Тримата братя и златната ябълка

НАЙ-МАЛКИЯТ БРАТ ПОЕМА ЛЪКА

Търкулна се още една година. Най-малкият син рече на баща си:

— Настана моят ред. Тате, тая нощ аз ще вардя ябълката! Дядо Върбан поклати глава с горчива усмивка:

— Твоите по-големи братя не можаха да я увардят, че ти ли, момче голомеше? Но щом като си рекъл — опитай!

И като му подаде лъка и стрелите, старецът продължи:

— Кон не мога да ти дам, защото Ламята изяде хранените ми коне. В яхъра има само едно магаре. Ако не те е срам да яхаш магаре — вземи го.

— Защо да ме е срам? — усмихна се Най-малкият и отиде в яхъра да изведе магарето.

Хвана го за повода и го дръпна от яслата, но магарето се опъна. Той го теглеше напред, а то се дърпаше назад. Ура-тута, най-сетне го измъкна на двора и се метна пъргаво отгоре, му. Като видяха брата си върху магарето, големите почнаха да му се присмиват. Единият рече:

— Пила коза вино, че тръгнала към гората да се бори с вълка!

А другият попита:

— Къде отиваш, братче, с този крилат змей? Най-малкият нищо не им отговори, а смахмузи магарето и препусна. Магарето ревна гороломно, хвръкна нагоре и наместо да мине през отворената порта — прескочи високия дядо Върбанов зид и се понесе като същински вихрогон. Дим се дигна подире му. Месечината, която гледаше отвисоко, прехапа устни: такъв ездач и такова пламенно магаре тя не беше виждала никога.

Когато магарето навлезе в гората — дърветата се оттеглиха из-поплашени наляво и надясно, за да му сторят път. Птиченцата в гнездата, се стреснаха, подадоха главички изпод крилата на майките си и се ококориха, но щом видяха хвърковатото нещо — мигом се мушнаха в перушината и зашепнаха:

— Олеле мале, че страшно!

Но Петко Страшника се възправи неустрашим пред запъхтяното магаре и викна:

— Стооой!

Най-малкият брат закри очите си с ръка, ужким беше уплашен, и рече:

— Моля ти се, Петко, не ме плаши, защото сърцето ми ще се пукне от страх. Остави ме да убия Ламята!

Плашилото размаха ръце:

— Убий я, бате! Но без мене къде? Ако аз не ти помогна — твоята песен е изпята!

— А как ще ми помогнеш, Петканчо? — попита Най-малкият.

— Как ли? — щом се зададе Ламята, аз ще изрева страшно като мечка, тя ще се уплаши, а пък ти удряй по главата.

— Добре си го намислил — рече Най-малкият брат и скочи от магарето. — Сега стой и не мърдай, а пък аз ще се потуля в клоните на онуй дърво, дето е зад копата.

И като отиде при дървото, момчето прегърна дънера му с две ръце и се изкачи нагоре като котка. Сгуши се в разлистените клони и опъна тетивата на лъка. Замръзна на мястото си с очи втренчени нататък, откъдето щеше да се зададе Ламята. А Петко, за да не остане назад, подскокна, тъй както може да подскача всяко бостанско плашило, и се хопна върху копата. Поби единствения си крак най-горе в сеното, сложи ръка върху челото си и се облещи.

Зъби трака — ламя чака!

Настана полунощ. Под ябълката безмълвно се плъзна кошутата със сърненцето си.

Изведнъж в далечината затътна гръм, трясък разтърси нощната тишина. Пристигна Ламята. Този път тя беше сърдита за нещо. Очите й грозно пламтяха. Цялата гора се запали. Петко се опита да изреве, но не можа, защото му се беше схванал езикът от страх. Магарето вихром обиколи три пъти около ябълката и процвили като кон.

Ламята се втурна право към дървото. Отвори устата си. Езикът й се подаде навън като огнена лопата. Тъкмо когато дъхът на чудовището разклати клончето със златната ябълка — една стрела звънна и прониза ламския език.

Ламята нададе страховит рев. Магарето са прескунди три пъти; презглава, а Петко падна в несвяст, олюля се насам-нататък, размаха вдървените си ръце и се събори от копата надолу с главата.

— Щом зарасте раната ми — пак ще се върна! Тогава да му мислите! Дърветата с корените ще изтръгна! — закани се Ламята.

И като се втурна яростно — тя помете цялата гора. А Петко Страшника се беше проснал на очите си и не мърдаше.