Трима на бумел

ОСМА ГЛАВА

Чакахме в голямата зала на дрезденската гара властимащите да ни пуснат на перона, за да хванем влака за Прага. Джордж отскочи до павилиона за книги и вестници и след малко се върна с обезумял поглед.

— Видях ги! — каза той.

— Кого си видял? — попитах.

Беше много възбуден и не можа веднага да отговори.

— Тук са — каза накрая. — Идат насам. Ей сега ще ги видите. Не се шегувам, истински са!

Както обикновено през този сезон във вестниците се бяха появили разни съобщения за морски чудовища и в първия миг помислих, че говори за тях. Бързо се сетих, че няма как да са стигнали до сърцето на Европа, на петстотин километра от морския бряг. Но преди да успея да го попитам за какво става дума, той ме стисна над лакътя.

— Виж! — каза той. — Кажи, преувеличавам ли?

Обърнах глава и видях нещо, което според мен малцина живи англичани са виждали: британски турист и дъщеря му точно според континенталните представи. Приближаваха се към нас от плът и кръв, макар да приличаха на сън: английски „милорд“ и английска „мис“, както от поколения насам се представят от европейската хумористична преса и по европейските сцени. Бяха безупречни до сетната подробност. Мъжът беше дълъг и мършав, с пясъчножълта коса, огромен нос и дълги бакенбарди без брада. Върху костюм десен „сол-пипер“ носеше пардесю до петите. От бял тропически шлем висеше зелен воал, през рамото му бе преметнат бинокъл, дланта му в светлолилава ръкавица стискаше алпенщок, по-висок от самия него. Дъщеря му беше върлинеста и кокалеста. Роклята й не мога да опиша — на дядо ми, милия, не би му било толкова трудно. Мога да кажа само, че ми се стори къса, понеже отдолу се виждаха чифт глезени — ако ми позволите така да ги да назова, — които по-добре да си бяха стояли скрити. Шапката й извади в паметта ми — без да мога да обясня защо — името на госпожа Хеманс (Фелиша Доротея Браун Хеманс (1793–1835) — английска поетеса). Носеше високи, закопчаващи се отстрани обувки — мисля, че са се казвали „прюнела“, — ръкавици с един пръст и пенсне. Тя също стискаше алпенщок (на сто мили около Дрезден няма планини) и черна чанта, закрепена за колана. Зъбите й стърчаха напред като на заек, фигурата й напомняше цилиндрична възглавница, качена на кокили.

Харис се втурна да търси фотоапарата, но, естествено, не го намери — никога не може да го намери, когато е нужен. Видим ли Харис да се върти като загубено пале и да вика „Къде ми е апаратът? Къде съм го дянал, дявол да го вземе? Не си ли спомня някой от вас къде съм си сложил апарата?“, знаем, че се е появило нещо, което си заслужава да се снима. Впоследствие винаги се сеща, че е в чантата, тоест на мястото си.

Те не се задоволяваха с външния вид, играеха ролята си до най-малки подробности. Ходеха и си пъхаха носа навсякъде. Господинът държеше разтворен „Бедекер“ (Известен навремето пътеводител) дамата — разговорник. Говореха напълно неразбираем за другите френски и немски, неразбираем и за тях. Мъжът мушкаше служителите с алпенщока, за да привлече вниманието им, а когато зърна рекламата за някакво какао, дамата възкликна „Възмутително!“ и се обърна на другата страна.

Между другото за нея имаше извинение. Дори в страна на благоприличието, като Англия, според производителите на какао, когато сяда да пие какао, една дама не се нуждае от нищо друго — най-много от парче пъстър муселин. В Европа, изглежда, и това не й трябва. За нея какаото е не само храна и питие, то очевидно заменя и дрехите. Но това между другото.

Разбира се, двамата веднага станаха център на внимание. Понеже им оказах малка услуга, спечелих привилегията да разговарям с тях пет минути. Бяха много любезни. Господинът ми съобщи, че се казва Джоунс и че е от Манчестър, но сякаш не знаеше от коя част на Манчестър и къде е Манчестър. Попитах го за целта на пътуването му, но явно и това не знаеше. Зависело. Попитах го дали алпенщокът е удобен в града, и той призна, че понякога му пречел. Попитах го дали вижда добре през воала, и той каза, че го пускал само когато мухите станат много досадни. Запитах дамата не смята ли, че вятърът е много студен, и тя каза, че се забелязвало, особено по ъглите. Не им зададох тия въпроси, както са изредени тук, разбърках ги в общия разговор и се разделихме приятелски.

Много мислих за това явление и стигнах до определено заключение. Когато стана дума за тази двойка, един човек, с когото се запознах във Франкфурт, каза, че я бил видял в Париж три седмици след края на Фашодската криза (Конфликт между Франция и Великобритания през 1898 г. за господството над Египет). Един търговски пътник на английски стоманолеярен завод, когото срещнахме в Страсбург, си спомни, че бил зърнал двамата в Берлин по време на вълненията, съпътстващи Трансваалските събития (Начало на Англо-бурската война в Южна Африка през 1899 г.). Заключението ми бе, че са безработни актьори, наети за каузата на мира. За да уталожи гнева на парижката сган, която кряскаше и искаше война с Англия, френското Министерство на външните работи наело тая възхитителна двойка и я пуснало да обикаля града. Човек не иска да убие нещо, което го забавлява. Френският народ видя англичанин и англичанка — не нарисувани карикатури, а хора от плът и кръв — и възмущението му се изля в смях. Успехът на тая военна хитрост станал причина услугите на двамата да бъдат потърсени и от германското правителство с благотворния резултат, който всички знаем.

И нашето правителство може да извлече поука от този случай. Няма да е зле да държи подръка няколко лигави французи, които при нужда да разпраща из страната, за да ядат сандвичи с жаби, а също и раздърпани германци с мазни прави коси, които ще пушат дълги лули и ще повтарят „So“. Хората ще се смеят и ще казват: „Да се бием срещу тия? Та това е глупост!“ Ако правителството не възприеме този план, препоръчваме го поне на Дружеството за защита на мира.

В Прага ни се наложи да удължим престоя си. Прага е един от най-интересните градове в Европа, камъните й са пропити с история и романтика. Вероятно всяко от пражките предградия е било бойно поле, тук се е родила Реформацията и се е излюпила Трийсетгодишната война. Според мен този град е можел да си спести половината нещастия, ако прозорците му бяха по-малки и не така съблазнителни. Първото от споменатите бедствия започва с изхвърлянето на седем католически съветници през прозорците на общината върху пиките на събраните долу хусити, а второто — когато имперските съветници политат през прозорците на старата крепост Храдчани. Понеже и други съдбовни въпроси са се решавали в Прага, фактът, че са приключили без насилие, дава основание да се мисли, че са били разисквани в мазета. Изглежда, при спор прозорецът силно изкушава пражанина.

В Тейнкирхе стои прояденият от червеи амвон, от който е проповядвал Ян Хус. От същото място днес можете да чуете гласа на католическо кюре, докато в далечния Констанц един неодялан каменен блок, полускрит от бръшлян, бележи мястото, където Хус и Йероним са изгорели на кладата. Историята обича иронията. В същата Тейнкирхе лежи погребан Тихо Брахе — астрономът, направил генералната грешка да сметне Земята с нейните хиляда и сто вероизповедания за център на Вселената, но пък иначе доста добре разгледал звездите.

По мръсните, заградени с дворци улички на Прага сигурно често са препускали слепият Жижка и свободолюбивият Валенщайн — в Прага го наричали „Героя“ — и градът с право се гордее, че е имал такъв гражданин. В мрачния му дворец на Валенщайнплац показват като свещено място стаичката, където се е молил, и май са убедени, че наистина е имал душа. Стръмните криволичещи улици са били задръствани ту от хвърковатите легиони на Сигизмунд, преследвани от безмилостно сеещи смърт таборити, ту от пребледнели протестанти, погнати от победоносните католици на Максимилиан. Едни след други саксонци, баварци, французи, светците на Густав Адолф или стоманените бойни машини на Фридрих Велики са трополели под портите или са водели бой по мостовете.

Сред забележителностите на Прага открай време са евреите. Нерядко те са помагали на християните в любимото им занимание да се изтребват едни други. Голямото знаме, закачено под сводовете на Алтнойшуле, свидетелства за храбростта, с която са се включили в отбраната на католика Фридрих срещу протестантите шведи. Пражкото гето е едно от първите в Европа, а в малката, запазена до днес синагога пражките евреи са се молили в продължение на осемстотин години, докато жените са слушали благочестиво отвън през специални отвори, направени в масивните стени. Прилежащото гробище — Бетхайм или Домът на живота — сякаш не може да побере покойниците. Според вековния закон костите на израилтяните могат да почиват единствено в неговото тясно землище и никъде другаде. Старите очукани надгробни камъни се камарят един връз друг, сякаш разхвърляни и повалени от вчепкани под тях пълчища.

Стените на гетото са изравнени със земята, ала живите пражки евреи остават верни на тесните си зловонни улички. Но и тук бързо настъпват хубави нови улици, които обещават да превърнат квартала в една от най-красивите части на града.

В Дрезден ни бяха посъветвали да не говорим на немски в Прага. От години между немското малцинство и чешкото мнозинство в Бохемия вилнее расова вражда и да го вземат за немец на някои пражки улици, не е удобно за човек с поизлиняла расова принадлежност. Ние все пак говорихме на немски на някои от пражките улици: изборът беше да говорим на немски или да не говорим. Чешкият език, както се твърди, се отличава със старинност и научна обоснованост. Азбуката му има четирийсет и две букви, което за незапознатия я доближава до китайската. Не е от езиците, които се учат бързо. Решихме, че говоренето на немски е по-малко рисковано за телесното ни здраве, и нищо лошо не ни се случи. Имам известни предположения, защо е така. Пражанинът е схватлив и вероятно някои леки изкривявания в произношението и дребни граматически грешки на нашия немски са му подсказали, че колкото и да приличаме на германци, всъщност не сме. Не твърдя това със сигурност, само го приемам за вероятно.

И все пак, за да не се подлагаме на излишни опасности при разглеждането на града, наехме екскурзовод. Досега не съм срещал съвършен екскурзовод. Този имаше два недостатъка. Английският му език беше слаб. Всъщност дори не беше английски, но грешката не бе изцяло негова: учил го бил при шотландка. Горе-долу разбирам шотландски — нужно е, за да си в крак с английската литература, — но шотландски, говорен със славянски акцент и разнообразен с немски умлаути, си е изпитание за умствените способности. През първия час, след като се запознахме, все ни се струваше, че се задушава. Непрекъснато очаквахме да се строполи и да издъхне в ръцете ни. После му посвикнахме, дори започнахме нещо да разбираме от онова, което говореше, и така открихме втория му недостатък.

Както се разбра, бил изнамерил средство за сгъстяване на косата и убедил един тукашен аптекар да го произвежда и да го рекламира. Поне половината време ни говореше не за забележителностите на Прага, а за всичко, което човечеството щяло да спечели от употребата на тоя мехлем. В началото посрещнахме благосклонно въодушевлението му, защото го отнасяхме към градските пейзажи и архитектурата, а той решил, че наистина се интересуваме от нещастната му вакса.

Оттук насетне нямаше отърване. Той отминаваше рушащите се дворци и черкви с пренебрежителни забележки като безполезни гледки, които могат да развият единствено патологичен вкус към упадъчното. Неговият дълг, както той го разбираше, бе не да ни занимава с пораженията на времето, а да насочи вниманието ни към средствата за поправянето им. Защо трябва да се занимаваме с обезглавени герои и плешиви светци? Не, погледът ни трябва да е обърнат към живия свят, към разветите дълги коси на девойките, по-точно към разветите дълги коси, които девойките биха могли да имат, ако употребяват „Кофкио“, към свирепо засуканите мустаци на младите мъже, нарисувани на етикета.

Несъзнателно той делеше света на две половини: „преди употребата“ (рушащ се, неугледен и неинтересен) и „след употребата“ (загладен, весел, благословен от Бога) — противопоказен светоглед за един екскурзовод из средновековни обекти.

Той изпрати на всеки в хотела по едно шишенце от препарата. Оказа се, че в началото на общуването ни несъзнателно сме го били помолили за това. Не казвам нищо, нито добро, нито лошо, за този препарат. Претърпял съм дълга поредица разочарования от разновидностите му, освен това неизбежният дъх на парафин, колкото и да е лек, поражда забележки, особено когато си женен. Вече и през ум не ми минава да го опитвам.

Дадох моето шише на Джордж. Поиска ми го, за да го изпрател на някакъв познат в Лийдс. Сетне разбрах, че и Харис му дал своето, за същия познат.

Оттук насетне, след като напуснахме Прага, навсякъде с нас се носеше мирис на лук, макар и слаб. Дори Джордж го долови. Каза, че идвал от широко застъпения в европейската кухня чесън.

В Прага двамата с Харис направихме една приятелска услуга на Джордж. Установихме, че Джордж показва признаци на пристрастяване към пилзенската бира. Това е коварно питие, особено в горещо време. Не може да се каже, че удря в главата, но разваля фигурата. Винаги когато отида в Германия, си казвам:

— Бира няма да пия. Местно бяло вино със сода, минерална вода или чаша друго газирано питие. Но бира никаква… или почти.

Препоръчвам това добро и полезно решение на всички туристи. Много ми се ще самият аз да мога да го спазвам. Колкото и да го убеждавах, Джордж отказа да се обвърже с твърд отказ. Заяви, че ако се пие с мярка, немската бира била дори полезна.

— Една халба сутрин — казваше Джордж — и една, може и две, вечер. Не вреди никому.

Вероятно беше прав. Двамата с Харис се тревожехме, че халбите на Джордж вечер бяха пет-шест.

— Трябва да направим нещо — каза Харис. — Положението започва да става сериозно.

— Той ми обясни, че е наследствено — казах аз. — Изглежда, в рода му винаги са страдали от жажда.

— Нали има минерална вода „Аполинарис“ — каза Харис. — С малко лимон чудесно утолява жаждата. Тревожа се за фигурата му. Ще загуби вродената си елегантност.

Обсъдихме всестранно въпроса и тогава провидението ни помогна да съставим план за действие. За украса на града наскоро била отлята нова статуя. Забравих на кого беше. Представляваше обичайния конник с обичайния вдървен врат, яхнал обичайния кон, по обичай изправен на задните крака, за да може да тактува с предните. Но в подробностите не липсваше индивидуалност. Вместо сабя или жезъл държеше в протегнатата си напред ръка шапка с пера, а вместо опашка във вид на водопад конят размахваше подкастрен израстък, не съвсем отиващ на напереността му. Да се чуди човек откъде толкова важност у кон с такава окълцана опашка.

Статуята стоеше на едно площадче отвъд Карловия мост, но само временно. Преди да решат окончателно къде да я поставят, градските власти много разумно бяха решили да отсъдят чрез практическа проверка, къде ще изглежда най-добре. За целта са били изработени три груби копия на статуята — дървени профили, които, гледани от известно разстояние, даваха представа за ефекта, който би се получил. Едното стоеше отвъд моста „Франц Йозеф“, второто — в градинката зад театъра, третото — на площад „Венцел“.

— Ако Джордж не знае това — каза Харис (разхождахме се двамата, Джордж остана в хотела да пише на леля си), — ако не е забелязал тези копия, с тяхна помощ тази вечер ще пречупим ината му.

Докато вечеряхме, предпазливо разпитахме Джордж и когато установихме, че е в неведение, го отведохме по странични улички до истинската статуя. Той понечи да хвърли един поглед и да отмине, както правеше обикновено със статуите, но ние го заведохме съвсем близо и го накарахме подробно да разгледа коня и конника. Обиколихме четири пъти постамента, показахме му под всички възможни ъгли фигурите. Струва ми се, че доста го отегчихме, но целта беше да му натрапим гледката. Казахме му имената на конника и на скулптора, казахме му какво е теглото на статуята, какви са размерите. Накрая поне за известно време той знаеше за статуята повече, отколкото за каквото и да било. Задръстихме му съзнанието с тая статуя и го пуснахме да продължи нататък само с уговорката, че пак ще дойде с нас сутринта, за да я разгледаме добре на светло, дори се погрижихме да запише в бележника си мястото, където се намира.

След това го придружихме до любимата му бирария, седнахме с него и му заразказвахме истории за хора, несвикнали с немската бира, които пили много от нея и накрая полудели, превърнали се в маниакални убийци; за други, умрели млади след препиване с немска бира; за красиви девойки, изоставени от възлюбените им поради коварното въздействие на немската бира.

В десет часа тръгнахме да се връщаме пеш в хотела. Нощта предвещаваше буря, тежки черни облаци час по час закриваха луната. Харис каза:

— Хайде да не се връщаме по същия път, да тръгнем покрай реката. Много е красива на лунна светлина.

Докато вървяхме, Харис разказа скръбна история за негов приятел, който сега бил в приют за душевноболни. Сетил се бил за него, защото точно в такава вечер двамата се разхождали за последен път заедно. Вървели покрай Темза и приятелят му много го уплашил, настоявайки, че вижда статуята на херцог Уелингтън на ъгъла на Уестминстърския мост, а тя, както всеки знае, е на Пикадили.

Точно в този миг пред нас се мярна първото дървено копие. Стоеше посред малък площад от другата страна на реката. Джордж изведнъж се спря и се облегна на стената на кея.

— Какво има? — попитах. — Свят ли ти се зави?

Той каза:

— Да, малко. Хайде да си починем…

Не откъсваше очи от макета. По едно време попита дрезгаво:

— Не смятате ли, че статуите си приличат?

— Не, не съм съгласен — каза Харис. — Виж, някои от картините много си приличат, но всяка статуя е различна. Да вземем статуята, която разгледахме тая вечер — продължи Харис. — В Прага ще видиш и други конни статуи, но съвсем други.

— Приличат си — каза Джордж, — всичките са еднакви. Един и същ кон, един и същ ездач. Глупаво е да твърдиш, че не си приличат!

Сякаш беше много ядосан на Харис.

— Защо мислиш така? — попитах.

— Защо мисля така ли! — сопна се Джордж и се обърна към мен. — Ами погледни онова там!

— Кое? — попитах.

— Ей онова! — каза Джордж. — Същият кон с половин опашка, изправен на задните крака, същият ездач със свалена шапка, същият…

Харис попита:

— Ти да не говориш за статуята, която видяхме на Рингплац?

— Не за нея — отвърна Джордж, — говоря за оная статуя там.

— Коя статуя? — попита Харис.

Джордж погледна Харис, но Харис има известно призвание за артист любител. На лицето му се изписа само дружеско огорчение, примесено с тревога. Джордж обърна очи към мен. Помъчих се, доколкото мога, да повторя изражението на Харис, като добавих от себе си известен укор.

— Искаш ли да вземем файтон? — попитах Джордж колкото може по-угрижено. — Ще изтичам да намеря.

— За какво ми е файтон! — отвърна той нелюбезно. — Вие от шега не разбирате! Все едно че съм излязъл с две мърморещи баби.

Тръгна сам през моста и се наложи да го догонваме.

— Много се радвам, че просто проявяваш чувството си за хумор — каза Харис, когато го настигнахме. — Чувал съм за размекване на мозъка, което започва с…

— Ама ти си едно глупаво магаре! — прекъсна го рязко Джордж. — Голям всезнайко се извъди!

Държането му бе наистина неприятно.

Поведохме го покрай театъра откъм реката. Казахме му, че това е най-краткият път, както всъщност си и беше. В градинката зад театъра налетяхме на второто от дървените привидения. Джордж го погледна и пак замръзна на място.

— Има ли ти нещо? — мило го попита Харис. — Да не ти прилоша?

— Не вярвам, че това е най-краткият път — каза Джордж.

— Най-краткият е, уверявам те — настоя Харис.

— Добре, аз ще мина по друг — каза Джордж, обърна се и хукна, а ние отново забързахме подире му.

По Фердинандщрасе двамата с Харис разговаряхме за частните лудници, които според Харис не били добре поддържани в Англия. Каза, че един негов приятел, като го прибрали в такава лудница…

Джордж го прекъсна:

— Ти май имаш сума приятели в лудница.

Тонът му беше оскърбителен, сякаш подмяташе, че Харис е приятел само с луди. Харис не се разсърди, а отговори меко:

— Вярно, като си помисля колко хора прибраха… Кого по-рано, кого по-късно. Понякога ме хваща страх.

На ъгъла на Венцелсплац Харис, който беше с няколко крачки пред нас, се поспря.

— Красив площад, а? — рече той, мушна ръце в джобовете и го загледа с възхищение.

И ние с Джордж направихме същото. На двеста метра пред нас, в самия център, стърчеше третата призрачна статуя. Мисля, че беше най-сполучливото копие, почти като оригинала. Открояваше се съвсем отчетливо на фона на облачното небе: изправеният кон със смешно окастрената опашка, гологлавият ездач, протегнал украсената с пера шапка към луната, която тъкмо в този миг изплува от буреносните облаци.

— Какво ще кажете — обади се Джордж (гласът му звучеше почти жаловито, не бе останал и помен от язвителността му), — ако се намери файтон, да го вземем.

— Досещах се, че не ти е добре — каза Харис съчувствено. — Нещо с главата, нали?

— Май да — отговори Джордж.

— Забелязах го — каза Харис, — но не ми се искаше да ти го кажа. Може би ти се привиждат разни работи, а?

— Не, не, не! — припряно отговори Джордж. — Не знам какво ми е.

— Аз пък зная — отговори изтежко Харис — и ще ти го кажа. От немската бира е. Познавах един човек, който…

— Не ми разказвай сега за него! — каза Джордж. — Вярвам ти, но не ми се слуша.

— Ти не си й свикнал — каза Харис.

— Край, от тая вечер се отказвам — каза Джордж. — Май си прав, не ми понася.

Заведохме го в хотела и го сложихме да си легне. Беше много мил и благороден.

Една вечер не след дълго подир дълъг преход с велосипедите и чудесна вечеря му предложихме голяма пура и като преместихме по-далеч всичко, което ставаше за хвърляне, му разкрихме хитрината, скроена за негово добро.

— Според вас колко копия на тая статуя видяхме? — запита Джордж, когато свършихме.

— Три — отговори Харис.

— Сигурен ли си? — попита Джордж.

— Напълно! — отвърна Харис. — Защо?

— А, нищо! — отговори Джордж.

Мисля, че не ни повярва съвсем.

От Прага заминахме през Карлсбад за Нюрнберг. Твърди се, че преди да умрат, добрите немци отиват в Карлсбад, както добрите американци — в Париж. Не знам колко са добрите германци, но градчето е малко и няма квартири за много хора. В Карлсбад се става в пет часа следобед — време за разходка на светското общество, когато оркестърът свири под колонадата и пред минералния извор Шпрудел се струпва опашка, над една миля дълга. Тук се чуват повече езици, отколкото са звучали на Вавилонската кула. Едни с други се разминават полски евреи и руски князе, китайски мандарини и турски паши, сякаш излезли от пиеса на Ибсен норвежци, жени от парижките булеварди, испански грандове и английски графини, планинци от Черна Гора и милионери от Чикаго. Карлсбад предлага на посетителите си всичко, което можете да си представите, с едно-единствено изключение — пипер. Не можете да го купите и за злато на пет мили околовръст, а онова, което можете да намерите с блага дума, не си струва. За чернодробната команда, в която влизат четири пети от карлсбадските клиенти, пиперът е отрова, а понеже предпазните мерки са по-важни от лекуването, пътят на пипера до тия места е грижливо преграден. В Карлсбад се образуват „пиперени дружини“, които потеглят на екскурзии извън радиуса на забраната и се отдават на пиперени оргии.

Нюрнберг е едно разочарование, ако човек е очаквал да види средновековен град. Старинни ъгълчета и живописни кътчета има в изобилие, но навред са заобиколени и завладени от модерното, а дори и старото изглежда не толкова старо. Подобно на жената един град е стар само толкова, колкото изглежда, а Нюрнберг е все още миловидна матрона и е доста трудно да отгатнеш възрастта му под прясната боя и гипсовата мазилка в блясъка на газовите и електрическите светлини. Е, ако се взрете, ще различите попуканите му стени и посивелите кули.