Тревожна кръв

8

Когато Страйк и Робин съобщиха новината за двуженството на съпруга ѝ на жената с пребеляло лице, която сега наричаха помежду си Втората госпожа Рошльо, тя седя няколко минути в пълно мълчание. Малката ѝ, но очарователна къща в центъра на Уиндзор беше тиха този вторник сутрин, тъй като синът ѝ и дъщеря ѝ бяха в началното училище. Беше чистила преди идването им, във въздуха се носеше мирис на препарат за дърво, а по килима личаха следи от прахосмукачка. Върху изрядно полираната масичка за кафе лежаха десет снимки на Рошльо от Торки, където той беше без частичната си перука и се смееше на излизане от пицарията със синовете си тийнейджъри, които толкова приличаха на двете му малки деца от Уиндзор. Бе обгърнал раменете на усмихната жена, която би могла да е по-голяма сестра на клиентката им.

Робин много добре помнеше как се бе почувствала, когато обицата на Сара Шадлок бе изпаднала от собственото ѝ брачно ложе, и само можеше да гадае за мащаба на болка, унижение и срам зад изопнатото лице. Страйк изричаше конвенционални думи на съчувствие, но Робин бе готова да се обзаложи на цялата си банкова сметка, че госпожа Рошльо не беше чула и дума. Увери се, че е права, когато госпожа Рошльо внезапно се изправи толкова силно разтреперана, че Страйк също се надигна с мъка за в случай, че можеше да се наложи да я подхване. Тя обаче мина покрай него с несигурна походка и напусна стаята. Малко по-късно чуха отварянето на входната врата и видяха през тюлената завеса как клиентката им приближава със стик за голф в ръка към червеното ауди Q3, паркирано пред къщата.

– Олеле – изпъшка Робин.

Докато стигнат до нея, Втората госпожа Рошльо беше надробила предното стъкло и беше оставила няколко дълбоки хлътнатини в покрива на колата. По прозорците се бяха появили зяпнали от смайване съседи, а две померанчета лаеха като луди зад стъклена преграда в отсрещната къща. Когато Страйк изтръгна железния стик номер четири от ръката на жената, тя го наруга, опита се силом да му го издърпа, а после се разтресе в бурен плач.

Робин я прегърна през рамо и с настойчиво побутване я поведе обратно към къщата, а Страйк ги следваше, стиснал стика. В кухнята Робин инструктира Страйк да приготви силно кафе и да намери бренди. По съвет на Робин госпожа Рошльо позвъни на брат си и го помоли да дойде, но когато затвори и затърси номера на Рошльо, Робин рязко дръпна телефона от ръката ѝ с изряден маникюр.

– Върнете ми го! – викна госпожата с подивял поглед и готова да се бори. – Ах, този мръсник... този мръсник... Искам да говоря с него. Дайте ми телефона!

– Лоша идея – отсъди Страйк, като постави пред нея кафе и бренди. – Той вече доказа, че крие от вас пари и недвижима собственост. Нужен ви е много печен адвокат.

Останаха с клиентката си, докато дойде брат ѝ, костюмиран шеф в сферата на човешки ресурси. Беше нервиран, задето го бяха принудили да си тръгне по-рано от работа, и толкова бавно схващаше онова, което му се обясняваше, че Страйк побесня и Робин се намеси, за да предотврати избухването на кавга.

– О, мамка му – изръмжа Страйк, докато пътуваха обратно към Лондон. – „Вече е бил женен, когато се е оженил за сестра ви.“ Кое му е толкова трудното за разбиране на това?

– Хората не очакват да се озоват в подобна ситуация, така че е трудно – припомни му Робин.

– Според теб дали ме чуха, като ги помолих да не споменават за нашето участие пред пресата? – попита Страйк.

– Не – отвърна Робин.

Оказа се права. Две седмици след посещението им в Уиндзор завариха на събуждане историята на Рошльо и трите му жени публикувана на първа страница в няколко таблоида, на вътрешните имаше снимка на Страйк и на едно място името му фигурираше в заглавие. Сам по себе си той вече беше сензация и съпоставянето на прочутия детектив с набития и оплешивяващ богаташ, който бе сколасал да върти две семейства и любовница, бе неустоима примамка.

Страйк се бе явявал като свидетел само в по-значими съдебни дела, издокаран с гъста брада, която удобно бързо порастваше при необходимост, а снимката, предпочитана от медиите, бе една стара, на която той беше с униформа. И все пак му се налагаше да води непрестанна битка, за да остане встрани от общественото внимание, както изискваше спецификата на професията му, а да бъде преследван от репортери за коментари му причиняваше крайно нежелано неудобство. Бурята от публичност се проточи, когато двете госпожи Рошльо се обединиха в агресивен съюз срещу прогонения си съпруг. Показаха неочаквана страст да се рекламират и не само дадоха съвместно интервю пред женско списание, но се и появиха заедно в няколко дневни телевизионни предавания, за да споделят жестокия шок от измамата, продължила тъй дълго време, новооткритото си приятелство и намерението си да накарат Рошльо да окайва дните, в които е срещнал двете им. Отправиха и слабо завоалирано предупреждение към бременната любовница в Глазгоу (която, смайващо, изглеждаше склонна да подкрепи Рошльо) да не си въобразява, че ще остане и пукната пара за нея, щом веднъж двете му съпруги приключеха с него.

Септември напредваше, хладен и безпорядъчен. Страйк се обади на Луси да се извини, че е бил груб към синовете ѝ, но тя запази студенината си и след извинението, несъмнено защото той бе изразил съжаление само задето е изказал гласно мнението си, а не го бе оттеглил. Страйк бе облекчен да научи, че момчетата имаха планирани спортни мероприятия за уикендите сега, след като отново бяха тръгнали на училище, което означаваше, че няма да се наложи да спи на канапето при следващото си посещение в Сейнт Моус и ще може да се посвети на Тед и Джоун без напрягащото командаджийско присъствие на Луси.

Макар да упорстваше да му готви както винаги, леля му вече видимо бе омаломощена от химиотерапията. Болезнено бе да я наб­людава как се тътри из кухнята, но тя не склоняваше да седне дори когато Тед я умоляваше. В събота вечерта чичо му не издържа, след като Джоун си легна, и плака на рамото на Страйк. Някога Тед бе непоклатим и неуязвим бастион на сила за племенника си и Страйк, който обикновено можеше да спи при всякакви условия, лежа буден до след два часа през нощта, взрян в тъмнината, която тук бе далеч по-непрогледна, отколкото в Лондон. Питаше се дали е редно да остане по-дълго и презря себе си за решението, че правилната постъпка е да се върне в Лондон.

Истината бе, че при сегашната натовареност на агенцията се чувстваше гузен да прехвърля задължения на Робин и външните сътрудници, като прекарва дълъг уикенд в Корнуол. В добавка към петте незавършени случая двамата с Робин жонглираха с нарастващите изисквания по отношение на управлението, съпътстващи увеличената работна сила, и преговаряха за продължаване с една година на договора им за наем с предприемача, купил сградата им. Опитваха се също, засега безуспешно, да убедят някой от контактите на агенцията в полицията да издири и да им даде датиращото отпреди повече от четиресет години досие за изчезването на Марго Бамбъро. Морис беше работил в Централно управление на полицията, както и Анди Хъчинс, най-отдавнашният им външен сътрудник – тих и лъчезарен човек, чиято множествена склероза, за щастие, бе в ремисия. Двамата също се бяха помъчили да изкопчат услуга от бивши колеги, но засега отговорите на заявките на агенцията се движеха в границите от „сигурно мишките са го изяли вече“ до „чупката, Страйк, зает съм“.

В един дъждовен следобед, докато Страйк следеше Хитреца в Сити, като се мъчеше да не куца и наум ругаеше втория продавач на чадъри, изпречил се насреща му на тротоара, мобилният му телефон иззвъня. Очакваше да му бъде сервиран нов проблем за разрешаване и бе сварен неподготвен, когато човекът насреща каза:

– Здравей, Страйк, обажда се Джордж Лейборн. Чух, че отново ще подхващаш случая „Бамбъро“.

Страйк беше срещал инспектор Лейборн само веднъж преди и макар че в този случай двамата с Робин бяха оказали съществена помощ на полицията, не бе сметнал познанството им за достатъчно близко, та да моли Лейборн за помощ относно досието на Бамбъро.

– Здравей, Джордж. Да, правилно си чул – отвърна Страйк, като гледаше как Хитреца влезе във винен бар.

– Мога да се срещна с теб утре вечер, ако искаш. В шест в „Перата“ добре ли е? – попита Лейборн.

Така че Страйк помоли Баркли да си разменят задачите и на следващата вечер се отправи към пъба близо до Скотланд Ярд, където завари Лейборн вече на бара да го чака. Шкембестият, прошарен и на средна възраст Лейборн взе бири „Лъндън Прайд“ за двама им и се преместиха на маса в ъгъла.

– Баща ми работеше по случая „Бамбъро“ под ръководството на Бил Талбът – каза Лейборн на Страйк. – Разправи ми всичко за него. Какво имаш дотук?

– Нищо. Изчетох старите материали в пресата и се опитвам да открия хора, работили в медицинската служба по времето, когато тя е изчезнала. Няма кой знае какво друго да правя, докато не видя полицейското досие, но засега никой не може да ми помогне в това отношение.

Лейборн, който при единствената им предишна среща бе демонстрирал пристрастие към цветисти нецензурни фрази, тази вечер изглеждаше странно кротък.

– Това разследване е истинска бъркотия – каза тихо той. – Някой каза ли ти вече за Талбът?

– Слушам те.

– Превъртя му бурмата – заяви Лейборн. – Получи истински нервен срив. Още преди да се заеме със случая, се държал особено, но нали знаеш, през седемдесетте грижата за психическото здраве на служителите не беше приоритет в полицията, смяташе се, че е само за лигльовци. Но имай предвид, че е бил добър полицай. Двама младши служители обърнали внимание на необичайното му поведение, но им било казано да си гледат работата.

Оглавил случая „Бамбъро“ шест месеца преди жена му да повика линейка посред нощ и го прибрали за принудително лечение. Получи пенсия, но беше вече късно да подхване отново случая. Почина преди цели десет години, но чух как никога не преживял мъката си, че е провалил разследването. Щом се съвзе, беше зас­рамен от предишния си подход.

– И какъв беше той?

– Твърде много се осланял на интуицията си, не тълкувал уликите както трябва, нямал интерес да говори със свидетели, чиито показания не пасвали на теорията му...

– А тя е била, че Марго е похитена от Крийд, нали?

– Именно – отвърна Лейборн. – Макар че по онова време Крийд още е бил наричан Касапина от Есекс, защото изхвърлил първите си два трупа в Епинг Форест и Чигуел. – Лейборн отпи дълга глътка от бирата си. – Повечето от тялото на Джаки Ейлет намериха в контейнер за промишлен боклук. Той е животно. Истинско животно.

– Кой пое случая след Талбът?

– Един, на име Лоусън, Кен Лоусън – отговори Лейборн, – но той изгуби шест месеца, следите изстинаха, а и бе наследил пълна бъркотия. Към всичко това може да се прибави, че Марго Бамбъро не бе имала никакъв късмет да изчезне тъкмо по това време – продължи Лейборн. – Знаеш ли кой изчезна месец по-късно?

– Кой?

– Лорд Лукан – отвърна Лейборн. – Опитай се да държиш на първите страници изчезнала общопрактикуваща лекарка, когато детегледачката на пер на короната е пребита до смърт, а той самият е избягал. А вече бяха разпространили снимките ѝ на зайче. Знаеше ли, че Бамбъро е била момиче зайче?

– Да – кимна Страйк.

– Така се издържала, докато учела медицина – поясни Лейборн. – Но според моя старец семейството не било доволно, че този факт е изнесен. Нацупили се, макар че тъкмо тези снимки привлекли повече интерес към случая. Но такива са житейските нрави.

– Според баща ти какво ѝ се е случило? – попита Страйк.

– Честно казано – подхвана Лейборн, – той беше на мнение, че Талбът вероятно е прав, че Крийд я е отвлякъл. Нямаше признаци тя да се е канила да изчезне. Паспортът ѝ си беше в къщата, нямаше стегнат куфар, нито липсващи дрехи. Имаше стабилна работа, никакви финансови проблеми, малко дете.

– Трудно е да повлечеш насила здрава и в добра форма двайсет и девет годишна жена насред оживена улица, без някой да забележи – коментира Страйк.

– Вярно е – съгласи се Лейборн. – Крийд обикновено ги е отвличал, когато са били пияни. Но пък, от друга страна, била е тъмна и дъждовна вечер. Този номер той вече го е пробвал преди. А и го е бивало да приспива подозрението на жените и да предизвиква съчувствие у тях. Две от тях доброволно са влезли в дома му.

– Имало е ван като този на Крийд, който се е движел с висока скорост в района, нали?

– Да – потвърди Лейборн. – И според думите на татко той така и не е бил проверен както трябва. Талбът не е искал да научи, че просто е бил някой, дето е бързал за вечерята си у дома. Не са изпълнени рутинните за такъв случай действия. Така например чух, че наоколо се е навъртало старо гадже на Бамбъро. Не казвам, че гаджето я е убило, но от татко знам, че през половината от разпита Талбът се опитвал да узнае къде е бил въпросният мъж във вечерта на нападението срещу Хелън Уордроп.

– Коя?

– Проститутка. Крийд се опитал да я похити през седемдесет и трета. Имал е и неуспехи, ако не знаеш. Пеги Хискет успяла да му се измъкне и дала негово описание на полицията през седемдесет и първа, но то не помогнало много. Казала, че бил тъмнокос и много набит, защото тогава носел перука и твърде обемно женско палто. Накрая го хванали благодарение на Мелъди Боуър. Тя е певица в нощен клуб, прилича на Даяна Рос. Крийд я заприказвал на автобусна спирка, предложил да я закара и когато тя отказала, се опитал да я натика във вана си. Успяла да избяга и дала на полицията вече свястно описание. Казала им, че къщата му била до Парадайс Парк. Към края станал небрежен. Арогантността му е видяла сметката.

– Виждам, че знаеш много по случая, Джордж.

– Ами да. Татко е един от първите, озовали се в мазето на Крийд след арестуването му. Никога не пожела да говори за видяното там, а е бил свидетел на убийства в гангстерски стил и какво ли не още... Крийд така и не е признавал за Бамбъро, но това не значи, че не го е извършил. Тази гадина иска да разиграва хората до самата си смърт. С години е въртял игрички с роднините на известните му жертви. Обича да намеква, че е очистил повече жени, без да дава подробности. В началото на осемдесетте са го интервюирали журналисти, но оттам нататък не са допуснали никого да говори с него. Министерството на правосъдието е хлопнало кепенците. Крийд използвал публичността като начин да тормози семействата. Само този вид власт му била останала.

Лейборн допи бирата и си погледна часовника.

– Ще гледам да ти помогна колкото мога с досието. Баща ми би искал да ти съдействам. Така си и остана с чувството, че към случая не е било подходено както трябва.

Вятърът се бе усилил, когато Страйк се прибра в мансардата си. Мокрите от дъжд стъкла на прозорците потракваха, разхлабени, в рамките си, докато той внимателно сортираше разписките от портфейла си и отделяше онези, които трябваше да предаде на счетоводителя.

В девет часа, след като изяде вечерята, приготвена на котлона, легна в леглото си и взе купената втора ръка биография на Денис Крийд „Демонът от Парадайс Парк“. Беше я поръчал преди месец и досега бе лежала неотворена на нощното му шкафче. Разкопча копчето на панталона си, та да намести по-удобно погълнатото голямо количество спагети, и издаде шумно и облекчаващо оригване. После запали цигара, отпусна се на възглавниците и отвори книгата на началото, където по години бе изложена дългата кариера на Крийд, посветена на изнасилвания и убийства.

Страйк обърна страницата и набързо изчете увода, в който бе включено единственото интервю, дадено някога от Агнес Уейт, майката на Крийд.

... Като начало тя ме уведоми, че датата, записана на свидетелството за раждане на Крийд, е невярна.

– Там пише, че е роден на 20 декември, нали? – попита ме. – Не е така. Беше в нощта на 19 ноември. Той излъга, като регистрираше раждането, защото бяхме пропуснали срока да го направим.

„Той“ е Уилям Одри, пастрокът на Агнес, известен в околността с невъздържания си гневлив нрав...

– Взе бебето от ръцете ми в мига, в който го родих, и заяви, че ще го убие. Щял да го удави във външния клозет. Умолявах го да не го прави, да остави бебето живо. До този миг не бях знаела дали го искам живо, или мъртво, но като ги зърнеш веднъж, като ги прегърнеш... А Денис беше силен, личеше си, че има желание за живот. Заплахите продължаваха седмици наред, Одри все се заканваше, че ще го убие. Но дотогава съседите вече бяха чули бебето да плаче, а сигурно бяха чули и какво му крои Одри. Той знаеше, че няма как да го прикрие, беше отлагал твърде дълго. Така че регистрира раждането му, но излъга за датата, та никой да не пита защо се е забавил толкова. А нямаше и кой да каже, че се е случило по-рано, нямаше кой да брои. Не ми доведоха нито акушерка, нито сестра, никого...

Крийд често ми пишеше по-изчерпателни отговори, как­вито времето не ни позволяваше при интервютата лице в лице. Месеци по-късно ми изпрати следното относно собствените си подозрения за неговия баща:

„Видях в огледалото как уж дядо ми, пастрокът на майка ми, ме наблюдава. Приликата помежду ни се засилваше, докато растях. Имах същите очи, същата форма на ушите, жълтеникавия му тен, дългата му шия. Той беше по-едър от мен, по-мъжествен на вид и струва ми се, силната му неприязън към мен се дължеше отчасти на това, че вижда собствените си черти в един по-слаб и женствен вариант. А той презираше уязвимостта...“

– Да, разбира се, Денис беше негов син – каза ми Агнес. Той [Одри] все ме зяпаше, като бях на тринайсет. Никога не ми се позволяваше да излизам, никога не съм имала приятел. Когато майка ми разбра, че съм бременна, Одри ѝ каза, че съм се измъквала тайно да се срещам с някого. Какво друго да каже? И мама му повярва. Или поне така се престори.

Агнес избягала от пренаселения дом на втория си баща малко преди Денис да навърши две години, когато била на шестнайсет и половина.

– Исках да взема Денис със себе си, но тръгнах посред нощ, а не можех да си позволя да вдигам шум. Нямаше къде да ида, нямах нито работа, нито пари. Само приятел, който обеща да се грижи за мен. Така че тръгнах.

Щяла да види първородното си дете само още два пъти. Когато научила, че Уилям Одри излежава девет месеца в зат­вора за побой, върнала се в къщата на майка си с надеждата да измъкне Денис и да го отведе със себе си.

– Щях да кажа на Бърт [първия ѝ съпруг], че е мой племенник, защото Бърт не знаеше нищо за цялата бъркотия. Но Денис изобщо не ме помнеше. Не щеше да се пусне от майка ми, нито да говори с мен и мама ми каза, че вече било твърде късно, че не е трябвало да го оставям, щом съм го искала толкова много. Така че си заминах без него.

Последния път, когато Агнес видяла сина си в плът и кръв, било, като отишла до началното му училище и го извикала през оградата да говори с нея. Макар и да е бил само на пет тогава, във второто си интервю Крийд твърди, че помни тази последна среща.

– Беше слаба и дребна, грозновата жена, облечена като уличница – каза ми. – Не изглеждаше като майките на другите момчета. Личеше, че не е почтена и уважавана особа. Не исках другите деца да ме видят, че говоря с нея. Тя ми каза, че ми е майка, а аз ѝ отвърнах, че не е истина, но знаех, че е. Избягах от нея.

– Той не искаше да има нищо общо с мен – каза Агнес. – И след този случай аз се отказах. Нямаше да ида в къщата, при положение че Одри беше там. Поне Денис ходеше на училище и изглеждаше чист... Често съм се питала как живее – каза Агнес. – И няма как иначе. Децата излизат от тялото ти. Мъжете не разбират какво означава това. Да, мислех го, но се преместихме на север, когато Бърт получи работа в Пощите. Повече не се върнах в Лондон, нито дори когато мама почина, защото Одри беше разтръбил наоколо, че появя ли се, ще ме очисти.

Когато казах на Агнес, че съм видял Денис само седмица преди да ида да я посетя в Ромфорд, тя прояви любопитство само по един въпрос.

– Казват, че бил много умен, така ли е?

Отговорих ѝ, че без съмнение е такъв. По този пункт всички психиатри бяха единодушни. Пазачите в затвора ми казаха, че постоянно четял, предимно книги по психология.

– Не знам откъде го е наследил. Не от мен... Четох всичко по вестниците. Гледах го по телевизията, чух за всичко, което е извършил. Ужасно, просто ужасно. Кое може да накара човек да прави това? След като процесът завърши, все си мислех за него, голичък и окървавен върху чаршафа, на който го родих. Пастрокът ми се бе надвесил над нас и заплашваше да го удави. Сега се заклевам пред вас – произнесе Агнес Уейт, – иска ми се да го бях оставила да го направи.

Страйк загаси цигарата си и посегна към бутилката бира „Тенънт“ до пепелника. Лек дъжд барабанеше по прозорците и той прелисти книгата по-нататък, като спря по средата на втора глава.

... баба Ена не желае или не е в състояние да защити най-младия член на домакинството от все по-садистичните наказания на мъжа ѝ.

Одри извлича извратено удоволствие да унижава Денис, задето системно подмокря леглото си. Дядото изсипва кофа вода върху кревата, после принуждава Денис да спи в него. Крийд си спомня няколко случая, при които е принуждаван да отиде до магазина на ъгъла без панталон, все още с мок­рата си пижама, та да купи на Одри цигари.

„Търсех убежище във фантазиите – написа ми Крийд по-късно. – В главата си бях свободен и щастлив. Но дори тогава имаше реквизит от материалния свят, който включвах в тайния си живот. Предмети, придобиващи мощта на тотеми в съзнанието ми.“

На дванайсетгодишна възраст Денис вече е открил удоволствията на воайорството.

„Възбуждах се – пише той – да шпионирам жена, която не знае, че е наблюдавана. Правех го със сестрите си, но също така се прокрадвах до всеки светещ прозорец. Ако имах късмет, виждах жени или момичета да се събличат. Дори бегло зърване на гола плът ми вършеше работа. Възбуждаха ме не само очевидните чувствени аспекти, но и властта, която чувствах, като крадях част от същността им, като присвоявах смятаното от тях за интимно и скрито.“

Скоро преминава към крадене на женско бельо от съседските простори и дори от този на баба си Ена. Обича да ги носи в уединение и да мастурбира в тях...

Страйк се прозя, отново прелисти и спря на пасаж в четвърта глава.

... мълчаливият член на персонала от експедицията във „Флитуд Илектрик“ смайва колегите си при едно служебно парти, когато взема палтото на колежка, за да имитира певицата Кей Стар.

– Малкият Денис изпълни „Колелото на късмета“, облечен в палтото на Джени – разказва пред медиите анонимен колега. – Това накара някои от по-възрастните мъже да се почувстват неудобно. Неколцина от тях го обявиха за педал. Но ние, по-младите, го аплодирахме бурно. След този случай той малко излезе от черупката си.

Но светът на фантазиите на Крийд не е съсредоточен върху аматьорски театрални изпълнения или пеене по пъбове. Незабелязан от всички, той наблюдава подпийналото шестнайсетгодишно момиче на сцената и фантазиите му стават все по-садистични...

Колегите от „Флитуд Илектрик“ са отвратени, когато „малкият Денис“ е арестуван, задето е изнасилил и измъчвал Шийла Гаскинс, двайсет и две годишна продавачка в магазин, която проследява късно една вечер от автобусната спирка. Гаскинс оцелява от нападението само защото Крийд е подплашен от нощен пазач, който чува викове от уличката и е в състояние да даде показания срещу него.

Осъден е и излежава пет години в затвора „Петронвил“. Това е последният път, когато Крийд се поддава на внезапен импулс.

Страйк спря, за да запали нова цигара, и прелисти десет глави от книгата, докато погледът му не бе спрян от познато име.

... доктор Марго Бамбъро, общопрактикуващ лекар от Клъркънуел, на 11 октомври 1974 година.

Инспектор Бил Талбът, който оглавява разследването, веднага забелязва подозрителни сходства между изчезването на младата лекарка и тези на Вира Кени и Гейл Райт­ман.

И Кени, и Райтман са похитени в дъждовни вечери, когато чадърите и замъглените от дъжд предни стъкла са пречка за потенциални свидетели. А във вечерта на изчезването на Марго Бамбъро се излял силен дъжд.

Малък ван с вероятно фалшиви номера е забелязан край местата, където са изчезнали Кени и Райтман. Трима отделни свидетели се явяват да кажат, че са видели малък бял ван с подобно описание да се движи с голяма скорост надалече от местоработата ѝ във вечерта, когато е изчезнала.

Още по-красноречив е разказът на очевидец шофьор, който е видял две жени на улицата, едната от които изглеждала недобре или полуприпаднала, а другата я подкрепяла. Талбът веднага прави връзката с пияната Вира Кeни, видяна да се качва във ван с друг човек, на вид жена, както и с показанията на Пеги Хискет, описваща мъж, облечен като жена, на пуста автобусна спирка, който се опитвал да я убеди да изпият по бутилка бира и станал агресивен, когато тя, за нейно щастие, успяла да привлече вниманието на минаваща кола.

Убеден, че Бамбъро е паднала жертва на серийния убиец, сега известен като Касапина от Есекс, Талбът...

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Като се опитваше да не изпусне от поглед мястото, до което бе стигнал на страницата, той вдигна, без да погледне името на обаждащия се.

– Страйк.

– Здравей, Блуи – прозвуча мек женски глас.

Страйк остави книгата на леглото със страниците надолу. Нас­тана пауза, в която той чуваше дишането на Шарлот.

– Какво искаш?

– Да говоря с теб – отвърна тя.

– За какво?

– Не знам – рече с лек смях. – Ти избери.

На Страйк му беше познато това ѝ настроение. Беше преполовила бутилка вино или беше обърнала две уискита. Имаше един момент на опиянение – не дори на опиянение, а на предизвикано от алкохол смекчаване, – в който наяве излизаше умиляваща и забавна Шарлот, все още не войнствена, нито сълзлива. Веднъж, към края на връзката им, когато собствената му вродена честност го бе принудила да се изправи пред фактите и да не избягва мъчни въпроси, се бе запитал доколко реалистично бе да желае съпруга, дето вечно ще е леко пияна.

– Ти не ми позвъни – отбеляза Шарлот. – Оставих съобщение на твоята Робин. Тя не ти ли го предаде?

– Да, предаде ми го.

– Но ти не се обади.

– Какво искаш, Шарлот?

Здравомислещата част на мозъка му нареждаше да приключи разговора, но той продължи да държи телефона до ухото си, зас­лушан и чакащ. Тя му бе действала дълго време като опиат: като опиат или болест.

– Интересно – унесено избъбри Шарлот. – Бих предположила, че тя ще реши да не ти предава съобщението.

Той не каза нищо.

– Вие двамата заедно ли сте вече? Тя е доста хубавка. И винаги е там. На повикване. Толкова удобно...

– Защо се обаждаш?

– Казах ти, искам да говоря с теб. Знаеш ли какъв ден е днес? Първият рожден ден на близнаците. Цялата фамилия Рос цъфна, за да ахка и охка около тях. Това е първият миг за целия ден, в който оставам сама.

Той знаеше, естествено, че тя е родила близнаци. Появи се обява в „Таймс“, защото тя бе омъжена в аристократично семейство, което винаги известяваше раждания, бракове и смърт в рубриките му, макар че всъщност Страйк не беше прочел новината там. Илза му я съобщи и Страйк мигом си припомни думите, които Шарлот му каза на масата в ресторанта, след като го изигра да я придружи там преди повече от година.

Единственото, което ме крепи през цялата тази бременност, е мисълта, че щом ги родя, мога да се махна.

Само че бебетата се бяха родили преждевременно и Шарлот не ги беше изоставила.

Децата излизат от тялото ти. Мъжете не го разбират това.

През последната година бе имало две предишни пиянски обаждания до Страйк като това, и двете направени късно вечерта. Той прекъсна първото само след секунди, защото Робин се бе опитвала да се свърже с него. При второто Шарлот затвори рязко след няколко минути.

– Никой не очакваше да оживеят, знаеш ли това? – каза Шарлот сега. – Истинско чудо е – прошепна тя.

– Рожденият ден на децата ти е, не бива да те задържам – каза Страйк. – Лека нощ, Шарлот...

– Не затваряй – изрече тя внезапно с настойчив тон. – Моля те, недей.

Затвори, нареди гласът в главата му. Не го направи.

– Те спят дълбоко. Не знаят, че имат рожден ден, цялата олелия е една смешка. Да се чества годишнина от онзи ужасен кошмар... Беше отвратително, срязаха ме...

– Трябва да затварям – прекъсна я той. – Зает съм.

– Моля те – почти изплака тя. – Блуи, толкова съм нещастна, нямаш представа. Направо съм окаяна...

– Ти си омъжена жена, майка на две деца – отсече рязко той, – а аз не съм леля, на която да си изплакваш мъките. Има анонимни служби, където можеш да позвъниш при нужда. Лека нощ, Шарлот.

И той прекъсна разговора.

Дъждът се беше усилил. Барабанеше по тъмните му прозорци. Лицето на Денис Крийд бе обърнато наопаки на оставената настрани книга. Ефектът бе потресаващ – очите на снимката изглеждаха като живи.

Страйк отвори книгата и продължи да чете.

9

Джордж Лейборн все още не бе успял да се докопа до досието на Бамбъро, когато настъпи рожденият ден на Робин.

За пръв път в живота си тя се събуди сутринта на девети октомври, припомни си кой ден е и не изпита тръпка на вълнение, а угнетено чувство. Днес ставаше на двайсет и девет, а двайсет и девет звучеше някак знаменателно. Като спирка по пътя, макар и не от големите: „Следваща гара – ТРИЙСЕТ“.

Лежа няколко минути сама в двойното легло в жилището си под наем и си припомни какво бе казала любимата ѝ братовчедка Кейти при последното посещение на Робин у дома, докато Робин помагаше на двегодишния ѝ син да настани кукли чудовища в камиончето си.

– Ти сякаш пътуваш в различна посока спрямо всички нас.

А после, зърнала по лицето на Робин нещо, което я накара да съжали за думите си, бързо добави:

– Не го казах в лош смисъл! Изглеждаш истински щастлива. Свободна. Честна дума – изрече с куха неискреност, – понякога ти завиждам.

Робин не бе изпитала съжаление и за една секунда, задето бракът ѝ бе приключил. Последната му фаза я бе направила дълбоко нещастна. Още можеше да си припомни тогавашното си настроение – милостиво не го бе изживявала повече, – при което цветовете от всичко наоколо ѝ сякаш бяха изцедени, а обстановката всъщност бе красива. Със сигурност знаеше, че къщата в Детфорд, купена от морския капитан, където тя и Матю се бяха разделили, бе много стилна, а помнеше учудващо малко детайли от нея. Единственото, което успяваше да си възстанови ясно, беше мрачната потиснатост, от която бе страдала между онези стени, постоянните чувства на вина и страх, както и надвисналият ужас, че е привързана с окови към човек, когото не харесваше и с когото нямаше почти нищо общо.

И все пак оптимистичното описание на настоящия живот на Робин като „щастлив“ и „свободен“ не беше напълно точно. В продължение на няколко години вече Робин бе наблюдавала как Страйк дава приоритет на работата си пред всичко друго – всъщност разболяването на Джоун бе първият ѝ известен случай той да преразпредели задачи и да прехвърли своите на други, да бъде истински загрижен и за нещо друго, освен за детективската си дейност – и ето че напоследък тя също се усещаше все по-обсебена от работата, която намираше дотолкова удовлетворяваща, че вече почти напълно я поглъщаше. След като най-после бе постигнала онова, за което мечтаеше още откакто за пръв път прекрачи прага на офиса на Страйк, вече разбираше какъв потенциал носи самотният живот за човек, завладян от едничка страст.

Да спи сама и необезпокоявана в леглото, бе голямо удоволствие в началото: никой не ѝ обръщаше гръб, за да покаже, че се цупи; не мрънкаше, че не е равностойна с внасяните приходи или че проваля собствените му шансове за повишение; никой не ѝ искаше секс, който се бе превърнал повече в тегоба, отколкото в удоволствие. И все пак, макар Матю изобщо да не ѝ липсваше, можеше да си представи как ще дойде време (а ако бъдеше честна, може би вече бе дошло), когато липсата на физически контакт, нежност, че дори и секс – който за Робин бе по-усложнена перспектива, отколкото за повечето жени, – ще се превърне не в предимство, а в сериозна празнина в живота ѝ.

И после какво? Нима щеше да стане като Страйк с поредица от любовници, на които строго е отредено второ място след работата? А щом ѝ хрумна това, взе да се чуди, като почти всеки ден от случката насам, дали съдружникът ѝ бе върнал обаждането на Шарлот Камбъл. Подразнена на себе си, тя отметна завивките, игнорира пакетите върху скрина си и отиде да вземе душ.

Новият ѝ дом на „Финбъро Роуд“ заемаше горните два етажа на редова къща. Спалните и банята бяха на третия етаж, а общите помещения на четвъртия. Пред дневната имаше малка тераса, на която Уолфганг, застарелият дакел на собственика, обичаше да се изтяга в слънчеви дни.

Робин, която не си правеше илюзии относно предлаганото на пазара на жилищните имоти за сама жена със средна заплата, при това такава, която имаше да плаща адвокатски сметки, се смяташе за изключителна щастливка да обитава двойна стая в чист, добре поддържан и обзаведен с вкус апартамент, и то със съквартирант, когото харесваше. Хазаинът ѝ, който живееше в имота, беше четиресет и две годишен актьор, на име Макс Пристуд, и не можеше да си позволи да го поддържа без наемател. Макс беше гей и с външност, която майката на Робин би определила като грубовата хубост: висок и широкоплещест, с гъста тъмноруса коса и постоянно изражение на умора в сивите очи. Също така беше стар приятел на Илза, някогашен състудент на по-малкия ѝ брат.

При все уверенията на Илза, че Макс е „абсолютен сладур“, Робин прекара първите няколко месеца в апартамента му да се чуди дали не е направила огромна грешка, като се е нанесла при него, защото той изглеждаше потопен в постоянно униние. Робин полагаше всички старания да е добра съквартирантка: по природа бе спретната и подредена, никога не пускаше силно музика и не готвеше нищо прекалено миризливо, глезеше Уолфганг и го хранеше, когато Макс отсъстваше; беше пунктуална, когато дойдеше време да се подмени препаратът за съдове или ролката тоалетна хартия; постави си за задача да е учтива и приветлива, когато влезеха в контакт. И все пак Макс рядко се усмихваше и в началото на престоя си тя виждаше, че за него е огромно усилие да разговаря с нея. В параноята си взе да се пита дали Илза не беше извила ръцете на Макс, та да го накара да я приеме като наемателка.

След месец-два разговорите им взеха да придобиват по-непринуден тон и все пак Макс никога не стана словоохотлив. Понякога Робин бе благодарна за едносричната му тенденция, защото, като се прибереше след дванайсет часа следене, изтръпнала и уморена, с гъмжаща от служебни грижи глава, последно ѝ бе до неангажиращо бъбрене. Друг път, когато би предпочела да иде горе в дневната с отворен план, си оставаше в стаята от страх да не се натрапва в интимното пространство на Макс.

Подозираше, че вечното униние на Макс се дължи на състоянието му на постоянна безработица. Откакто представленията на пиесата в Уест Енд, където играеше малка роля, бяха приключили преди четири месеца, той не бе успял да получи друг ангажимент. Тя бързо схвана, че не бива да го разпитва не се ли задават нови прослушвания. Понякога дори простата фраза: „Как беше денят ти?“, звучеше като изпълнена със стаен упрек. Известно ѝ бе, че преди това той бе споделял апартамента с дългогодишния си приятел, който по едно съвпадение се казваше Матю. Робин не беше наясно за обстоятелствата около скъсването им, освен че при раздялата Матю доброволно бе приписал своята част от апартамента на Макс, което на нея ѝ се видя извънредно великодушно в сравнение с поведението на собствения ѝ бивш съпруг.

След като взе душ, Робин си облече халат и се върна в стаята си, за да отвори пакетите, пристигали по пощата през последните дни – дейност, която бе запазила за тази сутрин. Подозираше, че майка ѝ е купила маслата за вана с ароматерапия, които официално бяха от брат ѝ Мартин, че снаха ѝ, ветеринарна лекарка (в момента бременна с първия племенник или племенница на Робин), е избрала домашно плетения пуловер, тъй като беше много в стила на самата Джени, и че висящите обици са препоръчани от новата приятелка на брат ѝ Джонатан. Робин се почувства една идея по-потисната, отколкото преди отварянето на подаръците. Облече се изцяло в черно за ден, посветен на писмена работа в офиса, среща със синоптика, преследван от Пощенската картичка, и накрая питиета по случай рождения ден с Илза и Ванеса, приятелката ѝ полицайка. Илза беше предложила да поканят Страйк, но Робин заяви, че предпочита само женско събиране, тъй като се опитваше да избегне ситуации, в които Илза да се прави на сватовница.

Вече се канеше да излезе от стаята, когато погледът ѝ попадна върху „Демонът от Парадайс Парк“. И тя като Страйк си беше купила книгата онлайн.

Нейният екземпляр бе по-оръфан от неговия и пристигането му се беше забавило повече. Още не бе прочела много, отчасти защото най-често бе твърде уморена вечер, та да прави нещо друго, освен да се тръшне в леглото, но също и по причина, че вече прочетеното събуждаше връщане в слаба степен на психологическите симптоми, които бе търпяла след дълбокото порязване на ръката ѝ в една тъмна вечер. Днес обаче я пъхна в чантата си, за да я чете в метрото.

Докато вървеше към станцията, пристигна съобщение от майка ѝ, в което ѝ честитеше рождения ден и ѝ заръчваше да погледне електронната си сметка. Тя го направи и установи, че родителите ѝ бяха пратили ваучер на стойност сто и петдесет лири за „Селфриджис“. Беше много навременен подарък, тъй като Робин щеше да остане без пари за харчене, след като направеше вноската по адвокатските такси, наема и покриеше основните си потребности.

Чувстваше се малко по-ободрена, когато се настани в един ъгъл на вагона, извади „Демонът от Парадайс Парк“ и я отвори на страницата, до която беше стигнала.

Съвпадението в първия ред я накара да потрепери.

Глава 5

Макар самият той да не го осъзнава, Денис Крийд е освободен от затвора на истинския си двайсет и девети рожден ден – 19 ноември 1966 година. Баба му Ена е починала по време на престоя му в „Брикстън“, а не може и дума да става да се върне да живее при дядо си. Няма близки приятели, към които да се обърне, и всички, които били склонни да окажат помощ преди втората му присъда за изнасилване, разбираемо не щат и да го видят. Крийд прекарва първата си нощ на свобода в общежитие близо до Кингс Крос.

След като една седмица спи по общежития или на пейки в парка, Крийд успява да си намери стая в пансион. През следващите четири години сменя мизерни стаи и краткосрочни ангажименти за работа, при които му се плаща на ръка, а междувременно има периоди на бездомник. По-късно ми призна, че по това време често посещавал проститутки, а през 1968 година убил първата си жертва.

Ученичката Джералдин Кристи се прибирала у дома...

Робин прескочи следващите страница и половина. Нямаше особено желание да чете подробно какво е причинил Крийд на Джералдин Кристи.

... докато накрая, през 1970 година, Крийд си осигурява постоянно жилище в сутеренните помещения на пансион, управляван от Вайълет Купър, петдесетгодишна бивша театрална гардеробиерка, която, също като баба му, e на прага на алкохолизма. Тази, сега вече разрушена къща, ще се сдобие с лоша слава като „камерата за мъчения“ на Крийд. Висока и тясна сграда от груби тухли, тя се намира на „Ливърпул Роуд“ близо до Парадайс Парк.

Крийд представя на Купър фалшиви препоръки, които тя не си прави труда да провери, и твърди, че наскоро е сък­ратен от службата си като барман, но че приятел обещал да му уреди работа в близък ресторант. Попитана от защитата на процеса му защо е приела да вземе като наемател безработен без редовен предишен адрес, Купър отговаря, че е с „меко сърце“, а Крийд изглеждал „мило момче, някак изгубено и самотно“.

Решението ѝ първо да даде стая, а впоследствие и целия сутерен на Денис Крийд ще струва скъпо на Вайълет Купър. Въпреки твърденията ѝ на процеса, че не е имала представа какво се случва в сутерена на пансиона ѝ, тя остава завинаги обект на подозрения и опозорена. Сега е приела нова самоличност, която аз се съгласих да не разкривам.

– Мислех го за обратен – твърди днес Купър. – Виждала бях такива в театъра. Мъничко ми беше жал за него, това е истината.

Тя е пълна жена с лице, белязано от годините и от пиенето. Признава, че двамата с Крийд бързо се сближили. На моменти по време на разговора ни сякаш забравяше, че младият Ден, прекарал много вечери в собствената ѝ дневна, и двамата пийнали и припяващи на колекцията ѝ от грамофонни плочи, е серийният убиец, обитавал сутерена ѝ.

– Знаете ли, аз му писах – съобщава тя. – След като го осъдиха. Казах му: „Ако съм значела нещо теб, ако е имало някаква истина в отношенията ни, кажи ми какво направи с другите жени. Няма какво да губиш вече, Ден. От друга страна, можеш да внесеш примирение в съзнанието на толкова хора“.

Само че в ответното си писмо Крийд не признава нищо.

– Тогава разбрах, че той е извратен човек. Беше преписал текста от стара песен на Роузмари Клуни, която някога пеехме заедно. „Ела у дома“. Знаете ли я? „Ела у дома, ти ела, ще те почерпя с бонбони...“ Стана ми ясно, че ме е мразел също толкова, колкото и онези други жени. Подиг­раваше се с мен, това правеше.

Но през 1970 година, когато Крийд се нанася в сутерена ѝ, той много държи да се хареса на хазайката си, за която твърди, че бързо станал нещо смесено между син и довереник. Вайълет убеждава приятелката си Берил Гулд, която държи ателие за химическо чистене, да вземе Ден на работа като доставчик и това му дава достъп до малък ван, който скоро ще стане прословут в медиите...

Двайсет минути след качването си във влака, Робин слезе на Лестър Скуеър. Когато се показа на дневната светлина, мобилният телефон в джоба ѝ завибрира. Тя го извади и видя съобщение от Страйк. Дръпна се встрани от пътя на множеството, напускащо метростанцията, и го отвори.

Сърцето на Робин се сви. Вече ѝ се бе наложило веднъж да смени часа за срещата със синоптика и ѝ се струваше нередно да го прави втори път, особено с такова кратко предизвестие. В същото време много би искала да се види с доктор Динеш Гупта.

Робин наблюдава още няколко секунди екрана на телефона си. Страйк беше забравил рождения ѝ ден миналата година и осъзна пропуска си чак седмица по-късно, при което ѝ купи цветя. Предвид колко виновен се бе чувствал по този повод, тя бе очаквала да си е отбелязал датата в календара или да е предвидил сигнализиране в телефона си. Само че не се появи „Между другото, честит рожден ден!“, така че тя отново пъхна телефона в джоба си и закрачи към офиса.

10

– Мислите си – подхвана дребният очилат възрастен лекар, смален още повече от костюма си и от креслото с права задна облегалка, – че приличам на Ганди.

Страйк, който точно това си мислеше, се разсмя изненадано.

Осемдесет и една годишният лекар сякаш бе сгърчен вътре в костюма си – и яката, и маншетите му бяха широки, а глезените му в черни копринени чорапи бяха съвсем кльощави. Над и от ушите му стърчаха туфи бели косми, носеше очила с рогови рамки. Най-изявените черти на кроткото му кафяво лице бяха орловият нос и тъмните очи, които единствени се бяха спасили от процеса на стареене и бяха ясни и мъдри като у птица орехче.

По излъсканата масичка за кафе нямаше нито прашинка. Намираха се в стая, която очевидно не се използваше често. Тъмно­златистият цвят на тапетите, дивана и креслата бе приглушен от тюлените завеси. Четири снимки в златни рамки висяха по две от всяка страна на прозореца. На тях имаше по една различна тъмнокоса жена, облечена в академична роба и държаща в ръце дип­лома.

Госпожа Гупта, дребна и възглуха белокоса жена, вече бе пояснила на Страйк какво бе завършила всяка от дъщерите им и колко добре се справяли до една в кариерата си. Показала му бе и снимки на шестте внучета, с които до този момент бяха благословени със съпруга ѝ. Само най-малката дъщеря още нямаше деца, „но и това ще стане“, уверила го бе госпожа Гупта с убеденост в стила на Джоун. „Никога няма да е щастлива без потомство.“

След като поднесе на Страйк и на съпруга си чай и поднос киф­лички със смокини, госпожа Гупта се оттегли в кухнята, където на висок звук течеше сериалът „Бягство в провинцията“.

– По една случайност баща ми се е видял на млади години с Ганди по време на посещението му в Лондон през 1931 година – каза доктор Гупта и си взе една голяма кифличка. – Татко също е завършил право в Лондон, но дълго след Ганди. Само че нашето семейство е било богато. За разлика от Ганди баща ми е можел да си позволи да доведе жена си в Англия. И след като татко се дипломирал, родителите ми решили да останат тук. В резултат на това са имали големия късмет да не са там при разделението на страната. Дядо ми, баба ми и две от лелите ми били убити при опи­та им да напуснат Източна Бенгалия. Убити по най-жесток начин – добави доктор Гупта. – А лелите ми били изнасилени, преди да срещнат смъртта си.

– Много съжалявам – избъбри Страйк, който не бе предполагал какъв обрат ще вземе разговорът, и седеше замръзнал с отворен до половина бележник и неподвижно спряла над него писалка.

– Баща ми – продължи доктор Гупта, докато дъвчеше кифличката – носи чувството на вина до гроб. Смяташе, че е трябвало да бъде там, за да ги защити или да умре с тях. На Марго не ѝ се нравеше да чува истината за разделянето на Британска Индия – съобщи той. – Всички искахме независимост, естествено, но към прехода бе подходено много зле. Близо три милиона изчезнали. Изнасилвания. Убийства. Семейства бяха разделени. Допуснати бяха ужасни грешки. Извършени бяха безчинства. С Марго водехме спор по въпроса. Приятелски спор, разбира се – добави той с усмивка. – Само че Марго романтизираше въстанията и народите от далечни страни. Тя не съдеше насилниците с кафява кожа според същите стандарти, които би приложила към бели хора, давещи деца, защото били от друга религия. Според мен тя споделяше вярването на Сухраварди, че „кръвопролитията и безредиците не са непременно нещо зло сами по себе си, ако са посветени на благородна кауза“.

Доктор Гупта преглътна сладкиша и добави:

– Естествено, че Сухраварди беше инициаторът на масовите убийства в Калкута. Четири хиляди жертви за един ден.

Страйк замълча с респект и тишина изпълни стаята, нарушавана само от далечните звуци на „Бягство в провинцията“. Като се разбра, че няма да има продължение по темата кръвопролития и терор, Страйк се възползва от предложената му пролука.

– Вие харесвахте ли Марго?

– О, да – все още усмихнат, отговори доктор Гупта. – Въпреки че намирах някои от убежденията ѝ за шокиращи. Аз съм роден в традиционалистко, макар и със западен уклон семейство. Преди да заработя с Марго, не бях се озовавал във всекидневна близост със самопровъзгласила се „освободена“ жена. Приятелите ми в медицинския институт и колегите ми по-късно бяха все мъже.

– Значи, е била феминистка?

– О, да, отявлена – потвърди с усмивка Гупта. – Все ме подкачаше за моите регресивни според нея вярвания. Марго бе много ентусиазирана да превъзпитава хората, независимо дали те го желаеха, или не – позасмя се Гупта. – Беше също така доброволка в Работническата образователна асоциация. Произхождаше от бедно семейство и бе пламенна пропагандаторка на обучението за възрастни, особено за жени. Със сигурност би одобрила дъщерите ми – добави Динеш Гупта и се извърна в креслото си, за да посочи четирите снимки от дипломиране зад себе си. Джийл още жали, че нямахме син, но аз не се оплаквам. Не се оплаквам – повтори и се обърна отново с лице към Страйк.

– Разбрах от архивите, че в медицинската служба „Сейнт Джон“ е имало и трети джипи, доктор Джоузеф Бренър, така ли е?

– Доктор Бренър, да, правилно – отвърна Гупта. – Съмнявам се, че още е жив горкият. Би трябвало да е над сто вече. Беше работил сам в района дълги години, преди да постъпи заедно с нас в новата медицинска служба. Доведе със себе си Дороти Оукдън, негова машинописка от двайсет години. Тя стана наша секретарка. Беше възрастна жена... или поне такава ми изглеждаше по онова време – каза Гупта и отново се позасмя. – А не ще да е била на повече от петдесет. Беше се омъжила късно и скоро след това овдовяла. Нямам представа какво е станало с нея.

– Кой друг работеше в медицинската служба?

– Ами я да видим... Джанис Бийти беше районната медицинска сестра, най-добрата, с която съм работил някога. Коренячка от Ист Енд. Също като Марго, и тя бе познала от първа ръка бедността. По онова време Клъркънуел не беше елегантният район, в който се превърна по-късно. Все още получавам коледни картички от Джанис.

– Дали имате адреса ѝ? – осведоми се Страйк.

– Възможно е – отговори Гупта. – Ще попитам Джийл.

Понечи да стане.

– Може и после, като приключим разговора – спря го Страйк, като се боеше да прекъсне поредицата от спомени. – Моля ви, продължете. Кой още работеше в „Сейнт Джон“?

– Нека помисля... – продума доктор Гупта и бавно се отпусна в креслото си. – Имахме две рецепционистки, млади жени, но се боя, че изгубих контакт с тях... Как им бяха имената?

– Да не би Глория Конти и Айрийн Бул? – подсказа Страйк, който бе открил имената в стари материали от пресата. Имаше мъглява снимка на двете млади жени – слабо мургаво момиче и блондинка, изкуствено изрусена според него. Изглеждаха притес­нени, че ги снимат на влизане в медицинската служба. Съпътстващата статия в „Дейли Експрес“ цитираше Айрийн Бул, рецепционистка, на 25, която казваше: „Ужасно е. Ние нищо не знаем. Още се надяваме тя да се появи. Може да си е изгубила паметта или нещо такова“. Глория бе споменавана във всички репортажи, които бе изчел, защото тя бе последният човек, видял Марго жива. „Каза ми просто: „Приятна вечер, Глория, до утре“. Изглеждаше нормално, е, поуморена, защото в края на деня имахме спешен случай, който я задържа малко повече, отколкото бе очаквала. Закъсняваше за срещата с приятелката си. Отвори чадъра си на прага и излезе.“

– Глория и Айрийн – кимна доктор Гупта. – Да, точно така. И двете бяха млади, така че още трябва да са живи, но уви, нямам и най-малка представа къде са сега.

– Това ли са всички? – попита Страйк.

– Да, така мисля. Не, почакайте – вдигна ръка докторът. – Имаше и чистачка. Островитянка от Карибието. Как ли ѝ беше името? – Той се смръщи. – Опасявам се, че не мога да си спомня.

Наличието на чистачка в медицинската служба беше нова информация за Страйк. Собственият му офис бе почистван от него или от Робин, макар че напоследък и Пат се беше включила. Записа си „Чистачка, островитянка“.

– Колко възрастна беше, помните ли?

– Наистина не мога да кажа – отвърна Гупта и добави тактично: – При цветнокожите е трудно да отгатнеш възрастта. По-дълго изглеждат млади. Но мисля, че имаше няколко деца, така че не е била в първа младост. Може би към трийсет и нещо – предположи.

– И така, трима лекари, секретарка, две рецепционистки, медицинска сестра и чистачка? – обобщи Страйк.

– Точно така – потвърди доктор Гупта. – Имахме всички предпоставки за успешен бизнес, но не му тръгна от самото начало, боя се.

– Нима? – заинтригува се Страйк. – Защо така?

– Лична химия – отвърна кратко Гупта. – С напредването на възрастта все повече осъзнавах, че екипът е всичко. Образованието и опитът са важни, но ако екипът не се сработи... – Той преплете кокалестите си пръсти. – ... забрави! Нещата никога няма да се получат както трябва. Така беше и в „Сейнт Джон“. А това беше жалко, много жалко, защото имахме потенциал. Службата бе популярна сред дамите, тъй като те обикновено предпочитат консултанти от собствения си пол. Марго и Джанис бяха много харесвани. Но от самото начало бе налице разделение. Доктор Бренър бе дошъл, привлечен от новата сграда, но никога не се държеше като част от екипа. Всъщност с времето започна да става открито враждебен към някои от нас.

– Към кого конкретно беше враждебен? – попита Страйк, като се досещаше за отговора.

– Боя се – изрече тъжно доктор Гупта, – че той не харесваше Марго. Откровено казано, според мен доктор Бренър изобщо не харесваше жените. Беше груб и с момичетата на рецепцията. Разбира се, те бяха по-лесни за тормозене от Марго. Според мен той имаше респект към Джанис. Тя беше много оправна и не така войнствена като Марго. Също така беше неизменно учтив към Дороти, която хранеше яростна лоялност към него. Но срещу Марго се настрои от самото начало.

– И защо, вие как мислите?

– О – вдигна ръце доктор Гупта и ги остави да паднат в жест на безнадеждност, – истината е, че Марго... пак повтарям, аз я харесвах и споровете ни винаги бяха в дружески дух... но тя беше от хората, към които изпитваш или силна симпатия, или силна неприязън. Доктор Бренър не беше феминист. Той смяташе, че мястото на жената е у дома, при децата ѝ. Не одобряваше, че Марго е оставила бебе вкъщи и се е върнала на пълен работен ден. Събранията ни винаги бяха неловки. Той изчакваше Марго да започне да говори и се втурваше да я надприказва с много висок глас. Падаше си грубиян. За рецепционистките също имаше ниско мнение, все мърмореше за късите им поли и прическите им. Но според мен, макар че бе озлобен конкретно срещу жените, просто не обичаше хората.

– Странно за лекар – отбеляза Страйк.

– О – позасмя се доктор Гупта, – не е толкова рядко явление, колкото може би си мислите, господин Страйк. Ние, лекарите, сме като всички други хора. Популярен мит е, че изпитваме обич към цялото човечество. Иронията е, че най-слабото ни място бе самият Бренър. Той беше наркоман!

– Сериозно ли?

– Пристрастен към барбитурати – поясни Гупта. – В наши дни на лекар няма как да му се размине това, но той ги поръчваше в огромни количества и ги държеше в шкаф в кабинета си. Много мъчен човек беше. Емоционално неконтактен. Ерген. А и тази му тайна пристрастеност...

– Говорихте ли с него по темата? – попита Страйк.

– Не – отвърна тъжно Гупта. – Все отлагах. Исках да съм сигурен в аргументите си, преди да повдигна въпроса. От дискретни разпитвания узнах, че още използва адреса на старата си месторабота заедно с този на настоящата, като удвоява поръчките си и сменя аптеките. Трудно щеше да ми е да докажа какво е намис­лил. Можеше и никога да не се усетя, ако Джанис не беше дошла при мен. Разправи ми как при случаен разговор с него шкафът му бил отворен и тя видяла количествата, които е натрупал. После призна, че го е заварила захлупен на бюрото му в напълно безпомощно състояние една вечер, след като последният пациент си бил отишъл. Не вярвам да се е отразило на преценката му като специалист все пак. Забелязвал бях, че понякога в края на деня е с малко оцъклен поглед, но той беше пред пенсия. Обяснявал си го бях с умора.

– Марго знаеше ли за порока му? – попита Страйк.

– Не – отвърна Гупта. – Не ѝ казах, макар че трябваше. Тя беше мой съдружник и човекът, с когото бе редно да го споделя, та да решим какво да правим. Но се страхувах, че директно ще нахълта при него за конфронтация. Марго не беше жена, дето ще се въздържи да стори нещо, което смята за правилно, и понякога ми се искаше да проявява мъничко повече такт. А една конфронтация с Бренър най-вероятно щеше да има тежки последствия. Нужен бе деликатен подход. В края на краищата нямахме категорично доказателство. Точно тогава обаче Марго изчезна и злоупотребата на доктор Бренър с барбитурати стана последната ни грижа.

– Продължихте ли да работите заедно с Бренър след изчезването на Марго? – попита Страйк.

– Да, още няколко месеца, но скоро след това той се пенсионира. Аз останах още известно време в „Сейнт Джон“, после получих назначение другаде. Бях доволен, че си тръгвам. В „Сейнт Джон“ бе пълно с лоши асоциации.

– Как бихте описали отношенията на Марго с другите в службата? – поиска да узнае Страйк.

– Ами да видим... – каза Гупта и взе още една кифличка. – Дороти, секретарката, никога не я е харесвала, но мисля, че това бе породено от лоялност към доктор Бренър. Както казах, Дороти беше вдовица. Тя беше от онези жени, готови с нокти и зъби да бранят шефа си. Когато Марго или аз ядосахме Джоузеф или изразяхме несъгласие с него, писмата и докладите ни отиваха на дъното на купчината за печатане. Беше тема за наша лична шега. В онези дни нямаше компютри, господин Страйк. Изобщо не беше като днес. – Той посочи една от снимките зад себе си. – Айша всичко си пише сама на компютъра в лекарския си кабинет, нещата са толкова улес­нени и ускорени, но ние зависехме от милостта на машинописката за всичките си документи. Не, Дороти не харесваше Марго. Държеше се с нея учтиво, но студено. Макар че – добави Гупта, очевидно спомнил си нещо на мига – Дороти всъщност дойде на барбекюто, което беше изненада за мен. Марго организира барбекю в дома си една неделя през лятото преди изчезването си – обясни той. – Знаеше, че не се погаждаме като екип, така че покани всички ни у тях. Очакваше се барбекюто да... – И този път без думи отново илюстрира мисълта си чрез преплитане на пръсти. – Помня, че се учудих от присъствието на Дороти, защото Бренър отказа да дойде. Дороти доведе сина си, който беше на тринайсет или четиринайсет, така ми се струва. Трябва да го е родила късно, особено като за седемдесетте години. Палаво момче. Помня, че съпругът на Марго го смъмри, задето счупи ценна купа.

През ума на Страйк пробяга мимолетен спомен за Люк, който нехайно стъпи на новите му слушалки в Сейнт Моус.

– Марго и мъжът ѝ имаха много хубава къща в Хам. Съпругът също беше лекар, хематолог. Градината беше голяма. С Джийл заведохме дъщерите си, но тъй като Бренър не дойде, а Дороти се обиди от забележката на съпруга към сина ѝ, опасявам се, че целта на Марго не беше постигната. Разделението си остана.

– Всички останали ли присъстваха?

– Да, така мисля. Не... почакайте. Според мен чистачката я нямаше... Уилма! – възкликна доктор Гупта, доволен от себе си. – Името ѝ беше Уилма, нямах представа, че още го помня... но фамилията ѝ... Не съм сигурен, че дори тогава съм я знаел. Не, Уилма не дойде. Но всички останали бяха там. Джанис доведе момчето си, беше по-малко от това на Дороти и много по-възпитано, доколкото помня. Моите дъщери прекараха следобеда да играят на бадминтон с малкия Бийти.

– Джанис омъжена ли беше?

– Разведена. Съпругът ѝ я беше напуснал заради друга жена. Тя се беше примирила и отглеждаше сина си сама. Жени като Джанис винаги се справят. Достойно е за възхищение. Животът ѝ не беше лесен по време на познанството ни, но мисля, че по-късно се е омъжила повторно. Зарадвах се, като научих.

– Джанис и Марго разбираха ли се?

– О, да. Имаха дарбата да не приемат противоречията си като лична обида.

– А често ли имаха противоречия?

– Не, не – отвърна Гупта. – Но в работна среда трябва да се вземат решения. А ние поне се опитвахме да поддържаме демократичен дух. Джанис и Марго понякога бяха на различни мнения, но не се сърдеха една на друга. Мисля, че се харесваха и уважаваха взаимно. Джанис много тежко понесе изчезването на Марго. В деня, когато напуснах медицинската служба, ми каза, че не е минала седмица от случилото се, в която да не сънува Марго. Всъщност никой от нас не беше същият след това – промълви тихо доктор Гупта. – Човек не очаква приятел да изчезне без никаква следа. Има нещо разтърсващо в това.

– Така е – съгласи се Страйк. – Как се погаждаше Марго с двете рецепционистки?

– Ами вижте, Айрийн, по-възрастната от двете, не беше лесна. Помня, че беше... не груба, но малко безцеремонна, понякога и с Марго. На служебното коледно парти, и то също беше организирано от Марго в опит да ни сближи, Айрийн пийна повечко. Помня някакво пререкание, но не мога да ви кажа за какво беше. Съмнявам се да е било нещо сериозно. Следващия път, като ги видях заедно, изглеждаха съвсем дружелюбно настроени. Айрийн изпадна в пълна истерия след изчезването на Марго.

Настана кратка пауза.

– Може и да имаше малко театралност в нея – призна Гупта, – но мъката ѝ беше искрена, сигурен съм. Глория, горката малка Глория, виж, тя беше съсипана. Марго бе нещо повече от работодател за Глория. Момичето я приемаше като по-голяма сестра, като наставник. Марго бе пожелала да я назначим, при все че Глория нямаше полезен опит за този тип работа. И трябва да призная – добросъвестно заяви Гупта, – че се оказа много добър служител. Залягаше, бързо се учеше. Беше достатъчно да я поправиш веднъж. Мисля, че произхождаше от бедно семейство. Със сигурност знам, че Дороти я гледаше отвисоко. Можеше да бъде твърде безсърдечна.

– Ами Уилма, чистачката? – попита Страйк, стигнал до края на списъка. – Тя как се разбираше с Марго?

– Ще излъжа, ако кажа, че мога да си спомня – каза Гупта. – Уилма беше тиха жена. Никога не съм чул да са имали някакви проблеми.

След кратко мълчание добави:

– Надявам се да не си измислям, но май мъжът на Уилма беше калпав човек. Марго ми каза, че било редно Уилма да се разведе с него. Нямам представа дали го е заявила направо на Уилма, макар че, като познавах Марго, като нищо го е направила. Всъщност чух, след като бях напуснал вече медицинската служба, че Уилма е била уволнена. Обвиненията били, че пиела по време на работа. Тя винаги си носеше термос. Но за това последното може и да греша, така че не залагайте много на тази информация. Както казах, вече бях напуснал.

Вратата на дневната се отвори.

– Още чай? – попита госпожа Гупта, като прибра подноса и вече изстиналия чайник.

Страйк се надигна да ѝ помогне, но тя му заръча да си седне и да не става глупав. Когато излезе, Страйк каза:

– Дали мога да ви върна към деня, в който е изчезнала Марго, доктор Гупта?

Дребният лекар явно мобилизира куража си и отговори:

– Разбира се. Но трябва да ви предупредя, че днес повече помня този ден на базата на показанията за него, които дадох пред полицията тогава. Действителните ми спомени са мъгляви. Спомням си главно каквото казах на разследващия полицай.

Страйк се впечатли от този необичайно прозорлив за един свидетел коментар. Имаше богат опит в снемането на показания и знаеше как се закотвяха хората към първите сведения, които даваха, и ценната информация, пропусната при първата редакция, често биваше изгубена завинаги под формализираната версия, вече заместила действителната памет за събитието.

– Не се притеснявайте – успокои той Гупта. – Кажете каквото помните.

– Ами беше съвършено обикновен ден – подхвана Гупта. – Единственото, което леко го отличаваше, бе, че едно от момичетата на рецепцията имаше час за зъболекар и си тръгна в два и половина. Това беше Айрийн. Ние, лекарите, работехме както обичайно в съответните си кабинети. До два и половина и двете момичета бяха на рецепцията, а после Айрийн излезе. Глория остана сама там. Дороти беше на бюрото си до пет, обичайния край на работното ѝ време. Джанис беше в медицинската служба до обед, а следобеда прекара в посещения по домовете, което бе рутинна практика за нея. Видях Марго на няколко пъти отзад, където имахме не точно кухня, а нещо като кътче с чайник и хладилник. Беше много доволна заради Уилсън.

– Кой?

– Харолд Уилсън – усмихна се Гупта. – Предишния ден беше имало общи избори. Лейбъристите се върнаха на власт с мнозинство. Той беше оглавявал правителство на малцинството от януари.

– Аха – кимна Страйк. – Да, вярно.

– Аз си тръгнах в пет и половина – продължи Гупта. – Казах довиждане на Марго, чиято врата беше отворена. Тази на Бренър беше затворена. Предположих, че е с пациент. Очевидно не можех да посоча пред разследващия за станалото, след като съм си тръгнал, но на вас ще го кажа, както ми разправиха другите.

– Да, ако обичате – подкани го Страйк. – Особено ме интересува спешният пациент, който е забавил Марго.

– Аха – кимна Гупта и събра върховете на пръстите си, – вече знаете за загадъчната мургава дама. На мен ми е известно за нея само от разказа на малката Глория. В „Сейнт Джон“ работехме на принципа „първият пристигнал е първият обслужен“. Регистрираните пациенти си изчакваха реда, освен ако, то се знае, не ставаше въпрос за спешен случай. Но тази дама дошла от улицата, не била регистрирана в медицинската ни служба, а имала остри стомашни болки. Глория ѝ казала да почака и влязла при Бренър да провери дали ще я приеме, тъй като бил свободен, а Марго още била с последния си регистриран пациент за деня. Бренър силно се задърпал при молбата и докато разговаряли, Марго излязла от кабинета си, за да изпрати последните си пациенти, майка и дете, и предложила тя да поеме спешния случай, тъй като от работа отивала да се срещне с приятелка в пъб, малко по-нагоре по улицата. Според Глория Бренър казал: „Хубаво от твоя страна“ или нещо такова, което е крайно дружелюбно като за него, сложил си палтото и шапката и си тръгнал.

Глория се върнала в чакалнята да каже на жената, че Марго ще я приеме. Тя влязла в кабинета и останала там по-дълго, отколкото Глория очаквала. Някъде към двайсет и пет, трийсет минути. Станало вече шест и петнайсет, а срещата на Марго с приятелката ѝ била в шест.

Най-сетне пациентката излязла от кабинета и си отишла. Марго се появила малко след нея, облечена с палто. Казала на Глория, че закъснява за пъба, и я помолила тя да заключи. Излязла в дъжда и... не се видя повече.

Вратата на дневната се отвори и влезе госпожа Гупта с прясно запарен чай. Страйк отново се надигна да ѝ помогне и отново бе накаран да си седне на мястото. Когато останаха сами, Страйк попита:

– Защо нарекохте последната пациентка „загадъчна“? Защото не е била регистрирана или...

– О, значи, не знаете за това? – каза Гупта. – Не, не. По причина, че след това имаше много дискусии дали наистина е била жена.

Като се усмихна на изненадата на Страйк, продължи:

– Бренър го започна. Бил минал покрай нея и казал на разследващия, че от беглото впечатление, което придобил, заключил, че е мъж, и много се учуди да чуе после, че била жена. Глория твърдеше, че била набита млада жена, мургава, с цигански вид по нейни думи, което не е много политкоректно описание, но така каза Глория. Естествено, никой друг не я беше видял, тъй че не можехме да имаме мнение. Беше призована публично, но никой не се появи и при отсъствие на информация за противното, разследващият силно притисна Глория да каже дали не мислела, че пациентът всъщност е бил мъж, облечен като жена, или поне че може да е сгрешила в преценката си. Но Глория настояваше, че види ли жена, няма как да я сбърка с мъж.

– Разследващият Бил Талбът ли беше? – попита Страйк.

– Да, той – отвърна Гупта и взе чая си.

– Според вас дали е искал да вярва, че пациентът е предрешен като жена мъж, защото...

– Защото Денис Крийд е имал навика да се облича като жена? Да – отсече Гупта. – Макар тогава той да го наричаше Касапина от Есекс. Узнахме истинското му име чак през 1976 година. И единственото физическо описание на Касапина тогава бе, че е набит и мургав. Мога да разбера подозренията на Талбът, но...

– Би било странно Касапина от Есекс да влезе предрешен в медицинска служба и да седне да си чака реда?

– Ами... да, доста странно – потвърди доктор Гупта.

Настана кратко мълчание, докато Гупта отпиваше от чая си, а Страйк прелисти бележките си назад, като провери дали е попитал всичко, което го интересуваше. Гупта заговори пръв.

– Видяхте ли се с Рой, съпруга на Марго?

– Не – отвърна Страйк. – Бях нает от дъщеря ѝ. Доколко добре го познавате?

– Съвсем бегло – каза Гупта.

Остави чашата върху чинийката. Ако Страйк бе виждал някога човек, който да има още за казване, то това беше Динеш Гупта.

– Какво беше впечатлението ви от него? – попита Страйк и ненатрапчиво щракна химикалката си в готовност за писане.

– Разглезен – отговори Гупта. – Силно разглезен. Беше хубав мъж, отгледан от майка си като принц. Ние, индийците, поназнайваме нещо за тези неща, господин Страйк. Запознах се с майката на Рой на барбекюто, за което споменах. Тя си набеляза мен за разговор. Бих я определил като снобарка. Не смяташе рецепционистките и секретарките за достойни да им се отделя внимание. Останах убеден, че според нея синът ѝ е сключил неравностоен брак. И отново, такова отношение никак не е чуждо на индийските майки. Той страда от хемофилия, нали?

– Не го бях чул – учуди се Страйк.

– Да, да, така мисля – настоя Гупта. – По професия е хематолог и майка му каза, че е избрал тази специалност заради състоянието си. Виждате ли картинката? Умното и крехко момченце и гордата свръхзакриляща майка. Но пък малкият принц взел, че избрал за съпруга съвършено различна от майка си жена. Марго не беше от тези, дето ще изос­тавят пациентите си или възрастните си ученици от вечерните курсове, за да хукне у дома да готви вечеря на Рой. Сам да си сготви, такава беше нейната настройка... Или пък малката братовчедка би могла да сготви, разбира се – продължи Гупта с нещичко от тактичността, която бе вкарал при споменаването на „цветнокожи жени“. – Младата жена, на която плащаха да гледа бебето.

– Синтия присъстваше ли на барбекюто?

– Значи, така ѝ беше името, а? Да, присъстваше. Не съм разговарял с нея. Тя разнасяше дъщерята на Марго, докато Марго общуваше с гостите.

– Рой е бил разпитван от полицията – изрече Страйк като твърдение, макар да нямаше точни сведения за това.

– О, да – отвърна Гупта. – Ето тук имаше нещо наистина странно. В началото на моето интервю инспектор Талбът ми каза, че Рой е напълно изключен от тяхното разследване. Винаги ми се е струвало крайно необичайно, че ми го съобщи. Вие не го ли намирате такова? Беше минала само седмица от изчезването на Марго. Едва бяхме започнали да осъзнаваме, че няма грешка, че няма невинно обяснение. През първите няколко дни всички бяхме имали своите малки, изпълнени с надежда теории. Тя се е почувствала стресирана, неспособна да се справи и беше заминала сама някъде. Или пък беше станал инцидент и тя лежеше в безсъзнание и неидентифицирана в болница. Но дните минаваха, болниците бяха проверени и нейната снимка беше по всички вестници, а все така нямаше новини и всичко започна да изглежда много по-зловещо.

Видя ми се извънредно странно, че инспектор Талбът ме информира, без да го питам, как Рой не е под подозрение, защото има пълно алиби. Талбът всъщност направи впечатление на всички нас като особен човек. Пренапрегнат. Въпросите му все скачаха. Мисля, че се опитваше да ме успокои – каза Гупта, като си взе трета кифличка със смокини и я заразглежда внимателно, докато говореше. – Държеше да знам, че колегата ми лекар е чист, че нямам от какво да се притеснявам, че му е ясно как никой лекар не е способен на ужасното деяние да отвлече жена или... по това време вече този страх преследваше всички ни... да я убие... Но Талбът, то се знае, беше убеден от самото начало, че извършителят е Крийд, и най-вероятно е бил прав – въздъхна тъжно Гупта.

– Кое ви кара да мислите така? – поинтересува се Страйк.

Очакваше Гупта да спомене движилия се с висока скорост ван или дъждовната вечер, но отговорът се оказа много проницателен.

– Много е трудно да се скрие труп тъй чисто и безследно, както очевидно е скрит този на Марго. Лекарите познават мириса на смъртта и разбират всички процедури около един мъртвец. Несведущите може да си мислят, че е като да изхвърлиш маса или нещо с еквивалентно тегло, но е различно и много трудно. Дори и през седемдесетте, преди ДНК тестовете, полицията се справяше много добре с пръстови отпечатъци, кръвни групи и прочее. Как така тя остана скрита за толкова дълго време? Някой го беше свършил много хитро, а ако знаем нещо за Крийд, то е, че е извънредно умен, нали така? В крайна сметка го издадоха живи жени, не мъртви. Знаел е как да накара труповете си да онемеят.

Гупта захапа крайчето на кифличката, въздъхна, отупа грижливо ръцете си от трохи, после посочи към краката на Страйк и попита:

– Кой от двата е?

На Страйк не му стана неприятно от директния въпрос, тъй като идеше от лекар.

– Този – посочи и размърда десния си крак.

– Движите се много естествено като за едър човек – отбеляза Гупта. – Можеше и да не позная, ако не бях чел за вас по вестниците. Едно време изкуствените крайници въобще не бяха толкова добри. Цяло чудо е какво може да се купи днес. Хидравлично възпроизвеждане на естественото движение на ставата! Великолепно.

– Здравната каса не може да си позволи тези луксозни новости – поясни Страйк и пъхна бележника в джоба си. – Моят е доста обикновен. Ако не ви затруднявам прекалено, може ли да помоля за настоящия адрес на медицинската сестра?

– Да, да, разбира се – каза Гупта, като успя да се надигне от креслото при третия опит.

На семейство Гупта им отне половин час да открият в старо тефтерче последния адрес, който имаха за Джанис Бийти.

– Не мога да се закълна, че още е актуален – рече Гупта, като подаде листчето на Страйк в антрето.

– Ще ми даде начален старт за откриването ѝ, особено ако сега е с различна фамилия след омъжването си – отвърна Страйк. – Много бяхте отзивчив, доктор Гупта. Искрено ви благодаря, че отделихте време да разговаряте с мен.

– Разбира се – кимна доктор Гупта и огледа изпитателно Страйк с умните си и блестящи кафяви очи, – ще е истинско чудо да я откриете след всичкото това време. Но съм доволен, че някой отново я търси. Да, много съм доволен, че някой я търси.

11

Страйк пое обратно към метростанция „Амършам“ покрай живи плетове и двойни гаражи на средната класа от професионалисти, замислен за Марго Бамбъро. Беше изскочила от спомените на стария лекар като ярка и решителна личност и съвсем ирационално това се оказа изненада. Бидейки изчезнала, Марго Бамбъро бе придобила в съзнанието на Страйк безплътна еманация на дух, сякаш ѝ бе съдбовно предопределено един ден да се стопи безвъзвратно в дъждовния сумрак.

Припомни си лицата на седемте жени върху предната корица на „Демонът от Парадайс Парк“. Те живееха в призрачно черно и бяло, с прически, ставали все по-демоде с поредния ден на отсъствието им от семействата и живота им, ала всеки от тези образи негативи представляваше човек с някога биещо сърце, с амбиции, мнения, победи и разочарования, също тъй реални като тези на Марго Бамбъро, преди да се натъкнат на мъжа, на когото бе оказана честта да бъде изобразен в цвят върху корицата на ужасяващата история за тяхната смърт. Страйк все още не беше дочел книгата, но знаеше, че Крийд е виновен за смъртта на широк набор от жертви, включващ ученичка, брокерка по недвижими имоти и аптекарка. Според съвременната преса това бе част от ужаса, всяван от Касапина от Есекс: не бе ограничавал нападенията си до проститутки, които, както се намекваше, са естествената плячка за убиеца. Всъщност единственото „работещо момиче“, за което се знаеше, че е нападнато от него, бе оцеляло.

Хелън Уордроп, въпросната жена, бе разправила историята си в телевизионен документален филм за Крийд, който Страйк гледа по ютюб няколко вечери по-рано, докато хапваше китайска храна у дома. Филмът беше с неприлични нюанси и мелодраматичен, изобилстваше от зле изпълнени възстановки и музика, заимствана от филм на ужасите от седемдесетте. По времето на снимките Хелън Уордроп бе жена с отпуснато лице и бавен говор, с боядисана в червено коса и зле поставени изкуствени мигли. Изцъкленият ѝ поглед и монотонното приказване подсказваха или транквиланти, или неврологично увреждане. Крийд бе нанесъл на пияната и пищяща Хелън удар с чук по главата, който би могъл да бъде и фатален, докато се бе мъчил да я вкара насила отзад във вана си. Тя услужливо завъртя глава за интервюиращия, та да покаже на зрителите все още хлътналия си череп. Интервюиращият ѝ каза, че е била голяма щастливка да оцелее. У нея се долови леко колебание, преди да се съгласи.

В този момент Страйк бе изключил документалния филм, нервиран от банално подбраните въпроси. И той също веднъж бе попаднал на лошо място по лошо време, от което щеше да носи последствия до края на живота си, така че много добре разбра колебанието на Хелън Уордроп. Непосредствено след експлозията, отнела му стъпалото и пищяла, без да се споменава за цялата долна половина на тялото на сержант Гари Топли и част от лицето на Ричард Анстис, Страйк бе изпитал най-различни емоции, включващи вина, благодарност, объркване, страх, гняв, негодувание и самота, но нямаше спомен да се е чувствал щастливец. „Щастливец“ би означавало бомба, която не се е детонирала. „Щастливец“ щеше да е, ако си бе запазил и двата крака. Околните, неспособни да си представят ужасите на осакатени и тероризирани оцелели, имаха нужда да ги чуят, че се определят като „щастливци“. Припомни си изреченото през плач твърдение на леля му, че нищо не го боли, докато лежеше в болничното легло, замаян от морфин, и резкия контраст с първите думи на Полуърт, когато посети Страйк в болница „Сели Оук“.

– Гадновата работа, Диди.

– Да, има такова нещо – отвърнал бе Страйк с протегнат напред до половина ампутиран крак, чиито нервни окончания настояваха, че прасецът и стъпалото още са там.

Когато пристигна на метростанция „Амършам“, Страйк установи, че току-що е изпуснал влака до Лондон. Седна на пейка отвън под слабото есенно слънце на късния следобед, извади цигарите си, запали една и провери телефона си. Бяха дошли две съобщения и неотговорено повикване, докато бе разговарял с Гупта при изключен звук на телефона.

Съобщенията бяха от полубрат му Ал и от приятелката на Страйк Илза, а обаждането – от Джордж Лейборн, на когото той веднага позвъни.

– Ти ли си, Страйк?

– Да. Току-що си ми звънял.

– Така е. Набавих ти го. Копие от досието „Бамбъро“.

– Шегуваш се! – възкликна Страйк и издуха ентусиазирано дима. – Джордж, това е феноменално, страшно много съм ти задължен.

– Почерпи ме една бира и ме спомени пред медиите, ако някога откриеш кой е извършителят. „Ценна помощ“. „Не бих се справил без него“. Формулировката после ще я уточняваме. Не е зле да се напомни, че ми е ред за повишение. Слушай – вече по-сериозно продължи Лейборн, – досието е бъркотия. Пълна бъркотия.

– В какъв смисъл.

– Старо е. Липсват листове, доколкото можах да преценя, макар че може и да са сложени другаде – нямах време да систематизирам всичко, тук са четири кашона. Талбът е бил ужасно неподреден, а намесата на Лоусън не е оправила много нещата. Но така или иначе, твое е. Утре ще намина при теб да ти го оставя в офиса, става ли?

– Нямам думи да изразя колко съм ти признателен, Джордж.

– Моят старец би умрял доволен, че някой отново ще се занимае със случая. Би се радвал Крийд да бъде закован с още едно убийство.

Лейборн затвори, а Страйк мигом запали нова цигара и позвъни на Робин да ѝ съобщи добрата новина, но обаждането му бе прехвърлено директно на гласова поща. Едва тогава си спомни, че тя е на среща с преследвания синоптик, така че насочи вниманието си към съобщението на Ал.

Ал бе единственият от братята и сестрите му по баща, с когото Страйк поддържаше един вид трайни отношения, макар и спорадични, и едностранчиви, защото всички инициативи идеха от Ал. Страйк имаше общо шест наполовина братя и сестри Рокъби, трима от които не беше виждал никога – ситуация, която не изпитваше потребност да променя, предвид колко стрес му носеха роднините, с които се познаваше.

Страйк не го бе знаел. Бе се срещал с баща си Джони Рокъби, основен вокал на „Дедбийтс“, точно два пъти в живота си и повечето от информацията за баща му рокзвезда бе идвала от майка му Леда – жената, на която той необмислено бе направил дете в немного оживен ъгъл по време на парти в Ню Йорк – или от пресата.

Страйк прочете съобщението два пъти, после го затвори, без да отговори, и отвори това на Илза, което бе далеч по-кратко.

12

Телевизионният синоптик доведе жена си на срещата с Робин. След като ги настани във вътрешния кабинет на офиса, Робин установи, че двойката е зациклила и мърдане няма. Съпругата имаше нова теория, основана на последната анонимна пощенска картичка, пристигнала по пощата в телевизионното студио. Беше петата с картина отпред и третата, купена в магазина на Националната портретна галерия. Насочила бе мислите на синоптика към бивша приятелка, която бе посещавала училище по живопис. Той нямаше представа къде е тя сега, но беше уверен, че си струва да бъде издирена.

На Робин ѝ се стори крайно неправдоподобно бивша приятелка да избере пощенски картички като средство да се свърже отново с изгубен любим, предвид съществуването на социални мрежи и публично известните данни за контакт със синоптика, но се съг­ласи дипломатично, че си заслужава да се поработи в тази посока. Записа всички подробности от някогашната интимна връзка, които синоптикът успя да си спомни. След това Робин изложи всички мерки, взети от агенцията до този момент да се проследи изпращачът на картичките, и увери съпрузите, че продължават да наблюдават къщата нощем, надявайки се Пощенската картичка да се покаже.

Синоптикът беше дребен мъж с червеникавокестенява коса, тъмни очи и вероятно измамно извинително изражение, постоянно лепнато на лицето му. Съпругата му беше слаба, с няколко сантиметра по-висока от него и изглеждаше изплашена от среднощните доставки, а също и леко нервирана от шеговитите твърдения на мъжа си, че един синоптик не би могъл да очаква нещо подобно, тъй като надали е от типа кинозвезда, а и кой знаел какво може да се очаква от тази жена.

– Или мъж – напомни съпругата му. – Не знаем дали е жена, нали така?

– Да, вярно – съгласи се синоптикът и усмивката му бавно изчезна.

Когато най-сетне семейството си отиде, минавайки покрай Пат, която стоически печаташе някакъв текст на бюрото си, Робин се върна във вътрешния кабинет и отново разгледа последната пристигнала картичка. Портретът отпред беше на мъж от деветнайсети век с високо завързана широка вратовръзка. Джеймс Дъфийлд Хардинг. Робин никога не го беше чувала. Тя обърна картичката. Напечатаното послание отзад гласеше:

Отново обърна картичката. Невзрачният човек с дълги бакенбарди наистина приличаше на синоптика.

Неволна прозявка я изненада. Беше прекарала повечето от деня в приключване на документи, оторизиране плащането на сметки и гласене на графика за следващите две седмици така, че да удовлетвори желанието на Морис за свободен съботен следобед, тъй като трябваше да отиде и да гледа изпълнението на тригодишната си дъщеричка в балетно представление. Робин си погледна часовника и видя, че вече е станало пет. Поведе борба с угнетеното настроение, което бе отстъпило за известно време заради усърдната ѝ работа, прибра досието за Пощенската картичка и отново включи звука на мобилния си телефон. Само след секунди той зазвъня: Страйк.

– Ало – отговори Робин, като се стараеше да не звучи вкисната, защото с напредването на часовете ѝ бе станало ясно, че Страйк отново е забравил рождения ѝ ден.

– Честит рожден ден – изрече той на фона на шум от влак.

– Благодаря.

– Имам нещо за теб, но ще се върна чак след час, току-що се качих на влака на връщане от Амършам.

Имаш нещо друг път – помисли си Робин. – Ще забършеш набързо букет на път към офиса.

Робин беше сигурна, че Илза е подсказала на Страйк, защото точно преди пристигането на клиента се бе обадила да съобщи на Робин, че май ще ѝ се наложи да закъснее за пийването. Също така попита с неубедителна небрежност какво ѝ е купил Страйк, а Робин на свой ред отговори съвсем искрено: „Нищо“.

– Много мило, благодаря – каза Робин сега, – но аз тъкмо излизам. Имам среща за по питие.

– О – промърмори Страйк. – Ясно. Съжалявам... Нямаше как да се прибера по-рано заради интервюто с Гупта.

– Нямаше как, да – каза Робин. – Е, можеш да ги оставиш в офиса...

– Да – съгласи се Страйк и тя забеляза, че не оспори множественото число; значи, твърдо щяха да са цветя.

– Междувременно има голяма новина – добави Страйк. – Джордж Лейборн се е сдобил с копие от досието „Бамбъро“.

– О, това е чудесно! – ентусиазира се Робин против волята си.

– Да, нали? Ще го донесе утре сутринта.

– А как мина с Гупта? – поинтересува се Робин, като приседна от своята страна на партньорското бюро, заменило старото единично на Страйк.

– Беше интересно, особено сведенията за самата Марго – отговори Страйк със заглъхнал глас, защото, както предположи Робин, влакът минаваше през тунел.

Робин притисна телефона по-силно към ухото си и попита:

– В какъв смисъл?

– Знам ли... – прозвуча далечният глас на Страйк. – От онази стара снимка не бих отгатнал, че е била пламенна феминистка. Сега ми изглежда много по-впечатляваща като характер, което е глупаво... Защо пък да няма изявена самоличност, и то силна?

Но Робин разбираше какво има предвид той. На мъглявата снимка Марго Бамбъро, замръзнала в далечно време с типичната ѝ за седемдесетте години прическа с път по средата, с блузата с широки издължени ревери и плетеното бюстие, сякаш принадлежеше на отдавна отминал двуизмерен свят с избелели цветове.

– Другото ще ти го разправя утре – каза Страйк, защото връзката им се накъсваше. – Тук сигналът не е много прекрасен. Едва те чувам.

– Добре – отвърна му високо Робин. – Ще говорим утре.

Тя отново отвори вратата към външното помещение. Пат тъкмо изключваше стария компютър на Робин, а от устата ѝ стърчеше електронна цигара.

– Това Страйк ли беше? – попита тя, подобна на врана с черната си коса, грачещ глас и висяща от устните фалшива цигара.

– Да – отвърна Робин и взе палтото и чантата си. – Беше на път от Амършам. Но ти заключи както обикновено, Пат, той може да си влезе, ако му е нужно.

– Сети ли се най-после за рождения ти ден? – попита Пат, която очевидно извличаше садистично удоволствие от новината за пропуска на Страйк сутринта.

– Да – отвърна Робин и от лоялност към Страйк добави: – Купил ми е подарък. Ще си го получа утре.

Пат бе купила на Робин портмоне.

– Старото се беше цъфнало по шевовете – отбеляза, когато Робин разви опаковката.

Робин остана трогната, макар че не би избрала точно този ярък червен цвят, и мигом прехвърли парите и картите си в новото портмоне.

– Хубавото на яркото портмоне е, че бързо го намираш в чантата си – посочила бе Пат и попита: – Какво ти е взел щуравият шотландец?

Баркли ѝ беше оставил опаковано пакетче, което Пат предаде на Робин сутринта.

– Карти – отвърна усмихната Робин, като разви хартията. – Сам ми разправяше за тях миналата вечер, когато бяхме заедно на наблюдение. Карти с най-търсените престъпници от „Ал-Кайда“. Раздавали са ги на американските войници по време на Иракската война.

– И за какво ти ги дава? – почуди се Пат. – Какво се очаква да правиш с тях?

– Ами, защото проявих интерес, когато ми разказваше – отвърна Робин, като я досмеша от презрението на Пат. – Мога да играя покер с тях, имат си и цифри, и всичко. Ето, виж.

– Бридж – отсече Пат. – Това е истинската игра. Обичам бридж.

Докато двете жени си обличаха палтата, Пат попита:

– Ще ходиш ли на някое хубаво място довечера?

– Ще пийнем с две приятелки – отвърна Робин. – Но имам ваучер за „Селфриджис“ и едва се сдържам да го употребя. Може да ида да си взема нещо преди това.

– Чудесно – изграчи Пат. – На какво си хвърлила око?

Преди Робин да успее да отговори, стъклената врата зад нея се отвори и влезе Сол Морис – хубав, усмихнат и малко задъхан, с пригладена черна коса и искрящи сини очи. Изпита известно неудобство, като го видя да държи опакован подарък и картичка.

– Честит рожден ден! – каза той. – Надявах се да те заваря.

И преди Робин да е успяла да го предотврати, той се наведе и я целуна по бузата. Не беше въздушна целувка, а сериозен контакт между устни и кожа. Робин отстъпи леко назад.

– Взех ти нещичко – каза, очевидно не доловил известната хладина, и ѝ подаде пакетчето и картичката. – Много дребен подарък. А как е Мънипени? – обърна се към Пат, която вече бе измъкнала от устата си електронната си цигара, за да му се усмихне, при което разкри зъби с цвят на стара слонова кост.

– Мънипени – повтори сияеща Пат. – Я стига си се занасял.

Робин разкъса хартиената опаковка на подаръка си. Вътре имаше кутия трюфели със солен карамел „Фортнъм и Мейсън“.

– О, чудесен избор – одобри Пат.

Очевидно шоколадови бонбони беше далеч по-уместен подарък от колода карти с членовете на „Ал-Кайда“ върху тях.

– Спомних си, че обичаш солен карамел – каза Морис и изглеж­даше горд със себе си.

Робин знаеше точно откъде е получил тази идея и това никак не я направи по-признателна.

Преди месец, на първото събрание на агенцията в новия ѝ разширен състав, Робин отвори кутия луксозни бисквити, изпратени от благодарен клиент. Страйк бе попитал защо всичко напоследък е гарнирано със солен карамел и Робин му отговори, че това не го спира да лапа с шепи. Не беше изразила лично предпочитание към соления карамел, но Морис явно бе обърнал твърде малко внимание и на двамата и бе съхранил повърхностното си впечатление за по-късна употреба.

– Много ти благодаря – изрече тя с минимум сърдечност. – Боя се, че трябва да бягам.

И преди Пат да е изтъкнала, че „Селфриджис“ няма да избяга нанякъде в близкия половин час, Робин се промъкна покрай Морис и заслиза по металните стълби с картичката му, още неотворена, в ръката ѝ.

Робин още се чудеше защо Морис я дразнеше толкова силно, докато бавно обикаляше из ухаещия салон на „Селфриджис“ половин час по-късно. Решила беше да си купи нов парфюм, защото използваше един и същ вече пет години. Матю го харесваше и не искаше тя да го сменя, а в последното ѝ шишенце бяха останали само няколко капки и тя изпита внезапен подтик да се пръска с нещо, което Матю не би разпознавал и може би дори не би харесал. Шишенцето евтин одеколон 4711, което си бе купила на път за Фолмът, изобщо не ставаше за знаков аромат, тъй че тя обхождаше безкрайния лабиринт помежду огледала с опушени стъкла и позлатени аплици, край рафтове с прелъстителни шишенца и осветени снимки на знаменитости, пред всяка редица от които стоеше по една облечена в черно сирена, предлагаща пробно пръскане и лентички за тестване.

Запита се дали е твърде високомерно от нейна страна да си мисли, че не беше редно Морис, наетият външен сътрудник, да си въобразява как е в правото си да целуне съдружник в агенцията. Дали би негодувала, ако по принцип резервираният Хъчинс я беше целунал по бузата? Не, реши тя, не би имала нищо против, защото познаваше Анди вече повече от година, а и въобще Хъчинс би се държал учтиво и не би си позволил да я поздрави с притиснати към лицето ѝ устни.

Ами Баркли? Никога не я беше целувал, макар че неотдавна я нарече „левачка“ по време на наблюдение, когато тя го заля с горещо кафе във възбудата си, че зърва обекта им, държавен чиновник, да излиза от прословут бардак в два часа през нощта. Но тя никак не се разсърди на Баркли за този епитет. Наистина се бе показала като левачка.

Като зави зад един щанд, Робин се озова пред този на „Ив Сен Лоран“ и с внезапно събуден интерес спря поглед върху цилиндър в синьо, черно и сребристо, носещ името „Рив Гош“. Робин никога преди не бе помирисвала съзнателно любимия парфюм на Марго Бамбъро.

– Това е класика – уведоми я отегчената на вид продавачка, докато гледаше как Робин пръска „Рив Гош“ върху тестова лентичка и го помирисва.

Робин бе склонна да оценява парфюмите по това доколко добре възпроизвеждаха мириса на познато цвете или храна, но тази тук не бе миризма от живата природа. Имаше полъх от роза, но също и нещо странно металическо. Робин, свикнала на дружелюбните аромати на плодове и бонбони, остави лентичката с поклащане на глава и се отдалечи.

Така, значи, е миришела Марго Бамбъро, каза си. Беше много по-сложен аромат от онзи, който Матю бе харесвал върху Робин – природна уханна смесица от смокини, нещо свежо, млечно и зелено.

Робин отново зави зад ъгъл и видя на щанд точно пред себе си фасетирано стъклено шишенце, пълно с розова течност: „Флауърбомб“, знаковия аромат на Сара Шадлок. Робин го бе виждала в банята на Сара и Том, когато с Матю им бяха гостували за вечеря. Откакто напусна Матю, Робин бе разполагала с време в изобилие да си даде сметка, че целта му в случаите, когато той бе сменял чаршафите по средата на седмицата, защото „разлял чай“ или „искал да я отмени да не го върши на другия ден“, е била да премахне този безпогрешен сладък мирис, както и по-очевидни инкриминиращи следи, протекли от кондоми.

– Това е модерна класика – осведоми я изпълнената с надежда продавачка, забелязала Робин да оглежда стъклената ръчна граната.

С лека усмивка Робин поклати глава и се извърна. Сега отражението ѝ в опушеното огледало изглеждаше просто тъжно, докато хващаше шишенца и помирисваше лентички в безрадостно издирване на нещо, което да подобри този скапан рожден ден. Внезапно ѝ се прииска да можеше да се прибере вкъщи, вместо да отива да пийне.

– Какво търсите? – попита момиче с остри скули, което Робин отмина малко по-нататък.

Пет минути по-късно след кратки професионални напътствия Робин вече вървеше обратно към Оксфорд Стрийт с правоъгълно черно шише в чантата си. Продавачката се бе оказала извънредно убедителна.

– ... а ако искате нещо съвършено различно – каза, като взе пето шишенце, пръсна малко върху лентичка и я размаха, – пробвайте „Фракас“.

Тя подаде лентичката на Робин, чиито ноздри вече пареха от разнообразната агресия от миризми през последния половин час.

– Секси, но с оттенък на зрялост. Истинска класика.

И в този момент, докато вдъхваше замайващия пищен аромат на туберози, Робин бе прелъстена от идеята през трийсетата си година да се превърне в изискана и обиграна дама, напълно различна от глупачката, която съпругът ѝ я бе уверявал, че обича, а онази, която бе отвеждал в леглото си, носеше точно толкова прилика с нея, колкото смокиня с ръчна граната.

13

В ретроспекция Страйк съжаляваше за първия подарък, който бе дал на Робин Елакот. Купил ѝ бе скъпата зелена рокля във внезапен донкихотовски порив на щедрост, като се чувстваше в безопасност, че ѝ поднася нещо толкова лично, защото тя бе сгодена за друг мъж, и тогава той си бе мислил, че няма да я види повече. Тя беше облякла роклята да я пробва, та да може Страйк да предразположи продавачката да се разбъбри недискретно, и показанията на момичето, измъкнати много майсторски от Робин, му помогнаха да реши случай, който му създаде име и спаси агенцията от фалит. Носен от вълната на еуфория и благодарност, Страйк се върна в магазина и купи роклята като щедър жест за сбогуване. Нищо друго сякаш не стигаше да изрази така концентрирано онова, което искаше да ѝ каже, а то беше: „Виж какво постигнахме заедно“, „Не бих успял без теб“ и (ако беше достатъчно честен пред себе си) „Изглеждаш великолепна в нея, това си помислих, като те видях да я пробваш“.

Само че събитията не се бяха развили според очакванията на Страйк, защото само час след като ѝ бе подарил зелената рок­ля, той я нае на постоянен пост като своя секретарка. Несъмнено рок­лята бе добавила към дълбокото недоверие, изпитвано от Матю, годеника ѝ, по адрес на детектива, неин работодател. Нещо по-лошо от гледна точка на Страйк, това вдигна летвата неразумно високо за всякакви бъдещи подаръци. Дали съзнателно, или не, оттогава бе действал в посока да намали очакванията или като заб­равяше да купи на Робин подарък за Коледа и рождения ѝ ден, или като го избираше възможно най-безличен.

Купи букет лилиуми от първия цветарски магазин, изпречил се на пътя му, щом слезе от влака от Амършам, и ги отнесе в офиса, където Робин да ги завари на следващия ден. Избра ги заради размера и силния аромат. Чувстваше, че е редно да похарчи повече пари, отколкото за миналогодишното букетче, а тези изглеждаха внушителни и създаваха впечатление, че не се е скъпил. Розите създаваха нежелателни асоциации с Празника на свети Валентин, а почти само такива други цветя още имаше в магазина, при това в пет и половина следобед бяха останали по-опърпани и дребни. Лилиумите, от друга страна, бяха големи и успокояващо необвързващи, със скулптирани форми и наситен аромат, в самата им дързост се съдържаше безопасност. Идеха от клиничен парник, не нашепваха романтично за тихи гори или тайни градини, бяха просто едни солидни цветя, неизискващи други основания за избора му.

Страйк нямаше как да знае, че първата асоциация на Робин с лилиумите – сега и завинаги – бе със Сара Шадлок, която някога бе поднесла почти идентичен букет на Робин за партито им с Матю по повод новия дом. Когато влезе в офиса сутринта след рождения си ден и видя цветята върху партньорското бюро, натопени във ваза с вода, но още с целофана, с голяма панделка в цвят магента и картичка с надпис „Честит рожден ден от Корморан“ (без целувка, той никога не добавяше целувки), Робин се почувства точно като пред оформеното като ръчна граната шишенце в „Селфриджис“. Не искаше тези цветя; те бяха двоен дразнител, като ѝ напомняха едновременно пропуска на Страйк и изневярата на Матю. Реши, че ако се налага да ги гледа и да усеща мириса им, то няма да го прави в дома си.

И тъй, тя остави лилиумите в кабинета, където те упорито отказваха да умрат, тъй като Пат всяка сутрин ги поливаше и ги обгрижваше тъй старателно, че живяха близо две седмици. Накрая омръзнаха дори на Страйк, защото му напомняха парфюма на бившата му приятелка Лорелай и асоциацията не бе приятна.

Когато восъчните розово-бели цветове започнаха да се сгърчват и окапват, трийсет и деветата годишнина от изчезването на Марго Бамбъро отмина не забелязана от никого, освен може би от семейството ѝ и от Страйк и Робин, като и двамата регистрираха съдбовната дата. Копието от полицейското досие бе донесено от Джордж Лейборн съгласно обещанието му и сега лежеше в четири картонени кашона под партньорското бюро – единственото място, където в агенцията имаше място за тях. Страйк в момента бе най-малко натоварен с другите случаи, тъй като постоянно се държеше в готовност да се върне при нужда в Корнуол, и се зае да работи системно над документите по досието. След като ги изчетеше, възнамеряваше да посети Клъркънуел заедно с Робин и да прос­леди маршрута между някогашната медицинска служба „Сейнт

Джон“, където Марго за последен път бе видяна жива, и пъба, където приятелката ѝ напразно я бе чакала.

И тъй, в последния ден на октомври Робин излезе от офиса в един часа и забърза под заплашителното небе с готов в ръката ѝ чадър към станцията на метрото. Изпитваше вълнение от перспективата за този следобед, първия, който щяха да прекарат със Страйк в съвместна работа над случая „Бамбъро“.

Вече ръмеше леко, когато Робин зърна Страйк да пуши и да оглежда фасадата на сграда по средата на „Сейнт Джонс Лейн“. При звука на токчетата ѝ по мокрия тротоар се обърна към нея.

– Закъснях ли? – подвикна тя, като го приближи.

– Не – отговори Страйк, – аз подраних.

Тя застана до него още с разтворен чадър и погледна нагоре към високата многоетажна сграда от кафяви тухли с големи прозорци с метална дограма. Изглеждаше, че помещава офиси, но нямаше индикация с какъв вид бизнес се занимаваха.

– Била е точно тук – посочи Страйк вратата с номер 29. – Някогашната медицинска служба „Сейнт Джон“. Очевидно са променили фасадата на сградата. Имало е и заден вход – поясни той. – След малко ще заобиколим да надникнем.

Робин се извърна да огледа в двете посоки „Сейнт Джонс Лейн“, която бе дълга и тясна еднопосочна улица, оградена от двете страни с високи сгради с по много прозорци.

– Силно наблюдавана улица – отбеляза Робин.

– Да – рече Страйк. – Да започнем с облеклото на Марго при изчезването ѝ.

– Вече знам – каза Робин. – Кафява кадифена пола, червена риза, плетено елече, бежов шлифер „Бърбъри“, сребърно колие и обици, златна венчална халка. Носела е кожена чанта с дълга каишка за през рамо и черен чадър.

– Трябва да се заемеш с детективска дейност – подхвърли Страйк, леко впечатлен. – Готова ли си за сведенията от досието?

– Давай.

– В шест без петнайсет на единайсети октомври седемдесет и четвърта година е известно само за трима души, че са били в тази сграда: Марго, облечена точно както ти я описа, но още без шлифера си; Глория Конти, по-младата от двете рецепционистки; и пациент, дошъл по спешност с коремни болки. Пациентът според надрасканата набързо бележка от Глория е назован „Тео, въпросителна“. Въпреки мъжкото име и показанията на доктор Бренър, че е изглеждал като мъж, въпреки че Талбът се е опитвал да убеди Глория, че Тео е бил мъж, преоблечен като жена, тя така и остава непоколебима в твърдението си, че Тео е била жена.

Всички останали служители са си били тръгнали вече преди шест без петнайсет, с изключение на чистачката Уилма, която не е била там през целия ден, защото не работела в петък. Повече за Уилма след малко.

Джанис, медицинската сестра, е била тук до обед, а следобед е правила посещения по домовете и не се е върнала. Айрийн, рецепционистката, си е тръгнала в два и половина, за да иде на зъболекар, и не се е върнала. Според показанията им, подкрепени и от тези на други свидетели, Дороти, секретарката, е напуснала в пет и десет, доктор Гупта – в пет и половина, а доктор Бренър в шест без петнайсет. Полицията е удовлетворена от алибитата на тях тримата за до края на вечерта: Дороти се е прибрала у дома при сина си и двамата са гледали телевизия. Доктор Гупта е присъствал на голяма семейна вечеря по случай рождения ден на майка му, а доктор Бренър е бил със сестра си, стара мома, която живеела в къщата му. И двамата Бренър били видени през прозореца на дневната им по-късно вечерта от разхождащ куче.

Последните регистрирани пациенти, майка и дете, са на Марго и те са напуснали медицинската служба малко преди Бренър. Пациентите са дали показания, че Марго е изглеждала съвсем добре, когато я видели.

От този момент нататък Глория остава единствен свидетел. Според Глория Тео влиза в кабинета на Марго и остава там по-дълго от очакваното. В шест и петнайсет Тео си тръгва и повече не се появява в медицинската служба. Пуснат е полицейски призив за информация, но такава не е постъпила.

Марго не е оставила записки за Тео. Предположението е, че е възнамерявала да впише консултацията на следващия ден, тъй като приятелката ѝ я е чакала в пъба вече от четвърт час и не е искала да закъснява още повече.

Малко след тръгването на Тео Марго излиза, забързана, от кабинета си, облича си шлифера, заръчва на Глория да заключи с резервния ключ, излиза навън в дъжда, разтваря чадъра си, свива надясно и се изгубва от погледа на Глория.

Страйк се обърна и посочи нагоре по улицата към жълта каменна арка, старинна на вид, изправена точно пред тях.

– Което означава, че се е отправила в тази посока, към „Трима крале“.

За момент и двамата останаха вгледани към старата арка, прекрачила пътя, сякаш сянката на Марго можеше да се материализира там. После Страйк смачка угарката от цигарата си с обувка и каза:

– Последвай ме.

Извървя разстоянието до края на сградата на номер 28, после спря, за да посочи тъмен вход с ширината на врата, наречен „Пасинг Али“.

– Добро скривалище – коментира Робин, като се спря да огледа големия сводест коридор през сградите.

– Без съмнение – потвърди Страйк. – Ако някой е искал да я причака, това място е като по поръчка. Да речем, че я е сварил неподготвена, завлякъл я е дотук, но нататък става проблематично.

Извървяха краткия проход и се озоваха в снижен градински участък с бетонена настилка и храсти, който лежеше между две успоредни улици.

– Полицията е претърсила цялото това пространство с кучета. Нищо. А ако нападател я е повлякъл оттам – Страйк посочи улицата, успоредна на „Сейнт Джонс Лейн“, – към Сейнт Джонс Стрийт, би било почти невъзможно да остане незабелязан. Далеч по-оживена пътна артерия е от „Сейнт Джонс Лейн“. И то с допускането, че висока и в добра форма двайсет и девет годишна жена не би крещяла и не би се съпротивлявала.

Той се обърна да огледа задния вход.

– Медицинската сестра понякога е влизала оттам, вместо да минава през чакалнята. Имала е малка стаичка в дъното на сградата, където е държала нещата си и понякога е приемала пациенти. Чистачката Уилма понякога също е използвала задната врата. Иначе обикновено тя е седяла заключена.

– Интересуваме ли се от хора, които са имали възможност да влязат в сградата или да я напуснат през втора врата? – попита Робин.

– Не конкретно, но искам да получа усещане за обстановката. Минали са близо четиресет години. Налага се да опознаем всичко от онова време.

Върнаха се през прохода обратно до предната фасада на сградата.

– Имаме едно предимство пред Бил Талбът – отбеляза Страйк. – Знаем, че Касапина от Есекс се е оказал слаб рус мъж, не набита особа с циганска външност. Който и да е бил Тео, не е Крийд. Но това не прави Тео без значение, разбира се. И още едно последно нещо, после приключваме с медицинската служба – каза Страйк, като погледна към номер 29. – Айрийн, русата рецепционистка, е казала на полицията, че Марго получила две заплашителни анонимни писма малко преди изчезването си. Те не са в полицейското досие, така че разполагаме единствено с твърдението на Айрийн за тях. Твърди, че тя самата отворила едното, а после видяла и друго, когато отишла да занесе чай на Марго. Заявила е, че в онова, което прочела, се споменавали пламъците на ада.

– Човек би помислил, че е работа на секретарката да отваря пощата – вметна Робин, – не на рецепционистката.

– Добро уточнение – каза Страйк и отвори бележника си да го запише. – Ще проверим това... Изглежда съществено да се добави тук, че според Талбът Айрийн е била ненадежден свидетел: неточна и склонна към преувеличаване. Междувременно Гупта спомена, че Айрийн и Марго имали някакво пререкание на коледното парти. Не го сметнал за нещо сериозно, но го е запомнил.

– А Талбът дали е...?

– Покойник? Да – каза Страйк. – Също и Лоусън, който нас­ледил случая от него. Но Талбът има син и възнамерявам да се свържа с него. Лоусън не е имал деца.

– Продължавай за анонимните писма.

– Глория, другата рецепционистка, казва, че Айрийн ѝ показала едното от тях, но не си спомня кое точно. Джанис, медицинската сестра, потвърждава, че Айрийн ѝ е казала за тях още при пристигането им, но тя самата не ги е виждала. Марго не е споменавала за писмата пред Гупта, обадих му се допълнително да проверя. Така или иначе – заяви Страйк, като обхвана за последно с поглед улицата през ръмящия дъжд, – ако приемем, че никой не е похитил Марго пред самата медицинска служба или че не е вляз­ла в кола само на метри от входа, тя се е отправила към „Трима крале“. Което ни отвежда натам.

– Искаш ли да се скриеш под чадъра? – предложи Робин.

– Не – отвърна Страйк.

Гъстата му ситно къдрава коса изглеждаше еднакво и суха, и мокра; той бе почти напълно лишен от суетност.

Продължиха нагоре по улицата и минаха под „Сейнт Джонс Гейт“, древната каменна арка, украсена с множество малки хералдически гербове, като излязоха на „Клъркънуел Роуд“, оживена двупосочна улица. Пресякоха я и се озоваха пред старомодна яркочервена телефонна кабина, стърчаща в самото начало на „Албемарл Уей“.

– Това ли е кабината, където са били видени да се боричкат двете жени? – попита Робин.

Страйк я зяпна учуден.

– Ти си чела файловете от досието – заяви почти обвинително.

– Погледнах ги набързо – призна Робин, – докато разпечатвах снощи сметката на Рогоносеца. Не прочетох всичко, нямах време. Плъзнах поглед тук-там.

– Е, това не е въпросната телефонна кабина – отвърна Страйк. – Важната телефонна кабина... или кабини... идват по-нататък. Ще стигнем и до тях с времето. Сега ме последвай.

Вместо да продължат по павираната пешеходна зона, за която Робин знаеше от беглия си преглед, че Марго трябва да е пресякла, ако е вървяла към „Трима крале“, Страйк сви наляво по „Клъркънуел Роуд“.

– Защо вървим насам? – попита Робин, която подтичваше, за да е в крак с него.

– Защото – каза Страйк, като отново спря и посочи към горен прозорец на отсрещната сграда, която изглеждаше като стар тухлен склад – четиринайсетгодишната ученичка Аманда Уайт се кълне, че по някое време след шест часа във въпросната вечер е видяла Марго на най-горния прозорец, втория отдясно, да блъска с юмруци по стъклото.

– Това не го видях споменато онлайн! – възкликна Робин.

– По простата причина, че полицията го е отписала като полезна следа. Талбът, както става ясно от бележките му, е пренебрегнал показанията на Уайт, защото не са се вписвали в теорията как Крийд е похитил Марго. Но Лоусън отишъл при Аманда, когато поел случая, и двамата извървели заедно тази отсечка от пътя.

Разказът на Аманда имал няколко неща от полза. Първо, тя казала пред полицията, без да ѝ бъде подсказвано, че това се случило вечерта след общите избори и тя си го спомняла добре, защото се скарала със съученичка, привърженичка на торите. И двете били наказани да останат след часовете. После отишли заедно на кафе, по време на което приятелката побесняла, когато Манди споделила, че се радва на победата на Уилсън, и отказала да върви с нея до дома ѝ.

Аманда още била ядосана на приятелката си, когато случайно вдигнала поглед и видяла жена да думка с юмруци по стъклото. Описанието, което дала, било добро, макар че по това време външността и облеклото на Марго били широко разпространени в пресата.

Лоусън се свързал със собственика на бизнеса, опериращ на последния етаж. Била фирма за печатно оформление, управлявана от съпружеска двойка. Изработвали брошури, плакати и покани, неща от този род. Никаква връзка с Марго. Никой от двама им не бил регистриран като пациент на медицинската служба „Сейнт

Джон“, защото живеели извън района. Съпругата обяснила, че понякога се налагало да удря по рамката на прозореца, та да го накара да се затвори. Само че тя никак не приличала на Марго – била ниска, дундеста и червенокоса.

– Но все някой би забелязал Марго при качването ѝ до третия етаж, нали? – заразсъждава Робин, като местеше поглед от високия прозорец към входната врата. Отдръпна се назад от бордюра, тъй като колите разнасяха пръски от локвите. – Би трябвало да се е качила по стълбите или да е използвала асансьор и може би е натиснала звънец, за да ѝ отворят долу.

– Да, естествено е да се помисли така – съгласи се Страйк. – Лоусън е заключил, че Аманда е допуснала непредумишлена грешка и е взела съпругата на печатаря за Марго.

Върнаха се до мястото, където се бяха отклонили от онова, което Робин приемаше за „маршрута на Марго“. Страйк отново спря и посочи към мрачната странична улица, наречена „Албемарл Уей“.

– А сега, забрави телефонната кабина, но отбележи, че „Албемарл Уей“ е първата пряка след „Пасинг Али“, в която тя би могла да е влязла, доброволно или не, без непременно да бъде видяна от петдесетина души. По-тиха е, както виждаш... но не чак съвсем тиха – призна Страйк, като погледна към края на „Албемарл Уей“, където движението си вървеше в постоянен ритъм. „Албемарл Уей“ беше по-тясна от „Сейнт Джонс Лейн“, но подобно на нея бе обрамчена от високи сгради в непрекъснати поредици, които перманентно я държаха в сянка. – Все така си е риск за похитител – добави Страйк, – но ако Денис Крийд се е спотайвал някъде с вана си, очаквайки сама жена... коя да е жена... да мине покрай него в дъжда, това е мястото, където виждам да се случва действието.

В същия миг студен повей се изви по „Албемарл Уей“ и на Страйк му се стори, че долавя в него лъх от умиращите вече лилиуми, но после осъзна, че идеше от самата Робин. Парфюмът не беше точно същият, какъвто бе слагала Лорелай; този на бившата му любовница беше странно примесен с мирис на ром (и на него му бе харесвал, когато ароматът бе допълнение към приятна топлота и секс с въображение; едва по-късно бе започнал да го свързва с пасивно-агресивно поведение, остри нападки и молби за любов, каквато той не съумяваше да изпита). И все пак мирисът силно му напомняше на Лорелай, струваше му се задушаващ и отблъскващ.

Разбира се, мнозина биха казали, че е твърде нагло от негова страна да има мнение как миришат жените, когато собствената му знакова миризма беше тази на преседял пепелник с угарки, понякога при специални случаи с примес на „Pour Un Homme“. И все пак, след като бе прекарал голяма част от детството си в мръсотия и безпорядък, за Страйк чистотата бе задължителен белег, та някой изобщо да му се стори привлекателен. Харесвал бе предишния аромат на Робин, който му липсваше, когато тя не беше в офиса.

– Насам – каза той и двамата продължиха под дъжда, докато се озоваха на пешеходен участък с неправилна форма.

Секунди по-късно Страйк осъзна внезапно, че Робин бе изостанала, и се върна с няколко крачки, за да се присъедини към нея пред църквата „Сейнт Джонс Прайъри“, приятна симетрична сграда от червени тухли с издължени прозорци и две бели каменни колони, ограждащи входа.

– Мислиш си как тя лежи в свято място ли? – попита я, като отново запали под дъждовните струи и задържа цигарата си в свита шепа, та да не бъде загасена.

– Не – изрече Робин с известно оправдание в тона, но после добави: – Да, добре, може би мъничко. Погледни това...

Страйк я последва през отворената порта в малка възпоминателна градина, открита за посетители и пълна (както Робин прочете на малка табелка на вътрешната стена) с лековити билки, включително използвани през Средновековието в болниците от Ордена на свети Джон. На задната стена бе окачена бяла скулптурна фигура на Христос, заобиколена с емблемите на четиримата евангелисти: бик, лъв, орел и ангел. Треви и листа се полюшваха леко под дъжда. Докато Робин обхождаше с поглед малката, оградена със зидове градина, Страйк, вървящ след нея, се обади:

– Според мен можем да приемем, че ако някой я е погребал тук, все един от свещенослужителите би забелязал, че земята е разкопавана.

– Знам – отвърна Робин. – Просто разглеждам.

Когато се върнаха на улицата, тя добави:

– Навсякъде има малтийски кръстове, виж. Забелязах ги и върху арката, която отминахме.

– Това е кръстът на хоспиталиерите, рицарите на свети Йоан. Оттам и имената на улиците, както и емблемата върху линейките на „Сейнт Джон“; седалището им е било по-назад, на „Сейнт Джонс Лейн“. Ако онази жена медиум е проверила в Гугъл района, където е изчезнала Марго, няма как да е пропуснала връзката на Клъркънуел с Ордена на свети Йоан. Обзалагам се, че оттам ѝ е хрумнала идеята за „свято място“. Но имай предвид, че кръстът ще се появи отново, щом приближим пъба.

– Знаеш ли – каза Робин, като се обърна да погледне отново църквата, – Питър Тобин, онзи сериен убиец от Шотландия, се е движел все около църкви. В един момент постъпил в религиозна секта под фалшиво име. После пък станал общ работник в църква в Глазгоу, където заровил онова нещастно момиче под дъските на пода.

– Църквите са добро прикритие за убийци – отбеляза Страйк. – И за сексуални насилници също.

– Свещеници и лекари – замислено изрече Робин. – У всички ни е заложено да им се доверяваме, не мислиш ли?

– След многобройните скандали около Католическата църква? След Харолд Шипман?

– Да, прав си – отвърна Робин. – Но не смяташ ли все пак, че проявяваме тенденция да придаваме на някои категории хора незаслужена праведност? Предполагам, всички имаме нужда да вярваме в индивиди, притежаващи власт над живота и смъртта.

– Според мен напипваш нещо интересно – каза Страйк, когато влязоха в къса пешеходна уличка, наречена „Джерусалем Па­сидж“. – Аз самият изразих пред Гупта учудване, че Джоузеф Бренър не е обичал хората. Бях го приемал като основно изискване за един лекар. Но той ме поправи в заблудата ми.

– Да спрем тук за момент – предложи след минута Страйк и това и направи. – Ако Марго е стигнала дотук, приемам, че е избрала този маршрут, защото е най-късият и логичен до „Трима крале“, вече за пръв път е минала покрай жилищни сгради, а не покрай административни и обществени.

Робин огледа постройките наоколо им. И наистина до няколко врати имаше редица от звънци, сочещи, че отгоре има отделни апартаменти.

– Дали има шанс – почуди се Страйк, – макар и нищожен, някой от живеещите на тази улица да я е убедил или принудил да влезе вътре?

Робин огледа уличката в двете посоки, а дъждът все така барабанеше по чадъра ѝ.

– Ами... – изрече бавно тя – очевидно би могло да се случи, но не изглежда много вероятно. Да не би някой да се е събудил този ден с желанието да отвлече жена, просто да се е пресегнал навън и да е придърпал някоя?

– На нищо ли не съм те научил?

– Да, добре, „средствата преди мотива“. Но и със средствата има проблеми. Над тази улица също има много голяма видимост. Нима никой няма да види и чуе, че жена е похищавана? Нима не би крещяла и не би се съпротивлявала? А и допускам, че похитителят живее сам, освен ако съжителстващите с него не са също настроени на вълна отвличане.

– Все валидни аргументи – призна Страйк. – Плюс, че полицията е обикаляла от врата на врата тук. Всички са разпитани, макар че жилищата не са били претърсвани. Но нека го обмислим... Тя е лекарка. Ами ако някой е изхвърчал от някоя къща и я е умолявал да влезе, за да погледне пострадал човек, болен родственик... и щом веднъж се е озовала вътре, да не я е пуснал да си тръгне? Това би било добър начин да я подмами, като се престори, че има спешен медицински случай.

– Добре, но това предпоставя да е знаел, че тя е лекарка.

– Похитителят може да е техен пациент.

– Но откъде би знаел, че тя ще мине покрай дома му в този конкретен момент? Да не би да е обявила пред целия квартал, че ще ходи в пъба?

– Може случайно да я е видял да минава, да е знаел, че е лекарка, и да е изтичал да я примами. О... не знам, да кажем, че вътре наистина е имало болен или умиращ човек, или някой е претърпял злополука... Евентуално е възникнал скандал. Тя не е съгласна с лечението или отказва да помогне, разправията приема лош обрат и тя случайно умира.

Настана кратко мълчание, докато се дръпнаха да направят път на група бъбрещи френски студенти. Когато те отминаха, Страйк каза:

– Приемам, че вероятността е слаба.

– Можем да установим в колко от тези сгради живеят същите хора като преди трийсет и девет години – заговори Робин, – но пак си остава проблемът как са опазили трупа ѝ скрит близо четири десетилетия. Такъв не би посмял да си смени жилището, нали?

– Това си е проблем, не ще и дума – съгласи се Страйк. – Както каза Гупта, не е като да се отървеш от маса с еквивалентно тегло. Кръв, разложение, микроорганизми... Мнозина са се опитвали да държат трупове у дома. Крипън. Кристи. Фред и Роуз Уест. Общо взето, се смята за грешка.

– Крийд е успявал да го прави за известно време – каза Робин. – Сварявал е отрязани ръце в сутерена. Заравял главите отделно от телата. И не по следите на труповете са го заловили.

– Ти да не четеш „Демонът от Парадайс Парк“? – попита остро Страйк.

– Да – отговори Робин.

– Нужни ли са ти тези гадости в главата?

– Ако ще помогне за случая, да – кимна Робин.

– Хм. Просто мисля за моите отговорности за здравето и сигурността ти.

Робин не каза нищо. Страйк огледа за последно къщите, после подкани Робин да продължат напред и заговори:

– Права си. Виждам го. Фризери са отваряни, идват на проверка техници за газта и усещат миризма, съседи забелязват задръстени отходни канали. Но за да бъдем щателни, редно е да проверим кой е живял тук по онова време.

Излязоха на най-оживената улица, която бяха видели в квартала. Ейлсбъри Стрийт беше широка, с административни и жилищни сгради по нея.

– И тъй – каза Страйк, като отново спря на тротоара, – ако Марго още е вървяла към пъба, би пресякла тук и би завила наляво по „Клъркънуел Грийн“. Но ние спираме, за да уточним, че е бил там. – Страйк посочи на петдесетина метра вдясно. – Малкият бял ван вече за малко не е блъснал две жени, докато е идвал с бясна скорост откъм „Клъркънуел Грийн“. На инцидента са станали свидетели четирима-петима минувачи. Никой не е записал регистрационния номер...

– Но Крийд е поставял фалшиви номера на вана за доставки, който е използвал – вметна Робин, – затова, така или иначе, не би помогнало.

– Правилно. Ванът, видян от свидетелите на единайсети октомври седемдесет и четвърта година, е имал емблема отстрани. Не всички минувачи са били единодушни какво представлявала, но според двама е наподобявала голямо цвете.

– Знаем също – добави Робин, – че Крийд е използвал изтриваща се боя върху вана, за да го замаскира.

– Отново правилно. И тъй, на повърхността това изглежда като първото ни сериозно предположение, че Крийд може да е бил в района. Талбът, естествено, е искал да го вярва, така че не е проявил интерес към мнението на един свидетел, че ванът е бил на местен цветар. Младши полицейски служител обаче, вероятно един от онези, дето са осъзнавали, че шефът им тихичко откача, отишъл и разпитал цветаря, мъж, на име Албърт Шимингс, който категорично отрекъл да е карал ван с висока скорост през онази вечер. Заявил, че отишъл да прибере малкия си син с него на километри от тук.

– Което не значи непременно, че не е бил Шимингс – посочи Робин. – Може да се е тревожел да не отнесе наказание за опасно шофиране. Тогава не е имало проследяващи камери и не е съществувал начин да се докаже той ли е бил, или не.

– И аз си мисля същото. Ако Шимингс още е жив, смятам, че трябва да проверим версията му. Може пък да реши да каже истината сега, когато няма опасност да го застигне обвинение за превишена скорост. Междувременно – добави Страйк – въпросът с вана остава неуточнен и трябва да признаем, че едно от възможните обяснения е Крийд да го е карал.

– Но ако Крийд е бил във вана, къде е похитил Марго? – попита Робин. – Няма как да е било на „Албемарл Уей“, защото не така би напуснал района.

– Вярно. Ако я е отвлякъл на „Албемарл Уей“, би влязъл по Ейлсбъри Стрийт много по-надолу и определено не би минал покрай „Клъркънуел Грийн“. Което ни води право към двете боричкащи се жени до телефонните кабини.

Продължиха под слабия дъжд до „Клъркънуел Грийн“, широк правоъгълен площад с дървета, пъб и кафе. По средата му стояха две телефонни кабини край паркирани коли и стойка за велосипеди.

– Ето тук – спря Страйк между телефонните кабини – лудостта на Талбът наистина започва да обърква разследването. Жена, на име Руби Елиът, непознаваща района и опитваща се да открие новата къща на дъщеря си и зет си на „Хейуърдс Плейс“, се заблудила в дъжда и карала в кръг. Спряла пред тези телефонни кабини и забелязала две жени да се дърпат и бутат, като едната по нейни думи изглеждала „грохнала и изкуфяла“. Нямала особено ясен спомен за тях. Припомни си, че е валяло дъжд, а и тя била заета да гледа имената на улиците и номерата на къщите, защото се заблудила. Могла да каже на полицията само, че едната носела шал на главата си, а другата била с шлифер. Тази подробност се появила по вестниците и на следващия ден жена на средна възраст и уважавана в общността отишла в полицията да съобщи, че описваните от Руби Елиът жени почти със сигурност са тя и престарялата ѝ майка. Казала на Талбът, че водела горката бабичка у дома след кратка разходка. Майката, която била крехка и сенилна, носела шапка против дъжда, а тя самата била облечена в шлифер, подобен на този на Марго. Нямали чадър, тъй че тя подръпвала майка си да върви по-бързо. На старицата не ѝ се нравело това, така че имали малко пререкание точно пред телефонните кабини. Впоследствие пресата нарекла случката „развенчаната следа“. Но Талбът не щял и да чуе. Категорично отказвал да приеме, че двете жени не са били Марго и мъж, преоблечен като жена. Ето как го виждал той: Марго и Крийд са се срещнали тук, пред телефонните кабини, Крийд насила е отвел Марго във вана си, който оставил ей там. – Страйк посочи към няколкото паркирани наблизо коли. – А пос­ле Крийд потегля с бясна скорост и се отдалечава по Ейлсбъри Стрийт, докато Марго пищи и блъска отвътре по стените на вана.

– Но Талбът е мислел, че Тео е Крийд – изтъкна Робин. – Защо Крийд ще идва в медицинската служба на Марго облечен като жена, а после ще си тръгва, оставяйки я невредима, ще отива до „Клъркънуел Грийн“ и ще я сграбчва там на най-публичното място от всички останали в близост, които видяхме?

– Излишно е да се търси логика във всичко това, защото такава няма. Когато Лоусън поел случая, отново отишъл при Фиона Фльори, достопочтената жена на средна възраст, пак я разпитал и останал напълно убеден, че тъкмо тя и майка ѝ са били видените от Руби Елиът жени. И отново общите избори се оказали полезни: Фиона Фльори си спомняла, че била изнервена и нетърпелива със своята дърпаща се майка, тъй като предишната вечер седяла до късно да гледа по телевизията новините около изборите. Лоусън заключил, и аз съм склонен да се съглася с него, че въпросът с двете боричкащи се жени е бил изяснен.

Дъждът се бе усилил, барабанеше по-силно по чадъра на Робин и вече бе измокрил крачолите на панталона ѝ. Завиха по „Клъркънуел Клоус“, виеща се улица, изкачваща се към голяма и внушителна църква с висока остра кула, разположена на възвишение.

– Марго няма как да е стигнала чак дотук – отбеляза Робин.

– Така е според теб – каза Страйк и за нейна изненада отново спря, загледан напред към църквата, – но всъщност стигнахме до последното място, от което има сигнал, че е забелязана. Общ работник в църквата... да, знам какво си мислиш – кимна той на стреснатия ѝ поглед, – на име Уили Ломакс, твърди, че в онази вечер е забелязал жена с шлифер „Бърбъри“ да се качва по стълбите на „Сейнт Джеймс он дъ Грийн“ приблизително по времето, когато Марго би трябвало вече да е пристигнала в пъба. Видял я в гръб. Естествено, по онова време църквите не са били постоянно заключени.

Талбът, то се знае, пренебрегнал показанията на Ломакс, защото, ако Марго е била жива и е влязла в църква, е нямало как да бъде откарвана с висока скорост от вана на Касапина от Есекс. Лоусън не могъл по никакъв начин да разтълкува съобщеното от Ломакс. А човекът се придържал упорито към думите си от преди: видял жена, отговаряща на описанието на Марго, да влиза вътре, но тъй като не бил любопитен, не я последвал и не попитал какво търсела там, нито изчакал да види дали изобщо е излязла от църквата.

А сега – завърши Страйк, – мисля, че си заслужихме по халба бира.

14

Срещу църквата през пътя висеше табелата на „Трима крале“. Извитата, облицована с плочки фасада на пъба отразяваше завоя на улицата.

Робин влезе вътре след Страйк и изпита странното усещане, че пристъпва назад в миналото. Повечето стени бяха облепени със страници от стари музикални вестници, датиращи от седемдесетте години: критични материали, обяви за стари стереосистеми и снимки на поп- и рокзвезди. Над бара висеше декорация за Хелоуин, Дейвид Боуи и Боб Марли гледаха към салона от поставени в рамки снимки, а от отсрещната стена ги наблюдаваха Боб Дилън и Джими Хендрикс. Робин седна на свободна маса за двама, докато Страйк се отправи към бара, и тогава в колажа около огледалото тя забеляза снимка от вестник на Джони Рокъби с впит кожен панталон. Пъбът изглеждаше, сякаш не бе променян от много години, като нищо можеше да е запазил прозорците с матирани стъкла, разнородните дървени маси, голия дъсчен под, кръглите стъклени лампи и свещите в бутилки от времето, когато приятелката на Марго бе седяла да я чака тук през 1974 година.

За пръв път, докато разглеждаше този изпълнен със странна и своеобразна атмосфера пъб, Робин се запита що за човек е била Марго Бамбъро. Странно как професията на хората ги предопределяше във въображението на околните. „Лекар“ в много отношения се възприемаше като завършена самоличност. Докато чакаше спътникът ѝ да вземе питиетата, Робин премести очи от черепите над бара към мъртвите рокзвезди и изпита чудато впечатление за огледален образ на приказката за Рождество. Тримата мъдреци бяха направили пътуването си към раждане; Марго се бе насочила към „Трима крале“ и както се опасяваше Робин, пътем се бе срещнала със смъртта си.

Страйк постави пред Робин виното ѝ, пое удовлетворяваща глътка от своята „Съсекс Бест“, седна, бръкна в палтото си и извади свити на руло хартии. Робин забеляза фотокопирани материали от вестници сред страниците с печатен и ръкописен текст.

– Бил си в Британската библиотека?

– Целия вчерашен ден прекарах там.

Той взе най-горното фотокопие и го показа на Робин. Бе малка изрезка от „Дейли Мейл“ със снимка на Фиона Фльори и възрастната ѝ майка под надпис: „Зърване на Касапина от Есекс: Всъщност това бяхме ние“. Нито една от жените не би могло да бъде лесно объркана с Марго Бамбъро: Фиона бе висока и масивна жена с весело лице и без никаква талия; майка ѝ бе прегърбена от възрастта и съсухрена.

– Това е първият намек, че пресата губи доверие в Талбът – посочи Страйк. – Няколко седмици след появата на този материал вече са се настървили за кръвта му, което вероятно не е помогнало на душевното му здраве... И тъй... – Положи голямата си окосмена ръка върху останалите фотокопия. – Да се върнем към единствения неоспорим факт, с който разполагаме, а той е, че Марго Бамбъро е била жива и се е намирала в медицинската служба в шест без петнайсет онази вечер.

– Искаш да кажеш в шест и петнайсет – поправи го Робин.

– Не, не искам да кажа това – отрече Страйк. – Поредицата от излизания е както следва: пет и десет Дороти. Пет и половина Динеш Гупта, който зърва Марго в кабинета ѝ, преди да си тръгне, и минава покрай Глория и Тео. Глория отива да попита доктор Бренър дали ще приеме Тео. Той отказва. Марго излиза от кабинета си, по същото време от там се показват последните ѝ записани пациенти, майка и дете, и си тръгват, като също минават покрай Тео в чакалнята. Марго изразява готовност пред Глория да приеме Тео. Бренър ѝ казва: „Много мило от твоя страна“, и си тръгва в шест без петнайсет. Оттам нататък разполагаме за всичко случило се само с непотвърдените от друг показания на Глория. Тя е единствената, която твърди, че Тео и Марго са напуснали медицинската служба живи.

Робин бе понечила да пийне от виното си, но се спря.

– О, хайде, нали не допускаш, че никога не са си тръгнали? Че Марго още е там, заровена под дъските?

– Не, защото полицейски кучета са обиколили цялата сграда, както и градината зад нея – отвърна Страйк. – Но какво ще кажеш за такава теория? Причината Глория толкова да настоява, че Тео е била жена, а не мъж, е, защото той е неин съучастник в убийството или отвличането на Марго.

– А не би ли било по-разумно да запише женско име вместо „Тео“, ако е искала да скрие, че е мъж? И защо ще пита доктор Бренър дали не иска той да приеме Тео, ако двамата с Тео са планирали да убият Марго?

– И двата аргумента са добри – призна Страйк, – но може би тя отлично е знаела, че Бренър ще откаже, защото е бил свадлив стар негодник, и просто се е опитвала да представи нещата за естествени пред Марго. Погледни една такава ситуация, угоди ми за момент.

Инертните тела са тежки, трудни за местене и за скриване. С жива и съпротивляваща се жена е още по-трудно. Виждал съм снимки на Глория от вестниците и тя е момиче, което леля ми би нарекла „миньонче“, докато Марго е била висока жена. Съмнявам се, че Глория би могла да я убие без помощ, и мисля, че определено не би успяла да я повдигне.

– Доктор Гупта не каза ли, че Марго и Глория са били близки?

– „Средствата преди мотива“. Близостта може да е била за прикритие – отвърна Страйк. – Може би Глория все пак не е искала да бъде „наставлявана“ и да е играла ролята на признателна ученичка, за да приспи подозренията на Марго.

Но какъвто и да е бил случаят, последният момент, в който има повече свидетели за местонахождението на Марго, е половин час преди предполагаемото ѝ напускане на сградата. След това разполагаме само с думата на Глория за събитията.

– Добре, оттеглям възражението си – каза Робин.

– И тъй – продължи Страйк, като вдигна дланта си от купчината хартии, – след като ми направи тази отстъпка, забрави за момент всякакви предполагаеми виждания на Марго по прозорци и влизането ѝ в църкви. Забрави фучащия ван. Напълно е възможно всичко това да няма нищо общо с Марго. Да се върнем към единственото, което знаем със сигурност: Марго Бамбъро още е била жива в шест без петнайсет. Нека насочим внимание към тримата мъже, които полицията е смятала за вероятни заподозрени по онова време, и да се запитаме къде са били те в шест без петнайсет на единайсети октомври седемдесет и четвърта година. Ето ти го – подаде той на Робин фотокопие от материал в таблоид с дата 24 октомври 1974 година. – Това е Рой Фипс, иначе известен като съпруг на Марго и баща на Ана.

На снимката беше хубав мъж на около трийсет, който много напомняше дъщеря си. Робин си помисли, че ако търсеше актьор за ролята на поет в сладникав филм, би се спряла без колебание на Рой Фипс. От него Ана бе наследила издълженото си бледо лице, високото чело и големите красиви очи. През 1974 година Фипс бе носил тъмната си коса с дължина до яката на сакото с дълбоки ревери и на тази снимка от вестника изглеждаше изтерзан и бе вдигнал поглед от картичка в ръцете си. Заглавието гласеше: „Д-р Рой Фипс призовава обществеността за помощ“.

– Не си прави труда да четеш статията – каза Страйк, като вече поставяше друг вестникарски материал над първия. – Там няма нищо, което вече да не знаеш, но виж, тази тук ще ти поднесе нови сведения.

Робин послушно се наведе над втората статия, от която Страйк бе изкопирал само половината.

… съпругът ѝ, д-р Рой Фипс, който страда от болестта на Фон Вилебранд, лежал болен у дома, прикован към брачното ложе в Хам на 11 октомври.

„След няколко неточни и безотговорни репортажа бих­ме искали да заявим ясно, че сме удовлетворени в увереността си, че д-р Рой Фипс не е имал нищо общо с изчезването на съпругата си – заяви инспектор Бил Талбът, главният разследващ по случая, пред репортери. – Лекуващите го лекари потвърдиха, че ходене и шофиране не биха били по силите на д-р Фипс във въпросния ден, освен това бавачката и чистачката са подписали клетвени показания, че доктор Фипс не е напускал къщата в деня на изчезването на съпругата му.“

– Какво е „болест на Фон Вилебранд“? – поинтересува се Робин.

– Нещо съдово. Издирих го. Кръвта не се съсирва както трябва. Гупта не е запомнил правилно; мислел е, че Рой е хемофилик. Има три разновидности на болестта на Фон Вилебранд – поясни Страйк. – При тип едно съсирването просто отнема повече време от нормалното, но не те приковава на легло, нито те прави неспособен да ходиш и да шофираш. Допускам, че Рой Фипс е страдал от тип три, което е състояние също толкова сериозно като хемофилията и е можело да го обездвижи за известно време. Но това ще трябва да го проверим. И така – продължи Страйк, като се прехвърли на следващата страница, – ето запис от интервюто на Талбът с Рой Фипс.

– О, господи – промълви Робин.

Страницата бе изпълнена със ситен наклонен почерк, но най-силно впечатление правеха звездите, с които Талбът я бе нашарил.

– Погледни тук – посочи Страйк с показалец към списък от дати, едва различими между драсканиците. – Това са датите на похищенията и опитите за похищения от Касапина от Есекс. Талбът е изгубил интерес по средата на списъка, ето, виж. На двайсет и шести август седемдесет и първа година, когато Крийд се е опитал да похити Пеги Хискет, Рой е бил в състояние да докаже, че двамата с Марго са били на почивка във Франция.

На Талбът толкова му е било достатъчно. След като Рой не се е помъчил да отвлече Пеги Хискет, значи, не е бил Касапина от Есекс, а щом не е бил Касапина от Есекс, значи, не е имал нищо общо с изчезването на Марго. Но ето нещо странно в края със списъка от дати на Талбът. Всички се отнасят към дейности на Крийд с изключение на последната. Оградил е двайсет и седми декември, без да посочи година. Нямам представа защо се е интересувал от двайсет и седми декември.

– Или защо се е правил на Винсънт ван Гог върху доклада си?

– Звездите ли? Да, има ги по всички записки на Талбът. Много странно. А сега – рече Страйк – да видим как е редно да бъдат снемани показания.

Той обърна страницата и се появиха чисто отпечатани с двойна разредка показания, дълги четири страници, които детектив инспектор Лоусън бе взел от Рой Фипс и които хематологът бе подписал надлежно на последната страница.

– Не е нужно да четеш всичко на момента – каза Страйк. – Важ­ното е, че той продължава да заявява, че цял ден е лежал в леглото, което можело да се потвърди от бавачката и чистачката.

Но сега преминаваме към Уилма Бейлис, филипинската чистачка. Тя също така е чистачка в медицинската служба „Сейнт Джон“. Останалите служители там не са знаели по онова време, че тя работи частно за Рой и Марго. Гупта сподели с мен, че според него Марго е насърчавала Уилма да напусне съпруга си, и това, че ѝ е дала допълнителна работа, може да е било част от плана.

– Защо Марго е искала Уилма да напусне мъжа си?

– Радвам се, че попита – каза Страйк и обърна на нова страница, за да покаже малка фотокопирана вестникарска изрезка, на която бе поставена дата с нечетливия почерк на Страйк: 6 ноември 1972 година.

– Аха, ясно – каза Робин.

Отпи още малко от виното си.

– Забавното тук е – каза, макар че изобщо не изглеждаше да ѝ е забавно – как Крийд също е получил присъда от пет години за второто си изнасилване. Щом го освободили, започнал и да убива жените, след като ги изнасилвал.

– Да, знам – кимна Страйк.

За втори път му мина през ума да посъветва Робин да не чете „Демонът от Парадайс Парк“, но се отказа.

– Все още не съм успял да открия какво се е случило с Джулс Бейлис – каза той, – а сведенията на полицията относно него са непълни, така че не мога да съм сигурен дали още е бил в затвора, когато Марго е била похитена. За нас същественото е, че Уилма е разправила различна история на Лоусън от онази, която е представила пред Талбът. Макар Уилма да настоява, че го е съобщила на Талбът, а той не го е записал, което е напълно възможно, при положение че, както виждаш, при него има много какво да се желае относно коректното водене на записки. Та така, едно от нещата, които казала на Лоусън, било, че изчистила с гъба кръв от килима в спалнята за гости в деня на изчезването на Марго. Другото е, че видяла Рой да върви през градината в деня, в който уж бил на легло. Признала също пред Лоусън, че не е видяла с очите си Рой да лежи под завивките, но го чувала да говори в основната спалня през този ден.

– Това са... доста сериозни промени в историята.

– Както казах, позицията на Уилма е, че тя не си е променила версията, а Талбът просто не я е записал коректно. Само че Лоусън, изглежда, доста е изтормозил Уилма по този повод и е повторил разпита на Рой по силата на казаното от нея. Но Рой все още е разполагал с бавачката Синтия като свое алиби, тъй като тя е била готова да се закълне, че е прекарал целия ден на легло и редовно му е носила чай в основната спалня. Знам – отговори Страйк на повдигнатите вежди на Робин. – И Лоусън явно се е отличавал с мръсно подсъзнание като нас. Разпитвал е Фипс какъв точно е характерът на отношенията му със Синтия, което довело до яростно избухване от страна на Фипс. Заявил, че тя е с цели дванайсет години по-млада от него и отгоре на това му е братовчедка.

В този момент на Страйк и на Робин едновременно им хрумна, че разликата във възрастта им е десет години. И двамата потиснаха тази неканена и съвършено несъществена мисъл.

– Според Рой разликата във възрастта и кръвното родство би трябвало категорично да изключват предположения за връзка у почтените хора. Но както знаем, успял е да преодолее тези задръжки няколко години по-късно.

Лоусън е разпитвал Рой и по повод факта, че Марго се срещнала с някогашна тръпка за по питие три седмици преди изчезването си. В бързането си да оневини Рой, Талбът не обърнал много внимание на разказаното от Уна Кенеди...

– Приятелката, с която Марго е трябвало да се срещне тук?

– Същата. Уна разправила и на Талбът, и на Лоусън как, щом Рой узнал, че Марго е ходила да пийне със старо гадже, побеснял, така че с Марго не си говорели, когато тя изчезнала. Според бележките на Лоусън на Рой никак не му харесало повдигането на този въпрос...

– Не е учудващо.

– Станал агресивен. Но след като разговарял с лекарите на Рой, Лоусън бил удовлетворен, че Рой наистина е имал тежък пристъп на кървене след падане на болничния паркинг. Според тях граничело с невъзможното той да е шофирал до Клъркънуел тази вечер, какво остава да е похитил съпругата си.

– Може да е наел някого – предположи Робин.

– Проверили са банковите му сметки и не са открили никакви подозрителни плащания, но това, естествено, не означава, че не е могъл да намери начин. Човекът е хематолог, надали не му достига ум.

Страйк отново отпи от бирата си.

– Това беше за съпруга – каза той и остави настрана четирите страници от показанията на Рой. – А сега гаджето...

– Боже мили – промълви Робин, загледана в поредната вестникарска снимка.

Гъстата и къдрава коса на мъжа достигаше до под раменете му. Беше изправен, без усмивка на лицето и с ръце на тесните му хълбоци, до картина, изобразяваща преплетени тела на любовници. Ризата му бе разкопчана почти до пъпа, джинсите му бяха съвсем прилепнали на чатала и много широки при глезените.

– Знаех си, че ще те впечатли – подсмихна се Страйк на реакцията на Робин. – Той е Пол Сачуел, художник, макар и не от категорията на най-елегантните, както изглежда. Когато от медиите се добрали до него, правел стенопис за нощен клуб. Та той е бившият приятел на Марго.

– Току-що тя ми падна в очите – промърмори Робин.

– Не я съди прекалено строго. Срещнала го е, като е била момиче зайче, така че е била деветнайсет- или двайсетгодишна. Той е бил с шест години по-възрастен и вероятно ѝ се е видял като връх на изискаността.

– С тази риза?

– Това е рекламна снимка за изложбата му – поясни Страйк. – Пише го отдолу. Вероятно не е показвал чак толкова гръдно окосмяване в реалния живот. Репортерите са били възбудени от идеята, че може да е намесен бивш любовник, и то такъв, да си го кажем, дето изглежда истински подарък за таблоидите.

Страйк се обърна към друг образец от хаотичния маниер на Талбът да води записки, който като първия бе изпъстрен с петовърхи звезди и присъстваше също такъв списък с дати и бележки към тях.

– Както виждаш, Талбът не започва с нещо банално от рода: „Къде бяхте в шест без петнайсет във вечерта, когато е изчезнала Марго?“. Насочва се направо към датите на Касапина от Есекс и когато Сачуел отговаря, че е бил на празненството на трийсетгодишния юбилей на приятел на единайсети септември, датата на отвличането на Сюзан Майър, Талбът практически престава да го разпитва. Но отново най-отдолу имаме дата, несвързана с Крийд, която е плътно оградена в кръг и до нея има огромен кръст. Този път шестнайсети април.

– Къде е живеел Сачуел по времето на изчезването на Марго?

– В Камдън, не е много далече от Клъркънуел – отговори Страйк, а после обърна страницата, за да разкрие поредните стандартно оформени показания. – Виж, това са показанията му пред Лоусън. Сачуел му отговаря, че след промеждутък от осем години с Марго се срещнали случайно на улицата и решили да седнат на питие да побъбрят. Бил доста открит с Лоусън на тази тема, вероятно защото е знаел, че Уна и Рой вече са свидетелствали за отношенията им. Дори признал пред Лоусън, че имал желание да възобнови връзката с Марго, което изглежда чак прекалена откровеност, но целта му вероятно е била да покаже, че няма какво да крие. Казал е, че с Марго били в нестабилна връзка в продължение на няколко години, когато тя била още съвсем млада, и че Марго ѝ сложила край, тъй като срещнала Рой. Алибито на Сачуел се е потвърдило. Заявил пред Лоусън, че е бил сам в ателието си, което също било в Камдън, през повечето от следобеда в деня на изчезването на Марго, но приел телефонно обаждане някъде около пет часа. Стационарните линии са много по-трудни за манипулиране от тези на мобилните телефони, ако се опитваш да си уредиш алиби. Сачуел отишъл да се нахрани в местно кафе, където бил познат, и има свидетели, видели го там. После си отишъл у дома да се преоблече преди среща с приятели в бар някъде около осем часа. Хората, с които казва, че е бил, са потвърдили казаното от него и Лоусън е останал удовлетворен, че Сачуел не е замесен.

Това ни води към третия и бих казал, най-обещаващ заподозрян, ако не слагаме в сметката Денис Крийд. И той е – заяви Страйк, като отмести данните за Сачуел от силно отънялата купчина – Стив Даутуейт.

Ако Рой Фипс би бил първият избор на ленив режисьор по кастинга за чувствителен поет, а Пол Сачуел бе олицетворение на рокзвезда от седемдесетте, то Стив Даутуейт би бил взет без колебание да изиграе отракания и пробивен тарикат от работническата класа. Имаше тъмни очи, подобни на мъниста, заразителна усмивка и остра щръкнала коса, с която напомняше на Робин младежите върху обложката на стара грамофонна плоча на „Бей Сити Ролърс“, която майка ѝ още ценеше и разсмиваше с това децата си. Даутуейт държеше халба бира в едната си ръка, а другата бе преметнал през раменете на мъж с отрязано от снимката лице и с костюм, също тъй евтин, омачкан и износен като този на Даутуейт. Техният обект бе с разхлабена вратовръзка и разкопчано горно копче на ризата, под която се показваше верижка на медальон.

Даутуейт е бивш пациент на изчезналото джипи и е събудил подозрения в медицинската служба поради честите си посещения при хубавата руса лекарка. Приятели на търговския служител го описват като „сладкодумен“ и не вярват Даутуейт да е имал сериозни здравословни проблеми. Говори се, че е пращал подаръци на доктор Бамбъро.

Даутуейт е бил отгледан в приемно семейство и не е поддържал никакъв контакт с приятелите си след 7 февруари. Има сведения, че полицията е претърсила жилището на Даутуейт, след като го е напуснал.

Трагична интимна връзка

„Той причини много неприятности тук, нанесе тежко огорчение – казва негов колега от фирмата за стъклопакети „Даймънд“, който помоли да остане неназован. – Прояви се като отявлен женкар. Завърза връзка със съп­ругата на друг мъж. Накрая тя взе свръхдоза и децата ѝ останаха без майка. Искрено казано, на никого не му домъчня, когато Даутуейт напусна. Доволни бях­ме да му видим гърба. Твърде много се увличаше по пиене и момичета, а в работата си не влагаше усърдие.“

Лекарката ще е „предизвикателство“

Попитан какви са били отношенията на Даутуейт с изчезналата лекарка, бившият му колега отговори:

„Стив се интересуваше само да търчи подир момичета. Като го познавам, би приел лекарка като предизвикателство.“

Полицията има голяма нужда отново да говори с Даутуейт и отправя апел към всички граждани, на които е известно местонахождението му.

Робин довърши четенето и Страйк, допил бирата си, попита:

– Искаш ли още едно питие?

– Този път ще са от мен – отвърна Робин.

Отиде на бара, където почака под осветените черепи и фалшивите паяжини. Лицето на бармана беше изрисувано като чудовището на Франкенщайн. Робин разсеяно поръча питиетата, като си мислеше за статията относно Даутуейт.

Когато се върна при Страйк с бира, вино и две пакетчета чипс, заяви:

– Да знаеш, тази статия не е справедлива.

– Слушам те.

– Хората не разкриват непременно пред колегите си своите здравословни проблеми. Даутуейт може и да е изглеждал съвсем нормално на околните, като са се събирали в пъб. Това не означава, че не е имало нещо ненаред при него. Може да е страдал от душевно заболяване.

– Не за пръв път улучваш право в десетката – отбеляза Страйк.

Той взе да рови из малката купчина фотокопия пред себе си и отдели друг написан на ръка документ, много по-спретнат на вид от тези на Талбът, без драсканици и случайни дати. Още преди да бе казал и дума, Робин разбра, че този равен и закръглен почерк принадлежи на Марго Бамбъро.

– Копия от медицинското досие на Даутуейт – каза Страйк. – Полицията се е добрала до тях. – Главоболие, нервен стомах, загуба на тегло, сърцебиене, гадене, кошмари, безсъние – изчете той. – Заключението на Марго след четвъртото посещение... виждаш ли тук?... е „лични и служебни затруднения, намира се под силен стрес, демонстрира признаци на тревожност“.

– Омъжената му приятелка се е самоубила – посочи Робин. – Това би извадило от релсите всеки, освен някой психопат, не е ли така?

Шарлот се плъзна като сянка в съзнанието на Страйк.

– Да, логично е да се помисли. Освен това виж тук. Станал е жертва на физическо нападение малко преди първото си посещение при Марго. „Контузии, спукано ребро.“ Надушвам гневен и опечален съпруг, жертва на изневяра.

– Но във вестника изкарват как едва ли не е дебнал Марго.

– Ами посещенията при нея са доста. – Страйк почука с пръст по медицинското досие на Даутуейт. – Отишъл е три пъти за една седмица. Той е тревожен, гузен, чувства се нехаресван, вероятно не е очаквал това малко забавление да завърши със смъртта на жената. А ето че една хубава лекарка му предлага доброта и подкрепа, без да го съди. Надали е изключено той да е развил чувства към нея. А виж и това тук. – Страйк разлисти медицинските документи и извади напечатани страници. Тези са от Дороти и от Глория. И двете твърдят, че последния път бил много особен, като излязъл от кабинета на Марго. Ето какво казва Дороти. – Той зачете на глас: – „Наблюдавах господин Даутуейт, като излезе от кабинета на доктор Бамбъро, имаше вид на изпаднал в шок. Освен това изглеждаше ядосан и разстроен. Спъна се в камиончето на момченце в чакалнята и силно изруга. Изглеждаше разсеян и сякаш не осъзнаваше къде се намира.“ Чуй и Глория: „Помня как излезе господин Даутуейт, защото изруга като малко момче. Имаше вид като да е получил лоша новина. Стори ми се уплашен и гневен.“

И тъй, бележките на Марго за последната консултация споменават единствено предишните свързани със стрес симптоми – продължи Страйк, като се обърна отново към медицинското до­сие, – така че тя определено не му е поставила някаква смъртоносна диагноза. Лоусън предполага как тя е преценила, че той прекалява с привързването си, затова му е казала да престане да отнема ценно време от нуждаещи се пациенти, а на Даутуейт не му е било приятно да го чуе. Може вече да е бил убедил себе си, че чувствата му са споделени. Всички свидетелства сочат, че по това време е бил в нестабилно душевно състояние.

Така или иначе, четири дни след последното посещение на Даутуейт Марго изчезва. Талбът е насочен от медицинската служба, че пациент е проявил прекомерен интерес към нея, така че го призовава за разпит. И ето.

Страйк отново измъкна осеян със звезди лист с ръкописен текст измежду напечатаните страници.

– Както обикновено Талбът започва интервюто с преговор на списъка от дати, свързани с Крийд. Бедата е, че Даутуейт не си спомня какво е правил на никоя от тях.

– Ако вече е бил повален от стрес... – подхвана Робин.

– Именно – потвърди Страйк. – Разпитът от полицейски служител, който те мисли за Касапина от Есекс, не би помогнал при тревожното ти състояние.

И виж това, Талбът отново добавя произволна дата: двайсет и първи февруари. Само че прави още нещо. Можеш ли някак да си обясниш това?

Робин пое листа от Страйк и разгледа последните три реда.

– Стенография по метода на Питман – съобщи тя.

– Можеш ли да го разчетеш?

– Не, учила съм стенография, само че не по Питман. Но Пат ще се справи.

– Нима твърдиш, че веднъж ще има полза и от нея?

– О, я се разкарай, Страйк – смъмри го Робин сърдито. – Ако искаш да се върнеш към временните секретарки, моля. Аз лично обичам да получавам точни съобщения и да знам, че книжата са държани в ред.

Тя снима знаците с телефона си и ги изпрати като съобщение на Пат заедно с молба да направи превод. Страйк междувременно си отбеляза, че Робин никога досега не го беше наричала „Страйк“, като е ядосана. По някакъв перверзен начин му прозвуча по-интимно, отколкото обръщението с малкото му име. Хареса му.

– Съжалявам, че оплюх Пат – каза.

– А пък аз ти казах да се разкараш – отвърна Робин, като едва потисна усмивка. – Как Лоусън е преценил Даутуейт?

– Напълно разбираемо, след като се опитал да го повика за интервю и установил, че е напуснал и работата, и жилището си, проявил голям интерес към него. На това се дължи и подшушването към вестниците. Опитвали са се да го изкарат от скривалището му.

– И подействало ли е? – попита Робин, дъвчейки чипс.

– Да. Даутуейт се появил в полицейски участък в Уолтъм Форест в деня, след като е излязла статията за Сваляча, вероятно ужасен, че скоро всички репортери от Флийт Стрийт и полицаи от Скотланд Ярд ще цъфнат на прага му. Казал им, че е безработен и живее в пансион. Местната полиция се свързала с Лоусън, който отишъл право при него да го разпита.

Тук се съдържат пълните сведения от интервюто – каза Страйк и побутна към Робин последните листове от купчината, която бе донесъл. – Лоусън го е определил като „уплашен“, „уклончив“, „нервен“, „потящ се“, а алибито му не струва. Даутуейт твърдял, че в следобеда, когато изчезнала Марго, той си търсел ново жилище.

– Казал е, че вече си е търсел ново жилище, когато тя е изчезнала?

– Какво съвпадение, а? Само дето при по-настоятелен разпит не е могъл да посочи кои апартаменти е разгледал, нито да назове име на човек, който помни да го е видял. Накрая казал, че търсенето му на жилище се свеждало до седенето в кафе и четенето на обяви. Но бедата е, че никой от кафето не помнел да е бил там. Обяснил, че се е преместил в Уолтъм Форест, защото имал лоши асоциации с Клъркънуел след разпита от Талбът, който го накарал да се чувства като заподозрян. Във всеки случай нещата не вървели добре за него в службата след трагедията със самоубилата се жена на колега.

– Това звучи достатъчно достоверно – коментира Робин.

– Лоусън го е разпитвал още два пъти, но не измъкнал нищо от него. На третото интервю Даутуейт се появил с адвокат. На този етап Лоусън дал заден. В края на краищата нямали нищо срещу Даутуейт, въпреки че предизвиквал най-силни подозрения сред всички разпитвани. А и било напълно достоверно никой да не го е забелязал в кафето просто защото било препълнено.

Сега в пъба влязоха група пиячи, костюмирани за Хелоуин, хилеха се шумно и явно вече се бяха заредили с алкохол. Робин забеляза, че Страйк механично погледна млада блондинка в униформа на медицинска сестра.

– Е, това ли е всичко? – попита го.

– Почти – отвърна Страйк, – но това последното съм изкушен да не ти го покажа.

– И защо?

– Защото се боя, че ще подхрани страстта ти към свещени места.

– Нямам такава...

– Добре, но преди да го погледнеш, припомни си, че откачалките винаги са привличани от убийства и случаи с изчезнали хора, става ли?

– Добре – каза Робин. – Покажи го сега.

Страйк ѝ подаде лист хартия. Беше фотокопие на грубо изписана анонимна бележка с букви, изрязани от списания.

– Още един кръст на свети Йоан – отбеляза Робин.

– Да. Това се е получило в Скотланд Ярд през 1985 година, било е адресирано до Лоусън, който вече се бил пенсионирал. Нямало нищо друго в плика.

Робин въздъхна и се облегна на стола си.

– Някой побъркан очевидно – коментира Страйк, докато събираше листовете наново в купче, а после го нави на руло. – Ако наистина знаеш къде е погребан труп, прилагаш карта, да му се не види.

Вече беше почти шест часът, близо до времето, когато някога една лекарка бе излязла от работа и не бе видяна повече. Матираните стъкла на прозорците на пъба бяха мастиленосини. На бара блондинката в сестринската униформа се кискаше на нещо, което ѝ бе казал мъж, костюмиран като Жокера.

– Тя е закъснявала... – отрони Робин и погледна към листовете до халбата на Страйк. – Валял е дъжд...

– Продължавай – подкани я Страйк, като се чудеше какво се върти в главата ѝ.

– Приятелката ѝ я е чакала тук сама. Марго се е забавила, а би искала да стигне дотук възможно най-бързо. Най-простото и достоверно обяснение, което мога да измисля, е, че някой ѝ е предложил да я закара. До нея е спряла кола...

– Или ван – вметна Страйк. Робин явно бе стигнала до същия извод като него. – Някой, когото е познавала...

– Или някой, който е изглеждал безобиден. Стар човек...

– Или наглед жена.

– Именно – кимна Робин.

Тя обърна към Страйк натъжено лице.

– Точно така е било. Тя или е познавала шофьора, или непоз­натият ѝ се е видял безопасен.

– И кой би си спомнил за това? – продължи Страйк. – Била е със стандартен шлифер, носела е чадър. Спира кола. Тя се навежда към прозореца, после се качва. Няма схватка. Няма конфликт. Колата потегля.

– И само шофьорът знае какво е станало после – довърши Робин.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше Пат Чонси.

– Винаги прави така – промърмори Страйк. – Пращаш ѝ съобщение и тя не ти връща отново със съобщение, а ти звъни...

– Има ли значение? – раздразнено попита Робин и вдигна.

– Здравей, Пат. Прощавай, че те обезпокоих извън работно време. Получи ли съобщението ми?

– Да – изграчи Пат. – Къде намери това?

– В стари полицейски протоколи. Можеш ли да го преведеш?

– Да – отвърна Пат, – но не ми звучи много смислено.

– Почакай, Пат, искам и Корморан да го чуе – каза Робин и превключи на високоговорител.

– Готови ли сте? – раздаде се стържещият глас на Пат.

– Да – отвърна Робин.

Страйк извади писалка и обърна рулото си, та да може да пише на празната страница.

– Казва се: „И това е последният от тях, запетая, дванайсетият, запетая, и кръгът ще бъде затворен, запетая, като се намери десетият, запетая...“. После следва дума, която не мога да разчета, не е по Питман, после друга дума, която фонетично звучи така: Ба-фом-ет, точка. И после ново изречение: „Препиши в Книгата на истината“.

– Бафомет – повтори Страйк.

– Да – потвърди Пат.

– Това е име – поясни Страйк. – Бафомет е окултно божество.

– Ами добре, това пише – невъзмутимо обобщи Пат.

Робин ѝ благодари и затвори.

– „И това е последният от тях, дванайсетият, и кръгът ще бъде затворен, като се намери десетият, непозната дума, Бафомет. Препиши в Книгата на истината“ – прочете записаното Страйк.

– Откъде знаеш за Бафомет? – попита Робин.

– Уитъкър се интересуваше от подобни щуротии.

– Аха – промърмори Робин.

Уитъкър беше последният от любовниците на майка му, мъжът, за когото Страйк вярваше, че ѝ е дал дозата, довела до смърт-та ѝ.

– Притежаваше копие от „Сатанинската библия“ – осведоми я Страйк. – Там имаше илюстрация на главата на Бафомет в пента... По дяволите – възкликна и зарови из страниците да открие онези, които Талбът беше изпъстрил със звезди. Гледа ги намръщено за момент, после вдигна очи към Робин. – Не мисля, че това са звезди. Пентаграми са.