Труден противник

1

Манхатън, 15 март 2016 г.

Нощта на убийството на Доминик Динунцио

Тоби Розентал не си спомняше убийството на Доминик Динунцио.

Спомняше си какво беше станало, преди да го убие, и знаеше какво е направил след това, но самото убийство…

Беше пил през целия следобед. В действителност пиеше от три дни насам — откакто го беше зарязала Лорън. Освен това смъркаше кокаин — беше си купил осминка унция от един познат — и по тази причина от три дни насам почти не беше и спал. Влезе в бар „Макгилс“, защото беше близо до работата на Лорън и тя често ходеше там с колежки. А тъй като тя не му отваряше вратата и не вдигаше телефона си, той не знаеше какво друго да направи.

Поръча си един скоч, изпи го на екс, все едно беше шот с текила, и след това си поръча още един, който започна да пие по-бавно. Така и не видя кога Доминик Динунцио беше влязъл с широки крачки в бара и беше седнал. Петнайсет минути по-късно Лорън все още я нямаше, а Тоби се опитваше да вземе решение дали да я потърси в някой от другите барове около нейния офис, или пак да отиде до апартамента ѝ, за да позвъни на вратата. Реши да изчака още малко — и да изпие още един скоч. Махна на бармана, но мъжът остана на мястото си, като го гледаше втренчено и намръщено. Най-сетне с видима неохота барманът се доближи до Тоби, все едно му правеше някаква шибана услуга.

— Още един гленфи…

Беше трудно да произнесе „Гленфидих“ трезвен, какво остава за пиян.

— Още едно от същото — каза той.

— Не мислите ли, че ви стига толкова? — попита го барманът.

— А ти какъв го играеш? Майка ми?

Веднага щом го каза, Тоби си даде сметка, че е сбъркал. Барманът беше висок и слаб, но със закръглено коремче — като маслинка за мартини по средата на сламката. Беше на шейсет и няколко години, може би дори на седемдесет и няколко, но косата му беше гарвановочерна. Нямаше как да не е боядисана и изглеждаше абсурдно в комбинация с набръчканото му старческо лице. Тоби веднага разбра от изражението му, че барманът ще откаже да му сервира повече.

Тоби извади една банкнота от сто долара от щипката, която носеше — парите бяха най-малкият му проблем, — и я плесна на бара.

— Това е за двете, които вече изпих, както и за третото, което ще изпия всеки момент. Рестото е за теб.

— Да, сър — още един гленфидих — кимна барманът.

Но не каза „благодаря“ — все едно си мислеше, че заслужава бакшиш от четирийсет долара.

Тоби видя отражението си в огледалото зад бара и осъзна, че не прилича на нищо: беше небръснат, очите му горяха като въглени на бледото лице, косата му беше влажна и сплескана от дъжда навън. Последното, което му трябваше сега, беше Лорън да го види в този вид. Можеше поне да се среше и да наплиска лицето си с вода; прииска му се да има „Визин“, за да си капне в очите. Той се свлече от високото столче на бара, олюля се и едва не падна. Забеляза как барманът, който вече му наливаше следващия скоч, го погледна внимателно. Майната му.

Закрачи към дъното на бара, където бяха тоалетните, и по пътя се блъсна в една маса, на която седяха две възрастни дами. Едната разля половината си питие и изписка.

— Мамка му, съжалявам — промърмори той.

Тоалетните бяха в дълъг тесен коридор и той усещаше как се поклаща наляво-надясно, все едно крачи между каютите на кораб в бурно море. Може би просто трябваше да се прибере у дома. Тоби отвори вратата на мъжката тоалетна и точно в този момент от нея излезе друг мъж, така че двамата се сблъскаха.

Мъжът беше истински кит. Тоби беше висок само сто и седемдесет сантиметра, така че повечето мъже бяха по-високи от него, но този сигурно беше поне сто деветдесет и три, с корем като печка на дърва. Беше облечен със светлокафяв шлифер и плоска сламена шапка, а от шлифера му капеше вода, все едно беше вървял няколко километра под дъжда. Преди Тоби да успее да му се извини, че го е блъснал, мъжът извика:

— Гледай къде ходиш, по дяволите.

— Ей! А ти внимавай с кого говориш, да ти го начукам! — отговори Тоби и войнствено пристъпи напред.

При обичайни обстоятелства нямаше да каже нещо подобно на човек с такива габарити, но беше пил много, животът му не вървеше и не беше в настроение да понесе и една обида повече.

И всичко трябваше да свърши така: двама нюйоркчани, които си разменят по едно „да ти го начукам“ — като две градски горили, които удрят по гърдите си, за да демонстрират мъжество, — а после се разминават и си продължават по пътя, без да си направят нищо лошо. Но нещата не свършиха така.

Мъжът вдигна ръката си, голяма като бейзболна ръкавица, и блъсна Тоби в гърдите.

В действителност не го блъсна толкова силно — основната му цел беше да отмести Тоби от пътя си, — но Тоби и бездруго се затрудняваше да поддържа равновесие, така че се блъсна в отсрещната стена и падна на пода. И в този момент Доминик Динунцио каза още нещо, с което подписа смъртната си присъда. Той сведе поглед към Тоби и каза:

— Днес не е ден, в който да се заяждаш с мен, малко лайно такова.

Доминик Динунцио не беше лош човек. По-късно всичките му приятели щяха да го потвърдят пред медиите и служителите на реда. Беше толкова едър, че изглеждаше като бивш футболист от отбора на „Джетс“, но не беше склонен към насилие. За последен път си беше разменял удари с някого, когато беше на осем. Проблемът, както току-що беше обяснил на Тоби, беше, че днес не беше подходящият ден, в който да се заяждаш с него.

Доминик беше счетоводител и използваше в работата си компютърна програма, струваща десет хиляди долара, за да изчислява данъчните декларации на клиентите си. Тази сутрин беше открил, че в програмата има дефект, така че тя — а не самият Доминик — беше изчислила погрешно сумите, които трябваше да платят неговите клиенти. И сега петдесет от тях дължаха пари на държавата. Трима от клиентите му веднага прекъснаха договорите си с него, а още десетина обмисляха да го направят.

Когато Доминик си тръгна от офиса и пое към станцията на метрото, заваля силно. Вятърът шибаше дъжда право в лицето му — перфектният финал за един перфектен гаден ден. Доминик обикновено не спираше за питие, но днес мина покрай бар „Макгилс“ и реши да се отпусне малко, преди да се върне при жена си и децата си. Точно в момента никак не беше в настроение някое малко лайненце да му възрази за нещо.

Но денят не беше подходящ някой да се държи по този начин и с Тоби.

Тоби беше на двайсет и шест, но все още му искаха лична карта в баровете. Имаше чуплива тъмна коса, дълги мигли и съвършени черти: къс прав нос, малки плоски уши, устни като на купидонче и трапчинки на двете бузи, когато се усмихваше. Беше хубав като момиче. И наистина, приятелките на Лорън — онези, за които си мислеше, че ще бъдат шаферки на сватбата им — често се шегуваха, че той е по-хубав от Лорън. И това само донякъде беше шега.

Когато Лорън скъса с него преди три дни, тя му каза, че причината е „несъвместимост“ помежду им, каквото и да означаваше тази дума, по дяволите — но Тоби така и не успя да я накара да му обясни какво трябваше да направи, за да станат съвместими. Когато тя престана да отговаря на обажданията му, той започна да се навърта около нейния апартамент, като се надяваше да я срещне сама пред сградата, за да поговори с нея, и така разбра какво всъщност означаваше „несъвместимост“. Лорън се срещаше с друг мъж.

Тоби ги видя да слизат заедно от едно такси по-миналата вечер. Видя как мъжът я прегърна през раменете, докато влизаха в нейната сграда, а след това остана там през цялата нощ, докато Тоби седеше навън в колата си, смъркаше кокаин, надигаше една половинка с уиски и от време на време плачеше. Който и да беше този мъж, той не беше хубавец, поне според Тоби, но беше висок към метър и деветдесет и с телосложението на Супермен.

И така, Тоби страдаше от загубата на жената, с която беше възнамерявал да се обвърже, и я беше загубил заради мъж, за когото можеше да се твърди, че изглежда по-мъжествено от него. А след това този дебелак го беше съборил на земята и го беше нарекъл „малко лайно“. Тоби се почувства като пръчка динамит с много къс фитил, който е бил запален току-що, и от този момент нататък не си спомняше много добре какво е направил. Все едно над съзнанието му се беше спуснала някаква кървавочервена завеса.

В действителност той беше излязъл от бара и беше отишъл до колата си, паркирана точно пред „Макгилс“. Това беше единственият късмет, който беше извадил през последните три дни: да си намери място за паркиране. Той рязко отвори вратата от страната на мястото до шофьора, бръкна в жабката и извади револвер „Смит и Уесън“, калибър .357, с ръкохватка от орехово дърво и къса цев. Затръшна вратата, влезе обратно в „Макгилс“ и веднага видя срещу себе си кита, който седеше сам на една маса, все още с шлифера и тъпата си шапка. Тоби се приближи до него и без да се колебае, го застреля три пъти.

— Това да ти е за урок да не се заяждаш с мен — промърмори той.

Шумът от изстрелите сякаш го пробуди от кошмара и той изведнъж осъзна какво е направил. Остана неподвижен не повече от една секунда, като се взираше в дебелия мъж — и в бялата му риза, която ставаше алена, — а после хукна да бяга. Едва не се блъсна в един сервитьор, който носеше поднос с празни чаши, отвори рязко вратата, скочи в колата и потегли. Не беше минала и минута, откакто беше убил Доминик Динунцио.

Докато караше, той повтаряше едно и също:

— Какво направи? Какво направи?

Револверът с къса цев беше на седалката до него, но вече не беше неодушевен предмет. За Тоби сякаш беше оживял — като злокобен инструмент на съдбата от някой роман на Стивън Кинг, който излъчва топлина и притежава мрачно пулсиращо сърце. Все едно самият револвер беше обладал душата му и го беше накарал да го направи. Не спираше да си мисли за това, че ако не го беше купил, никога нямаше да застреля онзи задник.

На шест преки от „Макгилс“ Тоби спря в един подземен гараж. Шокът от убийството беше толкова силен, че почти беше изтрезнял и вече си даваше сметка, че не бива да шофира. Всъщност изобщо нямаше да седне зад волана, ако не беше Лорън. След като не му върна обаждането по мобилния телефон, той позвъни в офиса ѝ, но някакво момиче му каза, че Лорън си е взела почивен ден. Тоби подозираше, че кучката го лъже — защото Лорън я е инструктирала да не я свързва с него, — но от друга страна, може и да казваше истината и Лорън да беше отишла при майка си в Джърси. И така, той отиде с колата до Джърси, но майката на Лорън му каза, че тя не е там и Тоби трябва да я остави на мира. Тогава Тоби се върна обратно с колата до офиса на Лорън, като се надяваше да я срещне, докато си тръгва от работа, но задръстването го прецака и той пристигна твърде късно, така че продължи към бар „Макгилс“. Но ако не беше взел колата, оръжието нямаше да е с него. А ако не го беше купил…

Все едно някакво коварно божество беше подредило всичко точно по този начин, така че Тоби да направи немислимото: да убие Доминик Динунцио.

Той натисна бутона, с който се изваждаше талон за подземния паркинг; мина цяла вечност, преди бариерата да се вдигне. Намери си свободно място на втория етаж, сграбчи револвера и излезе от колата. Пъхна го отпред в колана си и пусна ризата си върху него, после излезе от гаража.

Тоби измина пеша две преки, като си повтаряше една и съща мантра на всяка крачка: „Какво направи? Какво направи?“. Спря на място, когато забеляза един контейнер за отпадъци, който преливаше от боклук, а най-отгоре стърчеше голям хартиен плик от „Макдоналдс“. Той грабна плика и продължи, докато не стигна до следващия контейнер за боклук. Там се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, измъкна оръжието, пъхна го в плика и го натъпка дълбоко сред боклуците.

И сега какво? Чуваше полицейски сирени, но в Ню Йорк винаги се чуваха полицейски сирени. Как трябваше да действа сега?

Тоби направи единственото нещо, за което се сети в този момент: закрачи към апартамента на родителите си.

Баща му щеше да знае как да постъпи.

2

Две минути след стрелбата в бара пристигнаха двама униформени полицаи. Бяха едва на една пряка от мястото и си бяха взели почивка, за да хапнат по парче пица, когато им се обадиха по радиостанцията. Пристигнаха в „Макгилс“ толкова бързо, че клиентите още бяха там. Повечето стояха прави, стреснати от онова, на което бяха станали свидетели току-що. Единият полицай беше умно момче от ирландско семейство, казваше се Мърфи и беше син на ченге и внук на ченге.

Мърфи се доближи до жертвата и провери дали има пулс, макар да знаеше предварително, че това е загуба на време.

После извика:

— Как изглеждаше убиецът? Някой да ми каже. Бързо.

Жена, която стоеше близо до вратата, се обади:

— Беше бял, не много висок, може би около метър и шейсет и пет, с тъмна коса, без брада, с тъмно спортно яке — може би синьо.

Мърфи се обърна към колегата си.

— Дай това описание на диспечера. Може още да е навън, да отива към метрото или да търси да си хване такси. Накарай ги да изпратят патрулни коли в радиус от три-четири преки, за да го потърсят. И нека да внимават — мъжът е въоръжен. После се свържи с управлението и накарай някого да започне да прозвънява таксиметровите компании, за да провери дали не са качили нисък бял мъж с тъмно спортно яке някъде близо до този бар. Действай!

Колегата му, който беше по-възрастен, но беше свикнал да получава нареждания от Мърфи, веднага се зае да ги изпълни.

Мърфи се обърна към клиентите в бара, които до един бяха потенциални свидетели, и каза:

— Добре. Сега искам от вас да седнете точно там, където сте били, когато е стрелял онзи мъж.

Никой не помръдна от мястото си.

— Хайде — каза Мърфи. — Седнете. Никой няма да си тръгне оттук, докато не пристигнат разследващите, а те ще дойдат само след няколко минути, за да вземат показания от вас.

Разследващите полицаи пристигнаха след петнайсет минути. Казваха се Когхил и Дент, и на двамата им оставаха само по две години до пенсия. Бяха едри и яки, стари кучета, които бяха виждали всичко. Първата им работа беше да застанат на прага и да огледат цялото помещение — по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Забелязаха, че е слабо осветено, но все пак достатъчно, за да различават лицата на хората. Покрай едната стена имаше бар с двайсетина високи столчета с кожена тапицерия, а от дясната страна имаше малка сцена, на която се виждаха пиано и акустична китара на стойка. Двамата бяха видели афиша на входа, според който в осем часа на сцената трябваше да излезе пианист, а в девет — някаква певица, за която не бяха чували.

Програмата може би обясняваше защо вътре е толкова тъмно — осветлението идваше предимно от луничките, монтирани в дъното на сцената. В бара имаше трийсетина маси, но повечето не бяха заети. Заведението сигурно се напълваше след десет вечерта, но няколко минути преди осем вътре имаше само десетина клиенти.

Убитият седеше на една маса в дъното на помещението, недалече от коридора, който водеше към тоалетните. Когхил и Дент бавно го доближиха. Жертвата беше едър мъж с набола брада, който седеше изправен зад малка кръгла масичка, с гръб към стената. Дент си помисли, че му прилича на човек от италиански произход, и се запита дали убийството не е дело на мафията.

Жертвата, който и да беше той, беше облечен с шлифер, син костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и червени райета, разхлабена на врата. На главата му имаше една от онези плоски сламени шапки, които преди носеха таксиметровите шофьори и вестникарите. Шлиферът му все още беше влажен от дъжда, а бялата му риза беше станала тъмночервена от трите огнестрелни рани, които се виждаха на гърдите му.

— Няма гилзи от патроните — отбеляза Когхил.

— Забелязах — отвърна Дент.

Това означаваше, че убиецът най-вероятно е използвал револвер.

Дент предположи, че мъжът беше влязъл в бара, за да се скрие от дъжда и да изпие едно след работа, и беше седнал на тази маса, без да си направи труда да свали шлифера и шапката си. Питието, което си беше поръчал — мартини с две маслинки, — беше на масата пред него, но не изглеждаше да е отпил повече от две глътки от него.

Дент направи две снимки на жертвата с мобилния си телефон. Сега двамата с Когхил трябваше да изчакат съдебният лекар да обяви официално, че мъжът наистина е мъртъв, преди да преместят тялото, а след това мишките от лабораторията по криминалистика да съберат евентуалните веществени доказателства от местопрестъплението. През това време двамата с Когхил щяха да разпитат свидетелите, докато убийството все още е прясно в паметта им. Тъй като не знаеше колко време ще мине, докато изнесат трупа, Дент дръпна покривката от една близка маса и закри с нея лицето и горната част от тялото на жертвата, така че на цивилните граждани да не се налага да се взират в полуотворените му мъртви очи.

— Криминалистите ще се вкиснат заради това, когато пристигнат на местопрестъплението — отбеляза Когхил.

— Да го духат — отвърна Дент.

Благодарение на „От местопрестъплението“ и другите подобни сериали в последно време всички криминалисти се изживяваха като рок звезди.

Двамата се настаниха на една маса до бара и започнаха разпитите от бармана. Искаха да вземат показания първо от него, за да може след това да им донесе кафе. Когхил извади малък дигитален диктофон и го сложи на масата. Щеше да си води и бележки с лични впечатления за човека срещу себе си и евентуални идеи за по-късно. Въпросите щеше да задава Дент. Двамата бяха като възрастна двойка с дълъг брак: имаха си установена рутина и не се отклоняваха от нея.

Всеки разпит започваше точно по един и същ начин: „Кажете ни цялото си име, рождената дата, адреса и телефонния номер. Сега ни покажете документ за самоличност (за да сме сигурни, че името ви е било истинското). А сега ни разкажете какво видяхте“.

Първата работа на Джак Морис беше да излъже ченгетата.

Работеше като барман от двайсет и пет години насам, последните десет — в „Макгилс“. И просто нямаше начин да им каже, че убиецът е бил пиян, когато е пристигнал в бара, а след това той му е сервирал още две питиета, преди да застреля дебелака. Беше наясно, че ако си признае как е сервирал алкохол на видимо пиян човек, някой мазен адвокат ще намери начин да осъди бара и да каже, че той е виновен за убийството. Вместо това Морис каза:

— Сервирах му едно питие. Осемнайсетгодишно шотландско уиски „Гленфидих“, което струва по двайсет долара малкото. Той го изпи, поръча си още едно и отиде в тоалетната, преди да му го сервирам. Но не го видях да се връща от тоалетната, защото бях зает да приготвям коктейл „Маргарита“ за една от онези две възрастни дами — беше си разляла питието. Току-що бях оставил готовата маргарита на края на бара, за да я вземе Кейти, когато той влезе обратно през входната врата и застреля човека.

— Чакай малко — каза му Дент. — Той е влязъл обратно в бара от улицата? Нали каза, че е отишъл до кенефа?

— Да. Видях го да отива към тоалетните, но следващия път, когато го видях, той влезе от входната врата — все едно беше излязъл за една минута. И след това застреля човека.

— Странно — каза Дент. — Каза ли му нещо, преди да го застреля?

— Не съм забелязал. Просто се приближи до него — бум, бум, бум — и избяга.

— Говори ли с жертвата, преди да отиде до тоалетната?

— Не. През цялото време, докато беше тук, седеше на бара, после стана и отиде до кенефа.

— Кога пристигна убиецът? — попита Дент.

— Трябва да е било някъде към седем и половина, защото Джери току-що си беше подредил нещата.

— Джери?

— Пианистът. Той идва около час по-рано, преди да започне да свири, проверява дали всичко работи както трябва и после отива отзад в кухнята, за да хапне нещо, преди да излезе на сцената. Във всеки случай, убиецът трябва да е пристигнал към седем и половина.

— А кога дойде убитият? Беше ли вече в бара, или пристигна след убиеца?

Дент се питаше дали убиецът не беше проследил жертвата до този бар и не беше решил да изпие едно-две, за да събере кураж, преди да го застреля.

— Не знам — отговори Морис. — Кейти се занимава с клиентите по масите. Може би е видяла.

— Знаеш ли как се казва убиецът? — попита Дент.

Май трябваше да зададе този въпрос по-рано.

— Не, и не си спомням да съм го виждал тук преди. Не е редовен клиент. Не познавам и убития.

— Как плати убиецът? С кредитна карта?

— Не, в брой. Парите са в касата.

— А чашата му? — попита Дент. — В същата чаша ли му наля второто питие?

— Аха, ето я там на бара.

— Не я пипай; криминалистите ще я приберат. Спомняш ли си нещо друго?

— Не, нищо. Той просто изпи едно, отиде до тоалетната и после гръмна човека.

— Но ти успя да го огледаш както трябва, докато седеше на бара, нали?

Морис се поколеба. Не му се искаше да се забърква във всичко това. Но после отговори:

— Ами, да — предполагам, че съм го огледал както трябва.

Естер Бърман беше на осемдесет и шест години, но доколкото можеше да прецени Дент, умът ѝ сечеше като бръснач. Беше облечена с рокля на цветя, перлена огърлица и неугледни черни обувки, каквито носят бабите. Кожата на шията ѝ беше набръчкана като на пуйка, явно преди е била по-пълна. Носеше бифокални очила.

— Двете с Лия си седяхме на по питие — каза Естер. — Понякога идваме тук, за да слушаме Джери.

— Пианиста? — попита Дент.

— Да. Той е внук на братовчедката на Лия. Идваме по-рано, защото не обичаме да седим твърде близо до сцената — пускат музиката прекалено силно. Във всеки случай, просто си седяхме там и не обърнахме внимание на… на убиеца, докато той не отиде до тоалетната. Тогава се блъсна в масата, на която седяхме, и разля половината от питието на Лия, така че тя трябваше да си поръча ново. Извини се, но си личеше, че не съжалява наистина. Освен това ми се стори, че е пиян, поне така вървеше.

— Добре — кимна Дент. — Какво се случи след това?

Естер хвърли поглед към покривката, с която беше покрит трупът. Може и да беше останала шокирана от случилото се, но се виждаше, че е приятно развълнувана от разговора с истински полицай — като от сериалите по телевизията.

— Какво се случи след това, Естер? — повтори Дент.

— Ами онзи мъж, който беше застрелян, се появи от коридора с тоалетните и си седна. И няколко минути по-късно убиецът се върна и…

— Задръж малко — каза Дент. — Искаш да кажеш, че жертвата и убиецът са били заедно в коридора по едно и също време, а може би и в тоалетната?

— Не знам. Разказвам ви това, което видях. Не видях убития да отива по коридора към тоалетните, но го видях да се връща и да сяда обратно на мястото си. Както казах, след няколко минути убиецът също се върна, предполагам от тоалетната.

— Добре, и какво стана после?

— Убиецът излезе от бара — аз го държах под око, след като беше разлял питието на Лия — и…

— Една минута. Убиецът се е върнал от тоалетната и просто е излязъл от бара? Не каза ли нещо на жертвата?

— Не, просто излезе навън. А след това, една минута по-късно — или може би дори по-малко — се върна и го застреля на място.

— Каза ли нещо на жертвата, преди да го застреля?

— Не съм чула да му казва нещо. Просто го застреля и избяга.

— Но успя да го видиш както трябва, когато стреля по мъжа?

— О, да. Ще мога да го разпозная, ако го подредите заедно с други хора. Нали ще го подредите заедно с други, за да го разпозная, след като го заловите?

Дент едва не се разсмя.

— Да, госпожо, най-вероятно ще го направим. А сега може ли да говорим и с Лия, вашата приятелка?

— О, Лия не видя нищо. Тя седеше с гръб към масата, където седеше… където седеше жертвата.

Дент забеляза как Естер потръпна, когато каза „жертвата“.

— Нищо, нека все пак да говорим с нея — каза Дент.

Докато чакаха да дойде другата възрастна дама, Когхил се обади:

— Ако го намерим, делото ще бъде детска игра.

Дент си помисли, че Рейчъл Куин е доста привлекателна. Беше стройна, с къса златиста коса, кафяви очи и интелигентен поглед. На трийсет и пет и ако се съдеше по адреса и костюма ѝ, разполагаше с пари. Не беше красива, но определено беше симпатична, особено когато се усмихваше. Освен това Дент остана с впечатлението, че е много проницателна. Именно тя беше жената, която веднага беше дала описанието на убиеца на Мърфи, когато се беше обърнал към всички свидетели.

Куин беше излязла на среща с някакъв мъж, когото виждаше на живо за пръв път, след като се бяха срещнали в „еХармония“, популярен сайт за запознанства. Била с гръб към входната врата на бара и с лице към масата, на която беше седял убитият мъж. Така и не видяла убиеца, докато седял на бара, не видяла нито убиеца, нито жертвата да влизат в коридора, който водеше към тоалетните, и не видяла убиеца да излиза от бара и да се връща. Обясни им, че е разговаряла с мъжа, с когото бе излязла на среща, и в някакъв момент той започнал да ѝ показва снимки на кучето си на своя смартфон. Дент се зачуди защо един мъж би направил нещо подобно, по дяволите, но си замълча.

— Видях само как убиецът се приближи до масата, на която седеше другият мъж, вдигна ръка и го застреля — каза Куин. — Дори не осъзнах, че държи пистолет. После той се обърна и избяга от бара. Мина точно покрай масата, на която седях.

— Видяхте ли лицето му както трябва? — попита Дент.

— Както трябва? Ами тук е доста тъмно, а той мина покрай мен доста бързо, но смятам, че ще го разпозная, ако го видя отново.

— Колко питиета си поръчахте преди убийството?

— Само едно. Чаша шардоне и дори не я бях изпила.

Дент не успя да овладее любопитството си.

— Защо онзи мъж, с когото сте излезли на първа среща, ви е показвал снимки на кучето си?

— Защото и аз имам куче. Това е едно от общите неща между нас. — Тя помълча малко, преди да добави: — Може би е единственото общо нещо, което имаме помежду си.

Тогава Дент дори не подозираше, че кучето на Рейчъл Куин ще се окаже важно.

Кейти Толивър беше бомба.

Рейчъл Куин, която беше излязла на среща от сайта за запознанства, беше симпатична и млада, но не беше от онези жени, след които всеки мъж би се обърнал. Но сервитьорката… Тя беше на двайсет и няколко години, висока — може би сто седемдесет и осем сантиметра, така че на токчета щеше да бъде над сто и осемдесет — и имаше буйна тъмна коса и сиви очи, които сякаш водеха право в спалнята. Носеше тясна блуза без ръкави, която подчертаваше хубавия ѝ стегнат бюст, и тясна къса черна пола. Ако Дент не беше стар и дебел, щеше да падне на колене пред нея, за да я умолява да излезе на среща с него.

— Забелязахме, че убитият е пиел мартини — каза Дент. — Ти ли му го сервира?

— Аха. Той влезе в бара и седна там.

Кейти посочи към трупа — слава богу, криминалистите най-сетне се бяха заели да го приберат в чувал.

— Седна на масата, дори не си свали шлифера и шапката, и аз го попитах какво ще си поръча. Той каза: мартини с водка „Столѝчная“ и маслини. Джак му го приготви, но когато му го занесох на масата, той не беше там. Предположих, че е отишъл до тоалетната.

— Разкажи ми за убиеца — каза Дент.

— Ами той седеше на бара — може би от десет-петнайсет минути, преди да се случи всичко това — започна Кейти. — Не съм сигурна точно колко, но беше изпил едно-две и изглеждаше вкиснат, все едно някой е убил малкото му кученце или нещо подобно. Нали се сещате, гледаше само в чашата си и мърдаше с устни, сякаш си говори сам, но не на глас. Ако трябва да предположа, или го е зарязала приятелката му, или са го уволнили.

— Добре, и какво стана после?

— Бях заета да сервирам, така че не му обръщах внимание, но видях как отива към тоалетните. Една минута след това излезе, но преди него излезе и другият мъж, който беше убит. Имам предвид, че убитият също отиде до тоалетната, както ви казах, и се върна обратно малко преди другия, който беше по-дребен и симпатичен.

— Убиецът е бил дребен и симпатичен? — попита Дент.

— Аха. Беше нисък мъж — поне като за мен, — но беше симпатичен.

— И какво стана после? — попита Дент.

Кейти Толивър сви рамене.

— Мъжът, който беше застрелян, седна обратно на мястото си… Аз бях там, в края на бара, и чаках маргаритата за едната от възрастните дами и когато погледнах към тях, видях убиеца, който вече стоеше срещу него. И после го застреля.

— Откъде влезе убиецът, преди да го застреля?

— Не разбирам въпроса.

— Убиецът е отишъл до тоалетната. От тоалетната ли се върна, преди да стреля, или влезе през входната врата на бара?

— Не знам. Когато го видях, той вече стоеше пред другия мъж и го застреля. После избяга навън.

Когхил се обади за пръв път, но се обърна към Дент.

— Кой е пристигнал пръв?

— А, да — каза Дент и отново се обърна към Кейти. — Барманът ни каза, че убиецът е пристигнал тук около седем и половина. Така ли е?

— Ами, да, предполагам. Не си гледах часовника, но сигурно е било така.

— А кога пристигна жертвата? Беше ли вече тук, когато убиецът седна на бара?

— Не, той пристигна може би пет или десет минути след него.

Това беше важно: значи убиецът не беше проследил жертвата. От друга страна, Дент си даваше сметка, че е възможно убиецът да е знаел, че жертвата ще бъде в този бар, и да го е изчакал тук. Във всеки случай беше полезно да разберат кой е пристигнал пръв.

— Още колко ще трябва да остана? — попита Кейти. — Тази вечер се налага да взема детето по-рано от бавачката, така че трябва да ѝ се обадя, ако ще се забавим още.

Последният човек, когото Дент разпита, беше Едмундо Ортис — помощник-сервитьорът, който прибираше празните чаши от масите. Беше нисък, около сто шейсет и пет сантиметра, на петдесет години, с тежък латиноамерикански акцент. Дент веднага си помисли: на петдесет години, а отсервира празни чаши. Сигурно не е никак приятно.

Следващата мисъл на Дент беше: нелегален имигрант, а това беше последното, което им трябваше точно сега. Ако Едмундо наистина беше нелегален, щеше да ги излъже и да им каже, че не е видял нищо, за да не привлича излишно внимание от страна на имиграционните служби.

— Откъде си, Едмундо? — попита го Дент.

— От Куинс — отговори Едмундо.

Дент се усмихна.

— Не, имам предвид първоначално, преди да дойдеш да живееш в Ню Йорк.

— О — каза Едмундо. — От Хондурас.

Сега беше ред на Едмундо да се усмихне — с искрена, широка усмивка, която разкри кривите му зъби.

— Но вече съм гражданин на САЩ. От две години.

— Ами поздравления — каза Дент.

— Gracias — отговори Едмундо.

— Е, какво видя? — попита го Дент.

Едмундо беше видял единствено как убиецът излиза тичешком от бара. Не го беше видял да седи на бара, преди да застреля другия мъж, нито самото убийство. Беше донесъл един поднос с чисти чаши от кухнята в бара, беше чул изстрелите и след това покрай него беше изтичал някакъв мъж на път към изхода.

— Едва не ме събори — каза Едмундо.

— Но ти видя лицето му?

— Той мина много бързо — каза Едмундо.

— Но смяташ ли, че може би ще го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Може би — отвърна Едмундо. После добави: — Вероятно.

Дент каза на всички клиенти-свидетели, че могат да си вървят, но че ще ги потърсят по-късно, за да се подпишат под показанията си. Разполагаха с петима свидетели, които бяха видели убийството или поне можеха да потвърдят, че убиецът е бил в бара: барманът Джак Морис; възрастната дама Естер Бърман; Рейчъл Куин, жената със срещата от сайта за запознанства; Кейти Толивър, разкошната сервитьорка; и Едмундо Ортис, гражданинът на САЩ. В момента на убийството в бара беше имало и още четирима души, но те не бяха видели нищо, защото бяха седели с гръб към събитията или не бяха обърнали внимание, така че бяха зърнали само гърба на убиеца, докато беше тичал навън след изстрелите. Пианистът нямаше да им свърши никаква работа, защото през цялото време не беше излязъл от кухнята, където беше вечерял.

Когато видя, че Когхил и Дент са приключили с разпита на свидетелите, един от криминалистите се приближи и заяви, че са установили самоличността на жертвата от шофьорската книжка, която бяха намерили в портфейла му. Името му беше Доминик Антъни Динунцио. Според визитната картичка от портфейла му Динунцио беше заклет счетоводител и имаше собствена кантора на три преки от бар „Макгилс“.

Значи Динунцио наистина беше макаронаджия, както си беше помислил Дент, когато видя трупа за пръв път. Той отново се запита дали убийството не е дело на мафията. Но после отхвърли тази идея. Дори не си спомняше последния път, когато италианската мафия е очистила някого в заведение, пълно с десетина клиенти.

Когхил се обади в полицейското управление, накара едно ченге да го провери набързо в архива и научи, че Доминик Динунцио няма криминално досие, не е бил арестуван и срещу него не е издавана заповед за задържане.

Вече се канеха да си тръгват, когато до тяхната маса отново се приближи същият криминалист, който беше установил самоличността на жертвата.

— Снехме перфектни пръстови отпечатъци от чашата на убиеца — съобщи им той. — От две различни лица. Едните вероятно са на бармана, така че другите трябва да са на убиеца.

Дент се обърна към Когхил и каза:

— Ако има Бог на небето, отпечатъците на този боклук ще бъдат в системата.

Тази вечер Бог наистина беше на небето, където се беше отдал на райска почивка.

3

Хенри Розентал и съпругата му Мириам току-що бяха приключили с вечерята, когато в апартамента им влезе техният син. Първоначалната реакция на Хенри беше гняв, последван от отвращение. Беше очевидно, че Тоби е бил на запой — изглеждаше ужасно, а от устата му лъхаше на алкохол.

Хенри знаеше, че приятелката на Тоби го е зарязала. Тя беше хубавичка, макар и пълна глупачка според бащата, но това по никакъв начин не оправдаваше подобно поведение. А още по-лошото беше, че неговият син беше служител в адвокатската му кантора — откровено и неприкрито назначение с връзки — и Хенри беше принуден да излъже партньорите си, че Тоби се е разболял от грип, след като не се бе появил на работа три дни поред.

Хенри Розентал беше старши съдружник в „Розентал, Кентън, Уайт и Браун“. Кантората РКУ & Б беше специализирана в корпоративното право и най-вече в изобретяването на нови начини за сливане на гигантски компании, без да попаднат под ударите на антимонополното законодателство. Хонорарът на Хенри беше осемстотин долара на час и той беше изработил достатъчно такива часове през трийсетте години, откакто беше започнал кариерата си, за да си позволи апартамент на Парк Авеню. От единия балкон на апартамента му се виждаше Сентрал Парк.

Тоби все още не беше издържал изпита за адвокат. Бяха го скъсали веднъж, така че щеше да се яви отново след шест месеца. В действителност по-голямата част от работното време на Тоби беше посветена на учене за този изпит. Хенри обичаше своя син, но не го харесваше особено и със сигурност не го уважаваше. Тоби беше разглезен — по вина на Мириам, — липсваше му мотивация, беше мързелив и, честно казано, не особено умен. Дори парите и връзките на Хенри се оказаха недостатъчни, за да вкарат Тоби в престижен университет като Станфорд или Харвард. Вместо това Тоби беше завършил право в Университета на Маями — избран от самия него най-вече заради близостта му до плажовете, пълни със студентки по бикини.

— Какво правиш тук? — попита го Хенри. — И как смееш да не идваш на работа и да не отговаряш на обажданията ми?

— Татко, току-що застрелях човек. Мисля, че го убих на място.

Мириам се изправи и притисна ръце към устата си, сякаш се опитваше да задържи писъка си.

— Какво каза? — попита Хенри.

— Току-що застрелях човек — повтори Тоби. — Не знам какво да правя.

— О, господи!

Мириам се свлече на канапето, все едно краката вече не я държаха.

— Откъде взе пистолет? — попита Хенри.

Тоби не отговори, а започна да хлипа.

Двайсет минути по-късно Хенри отвори вратата на апартамента си, за да влезе Дейвид Слейд.

Дейвид Слейд беше най-добрият адвокат по наказателно право, когото Хенри Розентал познаваше. Беше защитавал финансови измамници от Уолстрийт, корумпирани политици и дори епископ, обвинен в сексуален тормоз на момчетата от църковния хор. Най-прочутата му клиентка беше актриса, спечелила наградата „Тони“, която беше убила любовника си. Слейд по някакъв начин беше успял да убеди съдебните заседатели, че в момента на деянието жената е била в състояние на временна невменяемост. Три години след това актрисата отново играеше в постановки на Бродуей.

Слейд беше висок сто осемдесет и осем сантиметра и строен. Имаше орлов нос, тънки устни и гъста тъмна коса, която носеше дълга, сресана назад над ушите, така че достигаше до ръба на яката му. Ако беше облечен с прашен черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка, щеше да прилича на шериф от Дивия запад. Но той не беше облечен по този начин. Вместо това беше с кафяво кожено яке, черна тениска, джинси и мокасини, защото си беше у дома, когато Хенри му се беше обадил.

Хенри беше казал на Слейд по телефона, че синът му току-що си е признал, че е убил един мъж с огнестрелно оръжие в някакъв бар, и Слейд незабавно беше прекъснал Хенри, преди да му каже нещо повече, и беше потеглил към тях. Жилището на семейство Розентал беше само на десет преки от мястото, където живееше Слейд. Той беше грабнал якето си, беше изтичал навън и беше извадил късмет — предвид проливния дъжд — да си хване такси след по-малко от две минути.

Когато Слейд пристигна, Мириам и Тоби Розентал седяха в дневната. Тоби се беше свлякъл на един стол до камината и гледаше в скута си. Мириам все още беше на канапето, където се беше стоварила след признанието на Тоби. Очите ѝ бяха зачервени от плач, а по домашната ѝ рокля се бяха посипали парченца от книжните салфетки, с които бършеше очите си.

Мириам беше висока само сто петдесет и пет сантиметра. Когато Хенри се беше оженил за нея преди четирийсет години, сигурно е била красива като порцеланова кукличка, но оттогава насам се беше превърнала в посивяла лоена топка. Слейд беше разговарял с нея само няколко пъти в неформална обстановка и беше останал с впечатлението, че не е особено интелигентна.

Хенри остана прав, след като отвори вратата на Слейд. Изглеждаше напълно безпомощен, което беше изненадващо — нали беше влиятелен и успешен адвокат, — но от друга страна, може би не беше толкова изненадващо, като се имаше предвид, че току-що беше разбрал как синът му е застрелял някакъв човек. Хенри беше облечен със син спортен екип с бели кантове. Не беше спортувал; просто го обличаше след работа, защото се чувстваше удобно с него. Хенри също беше нисък като сина си, но беше по-набит от Тоби. Беше доста оплешивял; оставаше му само една побеляла ивица над ушите, която приличаше на подкова. Слейд се запита дали красавецът Тоби си дава сметка, че някой ден сигурно ще заприлича на баща си.

Първите думи на Слейд бяха:

— Хенри, трябва да поговоря насаме с Тоби.

— Но…

— Без „но“, Хенри. Двамата с Мириам трябва да излезете от стаята. Не само заради Тоби, но и заради вас самите. Мириам, съветвам те да си полегнеш; пребледняла си. И в никакъв случай не се обаждай на никого.

Слейд съвсем ясно си представяше как Мириам е в състояние да се обади на някоя сестра или приятелка, за да ѝ разкаже какво е станало.

Хенри хвана съпругата си за пухкавата ръка, дръпна я от канапето и я изведе от стаята.

— Тоби, нека да седнем на масата в трапезарията — предложи Слейд.

Тоби бавно се изправи и се приближи до масата. Слейд не пропусна да отбележи факта, че вони на алкохол.

— Добре, Тоби, разкажи ми какво стана.

— Застрелях един човек.

— Знам. Баща ти ми каза. Но защо го направи?

— Аз… аз бях пиян. Още съм пиян. Пия от три дни, защото годеницата ми скъса с мен, и аз… не знам, явно съм превъртял. Бях в един бар, отидох до тоалетната и се сблъсках с някакъв дебел копелдак, който излизаше оттам. Имам предвид, че стана случайно. Но той ме блъсна на земята и ме нарече „малко лайно“.

— Разбирам — каза Слейд.

Слейд знаеше, че подобни неща се случват непрекъснато — убийства, извършвани без никаква сериозна причина, — но обикновено не бяха характерни за представителите на класата, за които работеше. „Защо уби жена си, Леон?“ „Ами тя просто не искаше да си затвори устата, така че я наръгах с ножа, кучката мръсна.“

— Тоби, някой друг видя ли този мъж да те блъска и да те обижда?

— Не мисля — отвърна Тоби. — В тоалетната и в коридора нямаше никой друг.

— Заплаши ли те този мъж, след като те блъсна?

— Не. Просто се върна обратно в бара.

— Добре, и какво стана после?

— Не знам. Превъртях. След като той ме блъсна и след всички простотии с Лорън, аз просто… Отидох навън до колата, взех си револвера, върнах се обратно в бара и го застрелях. Господи, още не мога да повярвам, че го направих.

— Какво стана, след като го застреля?

— Изтичах навън и се качих в колата, но после се сетих колко съм пиян. Затова влязох в един гараж и оттам дойдох пеша до апартамента на татко.

— Къде е оръжието? В колата ли го остави?

— Не. Пъхнах го в хартиен плик и го хвърлих в един контейнер за боклук.

— На какво разстояние от бара, където стреля?

— Не знам. Може би шест или седем преки.

— И казваш, че си пъхнал пистолета в хартиен плик?

— Аха. От „Макдоналдс“.

— Регистрирано ли е на твое име?

— Не.

— Откъде го взе?

— Не мога да повярвам, че…

— Тоби! Съсредоточи се! Отговори на въпроса ми: откъде взе револвера?

— От Бруклин.

— Имам предвид, как се сдоби с него? От кого го купи — от продавач на оръжие или от някой приятел?

— Не. Бях в един бар, може би преди три години, и случайно срещнах един тип, с когото бяхме заедно в гимназията. Беше пълен нещастник…

Слейд се удържа да не завърти очи към тавана, когато чу това.

— … но двамата изпихме по едно, а по телевизията говореха за някакво отвличане на кола в Манхатън, така че аз му казах, че ми се иска да имам оръжие. Мислех си, че може да ми свърши работа някой път, защото съм дребен. И този тип от гимназията…

— Как се казва той?

— Джим Търнър.

— И той ти го продаде?

— Не. Каза ми, че познава някакъв друг тип. Даде ми неговия телефон и аз му се обадих на следващия ден. Срещнахме се в един парк в Бруклин, той носеше много пушкала в багажника на колата си и аз си купих едно.

— Как се казваше другият мъж?

— Не си спомням. Беше преди три години, когато започнах да излизам с Лорън.

— Пазиш ли телефонния му номер?

— Не.

— Регистрирал ли си револвера, за да си извадиш разрешително?

— Не. Защо да го правя?

— Колко души знаят, че имаш оръжие?

— Мамка му, не знам. Със сигурност съм разказвал на няколко души за това.

— Добре, по-късно ще се върнем към този въпрос.

Слейд вече си мислеше, че ако оръжието не е регистрирано на името на Тоби и полицията така и не го открие в контейнера за боклук…

— Как се казваше барът, в който стреля? — попита Слейд.

— „Макгилс“. Намира се тук, в Манхатън, на…

— Познаваше ли някого в този бар? Познаваше ли те някой в бара? Ходил ли си там преди?

— Бил съм там няколко пъти, но преди седем-осем месеца. И, не, тази вечер не познавах никого в бара и доколкото знам, никой не ме познаваше.

— Имаше ли свидетели на стрелбата?

— Предполагам. В бара сигурно имаше десетина души.

— Десетина?

— Да, може би. Господи, не знам защо…

— Замълчи за минута, Тоби. Трябва да помисля.

Слейд виждаше само една възможна защита за Тоби Розентал, но за нея щеше да бъде необходимо да се случи чудо. Или по-точно казано, няколко чудеса. Но все още беше твърде рано да се тревожи за това.

— Тоби, иди да доведеш баща си.

Тоби излезе от стаята и се върна след минута, влачейки се след Хенри като бито куче.

— Тоби, искам да отидеш да се изкъпеш — с много гореща вода. Изтъркай си много здраво лицето и ръцете. Разбираш ли ме?

— Ами, да, предполагам.

— Хенри? Искам да изпереш дрехите на Тоби. Всичките.

След като го каза, Слейд се сети, че Хенри може би не знае как се пуска пералнята; за тези неща си имаше домашна помощница.

— Законно ли е това? — попита Хенри.

Беше достатъчно интелигентен, за да схване какво прави Слейд. Слейд се тревожеше за следите от барут, останали по тялото и дрехите на Тоби, и евентуалните пръски кръв от жертвата. Но въпросът му беше глупав, особено за адвокат.

— Естествено, че е законно, Хенри. Става дума за сина ти. Дъждът го е навалял, дрехите му са мокри и мръсни и ако трябва да се изперат, той има право да си ги изпере. А сега побързайте и двамата, моля ви.

Пет минути по-късно — когато Слейд вече предполагаше, че дрехите на Тоби са в пералнята, а Тоби е под душа — Хенри се върна в дневната.

— Трябва ли Тоби да се предаде? — попита Хенри.

— Хенри, ако Тоби се предаде и човекът, когото е застрелял, е мъртъв, синът ти ще бъде осъден за убийство и вероятно ще прекара поне десет години в затвора. Положението му се усложнява от факта, че е изхвърлил оръжието.

— Откъде го е взел, по дяволите? Не искаше да ми каже.

— Няма значение. Важното е, че Тоби е проявил здравия разум да се отърве от вещественото доказателство, така че за мен ще бъде по-трудно да докажа, че е бил в състояние на нервен срив и не може да носи пълната отговорност за действията си.

— Но той е бил пиян. Все още е пиян.

— Половината от осъдените за убийство са били пияни в момента, когато са извършили престъплението, Хенри. Това не им осигурява защита в съда.

— Какво да направи тогава?

— Сега трябва да разбера докъде е стигнало разследването. Ще се обадя по телефона, а после ще поговорим.

Една от причините Дейвид Слейд да бъде толкова добър адвокат по наказателно право беше фактът, че разполагаше с многобройни контакти в полицията в Ню Йорк, както и в офисите на прокурорите във всичките пет района на града. Той набра един номер на телефона си.

— Обажда се Дейвид Слейд, капитане. Имам спешна нужда от информация. Тази вечер в бар „Макгилс“ в Манхатън е бил застрелян човек. Трябва да разбера дали все още е жив, как се казва и какво знае полицията за онзи, който го е застрелял.

Докато Слейд чакаше да му върнат обаждането, Тоби се върна в стаята, облечен със сиво долнище на анцуг, тениска с „Вемпайър Уикенд“ и износени маратонки. Без чорапи.

— Не, Тоби — каза Слейд. — Искам да облечеш дрехи, които приличат на онези, с които беше облечен преди малко.

— Тук нямам такива. Държа съвсем малко вещи в този апартамент, ако ми се наложи да пренощувам.

— Тоби, баща ти носи горе-долу същия размер като теб. Иди да погледнеш в неговия гардероб. Хенри, помогни му, моля те. И побързай, Тоби.

След няколко минути Тоби се върна с тъмносиньо спортно яке, синя риза и сив панталон. Ризата му беше по-светла от онази, с която беше облечен в „Макгилс“, но все пак приличаше на нея. Панталонът беше с подходящата дължина, но тъй като Хенри беше с десет килограма по-тежък от сина си, се наложи Тоби да го затегне с колан, за да не му пада.

— Така е по-добре — каза Слейд.

— Обувките на татко ми стягат.

Слейд поклати глава — това момче беше истински кретен.

— Просто седни някъде, Тоби. Чакам да ми се обадят по телефона, после ще поговорим.

Слейд отиде до прозореца и се загледа в светлините на града. Спомни си един разговор с най-добрия си приятел, Скот Баркли, проведен преди две години в Аспен. Добре че Хенри Розентал беше невероятно богат. Ако не беше, за Тоби нямаше да има никаква надежда.

Телефонът на Слейд звънна. Той хвърли поглед към името, което се изписа на дисплея.

— Да, капитане — каза той.

— Човекът, застрелян в „Макгилс“, се казва Доминик Антъни Динунцио. Прострелян е три пъти с оръжие голям калибър и е мъртъв. Преди около петнайсет минути сме установили самоличността на убиеца. Казва се Тобайъс Розентал.

— Как го идентифицирахте?

— Оставил е пръстови отпечатъци по чашата си в бара, а отпечатъците му са в системата, защото е задържан за шофиране в нетрезво състояние на осемнайсет години. Към апартамента на Розентал вече пътува отряд за задържане от специалните части.

— Благодаря, капитане. Знаете ли, един от моите съдружници има два сезонни билета за мачовете на „Никс“, а не обича баскетбол. Не искате ли да ги използвате вместо него в близко бъдеще?

— Къде са местата?

— Почти до игрището. На две редици нагоре, точно зад резервната скамейка на „Никс“. Ще ви ги изпратя до един-два дни. Още веднъж ви благодаря, капитане.

Слейд се обърна към Тоби и Хенри.

— Къде е Мириам? — попита той.

— Легна си — отговори Хенри. — Взе едно хапче.

— Добре — каза Слейд.

Не му се искаше да се разправя с истерични реакции от страна на майката. Освен това с облекчение забеляза, че Тоби изглежда малко по-трезвен след душа, който беше взел.

— Хенри, ще направиш ли кана кафе, ако нямаш нищо против? И не забравяй да сложиш дрехите на Тоби в сушилнята. Тоби, искам да изпиеш кафето и да се опиташ да хапнеш нещо, преди да пристигне полицията.

— Полицията вече пътува насам, така ли? — попита Хенри.

— Ще пристигнат съвсем скоро — отговори Слейд. — В този момент екип за задържане от специалните части разбива вратата на апартамента на Тоби и след като открият, че той не е там, ще започнат да го издирват, да разпитват съседите му къде може да се намира и така нататък. Едно от нещата, които почти със сигурност ще направят, ще бъде да се обадят тук и да попитат дали не си го виждал.

— Ще се обадят ли? — повтори Хенри.

— Да. Ще се обадят, защото ще си помислят, че ако Тоби има оръжие и е тук, може би ще използва теб и Мириам като заложници. Или ще се опита да се самоубие. Във всеки случай, ще се обадят. Но когато се обадят, в коридора навън вече ще има други полицаи, готови да задържат Тоби, ако се опита да избяга.

— Какво да им кажа, когато се обадят?

— Ще попитат дали Тоби е тук и ти ще кажеш „да“. И нищо друго. После ще те попитат дали е въоръжен и дали вие сте в опасност и ти ще кажеш „не“. Ако те попитат още нещо или поискат да говорят с Тоби, ще ми дадеш телефона.

— Но как ще обясним това, че Тоби е тук? — попита Хенри. — И как ще обясним, че ти си тук?

За момент на Дейвид Слейд му беше трудно да повярва, че Хенри Розентал наистина е адвокат.

— Хенри, ти няма да казваш нищо. Абсолютно нищо. Тоби? Слушай внимателно, защото това е най-важният съвет, който ще ти дам като адвокат тази вечер: няма да казваш нищо на полицията, след като те арестуват. Следващият път, когато ще кажеш нещо, ще бъде в съдебната зала. Когато ще те изправят пред съдията, за да повдигнат обвинение срещу теб. И единственото, което ще кажеш тогава, ще бъде: „Невинен съм, господин съдия“. Разбра ли ме?

Тоби кимна, но Слейд не беше сигурен, че е бил достатъчно ясен.

— Полицаите ще ти сложат белезници, Тоби, и ще ти прочетат правата. Ти ще се изплашиш. И веднага щом останеш сам с тях, на задната седалка на колата им, те ще започнат да ти задават въпроси. Например: „Защо го застреля?“. Или: „Какво направи с оръжието?“. Ще ти казват, че за теб ще бъде по-добре, ако им окажеш съдействие и си признаеш. Ще ти обещаят да споменат една добра дума на прокурора, ако им отговаряш честно. Но те ще те лъжат, Тоби. Ако кажеш и една дума на някого от тях — на полицаите, на другите задържани в ареста, на симпатичната полицайка, която ще ти донесе една кока-кола, — ще влезеш в затвора за много, много години. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, разбирам — отговори Тоби и кървясалите му очи започнаха да се пълнят със сълзи.

— Надявам се, Тоби. Двамата с теб всеки момент ще се отправим на едно продължително и болезнено пътешествие и аз ще бъда с теб на всяка крачка от него. Но това пътешествие ще свърши още преди да е започнало, ако кажеш и една дума на полицията, когато ме няма. Хенри? — продължи той. — Възможно най-бързо извади дрехите на Тоби от сушилнята и ги закачи в гардероба. Избърши обувките му много внимателно с влажна кърпа и ги прибери при твоите. Когато полицаите пристигнат, ще искат да претърсят апартамента ти.

— За това ще им трябва съдебна заповед — отговори Хенри.

Очевидно му беше трудно да си представи как полицията претърсва неговия дом.

— Те ще се сдобият със съдебна заповед, Хенри. Ако задържат Тоби тук, веднага ще си извадят съдебна заповед, за да потърсят оръжието, с което е било извършено убийството.

Тримата потънаха в мълчание, което почти не нарушиха през следващите четирийсет минути. Слейд отново си припомняше разговора, който беше провел със Скот Баркли в Аспен, а Хенри най-вероятно се питаше как беше възможно собственият му син да е такъв идиот. Въпреки кафето, което беше изпил, Тоби започна да клюма, защото не беше спал от няколко дни. Когато телефонът звънна, и тримата подскочиха на местата си, все едно беше избухнала пиратка.

Хенри бавно се приближи до телефона — като към куче, което може да го ухапе всеки момент — и вдигна слушалката. Слейд го чу да казва първо: „Да“, а после: „Не, не е въоръжен. И ние не сме в опасност“. След това той подаде слушалката на Слейд. Слейд каза:

— Тук е Слейд, адвокатът на семейство Розентал.

Слейд се заслуша в отговора, после каза:

— Двамата с Тоби ще излезем от апартамента на семейство Розентал след една минута. Трябва да поговоря с клиента си, преди да тръгнем, но няма да се бавим.

Настъпи кратка пауза. Слейд заяви:

— Само ако имате съдебна заповед за това, господин полицай. Но аз мога да ви кажа, че Тоби не е въоръжен и не е бил въоръжен, когато се е прибрал в апартамента на родителите си. Както ви казах, всеки момент ще излезем. — Слейд затвори и се обърна към Хенри. — Както и очаквах, полицията иска да претърси апартамента ти, за да провери дали оръжието, с което се твърди, че е стрелял Тоби, се намира тук. Казах им, че ти няма да им разрешиш да претърсят жилището ти, ако не разполагат със съдебна заповед, но те ще се сдобият с такава за по-малко от един час. Междувременно, докато чакат заповедта, ще разположат един полицай пред вратата, за да се увери, че ти или Мириам няма да изнесете нещо от апартамента. Разбираш ли ме, Хенри?

— Да — каза Хенри. — Но…

— Сега нямаме време да говорим. Не забравяй, че в тази ситуация съм не само адвокат на Тоби, но и ваш адвокат. На теб и Мириам. Ако полицаите поискат да ви разпитат, трябва да им откажеш да разговаряте, ако не присъствам. Докато претърсват апартамента, отбележи всичко, което вземат със себе си. Утре ще се срещнем отново, след като му повдигнат обвинение.

— Ще го пуснат ли под гаранция? — попита Хенри.

— Ще направя всичко възможно, за да го уредя, но най-добре си приготви много пари. Имам предвид, двеста-триста хиляди. Да тръгваме, Тоби.

Тоби видимо трепереше. Слейд се надяваше, че този идиот няма да повърне по пътя.

Адвокатът отвори вратата и извика:

— Излизаме!

Двамата с Тоби излязоха от апартамента. Слейд огледа дългия коридор и видя двама едри мъже в нишата, където беше асансьорът. Бяха с бронежилетки и шлемове с визьори, а в ръцете си държаха автоматични оръжия. Единият изкрещя на Тоби да легне на пода.

— Не — каза Слейд. — Клиентът ми не е въоръжен. Той ще вдигне ръце и ще тръгне по коридора към вас, така че да можете да го арестувате.

— Легни на земята, по дяволите! — изрева гигантът от специалните части.

Но Слейд не отстъпи, каза на Тоби да вдигне ръце над главата си и двамата заедно поеха по коридора. Веднага щом стигнаха до асансьора, гигантът притисна Тоби в стената — но не много силно, защото Слейд го гледаше, — претърси го и му сложи белезници. После други двама едри мъже, облечени с евтини костюми — Слейд предположи, че са от полицията, — излязоха от асансьора, който беше спрян на етажа на семейство Розентал.

Единият от разследващите заяви, че арестуват Тоби за убийството на Доминик Динунцио, и му прочете правата. Дейвид Слейд се представи като адвокат на Тоби и поиска от служителите на реда да докажат самоличността си. Казваха се Когхил и Дент — двама от динозаврите в Ню Йорк.

Дент се обърна към него.

— Как се случи така, че беше в апартамента на семейство Розентал, когато се обадихме, адвокат?

— Сериозно ли, господин полицай? — учуди се Слейд. — Искам да ви кажа в присъствието на свидетели, че никой не бива да разговаря с моя клиент, когато аз не съм там. Ще се срещнем в полицейското управление, където искам да присъствам, докато регистрирате господин Розентал в ареста.

— Няма проблеми — отвърна Дент и се усмихна.

Слейд видя, че за него няма никакво съмнение какво ще се случи — Тоби Розентал щеше да бъде осъден за убийство.

4

Петнайсет часа след убийството на Доминик Динунцио Дейвид Слейд беше в полицейското управление, за да присъства на очната ставка, на която петимата свидетели бяха изправени поотделно пред редица от непознати мъже, за да идентифицират заподозрения. Всеки от тях разпозна Тоби Розентал. Трима го направиха без никакво колебание: възрастната дама Естер Бърман; сервитьорката Кейти Толивър; и Рейчъл Куин, която си беше уговорила среща в сайта за запознанства.

Когато дойде ред на бармана Джак Морис, той се поколеба, преди да каже:

— Мисля, че е номер четири.

— Мислиш? — повтори детектив Дент.

— Не, той е — номер четири — отговори Морис.

Когато Едмундо Ортис трябваше да идентифицира извършителя, той повтори същото нещо, което беше казал по време на разпита с Дент в „Макгилс“:

— Той мина много бързо.

— Но ти го видя, нали? — попита Дент.

— Само отстрани — отговори Едмундо.

Дент нареди на мъжете от редицата да се обърнат наляво; Едмундо трябваше да е видял десния профил на убиеца, докато мъжът беше тичал към изхода.

— Мисля, че е номер четири — каза Едмундо.

— Мислиш? — повтори Дент точно както беше направил с Морис.

Едмундо се намръщи и присви очи.

— Si — каза той. — Номер четири. Той е.

Дейвид Слейд знаеше, че очната ставка се записва на видео, така че не си направи труда да си води бележки за репликите, които си бяха разменили Дент, Морис и Ортис.

Според Слейд организацията на очната ставка беше смехотворна. Освен самия Тоби Розентал в редицата имаше още петима мъже, и всички те бяха бели, с къси тъмни коси. Но трима от тях бяха с десетина сантиметра по-високи от Тоби, двама бяха с няколко години по-възрастни и нито един не приличаше на него. Очевидно в участъка се бяха затруднили да намерят достатъчно ниски симпатични и млади полицаи, които да участват в очната ставка в този ден. Но Слейд не предяви оплакване; вместо това поиска копие от видеозаписа.

След очната ставка Слейд проведе кратка среща с прокурор Джъстин Портър. Когато разбра, че тя ще представлява обвинението, Слейд си помисли, че това е лош късмет; наистина му се искаше срещу него в съда да застане някой друг. Бяха се срещали само веднъж — и той беше спечелил делото, а тя го беше загубила — но Слейд знаеше, че дамата е интелигентна и компетентна. Тя беше на петдесет и няколко години и изглеждаше на толкова. Беше висока около метър и седемдесет и слаба, защото работеше по четиринайсет часа на ден и често забравяше да се храни. В тъмната ѝ коса имаше сиви кичури и Портър я носеше дълга и права, без никакъв опит за прическа; нямаше свободно време, което да прекарва във фризьорски салони. Имаше един брак зад гърба си преди години, но сега нямаше партньор, нямаше и деца. Слейд подозираше, че няма дори котка; работата беше целият ѝ живот.

От гледна точка на прокурор Портър делото срещу Тоби Розентал щеше да бъде „детска игра“, както се беше изразил детектив Когхил. Четирима свидетели го бяха видели с очите си как застрелва Доминик Динунцио, пръстовите му отпечатъци по чашата доказваха, че е бил в бара, и всички четирима свидетели го бяха разпознали на очната ставка. Петият свидетел, Едмундо Ортис, не го беше видял да стреля по Динунцио, но за сметка на това го беше видял да излиза тичешком от бара с револвер в ръка и той също го беше разпознал на очната ставка. Портър твърдеше, че няма никаква причина да губят времето и парите на държавата със съдебен процес. А по-важното за самата нея беше, че нямаше никаква причина да губят нейното време. Работният ѝ график бездруго беше толкова претоварен, че щеше да затрудни и вол.

— Обвинението срещу него е за непредумишлено убийство — обясни Портър на Слейд. — Ако се признае за виновен, ще се съглася да го намалим на убийство в състояние на афект. И смятам, че това е невероятно щедро предложение от моя страна, като се има предвид, че Доминик Динунцио е бил гражданин за пример без криминално досие и баща на три деца и най-малкото от тях е само на осем години.

Слейд не каза нищо, защото чакаше да чуе останалата половина.

— Ако откаже да се признае за виновен, ще се придържам към обвинението за непредумишлено убийство и ако бъде осъден — както можеш да бъдеш сигурен, че ще стане, — ще получи присъда от петнайсет до двайсет години затвор. И може би след дванайсет години ще може да кандидатства за предсрочно освобождаване под гаранция, ако изобщо оцелее дотогава.

Портър намекваше, че дребен хубавец като Тоби със сигурност ще страда повече от останалите затворници.

Слейд знаеше, че Портър е изправена пред дилема по отношение на обвинението, което да предяви срещу неговия клиент. Тя не можеше да го обвини в предумишлено убийство и да очаква да спечели делото. По определение предумишленото убийство изисква „предварителен умисъл за престъпление“, а в случая на Тоби това означаваше, че трябваше да е извършил хладнокръвно, пресметливо и внимателно планирано убийство. Но показанията на свидетелите не подкрепяха тази картина. Всички твърдяха, че Тоби беше изхвърчал от бара, а след това бързо се беше върнал и беше застрелял Динунцио. Нещо повече — Портър не беше успяла да открие мотив за убийството, нито доказателство за по-ранни отношения между Тоби и Динунцио. С изключение на Тоби Розентал и Дейвид Слейд никой друг не знаеше какво точно се беше случило в коридора пред тоалетната, където Динунцио беше блъснал Тоби и го беше обидил. В крайна сметка, ако обвинението не успееше да открие мотив, щеше да бъде невъзможно да се докаже, че Тоби е подходил с предварителен умисъл или план по отношение на убийството на Доминик Динунцио. А от това следваше, че обвинението разполага с две възможности: убийство в състояние на афект или непредумишлено убийство.

Правистите ще възразят, но по същество между двете няма особена разлика. Непредумишленото убийство е извършено съзнателно, но без предварителен умисъл или планиране. Убийството в състояние на афект — понякога наричано „убийство от страст“ — също е съзнателно убийство без предварително намерение да бъде отнет човешки живот, но е извършено при обстоятелства, които нарушават емоционалното или умственото равновесие на иначе рационален човек.

Например Боб хваща жена си в леглото с Том, вади пистолета си и застрелва Том. Законът е готов да приеме, че Боб е имал причина да бъде с нарушено емоционално равновесие, тъй като Том е праскал жена му. От друга страна, ако Том просто беше ядосал Боб в някакъв бар и Боб беше извадил пистолета си и го беше застрелял, законът нямаше да е толкова благосклонен към Боб, защото причината да застреля Том вече нямаше да бъде толкова еднозначна.

Във всеки случай, разликата между убийството в състояние на афект и непредумишленото убийство винаги е въпрос на дебат, но важното е, че убийството в състояние на афект се смята за по-лекото от двете престъпления, така че и наказанието за него е по-леко. И точно това беше морковът, с който прокурор Портър се опитваше да накара Слейд да убеди своя клиент да се признае за виновен: максимална присъда от десет години за убийство в състояние на афект, сравнена с петнайсет или повече години за непредумишлено убийство.

Отговорът на Слейд гласеше:

— Ще си помисля и ще се свържа с теб, Джъстин.

— Ами по-добре да се свържеш с мен, преди той да застане пред съда — отговори Портър. — Защото това е последният път, когато ще ти направя това предложение.

Слейд вярваше на Портър, че няма да се откаже от обвинението в непредумишлено убийство и ще заведе дело, ако Тоби веднага не се признае за виновен — Портър не отправяше празни закани, — но тъй като към този момент от развитието на събитията Дейвид Слейд не беше готов да приеме никакво предложение за споразумение, което не включваше оттеглянето на всички обвинения срещу неговия клиент, той не отговори.

Точно както беше обещала, когато се срещнаха в съда по-късно следобед същия ден, прокурор Портър обвини Тобайъс Розентал в непредумишлено убийство — а именно че съзнателно е причинил смъртта на Доминик Динунцио. Съдия Албърт Мартинес, пълен, неизменно намръщен мъж, който приличаше на покойния Антонин Скалиа от Върховния съд, попита дали подсъдимият се признава за виновен. Слейд не беше доволен, че им се беше паднал съдия Мартинес: той беше справедлив, но крайно нетърпелив и непрекъснато притискаше адвокатите да побързат, все едно всяко дело беше състезание по часовник.

В отговор на въпроса на Мартинес Тоби тихо отговори:

— Невинен съм, господин съдия.

— По-високо! — нареди рязко Мартинес.

Тоби се прокашля и повтори:

— Невинен съм, господин съдия.

Тоби беше напълно трезвен, за пръв път от няколко дни насам, и беше толкова изплашен, че трепереше от страх.

— Продължаваме с въпроса за гаранцията — каза съдия Мартинес.

— Възразявам срещу тази възможност, господин съдия — обади се Портър. — Господин Розентал е от много заможно семейство и след като петима свидетели са го разпознали като човека, който е убил господин Динунцио, няма никакво съмнение, че на процеса ще бъде признат за виновен. По тази причина обвинението смята, че е налице значителен риск господин Розентал с помощта на семейството си да избяга от правосъдието преди началото на делото — най-вероятно в чужда държава, с която Съединените щати не поддържат споразумение за екстрадиране.

— Господин съдия — намеси се Дейвид Слейд. — Не знам откъде да започна с възраженията си срещу това абсурдно твърдение. На първо място искам да отбележа, че бащата на господин Розентал е един от най-уважаваните адвокати в този град и няма никаква вероятност да окаже съдействие на сина си да избяга от правосъдието. В действителност Хенри Розентал настоява за съдебен процес, така че синът му да бъде оневинен от тези изфабрикувани обвинения.

Прокурор Портър неприязнено изсумтя и съдия Мартинес ѝ хвърли недоволен поглед.

— Нещо повече, господин съдия, обвинението не представи никакъв мотив за убийството на господин Динунцио от моя клиент. Такъв мотив няма, защото моят клиент никога не се е срещал и не е разговарял с господин Динунцио. Освен това обвинението не разполага с нито едно веществено доказателство за това, че моят клиент е извършил въпросното престъпление, например оръжието, с което е бил убит господин Динунцио. А полицията с разрешение на моя клиент направи изследвания за следи от барут и не откри никакви доказателства за това, че той изобщо е стрелял с огнестрелно оръжие.

Прокурор Портър отвори уста да възрази, но съдия Мартинес вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Колкото до така наречените свидетели — продължи Слейд, — през последните три години в щата Ню Йорк имаше четири случая, в които хора, попаднали зад решетките в резултат от свидетелски показания в съда, са били освободени, след като ДНК тестовете са доказали тяхната невинност. Четири пъти, господин съдия. И както госпожа Портър несъмнено знае, няма по-несигурно доказателство от свидетелските показания. А и в този случай, както ще бъде демонстрирано по време на съдебния процес, полицията е манипулирала свидетелите. Било им е позволено да останат в бара, където е извършено убийството, в продължение на приблизително половин час, преди да бъдат разпитани, така че са разполагали с предостатъчно време да разговарят помежду си и да достигнат до някаква обща версия на събитията. Колкото до така наречената очна ставка, на която същите тези манипулирани свидетели идентифицираха моя клиент, щях да я определя като смехотворна, ако не представляваше толкова сериозен и тежък пример за некомпетентност от страна на органите на реда.

В заключение, господин съдия, въпреки твърденията на госпожа Портър в обратния смисъл обвинението срещу моя клиент не притежава нужната тежест. Моят клиент няма никакво намерение да се укрива от правосъдието, неговото уважавано семейство няма никакво намерение да му оказва съдействие за бягство от закона и той е съгласен да предаде международния си паспорт, да носи джипиес устройство и да изпълни всички останали изисквания на закона, за да бъде осигурено неговото присъствие в юрисдикцията на този съд. И един последен аргумент, господин съдия. Обвинението срещу моя клиент е за непредумишлено убийство, но ако той наистина беше извършил това престъпление, по-адекватното обвинение срещу него щеше да бъде за убийство в състояние на афект — а както знаете, на обвинените за това престъпление изключително рядко се отказва възможността да излязат под гаранция. Всички знаем колко е натоварен графикът на съда, а не е справедливо моят клиент да бъде принуден да прекара месеци в ареста, преди да започне делото срещу него.

Портър отново понечи да възрази нещо, но Мартинес вдигна ръка, за да им покаже, че вече е чул достатъчно, а после сведе очи, като че ли искаше да провери нещо в документите пред себе си. В действителност той четеше току-що получен на мобилния си телефон есемес — беше от жена му, която му напомняше да не закъснява, защото ще имат гости за вечеря.

— Съдът определя гаранция от един милион долара — каза Мартинес.

На излизане от съдебната зала Слейд спря да поговори с Хенри и Мириам.

— Кога ще можем да се съберем, за да обсъдим защитата на Тоби? — попита веднага Хенри.

— Не по-рано от няколко дни. Трябва да…

— Ако имаш някакви по-важни приоритети от делото срещу Тоби, трябва да ми кажеш веднага, Дейвид.

— Нямам по-важни приоритети, Хенри. Тоби е единственият ми приоритет. Но първо трябва да обсъдя случая с някого и може да се наложи да пътувам, за да се срещна с него.

— С кого?

— Няма да ти кажа, защото не мога. Но веднага след като разговарям с този човек, ще се срещнем. Обещавам ти.

Той се обърна към Мириам Розентал.

— Преди да се разделим, трябва да ви напомня още нещо, за да съм сигурен, че сте ме разбрали както трябва. При никакви обстоятелства не бива да разговаряте с никого за онова, което ви е разказал Тоби в нощта, когато беше арестуван.

И двамата кимнаха — изражението на Хенри беше мрачно, а в очите на Мириам напираха сълзи.

Слейд беше особено притеснен за майката и не ѝ го спести.

— Това наистина е важно, Мириам. Знам, че в момента изпитваш болка и сигурно ти се иска да поговориш с някого — с някоя приятелка, със сестра си, с равина си. Но не бива. В никакъв случай не бива да го правиш. Ако го направиш, ще съсипеш живота на Тоби.

Не беше честно да го каже — все пак Тоби сам си беше съсипал живота, — но той искаше да бъде сигурен, че тя го е разбрала както трябва.

— Разбираш ли, Мириам?

Тя понечи да отговори, но започна да хлипа, така че Слейд се обърна към съпруга ѝ.

— Трябва да се погрижиш, Хенри.

5

Джъстин Портър натъпка документите по делото „Розентал“ в чантата си, която приличаше по-скоро на малките куфари за ръчен багаж, които се носят в самолетите — с дълга дръжка и колелца, защото тя винаги работеше по десетина дела едновременно и тичаше от една съдебна зала към следващата. Току-що беше затворила ципа, когато чу непознат глас:

— Може ли да поговорим за момент?

Тя вдигна поглед и видя широкоплещест мускулест мъж. Беше по-млад от нея и изглеждаше добре: с гъста тъмна коса, сини очи, прав нос и широка квадратна брадичка с трапчинка по средата. Беше с патерици, но тя не забеляза гипс на краката или нещо подобно. За какво ли бяха?

— А вие сте? — попита го тя.

— Казвам се Джо Демарко. Доминик Динунцио ми беше братовчед. Всъщност не точно братовчед, но нещо подобно.

— Как така нещо подобно?

— Майката на Доминик ми е кръстница. Винаги съм я наричал „леля Кони“. А Доминик ѝ беше син, така че винаги съм го смятал за нещо като братовчед.

О, мамка му, помисли си Джъстин. Вече беше разговаряла с Кони Динунцио — след като дамата ѝ се беше обадила по телефона, за да я заплашва. Всеки човек с някакви познания за политиката в щата Ню Йорк беше наясно, че Динунцио е сериозен играч от Олбъни. Колкото до заплахата, точните думи на Кони бяха, че ако убиецът на нейния син получи нещо по-малко от максимална присъда строг затвор, тя ще направи всичко по силите си, за да уволнят Джъстин. При обичайни обстоятелства Джъстин нямаше да търпи това, но този път се беше овладяла, защото си даваше сметка, че разговаря с майка в траур. А сега при нея лично беше дошъл мъж, който беше нещо като братовчед на Доминик, и тя предполагаше, че причината за посещението му е същата: да ѝ напомни да направи всичко по силите си, така че Тоби Розентал от заможното бяло семейство да не се измъкне през някаква вратичка в системата на правосъдието.

— Вижте — сви рамене Джъстин. — Чакат ме в следващата съдебна зала. Съжалявам за братовчед ви и както вече казах на леля ви, ще се погрижа убиецът да отиде в затвора. Обвинението срещу него е силно и аз няма да го изпусна. Обещавам.

— Радвам се да го чуя — отговори Демарко, — но трябва да знаете и още нещо. Аз представлявам Джон Махоуни.

— Джон Махоуни? — повтори Портър. — Кой Джон Махоуни?

— Онзи, който е лидер на малцинството в Камарата на представителите на САЩ. Махоуни е близък приятел на Кони Динунцио и аз исках да ви кажа, че…

Джъстин започна да се ядосва — този тип беше дошъл специално да ѝ съобщи, че неговият шеф, политик от тежка категория от Вашингтон, ще се занимава с нейния случай. Тя го прекъсна:

— Как каза, че ти е името?

— Демарко. Джо Демарко.

Той изпълни малък цирков номер на патериците си, за да си извади портфейла и да ѝ подаде визитната си картичка. На нея пишеше Джоузеф Демарко и имаше телефонен номер с код 202 — Вашингтон, окръг Колумбия, — но нямаше нито професионална длъжност, нито нещо друго.

Демарко продължи:

— Опитвах се да ви кажа, че Джон Махоуни е човек с много сериозно влияние и изпитва дълбок и личен интерес към този случай. Така че просто исках да ви предложа да ми се обадите, ако имате нужда от нещо — каквото и да е. Става ли?

— Ами благодаря — каза Джъстин. — Но можеш да предадеш на конгресмен Махоуни, че всичко е под контрол. А сега трябва да тръгвам.

Демарко се обърна, за да излезе от съдебната зала, и закачи масата на защитата с едната патерица. Олюля се, но все пак не падна. Скапани патерици. Нямаше търпение да се отърве от тях, но дотогава имаше още няколко месеца.

Той се зачуди колко добра беше тази Портър. Не беше успял да я проучи, преди да влезе в съдебната зала. Общо взето, беше успял само да провери името ѝ в търсачката на телефона си, откъдето беше разбрал, че е прокурор вече повече от двайсет години. А тя изглеждаше над петдесет — по-възрастна от почти всички държавни обвинители в Ню Йорк, които познаваше — и това му изглеждаше проблематично. Да започнеш работа като прокурор, след като завършиш право, не е толкова лоша идея, но заплатата не е особено впечатляваща, особено в сравнение с жизнения стандарт в Ню Йорк, и повечето прокурори продължават кариерното си развитие на друго място, ако притежават някакви качества. От друга страна, при наличието на петима свидетели делото „Розентал“ изглеждаше елементарно, така че Портър сигурно щеше да се справи с лекота с него.

Демарко ѝ беше казал истината, че Махоуни изпитва дълбок и личен интерес към този случай, но в действителност не разбираше какви са отношенията между Махоуни и леля Кони. Знаеше само, че Кони го държи с нещо — което не беше особено изненадващо, като се имаше предвид характерът на Махоуни. Кони го познаваше още от ранните дни на кариерата му като конгресмен и когато Демарко започна да си търси работа, след като завърши право, и не можа да си намери нищо по специалността, тя се обади на Махоуни и го принуди да вземе Джо на работа. Когато той я попита защо Махоуни се е съгласил да го назначи, Кони просто му каза: „Миличък, аз съм го стиснала за големите топки. Той ще прави това, което му кажа“.

След като вече беше работил за Махоуни в продължение на няколко години и го бе опознал по-добре, Демарко можеше да предположи, че неговият шеф е направил някаква мръсотия и Кони е разбрала за нея. Но каквото и да беше станало, тя наистина упражняваше власт над Махоуни, а Демарко ѝ беше благодарен. Макар че колкото по-дълго работеше за него, толкова по-малко благодарен се чувстваше.

Колкото до Доминик Динунцио, Демарко всъщност не го беше познавал толкова добре. Доминик беше с пет години по-голям от него и Демарко го беше виждал само когато Кони идваше на гости на майка му в Куинс от Олбъни, където живееше сега. Въпреки това Демарко винаги го беше харесвал и се чувстваше ужасно от факта, че е бил убит. Но най-вече му беше жал за Кони и за жената на Доминик, която беше виждал само няколко пъти, както и за трите им деца.

Демарко излезе от съдебната зала, седна в коридора и се обади на Махоуни. Докладва му, че процесът срещу убиеца на Доминик би трябвало да върви гладко, като се има предвид какво беше чул на заседанието току-що. Освен това му съобщи, че все още не е насрочена дата за погребението, защото патологът не беше освободил тялото на Доминик.

— Кажи на Кони… — започна Махоуни. — Не, няма значение.

Демарко излезе от сградата на съда, предпазливо се спусна по стъпалата и се опита да махне на едно такси, за да го закара в апартамента на майка му в Куинс. Но не му беше лесно да маха с ръка, докато стиска патериците си. В действителност с патериците не му беше лесно да направи каквото и да било.

Все още не можеше да повярва, но се беше сдобил с тях по време на игра на голф — спорт, който никой не би нарекъл „контактен“. Беше отишъл на едно отворено игрище в Арлингтън с намерението да потренира сам, защото всички, с които играеше обикновено, бяха на работа. В интерес на истината, той също трябваше да бъде на работа, но тъй като по това време Махоуни беше на посещение в своя избирателен район в Бостън, кой щеше да разбере, че се е чупил? Така или иначе, когато пристигна на игрището, го пуснаха да играе заедно с някакъв възрастен мъж, който също беше дошъл сам.

Партньорът му, на шейсет и няколко, с бирено коремче и криви крака, не беше повече от сто шейсет и осем сантиметра на ръст. Първоначалната реакция на Демарко беше: „О, мамка му“. Самият той играеше сносно и не обичаше да си партнира с ужасни играчи — такива, на които се налага да изпълнят по десетина удара, за да вкарат топката в някоя дупка, до която се стига с пет, — защото играта се проточваше твърде дълго. А като се имаше предвид как изглеждаше този мъж и на колко години беше, Демарко предположи, че следващите осемнайсет дупки ще му се сторят доста дълги.

И се оказа, че е бил прав — но не по тази причина.

Беше оставил първия удар на възрастния мъж и той беше изпратил топката на не повече от 150 метра, като по този начин беше потвърдил опасенията на Демарко. Но освен това Демарко не пропусна да забележи, че ударът беше точен като стрела, така че топката се приземи точно по средата на феъруея, който водеше към следващата дупка. За сравнение, ударът на Демарко изпрати топката на около 240 метра разстояние, но освен това я накара да завие надясно, към високата трева.

Следващият удар на противника му не закара топката достатъчно близо до дупката, но отново беше точен като ракета с лазерно насочване. Вторият удар на Демарко накара топката да прелети над дупката. С третия си удар старецът приближи топката на един метър от дупката и я вкара от първия път, като изпревари Демарко. А след това продължи по същия начин в продължение на шестнайсет шибани дупки. Дъртакът направо разказа играта на Демарко.

На седемнайсетата дупка топката на Демарко попадна в един пясъчник, който беше дълбок като мина за въглища. Добре де, може би не чак толкова, но беше много дълбок. Вече ядосан от факта, че губи играта, и двойно повече ядосан, че топката му е попаднала в пясъчника, Демарко скочи в него — може би от един метър височина — и не се приземи както трябва. Глезенът му се изкълчи, той залитна и се блъсна в ръба, а хълбокът му се удари в едно подпряно там гребло. В този момент кракът му беше пронизан от такава болка, все едно го бяха простреляли с мускет.

Но това не беше краят на унижението. Когато се опита да се изправи, той не успя, така че се наложи да повикат линейка. В болницата го уведомиха, че има пукнатина с дебелината на косъм в една кост, която се казваше ацетабулум. Лекарят му каза, че подобна контузия се среща изключително рядко, при това само при пострадали от автомобилни катастрофи или много възрастни хора с крехки кости. Нямаше как да му сложат гипс на хълбока, така че единственото възможно лечение беше изобщо да не натоварва този крак в продължение на няколко месеца, докато костта не зарасне от само себе си. Затова бяха и патериците.

Единствената хубава новина в цялата история беше фактът, че контузията на крака беше достатъчно добро извинение, за да се измъкне от една задача, която Махоуни искаше да му възложи. Махоуни искаше той да замине за Бостън, за да му помогне в предизборната кампания — което в действителност означаваше да обикаля от място на място и да натиска разни хора, които дължаха услуги на Махоуни, да направят дарения. Но той обясни, че лекарят му е наредил да си почива колкото се може повече, а патериците са само колкото да отиде до тоалетната и до микровълновата, за да си претопли вечерята, защото в противен случай… Ами кой знае каква медицинска ужасия можеше да го сполети. Например можеше да получи инфекция и да се наложи да му ампутират крака. Махоуни, тъй като си беше Махоуни, не прояви никакво съчувствие, но все пак се отказа, когато Демарко започна да хленчи твърде настоятелно.

Но когато Махоуни му каза, че са убили Доминик, той дори не се опита да се измъкне от тази задача. Дължеше твърде много на Кони.

6

Дейвид Слейд беше спестил на Хенри Розентал информацията, че човекът, с когото трябваше да разговаря, беше фокусник.

Преди две години Слейд беше отишъл на една адвокатска конференция в Аспен. С други думи, беше отишъл да кара ски по начин, който му позволяваше да ползва данъчни облекчения, но основната причина беше, че там щеше да бъде и най-добрият му приятел Скот Баркли.

Дейвид Слейд и Скот Баркли бяха завършили право в щатския университет на Вирджиния. Като студенти бяха съквартиранти, излизаха да се напиват заедно и ходеха на пролетни ваканции във Флорида заедно. След дипломирането пътищата им се разделиха — Слейд се върна в Ню Йорк, а Баркли в Сан Диего. Но точно както и Дейвид Слейд, Скот Баркли се специализира в защитата на престъпници — почти без изключение съвършено виновни за престъпленията, в които ги обвиняваха. От завършването им бяха минали двайсет години, но те поддържаха връзка помежду си и често се чуваха по телефона. Изпращаха си шеговити съобщения по електронната поща. Жените им също се разбираха и семействата им три пъти бяха ходили заедно на почивка.

Последния път се бяха видели в Аспен и в интерес на истината, Слейд беше останал малко раздразнен от срещата им. Не знаеше колко точно изкарва Скот, но ако се съдеше по къщата му в Калифорния и начина му на живот, Слейд можеше да предположи, че доходите им са приблизително еднакви. Но цената на живота в Манхатън беше толкова висока, че Слейд не можеше да си позволи да си купи недвижим имот в Аспен. Докато Скот беше посветил част от времето си там в огледи на вили на цена от един до два милиона долара. (Трябва да се отбележи, че на тази цена в Аспен не можеш да се сдобиеш с кой знае каква вила.)

В добавка към търсенето на вила Скот няколко пъти беше споменал — и в действителност не беше спрял да се фука — как бил направил истински удар с един клиент, като спечелил практически невъзможно за спечелване дело. Скот дори твърдеше, че някакъв прокурор в Сан Диего е изгубил работата си точно заради начина, по който самият Скот му беше измъкнал победата в последния момент.

Въпреки че не спираше да се хвали с това дело и с хонорара си за него, който щеше да му позволи да направи първата вноска за бъдещата си вила в Аспен, Скот не искаше да спомене никакви подробности. Последната вечер там двамата страшно се напиха и Скот най-сетне разказа какво е станало, но дори тогава не сподели всичко.

Делото било срещу жена на петдесет и няколко години — наследница на голямо състояние, която била арестувана за убийството на съпруга си, красив младеж на трийсет и няколко. Съпругът играел тенис на почти професионално ниво и мерел сили с най-запалените яхтсмени и играчи на голф, но никога не бил работил нещо сериозно. Всички смятали, че е, общо взето, жиголо, който се оженил за невзрачната женица единствено заради нейните няколкостотин милиона долара.

В нощта на убийството богаташката и жиголото вечеряли в местния клуб и между тях се разразил ужасен скандал. Двама души в ресторанта чули дамата да обвинява съпруга си, че ѝ изневерява с някаква сервитьорка от Ла Хоя. Освен това я чули да го заплашва, че ще го убие. След това тя изхвърчала от ресторанта, като изоставила младия си съпруг, и той се видял принуден да извика такси, за да се прибере у дома.

В единайсет часа същата вечер наследницата се обадила в полицията, разтърсвана от истерични ридания, и съобщила, че в дома ѝ е влязъл крадец, който е застрелял нейния съпруг. Твърдяла, че не си е била у дома по време на убийството. Все пак признала, че се е скарала със съпруга си на вечеря, а след това обикаляла наоколо със симпатичния си мерцедес кабриолет, за да си проясни мислите. Полицията открила счупено стъкло на входната врата, което обяснявало как е влязъл неизвестният крадец-убиец, но от къщата не било откраднато нищо. Наследницата предположила, че нейният съпруг се е изправил срещу крадеца, а крадецът го застрелял и след това избягал от местопрестъплението.

Полицията от самото начало предположила, че жената лъже. Накарали я да им разкаже какво е правила цялата вечер и тя им казала в колко часа е пристигнала в клуба, в колко си е тръгнала и в колко се е прибрала у дома. Не, не била спирала на бензиностанция. Не, не била видяла никой познат. Нямало никакъв начин да докаже, че наистина е прекарала два часа в безцелно шофиране из околността. Но от друга страна, полицията нямала никакъв начин да докаже обратното. За съжаление — поне на полицията, — дамата нямала домашна помощница, която да живее у тях през цялото време, така че евентуално да оспори нейните твърдения. Домашната ѝ помощница-готвачка пристигала всяка сутрин в шест часа, за да приготви закуската, и се прибирала в Тихуана в седем часа всяка вечер.

Когато полицаите я попитали дали е съгласна да ѝ направят изследвания за следи от барут и поискали разрешение да претърсят къщата ѝ, тя започнала да крещи от негодувание, възмутена от мисълта, че според тях е възможно човек като нея да ги излъже, какво остава да убие съпруга си. А после се обадила на своя адвокат — който до този момент се занимавал основно с управлението на нейните финанси — и той на свой ред се обадил на Скот Баркли.

В крайна сметка на наследницата все пак било направено изследване за следи от барут, но резултатите били отрицателни. Криминалистът, който провел изследването, отбелязал, че ръцете и китките на жената са стряскащо зачервени, все едно ги е търкала с телена четка. На нейно име нямало регистрирано огнестрелно оръжие; претърсването продължило няколко дни, но не били открити нито пистолет, нито дрехи със следи от кръв.

От друга страна, богаташката притежавала голямо имение с многобройни допълнителни постройки — бараки за инструменти, беседка, гараж за четири автомобила, парник за орхидеите — и освен това, още по-важно, никак не била глупава. Полицаите били наясно, че в границите на нейния имот има многобройни места, на които можела хитроумно да е скрила оръжието, но така и не го открили. Съвестните полицаи все пак намерили двама свидетели в местния клуб — един сервитьор и една друга гостенка на ресторанта, — които били чули жената да обвинява съпруга си в изневяра и да заплашва да го убие.

Към този момент адвокат Скот Баркли се чувствал доста уверен в успеха си. Обвинението не разполагало с оръжието, с което било извършено убийството, нито с доказателство, че неговата клиентка е била у дома си по времето на убийството, така че не изглеждало особено вероятно да я осъдят. И какво толкова, ако двама свидетели са чули как тя се кара със съпруга си? Съпрузите се карат, а колкото до заплахата, че ще го убие… Е, това е било просто преувеличение.

Но след това увереността на Скот Баркли, че ще спаси клиентката си да не влезе в затвора, изведнъж спаднала до нулата.

Дамата пребивавала в своя дом в Сан Диего горе-долу през половината от времето си. През останалата половина пътувала в Европа, до Хаваите или където си поиска. Но дори не подозирала, че когато я няма, синът на съседите се обажда на приятелката си, също тийнейджърка, и двамата се промъкват тайно в нейното имение, за да се къпят голи в басейна. В нощта на убийството на съпруга ѝ момчето дошло да провери дали тя си е вкъщи с идеята да се обади на приятелката си, ако я няма. И точно в девет часа и четирийсет и две минути вечерта видяло как старата дама излиза от къщата си, като носи нещо в бял найлонов чувал за боклук. Момчето знаело точния час, защото веднага след това се обадило на приятелката си, за да ѝ каже, че тази вечер няма да има голо къпане в басейна, бейби, и часът на обаждането бил записан в паметта на мобилния му телефон. Когато майката на момчето прочела във вестника, че богаташката твърди как е обикаляла на разходка с колата в нощта, в която е бил убит нейният съпруг, момчето казало: „Нищо подобно, мамо. Аз я видях“. И мама, която ненавиждала своята съседка, се обадила в полицията.

По този начин дамата била уличена в лъжа, заради която се отива право в затвора — защото вече била дала показания, че е обикаляла с кабриолета си от девет до единайсет часа вечерта. И полицията разполагала с двама свидетели, които осигурявали мотив за престъплението — а именно изневярата на палавия съпруг със сервитьорката, — и трети свидетел, който можел да потвърди, че жената си е била у дома по времето на убийството.

— Господи — каза Слейд на Скот в онази пиянска вечер в Аспен. — И как успя да я измъкнеш?

— С помощта на един фокусник и неговата прекрасна асистентка — отвърна Скот.

— Какво значи това, по дяволите? — попита Слейд.

— Съжалявам, братче, но не мога дати кажа нищо повече. Но ако някога ти потрябва фокусник, обади ми се.

След като се прибра от Аспен, Дейвид Слейд си направи труда да проучи случая и откри, че наистина беше имало някакъв фокус.

Сервитьорът, който беше чул как наследницата обвинява съпруга си в изневяра и заплашва да го убие, беше мексиканец. Преди да дойде времето за процеса, той беше преминал границата и никога повече не се беше появил. Слейд си помисли, че подобно щастливо съвпадение не е чак толкова изненадващо.

Втората свидетелка беше член на клуба и в онази съдбоносна вечер беше седяла на съседната маса. Преди процеса жената не се беше отклонила и на йота от показанията си за това, което била казала богатата ѝ приятелка. Но след това, по време на самия процес, изведнъж беше развила амнезия. Свидетелката беше заявила пред съда, че не си спомня подсъдимата да е казвала нещо за убийство на съпруга си. В ресторанта било много шумно. Да, може би наистина е чула някакъв разговор за някаква жена в Ла Хоя, но със сигурност не може да го постави в определен контекст. Вестниците от Сан Диего бяха цитирали думите на разярения прокурор, който беше изкрещял пред целия съд: „Ти подиграваш ли се?“.

Яростта на прокурора беше напълно оправдана. Най-важният свидетел на обвинението беше младият поклонник на голото къпане. Младежът беше единственият, който можеше да потвърди, че наследницата е излъгала за мястото, на което е била в нощта на убийството на своя съпруг. А ако не го беше убила тя, защо да лъже? Но точно както и мексиканският сервитьор, тийнейджърът беше изчезнал, преди да дойде време за процеса. Майката на момчето беше изпаднала в паника, обзета от непоколебимото убеждение, че коварната богаташка е платила на някой злодей, за да екзекутира нейното немирно синче.

Един месец след оправдателната присъда — слава богу, че законът не позволява едно и също лице да бъде обвинявано два пъти за едно и също престъпление, — любителят на голото къпане се беше прибрал у дома със слънчев загар, отпочинал и видимо задоволен в сексуално отношение. През последния месец беше изпитал най-страхотното си преживяване. Беше пътувал до Тайланд с една зашеметяваща млада жена на двайсет и пет години, която беше работила като компаньонка, преди да се влюби до полуда в пъпчивия младеж. Нямаше никакви признаци, че момчето и неговата приятелка проститутка бяха напуснали границите на Съединените щати с помощта на валидни международни паспорти, а когато ченгетата се бяха опитали да накарат момчето да им разкаже кой е финансирал това пътешествие до райските плажове, то — по съвет на адвоката си — беше отказало да им отговори.

Беше съвсем очевидно какво се е случило. Или поне за Дейвид Слейд беше така. Някой беше платил на една страхотна проститутка да съблазни зажаднелия за ласки младеж, като му предложи следния избор: да свидетелства в съда или да пътува по света и да открие за себе си всяка поза от „Кама Сутра“. Слейд предполагаше, че сигурно имаше и млади мъже, които щяха да откажат да го направят, но се съмняваше, че самият той би бил един от тях. Другата мисъл, която му хрумна, беше как щеше да излезе много по-евтино да застрелят това момче в тила и да го заровят в плитък гроб, вместо да плащат за въпросната ваканция. И не можеше да спре да си задава въпроса какво щеше да стане с него, ако беше отказало предложението на проститутката.

След като срещу Тоби беше предявено обвинение в съда, Слейд се обади на Скот Баркли в Сан Диего. В продължение на пет минути си поговориха какво правят, как са жената и децата, а след това Слейд премина на въпроса.

— Скот, когато се видяхме в Аспен преди няколко години, ти ми каза да ти се обадя, ако ми потрябва фокусник. Е, сега ми трябва.

Това твърдение беше посрещнато с мълчание.

— Скот — каза Слейд.

— Онази вечер бях доста пиян, Дейвид, и не биваше да ти казвам нищо.

— Скот — повтори Слейд.

Тази единствена дума трябваше да напомни на Скот за дружбата им, която продължаваше вече четвърт век.

— Добре, но това не е въпрос, който съм готов да обсъждам по телефона — отговори най-сетне Скот.

— Можеш да ми пишеш на електронната поща — предложи Слейд.

Преди Скот да успее да отговори нещо на това, Слейд каза:

— Шегувах се, Скот. Стегни се. Ще се видим утре.

На следващия ден Слейд хвана полет до Сан Диего и заведе своя добър приятел на вечеря в „Мортънс“. Слейд изчака, докато не приключиха с вечерята, която включваше две бутилки вино и филе миньон на стойност петстотин долара. Едва когато им поднесоха бренди, той каза:

— Е, Скот, разкажи ми за фокусника.

— В Минеаполис има един адвокат, който се казва Джон Бронсън — започна Скот. — Познавам Джон почти толкова отдавна, колкото и теб. В продължение на няколко години работеше в Сан Диего, преди да се премести в Минесота. Той беше прочел за моето дело — всички жълти вестници пишеха за него — и ми предложи да го посетя, за да поговорим. Каза, че познавал някакви хора, които могат да ми помогнат, но не искаше да обяснява нищо повече по телефона. И така, аз хванах полет до Минеаполис.

Джон ми разказа, че е имал дело, подобно на моето. Не искаше да влиза в подробности, но ми обясни, че обвинението разчитало на свидетелски показания и той използвал услугите на един екип, за който е научил от друг адвокат, за да обърне играта.

— „Да обърне играта“? — повтори Слейд.

— Точно така се изрази. Джон ми каза, че този екип поема поръчки единствено в случаи, когато клиентът разполага с много пари, а обвинението се основава най-вече на свидетелски показания вместо на веществени доказателства като балистичен анализ или изследване на ДНК. Таксата им за клиента на Джон била два милиона.

— Еха! — възкликна Слейд.

— Да, еха — потвърди Скот. — Може ли да си ги позволи твоят клиент?

— Не, но татко му може. Значи, след като си говорил с Бронсън, ти си платил на този екип, за да ти помогне за твоето дело и всичките свидетели, с които си имал работа.

— Няма да говоря повече за моето дело — отговори Скот. — Нито дума. Но ако искаш да се консултираш с тези хора, трябва да се обадиш на един адвокат от Сан Антонио, който се казва Джордж Чавес.

— Чавес — повтори Слейд.

— Да. Кажи му, че искаш да наемеш изключителен съдебен консултант. Използвай точно тези думи: „изключителен съдебен консултант“. Той ще те попита кой ти го е препоръчал, а ти можеш да му кажеш моето име — точно както аз му казах името на Джон Бронсън. Тези хора очевидно работят само с препоръки. Чавес ще те попита какъв е случаят, така че те да могат да си направят проучване и да вземат решение дали искат да се занимават с него. След това може да ти се обадят, а може и да не го направят. — Скот довърши коняка си и добави: — Дейвид, аз те обичам като роден брат и това е единствената причина да ти помогна. И за разлика от Джон Бронсън няма да те таксувам за препоръката. Но трябва да си наясно, братче — ако някога кажеш на някого, че сме водили този разговор, аз ще го отрека, а след това ще посветя остатъка от живота си, за да открия начин да те съсипя.

7

На следващия ден Дейвид Слейд се върна в Ню Йорк и помоли Хенри Розентал да дойде в офиса му в пет часа следобед. Предупреди го да не води сина си или жена си, защото не е в техен интерес да чуят онова, което трябва да обсъдят двамата. Не му каза, че няма доверие на Тоби или Мириам, нито че не му се слушат истерични реакции, но това бяха още две причини да поиска да се срещнат насаме.

Хенри пристигна точно в пет и секретарката на Слейд, която беше на петдесет и няколко, го въведе в кабинета. Слейд си даваше достатъчно ясна сметка за собствената си природа, за да знае, че наемането на привлекателна млада секретарка няма да се отрази добре на брака му. В този момент Слейд нямаше как да знае, че в крайна сметка всичко ще се разпадне именно благодарение на една секретарка на средна възраст.

Слейд попита Хенри дали иска нещо за пиене.

— Не знам за теб, но аз имам нужда от едно питие — каза той.

Освен това едва се сдържа да не добави: „А когато приключим с разговора, ти също ще имаш нужда“.

Хенри прие да изпие един скоч и Слейд наля по един макалън.

— Добре се справи на първото заседание на съда — каза Хенри. — Бях ужасен от мисълта, че няма да пуснат Тоби под гаранция. Вярно ли е онова, което каза за неадекватната очна ставка и манипулираните свидетелски показания?

— За очната ставка беше вярно. Но всъщност нямам представа дали наистина са разрешили на свидетелите да разговарят помежду си, преди да дадат показания на полицията. Така или иначе, това няма значение.

— Няма значение? — повтори Хенри.

— Така както стоят нещата в момента, Хенри, твоят син ще влезе в затвора. Ще го осъдят за убийство в състояние на афект вместо за непредумишлено убийство и ще прекара поне седем години зад решетките. И това, за съжаление, е най-оптимистичният сценарий. Обвинението разполага с четирима надеждни свидетели, които са видели Тоби да застрелва Динунцио, и с още един свидетел, който го е видял да излиза тичешком от бара с револвер в ръка.

Раменете на Хенри увиснаха, сякаш някой му беше изпуснал въздуха.

— Разбирам — каза той. — Тогава за какво искаше да говорим? Дали Тоби да се признае за виновен и да приеме споразумението, което предлага обвинението? Или ми се обади, за да обсъдим твоя хонорар, за който все още не е ставало дума?

— Не, Хенри, не ти се обадих да дойдеш, за да обсъждаме хонорара ми; вярвам, че ще ми го платиш, когато ти изпратя сметката. Но след като повдигна този въпрос, хонорарът ми за работата по едно толкова предначертано дело сигурно няма да бъде повече от сто.

Имаше предвид сто хиляди и Хенри го разбра. Слейд продължи:

— Все пак няма какво толкова да направя, освен да настоявам обвинението да бъде смекчено от непредумишлено убийство на убийство в състояние на афект и след това да се постарая присъдата срещу Тоби да не бъде скандално тежка. Ако го осъдят на шест или седем години в затвора с разрешение да кандидатства за освобождаване под гаранция след четири-пет, аз ще смятам, че съм си свършил блестящо работата по отношение на защитата на твоя син. Единият проблем с присъдата ще бъде свързан с това, че съдът ще бъде склонен недвусмислено да демонстрира, че се отнася със същата строгост към сина на едно заможно бяло семейство, както към бедните младежи от малцинствата. Другият проблем е, че Доминик Динунцио е имал три деца. Най-голямото е на петнайсет години, а най-малкото на осем. Съдът няма да бъде благосклонен.

— Господи — каза Хенри. — Можеш ли да си представиш какво ще стане с Тоби, ако му се наложи да прекара седем години с онези зверове в някой държавен затвор?

— Да, Хенри, за съжаление, мога да си представя.

Слейд за момент се притесни, че Хенри Розентал ще се разплаче. Но той не го направи.

— Значи искаш да кажеш, че в действителност няма какво да се направи за моето момче — каза той. И войнствено добави: — В такъв случай може би трябва да се обърна към друг адвокат.

— Не, Хенри, не искам да кажа това. Поне засега. Защото все пак има една възможна защита, която мога да организирам. Тя ще включва да отидем на съд и да не приемем предложението за споразумение и ще бъде рискована. Но ако постигна успех, Тоби няма да бъде осъден за това престъпление.

— Каква е тази защита? Не разбирам.

— Стратегията ми ще се основава на твърдението, че не Тоби е застрелял Доминик Динунцио. Тоби е бил в бара, за това няма спор. Не само заради показанията на свидетелите, които са го видели там, но и заради вещественото доказателство — пръстовите му отпечатъци по чашата. Но онова, което свидетелите са видели в действителност, е било как Тоби излиза от бара, а веднага след него в бара влиза друг мъж, който наистина много прилича на Тоби, и именно той застрелва господин Динунцио.

— Шегуваш ли се? — попита го Хенри.

— Не, Хенри, не се шегувам. Може би Динунцио е имал някой клиент, който е извършил финансова измама и е решил да му затвори устата. Може би този счетоводител от италиански произход е работил за мафията. Кой знае? Работата е там, че Тоби не е познавал Динунцио и следователно не е имал нито една причина да го застреля. Единственото логично обяснение е, че някой друг е застрелял Динунцио — някой, който наистина е имал мотив да го направи.

— Да, но свидетелите…

— Да, Хенри, точно там е проблемът. Свидетелите. Ако имаше само един свидетел и този свидетел не беше надежден — например възрастна дама със слабо зрение или барман, който пие на работа… Но те са петима. Петима свидетели представляват много завързан проблем.

— Не разбирам. За какво говориш, Дейвид?

— Нека да ти налея още едно, преди да продължим.

Розентал изглеждаше разбираемо объркан, но Слейд не обърна внимание на реакцията му, а му наля още един скоч.

— Следващото нещо, което ще ти кажа, Хенри, трябва да бъде възприемано единствено в хипотетичен смисъл. Ако не говоря хипотетично, и двамата можем да бъдем обвинени в съучастие за организиране на престъпление. Или нещо още по-лошо.

— Съучастие?

— Да, Хенри, съучастие. Трябва да вземеш решение дали искаш да продължа или не.

— Да, искам да продължиш! Той е единственият ми син. Така че престани с тази… прелюдия. Изплюй камъчето!

— Добре, стига да ме разбираш съвсем ясно. — Слейд помълча, преди да продължи: — Хипотетично казано, ако е възможно да се наеме един екип, който може да направи така, че всички тези хора или някои от тях да не свидетелстват в съда срещу Тоби, би ли се съгласил да се възползваш от услугите му?

— Разбира се — отговори незабавно Хенри.

— Не, Хенри, няма да ти позволя да го направиш. Няма да ти позволя да се съгласиш, без да се замислиш както трябва за това, което ти казах току-що. Вече не говорим за Тоби. Вече говорим за теб и мен. Ако продължим по този път, и двамата с теб хипотетично можем да се озовем в затвора.

— Когато казваш, че този екип може да направи така, че тези хора да не свидетелстват в съда, ти искаш да кажеш…

— Казвам само това, което току-що казах, Хенри. Но ти си помисли. Съществуват много различни причини, поради които един свидетел може да не се яви в съда. Може просто да размисли и да реши, че първоначалните му показания не отговарят на истината. Може да не се яви в съда по някаква друга причина, която няма нищо общо с делото. Например някой свидетел може да избяга от страната заради престъпление, което е извършил, и по този начин да не може да даде показания. Няма да кажа нищо повече. Ако продължим по този път, аз няма да упражнявам никакъв контрол върху конкретните действия, които ще предприеме въпросният екип, за да помогне на Тоби.

Хенри кимна. Разбираше всичко. Все пак Хенри Розентал не би се сдобил със значително богатство, ако беше глупак.

— Има и още нещо, което трябва да разбереш, Хенри. Тази защита изисква значителни разходи — много, много повече от сто хиляди.

— Колко?

— Не знам със сигурност, но ще струва поне три милиона. Казаха ми, че този екип е таксувал друг клиент с два милиона долара, но човекът е бил оправдан в съда. Знам със сигурност, че собственият ми хонорар ще се вдигне на един милион.

Хенри повдигна едната си вежда, за да демонстрира колко е шокиран.

— Хенри, има две причини да поискам такава сума: а) защото поемам съществен риск за себе си; и б) защото в такъв случай ще ми се наложи да се потрудя значително по-усърдно, за да осигуря оправдателна присъда за Тоби.

Първата ми задача ще бъде да отложа възможно най-дълго делото. Ако имам възможност да забавя началото с една или две години, ще го направя, защото за една или две години могат да се случат много неща; например една от свидетелките е на осемдесет и шест години, така че може да умре, преди процесът да започне. Друга причина за отлагане ще бъде, че ще трябва да осигуря на този екип достатъчно време, за да си свърши работата.

Освен да отлагам, ще имам и още една задача: да осигуря алтернативен заподозрян за убийството на Доминик Динунцио. Ще ми се наложи да разкъсам целия живот на Динунцио на парчета, за да докажа, че той е имал врагове и един от тези врагове го е убил.

И на последно място, ще трябва да убедя този екип да се заеме със задачата, което съвсем не е сигурно. Те не поемат всички дела, които им се предлагат, и хонорарът за услугите им е толкова висок, че могат да си позволят да отказват предложения, които не им допадат. Затова, преди да продължим нататък, трябва да ми кажеш дали наистина искаш да се заемем с това и дали си съгласен да платиш толкова, колкото ти поискат.

Хенри не се поколеба да отговори:

— Да, съгласен съм. Тоби е разглезено лайно, напил се е и е убил човек, но аз няма да позволя да го измъчват в затвора в продължение на няколко години.

— Това е всичко, което ми трябваше — отговори Слейд.

На следващата сутрин Дейвид Слейд се обади в адвокатската кантора на Джордж Чавес в Сан Антонио, щата Тексас. Слейд каза на Чавес, че има нужда от „изключителен съдебен консултант“ за съдействие по делото „Тобайъс Розентал срещу щата Ню Йорк“. Каза му, че го е препоръчал Скот Баркли. Чавес отговори, че ще предаде това съобщение и ако никой не се обади на Слейд до няколко седмици, Слейд може да приеме, че хората, представлявани от Чавес, не са приели неговото предложение.

— Няколко седмици? — повтори Слейд.

Чавес вече беше затворил.

8

Погребението на Доминик беше през втората седмица на април в църквата „Светото семейство“ в Куинс, а тялото му беше положено в земята в гробището „Маунт Сейнт Мери“.

Беше един от онези дни, в които човек се чувства щастлив от факта, че е жив: температурата беше около двайсет и четири градуса, в лазурното небе нямаше нито едно облаче, пролетните цветя бяха навсякъде. Беше ден, в който човек да отиде на игрището, да се разходи в Сентрал Парк, да си организира пикник — да направи каквото и да е, вместо да гледа как погребват един човек, докато майка му, жена му и децата му плачат за него.

На погребението имаше много гости. В църквата сигурно имаше повече от двеста души и Демарко подозираше, че много от поканените бяха приятели и колеги на Кони от Олбъни. Въпреки напредналата си възраст Кони продължаваше да играе сериозна политическа роля в столицата на щата и тези хора искаха да демонстрират подкрепата си в този труден момент.

След погребението в църквата имаше помен; майката на Демарко отговаряше за организацията. Кони седна на един стол в дъното, където приемаше съболезнованията на присъстващите, макар всички да си даваха съвсем ясна сметка, че няма думи, с които да я утешат. Кони беше с черна рокля до средата на прасците и черна шапчица с воал. Демарко знаеше, че тя беше на възрастта на майка му, но изглеждаше с цяло десетилетие по-стара. Освен това беше по-пълна от последния път, когато я беше виждал, глезените ѝ бяха отекли, а под очите ѝ се бяха образували кръгове с цвят на кафе от недоспиване. Демарко беше виждал снимки на Кони Динунцио, която го държеше в деня на кръщенето му. Онази красива млада жена беше изчезнала, преобразена от възрастта и скръбта.

Съпругата на Доминик беше пълна симпатична жена с тъмна коса, а трите им деца — все момчета — също бяха пълнички. Напомняха на Демарко за Доминик като малък. Не го беше познавал толкова добре, но не се съмняваше, че е бил добър баща, а синовете му го бяха обичали. Тоби Розентал беше съсипал живота на всички тях.

Демарко изчака опашката от хора пред Кони да се стопи, преди да я доближи. Хвана я за едната ръка и каза:

— Лельо Кони…

— Не искам да чувам това, Джо. Искам двамата с Джон просто да се погрижите онзи копелдак да си плати за това, което е направил.

Тази вечер Демарко заведе майка си в един италиански ресторант в Куинс, в който винаги бяха ходили с баща му.

Когато се беше омъжила, Морийн Демарко беше красиво жизнерадостно момиче, но с възрастта беше станала сурова и огорчена, а в очите ѝ винаги се четеше тъга — което беше донякъде разбираемо. Беше се влюбила в мъж, който беше станал убиец на мафията, и беше прекарала половината си живот в тревоги, че могат да го арестуват или да го убият. А после, когато наистина го бяха убили, така и не беше преодоляла смъртта му и не се беше омъжила повторно.

— Кони се тревожи, че убиецът на Доминик ще се измъкне, защото баща му е толкова богат — каза тя. — Мислиш ли, че ще стане така, Джо?

— Не. Успехът на прокурора е в кърпа вързан. Освен това тя е наясно, че Махоуни ще съсипе кариерата ѝ, ако му позволи да се измъкне.

— Е, ще видим — отговори майка му, която неизменно беше песимистично настроена.

— Има едно нещо, което ми е любопитно, мамо — каза Демарко. — Имаш ли някаква представа с какво Кони държи Махоуни? Не се съмнявам, че тя го държи с нещо; ако не беше така, той нямаше да ме вземе на работа.

Майка му го изгледа продължително, после каза:

— Не. Знам само, че го познава от едно време, когато е работила във Вашингтон.

Добрата му стара майка го лъжеше. Двете с Кони бяха приятелки от цяла вечност и Демарко разбра по колебанието на майка си, че тя знае истината. Но освен това той знаеше още нещо: на света нямаше по-лоялен човек от нея, който да може да пази тайна по-добре. Точно както се беше случило с всички тайни за неговия баща, които беше запазила за себе си.