Тримата братя и златната ябълка

ПО СЛЕДИТЕ НА ЛАМЯТА

Дядо Върбан и двамата му големи синове стояха прави пред пътната врата и се взираха в далечината. Чакаха.

— Изведнъж се чу силен тропот. Пристигна вихреното магаре. От него скочи Най-малкият брат — възбуден, запъхтян. Бащата протегна ръце към него и попита с тревога:

— Какво стана, сине, уби ли я?

— Не съм, тате — отвърна Най-малкият, — само езика й пронизах с една стрела.

— А златната ябълка?

— И този път я отнесе!

Като чу какво е станало, бащата въздъхна-дълбоко и съкрушено отпусна, глава.

Тогава Най-малкият брат му рече:

— Не се съкрушавай, тате! Аз ще довърша Ламята.

— Не е то лесна работа — изпъшка старецът, — как ще я намериш?

— Как ли — живо заговори Малкият, — нали я нараних със стрелата — ще тръгна по кървавите капки, които са отбелязали нейния път. Накрай света ще ида, но ще я намеря.

Бащата се съживи. Очите му се разведриха:

— Върви, сине — рече той, — дано я намериш. Ламята тряба да бъде наказана.

— И аз ще ида! — извика Най-големият.

— И аз! — обади се Средният брат, макар че не му се ходеше. Той се срамуваше да остане надире от братята си.

Дядо Върбан дигна ръка и ги благослови:

— Облягайте се един на друг, синове мои, защото сговорната дружина планина повдига. Недейте се разделя никога! Елате подире ми да ви дам оръжие!

И той бавно заслиза по каменните стъпала на домашното подземие. Отвори вратата. Светлина нахлу вътре и озари наредените в дъното винени бъчви, корабът за грозде, обърнат надолу с рогата, голямото сито от биволска кожа, с което отделяха зърното от плявата. На голата стена висяха три меча с потъмнели ножници. Старецът приближи до тях, откачи първия, дигна го нагоре и като го размаха, рече с развълнуван глас:

— С този меч през младите си години съм убил в Тилилейската гора мечка-стръвница. Тя беше звяр нечуван. Нападаше и хора, и добитък. Но една нощ аз я причаках, потулен в шумака край говедарника — и я съсякох.

— Дай го на мене! — втурна се Най-големият брат и посегна да грабяса меча.

Дядо Върбан му го подаде тържествено и откачи втория меч, чиято дръжка беше поръсена с коралови капчици.

— С този съм отървал три синджира роби! Какъв бой съм водил с поробителите, додето ги прокудя!

— Той е за мене! — извика Средният брат, пое го от ръцете на стареца и го окачи на бедрото си.

— А този, с простата желязна дръжка и липова ножница, може да сече дърво и камък. Направи ми го ковачът Данаил от един железен камък, който падна от небето през същата оная година, когато посадих ябълковото дърво в горския пущинак.

— Той е за мене! — обади се Най-малкият брат. Бащата му го подаде и разтвори ръце:

— А коне, както знаете — нямаме! Остана само магарето, което макар че има дълги уши — не е за изхвърляне. Надхващайте се на патерицата за него.

Най-големият брат се начумери:

— Аз не приемам да яхам на магаре!

— И аз не приемам! — повтори Средният.

— А Пък аз ще го яхам! — викна Най-малкият.

На изпроводяк дядо Върбан прегърна и тримата свои синове, изгледа ги за последен път и рече:

— Помнете още едно: който убие Ламята и ми донесе поне една златна ябълка — той ще наследи имота ми!