Тримата братя и златната ябълка

ЗЛОДЕИТЕ ОТ КРЪЧМАТА „ПОСЛЕДЕН ГРОШ“

Коя е тази кръчма, издигната на същото място, където някбга имаше една чешма с два чучура и четири каменни корита? Над вратата бяха сложили надпис:

Един уморен пътник с тояжка на рамо и торбичка на тояжката спря пред вра-тага, прочете надписа и почука три пъти.

Никой не му отговори. Тогава той отвори вратата, боязливо влезе в кръчмата и спря до вратата. Остави торбичката и тояжката си в къта.

Най-големият брат, застанал зад тезгяха, със запретнати ръкави сплескваше наденици с едно шише и ги нижеше на върлина.

Средният брат броеше жълтици в калпака си и свирукаше. Като видя пътника, Най-големият направи с глава знак на Средния — да отнесе жълтиците вътре. Средният влезе в съседната стая. Там между две легла имаше каца, вече пълна догоре с жълтици. Монетите грееха като разровена жар. Средният брат изсипа жълтиците в кацата, излезе пак, затвори след себе си вратата и завъртя ключа.

— Какво искаш, дядо? — обърна се той към пътника.

— Аз ли? От дълъг път ида, затуй ожъднях. Доколкото си спомням — тука имаше една чешма, която…

— Имаше — прекъсна го Средният брат, — но вече я няма.

— Моля ти се — приближи се към тезгяха пътникът. — Налей ми чашка вода!

— Ние вода не продаваме! — обади се оня, който мачкаше надениците.

— А какво продавате?

— Винце.

— Как го давате, мога ли да попитам?

— Жълтичка за паничка!

— Ами като нямам пукната пара! — завайка се пътникът.

— Щом като нямаш пари — няма и да пиеш вино! — викна сърдито Най-големият, а Средният приближи до пътника, подаде му торбичката и тояжката и го изтика навън:

— Хайде, махай се оттука!

— Къде ще ида? — попита пътникът. — Вече мръква.

— Иди в гората. Там има вода, колкото щеш?

— А вълците? Нали ще ме изядат!

— Нека те изядат. С тебе няма да се свърши светът. Един сиромах по-малко!

Изхвърленият пътник, който беше същият оня странник, дето превърна водата на вино, поклати замислено глава, обърна се, дигна десница и бавно изговори: — От чешмата да потече пак вода, а в кацата всичките жълтици нека се превърнат на трици.

И бързо навлезе в гората.

Подир малко над горските върхари се зададе орлицата с железния ковчег. Тя беше много уморена и едвам размахваше крила. Като наближи до кръчмата, птицата се спусна надолу и кацна на поляната. Ковчегът тупна в меката трева. Вратицата му се отвори и отвътре излезе Най-малкият брат. Подире му скочи Златушка с кошничката.

Юнакът се изправи пред орлицата, стори дълбок поклон и рече:

— От сърце ти благодаря, птицо крилата! По-нататък аз знам пътя за бащината къща!

А Златушка сне от шията си мънистеното герданче и го наниза върху шията на орлицата.

— От мене за спомен! — извика тя.

— Бъдете честити до края на живота си! — благослови ги орлицата и раздвижи крилата си.

— А как ще се върнеш до Долна земя, когато всичката вода и всичките хлябове се свършиха? — попита я Най-малкият брат.

— Не ми трябва вече — отговори птицата, — нито вода, нито хляб, нито месо! Надолу пътят е лек. Додето на небето избият първите звезди — аз ще бъда при орленцата си. Прощавайте!

И тя потегли назад по същия път.

Най-малкият брат влезе в кръчмата.

Като го видяха, двамата големи си глътнаха езиците.

— Откъде идеш? — попита Най-големият.

— От Долна земя, ей сега пристигнах.

— Какво направи?

— Убих Ламята, а вие?

— Ние… ние… те чакаме — отвърна Средният.

На прага стъпи и Златушка. Като слънчоглед грейна лицето й.

— А туй момиче отдека е? — загледа се Най-големият брат към момичето.

— То е долноземка. Годеничка ми е! — усмихна се Най-малкият и се обърна към Златушка: — Пристъпи, Златушке, да те видят моите по-големи братя.

Златушка нерешително направи две-три крачки, а Най-големият сръга Средния:

— Наточи вино да почерпим гостите!

Средният грабна една дамаджана и затрополя надолу по стълбата, която слизаше в зимника. Само след два-три мига изпод земята, се чу гласът му:

— Батеее! От чешмата тече водааа! — крещеше оня, сякаш го беше охапало бясно куче.

— Водааа! — развика се и Най-големият. — Я опитай дали е вода!

— Опитах, два пъти опитах! — пак екна долният глас.

— Ами сега какво ще правим? — удари се по челото Най-големият.

— Нищо — рече Най-малкият, — ще си идем у дома, да зарадваме стария.

През същата нощ, когато месечината се появи над гората и по-сребри керемидите на кръчмата, двамата по-големи братя се измъкнаха крадешком от кръчмата. Най-големият носеше на гърба си чувал. В чувала пъшкаше нещо тежко.

Средният заключи вратата на „Последен грош“ и пусна ключа в джоба си, но ключът неусетно се изхлузи от съдрания джоб и падна пред прага.

Мълчаливо закрачиха двамата между дърветата.

Щом изчезнаха в пущинака, пред кръчмата изневиделица се появи странникът. Остави тояжката и торбата си до прага, наведе се, взе от земята ключа, дето го беше изтърсил Средният брат, и отключи кръчмата. Пристъпи вътре.

Тогава от зимника се чу заглушителният писък на Златушка:

— Помощ!

Странникът отмести големия камък, с който беше затиснат капакът на зимника, и отвори подземието. От тъмнината се показа главата на Златушка. Странникът попита девойката:

— Къде ти е годеникът?

— Братята му го вързаха, натъпкаха го в един чувал, затъкнаха с кърпа устата му — да не вика, и го отведоха някъде, а мене затвориха в зимника.

Странникът я хвана за ръката, изтегли я горе и рече:

— Върви подире ми! И недей се плаши! Всичко ще се нареди тъй, както трябва.

В същото време двамата тъмни братя вървяха по една светла горска пътека. Дърветата, притаили дъх, се давеха в безмълвие. Нито един лист не шумолеше. Като стигнаха до едно кухо дърво, поломено от гръмотевица, Средният прошепна:

— Бате, тука е вълчото връвище. Пущай чувала! Щом месечината се потули зад облак — от пещерите ще изскочат гладните вълци и ще го намерят.

Най-големият пусна чувала и го развърза.

От чувала с мъка се извлече Най-малкият брат. Ръцете му бяха здраво вързани отзад, краката му — омотани с дебело въже, устата му — запушена с кърпа.

Най-големият изръмжа:

— Сега вече ще се отървем от тебе! Вълците ще те разкъсат!

А Средният се наведе, извади кърпата от устата му и добави:

— Дишай, защото не искам да се задушиш и издъхнеш, преди да са дошли вълците.

И двамата злодеи поеха назад тичешком.

— Какво зло съм ви сторил, мили братя, че ме оставяте на вълците?

Никой не му отговори.

Месечината, потресена от престъплението, бързо потъна зад един облак. Наблизо завиха глутница вълци. Святкащи алчни очи се появиха между дърветата.

— Свърши се с мене! — простена Най-малкият брат, захвана да се гърчи и направи отчаяни усилия — да се отвърже, но въжетата бяха стегнати до немай-къде.

Вълците приближиха. Но тъкмо когато един грамаден звяр направи вълчи скок към вързания, измежду дърветата се втурна странникът. Той замахна с тояжката си, удари вълка по главата и викна:

— Циба!

Вълкът заскимтя като куче, укроти се бързо, обърна се назад и подви опашка. Тръгна към пещерите. Подире му се повлече цялата глутница.

Златушка се наведе над годеника си и чевръсто развърза ръцете и краката му. Потресен от злодеянието, Най-малкият погледна с безкрайна благодарност странника и го попита:

— Защо ме оставиха моите братя на зверовете?

— Твоите братя не са добри хора. Те искаха да откраднат кошничката със златните ябълки и годеничката ти. А като се върнат в къщи — смятаха да излъжат баща ти, че те са убили Ламята, за да получат имота му. Но който копае яма за ближния си — сам пада в нея.

— А какво ли стана с магарето ми? — досети се изведнъж Най-малкият.

— Нищо му няма. За да не му дават овес, кръчмарите го натириха в гората, да го одрънкат вълците, но то не се предаде, а захвана да троши зъбите на зверовете с подковите на задните си крака. И стана тъй, че наместо магарето да бяга от зверовете — те офейкват, щом го зърнат в гората. Скитори из храсталаците. Сутрин яде малини, а вечер — боровинки. Като се досети за тебе, то захваща да реве тъй, че цялата гора кънти от гласа му.

Най-малкият хвана главата си с две ръце и се замисли дълбоко. Магаре клепоухо, а пък у него има повече човещина, отколкото у братята му. Странникът съблече абичката си и я постла на тревата.

— Легнете си — покани той и двамата — да поспите, защото сте много уморени. Виждам, че очите на Златушка се затварят за сън.

Най-малкият и Златушка се търкулнаха върху постланата дрешка и заспаха като заклани.

Тогава странникът извади от торбичката крилете си, намести ги на раменете си, хвана тихичко юнака с дясната си ръка, Златушка — с лявата и полетя:

над горските върхари, позлатени от лунната светлина,

над реките, заглъхнали внощен покой,

над езерата и, моретата,

над най-високите планински върхове —

към родното село на тримата братя.

След потайна доба крилатият старец се върна, намери магарето заспало пред самите бърлоги на вълците, хвана го за ушите и го издигна към месечината.

Пренесе и него.