те открият трупа, ще знаят, че съм с ума си и че съм готов да заприказвам за Марго Бамбъро, стига да ме преместят където искам. Ако пък никой не разгадае подсказването, все някой ще трябва да се върне и пак да говори с мен, нали така? Може би дори ти самият. Може да поиграем шах за още подсказки, Корморан.

Страйк се досещаше как Крийд си представя себе си седмици наред по първите страници на вестниците, като дава следа за подновено разследване. Психологическото мъчение за семейство Тъкър, манипулирането на общественото мнение и може би на самия Страйк, когото да разиграва, ето това бяха мокрите сънища на садиста.

– Е, добре, казвай – отвърна Страйк. – Да чуя твоя намек.

– Ще откриете трупа на Луиз Тъкър, където ще намерите М54 – обяви Крийд и на Страйк му беше ясно, че е измислил предварително тази реплика, както и не се съмняваше, че тя щеше да е подсказка за Марго, ако Страйк бе казал, че е нает от семейство Тъкър.

На Крийд му бе нужно да вярва, че е дал на Страйк желаното, че го е надиграл.

– Ясно – отвърна Страйк и се обърна към доктор Бижрал. – Да тръгваме.

– М54, чу ли, Корморан? – извика Крийд.

– Чух те – отговори Страйк.

– Съжалявам, че не можах да помогна с доктор Бамбъро! – добави с висок глас Крийд и Страйк долавяше удоволствието му как е залъгал детектива.

Страйк се обърна за последен път и сега, когато вече беше спрял да се преструва на ядосан, се усмихна широко.

– Бях тук заради Луиз, глупако. Наясно съм, че никога не си виждал Марго Бамбъро. Тя е ликвидирана от далеч по-опитен убиец, отколкото ти някога си бил. И за твое сведение – добави Страйк, когато ключовете на медицинския работник задрънкаха, а по отпуснатото тлъсто лице на Крийд се изписа шок, – смятам те за пълен лунатик и ако някой ме попита, ще му кажа, че мястото ти е в „Бродмур“, докато изгниеш.

69

След почти едночасовия разговор, последвал с доктор Бижрал, по време на който потресеният психиатър телефонира в Скотланд Ярд, детективът си тръгна от болницата с усещането, че е прекарал там двойно повече време от реалното. Селото Кроуторн не беше по маршрута му на връщане към Лондон, но той беше гладен, искаше да позвъни на Робин и изпитваше силна потребност да се озове сред обикновени хора, занимаващи се със своите си житейски дела, за да изхвърли спомена за онези празни отекващи коридори, дрънкането на ключове и силно разширените зеници на Денис Крийд.

Паркира пред пъб, запали цигарата, за която жадуваше от два часа и половина, и включи телефона си. Вече имаше две пропуснати обаждания от Брайън Тъкър, но вместо да позвъни на стареца, натисна номера на Робин. Тя отговори след второто позвъняване.

– Какво стана.

Страйк ѝ разправи. Когато приключи, настана кратко мълчание.

– Я пак повтори подсказката – помоли напрегнато Робин.

– „Ще я откриете, където ще намерите М54“.

– Да не би магистралата М54?

– Може и нея да е имал предвид, но изпусна определителния член.

– Магистрала М54 е към трийсет и пет километра дълга.

– Знам.

Реакцията вече влизаше в сила: Страйк би трябвало да изпитва триумф, а всъщност бе уморен и напрегнат. Телефонът му издаде сигнал и той погледна екрана.

– Отново Брайън Тъкър се опитва да се свърже с мен – каза той на Робин.

– Какво ще му кажеш?

– Истината – изрече мрачно Страйк и издуха дим през отворения си прозорец. – Доктор Бижрал вече позвъни в Скотланд Ярд. Бедата е, че ако тази следа е безпредметна или неразгадаема, Тъкър ще знае, че Крийд е убил дъщеря му, но никога няма да получи тялото ѝ. Нищо чудно това да е представата на Крийд за върховно мъчение.

– И все пак не е малко да получиш признание, нали? – продума Робин.

– Тъкър от десетилетия е убеден, че Крийд я е убил. Признание без тяло просто държи раната отворена. Крийд все така пос­леден ще се смее, ще знае къде е тя и няма да каже... При теб как мина в Британската библиотека?

– О, добре – отвърна Робин. – Открих Джоана Хамънд преди два часа.

– И? – попита Страйк, заинтересуван.

– Имала е голяма бенка на лицето. На лявата буза. Вижда се на сватбената ѝ снимка, публикувана в местния вестник. Ей сега ще ти я пратя.

Прозвуча бипване и Страйк видя, че Робин му е пратила снимка.

Отвори я и видя двойка на сватбения им ден през 1969 година: размазан черно-бял образ на сияеща брюнетка с големи зъби, накъдрена на пръстенчета коса, дантелена рокля с висока яка, цилиндрична шапка върху воала и голяма бенка на лявата буза. Русият младоженец бе изправен зад рамото ѝ, не се усмихваше. Дори след минути брачен живот изглеждаше готов да размаха бейзболна бухалка.

– Не е била Стрелец според Шмит – каза Робин, когато Страйк отново долепи телефона до ухото си, – била е Скорпион...

– Което според Талбът би ѝ прилягало по-добре предвид бенката – въздъхна Страйк. – Трябваше да прегледам всички отлики, след като ти откри това за Шмит. Можеше по-скоро да стигнем до извода.

– Какво ще правим с Даутуейт?

– Ще му се обадя – отвърна Страйк след миг пауза. – Още сега. После ще ти позвъня пак.

Стомахът му се преобръщаше, когато избра номера на пансиона „Алардис“ в Скегнес и чу познатия сърдит глас с шотландски акцент на Дона, съпругата на Даутуейт.

– О, господи – отрони тя, когато Страйк се представи. – Сега пък какво?

– Нищо тревожно – излъга Страйк, който чуваше музика от радио на фона. – Просто исках да проверя повторно няколко пункта.

– Стив! – чу я той да вика встрани от слушалката. – Той е!... Как така „кой“? Ти кой си мислиш, че може да е, по дяволите?

Страйк чу стъпки и после се обади Даутуейт, който звучеше едновременно ядосан и уплашен.

– Какво искате?

– Да ви кажа какво мисля, че се е случило при последното ви посещение в кабинета на Марго Бамбъро – каза Страйк.

Говори две минути, през които Даутуейт не го прекъсна, макар Страйк да знаеше, че още е на линия заради далечните звуци от пансиона, които достигаха до него по линията. Когато Страйк завърши реконструкцията на последната консултация на Даутуейт, настана пълна тишина, нарушавана само от далечното радио, от което звучеше „Вина“ на Калвин Харис.

Вината на нощта е... не я хвърляй върху мен.

– Е? – подкани Страйк.

Наясно бе, че Даутуейт не иска да го потвърди. Даутуейт беше страхливец, слаб човек, който бягаше от проблемите. Би могъл да предотврати умирането на още хора, ако бе събрал куража да каже каквото знае, но той бе обезумял от страх, че ще бъде видян като съучастник, ще бъде показан като глупав мизерник пред читателите на вестниците. Така че беше избягал, но така само беше влошил нещата и се бе стигнало до кошмарни последици, а той и от тях беше побегнал, без да признае напълно пред себе си от какво се страхува, беше се разсейвал с пиене, караоке и жени. И ето че сега Страйк му представяше ужасен избор, който в действителност не беше никакъв избор. Също като с Вайълет Купър, и на Стив Даутуейт му предстоеше до края на живота да търпи хули от лишената от съчувствие общественост, а колко по-добре би било, ако си бе казал всичко пред Талбът преди четиресет години, когато тялото на Марго Бамбъро би било открито бързо, а убиецът – изправен пред съда, преди да умрат други.

– Прав ли съм? – попита Страйк.

– Да – каза най-сетне Даутуейт.

– Добре, ако желаеш да послушаш съвета ми, иди право при жена си и ѝ кажи, преди пресата да го направи. От това няма да има начин да се скриеш.

– По дяволите – изпъшка тихо Даутуейт.

– Ще се видим в съда тогава – гласяха резките прощални думи на Страйк.

Прекъсна разговора и веднага позвъни на Робин.

– Той потвърди.

– Корморан.

– Посъветвах го да каже на Дона...

– Корморан – изрече отново Робин.

– Какво?

– Мисля, че знам какво е М54.

– Не е ли...

– Не е магистралата. М54 е кълбовиден звезден куп.

– Какво?

– Сферично струпване на звезди.

– Звезди – продума Страйк със свито сърце. – Я чакай...

– Слушай – заговори Робин. – Крийд се е мислел за много умен, но е достатъчно търсене в Гугъл...

– Там нямат интернет – отбеляза Страйк. – Той мрънкаше по този повод...

– М54 е кълбовиден куп от звезди в съзвездието Стрелец – поясни Робин.

– Стига вече с тази астрология – изпъшка Страйк и затвори очи. – Робин...

– Чуй ме. Той е казал „Ще я откриете, където ще намерите М54“, нали?

– Да...

– Името на съзвездието Стрелец е „Арчър“ на английски.

– И какво от това?

– Брайън ни показа картата, Страйк! Денис Крийд редовно е посещавал хотел „Арчър“ в Ислингтън в началото на седемдесетте, когато им е доставял прането. В задния двор на имота е имало кладенец. Окован с дъски, а сега покрит с оранжерия.

Двама весели мъже с еднакви бирени шкембета влязоха в пъба насреща. Страйк почти не ги регистрира. Забравил бе дори да всмуква от цигарата, горяща между пръстите му.

– Помисли само – каза Робин в ухото му. – Крийд има във вана си неочакван труп, но не може да го откара до Епинг Форест, защото там все още има активен район на местопрестъпление, току-що са открили останките на Вира Кени. Не знам защо просто не е откарал тялото в сутерена си...

– Аз знам – отвърна Страйк. – Той току-що ми каза. Минал е с вана покрай къщата, но Вайълет Купър още е била будна и е стояла до прозореца.

– Добре, ясно. Налагало му се е да опразни вана преди работа. Добре ориентиран е в градината на „Арчър“ и знае, че има задна портичка. Държи инструменти отзад във вана, с които лесно може да разкове дъските. Корморан, сигурна съм, че тя е в стария кладенец на „Арчър“.

Настана кратка пауза, после в скута на Страйк падна гореща пепел от забравената му цигара.

Той метна угарката през прозореца, като си спечели неодоб­рителен поглед от минаваща възрастна жена, теглеща карирана пазарска количка.

– Добре, ето какво ще направим – каза на Робин. – Ще се обадя на Тъкър и ще му кажа какво се случи току-що, включително твоето заключение. Ти позвъни на Джордж Лейборн и му съобщи за кладенеца в хотел „Арчър“. Колкото по-бързо полицията го претърси, толкова по-добре за семейство Тъкър, особено ако изтече новината, че Крийд е признал.

– Добре, веднага се заемам...

– Чакай, не съм довършил – спря я Страйк. Беше затворил очи и разтриваше слепоочията си, като обмисляше всичко, което агенцията трябваше да изпълни, и то спешно. – След като говориш с Лейборн, обади се на Баркли и му кажи, че утре сутринта трябва да те придружи по задача. Да забрави за гаджето на Госпожица Джоунс за няколко часа. Или най-вероятно за цял ден, ако стане това, което си мисля, че ще стане.

– Каква задача ще имаме с Баркли? – поинтересува се Робин.

– Не е ли очевидно? – попита Страйк, като отново отвори очи. – Надбягваме се с времето, ако Даутуейт проговори пред някого.

– Значи, Баркли и аз...

– Ще намерите тялото на Марго, да – каза Страйк.

Настъпи дълго мълчание. Стомахът на Страйк отново се разбушува. Сега в пъба влязоха две млади жени, кискащи се на нещо, което едната показа на другата на телефона си.

– Наистина ли мислиш, че тя е там? – попита Робин леко разтърсена.

– Сигурен съм – заяви Страйк.

– Ами ти?

– Аз ще се обадя на Брайън Тъкър, ще хапна пържени картофи, ще проведа разговор с чужбина. Мисля, че те са с три часа напред спрямо нашето време, така че се получава идеално. После ще шофирам до офиса. Ще се върна в късния следобед и тогава ще обсъдим всичко както трябва.

– Добре тогава – отвърна Робин. – Успех.

Тя затвори. Страйк се поколеба за миг, преди да се обади на Брайън Тъкър: щеше му се да го направи с чаша бира в ръка, но все още му предстоеше да шофира до Лондон, а да бъде арестуван, задето кара пил, в навечерието на залавянето на убиеца на Марго Бамбъро, беше усложнение, с каквото той не искаше да рискува. Вместо това си запали втора цигара и се приготви да съобщи на скърбящия баща, че след четиресет и две години чакане скоро може да се озове в позицията да погребе дъщеря си.

70

Сутринта бе тъй мека, сякаш бе лято, но листата на платановите дървета край телефонната кабина в началото на „Албемарл Уей“ бяха започнали да пожълтяват. Ивица синьо и бяло небе поглъщаше топлина от плъзналото се иззад облаците слънце и Робин потръпна въпреки пуловера, който носеше под шлифера си, сякаш по „Албемарл Уей“ бе духнал студен вятър, тъй като страничната улица с редове от високи сгради неизменно беше потънала в сянка.

Тя стоеше до телефонната кабина, където някога, почти четиресет години по-рано, убиецът на Марго Бамбъро бе чакал и наблюдавал с усещане, както Робин си представяше, много подобно на нейното сега. Със сигурност бе имало страх и нервност, съмнение дали планът ще проработи и ужас от последствията при провал. Но такъв тип родство никак не караше Робин да изпита съчувствие към убиеца. Погледна през пътя към древната арка на „Сейнт Джонс Гейт“ и си представи как Марго Бамбъро минава под нея в дъждовната вечер четиресет години по-рано. Възможно бе вече да се е чувствала странно отпаднала, без да знае защо... или пък си го е обяснила? Възможно беше. Марго е била умна жена, тъкмо затова е трябвало да умре.

„Клъркънуел Роуд“ бе натоварен с автомобилно движение и пешеходци. Робин се чувстваше напълно изолирана от всички тях. Никой минаващ покрай нея не би могъл да има и най-бегла идея какво се опитваше да направи тя. Колко чудати биха им се видели сутрешните ѝ планове, колко зловещи... По гръбнака ѝ пробяга лека тръпка на паника.

Мисли за нещо друго.

Тази сутрин в „Метро“ се бе появила снимка на Шарлот Рос със слънчеви очила и дълго тъмно палто, вървяща по улицата със сестра си Амилия. Нямаше следа от съпруга на Шарлот или от малките близнаци и краткият текст под снимката не казваше на Робин нищо, което би искала да знае.

Мисли за нещо друго, нареди си Робин и съзнателно подири различна тема.

Беше двайсети септември. Човек, роден днес, би бил зодия Дева. Робин се почуди колко ли време трябваше да мине, за да освободи съзнанието си да не свързва датите със зодии. Замисли се за Матю, представителя на зодия Дева, когото познаваше най-добре. Предполагаше се, че родените под този знак са умни, организирани и нервни. Той със сигурност бе организиран и умен, в смисъл начетен. Припомни си думите на Уна Кенеди: „Понякога си мисля, че колкото по-умни са хората, толкова по-глупави и наивни са, като опре до секса“. Запита се дали беше доволен от бременността, за която бе казал, че е дошла случайно...

Мисли за нещо друго.

Погледна часовника си. Къде беше Баркли? Вярно, Робин беше силно подранила и формално Баркли не беше закъснял, но не ѝ беше приятно да стърчи тук сама и да се опитва да се откъсне от мисли за онова, което се канеха да направят.

Тео някога бе стояла на същото място, където сега беше Робин, и бе наблюдавала движението нагоре и надолу по „Клъркънуел Роуд“, тъмнокосата Тео с обиците и болезнения стомах, очакваща сребристия ван, който да я отведе от тук. Защо Тео никога не се бе обявила впоследствие, защо не бе чувствала достатъчно благодарност към жената, която я бе приела за преглед без предварително записан час, поне за да се изключи от подоз­рение и да спре Талбът да се увлича в своята заблуда, оставаше загадка, макар и маловажна. Но така или иначе, никой не знаеше какво се бе случило между лекар и пациент; медицинският кабинет е подобен на изповедалня. Мислите ѝ се бяха прехвърлили към Даутуейт, когато най-сетне зърна Баркли, който се приближаваше към нея със сак в ръка. Когато наближи достатъчно, тя чу инструментите в него да дрънчат.

– Получих един вид дежавю – каза той, като спря до нея. – Не копахме ли веднъж и преди да търсим труп?

– Не мисля, че това сега се квалифицира като копаене – уточни Робин.

– Какво ново?

– Той излезе. Страйк каза да чакаме, докато се върне.

– Какво има там? – кимна Баркли към пликчето, което Робин държеше в ръка.

– Шоколадови бисквити – отвърна Робин.

– Подкуп, а?

– В общи линии, да.

– А Страйк дали...?

– Още не. На позиция е. Иска ние да...

Робин изчака група студенти да се отдалечат, за да не я чуят.

– ... да свършим първо нашата част. Ами ти – продължи тя, като все още отлагаше да мисли за предстоящото им, докато вече не стане абсолютно наложително – остана ли доволен от резултата на референдума?

– Да, само че не се залъгвай – отвърна мрачно Баркли, – не се е свършило. Този глупав Камерън буквално играе по свирката на националистите. „Английски гласове за английски закони“ в деня, след като Шотландия решава да остане? Не се бориш с крайния национализъм чрез още проклет национализъм. Налага му се да си извади главата от задника на Фарадж. Това не е ли нашият човек там?

Робин се огледа. В края на „Албемарл Уей“ видя мъж със странна походка, който носеше два пълни пазарски плика. Спря пред врата, остави долу покупките си, пъхна ключ в бравата, вдиг­на отново пликовете, прекрачи през прага и изчезна от поглед.

– Той е – каза Робин с подскачащи вътрешности. – Да вървим.

Тръгнаха редом надолу по улицата към тъмносинята външна врата.

– Оставил е ключа в ключалката – посочи Баркли.

Робин тъкмо се канеше да натисне звънеца, когато вратата се отвори и се появи Самхайн Аторн. Блед, с големи уши и тънка коса, той държеше устата си леко отворена. Носеше фланела с Батман отпред. Притеснен, че заварва двама души пред прага, той замига, после изрече по посока на лявото рамо на Робин:

– Оставих ключа.

Пресегна се и го извади от ключалката. Когато понечи да зат­вори вратата, Баркли умело пъхна крака си, за да му попречи.

– Ти си Самхайн, нали? – усмихна му се Робин, а той все така стоеше със зяпнала уста. – Приятели сме на Корморан Страйк. Много си му помогнал преди няколко месеца.

– Трябва да прибера покупките – каза Самхайн.

Опита се да затвори вратата, но кракът на Баркли му пречеше.

– Може ли да влезем? – попита Робин. – Само за малко. Искаме да поговорим с теб и с майка ти. Много си бил отзивчив към Корморан миналия път. Разправил си му за чичо ти Тюдор...

– Чичо ми Тюдор умря – съобщи Самхайн.

– Знам. Съжалявам.

– Умря в болницата – допълни Самхайн.

– Наистина ли?

– Татко ми Гуилерм умря под моста – каза още Самхайн.

– Много лошо – отвърна Робин. – Моля те, може ли да влезем само за момент? Корморан ме накара да ти донеса това – добави тя и извади кутията с шоколадови бисквити от плика си. – Като благодарност.

– Какво е туй? – попита Самхайн, като поглеждаше към кутията с крайчеца на окото си.

– Шоколадови бисквити.

Той взе кутията от ръката ѝ.

– Да. Може да влезете – каза, обърна гръб и се заизкачва по тъмните вътрешни стълби.

С поглед към Баркли Робин пое навътре. Чу придружителя си да затваря вратата зад нея и потракването на инструментите в сака му. Стълбището беше стръмно, тясно и тъмно след дневната светлина навън, а крушката на тавана не светеше. Когато Робин стигна до площадката, видя през отворената врата белокоса жена с големи уши като на Самхайн да бърше повърхностите в облицованата с кафяви плочки кухня, докато Самхайн, с гръб към нея, сваляше тънката обвивка на кутията с бисквити.

Дебора се обърна и спретнатата ѝ плитка се плъзна през рамо. Тя прикова очи в двамата непознати.

– Здравейте, госпожо Аторн – каза Робин и спря в коридора.

– От Социалната служба ли сте? – попита бавно Дебора. – Обадих се по телефона на Клеър...

– Ние можем да сме в услуга за онова, което искате от Клеър – отвърна Баркли, преди Робин да е успяла да отвори уста. – Какъв е проблемът?

– Съседът долу е негодник – заяви Самхайн, който сега оживено ровеше из кутията с шоколадови бисквити и отбираше онези, увити в златисто фолио. – Тези са най-хубавите, по лъскавата хартия се познават.

– Човекът от железарията пак ли се оплаква? – поинтересува се Робин с внезапно вълнение, граничещо с паника.

– Може ли да погледнем какъв е проблемът? – попита Баркли. – Къде според него му се напуква таванът?

Дебора посочи към дневната.

– Не ги изяждай всичките, Сами – поръча Дебора, като се върна към методичното си бърсане в кухнята.

– Те ми ги дадоха, глупава жено – отвърна Самхайн с пълна с шоколад уста.

Робин го последва, обзета от усещане за пълна нереалност. Възможно ли бе подозрението на Страйк да се окаже истина?

Папагалчетата цвърчаха в клетка в ъгъла на малката дневна, която като коридора беше застлана с мокет в кафяво и оранжево. На гърба на канапето беше преметнато плетено на една кука одеяло. Баркли гледаше почти завършения пъзел от еднорози, скачащи през дъга. Робин се озърна. Помещението бе оскъдно мебелирано. Освен дивана имаше само малко кресло, телевизор с поставена върху него урна и свързани полици с наредени по тях няколко вехти книги с меки корици и евтини украшения. Очите ѝ се спряха на египетския символ за вечен живот, изрисуван върху зелената стена.

Тя лежи в свято място.

– Дъските на пода? – промърмори Робин на Баркли.

Той поклати глава, показа ѝ с многозначителен поглед пъзела с еднорозите, после посочи с крак голямата отоманка, върху която бе разположен.

– О, господи, не – прошепна Робин, преди да е успяла да се спре. – Мислиш ли?

– Иначе е трябвало да се маха мокетът – полугласно отвърна Баркли. – Да се местят мебели, да се разковават дъски... и това би причинило напукване на тавана долу. Ами миризмата?

Самхайн влезе в стаята, като вече ядеше втората си увита във фолио бисквита.

– Искате ли горещо какао, или не? – попита, вперил поглед в коленете на Робин.

– Не, благодаря, приятел – отвърна Баркли. – Може ли да преместим този пъзел? Трябва да погледнем отдолу.

– Дебора не обича да ѝ пипат пъзела – заяви строго Самхайн.

– Но нали трябва да докажем, че човекът отдолу лъже как таванът му се напуква – посочи Робин.

– Дебора – извика Самхайн. – Искат да ти преместят пъзела.

Той излезе от стаята с подскачащата си походка и вместо него на вратата се появи майка му, която каза, отправила поглед към обувките на Робин:

– Не може да ми разбърквате еднорозите.

– Трябва да погледнем под тях – обясни Робин. – Обещавам, че ще сме много внимателни и няма да развалим картината. Може да я преместим...

Тя се огледа наоколо, но нямаше толкова голямо пространство на пода, че да я побере.

– Може да я сложите в моята стая – обади се отново появилият се Самхайн. – Ще я поставят на леглото ми, Дебора.

– Отлична идея – похвали го Баркли и се наведе да вдигне пъзела.

– Първо да го затворим – побърза да предупреди Робин и прихлупи крилата на килимчето, без да размества фигурките.

– Добре се справи – рече Бъркли и го понесе внимателно през вратата на дневната, следван от Дебора, която изглеждаше нап­регната и тревожна, и от самодоволния Самхайн, горд, че планът му бе приет от този нов мъж в апартамента.

За няколко секунди Робин остана сама в дневната, загледана в отоманката, която бе твърде голяма за тази малка стая. Покрита бе с тъкан, за която тя подозираше, че датира от шейсетте години – тънък и избелял лилав памучен плат с десен на геометрични фигури. Ако висока жена се сгушеше, би могла да се побере в отоманката, стига да беше слаба, разбира се.

Не искам да поглеждам – помисли си внезапно Робин и паниката ѝ отново се надигна. – Не искам да видя...

Но се налагаше да погледне. Трябваше да види. Тъкмо затова беше тук.

Баркли се върна, следван от заинтригувания Самхайн и угрижената Дебора.

– Това не се отваря – каза Дебора и посочи към оголената отоманка. – Не може да я отваряте. Не я пипайте.

– Там ми седяха играчките – обади се Самхайн. – Нали, Дебора? Някога там ги държах. Но татко ми Гуилерм не искаше повече да ги държа там.

– Не може да я отваряте – повтори Дебора, вече силно разстроена. – Махнете се от нея, не я пипайте.

– Дебора – заговори тихо Робин, като се приближи до възрастната жена, – трябва да разберем защо таванът долу се пропуква. Знаеш, че съседът ви постоянно се оплаква, казва, че иска със Самхайн да се махнете от тук.

– Не искам да си ходя – мигом отвърна Дебора и тъмните ѝ очи почти срещнаха тези на Робин за част от секундата, преди отново да се стрелнат към мокета. – Не искам да се местя от апартамента. Ще се обадя на Клеър.

– Не – каза Робин и бързо препречи пътя на Дебора към кухнята, където старовремският телефон бе прикрепен към стената до хладилника. Надяваше се Дебора да не е чула паниката в гласа ѝ. – Ние сме тук вместо Клеър, разбираш ли? Да помогнем за ядовете ви със съседа долу. Но ние мислим... Сам и аз...

– Татко ми Гуилерм ми викаше Сам – съобщи Самхайн. – Нали, Дебора?

– Колко интересно – отвърна Робин и посочи Баркли. – Този човек също се казва Сам.

– Значи, името му е Сам, така ли? – развесели се Самхайн и дръзко вдигна очи към лицето на Баркли, преди отново да погледне встрани. – Двама Сам! Дебора! Двама Сам!

Робин отново се обърна към озадачената Дебора, която сега пристъпваше от крак на крак в подобие на подскачащата походка на сина си.

– Със Сам трябва да оправим това, Дебора, та да си нямате повече разправии с човека долу.

– Гуилерм не даваше това да се отваря – възрази Дебора и започна нервно да подръпва края на плитката си. – Не позволяваше да се пипа, искаше да си остане затворено.

– Но Гуилерм би искал ти и Самхайн да останете да живеете в апартамента, нали?

Дебора пъхна крайчеца на плитката в устата си и я засмука, сякаш беше ледена близалка. Тъмните ѝ очи се стрелкаха, като че диреше отнякъде помощ.

– Аз мисля – кротко заговори Робин, – че за теб и Самхайн ще е най-добре да почакате в неговата стая, докато ние погледнем отоманката. Хайде – преметна тя ръка през кръста на Дебора. – Идете със Самхайн да поседите в стаята му. Не сте направили нищо лошо, ние го знаем. Всичко ще е наред.

И тя бавно поведе Дебора през стълбищната площадка, а зад гърба ѝ Самхайн весело заяви:

– Само че аз оставам тук.

– Не, приятел – отвърна Баркли, когато Робин и Дебора влязоха в малката спалня на Самхайн.

Всеки сантиметър от стената беше покрит с рисунки на супергерои и такива от разни игри. Гигантският пъзел на Дебора заемаше повечето от леглото. Подът около плейстейшъна бе осеян с обвивки от бонбони.

– Погрижи се за майка си, а после ще те науча на един фокус – обеща Баркли.

– Татко ми Гуилерм умееше да прави магии!

– Да, чух за това. Значи, ще ти е лесно да усвоиш магически номер, след като баща ти го е бивало в това.

– Няма да се бавим – убеждаваше Робин уплашената майка. – Само остани тук засега. Моля те, Дебора.

Дебора примигна насреща ѝ. Робин особено силно се опасяваше жената да не стигне до телефона на стената в кухнята, защото тогава щеше да се наложи да ѝ приложи физическа сила. Върна се в дневната, където Баркли още се пазареше със Самхайн.

– Направи го сега – настоя Самхайн, ухилен, като местеше пог­лед между ръцете, брадичката и ухото на Баркли. – Хайде, покажи ми го.

– Сам може да прави фокуси само като си свърши работата – каза Робин. – Моля те, Самхайн, трябва да изчакаш при майка си в твоята стая.

– Върви, приятел – подкани го Баркли. – Само за малко. После ще те науча на фокуса.

Усмивката на лицето на Самхайн помръкна.

– Глупава жена – тросна се той на Робин. – Тъпа жена.

Излезе от дневната, но вместо да иде в стаята си, се насочи към кухнята.

– По дяволите – изруга Робин. – Не прави нищо още, Сам...

Самхайн се появи, стиснал кутията с шоколадови бисквити, влезе в стаята си и затръшна вратата зад себе си.

– Давай сега – каза Робин.

– Застани до вратата и ги наглеждай – поръча Баркли.

Робин притвори вратата на дневната и остави само малък процеп, през който да надзърта към стаята на Самхайн, после даде на Баркли знак с вдигнат палец.

Той дръпна лилавата тъкан върху отоманката, наведе се, стис­на ръба на капака и дръпна. Капакът не поддаваше. От стаята на Самхайн се чуха повишени гласове. Дебора настояваше Самхайн да спре да яде шоколадови бисквити.

– Сякаш е заключен отвътре – каза задъхан Баркли и пусна капака.

Дръпна ципа на сака си и след като порови в него, извади железен лост, който провря в една от цепнатините помежду капака и корпуса на отоманката.

– Хайде, проклетия такава – изпъшка, а отсрещният край на лоста се изплъзна и за малко не го фрасна в лицето. – Нещо се е запречило и го притиска надолу.

Робин надникна към стаята на Самхайн. Вратата си оставаше затворена. Майката и синът все така водеха спор за шоколадовите бисквити. Папагалчетата цвърчаха. През прозореца Робин виждаше бяла следа от самолет в небето. Всекидневни неща ти се виждат тъй странни, когато чакаш да се случи нещо ужасно. Сърцето ѝ биеше учестено.

– Помогни ми – процеди Баркли през стиснати зъби. Успял бе да провре края на лоста по-дълбоко в процепа на отоманката. – Нужни са двама души.

След още един поглед към вратата на Самхайн Робин бързо отиде при Баркли и натисна заедно с него лоста. Като използваха цялата си тежест и сила, притиснаха отсамния край на лоста към пода.

– Господи – простена Робин. – Какво е това, дето го държи?

– Къде е Страйк, като ти трябва...

Раздаде се силен пукот. Лостът се плъзна встрани и отоманката се отвори, при което във въздуха се надигна облак прах. Баркли вдигна капака.

Отоманката бе напълнена с бетон, който бе запечатал капака ѝ. Сивата материя бе на буци и изглеждаше недобре размесена. На две места нещо гладко пробиваше през неравната пепелява на цвят повърхност: едното наподобяваше няколко сантиметра от бивна на морж, а другото бе заоблена повърхност на нещо като топка от слонова кост. И тогава Робин видя сред бетона, залепнал за капака на отоманката, няколко руси косъма.

Чуха стъпки на площадката. Баркли затръшна капака на отоманката и в този момент Самхайн отвори вратата. Беше следван от Дебора.

– Сега ще те науча на онзи фокус – каза Баркли, като се приб­лижи към Самхайн. – Ела в кухнята, там ще го направим.

Двамата мъже излязоха. Дебора се потътри в стаята и вдигна лилавия плат, който Баркли бе захвърлил настрани.

– Отворихте ли я? – измънка тя с очи, насочени към стария мокет.

– Да – отвърна Робин с повече спокойствие, отколкото чувстваше. Седна върху отоманката, макар да го усещаше като светотатство. Съжалявам, Марго. Толкова съжалявам. – Сега трябва да се обадя по телефона, Дебора. И мисля, че после всички можем да пийнем горещо какао.

71

По Югоизточната линия с грохот и рев приближаваше влак. Страйк, застанал на отсрещната страна на улицата, усети вибрирането на телефона в джоба си и го извади, но за няколко секунди не успяваше да чуе Робин поради силния шум.

– ... намерихме я.

– Я повтори – викна той, когато влакът се отдалечи.

– Ние... я намерихме. Вътре в отоманката в дневната. Наоколо ѝ е изсипан бетон, но се вижда част от черепа и може би бедрена кост.

– По дяволите.

Страйк бе очаквал наличието на трупа в апартамента на семейство Аторн, но никога нямаше нищо рутинно в откриването на мъртво човешко тяло.

– Бетон? – повтори той.

– Да. Не изглежда добре разбъркан. Дело на аматьор. Но е свършил работа. Вероятно той е поел повечето от миризмата.

– Бива си я носещата греда.

– Не ще и дума. Къде си?

– Отпред, каня се да вляза. Позвъни на 999, после се обади на Лейборн да му обясниш къде съм и защо. Това ще ускори нещата.

– Добре. Успех.

Разговорът приключи. Безличната улица с редови къщи бе тиха след отминаването на влака и грохотът му бе заместен с птичи песни. Страйк, изчаквал досега на място, където да не бъде виждан, тръгна по улицата, отмина три малки къщи и при четвъртата сви вляво по късата пътека в двора, после почука по тъмночервената външна врата.

Дантелените завеси потрепнаха и се появи сърдитото лице на Джанис Бийти. Страйк вдигна ръка за поздрав. Завесата отново се спусна.

След като почака по-дълго, отколкото можеше да се очаква предвид малкото разстояние от дневната до антрето, Джанис отвори вратата. Днес беше облечена изцяло в черно и носеше чехли от овча кожа. Бистрите ѝ сини очи зад очилата в метални рамки изглеждаха както винаги добри и невинни. Среброкосата и с румени бузи жена се намръщи към детектива, но не каза нищо.

– Може ли да вляза? – попита Страйк.

Последва дълга пауза. Птиците чуруликаха и на Страйк му се мярна мимолетната мисъл за папагалчетата в апартамента на Аторн, последвана от образа на череп и фемур, стърчащи от бетона.

– Щом трябва – бавно изрече Джанис.

Той я последва в червената дневна с евтиния ален турски килим, изображенията на изсушени цветя и избелели снимки. Стъклената карета на Пепеляшка с шестте ѝ коня върху полицата над камината проблясваше на слънцето, а отдолу Джанис бе запалила огън, макар да бе топъл септемврийски ден.

– Желаете ли чай? – попита Джанис.

– Би било чудесно – прие Страйк с изострени сетива за нереалността на ситуацията.

Чу стъпките ѝ, приглушени от кожените чехли, да се отдалечават и да се отваря вратата на кухнята. Той извади мобилния си телефон, превключи го на записване и го остави на подръчника на креслото, на което беше седял предишния път. После си постави латексови ръкавици и тихо последва Джанис, като износеният килим поглъщаше шума от стъпките му.

На вратата на кухнята се спря и се ослуша към мекото бълбукане на завиращата вода, тракането на лъжички и отварянето на шкаф. С върха на пръста си побутна кухненската врата.

Джанис се извъртя рязко с разширени очи. Като го видя, грабна една от порцелановите чаши на подноса и бързешком я вдиг­на към устата си, но Страйк вече беше направил крачка към нея. Сграбчи тънката ѝ китка с облечената си в латексова ръкавица ръка и дръпна чашата от устата ѝ, като почувства в хватката си костта под меката старческа плът и пергаментовата кожа. Със свободната си ръка издърпа чашата и я погледна. Близо два пръста мътна бяла течност покриваше дъното. Все още стиснал китката на Джанис, надникна в каната за чай, където имаше още от същото, после отвори шкафа над чайника.

Натъпкан беше с шишенца с таблетки, препарати против бурени, белина и буркани от сладко, пълни с домашно сушени растения, листа и гъби: запасите на отровителка, свидетелство за цял един живот грижливи проучвания на средства, чрез които да бъде причинявана смърт под маската на лекуване.

– Мисля, че ще прескоча чая – каза Страйк. – Предлагам да си побъбрим.

Тя не оказа съпротива, когато той я поведе за китката обратно към дневната и я бутна на канапето.

– Убийство и самоубийство би било забележителен финал – подхвърли Страйк, надвесен над нея, – но не ми допада да стана жертва номер... Колко са общо?

Джанис не каза нищо. В кръглите ѝ сини очи се четеше единствено шок.

Страйк огледа стената със стари снимки. На една от тях бе сияеща брюнетка със ситно накъдрена коса и големи зъби, с дантелена рокля с висока яка и цилиндрична шапка върху воала, с отличителна голяма бенка на лявата буза. Точно над нея бе пос­тавена снимка на млада блондинка с коса, фризирана по модата на осемдесетте години. Беше облечена в червено палто. Не я беше забелязал, не бе имал очи за нея, защото бе влязъл в стаята с известни очаквания, с предварителни допускания като тези на Талбът, който бе запазил своята увереност, че Раците са интуитивни, благи и чувствителни. Медицинските сестри бяха ангели, обгрижващи уязвимите: беше се провинил в предубеденост също като Вайълет Купър, като бе виждал Джанис през призмата на своята благодарност към сестрите в „Сели Оук“, помогнали му да се справи с болката и депресията, към Керенза в Корнуол, носеща утеха и доброта във всеки ден. И като връх на всичко това се бе оставил да бъде приспан от един гениално пригоден за лъжи и заблуди ум.

– Реших – заговори Страйк – да дойда лично да съобщя на социалната работничка на семейство Аторн, че в апартамента им е открит труп. Отлично имитираш акцента на средната класа, Джанис. Предполагам, че телефонът, използван от Клеър, е тук някъде.

Той се огледа. Тя вероятно го бе скрила, като беше видяла кой е пред вратата. Внезапно зърна сешоара, тикнат зад канапето, но с подаващ се шнур. Провря се зад масичката, наведе се и го измъкна заедно с ролка целофан, малка ампула с отлепен етикет, спринцовка и шоколадови бонбони.

– Оставете ги – внезапно изрече ядосаната Джанис, но вместо това той ги сложи върху масичката.

– Колко болен бих се почувствал, ако бях хапнал от фурмите, които обработваше при предишното ми идване? – попита той. – Използваш сешоара да фиксираш обратно целофана към тях, нали? – Когато тя не отговори, той добави: – Не съм ти благодарил за онези бонбони, които изпрати на мен и Робин за Коледа. Бях болен от грип. Успях да изям само няколко, преди да си изповръщам червата. Останалите ги изхвърлих заради лоши асоциации. Какъв късмет за мен, а?

Страйк седна на креслото до мобилния си телефон, който все още работеше на запис.

– Ти ли уби всички тези хора? – попита Страйк, като направи жест към стената със снимки. – Или някои от тях просто са страдали от непрестанни стомашни проблеми около теб? Не – отсече, като огледа стената. – Айрийн я няма там, нали?

Тя примигна насреща му зад стъклата на кръглите си сребристи очила, които бяха далеч по-чисти от тези на Денис Крийд.

Покрай прозореца с шум мина автомобил. Джанис го гледаше как отминава и Страйк си помисли, че тя отчасти бе очаквала да види полицейска кола. Нищо чудно изобщо да не проговореше. Понякога хората така постъпваха. Предпочитаха да оставят всичко на адвокатите.

– Снощи говорих по телефона със сина ти – осведоми я Страйк.

– Не е възможно! – възкликна тя в пълен шок.

– Направих го – кимна Страйк. – Кевин остана много изненадан да чуе, че си го посетила в Дубай, тъй като не те е виждал от близо седем години. Защо се престори, че си му гостувала? За да си починеш от Айрийн ли?

Тя стисна устни. Едната ѝ ръка си играеше с износената брачна халка на другата.

– Кевин ми каза, че почти не е поддържал контакт с теб, откакто си е тръгнал от дома. Сподели, че никога не сте били близки. Все пак преди седем години ти платил билета, за да пътуваш до там, защото сметнал, че е редно да ти даде „още един шанс“, както се изрази. Но не щеш ли малката му дъщеря успяла да погълне доста много белина, докато била под твоите грижи. Едва оживяла и от тогава той напълно те е отрязал. Разговаряхме близо два часа – каза Страйк и гледаше как цветът на лицето на Джанис се променя. – За Кевин бе трудно да изрече на глас онова, което е подозирал през всички тези години. Кой би искал да повярва, че родната му майка трови хора? Предпочел е да мисли, че проявява параноя относно онези „специални напитки“, които си му давала. И очевидно първият ти съпруг...

– Той не ми беше съпруг – промърмори Джанис. – Никога не сме се женили.

– ... те е напуснал, защото и неговата храна си тровела. Кевин си мислел, че баща му си измисля. Но след разговора ни снощи видя нещата в съвсем различна светлина. Готов е да пристигне и да свидетелства срещу теб.

Джанис потрепна конвулсивно. В продължание на почти минута цареше мълчание.

– Записвате това – прошепна тя най-накрая, приковала поглед към мобилния телефон върху подръчника на креслото на Страйк.

– Да, записвам – потвърди той.

– Ако го изключите, ще говоря с вас.

– Все така ще мога да свидетелствам за всичко, което ми кажеш.

– Сигурна съм, че адвокат би ме посъветвал да не приемам да бъда записвана.

– Вероятно – съгласи се Страйк.

Взе телефона, обърна го към нея и изключи записването, след което го остави на масичката до шоколадовите бонбони, празната ампула, спринцовката, целофана и сешоара.

– Защо го правиш, Джанис?

Тя още поглаждаше брачната си халка.

– Не знам защо – отвърна. – Просто... харесва ми.

Очите ѝ пробягаха по стената със снимки.

– Обичам да виждам какво се случва с тях, ако поемат отрова или твърде много лекарства. Понякога ми се нрави да им помагам и да получавам благодарността им, друг път обичам да ги гледам как страдат, а понякога ми се иска да ги виждам как умират... – По тила на Страйк полазиха студени тръпки. – Не знам защо – повтори отново. – Понякога си мисля, че е, защото си ударих главата, като бях на десет години. Баща ми ме блъсна надолу по стълбите. Петнайсет минути съм била в безсъзнание. Оттогава все имам главоболие... Черепната травма ти причинява разни неща. Така че може би вината не е моя... не знам... Колкото до внучката ми – леко се намръщи Джанис, – искрено казано, исках да си иде... разглезена, все мрънкаше... Не обичам децата – заяви тя и погледна Страйк право в лицето. – Никога не съм ги обичала. Никога не съм ги искала, не исках да имам Кев, но си мислех, че ако го родя, баща му може да се ожени за мен... Само че той така и не пожела да го направи. Майка ми умря при раждане – продължи Джанис. – Бях на осем години. Раждаше у дома. Беше случай на плацента превия. Навред имаше кръв, опитвах се да помогна, нямаше лекар, баща ми беше пиян, крещеше по всички... Свалих това – промълви тихо Джанис, като показа на Страйк венчалната халка на пръста си – от ръката на мъртвата си майка. Знаех, че баща ми ще я продаде за пиене. Свалих я и я скрих, та той да не се докопа до нея. Само това ми остана от мама. А аз много я обичах.

Джанис Бийти сведе глава към венчалния пръстен и Страйк се зачуди дали тази история беше вярна, дали наистина черепната травма и тормозът в детството бяха направили Джанис такава, дали тя изобщо имаше способността да обича.

– Това наистина ли е сестра ти Клеър? – попита Страйк и посочи към двойната рамка до Джанис със снимките на дебелия мъж с успани очи и зъби на пушач и на пълничката, но хубава блондинка.

– Не – отвърна Джанис и погледна снимката. След кратка пауза добави: – Беше любовница на Лари. Убих ги и двамата. Не съжалявам. Те си го заслужаваха. Той беше с мен, не че беше кой знае каква партия, но беше с мен, а кръшкаше с нея зад гърба ми. Кучка – изрече тихо Джанис, загледана в снимката на пълната блондинка.

– Предполагам, че си запазила некролозите.

Тя бавно стана от канапето и Страйк чу коленете ѝ да пукат, докато вървеше към шкафа за порцеланови съдове в ъгъла, на който бяха изложени повечето от евтините ѝ стъклени украшения, и коленичи, като пак така хвана за опора полицата над камината. Но сега вместо една папка извади две от чекмеджето в основата на шкафа. Страйк си припомни как бе премествала разни неща из него последния път, като явно бе отделяла настрани онези, които не бе желала той да види.

– В тази – повдигна едната към него тя – са всички материали, излезли за Марго. Изрязах каквото успях да открия. Трябваше ми втора папка за всичките ѝ изрезки...

Тя отвори по-тънката папка, онази, която Страйк вече беше виждал, и извади старо циркулярно фирмено писмо на бланка с надпис „Хиксън и Ко.“. Над текста беше цветната снимка на блондинката.

– Клеър Мартин – каза Джанис. – Много пиеше. „Случайна свръхдоза“ и блокирал черен дроб. Знаех, че пие много парацетамол заради нейната ендометриоза, виждала съм я да го прави. С Лари поканихме гости у дома. Мислеха ме за глупава. През цялата вечер имаше контакт с очи между тях. Аз приготвях питиетата. Във всеки коктейл, който ѝ подавах половината съдържание беше течен парацетамол. Тя умря осем дни по-късно.

Това тук е за Лари – изрече безразлично, взела друго циркулярно писмо на бланка на „Хиксън и Ко.“. – Изчаках шест-седем месеца. С него беше лесно. Лари си беше ходеща бомба със закъснител. Лекарят го беше предупредил, че сърцето му е увредено. При него беше псевдоефедрин. Така и не провериха за медикаменти в организма му. Знаеха каква е причината: пушеше и се тъпчеше като прасе. Никой не погледна по-далече от скапаното му сърце...

Страйк не долови и най-бегла следа от угризения, докато тя прелистваше некролозите на своите жертви, сякаш бяха модели за плетива. Пръстите ѝ трепереха, но Страйк си мислеше, че това е признак за шок, не за срам. Само преди минути тя бе мислила за самоубийство. Нищо чудно хладният и умен мозък да работеше усилено под фасадата на откровеност и при тази мисъл Страйк дръпна дрогираните бонбони от масичката до Джанис и ги сложи на пода до креслото си. Тя ги проследи с поглед и той разбра, че е бил прав да подозира как е възнамерявала да ги изяде. Страйк отново се наведе напред и взе старата пожълтяла изрезка с Джони Маркс от „Бетнал Грийн“, която бе разглеждал миналия път.

– Той ти беше първият, нали?

Джанис пое дълбоко дъх и после го изпусна. Няколко от изрезките се разпърхаха.

– Да – отвърна тя. – Пестицид. В онези дни бяха на свободна продажба. Органофосфати. Много си падах по Джони Маркс, но той се подиграваше с мен. Взеха болестта му за перитонит и той умря. Но е вярно това, че не дойде лекар. Хората не ги бе грижа за децата от бедните квартали... Лоша смърт беше неговата. Позволиха ми да вляза и да го погледна, след като умря. Целунах го леко по бузата – каза Джанис. – Вече нямаше как да ме спре, нали? Не биваше да ми се подиграва.

– И Маркс ти е дал идеята за Спенсър, нали? – каза Страйк. – Името беше това, заради което я свързах с теб, но трябваше да се досетя още когато Клеър ми върна обаждането толкова бързо. Социалните работници никога не го правят. Прекалено претрупани са със задължения.

– Да – потвърди Джанис и почти се усмихна. – Точно оттам сглобих името: Клеър Мартин и Джони Маркс.

– Не си запазила некролога на Бренър, нали?

– Не – отвърна Джанис.

– Защото него не си го убила?

– Не съм. Той умря от старост нейде в Девън. Дори не съм му чела некролога, но трябваше да измисля нещо, когато попитахте за него. Затова казах, че Оукдън го е взел.

Тя бе може би най-изпеченият лъжец, когото Страйк бе срещал. Способността ѝ да сътворява измислици за миг, начинът, по който преплиташе звучащи достоверно лъжи с истината, без да се старае прекалено и поднасяйки всичко с вид на автентичност и честност, я поставяха в нейна собствена класа.

– Бренър наистина ли беше пристрастен към барбитурати?

– Не – отговори Джанис.

Вече прибираше некролозите обратно в папката им и Страйк зърна изрезката за свещения босилек, на гърба на която бе некрологът на Джоана Хамънд.

– Не – повтори тя, като върна некролозите в най-долното чекмедже, сякаш бе важно да са надлежно прибрани на мястото си, сякаш нямаше съвсем скоро да бъдат използвани като доказателства срещу нея. С пукащи колене отново се изправи бавно на крака и се върна на канапето.

– Карах Бренър да ми изписва хапчета – каза тя. – Той си мис­леше, че търгувам с тях на улицата, глупакът нещастен.

– Как го убеди да изписва лекарства в повече? Чрез шантаж ли?

– Ами и така може да го наречете. Открих, че посещава местна проститутка. Едно от децата ѝ ми каза, че Бренър ходи при нея всяка седмица. Тогава си казах: ще те науча аз теб, дърт мръснико. Предстоеше му пенсиониране. Знаех, че няма да иска да приключи кариерата си опозорен. Един ден отидох при него в кабинета и му казах, че съм наясно какви ги върши. Едва не получи инфаркт – подхвърли Джанис със злобна усмивка. – Уверих го, че умея да си държа устата затворена, после му поисках лекарства. Подписа кротко като агънце. После с години използвах медикаменти, дадени ми от Бренър.

– Проститутката беше Бети Фулър, нали?

– Да – отвърна Джанис. – Предположих, че ще го откриете.

– Доктор Бренър действително ли е блудствал с Дебора Аторн?

– Не, просто ѝ е проверявал шевовете след раждането на Самхайн.

– А защо Клеър Спенсър ми разправи тази история? Просто за да спусне димна завеса ли?

Джанис вдигна рамене.

– Не знам. Казах си, че ще помислите Бренър за сексуален хищник и евентуално ще направите заключение, че Марго е научила как мърсува с пациентите.

– Имаше ли наистина капсула амитал в чашата на Бренър?

– Не – отвърна Джанис. – Беше в чашата на Айрийн... това беше глупаво. – Розово-бялата кожа на челото ѝ се сбърчи. Кръглите сини очи отново се насочиха към стената със снимки, после към прозореца и се върнаха обратно на Страйк. – Не биваше да го правя. Понякога поемах необмислени рискове. Веднъж Айрийн ме беше ядосала на рецепцията, като флиртуваше с... просто флиртуваше. Затова ѝ занесох чаша чай с две капсули вътре. Бъбреше като някоя латерна, та просто исках да ѝ затворя устата за малко. Но тя остави чая да изстине... Дори се зарадвах, че стана така, след като се успокоих. Взех чашата и я занесох отзад да я измия, само че Марго се промъкна неусетно за мен с нейните обувки на равни подметки. Опитах се да я скрия, но тя видя. Опасявах се, че ще се раздрънка, затова я изпреварих. Отидох право при доктор Гупта и казах, че съм открила капсула в чая на доктор Бренър, и още, че според мен той поръчва лекарства в повече и е пристрастен. Гупта беше добър човек, но страхливец. Малко се боеше от Бренър. Помислих си, че надали ще му постави въпроса ребром, и той наистина не го направи, но честно казано, дори да го беше направил, Бренър по-скоро би се престорил на наркоман, отколкото да рискува аз да разглася за мръсните му похождения при Бети Фулър.

– Марго тревожеше ли се наистина за начина, по който бе умряла майката на Дороти Оукдън?

– Не – отново каза Джанис. – Но все нещо трябваше да ви разправя, нали?

– Истински гений си да насочваш хората в погрешната посока – отбеляза Страйк и Джанис леко поруменя.

– Винаги съм била умна – избъбри тя, – но това не помага на една жена. По-добре е да си хубава. За миловидните животът е по-лесен. Мъжете винаги са си падали по Айрийн. Тя все глупости им дрънкаше, но заради това още повече я харесваха. А аз не че бях грозна, просто нямах онова, което търсят мъжете.

– Когато за пръв път се срещнахме с двете ви – каза Страйк, като игнорира последната ѝ забележка, – помислих, че Айрийн има причина да иска да бъдете интервюирани заедно, за да не издадете тайните ѝ, а е било точно обратното. Ти си държала да бъдеш там, та да контролираш приказките ѝ.

– Е, не се справих кой знае колко добре – пак въздъхна Джанис. – Тя всичко си изпя.

– Кажи ми, Чарли Рамидж наистина ли е видял изчезнала жена в Лемингтън Спа?

– Не. Трябваше да ви дам нещо, над което да мислите, и да ви отклоня от това, че Марго прегледа корема на Кевин. Чарли Рамидж ми каза, че видял Мери Фланагън в двора на селска църква... май някъде в Устършър. Знаех, че няма кой да обори казаното от мен, наясно бях, че е покойник, а той бездруго все глупости ръсеше, никой наоколо му не би запомнил още една измишльотина.

– Като спомена Лемингтън Спа, целеше ли да ме насочиш към Айрийн и Сачуел?

– Да – отвърна Джанис.

– Ти ли поставяше хапчета в термоса на Уилма Бейлис? Затова ли е изглеждала пийнала на колегите ти в медицинската служба?

– Аз, да.

– Защо?

– Казах ви вече – отвърна нервно Джанис, – не знам защо върша каквото върша... Исках да видя какво ще стане с нея. Просто ми е интересно защо се случват нещата... Вие как разбрахте всичко това? Нито Талбът, нито Лоусън някога се усетиха.

– Лоусън може би не – отвърна Страйк, – но според мен Талбът е имал своите подозрения.

– Нищо подобно – мигом възрази Джанис. – Баламосвах го както си искам.

– Не съм толкова сигурен – отвърна Страйк. – Оставил е странни записки и в тях през цялото време кръжи около смъртта на Скорпион, или Юнона – така е назовавал Джоана Хамънд. Седем интервюта, Джанис. Според мен подсъзнателно е усещал, че у теб има нещо не наред. Често споменава отрова, което вероятно е заседнало в съзнанието му поради начина, по който е умряла Джоана. В един момент – снощи препрочитах бележките – е преписал дълго описание на карта от таро, дама от чаши. Думи в смисъл, че тя насочва наблюдателя обратно към него самия. „Да се разбере истината за нея, е почти невъзможно.“ А вечерта, преди да го откарат в болница, е получил халюцинация за жена демон с чаша в ръката ѝ и седмѝца, висяща на врата ѝ. Бил е твърде болен да свърже подозренията си, но подсъзнанието му е подсказвало, че не си каквато изглеждаш. На даден етап пише: „Дали Кет е права?“. Наричал е Айрийн Кет и в крайна сметка се запитах какво ли е онова, за което е можела да бъде права. После си спомних срещата ни с вас и как тя ни каза, че си примирала по Даутуейт.

При споменаването на Даутуейт Джанис леко трепна.

– Оукдън също спомена, че винаги си се кикотела около Даутуейт – продължи Страйк, без да сваля очи от нея. – А Дороти те е приравнявала с Айрийн и Глория като един вид разпусната жена, което подсказва, че си флиртувала в нейно присъствие.

– Това ли ви бяха основанията, че съм флиртувала веднъж и че отговарям на дама от чаши в картите таро? – подхвърли Джанис и успя да вкара нотка на присмех, макар той да виждаше, че определено е разтърсена.

– Не – отвърна Страйк, – имаше много други неща. Странни аномалии и съвпадения. Хората все ми казваха, че Марго не харесвала сестрата, но често те бъркаха с Айрийн, така че ми отне известно време да схвана как действително теб са имали предвид. А стои и въпросът с Чупливата Х хромозома. Като те видях първия път, ти твърдеше, че си посетила семейство Аторн само веднъж, но при втората ни среща установих, че знаеш страшно много за тях. В началото на седемдесетте са наричали Чупливата Х хромозома синдром на Мартин-Бел. Ако ги бе виждала само веднъж, би било странно, че знаеш какво точно не им е наред и използваш съвременния термин. После ми направи впечатление колко много хора са страдали от разстроен стомах и са се държали като дрогирани. Ти ли сипа нещо в пунша на барбекюто в къщата на Марго и Рой?

– Аз, да – отвърна тя. – Беше сироп от ипекак. Мислех, че ще е забавно всички да си помислят, че са получили хранително отравяне на барбекюто, но тогава Карл счупи купата и всъщност се зарадвах... Просто исках да ги видя всички болни и може би да се погрижа за тях, само и само партито да бъде съсипано, но това си беше чиста глупост, нали така? Както казах, понякога поемах твърде големи рискове. Та те бяха лекари, като нищо можеха да разберат... Единствена Глория успя да изпие голяма чаша и веднага взе да повръща. На съпруга на Марго никак не му се понрави... елегантният им дом беше осквернен.

И Страйк видя почти безразборното желание за разруха зад кротката фасада.

– Повръщането на Глория – заизрежда Страйк, – нервният стомах на Айрийн, Кевин и постоянните му стомашни болки, Уилма, която е залитала и е повръщала по време на работата си в „Сейнт Джон“, аз, дето си избълвах вътрешностите след коледните бонбони... и разбира се, Стив Даутуейт с неговите проблеми със зрението, главоболие и киселини в стомаха... Предполагам, че Айрийн е флиртувала тъкмо с Даутуейт, когато си сложила капсулите амитал в чая ѝ?

Джанис стисна устни и присви очи.

– Сигурно си ѝ казала, че е гей, та да я отклониш от него?

– Еди вече ѝ намекваше, че иска да се оженят – избухна Джанис. – В пъба куп мъже флиртуваха с нея. Ако ѝ бях признала колко много харесвах Стив, би ми го откраднала ей така, за веселба, такава беше тя. Затова, да, казах ѝ, че е гей.

– С какво я дрогираш напоследък?

– Както дойде – отвърна тихо Джанис. – Зависи колко ме е ядосала.

– Е, разкажи ми за Стив Даутуейт.

Внезапно Джанис задиша дълбоко. Лицето ѝ отново се зачерви; изглеждаше подвластна на емоции.

– Той беше... много хубав мъж.

Страстта, прозвучала в гласа ѝ, стъписа Страйк едва ли не повече от отровите, които старицата държеше в кухнята си. Помис­ли си за нахакания младеж с дръзка вратовръзка, превърнал се в подпухнал и с кървясали очи собственик на „Алардис“ в Скегнес, с кичурите му посивяла коса, прилепнали над потното му чело, и не за пръв път Страйк имаше повод да се замисли за извънредно непредсказуемото естество на човешката любов.

– Винаги съм била от тези, дето се влюбват до уши – каза Джанис и в съзнанието на Страйк изскочи образът на Джони Маркс, умиращ в агония, картината как Джанис целува студената му мъртва буза. – О, Стив умееше да разсмее човека. Обожавам мъж, който те кара да се смееш. А какъв хубавец беше. По десет пъти на ден минавах покрай апартамента му само за да имам шанс за едно „здравей“... Сприятелихме се... Той започна да се отбива у дома, разправяше ми за проблемите си и сподели как бил луд по омъжена жена. Влюбил се в съпругата на колега. Все описваше колко бил тежък животът ѝ, а аз седях там, една самотна майка. Защо не кажеше нещо за моя тежък живот? Тя си имаше съпруг, нали така? Но разбирах, че доникъде няма да стигна с него, ако не я разкарам от пътя си, затова реших, че тя трябва да си иде... Изобщо не беше по-хубава от мен – промърмори Джанис, като посочи към снимката на Джоана Хамънд на стената. – С тая нейна грамадна бенка... Издирих я в телефонния указател и отидох у тях, когато знаех, че мъжът ѝ е на работа. Имах перука, която слагах за партита. Нахлупих я, облякох си униформата, сложих очила, които имах у дома, но не ми бяха нужни. Позвъних на вратата и казах, че съм била известена за ситуация на домашен тормоз. Хората винаги ще пуснат медицинска сестра у дома си – посочи Джанис. – Тя отчаяно искаше да поговори с някого. Хубавичко я размекнах, тя започна да лее сълзи. Разправи ми как спяла със Стив и как си мислела, че е влюбена в него. Приготвих ѝ напитка с латексови ръкавици на ръцете. Половината беше препарат против бурени. Тя разбра в мига, щом я вкуси, но аз сграбчих косата ѝ изотзад. – Джанис показа движението във въздуха. – Дръпнах ѝ главата и излях течността в гърлото ѝ. О, да. Веднъж щом рухна на пода и взе да се дави, сипах още от препарата, чист. Наложи се да поседя там, та да съм сигурна, че няма да телефонира на някого. Щом ми стана ясно, че вече няма да се съвземе, свалих си униформата и си тръгнах. Иска се смелост – сподели Джанис Бийти, вече силно поруменяла и с блеснали очи, – но трябва да се държиш нормално, та хората да не забележат нищо странно... Налага се да си сдържаш нервите. Може и да не съм била голяма хубавица като млада, но това ми беше от помощ. Не бях с външност, която хората запомнят... И ето нà, че на другия ден Стив седеше у дома и си изплакваше очите. Всичко вървеше чудесно – заяви жената, сипала хербицид в гърлото на съперницата си. – След това го виждах много често, той постоянно седеше у дома. Имаше нещо между нас, чувствах го. Никога не съм го дрогирала много – поясни Джанис, сякаш това бе истински знак за обич. – Само колкото да го спирам да излиза, да го накарам да почувства потребност от мен. Много добре се грижех за него. Веднъж остана да спи на дивана ми, бърсах му лицето, докато спеше – каза тя и Страйк отново си помисли как бе целунала мъртвия Джони Маркс.

– Но понякога – изрече Джанис с горчивина – мъжете ме приемаха като майчински тип жена и не ме виждаха като нищо друго. Виждах, че Стив ме харесва, но че може би не ме възприема по правилния начин, при положение че бях медицинска сестра, а и Кев все се мотаеше около мен. Една вечер Стив дойде, а Кев беше кисел и се размрънка. Стив каза, че ще си иде и ще ме остави да се погрижа за Кев... Тогава си казах, че той никога не би ме пожелал, обременена с дете. Затова реших, че Кев трябва да си иде.

Тя го каза, сякаш споменаваше, че ще изхвърли боклука.

– Когато опира до твоето дете обаче, трябва да си предпазлив – посочи Джанис. – Трябваше да създам история на заболяване. Не можеше да умре ей така, след като си е бил съвсем здрав. Започнах да експериментирам с разни неща, хрумна ми за предозиране със сол, после можех да обясня, че го е направил, за да се покаже герой. Сипвах му по нещичко в храната, та започна да се оплаква на учителите от стомашни болки, после въздишах пред тях: „О, знам, ходенето на училище го стресира малко...“.

– Но после Марго го е прегледала – подсказа Страйк.

– Но после – повтори бавно Джанис – онази самонадеяна кучка го вкара в кабинета си да го прегледа. Знаех, че храни подозрения. След това ме попита какво пие той и какво съм му давала, защото малкият негодник си изпял как мама му давала „специални напитки“... Не мина и седмица – продължи Джанис, като все така въртеше на пръста си старата венчална халка – и научих, че Стив се кани да отиде при нея заради влошеното си здраве, вместо да се обърне към мен. И докато се усетя, Марго вече ме разпитваше за смъртта на Джоана в бокса при чайника, докато Дороти и Глория ни слушаха. „Откъде мога да знам какво се е случило?“, отвърнах, но се разтревожих. Чудех се какво ѝ е казал Стив. Дали е споменал, че намира нещо нередно във всичко това. Дали някой не е забелязал медицинска сестра да излиза от къщата. Започнах силно да се притеснявам. Пратих ѝ бонбони, пълни с фенобарбитал. Айрийн ми бе споменала, че Марго е получила заплашителни писма, и никак не се учудих, защото тя навсякъде си вреше носа, тази кучка... Прецених как ще си помислят, че който е написал бележките, е изпратил и бонбоните... Само че тя така и не хапна от тях. Пред мен ги хвърли в кошчето за боклук, но после чух, че ги е извадила и ги е запазила.

– И тогава най-сетне се съгласи да излезеш на среща с простоватия Лари – вметна Страйк.

– Кой е казал, че е простоват? – наежи се Джанис.

– Айрийн – отвърна Страйк. – Нужен ти е бил достъп до бетон, нали така? Не си искала да те видят, че го купуваш, това ми е ясно. Какво направи, накара Лари да ти донесе малко, без да споменава пред никого ли?

Тя само го погледна с кръглите си сини очи, към които никой, неприсъствал на този разговор, не би изпитал недоверие.

– Как ти хрумна идеята за бетона? – попита Страйк. – От слуховете за труп в основите ли?

– Да – отговори накрая Джанис. – Изглеждаше ми като начин да предотвратя миризмата от трупа. Имах нужда тя да изчезне. Видях, че много се е доближила до тайните ми, след като прегледа Кев и взе да ме разпитва за Джоана, и особено при положение че запази шоколадовите бонбони. Исках хората да си мислят, че я е спипал Касапина от Есекс или онзи, който ѝ е пращал заплашителните бележки.

– Колко пъти посети семейство Аторн, преди да убиеш Марго?

– Няколко пъти.

– Защото им е била нужна медицинска сестра? Или по друга причина?

Настана най-дългата досега пауза, достатъчно дълга, та слънцето да се покаже иззад облак и да накара каретата на Пепеляшка да заискри като бял огън, а после отново да се превърне в кичозния боклук, какъвто всъщност беше.

– Обмислях да ги убия – заговори бавно Джанис. – И сама не знам защо. Още от първия път, щом ги видях... бяха странни и никой не ходеше там. Онези техни братовчеди ги посещаваха веднъж на десет години. Видях се с въпросните братовчеди през януари, когато апартаментът имаше нужда от почистване, та съседът отдолу да не ги даде под съд... Останаха около час и оставиха Клеър да свърши останалото... Да, мислех си, че може да убия семейство Аторн един ден – сви небрежно рамене тя. – Затова продължих да ги посещавам. Харесваше ми идеята да гледам как цялото семейство умира заедно, да чакам да видя кога щяха да се усетят хората и кога новината щеше да се появи по медиите. Проведох някои експерименти с тях. Обясних им, че им правя инжекции с витамини. Специално лечение. Стисках им носовете, докато спяха. Дърпах им клепачите нагоре и им гледах очите, докато бяха в безсъзнание. Сестрите никога не прилагат упойка, но доктор Бренър ме бе снабдил с всякакви видове, а семейство Аторн ме пускаха да им върша какво ли не, дори Гуилерм. Той обичаше да ги посещавам. Прекарваше дни наред на бензедрин, а после му давах седативи. Беше станал истински наркоман. Поръчвах му на никого да не казва какво правим, защото това е много скъпо лечение и го прилагам само защото харесвам семейството му. В някои дни си мислех да убия малкия и после да представя доказателства срещу Гуилерм. Такава беше една от идеите ми. Представях си как ще попадна във вестниците много издокарана и даваща показания срещу него. Снимката ми щеше да е на първа страница... Щеше да е интересна тема, която да обсъждаме със Стив. Мъжете харесват медицински сестри. Само това ми беше плюсът, като излизах с Айрийн, а после кучката недна взе да се преструва, че и тя е сестра... Но слава богу, не осъществих нищо от това и спасих семейство Аторн, защото иначе какво щях да я правя Марго, ако не разполагах с тях подръка? Дотогава вече бях отмъкнала резервния им ключ. Те така и не забелязаха.

– Изобщо не вярвах, че ще се получи – каза Джанис, – защото ми се наложи да сглобя плана за пет минути. Знаех, че тя е по следите ми, когато видях, че е запазила бонбоните. Не мигнах цяла нощ, мислех, безпокоях се.... И на следващия или може би на по-следващия ден Стив изхвърча като ужилен от кабинета ѝ онзи последен път. Уплаших се, че тя го е предупредила за мен, защото, като се отбих при него вечерта, той измисли някакво извинение да не ме пусне да вляза. Той така и не отиде в полицията, затова сега знам, че съм проявила параноя, но по времето...

– Не си проявила параноя – осведоми я Страйк. – Вчера говорих с него. Марго му е казала да престане да яде всичко, приготвено от теб. Само толкова. Но той е разбрал мисълта ѝ.

Лицето на Джанис стана по-червено.

– Тази кучка – процеди със злоба. – И защо го е направила? Имаше си богат мъж, че и любовник в резерв, нужно ли ѝ беше да ми отнема Стив?

– Продължавай – подкани я Страйк. – Кажи как го направи.

У Джанис се забеляза едва доловима промяна. Преди това бе говорила за деянията си като за нещо обикновено, на моменти дори бе показвала срам заради импулсивността си. Сега за пръв път като че изпитваше наслада от разправяното, сякаш отново убиваше Марго Бамбъро, като преразказваше събитията.

– Излязох с Лари. Надрънках му някакви глупости за семейс­тво, на което му трябва бетон за ремонт на покривната тераса. Казах му, че са крайно бедни. А той толкова се стараеше да ме впечатли, глупакът, че беше готов да им поеме строителните работи.

Тя извъртя очи в гримаса.

– Наложи се да го баламосвам как бащата ще се почувства некадърник... Убедих го, че е достатъчно да отмъкне няколко торби бетонна смес от строежа. Лари ги откара до „Албемарл Уей“ и ги качи до площадката им. Не го пуснах да иде по-натам, обясних му, че ще е неетично да вижда пациентите ми. Лари си беше един наивник, човек можеше всичко да му каже... Но не искаше да се ожени за мен – заяви неочаквано Джанис. – Защо така? Защо никой не искаше да се ожени за мен? Какво ми липсва, дето другите жени го имат? – попита медицинската сестра, която беше дърпала нагоре клепачите на упоените си жертви, та да се взира в невиждащите им очи. – Никой никога не пожела да се ожени за мен... никога... Исках и мен да ме има във вестника със сватбена рокля. Исках мой ден в църквата, а никога не го получих. Никога...

– Било ти е нужно и алиби освен бетон – отбеляза Страйк, като игнорира въпроса ѝ. – Предполагам, че си избрала дементната старица на Гопсал Стрийт, защото не е могла да каже дали си била с нея, или не по времето, когато е изчезнала Марго.

– Да – потвърди Джанис, като се върна към историята си. – Посетих я в късната сутрин, като оставих лекарства и бележка, за да докажа, че съм била там. Знаех, че ще се съгласи как съм била при нея привечер. Тя нямаше семейство, би потвърдила всичко, което ѝ кажех... От нейната къща отидох да купя билет за късната прожекция в киното, обадих се на детегледачката и ѝ съобщих, че ще закъснея повече от очакваното. Знаех, че Айрийн няма да иска да дойде с мен. Цяла сутрин пъшкаше, че не се чувствала добре. Ясно ми беше, че не страда от зъбобол, но се преструвах, че ѝ вярвам. Айрийн никога не искаше да ходи някъде, където нямаше да се срещнем с мъже.

– Значи, все пак си се върнала в медицинската служба онзи следобед. През задната врата ли влезе?

– Да – кимна Джанис с вече леко разфокусиран поглед. – Никой не ме видя. Знаех, че Марго държи поничка в хладилника, защото я бях видяла сутринта, като се отбих, но тогава около мен имаше хора и не можех да направя нищо. Инжектирах я с натриев разтвор на нембутал през целофана.

– Трябва да си била вече много опитна дотогава. Знаела си точно колко да ѝ сложиш, та все пак да може да върви по улицата.

– Никога няма сигурност – заяви сестрата. За разлика от Крийд тя не се правеше на всесилна, но все пак по онова време се бе занимавала не само с убиване, а и с лекуване, макар и неохотно. – Имах добър усет за дозировката, но човек няма как да е сто процента уверен. Чух, че щяла да се срещне с приятелка в пъб недалече от медицинската служба. Обикновено хапваше нещо, преди да тръгне, но не бях сигурна, че ще изяде поничката и дали още би била в състояние да ходи след това, нито пък кога щеше да ѝ подейства...

По времето, докато го правех, докато набавях бетона и дрогирах поничката, си мислех: това няма да се получи, няма как да се получи. Ще идеш в затвора, Джанис... И знаете ли какво? – Тя вече бе с порозовели бузи и яростна. – В онзи момент вече не ме беше грижа. Не и ако беше казала на Стив за мен. Мислех си как ще се изправя пред съда и ще им разправя как той ме третираше като майка и бавачка, как се възползваше от мен и идваше в жилището ми по всяко време. Тогава вече щеше да му се наложи да ме забележи и да ме чуе. Все едно ми беше. Едничката ми мисъл бе: искам те мъртва, госпожо. Искам те мъртва, ти, дето имаш и съпруг, и приятел, а моят човек идва да ме посети три пъти седмично... Казвах си, че или тя ще умре и на мен ще ми се размине, или щях да стана прочута, по вестниците щеше да пише за мен... Тогава тази идея ми се нравеше.

Тя огледа малката си дневна и Страйк беше сигурен, че се чуди какво ли щеше да представлява килията ѝ.

– Излязох от медицинската служба и тръгнах към дома на Аторн по заобиколен път, но когато си отворих, Гуилерм го нямаше там. Казах си, че това е проблем. Къде ли беше той? Тогава Дебора и Самхайн взеха да мрънкат, че не искат инжекциите си с витамини. Наложи се да стана строга с тях. Обясних на Дебора, че инжекциите са онова, което я поддържа да е добре. Ако не дава да ѝ ги правя, ще се наложи да я откарат с линейка в болницата, където да ѝ направят обстоен преглед. С всичко можеше да я сплаши човек, ако ѝ кажеше, че трябва да излезе навън. Направих на Дебора и Самхайн „инжекциите им с витамини“, както лежаха един до друг на двойното легло в спалнята. Завъртях ги настрани. За нула време изпаднаха в безсъзнание.

Излязох отвън да чакам в телефонната кабина, като се преструвах, че говоря по телефона, за да наблюдавам улицата.

Нищо от случващото се не ми изглеждаше реално. Не вярвах, че ще се получи. Може би щях да ида на работа на другия ден и да чуя, че Марго е припаднала на улицата, а после ще оврещи света, че е била дрогирана, и знаех, че мен ще посочи с пръст.

Тя все не идваше и не идваше. Мислех, че се е свършило. Беше изяла поничката в службата и там беше припаднала. Извикала беше линейка. Сетила се бе какво е станало и беше повърнала. Някакво момиче беше застанало пред телефонната кабина и аз се опитвах да наблюдавам покрай нея. После Марго се зададе по улицата. Казах си: е, това е. Валеше като из ведро. Хората не пог­леждаха встрани. Наоколо имаше само чадъри и плискащи вода коли. Тя пресече улицата и видях, че не е добре. Клатушкаше се и залиташе. Като дойде на моя тротоар, се облегна на стената. Краката ѝ бяха готови да поддадат. Излязох от телефонната кабина и казах: „Хайде, миличка, трябва да поседнеш“. Държах лицето си наведено. Тя тръгна с мен, направи няколко стъпки, после осъзна, че съм аз. Посборичкахме се малко. Потътрих я на още няколко крачки и влязохме по „Албемарл Уей“, но тя беше високо момиче... Рекох си, че дотам ще е всичко...

И тогава видях Гуилерм да идва насреща. Беше единственият ми шанс. Повиках го да ми съдейства. Той си мислеше, че ѝ помагам. Двамата я потътрихме нагоре по стълбите. Не ѝ бе останала вече сила да се бори. Издрънках някаква глупост пред Гуилерм, за да му попреча да повика линейка. Отвърнах, че сама мога да я лекувам, че не е нужно да идва полиция и да оглежда апартамента му... Той изпитваше силна параноя по отношение на властите, така че това подейства.

Пратих го да иде да види дали Дебора и Самхайн още спят. Обясних, че са били разтревожени, задето още го няма, и е трябвало да им дам успокоително.

Докато го нямаше в стаята, я задуших. Не отне много усилия. Стиснах ѝ носа и ѝ затулих устата с длан. Сторих на Марго онова, което бях замислила за семейство Аторн.

– Като видях, че е мъртва – продължи Джанис, – я оставих седнала на канапето и влязох в банята. Седнах на тоалетната чиния, загледана във фламингите по тапетите, и се почудих: а сега какво? Гуилерм беше там. Беше я видял... Измислих единствено да го накарам да повярва, че той го е направил. Беше достатъчно чалнат. Вероятно щеше да се наложи и него да убия, но за това щях да му мисля после. Тъй че изчаках в банята и оставих той да иде в стаята и да я намери. Дадох му пет минути с трупа и се върнах там. Заговорих на Марго, сякаш още беше жива: „Вече по-добре ли си, Марго, миличка?“. После ахнах: „Гуилерм, какво си направил? Какво си направил?“. А той отвърна: „Нищо. Нищо не съм направил“. Тогава му рекох: „Можеш да убиваш хора със силата си. Май трябва да повикаме полиция“. Той започна да ме умолява да не го правя, не искал, било грешка. Накрая отстъпих: „Добре, няма да те издавам. Ще накарам трупа да изчезне. Аз ще се погрижа за това“.

Той се разплака като бебе и ме помоли за един от моите седативи. Сам ме накара да го просна в несвяст, представяте ли си? Дадох му успокоителни. Оставих го сгушен и заспал на леглото на Самхайн.

Много ми беше трудно да я натикам сама в онзи голям сандък. Наложи се да извадя всички боклуци, които държаха там. Щом я напъхах вътре, отидох да проверя и тримата. Уверих се, че дихателните им пътища не са запушени. После изтичах навън до телефонната кабина. Звъннах на Айрийн да я попитам остава ли уговорката за кино. Тя отвърна, че не, и аз си казах: слава богу.

Върнах се вътре. Останах там почти до полунощ. Трябваше да смесвам бетона малко по малко, в кофа. Марго беше изпълнила повечето от пространството, но ми отне много време да насипя бетона наоколо ѝ. После затворих капака. Той прилепна към бетона. Не можах да го вдигна отново, тъй че останах удовлетворена.

Когато всички се събудиха, казах на Гуилерм, че съм се погрижила за проблема. Обясних му тихо, че капакът на онзи сандък е залепнал и трябва да намери друго място за играчките на Самхайн.

Той се сети, естествено. Направи се, че не разбира, но му стана ясно. После ходех там три пъти седмично. При едно отиване видях, че е изрисувал онези символи на стената, сякаш беше някакъв езически храм.

Продължих да се притеснявам седмици по-късно, месеци по-късно. Знаех как той разправя на хората, че я е убил. За щастие, всички го имаха за местния побъркан. Но към края взе да става лошо. Той трябваше да си иде. Още не мога да повярвам, че чаках цяла година, за да се отърва от него.

– И горе-долу по времето, когато си го убила, си се обадила по телефона на Синтия Фипс и си се престорила на Марго, нали? За да подадеш на полицията нова следа и да ги разсееш от Гуилерм, в случай че някой го е приемал сериозно.

– Да, точно така – промърмори Джанис, като продължаваше да върти старата халка.

– И си продължила да посещаваш Дебора и Самхайн като Клеър Спенсър?

– Ами да, налагаше се. Имаха нужда от наглеждане. Последното, което ми трябваше, беше социални работници да се разтършуват там.

– А Дебора и Самхайн никога ли не осъзнаха, че Клеър е същата жена като Джанис, медицинската сестра?

– Хора с Чуплива Х хромозома не разпознават лесно лица – поясни Джанис. – Промених си цвета на косата и вече слагах очила. Сторих много, за да ги поддържам в добро здраве. Витамин Д за Дебора, тъй като тя никога не излиза навън. Тя е по-млада от мен... Мислех си, че като нищо ще съм умряла вече, преди някой да открие трупа. Колкото повече време минаваше, ставаше по-малко вероятно някой да узнае някога какво съм направила с него.

– Ами Даутуейт?

– Той духна – отвърна Джанис и усмивката ѝ помръкна. – Това за малко не ми разби сърцето. Налагаше ми се да излизам с Айрийн и да попълвам четворката с Еди и Лари, като се правех на щастлива с Лари, когато любовта на живота ми изчезна без следа. Разпитвах всички къде е отишъл Стив, но никой не знаеше.

– А защо тогава Джули Уилкс е на стената ти? – попита Страйк.

– Коя? – попита Джанис още в унеса на самосъжалението си.

– Екскурзоводката от Клактън он Сий – уточни Страйк и посочи към младата блондинка с накъдрена коса, поставена в рамка на стената на Джанис.

– О... ами... – Джанис въздъхна. – Срещнах познат, чийто поз­нат бе срещнал Стив в курортното селище „Бътлинс“ няколко години по-късно. Много се развълнувах. Лари вече ми бе омръзнал донемайкъде. Много исках да видя Стив отново. Умирам си за мъж, дето го бива да ме разсмее – повтори жената, планирала убийството на цяло семейство единствено заради удоволствието да ги гледа как умират. – Знаех, че има нещо между нас, знаех, че можехме да бъдем двойка. Така че резервирах почивка за мен и Лари в „Бътлинс“. Кев не пожела да дойде и това ме устройваше. Накъдрих си косата и минах на диета. Нямах търпение да стигнем там. Човек се самонавива и си фантазира какво ли не, нали?

– Отидохме на клубната вечер и ето ти го него там – промълви тихо Джанис. – О, беше прекрасен. Изпълни „Серенада за Лонг­фелоу“. Всички момичета полудяха по него, когато свърши да пее. А Лари до мен се наливаше с алкохол. След като Лари си легна в бунгалото, аз отново излязох. Не можах да го намеря. Отне ми три дни да успея да разменя няколко думи с него. „Стив, това съм аз – казах му, – Джанис, твоята съседка. Медицинската сестра!“

Бавно лицето ѝ се наля с червенина и стана по-алено, отколкото през цялото интервю. Чак очите ѝ се насълзиха.

– А той само подхвърли: „О, да. Как си, Джанис?“, и се отдалечи. После го видях – добави Джанис и брадичката ѝ се разтрепери – да целува онова момиче, онази Джули, и да поглежда назад към мен, сякаш ми правеше демонстрация.

А, не, казах си. След всичко, което бях сторила за Стив... Не.

Направих го в предпоследната нощ на престоя ни. Лари хъркаше гръмко, както обикновено. Дори не забеляза, че не съм в леглото.

След работа всички се събираха в бунгалото на Стив, бях го научила вече, защото ги следях. Тя излезе сама. Пийнала. В два през нощта. Не беше трудно. Не се мяркаше никой наоколо. Тогава нямаше камери като в наши дни. Блъснах я, скочих след нея и я задържах под водата. Тази беше единствената, дето я ликвидирах без медикаменти, но бях много ядосана, нали разбирате...

Излязох от басейна, избърсах се, изтрих стъпките, но беше топла вечер, та на сутринта нищо не се виждаше.

На следващия ден го срещнах и му казах: „Голяма трагедия е това с момичето, Стив. Изглеждаш ужасно. Искаш ли да ти взема нещо за пиене?“. Той пребледня като платно, но си казах: ти ме използва, Стив, а после ме заряза.

Някъде в далечината прозвуча полицейска сирена и като си погледна часовника, Страйк прецени, че идваха насам, на „Найтингейл Гроув“.

– Ти се възползваше от съчувствието и добротата ми, ядеше сготвената от мен храна – продължаваше да говори Джанис на въображаемия Стив Даутуейт. – Бях готова дори детето си да убия заради теб. А ти хукна подир други жени. Не. Действията си носят последствия – заяви Джанис все така с пламнали бузи. – Мъжете трябва да го научат и да поемат отговорност. И жените също – добави тя, а сирената вече звучеше по-силно. – Е, ще го видя отново в съда, нали? Всъщност, сега като си мисля за това, очаквам го с нетърпение – сподели Джанис. – Никак не е забавно да живея тук сама. Интересно ще ми е да видя физиономията на Айрийн. Ще ме има по всички вестници, нали? И може би, когато някои мъже прочетат защо съм го направила, ще станат по-предпазливи с кого си играят. Полезен урок за всички от мъжки пол, ако питате мен. Действията – повтори натъртено Джанис Бийти, когато поли­цейската кола спря пред външната ѝ врата, а тя изправи рамене, готова да посрещне съдбата си – си носят последствия.