Трима на бумел

ШЕСТА ГЛАВА

Пристигнахме в Хамбург в петък след спокойно плаване без премеждия, а от Хамбург тръгнахме за Берлин през Хановер. Това не е най-прекият път. Мога да обясня нашето отбиване в Хановер само както негърът обяснил на съдията присъствието си в курника на пастора.

— Да, сподине, туй, дет го казва сподин полицаят, съвсем вярно, сподине. Аз бях там, сподине.

— Значи признаваш? И какво си правил с чувал в дванайсет часа през нощта в курника на пастор Ейбръхам?

— Аз тъкмо да ви кажа, сподине. Бях одил у сподин Джордан с един чувал дини. Да, сподине, и сподин Джордан той беше него приятно, и той кани мене влезе.

— Е?

— Да, сподине, него приятно човек, сподин Джордан. И ний седи там приказва и приказва…

— Напълно допустимо. Интересува ме какво си правил в курника на дякона?

— Да, сподине, аз тъкмо затуй. То стана ного късно, докато си тръгне аз от сподин Джордан, и тогава си вика, аз си вика: „Сега трябва плюеш на краката си, Юлисийз, щото инак имаш разправия с жената.“ Ного приказвала жена, сподине, ного…

— Остави я нея, има и други приказливи хора в тоя град, не е само жена ти. Къщата на пастор Ейбръхам е на половин миля встрани от пътя ти от дома на господин Джордан до вас. Как си попаднал там?

— Аз тъкмо затуй, туй обяснява, сподине.

— Радвам се да го чуя. Е, и как смяташ да го обясниш?

— Ами аз мисли, сподине, аз сигур се отклони от пътя.

Предполагам, че и ние малко се отклонихме.

Отначало по една или друга причина Хановер прави впечатление на неинтересен град, но после започва да ви харесва. Състои се всъщност от два града: единият с широки, модерни, красиви улици и китни градини, до него градче от шестнайсети век, където стари паянтови къщи висят с еркерите си над тесни улички, а през ниски сводести порти погледът съзира балкони във вътрешни дворове, някога без съмнение изпълвани от конници или задръствани от каляски с по шест коня, очакващи богатите си собственици търговци и дебелите им невъзмутими фрау. Там сега се гонят деца и кокошки, а на резбованите балкони съхнат опърпани дрехи.

В Хановер цари учудващо английска атмосфера, особено в неделя, когато кепенците на дюкяните и звънтящите камбани му придават вид на един по-слънчев Лондон. Не само за мен бе очевидна тая неделна британска атмосфера, инак щях да я припиша на въображението си — усети я дори Джордж. Когато се върнахме от кратка разходка с пури след неделния обяд, двамата с Харис го заварихме мирно задрямал в най-удобното кресло в пушалнята.

— В края на краищата — каза Харис — в британския неделен ден има нещо привлекателно за човек с английска кръв в жилите. Много ще съжалявам, ако го махнат, каквото и да казва новото поколение.

Настанихме се в двата края на едно просторно канапе и направихме като Джордж.

Казват, че човек трябвало да отиде в Хановер, за да научи най-добрия немски.

Неудобството е, че извън Хановер, който е съвсем малка област, никой не разбира този най-добър немски. Човек трябва да реши дали ще говори добър немски и ще си стои в Хановер, или ще говори лош немски и ще пътува насам-натам. Понеже е била разделена в течение на толкова векове на десетина държавици, за зла врага в Германия има много диалекти. Немци от Познан, които искат да побеседват с хора от Вюртемберг, често са принудени да говорят на френски или на английски, а девойки, получили скъпо образование във Вестфалия, изненадват и огорчават родителите си, когато не могат да разберат думица от онова, което им казват в Мекленбург. Вярно е, че един говорещ английски чужденец също ще се види в чудо сред йоркшърските хълмове или в покрайнините на Уайтчапъл (Бедняшки квартал в Лондон), но все пак аналогията не е пълна. В Германия диалектите се говорят не само в селските краища, а и от образованите хора. Почти всяка област си има свой език, гордее се с него и си го пази. Един образован баварец ще ви признае, че от академична гледна точка северногерманският е по-правилен, но ще продължи да говори южногермански и ще учи на него децата си.

Склонен съм да вярвам, че в течение на тоя век Германия ще намери изход от това затруднение, като заговори на английски. Всяко момче и всяко момиче в Германия над равнището на средната класа говори английски. Ако английското произношение не беше толкова неустановено, няма съмнение, че само за няколко години, грубо казано, той би станал световен език. Всички чужденци са съгласни, че с граматиката си е най-лесният за научаване език. Когато го сравнява с родния си език, където всяка дума в изречението е подчинена най-малко на четири различни правила, един немец заявява, че английският език няма граматика. Вероятно доста англичани ще се съгласят с него, но не са прави. Всъщност английска граматика има и много скоро нашите училища ще признаят това: тя ще се преподава на децата ни, а може да проникне дори в литературните и в журналистическите кръгове. Ала засега май сме съгласни с чужденеца, че тя е една пренебрежима величина. Напредъкът ни се спъва от английското произношение.

Английският правопис сякаш е бил сътворен, за да служи като маскировка на произношението. Остроумно хрумване, чиято цел е да обуздае самонадеяността на чужденеца: ако не беше правописът, щеше за една година да научава произношението.

Защо в Германия преподават езици по начин, различен от нашия? Когато едно немско момче или момиче завърши гимназия, сиреч средно училище, на петнайсет години „то“ (както на немски човек може удобно да каже вместо „той“ или „тя“) разбира и говори езика, който е учило. Ние в Англия прилагаме вероятно нямащ равен на себе си метод за постигане на минимален резултат с максимален разход на време и пари. Английското момче, завършило добро училище за средната класа в Англия, може да говори на един французин бавно и със запъване за градинарки и лели — разговор, заплашващ да доскучае на човек, който си няма градинарки и лели. Ако е изключително даровито, момчето ще може да каже колко е часът или да направи няколко предпазливи забележки относно времето. Дума да няма, в състояние е да изброи доста неправилни глаголи, само че малцина чужденци ще пожелаят да чуят списъка на собствените им неправилни глаголи, изрецитиран от млад англичанин. Младият англичанин може да си спомни френски изрази, каквито никой съвременен французин не е чувал, пък и да чуе, не ще може да разбере.

Обяснението е, че в девет от всеки десет случая младият англичанин е учил френски по „Първи курс на Ан“ (Жан Ан (1796–1865) — автор на метод за бързо изучаване на чужди езици). Историята на тоя прочут труд е необикновена и поучителна. Книгата е била написана на шега от духовит французин, живял няколко години в Англия. Намерението му било да напише сатира за умението на британското общество да води разговор. От тая гледна точка книгата наистина е добра. Авторът я занесъл в едно лондонско издателство. Директорът бил прозорлив човек. Прочел книгата от кора до кора. След това изпратил да повикат автора.

— Тая ваша книга — казал му той — е много смешна. Чак сълзи ми избиха, докато я четох.

— Много ми е приятно да го чуя от вас — отговорил поласканият французин. — Помъчих се да бъда правдив, без ненужна хапливост.

— Много е забавна — потвърдил директорът, — но ако я издадем като хумор, няма да има успех.

Лицето на автора посърнало.

— Ще кажат, че този хумор е пресилен и екстравагантен — продължил директорът. — Ще бъде забавна за мислещите и интелигентните, а от търговска гледна точка тази част от читателската публика не заслужава внимание. Но аз имам една идея — продължил директорът. Огледал се, за да се увери, че са сами в стаята, навел се напред и снишил гласа си до шепот: — Намислил съм да я издадем като сериозен труд за използване в училищата!

Авторът го зяпнал онемял.

— Познавам английските учители — казал директорът, — тая книга ще им хареса. Ще отговори точно на техния метод. Нищо по-глупаво, нищо по-безполезно не може да бъде съчинено за тая цел. Ще има да мляскат с устни над тая книга, като кутре, когато ближе вакса.

Авторът пожертвал изкуството пред користолюбието и се съгласил. Сменили заглавието и добавили речник, но иначе не пипнали нищо в книгата.

Резултатът е познат на всеки ученик. „Ан“, това е стожерът на английското езиково обучение. Ако вече не е повсеместен, значи междувременно е било измислено нещо още по-лесно за възприемане.

За да се предотврати възможността независимо от всичко британският ученик да добие дори от някое подобие на „Ан“ слаби проблясъци на знания по френски, британският образователен метод го предава в ръцете на „учител от страната“, както пише в проспектите на училищата. Този учител французин, всъщност обикновено белгиец, безспорно е напълно почтена личност и — това не може да се отрече — разбира и говори родния си език със сносна лекота. Качествата му се изчерпват дотук. Във всеки случай е човек, забележително негоден да научи когото да било на каквото и да е. Него като че го избират не за да преподава, а за да забавлява младежта. Той винаги е комична фигура. В никое английско училище няма да видите учител французин с вдъхваща уважение външност. Ако обаче по рождение притежава някои безобидни странности, които будят веселие, веднага става ценен в очите на работодателите. Класът, естествено, го приема като жив майтап. Момчетата чакат двата или четирите часа, които умишлено се пропиляват всяка седмица за този толкова стар фарс, като весело развлечение в еднообразното инак съществуване. А после, когато гордият родител открие в Диеп, че неговият син и наследник не може дори файтон да повика, той ругае не системата, а невинната й жертва.

Ограничавам се с френския, защото това е единственият език, на който правим опити да научим нашата младеж. За английско момче, което говори немски, ще кажат с презрение, че му липсва патриотизъм. Защо хабим време да преподаваме дори френски по този метод, никога не съм могъл да разбера. Едно пълно непознаване на чужд език е напълно търпимо. Но ако оставим настрана фейлетонистите и авторките на романи, за които то е професионална необходимост, бръщолевенето на френски, с което толкова се гордеем, само ни прави смешни.

В немските училища методът е друг. На езика се посвещава всеки ден по един час. Идеята е да не се остави на момчето време да забрави онова, което е научило предния път, идеята е то да напредва. Няма и смешен чужденец, назначен да го забавлява. Желаният език се преподава от учител германец, който го знае по вода, като матерния си език. Може чрез тая система немският младеж да не постига онова съвършенство в произношението, с което е прочут всеки британски турист в чужбина, но тя има друго предимство. Момчето не вика на учителя си „жабар“ или „франсето“ и не се старае да прояви в часа по френски или по английски простовато остроумие. То си седи мирно и за собственото си добро се мъчи да научи тоя чужд език, като създава възможно най-малко грижи на хората наоколо. След като завърши училище, може да говори не само за джобни ножчета, градинарки и лели, а и за европейска политика, за история, за Шекспир или за стъклената хармоника според това, как се извърти разговорът.

Като говоря за немците от англосаксонска гледна точка, може да се случи да ги поразкритикувам в тая книга, но, от друга страна, много можем да научим от тях, а по въпроса за здравия разум, приложен в образователната система, те ни превишават с две глави, слагат ни в джоба си.

От юг и от запад Хановер е заграден от прекрасната гора Айленриде, където се разигра печалната драма, в която на Харис се падна една от главните роли.

Разхождахме се с велосипедите си в тая гора един понеделник следобед редом с много други колоездачи, защото това е любимо място за разходка на хановерчани в слънчевите следобеди. Пътеките бяха пълни с весели безгрижни хора. Сред тях бе и една красива девойка с нов велосипед. Девойката явно бе новачка в колоезденето.

Инстинктивно се долавяше, че ще дойде миг, когато ще се нуждае от помощ, и Харис с обичайното му кавалерство предложи да караме близо до нея. Както от време на време обяснява на двама ни с Джордж, Харис има дъщери или по-точно дъщеря, която, както вървят годините, навярно ще спре да прави циганско колело в градинката пред къщата и ще се превърне в хубава и почтена млада дама. Това, естествено, буди у Харис интерес към всички хубави девойки до трийсет и пет годишна възраст. Напомняли му, както твърди, за дома.

Изминахме близо два километра, когато зърнахме пред нас на кръстопът, където се събираха пет пътя, един човек с маркуч да полива. Червото, сложено на всяка сглобка върху малки колелца, се гърчеше подире му като гигантски червей. От зейналото гърло на маркуча, което човекът здраво стискаше с две ръце и насочваше насам-натам, нагоре-надолу, бликаше силна струя вода, не по-малко от галон на секунда.

— Колко по-удобно, отколкото у нас — отбеляза с въодушевление Харис. Той винаги е склонен безжалостно да осъжда британските институции. — Колко по-просто, по-бързо и по-икономично! Така един човек може за пет минути да полее толкова път, колкото с нашата тромава тежка поливачка няма да може и за половин час.

Джордж, който въртеше зад мен на тандема, каза:

— Да, но с този маркуч при най-малкото невнимание човек може да окъпе сума хора, преди да са се усетили да избягат.

Противно на Харис Джордж е британец до мозъка на костите. Спомням си патриотичното възмущение на Джордж, когато Харис веднъж се изказа за въвеждането на гилотината в Англия.

— Толкова по-чиста работа — каза Харис.

— Не ми харесва — каза Джордж, — аз съм англичанин, бесилката си е много добра за мен.

— Нашата поливачка може да си има неудобства — продължи Джордж, — но най-много да ти измокри краката. А с тази машина ще те улучат и зад ъгъла, и дори да си се качил по стълба.

— Направо се захласвам, като ги гледам — каза Харис. — Толкова са сръчни. Веднъж от ъгъла на оживен площад в Страсбург един не остави и педя неизмита площ, без да измокри и края на някоя престилка. Същинско чудо е как преценяват разстоянието. Могат да докарат водата до пръстите на краката ти и да я прехвърлят през теб така, че да поръси около петите ти. Могат…

— Спри за малко — обади се Джордж.

— Защо? — попитах.

Той каза:

— Ще сляза и ще наблюдавам иззад някое дърво как ще продължи това представление. Може, както казва Харис, да има големи майстори в тоя жанр, но конкретно тоя артист не е от звездите. Току-що окъпа едно куче, а сега полива пътепоказател. Ще погледам, докато свърши.

— Глупости — каза Харис, — няма да те намокри.

— Ще се погрижа за това — отговори Джордж и скочи от тандема, зае позиция зад един прекрасен бряст, извади лулата си и започна да я пълни.

Не ми се искаше да продължавам сам с тандема, затова слязох и се присъединих към него, като оставих велосипеда опрян на едно дърво. Харис ни извика нещо, в смисъл, че сме позор за страната, която ни е родила, и продължи нататък.

В следващия вик чух тревожен женски вик. Надзъртайки иззад дънера, разбрах, че го е надала гореспоменатата млада елегантна дама, за която, погълнати от наблюдаването на поливача, бяхме забравили. Тя караше велосипеда си напред през буйната струя от маркуча. Сякаш се бе парализирала и не можеше нито да слезе от колелото, нито да завие встрани. Всеки миг се мокреше все повече, а човекът с маркуча — или пиян, или сляп — продължаваше да я къпе с пълно безразличие. Десетина гласа му викнаха с негодувание, но той не им обърна никакво внимание.

Развълнуван до дъното на бащинската си душа, Харис направи нещо напълно правилно и уместно в създалата се обстановка. Да бе действал докрай с проявеното отначало хладнокръвие и здрав разум, щеше да излезе от произшествието като герой на деня, а не да подкара колелото си, сподирян от оскърбления и заплахи, както стана. Без да се колебае за миг, той се спусна към поливача, скочи от велосипеда, хвана маркуча за струйника и се помъчи да го изтръгне от ръцете му.

Това, което трябваше да направи, което щеше да направи всеки мъж, запазил благоразумието си, бе да затвори крана, щом сложи ръка на струйника. След това би могъл да играе с човека футбол или бадмингтон, по свой избор, а двайсетината-трийсет души, хукнали да му помагат, щяха да му ръкопляскат. Намерението му обаче, както ни обясни впоследствие, било да отнеме маркуча от поливача и за наказание да го обърне срещу самия него. Поливачът явно имаше същото намерение, но с обратен знак — да си върне маркуча и да полее Харис. Резултатът, естествено, беше боричкане, при което те поливаха всичко живо и неживо в радиус от десет метра освен самите себе си. Един вбесен мъж, вече твърде измокрен, за да го е грижа какво ще му се случи нататък, скочи на арената и се включи в борбата. Тримата продължиха да въртят маркуча във всички посоки. Обръщаха го към небето и водата падаше върху главите като екваториален порой. Насочваха го надолу и струята потичаше в буйни потоци, които събаряха хората, или ги улучваше към кръста и ги караше да се превиват одве.

Никой от тримата не пускаше маркуча, но и никой не помисляше да спре водата. Отстрани изглеждаха като счепкани с някаква първична природна стихия. За четирийсет и пет секунди, както отбеляза Джордж, който мереше времето по часовник, успяха да пометат от полетия кръг всичко живо, с изключение на едно блестящо като русалка от водата куче, което водната струя претъркулваше ту на едната, ту на другата страна, но то всеки път неустрашимо скачаше на крака и ожесточено лаеше срещу тези пуснати на свобода адови изчадия.

Мъже и жени захвърлиха на земята велосипедите си и хукнаха към гората. Иззад всеки по-дебел дънер надзърташе мокра ядосана глава.

Най-сетне на сцената се появи един разумен човек. Презрял всички опасности, той се промъкна до крана, където още стърчеше железният лост, и го завъртя. В същия миг иззад четирийсет дървета започнаха да излизат повече или по-малко измокрени човешки същества, всяко от които искаше да каже нещо.

Отначало не можех да реша кое би било по-удобно за пренасяне на останките на Харис до хотела — носилка или панер за пране. Според мен в тоя случай бързината и съобразителността на Джордж спасиха живота на Харис. Понеже беше сух и следователно можеше да тича по-бързо, той стигна до него преди тълпата. Харис се опита да обясни положението, но Джордж го прекъсна.

— Качвай се и карай! — нареди му Джордж, тикайки в ръцете му колелото. — Те не знаят, че си с нас, бъди спокоен, няма да им кажем. Ще останем отзад, за да те прикриваме.

Ако започнат да стрелят, карай на зигзаг.

Искам в тази книга фактите да бъдат правдиво представени, неопорочени от преувеличения. Показах описанието на този случай на Харис — да не би в него да се е промъкнало нещо повече от строгото изложение на събитията. Харис заяви, че съм преувеличил, но признава, че един-двама души може и да са били „поопръскани“. Предложих му да насоча срещу него уличен маркуч от петнайсет метра разстояние и след това да чуя мнението му, дали „поопръскани“ е подходящият израз, но той се отказа от опита. От друга страна, настоя, че в никакъв случай повече от пет-шест души не са били засегнати от стълкновението, и нарече числото четирийсет смехотворно. Предложих да се върнем двамата в Хановер и да проведем строго разследване за случая, но той отхвърли и това предложение. При тия обстоятелства настоявам, че съм представил вярно и сдържано описание на едно събитие, което известен брой хановерчани си спомнят с огорчение и до днес.

Напуснахме Хановер същата вечер и пристигнахме в Берлин навреме за вечеря и за вечерна разходка. Берлин е град, който разочарова: центърът му е многолюден, покрайнините — пусти; единствената му прочута улица — Унтер ден линден, опит за кръстоска между Оксфорд стрийт и Шан-з-елизе — е прекалено широка за размерите си; театрите са изискани и изпълнението там се смята за по-важно от декорите и костюмите; представленията не са много дълги, а успешните се играят пак и пак, но никога в два последователни дни, тъй че една седмица можете да ходите в един и същ берлински театър и да гледате всяка вечер различна пиеса; операта не заслужава същото внимание; в двете вариетета се усещат ненужна вулгарност и простащина, зле са обзаведени, твърде обширни и неуютни. Най-оживено в берлинските кафенета и ресторанти е от полунощ до три часа. Въпреки това повечето им посетители са отново на крак в седем сутринта. Берлинчанинът или е разрешил най-големия въпрос на съвременния живот — как да се живее без сън, — или се взира заедно с Карлайл (Томас Карлайл (1795–1881)- английски публицист, историк и философ) във вечността.

Не знам друг град, където светският живот да продължава толкова до късно, освен Санкт Петербург. Но петербургчанинът не става рано сутрин. В три часа след полунощ човек трябва буквално да си пробива път по Невски проспект, а предпочитаните влакове са тези, които тръгват около пет сутринта. Тези влакове спестяват на руснака неудобството да става рано. Той пожелава на близките си лека нощ и спокойно отива на гарата след вечеря, без да създава неудобства у дома.

Потсдам, този берлински Версай, е красиво градче, разположено сред езера и гори. Тук из сенчестите алеи на тихия, разпрострян надалеч парк Сансуси е лесно да си представиш мършавия надут Фридрих, излязъл на „бумел“ с досадния Волтер.

Джордж и Харис се вслушаха в съвета ми и се съгласиха да не оставаме дълго в Берлин, а да продължим за Дрезден. Повечето от онова, което предлага Берлин, може да се види по-добре другаде и ние се задоволихме с една обиколка на града. Портиерът на хотела ни запозна с един файтонджия, с когото сме можели за най-кратко време да видим всичко, което си заслужавало. Файтонджията дойде да ни вземе в девет часа сутринта и отговаряше на всичките ни желания. Беше умен, схватлив, добре осведомен, немският му беше лесен за разбиране, знаеше и малко английски, с който при случай да ни дообясни. Файтонджията беше безукорен, но конят му беше най-несимпатичното животно, което някога ме е возило.

Намрази ни още щом ни видя. Аз излязох от хотела пръв. Той обърна глава, изгледа ме от горе до долу със студен оцъклен поглед и се обърна към друг кон, негов приятел, спрял насреща. Зная какво му каза. Имаше изразителна глава и не се опита да скрие мислите си. Той каза:

— Много смехории се виждат лятно време, нали?

След миг излезе и Джордж и застана зад мен. Конят пак се обърна и погледна. Никога не съм виждал кон, който да се извива като тоя. Гледал съм жираф да прави с шията си номера, които приковават вниманието на всички, но това животно приличаше повече на сън след прашен ден на хиподрума в Аскът, последван от вечеря с шестима стари приятели. Нямаше да се изненадам, ако го бях видял да ме разглежда между задните си крака. Джордж май му се видя още по-смешен. Той пак се обърна към приятеля си.

— Чудо на чудесата, нали? — отбеляза той. — Сигурно ги отвъждат в някое специално място — и се зае да гони мухите от лявото си рамо.

Почнах да се чудя дали не е останал сираче в невръстна възраст и не е бил отгледан от котка.

Двамата с Джордж се качихме да изчакаме Харис. Той излезе след малко. Според мен имаше доста елегантен вид. Беше си сложил бял фланелен костюм с голф, шит специално за колоездене в горещо време. Шапката му може и да имаше малко по-необичаен фасон, но пък го пазеше от слънцето.

Конят му хвърли един поглед, каза „Gott im Himmel“ (Боже Господи! (нем.).)толкова ясно, колкото може да го каже кон, и потегли с бърз ход по Фридрихщрасе, оставяйки Харис и файтонджията на тротоара. Собственикът му подвикна да спре, но той не му обърна никакво внимание. Те хукнаха подир нас и ни настигнаха на ъгъла на Доротеенщрасе. Не разбрах изцяло какво каза файтонджията на коня — говореше забързано и възбудено, — и все пак долових отделни фрази:

— Нали трябва да си печеля хляба? Кой те пита за твоето мнение? Да, много те е грижа, като имаш какво да плюскаш!

Конят прекъсна разговора, като сви по своя инициатива по Доротеенщрасе. При това, струва ми се, каза:

— Добре де, стига си плещил. Ще свършим работата, само че хайде да минаваме по задните улици.

Срещу Бранденбургската врата нашият файтонджия върза поводите на камшика, слезе и дойде да ни обясни едно-друго. Посочи ни Тиргартен и изрецитира ода за Райхстага. Съобщи ни в метри точната му височина, дължината и ширината, както правят екскурзоводите. Сетне ни обърна внимание на вратата. Каза, че била иззидана от пясъчник, за да е като „пропайдерите“ в Атина.

На това място конят, който използваше свободните мигове, за да си ближе краката, обърна глава. Не каза нищо, само погледна.

Файтонджията нервно започна отново. Този път каза, че била като „пропайлерите“.

След това продължи по Унтер ден линден и повече нищо не бе в състояние да го отклони от Унтер ден линден. Стопанинът му взе да го увещава, но той си продължаваше в тръс и толкова. Докато тичаше, свиваше рамене и го чувах как каза:

— Добре де, видяха вратата? Стига им толкоз. А ти сам не знаеш какво говориш, пък и да знаеш, няма да те разберат, защото говориш на немски.

И така продължи до края на Унтер ден линден. Скланяше да спре пред забележителностите само колкото да ги зърнем и да чуем името им. Пресичаше всичките обяснения и описания — просто продължаваше нататък.

— На тях друго не им трябва — говореше той, — освен, като се върнат у дома, да разправят на хората, че са видели всичко това. Ако не съм прав, ако са по-умни, отколкото изглеждат, от всеки пътеводител могат да научат повече, отколкото им разправя тоя дърт глупак. Кому е нужно да знае колко висока е иглата на това кубе? Човек го забравя пет минути след като го научи, а ако не го забрави, значи няма нищо друго в главата си. Какво е седнал да им досажда с бърборенето си. Защо не побърза, та да се приберем по-скоро за обяд?

Като си помисля, не съм сигурен дали тая опулена стара кранта не беше права. Имал съм преживявания с екскурзоводи, когато много щеше да ме зарадва намесата на тоя кон. Но човек наистина не цени онова, което има. Тогава, вместо да благославяме този кон, ние го кълняхме.