Трима на бумел

СЕДМА ГЛАВА

По едно време между Берлин и Дрезден, след като петнайсет минути се бе взирал през прозореца, Джордж каза:

— Защо в Германия окачват пощенските кутии по дърветата? Защо не ги слагат на входната врата като нас? Не мога да си представя, че ще се катеря на дърво, за да си прибера пощата. Освен това не е справедливо по отношение на раздавача. Освен че е уморително, за един тежък човек пускането на писмата във ветровито време трябва да е и опасно. Щом са решили да ги окачат на дърветата, защо поне не ги заковават по-ниско, ами все по най-горните клони? Но може би ги съдя несправедливо — хрумна му в този миг нова мисъл. — Не е изключено немците, които в много отношения са по-напред от нас, да са усъвършенствали службата с пощенски гълъби. Но и така да е, по-разумно ще е да обучат птиците, след като са се заели с тази работа, да оставят писмата по-близо до земята. Ваденето на писмата от тия кутии навярно много затруднява дори обикновените германци на средна възраст.

Проследих погледа му през прозореца и казах:

— Това не са пощенски кутии, а къщички за птици. Трябва да разбереш тоя народ. Германецът обича птиците, но обича прибраните птици. Птица, оставена сама на себе си, вие гнездо, където й падне. Гнездото не е красиво нещо според немските схващания за красота. По него няма боя, гипсово украшенийце, дори знаменце няма. След като си свие гнездото, птичката прекарва много време извън него. Хвърля разни неща на тревата: съчки, остатъци от червеи, какво ли не. Върти любов, кара се с любимия си и храни децата си пред хорските очи. Това възмущава немския стопанин. Той казва на птичката: „За много неща те обичам. Обичам да те гледам. Обичам да те слушам как пееш. Но не обичам навиците ти. Приеми тая кутия и оставяй нечистотиите си вътре, където няма да ги виждам. Излизай, когато искаш да пееш, но уреждай домашните си въпроси вътре. Стой си в кутията и не замърсявай градината.“

В Германия човек всмуква любовта към реда с въздуха, в Германия бебетата тактуват с дрънкалките си, немската птичка се е научила, че дървената къщичка е по-добра, и гледа отвисоко нецивилизованите и отхвърлените птички, които продължават да вият гнезда по дърветата и храстите. С времето — всички сме убедени в това — и последната немска птичка ще заеме определеното є място в общия хор. Разногласото и безредно цвърчене сигурно дразни подредения немски ум, защото е неметодично. Обичащият музиката германец ще го организира. Някоя по-издръжлива птичка с особено развита гуша ще бъде обучена за диригент и вместо да се хабят в четири часа сутринта някъде вдън горите, всички ще пеят в обявения час в градината на някоя бирария с акомпанимент на пиано. Натам вървят нещата.

Немецът обича природата, но представата му за природа е като за сладкозвучна небесна арфа. Той много се интересува от градината си. Засажда седем храста рози в северния й край и седем храста в южния и ако не израснат с една и съща големина и форма, се тревожи и губи съня си. Забива пръчка до всяко цвете и го връзва за нея. Това разваля общия вид на цветето, но той изпитва задоволство при мисълта, че то стои и се държи, както трябва. Басейнът е с цинков ръб и всяка седмица немецът го сваля, отнася го в кухнята и го излъсква. В геометричния център на моравата, която понякога е колкото покривката за маса и е заобиколена от ограда, слага порцеланово куче. Немците много обичат кучетата, но ги предпочитат порцеланови. Порцелановото куче не дълбае дупка в моравата, за да си крие кокалите, и не разравя лехите със задните лапи. За немеца то е идеалното куче. Може да си го поръча според последните изисквания на Клуба на любителите кинолози или да задоволи лична прищявка да се сдобие с уникат. Не е ограничен от породата като при другите кучета. Кучето му може да е синьо, може да е розово. За малко повече пари може да има куче с две глави.

На определен ден наесен той заравя цветята и храстите си с пръст и ги покрива с китайски рогозки, а на определен ден напролет ги изравя и отново ги изправя. Ако се случи изключително хубава есен или изключително късна пролет, толкова по-зле за нещастното растение. Никой истински немец няма да допусне в установения от него ред да се намеси нещо толкова неподчиняващо се, като Слънчевата система. Като не може да регулира времето, той не му обръща внимание.

От всички дървета немецът най обича тополата. Други хаотични народи нека си възпяват чаровете на столоватия дъб, клонестия кестен, кичестия бряст. За немеца те са грозни със своето своеволие и неприбраност. Тополата расте, където я посадят и както я посадят. Тя няма собствени непристойни и чепати хрумвания. Не желае да се разпищолва или разклонява. Расте си права, отвесно нагоре, както подобава на едно германско дърво, и затова немецът постепенно изкоренява всички други дървета и ги замества с тополи.

Немецът обича природата, но я предпочита, както е казала светската дама за благородния дивак, по-облечена. Обича да се поразходи из гората до някой ресторант. Пътеката не бива да е много стръмна, трябва да е с постлана с тухли, с канавка от едната страна, за да я отводнява, а на всеки двайсетина крачки да има пейка, за да може немецът да си почине и да избърше потта от челото си, защото той ще се реши да седне на тревата по-трудно, отколкото на английски епископ ще му хрумне да се отърколи по някой планински склон. Обича гледката от върха на планината, но обича да намери там каменна плоча, на която да е написано какво да гледа, а също маса и пейка, където да може да седне и скромно да хапне belegte Semmel (Сандвич (нем.)) и да пийне бирата, които предвидливо си е донесъл. Ако на всичко отгоре намери заковано на дърво полицейско разпореждане, с което му се забранява да прави това или онова, у него допълнително се вселява чувство на спокойствие и сигурност.

Немецът не възразява дори срещу девствената природа, при условие че не е прекалено девствена. Сметне ли я за твърде дива, залавя се да я опитомява. Спомням си как в околностите на Дрезден съзрях живописна тясна долина, която се спускаше надолу към Елба. Лъкатушещата пътека вървеше покрай планински поток, който близо един километър се мяташе и се пенеше връз скали и камънаци между обрасли с гори брегове. Вървях запленен, когато след един завой внезапно видях група от осемдесет-сто работници. Бяха заети с прочистването на долината и с придаването на приличен вид на потока. Изваждаха внимателно всички камъни, които запречваха течението, и ги откарваха настрана. Изкореняваха или сечаха надвисналите дървета и храсти, преплетените клони и виещите се растения. Малко по-нататък видях и резултата — планинската долина, приведена в съответствие с немските разбирания. Водата, сега широк муден поток, течеше по изравнено чакълесто корито между две стени, увенчани с каменен парапет. На всеки сто крачки леко се спускаше по три дървени площадки. От двете страни брегът бе разчистен от друга растителност и на еднакви интервали стърчаха засадени млади тополи. Всяка фиданка бе с оградка около нея, вързана за железен кол. Местната община възнамерява за две години да „завърши“ тая долина по цялото й протежение и да я направи подходяща за разходките на склонния към ред любител на германската природа. На всеки петдесет крачки ще има пейка, на всеки сто крачки — полицейска разпоредба, на половин километър — ресторант.

Същото правят от Мемел до Рейн — разчистват страната. Спомням си много добре долината на Вер. Някога тя беше най-романтичният пролом в цял Шварцвалд. Когато за последен път слизах по него, неколкостотин доведени от Италия работници усилено учеха буйната малка Вер как трябва да тече, зидаха бреговете й тук, взривяваха скалите й там, правеха й циментови стъпала, по които да слиза въздържано и без да вдига шум.

Защото в Германия природата трябва да се държи прилично и да не дава лош пример на децата. Германският поет, ако види вода да се срива, както Сауди малко неточно описва праговете при Лодор, толкова ще се изуми, че и през ум няма да му мине да се спре и да я възпее в стихове с алитерации. Той ще побърза веднага да съобщи за нея в полицията. Пеенето и ревът скоро ще секнат.

— Хайде, за какво е цялата тая шумотевица? — строго ще нахока водата гласът на германските власти. — Ние не можем да допуснем подобно нещо. Не можеш ли тихичко да се спускаш? Къде мислиш, че се намираш?

И съответната германска община ще оборудва тази вода с цинкови тръби, с дървени корита и със стъпала и ще й покаже как да тече надолу съзнателно, по немски.

Уредена страна е Германия.

Пристигнахме в Дрезден в сряда вечер и останахме до неделя.

Като вземем под внимание едно-друго, Дрезден може би е най-привлекателният град в Германия, но е град, в който е добре да поживееш известно време, а не само да минеш през него. Тукашните музеи и галерии, дворци и градини, прекрасните, богати с история околности могат да запълнят с наслади една зима, но сащисват в рамките на една седмица. Тук няма парижкото или виенското веселие, което скоро омръзва, очарованието на Дрезден е солидно, немско, трайно. Той е Мека на меломана. За пет шилинга в Дрезден можеш да си купиш билет за партера в операта, да изслушаш някога пак докрай представление в коя да е английска, френска или американска опера.

Главните сплетни в Дрезден все още се въртят около Август Силни (Август Силни (1670–1733) — саксонски курфюрст и полски крал), „човека на греха“, както го нарича Карлайл, прочут с хилядата деца, които е наплодил в цяла Европа. Навред в околността са пръснати като кости по бойно поле замъци и дворци, свързани с едно или друго порочно деяние, места за заточение на изоставени фаворитки. Една от тях четирийсет години не се отказвала от амбициите си да постигне нещо повече. Горката, и до днес показват тесните стаички, където е чезнела и умряла. Изобщо повечето истории, които разказват екскурзоводите, по-добре да не стигат до ушите на получилите немско възпитание „млади люде“. В прекрасния Цвингер (Дворцов ансамбъл в Дрезден, сега картинна галерия и музей) виси портретът на владетеля в цял ръст — навъсен мъж с открито животински подтици, но с културата и вкуса, които често придружават похотта. Сегашният Дрезден несъмнено му дължи много.

Но вероятно онова, което най-силно привлича вниманието на чужденеца в Дрезден, са електрическите трамваи. Тези огромни вагони се мятат по улиците с двайсет и дори четирийсет километра в час, завиват и облизват ъглите като ирландски каруцар. Всичко живо пътува с трамвай, с изключение на офицерите с униформа, на които е забранено. Едни до други седят дами с вечерни рокли, тръгнали на бал или на опера, и носачи с кошовете си. Зададе ли се по улицата трамвай, всичко живо бърза да избяга от пътя му. Ако не се махнете и случайно останете жив, след като се пооправите, ще платите глоба, задето не сте се отстранили. Така хората се учат да се пазят от тях.

Един следобед Харис тръгна на бумел самичък. Вечерта, докато слушахме оркестъра в Белведер, той ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Германците нямат чувство за хумор.

— Защо смяташ така? — попитах.

— Ами днес следобед се качих на един от ония трамваи — отговори той. — Исках да разгледам града и затова останах на малката платформа… как се казваше?

— Stehplatz (Място за правостоящи (нем.).)– подхвърлих.

— Да, точно така — каза Харис. — Нали знаеш как се мята насам-натам и как трябва да се пазиш от острите ръбове и да внимаваш при потеглянето и при спирането?

Аз кимнах.

— Бяхме пет-шест души — продължи той. — Е, разбира се, на мен ми липсва опит. На тръгване полетях назад и се блъснах в един дебел господин зад мен. Изглежда, и той не се е държал здраво, защото на свой ред се стовари върху едно момче, стиснало тромпет в зелен сукнен калъф. Двамата дори не се усмихнаха, а продължиха да си стоят намусени. Тъкмо да им се извиня, и трамваят удари спирачки, аз полетях този път напред и се блъснах в един побелял старец, който приличаше на професор. И той не се усмихна, едно мускулче на лицето му не трепна.

— Може да си е мислил за нещо — предположих.

— Ама не може всички да са си мислили за нещо — отговори Харис, — та аз се блъснах във всеки от тях поне по три пъти. Те знаеха кога идва завой и в коя посока трябва да се крепят. Аз, разбира се, бях в неизгодно положение. Не може да не съм бил смешен, както се търкалях и залитах по цялата платформа, вкопчвайки се ту в един, ту в друг. Не казвам, че е било изискан хумор, но все някой би трябвало да се позабавлява. А тия немци не видяха нищо смешно, дори май се разтревожиха. Имаше един дребен човечец, застанал с гръб към движението. Пет пъти се блъснах в него, броих ги. Поне на петия път можеше да се позасмее. Нищо подобно, само доби отегчен вид. Скучни хора!

Джордж също преживя приключение в Дрезден. До Алтмаркт имаше магазин с изложени на витрината възглавници. Магазинът всъщност търгува със стъклария и порцелан, възглавниците май са само за мостра. Много красиви възглавници, атлазени, с ръчна бродерия. Често минавахме край тоя магазин и всеки път Джордж спираше и гледаше възглавниците. Каза, че леля му сигурно ще се зарадва на такава възглавница.

Джордж много се грижеше за леля си през цялото пътуване. Всеки ден й пишеше дълги писма, от всеки град, където спирахме, й пращаше подаръче. Според мен прекаляваше и неведнъж съм му правил бележки. Ще се срещне неговата леля с други лели и ще се похвали, а това ще разстрои организацията на съсловието, ще предизвика брожения. Като племенник се възмущавах срещу нормите, установявани от Джордж. Но той не искаше и да чуе.

И така, в събота следобед той излезе, обявявайки, че отива да купи възглавница за леля си от оня магазин. Нямало да се бави, помоли ни да го изчакаме.

Чакането доста се проточи според мен. Най-сетне той се появи. Не носеше нищо и изглеждаше ядосан. Попитахме го къде му е възглавницата. Отговори, че не бил купил, че всъщност леля му едва ли щяла да се радва толкова на възглавница. Явно беше станало нещо. Опитахме се да разберем какво, но той се държеше необщително. След като му зададохме десетина въпроса, отговорите му добиха краен лаконизъм.

Вечерта, когато останахме насаме двамата, той сам заговори на тая тема. Каза:

— В някои отношения германците са големи особняци.

— Какво се е случило? — попитах.

— Ами с тая възглавница, дето исках да я купя — отговори той.

— За леля ти — допълних.

— Защо не? — сопна се той. Не съм срещал толкова докачлив човек на тема леля. — Защо да не изпратя възглавница на леля си?

— Добре де, не се ядосвай — успокоих го. — Не казвам нищо. Дори те уважавам за това.

Той се поуспокои и продължи:

— На витрината, ако си спомняш, има четири възглавници, почти еднакви. Съвсем ясно е изписана цената на всяка една: двайсет марки. Не претендирам, че говоря немски свободно, но обикновено с известни усилия успявам да обясня какво искам, и да разбера какво ми отговарят, ако не приказват много бързо. В дюкяна ме посрещна едно момиче, хубавко и скромно. Дори ми се стори свито, изобщо не можех да предположа.

— Какво не си можел да предположиш? — попитах.

Джордж винаги смята, че знаеш края на историята, която току-що започва да разказва. Доста отегчителен метод.

— Това, което се случи — отвърна Джордж, — нали него ти разказвам. Девойката ми се усмихна и ме попита какво желая. Разбрах я много добре, дотук нямаше грешка. Сложих на тезгяха двайсет марки и казах: „Моля, дайте ми една възглавница.“ Тя ме изгледа, сякаш є бях поискал пухен дюшек. Помислих, че може да не ме е чула, и го повторих по-високо. Май нямаше да се възмути повече, ако я бях погъделичкал под брадичката. Каза, че сигурно бъркам нещо. Не ми се обясняваше надълго, за да не се оплета. Казах й, че нищо не бъркам. Посочих двайсетте марки и за трети път казах: „Една възглавница за двайсет марки.“ Дойде друга продавачка, малко по-голяма на години, и първата й каза какво искам. Изглеждаше много развълнувана. Втората не й повярва, не съм бил приличал на човек, който ще си иска възглавница. Дори сама ме попита: „Сигурен ли сте?“ Започна да ми докипява. Ако не бях намислил да я купя, щях да си тръгна, но за какво друго бяха сложени на витрината, ако не за продан. Защо да не мога да си купя? Казах: „Да, искам една!“ Това е просто изречение. Казах го натъртено. Дойде и трета продавачка, събра се целият персонал. Тази, третата беше будно и живо момиче. Друг път сигурно щеше да ми е приятно да я видя, но сега появата й само ме подразни. Защо бяха нужни цели три продавачки за тая покупка? Първите две започнаха да обясняват на третата и преди да стигнат до половината, тя взе да се смее — май беше готова на всичко да се смее. И трите задърдориха като свраки и току ме поглеждаха. Онази, третата само се кикотеше, после и другите две взеха да се кикотят, сякаш бях клоун и им давах частно представление. Когато отново беше в състояние да се движи, третата дойде при мен и все още кикотейки се, ми каза: „Ако я получите, ще си тръгнете ли?“ Отначало не можах да разбера и тя повтори: „След като получите една възглавница, ще си отидете ли… веднага?“ Та аз това исках, да си отида. Казах й го. Но добавих, че няма да си отида с празни ръце. Бях решил да получа тая възглавница, ако трябваше да стоя дори цяла нощ в магазина. Тя изтича при другите две. Реших, че сега ще ми донесат възглавницата и всичко ще приключи. А стана най-странното нещо, което можеш да си представиш. Двете продавачки се смушиха зад първата и взеха да я побутват към мен. Трите все така се кикотеха и докато разбера какво става, първата сложи ръце на раменете ми, повдигна се на пръсти и ме целуна. След това закри лицето си с престилката и избяга, следвана от втората. Третата ми отвори вратата и съвсем недвусмислено зачака да си тръгна. Съвсем се обърках, наистина си тръгнах и оставих двайсетте марки. Не мога да кажа, че целувката ми беше противна, но всъщност не исках нея, а възглавницата. Не ми се ходи пак в магазина, а така и не разбирам какво се случи.

— Ти какво поиска от продавачката? — попитах.

— Възглавница — каза той.

— Това ясно, но как я поиска на немски? — попитах.

— Казах, че искам Kuss — каза той.

— Няма от какво да се оплакваш — казах аз. — Ти си си поискал целувка, а възглавница е Kissen. Двете думи си приличат, други също са ги бъркали преди теб. Поискал си си целувка за двайсет марки и доколкото мога да съдя по описанието ти на девойката, цената не е била прекомерна. На твое място не бих разказал случката на Харис. Ако не се лъжа, и той има леля.

Джордж се съгласи, че ще е по-добре да не му казва.