Тримата братя и златната ябълка

В МРАЧНИЯ ДВОРЕЦ НА ЛАМЯТА

Ето какво се беше случило през оня тъжен ден, когато старицата се раздели с дъщеричката си. Стъклената колесничка спря. Звънчетата се сборичкаха по шията на елена и изведнъж млъкнаха. Вратичката се отвори. Една дълга костелива ръка се протегна навън, хвана момичето за десницата и го намъкна вътре.

Еленът изви колесничката и се втурна назад към гората, над която припламваха огнени езици. Колесничарят беше нищо и йикакво човече — Педя човек, лакът брада. Момичето погледна през рамото му и видя една огромна стена, от неравни камъни изградена, ръждива и опушена. Тя заобикаляше кулите на Ламята.

Нещо грозно и страшно вееше от тия кули. Почернели комини бълваха — кълба от дим и пламъци. Чуваше се тежък грохот на подземни работилници. Звънтяха наковални, сякаш стада с хлопки се прибираха вечерно време в кошарите.

Покрай стената се точеше дълбок ров, напълнен със зелена вода. От водата показваха глави лениви крокодили. Змии приплясваха като камшици.

Щом еленът стигна до стената, една висока порта разтвори крилете си, отвътре се източи навън скърцащ железен мост, протегна се като изкаран език на чудовищно влечуго и се намести над рова.

Каручката се плъзна по моста и влезе. Мостът се дръпна назад, крилете на портата хлопнаха и се затвориха.

Мрачен дворец се възправи пред очите на Златушка, която си показа главата през прозорчето на стъклената колесничка и уплашено захвана да примигва.

Напреде й се извишаваха колонади от чер святкащ мрамор, набразден с малахитови нишки. Между клоните нагоре се виеше стълбище от гранит. Двуглаво куче със златен синджир вардаше стълбището.

Наблизо се чуваха гласове на кукумявки. Прилепи размахваха криле в мрежи от паяжини. Мяучеха диви котараци.

Великанът Ох слезе бавно по стълбището и застана на най-долната площадка. Трй беше висок колкото мраморните колони. На шията му висеше гердан с ключ.

Стъклената каручка спря пред нозете му. Педя човек отвори вратичката и Златушка посегна да скочи. Тогава двуглавото куче налетя стръвно и се опита да я захапе с двете си глави, но великанът го ритна толкова силно, че синджирът му се скъса и разяреното животно отхвръкна в градината.

Ох се наведе, хвана за ръка смъртно изплашената Златушка и я повлече по стълбището.

Отмъкна я в една широка задимена стая с катранясали от сажди греди. Насред стаята клокочеше подкладен казан. Под казана пращяха главни от вековни дървета.

В къта имаше миндер, постлан с червеникави мечи кожи. На мин-дера някой беше захвърлил една тамбуричка с три жички. Железен светилник с три лоени свещи осветяваше стаята на Ох.

Великанът се обърна към пребледнялата си гостенка:

— Имала си късмет — рече той. — Нощес майка ми се върна с окървавена уста. Някой е пронизал езика й със стрела. Затуй не може сега да те изяде. Седни там! — посочи й миндера и я блъсна.

Златушка покорно седна, сви се и започна да наблюдава великана.

Клепките й затрепкаха катр крилца на пеперудка, която се върти край пламък.

Ох отвори един долап, извади кръгла старовремска софра и я намести до казана. Посегна и взе от полицата две пръстени паници — едната голяма като корито, друга, та — бебешка, и ги сложи на софрата. Бръкна в лъжичника й извади две лъжици. Едната като копаня, а другата колкото детска шепичка. Малката лъжичка сложи до малката паничка, а с голямата бръкна в казана, загреба цял бут от крокодил и го сипа в голямата паница. В паничето задели едно малко парче месо, колкото пилешко дробче. Грубо блъсна паничето пред Златушка и изръмжа:

— Яж!

Златушка поклати глава с отвращение:

— Не ми е гладно.

Великанът се намръщи и скръцна със зъби:

— Или ще ядеш, или ще те хвърля жива в казана!

Седна на пода разкрачен, гърбом към гостенката. Софрата остана между краката му. Замляска лакомо и неприлично.

Златушка не снемаше от него очи, втрещена и пребледняла. Без да я забележи домакинът, тя бръкна в пазвата си, извади котенцето. Котенцето, което беше изгладняло много, сложи предните си лапички върху златушкината паничка и захапа месото. Измъкна го и се мушна с него под миндера.

Ох се обърна към Златушка задавен. В лакомията си той беше налапал целия крокодилски бут, който преседна на гърлото му.

— По-по-по-тупай ме по гърба! — едвам проговори великанът и изблещи очи.

Златушка се залови да го тумка с два юмрука. Великанът преглътна с мъка и я спря:

— Стига! Мина ми. Моят гръб не е барабан. Голямко парче налапах, затуй се задавих. А ти, както виждам, си изяла крокодилското месо. Утре ще ти дам ухо от мечка стръвница.

Остави лъжицата и посегна към тамбурата. Взе я, сложи я на коленете си и започна да дрънка:

Сетне се обърна към Златушка: —

— Знаеш ли да пееш? Златушка отговори тихо:

— Знам.

— Изпей ми една песен! — заповяда великанът. — Ако ме преспиш — утре ще кажа на Ламята да не те яде. Ще живееш при мене и ще подклаждаш казана, когато ме няма тук.

Подаде й тамбурата. Златушка я пое, едвам докосна с пръсти жичките й, въздъхна и запя с ярешки глас:

Ох се прозя, изтегна се на миндера и проговори лениво:

— Пееш, сякаш котенце мърка…

Протегна ръцете си, намести ги под главата си, заспа. Захвана да хърка.

Златушка се наведе и заразглежда: рунтавите му вежди, които приличаха на къдели, страшните му зъби, които бяха глигански, големия ключ на шията му. Посегна към ключа, но тъкмо в туй време някой блъсна вратата.

В стаята се вмъкна Ламята. От пламъка на очите й всичко наоколо грейна.

Чудовището подозрително впи поглед първо в спящия великан, сетне в момичето. Златушка се сви като врабче, над което се е надвесил котарак. Не можа да издържи погледа на Ламята, която пристъпи към нея. Горката Златушка побягна с писък към крайния кът на стаята и се навря под миндера.

Тогава изпод миндера изскочи котенцето на Златушка — цялото настръхнало. Хвърли се срещу Ламята, изправено на задните си крачка, с нокти, готови да се забият в езика й.

Ламята изненадана се спря и наместо да върви напред — заднешком се повлече към вратата. Котенцето, я гони до прага.

Подир малко Златушка си подаде главата, погледна към вратата и като се увери, че страхотията не е вече в стаята, измъкна се и се изправи.

— Трябва да бягам по-скоро — зашепнаха устните й, — защото Ламята ще ме изяде. Този ключ, дето го носи на шията си Ох, дали не отключва пътната врата?

Пристъпи на пръсти. Наведе се и с прехапани устни и затаен дъх полекичка откачи ключа от шията на великана.

Ох през сън долови нещо, размърда се, но не отвори очите си, защото спеше много дълбоко.

Златушка замръзна на място. Подир малко великанът се отпусна и започна пак да хърка.

Тогава момичето зашепна на котенцето:

— Мъркай му, какиното, мъркай! Не му давай да се събуди! Котенцето приближи до главата на великана и започна да преде вретено по котешки. Ох си помисли, че Златушка му пее, и се усмихна. А в туй време девойката излезе навън и тръгна по един дълъг коридор. Отляво и дясно бяха изправени воденични камъни — играчките на великана, когато е бил малък, коридорът завършваше с дървена врата, изпонашита с ковашки гвоздеи.

Златушка изтича към вратата и пъхна ключа в ключовата дупка. Дълго пъшка, додето го превърти. Но ето че вратата се отвори. Девойчето се изправи на прага и що да види? Цялата стая беше пълна с разхвърляни оръжия:

мечове,

боздугани, секири, копия,

лъкове,

стрели,

ятагани…

В дъното на оръжейницата се чернееше втора врата. Златушка боязливо и дълго прескача през оръжията, докато стигне до вратата. Отключи и нея. И що да види? —

монети—сребърни и златни,

скъпоценни камъни—купища,

огърлици от бисер,

ковани гривни,

врахели от седеф,

пръстени…

Златушка прескочи и съкровищата. Отключи и третата насрещна врата, Но щом я отвори, тя се дръпна назад. Тръпки полазиха по гърба й: цялата стая беше пълна, с човешки черепи, нахвърляни един върху друг.

— Ох, майчице! — извика гостенката, закри очи с шъпа и се затече към четвъртата врата.

Когато отключи и нея, тя видя една съвсем празна стая. Нищо нямаше в стаята — само една кошница, а кошницата — пълна със златни ябълки.

Най-подир Златушка отвори и петата врата. Оглушителен шум я накара да си запуши ушите с пръсти. Пред очите й се ширнаха два реда работилници:

ковачи удряха нажежено желязо с чукове върху звънтящи наковални,

обущари набиваха клечки в подметки на войнишки ботуши,

шивачи режеха платове с ножици и нашиваха копчета,

дърводелци рендосваха дървени греди,

златари слагаха рубини върху кубелии пръстени,

бъчвари стягаха бъчви с железни обръчи,

грънчари шареха паници и делви…

Със звънлив глас се провикна Златушка:

— Кои сте вие?

Работниците отговориха в хор:

— Ние сме роби на великана Ох. От нашия труд той трупа съкровища.

— А познавате ли — попита ги Златушка, — моите братя шестимата майстори на фенери?

— Познаваме ги — отговориха робите, — тяхната работилница е в дъното на подземието.

Златушка се затече към дъното с протегнати напред ръце и се развика:

— Братя, мили братя, къде сте? Братята я посрещнаха, радостно разтревожени.

— Тука сме, Златушке! Тука сме, сестричке! — сграбчи я първият, дигна я нагоре и я целуна по челото.

А останалите петима протегнаха ръце и почнаха да я милват по главата.

Златушка задъхана им заговори:

— Ах, да знаете що съм изпатила! Отървете ме от Ламята! Нали няма да ме дадете на страшното чудовище с огнените очи? Ако не беше котенцето ми, сега нямаше да съм при вас!

Братята се спогледаха. Първият отговори за всичките: — Ще те отървем, пиленце! Бъди спокойна. Ти си мъничка и можеш да се скриеш в този фенер. Днес Педя човек ще изкара фенера на пазара. Ще те изнесе навън, без да му дойде на ум, че ти си вътре. Златушка запляска ръце зарадвана.

— Но и ти ще ни помогнеш — обади се шестият брат — да се измъкнем оттука. Нали обещаваш?

— Обещавам, мили братя, обещавам! — врече им се Златушка и влезе във фенера.