Тримата братя и златната ябълка

СУХИЯТ КЛАДЕНЕЦ

Подир пладне приближиха до един кладенец, направен от дълбан дънер. Върху побито в земята, раздвоено най-отгоре дърво беше поставена дълга кобилица с провесено надолу ремъчно въже и дървено ведро, опасано с железни обръчи. Вятърът клатеше кофата, кобилицата, скърцаше, един гарван седеше кацнал върху гривната и се взираше с едното си око надолу. Когато пътниците затрополяха съвсем наблизо, гарванът изграка тревожно и хвръкна.

Ламските дири стигнаха до самия кладенец и там свършваха.

Странникът посочи с пръст кладенеца:

— Ей го Сухия кладенец, където влиза и откъдето излиза Ламята. Той е пресъхнал преди хилядо години. Слизайте долу и търсете Ламята!

Щом изрече тия думи, странникът изведнъж стана невидим, сякаш потъна в земята.

Магарето усети, че му олекна, озърна се, тропна с предния си крак и хукна към гората. Тримата братя се спогледаха озадачени.

— Дой ще слезе първи? — попита Най-малкият. Най-големият се изпъчи и направи две крачки напред. — Аз! — рече той.

Изкачи се върху гривната и нали беше пиян, олюля се, насам, натам—аха-ха — да падне в кладенеца. Криво-ляво успя да намести единия си крак във ведрото. С две ръце стисна ремъчното въже. Предното рамо на кобилицата се наклони надолу.

Най-малкият му поръча:

— Бате, ако се уплашиш от нещо — поклати силно въжето и ние ще те измъкнем.

И като хвана въжето с две ръце, Най-малкият налегна надолу и започна да спуска брата си в кладенеца. Кобилицата скрибучеще плачливо.

Колкото по-дълбоко потъваше оня, дето беше във ведрото, толкова по-страхливо се озърташе. В полумрака се виждаха само камъни, покрити с мъх. Но ето че когато ведрото наближи дъното, измежду камъните се източи една змийска глава. Нейната разтворена уста с жълто езиче засъска и се устреми към единия крак на Най-големия.

Той разтвори широко очи, изрева и разлюля силно въжето. Горните подхванаха ремъка на кобилицата и ведрото отскочи нагоре: Гдавата на Най-големия се показа над гривната. Устата му започна да пелтечи:

— Зззмия!

Във ведрото не стъпи, а седна Средният брат. Той се намести удобно, отпусна надолу краката си и захвана да се люлее.

— Най-малкият увисна на ремъка и ведрото потегли надолу. Додето кобилицата се наклоняваше, Средният брат се прозя сладко-сладко и затвори очи, защото ведрото му се стори като залюляна детска люлка. Къде дъното змията източи повторно главата си и захапа калпака на човека във ведрото.

Средният се стресна. Опули очи и опипа главата си. Щом разбра, че калпака му го няма, той се развика, почна да маха с ръце и разклати въжето.

Най-малкият бързо измъкна и него.

Като стъпи на земята Средният, заговори плачливо:

— Някой ми открадна калпака!

Тогава на мястото му във ведрото стъпи Най-малкият. Той стоеше прав. С лявата си ръка стисна ремъка, а с дясната измъкна меча си.

— Спускайте ме! — викна той.

Пияните братя го блъснаха надолу. Ведрото потъна. Втренчил очи в полумрака, Най-Малкият съзря отдалеч змията, която се беше източила нагоре и го чакаше. Ръката на смелия момък притръпна. Той стисна силно меча си и го дигна нагоре. Замахна и отсече змийската глава, която падна долу. Острието на меча закачи един от зидовите камъни и събори половината му. Откъртеният камък отиде на дъното с грохот.

Раздвиженото ведро се устреми още по-бързо и — туп! — удари се върху здрава земя.

Най-малкият излезе от ведрото и видя камен свод. Под свода — четвъртита ръждива желязна врата. Заключена.

В туй време двамата братя се надвесиха над гривната и надникнаха в кладенеца.

Най-големият заплеска с ръце и извика: — Бухна!

— На дъното! — добави Средният. — Сега какво ще правим? — Я хайде да го оставим в кладенеца, а пък ние да се върнем на чешмата, от която сега тече вино! Искаш ли? — предложи Големият. — Искам! — отговори Средният. — Там можем да си отворим кръчма и ще продаваме на пътниците червено вино!

— И бяло! — напомни му Големият. — Ех, че пари ще спечелиме, ех, че…

— Но — прекъсна го Средният — аз не съм съгласен да поим сиромасите с вино без пари. Само оня, който има пари той-ще пие вино!

— Тъй, амче как! — рече Най-големият и извади меча си от ножницата. Удари ремъчното въже с острието и го преряза.

Въжето се свлече в кладенеца и падна в краката на Най-малкия брат. Той разтвори широко очи, разбра какво е станало и прехапа устни.

От очите му потекоха две сълзи.

— Моите братя ме оставиха в кладенеца — да ме изяде Ламята — прошепна той, — но аз ще я убия!

И като изви поглед нагоре, изоставеният изрече тези думи: