Тримата братя и златната ябълка

У ДОМА

Русата глава на слънцето се окъпа в каменните корита на чешмата.

Настъпило беше светло и радостно утро. Юнакът и Златушка още спяха върху постланата дрешка на странника. Магарето се въртеше край заспалите, душкаше, краката им и мърмореше:

— Тези крака са батювите, а тези — какините!

Първа отвори очи Златушка. Разшава се, поизправи се седнала и почна да оправя косите си. Най-малкият брат я усети, прозя се сладко, скочи на крака и се обърна към странника, който плискаше лицето си на чешмата с вода:

— Къде сме? Странникът се понадигна:

— На същото място, където спахме с братята ти през оная далечна нощ, когато потеглихме по следите на Ламята. Оттук до бащината ти къща има само един ден път.

Най-малкият брат приближи до странника, разгледа го от главата до петите, втренчи се в очите му и попита:

— Кой си ти, дето ме отърва нощес от вълците, и защо вървиш подире ми?

Чудна усмивка озари устните на странника:

— Аз съм твоят късмет.

— А къде останаха братята ми?

— И братята ти потеглиха насам, но те никога няма да стигнат до бащината си къща.

— Защо?

— Защото от оная къща, където ги оставихме, до бащиния ти дом има сто години път.

Като изрече тия думи, странникът мигом изчезна, сякаш никога не го е имало.

Най-малкият брат и Златушка се наместиха върху гърба на своето магаре. То наостри уши, изрева и се понесе вихром към родното, село.

Ето го бащиния дом! Тежката дъбова порта скръцна и се разтвори, но магарето не мина през портата, а прескочи по стар обичай през оградата.

Дядо Върбан се показа на прага и сложи ръка над очите си — да види кой му е дошъл на гости. И като зърна най-малкия си син, непознатото момиче и магарето, старият баща протегна към тях ръце. Устните му прошепнаха:

— Добре сте ми дошли! Честит съм, че ви дочаках! Най-малкият се наведе и му целуна десницата и Златушка му се поклони до земята.

В клоните на сенчестия орех зачуруликаха славеи. Златушка огледа новия си дом и ахна:

— Колко е хубаво тука!

— Аз, тате — рече най-малкият, — довърших Ламята и ти донесох всичките ябълки, които беше отмъкнала.

И му подаде кошничката.

Старецът я пое и дигна нагоре десницата си:

— Бъди ми жив и здрав, сине! Двамата с тебе ще развъдим тия чудни плодове! От всяка семка Ще поникне дръвче. Не е далеч времето, когато по цялата земя ще зашумят ябълкови градини и за всяко дете ще има сочни златисти ябълки. А поколенията ще казват: „Колко са сладки дядовите Върбанови плодове!“

Петелът плесна с криле, силно изкукурига и приказката свърши.