Трима на бумел

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

На връщане включихме в маршрута си един университетски град. С любезната помощ на някои немски приятели успяхме да научим нещо за студентския живот.

Английското момче играе, докато стане на петнайсет години, след това работи, докато стане на двайсет. В Германия детето работи, а младежът играе. Германчето тръгва за училище в седем часа през лятото, в осем часа — през зимата и там наистина учи. Резултатът е, че на шестнайсет години момчето има основни познания по класически езици, литература и математика, толкова история, колкото е разумно да знае човек, длъжно е да принадлежи към политическа партия и владее до съвършенство един модерен език. Затова осемте университетски семестъра, равни на четири години, са прекалено много освен за желаещия да стане професор. Немският младеж не е спортист и жалко, защото би бил добър. Той играе малко футбол, с колоездене се занимава още по-малко и се заплесва най-вече по френски билярд в задушни кафенета. Но, общо взето, повечето млади немци убиват времето си с бумел, пиене на бира и дуели. Ако е син на богат баща, младежът влиза в студентско дружество — да бъдеш член на елитно дружество, струва към четиристотин лири годишно. Ако е младеж от средната класа, се записва в Burschenschaft (Студентско дружество (нем.)) или Landsmannschaft (Земляческо студентско дружество (нем.)), което е малко по-евтино. Тия сдружения от своя страна се делят на по-малки кръжоци — на шваби от Швабия, на франконци — потомци на франките, тюрингийци и т.н. Разбира се, накрая става както винаги — доколкото знам, половината членове на нашия Гордънски шотландски полк са лондончани кореняци. Тъй или иначе, всеки университет е достатъчно живописен с десетина и повече студентски дружества, всяко със своя фуражка, отличителни знаци и цветове, с определена бирария, в която не може да влезе студент от друго дружество, носиш други знаци и фуражка с друг цвят.

Главното занятие на тия студентски дружества е да устройват дуели между членовете си или с членовете на съперничещо дружество. Mensur, прочутите немски дуели, са толкова подробно описани, че не възнамерявам допълнително да отегчавам читателите. Мога да предложа само непосредствените си впечатления, понеже вярвам, че те са по-верни и по-полезни от мнения, изработени в хода на обсъждане или омекотени от разни влияния.

Един французин или испанец ще се постарае да ви убеди, че боят с бикове е институция, съществуваща главно заради благото на бика. Не е вярно, че конят цвили от болка, както на вас ви се струва, той просто се смее на нелепата гледка, която представляват собствените му вътрешности. Вашият френски или испански приятел ще противопостави славната му вълнуваща смърт на безмилостното дране на недоубити кранти. Ако е по-красноречив, може да се завърнете в Англия с убеждението, че боят с бикове е средство за запазване на рицарския дух. Несъмнено Торквемада е бил убеден в човечността на инквизицията. Какво по-полезно за един затлъстял гражданин, страдащ от парализа или ревматизъм, от един-два часа разпъване на колело? След това ставите му са разтегнати, той дори се чувства подмладен. Английските ловци са убедени, че лисицата е за завиждане. Безплатно й се предлагат цял ден физически упражнения, като през всичкото време тя е в центъра на вниманието.

Навикът ни прави слепи за онова, което не желаем да видим. Всеки трети немец, когото срещате по улиците, носи и до гроб ще носи белезите от двайсетте или стоте дуела, в които е участвал като студент. Немските деца играят на Mensur в детската градина, репетират в гимназията. Немците са успели да убедят себе си, че в тези дуели няма нищо брутално, нищо обидно, нищо унизително. Доводът е, че, дуелирайки се, немският младеж се учи на хладнокръвие и смелост и това го прави добър войник. Но дали достойнството на професионалния боксьор е достойнство и на войника? Доста е съмнително.

Самообладанието и устремът са от по-голяма полза на бойното поле от безразличието към онова, което може да ти се случи. Всъщност немският студент би трябвало да прояви много повече смелост, за да не се бие. Той се бие не за собствено удоволствие, а за да задоволи общественото мнение, изостанало с двеста години.

Единственият сигурен резултат от Mensur е озверяването. Твърди се, че се развивала ловкост, но къде ли може да бъде забелязана? Самото дуелиране по нищо не се различава от сценичен бой със саби, а зрелището като цяло е сполучлив опит за съчетаване на нелепото с неприятното. В аристократичния Бон, където се държи на стила, и в Хайделберг, където по-често се срещат гости от други страни, може би всичко е по-представително. Казаха ми, че там дуелите се провеждали в хубави помещения, че побелели лекари се грижели за ранените, а слуги в ливреи — за гладните и че всичко се вършело с пищна церемониалност. В по-типичните немски университети, където чужденци идват рядко и не се приемат толкова лесно, нещата са сведени до основното, а в него няма нищо привлекателно.

Гледката е толкова непривлекателна, че от сърце съветвам по-чувствителния читател да избегне дори описанието й. Няма как да го разкрася, дори няма да се опитам.

Помещението е голо и мръсно, стените са покрити с петна от бира, кръв и лой от свещи, таванът е опушен, подът е наръсен с дървени стърготини. Тълпа смеещи се, пушещи, приказващи студенти образуват фона. Някои седят на пода, други — на столове и пейки.

В центъра са изправени един срещу друг противниците, напомнящи японски воини, както ги знаем от рисунките по порцелановите подноси. Причудливи и сковани, със защитни очила, увити в шалове вратове, тела, омотани в нещо, напомнящо мръсни юргани, ръце с дебело подплатени ръкави, те приличат на недодялани механични играчки. Секундантите, също навлечени, с глава и лице, защитени от огромни островърхи кожени шапки, ги дърпат и наместват в правилно положение. Едва ли не очакваш да чуеш цъкане на зъбчати колела. Съдията заема мястото си, дава сигнал и веднага следват пет иззвънявания на дълги прави шпаги. Дуелът е безинтересен като зрелище: няма движение, няма изкуство, няма грация (такива са личните ми впечатления). Побеждава най-якият, оня, който съумее най-дълго да задържи огромната си тежка шпага в неестествена поза, без ръката му да отслабне дотолкова, че да не е в състояние да се пази и да напада.

Интересът е насочен изцяло към получените рани. Те винаги се нанасят или на върха на главата, или по лявата страна на лицето. Понякога част от скалп или парче от буза изхвърчават във въздуха и после грижливо се пазят в плик от гордия им притежател, или по-точно — от гордия им бивш притежател, за да бъдат показвани на другарски събирания. От всяка рана, разбира се, шурти кръв. Тя пръска докторите, секундантите и зрителите, шари тавана и стените, събира се на локвички сред дървените трици. В края на всеки рунд лекарите се спускат и с ръце, вече мокри от кръв, затискат зиналите рани, като ги позабърсват с тампончета мокър памук, които един слуга държи готови на поднос. Естествено, щом дуелиращите се отново се изправят и продължат двубоя, кръвта пак руква, заслепява очите им и прави хлъзгав пода под краката им. От време на време виждате нечии зъби оголени почти до ухото, така че до края на дуела притежателят им се хили на половината зрители, докато другата страна на лицето му е сериозна. Случва се на някого да разцепят носа и това му придава извънредно високомерен вид.

Понеже целта на всеки студент е да завърши университета с колкото може повече белези, според мен никой не се и опитва да се защитава. Истински победител е онзи, който получи най-много рани, за да предизвиква след това — шит и кърпен до неузнаваемост — завистта на немските младежи и възхитата на немските девойки. Който получи само няколко драскотини, си отива намусен и разочарован.

Но самият дуел е едва началото на веселбата. Второто действие на представлението се разиграва с превързването. Лекарите обикновено са студенти по медицина или току-що завършили и се нуждаят от практика. Трябва да призная, че ония, които видях, имаха безсърдечен вид и манипулациите сякаш им доставяха удоволствие. Вероятно вината не е само тяхна. Част от играта е лекарят да подложи жертвата на колкото може повече допълнителни мъки и истински медик едва ли би поел подобна задача. Не по-малко важно от поведението по време на дуела е как студентът понася обработването на раните. Операциите се извършват възможно най-безжалостно, като пациентът се наблюдава внимателно през цялото време и трябва да изтърпи всичко със спокоен и доволен вид. Една широко зейнала рана привлича като магнит публиката. Раната нарочно се зашива грубо с надеждата, че белегът ще остане за цял живот. Би могло да се очаква подобна рана, преднамерено раздърпана и раздразнена след седмица, да осигури на щастливия й притежател жена и петцифрена зестра.

Това са обикновените двуседмични дуели. Един среден студент участва в десетина и повече такива на година. Има и други, на които посетители не се допускат. Когато се сметне, че някой студент се е опозорил с неволно движение на главата или тялото по време на двубой, той може да възстанови честта си само като застане срещу най-добрия фехтовчик в дружеството. Противникът му се запретва да му нанесе възможно най-много и най-кървави рани. Целта на жертвата е да покаже на другарите си, че е в състояние да не помръдне, докато кълцат месото по черепа му.

Съмнявам се дали може да се каже нещо в защита на немските дуели. И да може, то се отнася само до двамата противници. Въздействието върху зрителите е единствено развращаващо. Познавам се достатъчно добре, за да съм сигурен, че не се отличавам с особена кръвожадност. С други думи, реакцията ми би трябвало да е нормална. Преди началото на първия двубой изпитвах любопитство, примесено с тревога. Когато рукна кръв и започнаха да се показват нерви и мускули, ме завладя смесица от отвращение и жалост. При втория дуел, трябва да призная, по-благородните ми чувства взеха да заглъхват, а по време на третия, когато въздухът натегна от странния горещ мирис на кръв, на мен, както казват американците, ми падна червено перде пред очите.

Жадувах за още. Вгледах се в лицата наоколо и различих по повечето от тях същата ненаситност. Ако съвременният човек се нуждае от разпалване на кръвожадността, значи Mensur е полезна институция. А нуждае ли се? Ние непрекъснато говорим за нашата цивилизованост и човечност, но онези от нас, които не превръщат лицемерието си в самоизмама, знаят, че под колосаните ни ризи се спотайва дивакът с всичките му непокътнати инстинкти. Понякога може и да го няма за малко, но няма защо да се страхуваме, че ще изчезне съвсем. От друга страна, май не е разумно прекалено да го поощряваме.

В полза на класическия дуел, ако разсъждаваме сериозно, все пак може да се изтъкнат някои доводи. А немският Mensur не води до нищо добро. Той е детински и фактът, че е жестока, зверска игра, не го прави по-малко детински. Раните нямат истинска стойност, защото достойнството на раняването е не в размерите, а в каузата, заради която е получено. Вилхелм Тел с право е един от световните герои, но какво бихме казали за членовете на клуб от бащи, събиращи се два пъти седмично, за да стрелят с лък по ябълки върху главите на синовете си? Младите немци могат да се сдобият с белезите, които толкова ценят, дразнейки дива котка! Влизането в някаква общност с единствената цел да бъдеш накълцан, принизява човека до интелектуалното равнище на танцуващ дервиш. Пътешественици разказват за диваци в Централна Африка, които изразявали чувствата си в тържествени случаи, като скачали и се сечали с брадви. Не е нужно Европа да им подражава. Mensur всъщност е reductio ad absurdum4 (Довеждане до абсурд (лат.)) на дуела и ако самите немци не виждат въплътената в него жестока ирония, ни остава само да ги съжалим за липсата на чувство за хумор.

Човек може да не споделя обществената нагласа в полза на дуелите и все пак да я разбира. По-трудно се оспорват университетските правила, които, ако не насърчават, поне опрощават пиянството. Не всички немски студенти се напиват — всъщност повечето обикновено са трезви, макар и не прилежни. Ала има едно малцинство с всеобщо призната претенция за представителност, което умее да смуче по половин ден и цяла нощ, запазвайки известна функционалност на петте си сетива. Не всички негови членове изглеждат по един и същ начин, но е нещо обикновено във всяко университетско градче да видиш младеж, ненавършил двайсет години, с фигурата на Фалстаф и главата на Рубенсов Бакхус. Така или иначе, приемаме, че немската девойка се прехласва от лица, накълцани и после скърпени сякаш от всякакви, съвсем неподхождащи си материали. Но, ей Богу, какво привлекателно може да има в едно разплуто лице на петна, в търбух, така издут напред, че заплашва всеки миг да катурне цялата фигура! Но и какво друго може да се очаква, след като хлапакът изпива първата бира на закуска — Frühschoppen (Сутрешна чаша вино или бира (нем.))– в десет часа сутринта и свършва с Kneipe в четири след полунощ?

Това Kneipe е един вид ергенски гуляй, безобиден или много буен в зависимост от участниците. Един младеж кани състуденти — десет или сто души — в някоя кръчма и им предлага толкова бира и толкова евтини пури, колкото са в състояние да изпият и да изпушат, без да им прилошее. Самото дружество също може да бъде домакин. И тук, както във всяко нещо, се проявява немското чувство за дисциплина и ред. При влизането на поредния новодошъл всички се изправят, тракват токове и го поздравяват. Когато всички места се заемат, се избира председател, чието задължение е да обявява номера на песните. На масата има напечатани песнопойки, по една за двама души. Председателят извиква: „Номер 29, първият куплет“ — и всички запяват, надничащи по двама в книжката помежду им, все едно в псалтир. След края на всеки куплет се прави пауза, докато председателят обяви следващия. Тъй като всеки немец е учил пеене и повечето имат приятни гласове, ефектът е поразителен.

Колкото и религиозно да звучи пеенето им, текстът понякога е от съвсем друго естество. Но все едно дали е патриотичен химн, сантиментална балада или песничка, способна да възмути средния английски младеж — всичко се изпълнява сериозно и невъзмутимо, без смях, без фалшива нотка. Накрая председателят се провиква, Prosit! (Наздраве (нем.)) Всички отговарят Prosit! и в следващия миг в чашите не остава капка течност. Пианистът се изправя и се покланя, съответно всички кимат с глава и влиза фройлайн, за да напълни отново чашите.

Между песните се вдигат тостове, на тях се отговаря, но провиквания и смехове се чуват рядко. Обикновено немските студенти се задоволяват с усмивки и благопристойно кимване.

В знак на особено внимание към някой гост се вдига тост, наречен „саламандър“.

— Сега — обявява председателят — саламандърът (einen Salamander reiben).

Всички се изправят и застават мирно като войници.

— Пълни ли са чашите? (Sind die Stoffe parat?) — пита председателят.

— Sunt (Са (лат.)) — отговарят всички в един глас.

— Ad exercitium Salamandri (Да пристъпим към саламандъра (лат.)) — произнася председателят.

— Eins — всички търкат чашите си по масата с въртеливо движение.

— Zwei — чашите пак заскърцват също както и при Drei!

— Пий! (Bibite!)

И в пълен унисон всички чаши се изпразват и след това се вдигат нагоре.

— Eins! — отново командва председателят и столчето на всяка чаша се завърта върху масата със звук, напомнящ отлива на вълна от каменист бряг.

— Zwei! — стърженето нараства и пак замира.

— Drei! — чашите се удрят в масата с трясък и всички сядат на местата си.

Най-голямото забавление на Kneipe е двама студенти да се оскърбяват взаимно (на шега, разбира се) и да се обяви дуел с надпиване. Определя се съдия, напълват се две огромни халби, противниците сядат един срещу друг с ръка на дръжките, всички погледи са вперени в тях. Съдията дава знак за начало и тозчас бирата загъргорва в гърлата им. Победител е оня, който пръв стовари опразнената чаша на масата.

Ако някой чужденец пожелае да се включи в Kneipe, ще направи добре предварително да си окачи на ревера листче с името и адреса. Немският студент е извънредно учтив и каквото и да е собственото му състояние, ще се погрижи гостът по някакъв начин да се прибере у дома. Естествено, не бива да се очаква да помни адреси.

Разказаха ми за трима гости на едно берлинско Kneipe, чието премеждие замалко не завършило трагично. Всеки от тях написал адреса си на визитната си картичка и я забол в покривката на масата пред себе си. Това било грешка. Вече споменах, трябвало е да ги забодат на реверите си. Човек може да смени мястото си на масата, може съвсем неволно да седне чак на другия й край, но където и да иде, дрехата с ревера ще е на гърба му.

Доста след полунощ председателят предложил за повече прегледност всички господа, които не можели да вдигнат глава от масата, да бъдат изпратени по домовете им. Сред загубилите интерес към ставащото били и тримата англичани. Решено било да ги натоварят на файтон заедно с един относително членоразделно говорещ студент и да ги изпратят. Да си били седели на местата, всичко щяло да е наред, но те били ходили насам-натам и вече никой не знаел кой от господата на коя картичка отговаря, а и господата не знаели. При тогавашното състояние на общо веселие това на никого не се видяло чак толкова важно. Имало трима господа и три адреса. Вероятно идеята е била, че и да стане грешка, на сутринта всичко ще се оправи. И така, качили тримата господа на файтон, относително трезвият студент стиснал в ръка трите картички и всички потеглили, изпратени от възгласите и пожеланията на компанията.

Немската бира има едно предимство: предизвиканото от нея напиване не прилича на онова, което в Англия се разбира под напиване. В него няма нищо отблъскващо, просто човек е много уморен. Не му се говори, иска да го оставят на мира, да си легне и да спи — все едно къде.

Водачът на гостите спрял файтона на най-близкия адрес. Инстинктът му подсказал първо да се отърве от най-тежкия случай. Двамата с файтонджията го отнесли на горния етаж и позвънили на вратата на пансиона. Отворил им сънен портиер. Те внесли товара си и се огледали къде да го оставят. Вратата на една от спалните била отворена, при това вътре нямало никой. Какво по-добро! Те внесли там товара си, освободили го от всичко, което се сваля лесно, и го сложили на леглото. После излезли, много доволни от себе си.

На следващия адрес след позвъняването се показала дама по пеньоар и с книга в ръка.

Немският студент погледнал едната от двете картички, останали в ръката му, и запитал с фрау У. ли има удоволствието да говори. Удоволствието се оказало едностранно, изключително за него. Обяснил на фрау У., че спящият, опрян на вратата господин е нейният съпруг. Без всякакъв ентусиазъм от прибирането на стопанина съпругата отворила мълчаливо вратата на спалнята и се скрила някъде. Файтонджията и студентът внесли вътре човека и го сложили на леглото. Не си направили труда да го съблекат, защото се почувствали уморени. Тръгнали си, без да се сбогуват с домакинята. Последната картичка била на ерген, адресът бил в хотел. Така те предали последния гост на нощния портиер и си тръгнали.

Ако успеем да се върнем на първия адрес приблизително осем часа преди описаната доставка, бихме чули следния разговор:

— Казах ли ти, мила, че тая вечер съм канен на нещо, което, ако не се лъжа, се нарича Kneipe? — пита господин Х.

— Да — отговаря госпожа Х. — Какво е Kneipe?

— Ами ергенска сбирка, мила, студентите се събират да попеят, да събеседват… и да пушат, нали знаеш?

— Е, надявам се, че ще прекараш интересно — казва госпожа Х., мила и разумна жена.

— Да, ще ми бъде интересно — уверява я господин Х. — Много пъти съм искал да разбера какво точно става на Kneipe. Възможно е малко да закъснея — добавя господин Х.

— Колко? — пита госпожа Х.

— Трудно е да се каже предварително — отвръща господин Х. — Как да ти обясня, студентите са луди глави и като се съберат… Вдигат се много тостове. Ако ми се удаде случай, ще си тръгна рано, без да засегна домакините. Иначе…

Госпожа Х., разумна жена, както вече уточних, казва:

— Знаеш ли, няма да е зле да поискаш от портиера ключ. Аз ще си легна с Доли и няма да те усетя в колкото и часа да се прибереш.

— Прекрасно хрумване — радва се господин Х. — Не искам да те тревожа. Ще вляза тихичко и ще се мушна в леглото.

Посред нощ или може би призори Доли, сестрата на госпожа Х., седи в леглото и се ослушва.

— Джени — пита Доли, — будна ли си?

— Да, миличка — отговаря госпожа Х. — Няма нищо. Лягай си.

— Какво става? — пита Доли. — Да няма пожар?

— Мисля, че е Пърси — отвръща госпожа Х. — Сигурно се е спънал в тъмното. Не се тревожи, миличка, спи, спи.

Но щом Доли заспива, госпожа Х. като добра съпруга решава да се промъкне тихичко и да види всичко наред ли е с Пърси. Намята си пеньоара, обува чехлите и на пръсти отива до стаята, макар че за да се събуди господинът, трябва да стане земетресение. Тя запалва свещ и пристъпва до постелята.

Мъжът в леглото не е Пърси. Тя ясно долавя, че този човек не би могъл при никакви обстоятелство да є бъде съпруг. Чувството, което в момента изпитва към него, е отвращение. Единственото й желание е да се отърве от този непознат.

И все пак й се струва не толкова непознат. Тя се приближава още и разглежда по-добре спящия. Та това е господин У. — оня, у когото двамата с Пърси вечеряха първия ден, когато пристигнаха в Берлин.

Но какво прави той тук? Тя оставя свещта на масата, стиска главата си с две ръце и сяда да помисли. Обяснението изведнъж просветва в ума й. Нали тъкмо с тоя господин У. мъжът й тръгна на Kneipe. Станала е грешка. Доставили са господин У. на адреса на Пърси. А Пърси в тоя миг…

Една от друга по-ужасяващи вероятности се занизват в съзнанието й. Тя се връща в стаята на Доли, облича се набързо и излиза на улицата. За щастие скоро хваща минаващ файтон и дава адреса на госпожа У. Казва на файтонджията да почака, изтичва на горния етаж и настойчиво звъни. Както преди немного време вратата отваря госпожа У., все още с пеньоар и книга в ръка.

— Госпожа Х.! — възкликва госпожа У. — Какво ви води насам?

— Моят съпруг! — успява единствено да изговори госпожа Х. — Тук ли е?

— Госпожо Х. — промълвява госпожа У. и се изправя в целия си ръст, — как се осмелявате!

— О, моля ви, не ме разбирайте погрешно! — моли я госпожа Х. — Станала е ужасна грешка! Сигурно са докарали горкия Пърси тук вместо в нашата квартира. Моля ви, погледнете.

— Скъпа моя — казва госпожа У., жена на повече години и с майчинско държане, — не се вълнувайте. Докараха го преди около половин час и да ви кажа право, не го и погледнах. Май дори не си направиха труда да го събудят. Ако запазите самообладание, ще го смъкнем долу и ще си го вземете, без никой нищо да разбере.

Госпожа У. май наистина има желание да помогне на госпожа Х. Тя отваря вратата и госпожа Х. влиза, но само след миг излиза с пребледняло уплашено лице.

— Той не е Пърси — съобщава тя. — Какво да правя?

— Съветвам ви да не правите такива грешки — казва госпожа У. и на свой ред тръгва към стаята.

Госпожа Х. я спира.

— Но не е и вашият съпруг.

— Глупости! — казва госпожа У.

— Наистина не е — настоява госпожа Х. — Сигурна съм, защото преди малко оставих вашия съпруг да спи в леглото на Пърси.

— Но какво прави той там? — кипва госпожа У.

— Докараха го и го оставиха — обяснява госпожа Х. и се разридава. — Аз затова помислих, че Пърси е тук.

Двете жени стоят и се гледат. Възцарява се мълчание, нарушавано от хъркането на господина.

— Тогава кой е този тук? — опитва се да узнае госпожа У., след като първа се съвзема.

— Не зная — отговаря госпожа Х. — Не съм го виждала. Дали не е някой ваш познат?

Но госпожа У. само захлопва вратата.

— Какво да правим? — чуди се госпожа Х.

— Знам какво ще направя аз — казва госпожа У. — Ще дойда у вас да си прибера мъжа.

— Много дълбоко е заспал — обяснява госпожа Х.

— Това съм го виждала — успокоява я госпожа У., докато си закопчава палтото.

— Но къде е Пърси? — хлипа нещастната госпожа Х., слизайки по стълбите.

— Този въпрос, скъпа — казва госпожа У., — трябва да зададете на него.

— Тия Kneipe са срамно нещо! — отсича госпожа Х. — Никога вече няма да позволя на Пърси да отиде, никога…

— Скъпа моя — отбелязва госпожа У., — ако знаете какво трябва да правите, той никога вече няма да поиска да отиде.

Говори се, че той никога вече не поискал. Както казах, грешката му била, че бил забол картичката на покривката на масата, а не на ревера си. А грешките винаги се плащат.