Труден противник

37

Следващата задача на Ела беше да превърне един бандит на име Кармайн Фратело в жертва.

Кармайн живееше в „Хелс Китчън“, на по-малко от два километра от апартамента на Ела в „Челси“, и тя реши да отиде пеша дотам. Беше прекрасен летен ден. Докато вървеше, тя си помисли, че най-хубавото в делото „Розентал“ е, че Манхатън е толкова малък. Домът на Кармайн не просто беше близо до апартамента на Ела; беше само на един километър от бар „Макгилс“. А Данте Бело, който живееше в Ийст Вилидж, беше на километър и половина от „Макгилс“. И когато човек си представеше всички тези хора толкова близо един до друг, цялата история изобщо не изглеждаше толкова невероятна.

Остров Манхатън е само двайсет и един километра на дължина и четири километра на ширина. Площта му е шейсет квадратни километра. За сравнение, увеселителният парк на „Дисни“ в Орландо е с почти два пъти по-голяма площ от Манхатън, общо сто квадратни километра. Въпреки това на малката площ на Манхатън живеят един милион и шестстотин хиляди души, което прави по двайсет и седем хиляди жители на квадратен километър. По тази причина всички в Манхатън живеят или работят в непосредствена близост. Следователно Кармайн Фратело можеше да има достоверна причина да бъде в близост до „Макгилс“ в нощта, когато беше застрелян Доминик Динунцио.

Блокът, в който живееше Кармайн, беше от по-старите, вероятно отпреди войната, и не изглеждаше особено впечатляващо. На площадката пред входната врата бяха натрупани черни чували за боклук, а самата врата изглеждаше така, сякаш някой се беше опитал да свали боята от нея, като беше използвал верига. Ела седна в едно кафене отсреща и му се обади по телефона.

Вдигна някаква жена.

— Ало?

Ела предположи, че е съпругата на Кармайн. Според нейното проучване Кармайн имаше съпруга на име Тереза и три деца.

— Трябва да говоря с Кармайн — каза Ела.

— Спи. Кой се обажда?

Беше десет сутринта и Ела се сети за Данте Бело, който не ставаше почти до обед, преди да излезе да разходи кучето си. Нито един от тези хора не ставаше по човешко време, така ли?

— Обаждам се по работа — отговори Ела.

— По работа, друг път — каза Тереза Фратело. — Всички хора, с които работи Кармайн, са мъже.

Ела остана с впечатлението, че госпожата няма особено доверие на Кармайн. После си спомни за статията, от която беше научила за побоя в Атлантик Сити — там пишеше, че Кармайн е бил придружаван от приятелката си, а не от своята съпруга.

— Нека да говоря с Кармайн, госпожо Фратело. Той може да спечели много пари от този разговор.

Тереза Фратело помълча, но все пак му беше съпруга и майка на децата му, така че, ако наистина ставаше дума за нещо, от което нейният съпруг можеше да спечели, тя не можеше да позволи на ревността си да го провали.

— Задръж една минута — каза тя.

Едната минута се оказаха пет, но в крайна сметка Кармайн вдигна слушалката.

— Кой се обажда, да му го начукам?

Ела си спомни, че това бяха точните думи, с които ѝ беше вдигнал Данте Бело.

— Една жена, която е готова да ти плати двайсет бона, за да излъжеш нещо — отговори Ела.

— Какво?

— Седнала съм в едно кафене отсреща. Давам ти десет минути, за да дойдеш. Ако не си тук след десет минути, ще намеря някой друг гангстер, който да ми свърши работа.

— Двайсет бона? — попита Кармайн.

— Десет минути, после си тръгвам.

— Как да те позная?

— Червена коса — каза Ела.

Пет минути по-късно — достатъчно на Кармайн да навлече бял потник, долнище на анцуг и джапанки — той влезе в кафенето. На живо изглеждаше по-пълен, отколкото на снимките във вестниците. Тъмната му коса не беше сресана и не се беше бръснал от няколко дни; големият му корем опъваше потника, а по ръцете и раменете му имаше повече окосмяване, отколкото на някои човекоподобни маймуни.

Той веднага видя Ела. В кафенето освен нея имаше само трима души: хлапе, което цъкаше на айпада си, мъж на около осемдесет години, който четеше вестник „Таймс“, и момичето зад бара — беше на двайсет и няколко и сигурно имаше висше образование по нещо, което беше напълно безполезно, за да си намери работа.

Ела носеше дългата червена перука, с която беше проследила Джак Морис в Атлантик Сити, зелена тениска, опъната на бюста, тесни джинси и обувки на висок ток. Беше решила, че няма да навреди да съблазни Кармайн, когато говори с него. И когато той се приближи до масата ѝ, първите му думи бяха:

— Еха! Ти си страшно парче.

Ела разбираше, че Кармайн не е устроен много сложно; надяваше се само да е достатъчно схватлив, за да ѝ свърши работа.

— Седни — каза Ела.

— Първо да си взема едно кафе. Ще ме изчакаш ли, бейби?

Кармайн си взе кафе и седна срещу нея.

— Спомена нещо за двайсет бона — рече той.

— Познаваш ли Вини Каниля? — попита Ела, въпреки че вече знаеше отговора.

— Да, познавам го този дебел гъз. За него ли става дума?

— А един от неговите хора, Данте Бело?

— Да, познавам го и него, дребното лайно.

— Добре, Кармайн. Готова съм да ти платя двайсет хиляди долара, за да ми помогнеш да замеся Данте Бело в едно убийство, което не е извършил.

Кармайн се засмя.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Ще получиш призовка да свидетелстваш на дело по обвинение в убийство — срещу човек, който се казва Тоби Розентал. И ще кажеш в съда, че…

— Откъде да знам, че не си ченге и не носиш записващо устройство?

— Май няма откъде да знаеш, Кармайн. Освен това в днешно време не се прави така. Електронното оборудване е толкова усъвършенствано, че онзи дядо с вестника може да записва нашия разговор. Или да го записва копчето на джинсите ми. Защо просто не чуеш какво искам да ти кажа и сам не прецениш дали ченгетата изобщо биха си направили труда да организират подобно нещо, за да тикнат зад решетките долнопробен гангстер като теб?

— Ей! „Долнопробен“?! Да ти го начукам.

Ела бръкна в дамската си чанта и извади бял плик, пълен с банкноти по двайсет и сто долара. Отвори го и показа парите на Кармайн.

— В този плик има десет хиляди долара. Интересува ли те моето предложение?

— Може би. Кажи ми още.

— Както вече споменах, ще получиш призовка, за да свидетелстваш на делото срещу Тоби Розентал, който е обвинен в убийството на Доминик Динунцио. Ще кажеш в съда, че редовно ходиш в един бар, който се казва „Макгилс“ и се намира на…

— Никога не съм го чувал.

— Престани да ме прекъсваш, Кармайн; просто ме изслушай. Както вече ти казах, ти ще свидетелстваш, че непрекъснато ходиш в бар „Макгилс“. Освен това ще заявиш, че двамата с Вини Каниля отдавна имате проблем помежду си. Ще разкажеш и за онзи инцидент в Атлантик Сити, когато си се сбил с Вини и си му счупил носа.

— Откъде знаеш за това? — попита Кармайн.

— От вестниците. Ще кажеш, че Вини е заплашил да те убие.

— Вярно си е.

— И след това си забелязал, че Данте Бело те следи.

— Ако го бях забелязал да ме следи, щях да го смачкам като хлебарка.

— Но няма да кажеш така, Кармайн. Ще кажеш, че Данте те е следил — ще кажеш, че те е преследвал, — а ти знаеш, че той е зло човече, което работи за Вини…

— Е, това също е вярно.

— … и си чувал, че може би дори изпълнява мокри поръчки за Вини, така че си се страхувал да не те убие.

— Няма начин да кажа, че се страхувам от това джудже.

Ела поклати глава.

— Явно няма да ни е лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Между другото, какъв е проблемът между теб и Вини? Във вестниците не пишеше за това.

Кармайн отпи от кафето си, докато обмисляше как да отговори.

— Преди десет-петнайсет години и двамата с Вини работехме за Франк Витале. Франк вече не е между живите, но в крайна сметка барът му остана за Вини. Във всеки случай, веднъж арестуваха Вини за убийството на един тип от Джърси и изглеждаше, че ще го тикнат зад решетките за дълго време. Затова Вини каза на ченгетата, че аз съм убил някакъв друг тип в Ред Хук, докато двамата с Вини сме обирали склада му — макар че и двете… хм, твърдения бяха… хм, недоказуеми. Направо не можах да повярвам, че ми го причини. В крайна сметка никой от двамата не отиде в затвора, но шибаният Вини определено няма никаква заслуга за това.

— Искаше ли да отмъстиш на Вини, че се е опитал да те натопи?

— Аз бях готов да го убия, но Франк не ми разреши. А след това мина време и вече не си струваше, нали се сещаш? Но оттогава насам не сме работили заедно.

Ела помисли върху чутото и стигна до заключението, че тази история всъщност няма никакво значение — освен че представляваше доказателство за враждата между Вини и Кармайн.

— Добре — каза тя. — Има и още нещо.

Тя извади от джоба си гланцирана страница, която беше откъснала от каталога на универсалния магазин „Мейсис“, и я показа на Кармайн. Беше оградила една снимка на шлифер от марката „Лондон Фог“.

— Изпрати жена си в „Мейсис“ и я накарай да ти купи този шлифер. Точно този модел. Искам да го купи тя, а не ти и да плати в брой. След като го купи, нека го влачи по земята, да излее няколко питиета върху него и да го изпере пет-шест пъти. Нали разбираш, да направи каквото трябва, за да изглежда така, все едно го имаш от известно време. И, общо взето, това е. Всичко, което трябва да направиш, за да изкараш двайсет хиляди.

Кармайн се почеса по небръснатата буза, при което се чу звук като от едра пила по метална тръба.

— Да кажа, че съм имал проблем с Вини, че съм видял шибания Данте да ме следи, че ме е било страх да не ме убие и че имам шлифер. Това ли е? За двайсет бона?

— Аха — потвърди Ела. — Но ще преговорим показанията ти още няколко пъти, преди да се явиш в съда.

— И Данте ще отиде в затвора за убийство? — попита Кармайн.

— Съмнявам се — отговори Ела. — Ние — хората, за които работя — не се интересуваме какво ще стане с Данте. Ако го арестуват за убийство и го осъдят, няма проблеми, но целта ни е само да демонстрираме, че е възможно Данте да те е видял да влизаш в „Макгилс“ и да се е опитал да те убие. Разбираш ли?

— Не съвсем.

Ела въздъхна. Трябваше ли всичко да е толкова трудно?

— Както ти казах, ще говорим още няколко пъти преди процеса. И така, можеш ли да се сетиш за някаква причина често да ходиш в „Макгилс“?

— Не. Нали ти казах, че дори не знам къде се намира. Ако искам да изпия нещо, ходя на обичайните си места.

Ела извади една туристическа карта на Манхатън и му показа къде се намира „Макгилс“.

— Познаваш ли някого, който живее близо до този бар?

Кармайн присви очи срещу картата.

— Аха — каза той. — Имам братовчед, който живее на четири преки оттам.

— Близки ли сте?

— Той работи за мен. А майка му, леля Луси, живее на около две преки от него. А, да — има и един ресторант…

Кармайн забучи пръст в картата, за да ѝ покаже.

— Ето тук. Един-два пъти в годината ходим там с жена ми, защото тя познава собственичката. Били са заедно в гимназията.

Малкият остров Манхатън, помисли си Ела. Беше прекрасно.

После Кармайн изведнъж се ухили.

— А има и още един човек, който живее на няколко преки оттам.

— Кой? — попита Ела.

Кармайн изглеждаше така, все едно умираше от желание да ѝ каже.

— Приятелката ми.

— Това вече е идеално — каза Ела. — Ето и причината да ходиш в „Макгилс“. По няколко пъти в седмицата ходиш да се виждаш с приятелката си и минаваш през „Макгилс“ преди или след това.

— Не знам — каза Кармайн. — Тереза няма да се зарадва особено, ако се разприказвам за Надин. Имам предвид, че тя знае за приятелката ми, но чак да ѝ го навирам в носа…

— За двайсет бона — прекъсна го Ела — ще се наложи жена ти да понесе малко унижение. Освен това няма нужда тя да присъства в съда, когато свидетелстваш. Искам да се придържаме към историята за приятелката. Покажи ми на картата къде точно живее.

Кармайн го направи.

— Както ти казах, Кармайн, двамата с теб ще преговорим свидетелските ти показания, но най-важното е да запомниш, че непрекъснато ходиш да се виждаш с приятелката си и всеки път се отбиваш в „Макгилс“. Освен това знаеш, че Данте Бело те следи от известно време — най-вероятно защото си счупил носа на Вини, когато сте се срещнали в Атлантик Сити. И на последно място, имаш шлифер от „Лондон Фог“, който си обличаш, когато вали. Разбрахме ли се, Кармайн?

— Знаеш ли, може би всичко това е толкова важно, че струва повече от двайсет бона. Имам предвид, че не знам на колко могат да ме осъдят за лъжесвидетелстване, но…

— Не ставай алчен, Кармайн. Сигурно дори не можеш да си спомниш последния път, когато си изкарал двайсет хиляди долара за една работа. Ще ти дам половината пари още днес. Давам си сметка, че можеш да ме прецакаш, да ги вземеш и да не свидетелстваш в съда, но ако го направиш, ще изгубиш другите десет хиляди.

— Ей, аз не прецаквам хората, бейби — ядосваш ме, когато говориш така. Давам ти думата си, че… Абе давам ти думата си.

Каза го по такъв начин, все едно думата на един престъпник струваше колкото внушителното тегло на Кармайн в злато.

— Има и още нещо, което трябва да направиш. Началото на делото е след около три седмици. Дотогава искам поне два пъти в седмицата да се отбиваш в „Макгилс“. И всеки път искам да си говориш с бармана. Той се казва Джак. Разбираш ли? Джак ще свидетелства, че ти непрекъснато ходиш в „Макгилс“.

— Добре. Как да се свържа с теб? — попита Кармайн.

— Няма как. Дай ми номера на мобилния си телефон.

Ела остави озадачения, но доволен Кармайн Фратело да си брои парите, които му беше дала. На следващия ден щеше да се обади на Джак Морис и да му каже, че ако по време на кръстосания разпит го попитат дали познава Кармайн Фратело, редовен клиент в „Макгилс“, той трябва да потвърди. Освен това щеше да зарадва Джак с още няколко хиляди долара, които да изгуби в Атлантик Сити.

38

Ела трябваше отново да се срещне с Дейвид Слейд, но преди това искаше да хвърли един последен поглед на Рейчъл Куин. В пет часа си облече тениска, шорти и маратонки и отиде пеша до офиса на Рейчъл Куин. Не си направи труда да използва някаква дегизировка, защото не възнамеряваше да разговаря с нея. Изчака Куин да излезе от сградата и когато тя взе такси, Ела също хвана едно и я проследи до нейния апартамент. Половин час по-късно Куин излезе от апартамента, прибра акото на кучето си в найлоново пликче, разходи се километър и половина до сладкарницата, купи си фунийка с една топка сладолед и се прибра у дома.

Ела дълго мисли и накрая взе решение: на Дейвид Слейд просто щеше да му се наложи да приеме факта, че Рейчъл Куин ще свидетелства в съда.

Ела резервира една стая в хотел „Хилтън“ в централната част на Манхатън и изпрати съобщение на Слейд: „Среща в «Хилтън» утре по обед“.

Слейд пристигна в стаята, облечен с джинси и тениска. Първите му думи бяха:

— Трябваше да съм на бейзболен мач на сина ми. Жена ми не е доволна.

Ела беше забравила, че е събота, но семейните проблеми на Слейд бяха последното, което я интересуваше в момента.

— Добре — заяви тя. — Ето как ще премине делото срещу Тоби. Прокурорът ще призове полицаите и може би някой криминалист и ще ги попита дали могат да докажат, че Тоби е бил в бара. Те ще потвърдят, че разполагат със свидетели за това, както и с отпечатъците му. Когато дойде твоят ред, ти ще ги попиташ дали са открили някакви веществени доказателства, че Тоби е убил Доминик Динунцио — огнестрелно оръжие, следи от барут или гилза с отпечатъците на Тоби. Те ще отговорят отрицателно. Тогава ти ще ги попиташ — и ще продължиш да задаваш този въпрос толкова пъти, колкото е възможно — дали са открили някакъв възможен мотив Тоби да убие Доминик.

След това прокурорът ще призове свидетелите. Ще попита Джак Морис дали Тоби е бил в бара онази вечер. Той ще каже, че Тоби наистина е бил там — което ти ще бъдеш готов да приемеш, — но ще заяви, че не може да бъде сигурен, че именно Тоби е застрелял Доминик. Ти ще покажеш на Морис и на съдебните заседатели снимка на Кармайн Фратело. Ще попиташ Морис дали Кармайн е редовен посетител в „Макгилс“ и той ще потвърди.

— Прокурорът ще възрази, че показвам снимка на Кармайн — обади се Слейд. — Ще каже, че няма връзка с делото.

— Това е твой проблем. Измисли как да отговориш. След това тя ще призове сервитьорката и нейните свидетелски показания, както и твоите въпроси при кръстосания разпит, ще бъдат идентични с тези на бармана.

Накрая ще се появи Рейчъл Куин, която ще каже, че е видяла как Тоби застрелва Доминик, а след това минава тичешком покрай масата ѝ. Ще каже, че е сигурна за самоличността му. При кръстосания разпит ти ще я принудиш да признае, че убиецът на Доминик е стоял с гръб към нея, когато е стрелял, и тя го е видяла единствено в момента, в който е минал тичешком покрай нейната маса. Ще я попиташ как може да е толкова сигурна, че човекът, когото е видяла да преминава тичешком в тъмното, наистина е бил Тоби. Всеки път ще подчертаваш думата „тичешком“.

А след това е твой ред. Ще представиш своите експерти, които ще разкажат за невинните хора, изпратени в затвора заради грешки в свидетелските показания. Ще покажеш снимки на несправедливо осъдени хора и ще посочиш как невинният човек изобщо не прилича на човека, който наистина е извършил престъплението. Твоят експерт ще си покаже видеото и ще докаже колко трудно е било за Рейчъл Куин да разпознае Тоби.

След това отново ще извикаш на свидетелското място някой от разследващите. Ще го помолиш да потвърди, че вечерта на убийството на Доминик е валял силен дъжд, че в седем и половина вечерта през март навън е тъмно и че Доминик е бил облечен с шлифер и шапка. Ще покажеш на съдебните заседатели снимки на убития Доминик, който седи на масата с шлифер и шапка. А после ще извикаш Кармайн Фратело. Той ще разкаже за враждата между него и Вини Каниля, как сам е счупил носа на Вини в Атлантик Сити, как Вини е заплашил да го убие, а Данте Бело го е следил. След това ти ще попиташ Кармайн дали има точно същия шлифер като Доминик и той ще каже „не“.

— Не? — повтори Слайд.

— Точно така. Шлиферът на Доминик е бил марка „Бърбъри“, с колан. Шлиферът на Кармайн е в същия светлокафяв цвят и със същата дължина като този на Доминик, но марката му е „Лондон Фог“ и няма колан. Не ти трябват два съвсем еднакви шлифера. Съдебните заседатели може да заподозрат нещо. Но няма и нужда да бъдат еднакви. В тъмната дъждовна вечер, в която е убит Доминик, той е бил облечен със светлокафяв шлифер, подобен на онзи, който притежава Кармайн. И е бил с шапка, така че за Данте Бело е било още по-трудно да разпознае Кармайн Фратело.

Във всеки случай, ето какво се е случило през онази вечер — продължи Ела. — В бара Данте е видял мъж, когото е помислил за Кармайн. Той е знаел, че Кармайн непрекъснато ходи в „Макгилс“, точно както е свидетелствал барманът. Затова е решил, че в „Макгилс“ е влязъл Кармайн, а след това Данте — този престъпник, този кретен със склонност към насилие, който има навика да се напива и да пребива хората — е решил да убие Кармайн. Отнело му е известно време да събере кураж, но в крайна сметка е влязъл в този слабо осветен бар, доближил се е до човека, облечен с шлифер и шапка, застрелял го е три пъти и тичешком е излязъл от бара.

Накрая ще извикаш на свидетелското място самия Данте, за да видят всички колко прилича на Тоби. Ще сложиш снимките им една до друга, така че съдебните заседатели да ги огледат, а след това ще накараш твоя експерт с видеото отново да им ги покаже, но с онзи ефект, който симулира точно същото осветление като онова в бара. Ще попиташ Данте за враждата между Вини и Кармайн. Ще попиташ Данте дали е застрелял Доминик. Той ще отрече, разбира се, но кой ще повярва на един гангстер? Ако го накарат да докаже къде е бил през онази вечер, той ще отговори — и аз съм сигурна в това, защото вече го попитах същото, — че е бил на мач на „Никс“ с двама приятели. Но никой няма да повярва на това алиби.

Слейд отиде до прозореца и погледна навън. Обмисляше всичко, което му беше казала Ела. От мястото си виждаше Манхатън Бридж. Накрая каза:

— Може и да стане, но все пак не искам Куин да свидетелства.

— Тя ще свидетелства, Дейвид. Приеми го. Осигурила съм ти достатъчно ресурси, така че адвокат с твоя опит и възможности да създаде основателно съмнение за вината на Тоби. Обвинението има само един сигурен свидетел. Само един! Ти имаш двама, които ще заявят, че няма как да бъдат сигурни, имаш подсъдим без мотив и достоверен алтернативен заподозрян, който прилича на Тоби. А и Данте Бело за разлика от Тоби Розентал има криминално досие.

— Но…

— Дейвид, аз няма да убия Рейчъл Куин, а това е единственият начин да се уверя, че тя няма да свидетелства. Вече поех значителен риск с Естер Бърман, така че ще се наложи просто да си свършиш работата и да убедиш заседателите, че Данте Бело е застрелял Доминик Динунцио.

— Нека ти напомня — прекъсна я Слейд, — че според условията на нашата договорка, вие ще получите втората половина от хонорара си едва след като съм убеден, че сте ми осигурили ефективна защита. Е, аз не съм убеден в това.

Ела се беше надявала да не се стигне дотук, но просто нямаше начин Слейд, или по-скоро Хенри Розентал, да не ѝ плати втория милион. Беше положила твърде много усилия и беше осигурила блестяща защита на Слейд. Всеки студент по право първа година щеше да се справи със задачата да създаде основателно съмнение за вината на Тоби Розентал.

— Не, Дейвид, ти ще ми платиш. От самото начало ти казах, че двамата с моя партньор не сме хора, които ще приемат да се отметнеш. Колкото до онези, които са готови да свидетелстват в полза на Тоби, винаги мога да ги накарам да си променят решението.

Слейд не отговори, просто я изгледа. Изражението му подсказваше, че е свикнал да получава онова, което иска, и не обича да го заплашват.

Ами да се оправя. Ела си тръгна и го остави да се цупи в хотелската стая.

Жалко. Когато беше поискала да се срещнат, в действителност бе очаквала нещо повече.

39

Демарко се събуди с желанието да ритне нещо. Трябваше му някакво доказателство, че Ела Филдс е в Ню Йорк и се е свързала със свидетелите. Ако успееше да открие такова, Джъстин може би щеше да се сдобие със съдебната заповед, която му трябваше, за да получи информация от телефонните компании и банките на свидетелите. Той се обади на Сара, за да провери дали е научила нещо от фирмите за недвижими имоти. Не можеше да измисли какво друго да направи.

— Съжалявам — каза Сара.

Демарко се отби в една евтина закусвалня до хотела си и разлисти вестника, който някой беше оставил на съседната маса. Една от статиите на първа страница, на която бяха отредили почти толкова място, колкото на последните новини от Близкия изток, беше за някакъв известен киноактьор, който се беше самоубил. Беше красавец, само на трийсет години, и изкарваше по четири-пет милиона на филм, но въпреки това се беше самоубил. За какво можеше да е депресиран? Съобщаваше се, че се е самоубил в дома на приятелката си — невероятно красива актриса, която живееше в Малибу.

В този момент Демарко изведнъж се сети за нещо.

Защо Бил Кантуел беше починал в Санта Барбара, щата Калифорния? Кантуел беше живял навсякъде из страната. Беше отраснал в Колорадо, беше работил за кратко като адвокат в Сан Антонио, беше се оженил на Хаваите и беше живял в поне шест различни града, за които знаеше Демарко. Тогава защо беше починал в Санта Барбара? Демарко отново се обади на Сара и я накара да се опита да разбере какво толкова специално има в Санта Барбара.

— Майка му живее там — каза му Сара след четирийсет и пет минути.

— Майка му?

— Аха. Може би тя ще знае къде е Ела Филдс. Имам предвид, ако Кантуел е бил женен за Филдс, когато е починал…

— Изпрати ми всичко, което си открила за майката на Кантуел, и ми резервирай полет до Калифорния. И ми напомни да кажа на Джъстин да ти вдигне заплатата.

— Аз съм стажантка, забрави ли? Как може да ми увеличи заплатата?

— Добре тогава, ще измисля нещо друго, което да ти даде.

Майката на Бил Кантуел, Джанет Кърнс, живееше в страхотна къща в испански стил в Санта Барбара, обградена с висока стена с розова декоративна мазилка, с изглед към Тихия океан и островите Ченъл. Преди да отиде при Джанет, Демарко беше научил, че единият ѝ съпруг беше починал, а тя се беше развела със следващите трима. Кърнс беше фамилното име на четвъртия. Беше към седемдесетгодишна, стройна и в добра форма. Демарко не знаеше каква част от външния ѝ вид се дължи на добри гени и грижа за здравето и доколко трябваше да благодари на някой козметичен хирург от Калифорния, но във всеки случай, Джанет Кърнс изглеждаше чудесно.

Когато тя го попита какво иска, той се усмихна подкупващо.

— Госпожо Кърнс, казвам се Демарко. Водя разследване от името на прокурора на Манхатън и трябва да ви попитам…

— Манхатън?

— Да, госпожо — отговори Демарко, после ѝ показа документите си. — Моята шефка ме изпрати тук да ви задам няколко въпроса за вашия син, така че…

— Синът ми е мъртъв.

От начина, по който го каза, Демарко разбра, че тази мисъл е болезнена за нея и винаги ще си остане такава.

— Разбирам, госпожо Кърнс, и съжалявам за смъртта му, но…

— Не искам съжаление.

— Добре — каза Демарко.

Тази проклета жена не му позволяваше да каже две думи поред, без да го прекъсне.

— Както бях започнал да ви казвам, искам да ви попитам нещо за съпругата на сина ви — Ела Филдс.

— Ела? — каза жената.

— Да — отвърна Демарко. — Сега може ли да вляза?

— Защо питате за Ела? — попита го тя, без да се отмести от вратата.

— Въпросът ми е свързан с разследването на едно убийство в Ню Йорк и аз…

— Ела е убила някого ли?

— Не, госпожо. Знам със сигурност, че тя не е замесена в това убийство. Но може би разполага с информация, свързана със случая, и трябва да говоря с нея.

— Защо?

— Не мога да ви кажа — отвърна Демарко. — Можете ли…

— Ако вие не ми кажете защо питате за Ела, аз няма да ви кажа нищо.

— Госпожо — каза Демарко. — Прокурорът на Манхатън може да ви изпрати призовка и да ви принуди да пътувате до Ню Йорк, за да дадете показания под клетва.

Това не отговаряше на истината, но Джанет Кърнс нямаше как да го знае.

— Ако предпочитате да избегнете това разкарване до Ню Йорк за ваша сметка, където сигурно ще ви се наложи да изчакате няколко дни, за да дадете показания…

— Какво искате да знаете?

— Първото нещо е с какво се занимаваше синът ви.

— Нямам представа и това е самата истина. Бил завърши право, но след това му отнеха разрешителното заради някакво ужасно недоразумение в Сан Антонио и той започна да се занимава с консултантски бизнес. Ние не бяхме много близки, така че наистина нямам представа какво точно работеше.

Демарко не ѝ повярва — поне за това, че не е била близка със сина си.

— А какво можете да ми кажете за Ела Филдс?

— В интерес на истината, нищо. Почти не я познавах. Запознахме се на сватбата, но след това не съм я виждала повече, докато Бил не дойде тук, за да… за да умре.

— Защо е дошъл тук, за да умре, ако не сте били близки?

— Защото нямаше здравна застраховка и дойде тук да му помагам. Имаше рак на панкреаса. Вече нямаше какво да се направи. Затова двамата с Ела живяха тук при мен, докато той почина, а след погребението Ела замина и оттогава не съм я виждала.

— Знаете ли къде живее?

— Не. Бил не притежаваше недвижими имоти и живееше под наем, така че, доколкото знам, тя нямаше дом, където да се върне.

— Имате ли телефонен номер, на който мога да се свържа с нея?

— Не. Двете така и не станахме приятелки. Човек би си помислил, че ще се сближим покрай грижите за Бил, докато умираше, но не стана така. Изобщо не се сближих с нея.

— Разбирам — каза Демарко.

Но всъщност му се искаше да каже нещо друго: „Ако не сте били близки, защо правиш всичко възможно, за да я защитиш, по дяволите?“.

— Пазите ли нещо от сина си — някакви документи, от които да разбера къде може да е тя? Може би сте запазили телефона му, в който е записан нейният номер?

— Не. Единственото, което запазих от Бил, е един ръчен часовник, който му подарих по случай дипломирането.

Тя извърна поглед и Демарко си помисли, че може би ще се разплаче, но тя подсмръкна и продължи:

— Ако нямате други въпроси, закъснявам за пилатес. Съжалявам, но нямам никаква представа нито защо Бил се ожени за тази жена, нито къде може да е тя в момента. Напразно си изгубихте времето.

Демарко ѝ благодари, остави ѝ визитната си картичка и я помоли да му се обади, ако се сети за нещо, което може да му помогне. Но беше сигурен, че визитната му картичка ще се озове в кофата за боклук — или по-скоро в контейнера за рециклиране, защото все пак бяха в Калифорния.

Демарко не се съмняваше, че майката го беше излъгала. Явно искаше да предпази Ела Филдс и със сигурност знаеше къде е тя. Или поне разполагаше с телефонен номер, на който да я открие.

Той помисли малко и се обади на Джъстин Портър.

— Трябва да проверим данните от телефонната компания на Джанет Кърнс — каза той.

Преди да замине за Калифорния, ѝ беше разказал за майката на Бил Кантуел.

— Ако се обади на Филдс, а тя използва мобилен телефон, ще разберем къде се намира.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, Демарко? Нямаме основание да поискаме съдебна заповед, за да проверяваме нечий телефон. Най-малкото на някаква жена в Калифорния, синът на която е починал много преди Тоби Розентал да направи каквото и да било.

— Аз не си мислех за съдебна заповед. Познавам един тип във Вашингтон. Той е, общо взето, хакер. Мисля, че ще мога…

— Не! Няма да върша нищо незаконно и няма да ти позволя нищо подобно.

— Искаш ли да спечелиш това проклето дело, Джъстин?

Тя му затвори телефона.

Джанет Кърнс подозираше, че разследващият, или какъвто беше там, не ѝ повярва, че не знае какво е работил Бил и къде е Ела. Но тя му беше казала истината.

Бил ѝ беше обяснил, че е съдебен консултант и осигурява различни услуги на други адвокати. И тя предполагаше, че това може и да е вярно — все пак беше завършил право, така че сигурно можеше да окаже някакво съдействие на други адвокати. Но винаги беше подозирала, че я лъже. Синът ѝ беше един от най-очарователните хора на света, но и един от най-големите лъжци, които познаваше.

Винаги се беше опасявала, макар че никога не му го беше казвала, че се занимава с някакви схеми. От начина, по който живееше — къщите, които вземаше под наем, сватбата му на Кауаи, круизните кораби и начина, по който се обличаха двамата с Ела, — беше съвсем очевидно, че разполага със средства. И тя винаги се беше страхувала, че някой ден ще чуе по новините как нейният син е бил арестуван, защото е измъкнал с измама милиони долари от някакви доверчиви глупаци.

Във всеки случай, тя беше казала истината на Демарко: наистина не знаеше с какво се занимава синът ѝ. Освен това му беше казала истината за Ела: не знаеше къде е тя и нямаше телефонен номер, на който да се свърже с нея. Но беше излъгала за отношенията им: докато Бил умираше, се беше сближила с Ела и винаги щеше да ѝ бъде благодарна за грижите през последните ужасни месеци. След погребението на Бил Ела я беше прегърнала и се беше сбогувала. И двете си даваха сметка, че най-вероятно никога повече няма да се срещнат.

Сега Ела беше в опасност; Джанет не се съмняваше в това. Не знаеше защо този Демарко иска да говори с нея, но той очевидно правеше всичко по силите си, за да я издири. А ако Ела и Бил се бяха занимавали с нещо незаконно и ако Ела продължаваше да го прави… Е, Джанет просто го дължеше на Ела. Дължеше ѝ го заради това, че беше донесла радост на нейния син и беше останала с него до самия край на живота му, което означаваше много повече от някакви закони, които може би бяха нарушили Ела и Бил.

И въпреки че не знаеше как да се свърже направо с Ела, имаше начин да ѝ остави съобщение. Преди години Бил ѝ беше казал, че ако се наложи спешно да се свърже с него, трябва да се обади на един адвокат от Сан Антонио, който се казва Джордж Чавес. Бил беше обяснил, че заради работата си трябва да пътува често, така че непрекъснато сменя адресите и телефонните си номера, но Чавес винаги ще знае как да го открие. Онова, което не знаеше Джанет, беше дали Чавес ще може да се свърже с Ела.

Тя се обади на инструкторката по пилатес, отмени си часа и влезе в интернет. Лесно намери телефонния номер на „адвокат Джордж Чавес“. Изглежда, той беше единственият човек с тази фамилия в Сан Антонио.

Тя се свърза с някаква жена, която каза:

— Адвокатска кантора, добър ден.

— Трябва да говоря с господин Чавес — каза Джанет.

— Съжалявам — отговори секретарката, — но господин Чавес няма да бъде в офиса до края на деня.

— Въпросът е спешен — каза Джанет.

— Ами не мога да ви помогна. Господин Чавес ми каза да не го безпокоя по никакъв повод. Искате ли да оставите съобщение? Сигурно ще се появи утре.

— Да. Казвам се Джанет Кърнс и съм майката на Бил Кантуел.

— Добре — отговори секретарката.

Произнесе го с такъв тон, все едно искаше да каже: „И това трябва да означава нещо за мен, така ли?“.

— Предайте на господин Чавес, че трябва да ми се обади възможно най-скоро по много сериозен въпрос. Телефонът ми е…

На следващата сутрин Джанет тъкмо се канеше да излиза, когато телефонът ѝ звънна.

— Обажда се Джордж Чавес. Вчера сте звънили в кантората ми.

— Да. Както казах на секретарката ви, аз съм майката на Бил Кантуел.

— Да.

Само „да“ ѝ се стори странно. Не трябваше ли да каже нещо като „Съжалявам за смъртта на Бил“?

— Бил веднъж ми спомена, че ако трябва спешно да се свържа с него — ако се разболея или катастрофирам, например, — да се обадя на вас и вие ще можете да му предадете съобщение.

— Не знам защо го е направил. Бил работеше за мен преди много години, но се разделихме още през… ами не знам, още през деветдесетте години, може би през деветдесет и трета или деветдесет и четвърта, и оттогава не сме поддържали връзка.

Чавес лъжеше. Бил ѝ беше казал за Чавес много след 1995 г. Дали не се притесняваше, че някой може да подслушва разговора? Или може би не ѝ вярваше, че е тази, за която се представя?

— Вижте — каза тя. — Искам само да предадете едно съобщение на съпругата на Бил Ела Филдс. Кажете ѝ да ми се обади. Въпросът е спешен. Тя може би е в опасност.

— В опасност? Какво означава това?

— Не ви познавам, господин Чавес, нито вие ме познавате, така че няма да ви кажа нищо повече. Но ако синът ми е имал някакво значение за вас, както и Ела, накарайте я да ми се обади, моля ви.

— Съжалявам, но не познавам жена на име Ела Филдс. А сега трябва да затварям.

— Почакайте… — каза тя, но той прекъсна връзката.

Дявол да го вземе.

Е, нямаше какво повече да направи, за да предупреди Ела. Беше сигурна, че Чавес я излъга — поне за това, че не е поддържал връзка с Бил от деветдесетте години насам. Но дали лъжеше и че не познава Ела? Нямаше никакъв друг начин да се свърже с Ела. Но беше направила всичко по силите си; поне се беше опитала.

Пожелавам ти късмет, Ела. А сега, къде бяха проклетите ключове от колата?

40

Ела беше затрупана с работа. Беше като някой от онези циркови изпълнители, които накачат сума ти чинии на върха на високи пръчки и след това тичат от една на друга, за да ги завъртят по още веднъж, така че да не паднат.

Едната чиния беше Джак Морис, с когото трябваше да преговори свидетелските му показания, за да се увери, че е разбрал какво трябва да каже в съда за Кармайн Фратело, редовен клиент в „Макгилс“.

Друга чиния беше сервитьорката; беше се обаждала четири пъти на Кейти, за да повторят нейните свидетелски показания. Сервитьорката казваше каквото трябва, но за разлика от Морис на нея ѝ липсваше убедителност. Не отговаряше веднага, колебаеше се и се запъваше. Единия път Ела ѝ се разкрещя, че ако не се стегне, мамка му, никога повече няма да види скапаното си дете. Не постигна нищо с това, освен че Кейти се разплака, и на Ела ѝ бяха необходими пет минути да я успокои дотолкова, че отново да повтори свидетелските си показания.

Тя се обади на стария си приятел Шиърсън в Сиатъл и той потвърди, че Едмундо Ортис все още е в открито море и ще остане там до края на делото. Поне доколкото знаеше Шиърсън, никой не беше идвал да го търси. И между другото, Едмундо се справял страхотно като корабен готвач.

Тя провери как е Естер Бърман, като се обади на Къртис, техника от поддръжката. Според него Естер лежала в леглото по цял ден, можела да помръдне само едната си ръка и когато се опитвала да говори, издавала звуци като патица. Къртис не вярваше, че ѝ остава да живее още дълго време — което щеше да бъде истинско щастие за всички замесени, включително и за Естер, поне според Ела.

Към този момент най-големият проблем на Ела беше Кармайн Фратело. Бяха се срещнали веднъж в един мотел в Джърси, за да преговорят свидетелските му показания. Не ѝ харесваше да се вижда с него, но имаха да обсъждат твърде много неща, за да го направят по телефона. Единият проблем беше, че Кармайн се надяваше да я вкара в леглото и тя го беше оставила с наранени чувства, когато му бе заявила, че вероятността да я чука е по-малка от тази на Таймс Скуеър да кацнат марсианци. Но основният проблем с Кармайн беше, че той просто не беше много умен.

— Често ли ходите в бар „Макгилс“? — попита го Ела, провеждайки уж кръстосан разпит на свидетеля в съда.

— Ами, да, горе-долу.

— Престани да казваш така! Когато те питат дали ходиш често там, просто кажи „да“. Даже не казвай нищо друго освен „да“. После адвокатът ще те попита: „Колко често ходите там?“. Какво ще му отговориш?

— Не знам, мамка му. Често.

Господи боже.

— Ще кажеш, че ходиш там два-три пъти в седмицата. „И къде бяхте вечерта на петнайсети март?“

— Не знам. Не си спомням.

— Добре. Точно така. Как може да си спомняш къде си бил преди четири-пет месеца?

Ела продължи със следващия въпрос:

— Имате ли шлифер като веществено доказателство „А“?

— Веществено доказателство „А“? Какво е веществено доказателство „А“?

— Направо ме убиваш, Кармайн — каза Ела. — Адвокатът от защитата ще представи като веществено доказателство пред съда шлифера на Доминик Динунцио. Ще го нарече „веществено доказателство“ и ще го обозначи с някаква буква. Веществено доказателство „А“ или „Д“, или няма значение. Никога ли не си бил в съда?

— Напротив, много пъти — заяви Кармайн, определено доволен от себе си.

Двамата продължиха в същия дух още известно време, но в крайна сметка Ела остана убедена — или може би не чак „убедена“, но, общо взето, сигурна, — че Кармайн ще се справи със задачата си на свидетелското място.

Като цяло Ела продължаваше да бъде оптимист по отношение на делото „Розентал“ и реши да си вземе един ден почивка и да се поглези с още един следобед в спа центъра, а след това с луксозна вечеря в ресторант. Нямаше нищо лошо в това да се възнагради за добре свършената работа.

Когато се прибра в апартамента си в „Челси“, Ела се чувстваше леко замаяна от виното, което си беше поръчала с вечерята. Току-що беше влязла, когато звънна телефонът ѝ. Не беше някое от мобилните устройства, които използваше за връзка с Дейвид Слейд и свидетелите — беше онзи, по който говореше с Джордж Чавес и още няколко души.

Тя погледна дисплея и видя, че се обажда самият Джордж, за бога. Защо я търсеше? Нима вече беше уредил следващата ѝ поръчка?

— Здравей, Джордж — каза тя.

— Обади ми се майката на Бил.

— Какво? Защо ти се е обадила? Откъде изобщо е разбрала как да се свърже с теб?

— Веднъж Бил ѝ казал, че ако някога спешно трябва да се свърже с него, аз ще му предам съобщение. Това малко ме ядоса, но след като Бил почина…

— И какво искаше?

— Иска да ѝ се обадиш. Каза, че е спешно и може би си в опасност.

— В опасност?

— Така каза. Аз се престорих, че не знам коя си или как да се свържа с теб, но все пак реших да ти предам съобщението. А ти прави каквото искаш. Как върви работата при теб?

— Добре — отговори Ела, леко притеснена от чутото току-що. — Благодаря ти, че се обади, Джордж.

Какво точно беше искала да каже Джанет с това, че тя е в опасност? И откъде изобщо знаеше?

Ела трябваше да разбере какво става. Реши да не се обажда от мобилен телефон — някой можеше да провери данните от телефонната компания на Джанет. Вместо това намери един автомат на улицата, което ѝ отне четирийсет минути, и се обади от него.

— Джанет, обажда се Ела.

— Слава богу — каза Джанет. — Преди няколко дни при мен дойде някакво ченге от Ню Йорк. Каза, че…

— Ченге?

— Аха. На визитката му пише, че води специални разследвания за прокурора на Манхатън, затова си помислих, че е ченге. Във всеки случай, търсеше те.

— Защо е дошъл при теб?

— Каза, че знае, че си била женена за Бил. Освен това знаеше, че Бил е починал тук, в Санта Барбара. Може би е проверил смъртния му акт. Така или иначе, беше стигнал до мен и искаше да разбере дали знам къде си и дали мога да се свържа с теб.

— Но защо?

— Каза, че е във връзка с някакво убийство в Ню Йорк.

— Убийство?

— Да. Когато го попитах дали си обвинена в убийство, той отговори, че със сигурност знае, че не си замесена — точно тези думи употреби, „със сигурност“. Но каза, че разполагаш с информация, свързана с убийството.

— Ами не разполагам — отговори Ела. — Нямам никаква представа за какво говори. Какво друго ти каза?

— Нищо друго всъщност. Просто искаше да разбере дали имам твоя телефонен номер или някакъв друг начин да се свържа с теб.

— Какво му каза?

— Че нямам никаква представа как да се свържа с теб.

— Благодаря, Джанет. Не знам какво иска, но не искам да се разправям с него.

Джанет помълча, преди да продължи:

— Ти си ми симпатична, Ела, наистина. И винаги ще ти бъда благодарна, че остана с Бил, докато той умираше. Не знам какво точно става и не искам да знам, но си помислих, че трябва да ти кажа за човека, който те издирва.

— Как се казва? — попита Ела.

Мислеше си: „Това ченге може да унищожи всичко, за което съм работила толкова много“.

— Казва се Джоузеф Демарко.

— Демарко — повтори Ела. — Как изглежда?

— Прилича на мафиот. С тъмна коса, сурово лице, около метър и осемдесет и два. А, да, и ходи с бастун.

41

Демарко се върна в Манхатън с намерението да извърши престъпление.

Основният му проблем беше фактът, че в Манхатън живееха един милион и шестстотин хиляди души. През работните дни населението набъбваше до три милиона. Освен това Демарко нямаше как да бъде сигурен, че Ела изобщо живее в Манхатън. Можеше да живее във всеки от другите райони на Ню Йорк с общо население от осем милиона и шестстотин хиляди души. И най-сетне, нямаше никакви основания да се смята, че тя използва истинското си име; в действителност към този момент, след като Сара я беше издирвала по всички възможни начини, Демарко беше убеден в обратното.

Докато той беше в Калифорния, Сара продължи да търси навсякъде. Опитваше се да открие наемодателя на Филдс. Освен това се беше свързала с луксозните хотели, за да провери дали тя не е отседнала в някой от тях и не поръчва румсървис. Не спираше да проверява и дали Филдс не е използвала кредитна карта в Ню Йорк или някъде другаде по света. Беше се свързала с компаниите за автомобили под наем и със службата за контрол на автомобилния транспорт в Ню Йорк, за да види дали не са издали на Филдс фиш за неправилно паркиране, за превишена скорост или за шофиране в нетрезво състояние. Нищо, нищо, нищо и нищо. Демарко беше убеден, че Филдс притежава фалшив документ за самоличност и Сара никога няма да ѝ хване следите. Но не можеше да се откаже от разследването, на първо място, защото знаеше, че Махоуни няма да му позволи. Другата причина беше обещанието, което беше дал на леля Кони, че убиецът на нейния син ще отиде в затвора. А както изглеждаше към този момент, това може би нямаше да се случи. На Джъстин ѝ беше останал само един сериозен свидетел, Рейчъл Куин. Рейчъл може би щеше да успее да убеди съдебните заседатели, че убиецът е Тоби, но при липсата на мотив и веществени доказателства шансовете за осъдителна присъда непрекъснато намаляваха.

Имаше и трета причина, която не му позволяваше да се откаже: егото му. Той мразеше да губи и не беше готов да признае пред Ела Филдс, че го е победила. Така че планът му беше да се обади на Нийл и да направи нещо незаконно — независимо какво смяташе Джъстин за това.

Нийл живееше във Вашингтон. Наричаше се „информационен брокер“, но в действителност беше човек, който срещу солидно възнаграждение беше в състояние да се сдобие с данни за почти всекиго. Умееше да се промъква през защитните стени на информационните мрежи или просто се обаждаше на някой от контактите, които си беше изградил с годините на подходящи места, където се съхранява лична информация — например в банковата система и в телефонните компании. Демарко предполагаше, че след като успее да открие хората, с които бяха говорили свидетелите, ще има откъде да продължи с разследването, независимо дали тази информация беше законно придобита или не. Към този момент вече не му пукаше за това. Трябваше на всяка цена да открие Ела Филдс.

Преди да се обади на Нийл, Демарко реши да се срещне за последен път със Сара, за да провери дали е постигнала някакъв напредък и ако не, да ѝ каже да се върне към обичайните си задължения като стажантка, каквито и да бяха те. Освен това искаше да я увери, че ако някога има нужда от препоръка, той е готов да напише черно на бяло, че тя може да ходи по вода, без да си намокри обувките.

Докато пътуваше с такси към кафенето на „Старбъкс“ до сградата на съда, се наложи да заобиколят заради един от непрекъснатите ремонти в Манхатън. Минаха покрай Мемориалния комплекс за Единайсети септември и Демарко преживя един от моментите, когато му се искаше да се плесне по челото.

„Стоманеният пръстен“. Защо не се беше сетил по-рано, по дяволите?

„Стоманеният пръстен“ в Ню Йорк е изграден по модела на същата система за наблюдение в Лондон след Единайсети септември, за да се предотвратят терористични атаки. Пръстенът се състои от над осем хиляди охранителни камери, разположени предимно в центъра на Манхатън, така че да покриват ключови обекти като Фондовата борса, Централната гара и Мемориалния комплекс за Единайсети септември. Камерите се управляват от високоусъвършенствани програми, които могат да бъдат настроени за издирване на конкретни лица или дори физически обекти — например някоя раница, оставена на стъпалата пред сградата на Федералния съд.

Това беше горе-долу всичко, което знаеше Демарко за охранителната система. Беше го прочел във вестниците. „Пръстенът“ беше със стратегическо значение за националната сигурност и по тази причина дейността му беше секретна като на военно съоръжение, а момчетата от Бюрото за борба с тероризма бяха също толкова потайни, колкото агентите от ФБР и Агенцията за национална сигурност, с които работеха съвместно.

Демарко се обади на Джъстин.

— Искам да използвам „Стоманения пръстен“, за да открия Ела Филдс.

— Сигурно се шегуваш — каза Джъстин.

— Не. Ти непрекъснато повтаряш, че единственият начин да се сдобием със съдебна заповед, за да проверим телефоните на свидетелите, е да докажем, че Ела Филдс е в Ню Йорк и се е свързала с тях. Е, Рейчъл Куин работи близо до Уолстрийт, където има около един милиард охранителни камери, така че, ако Ела Филдс е ходила до нейния офис, има голяма вероятност това посещение да е записано. Искам момчетата от Бюрото за борба с тероризма да пуснат снимката от международния паспорт на Филдс в модерните си компютърни програми и да проверят дали няма да я открият.

— Само това ли е? — отговори Джъстин. — Демарко, нали разбираш, че тези хора не работят за мен и…

— Да, но…

— … и след като областният прокурор поначало не беше готов да притисне полицията, за да ми осигури ресурсите за издирване на Кантуел и Ела Филдс, какво ще ми отговори според теб, ако му кажа, че искам да започна да издирвам Ела Филдс с охранителни камери? На всичко отгоре, Джим Кели…

Джим Кели беше полицейският комисар, който оглавяваше Бюрото за борба с тероризма.

— … е истинска примадона и дружи с шефовете на ФБР и ЦРУ, така че през половината от времето се държи така, все едно дори не работи за Ню Йорк. Просто искам да кажа, че ако прокурорът се обади на Кели и поиска от него да използва охранителните си камери, за да издирва Филдс, Кели ще му отговори да ходи да се гръмне и може би ще има пълното право. Все пак Тоби Розентал е убил един човек, Джо. „Пръстенът“ се използва, за да се попречи на разни фанатици да убият хиляди хора.

Демарко помълча малко, после каза:

— Е, аз познавам един човек, който може да говори с Кели.

— Имаш предвид Махоуни?

— Точно така. Махоуни може да го заплаши, че ще ореже федералния бюджет за борбата с тероризма, и Кели ще му обърне внимание.

Демарко се обади на Махоуни и му обясни как стояха нещата: беше открил една жена на име Ела Филдс, която според него със сигурност беше оказала влияние на двама от тримата оставащи свидетели по делото „Розентал“.

— Единственият начин да открия тази жена, за който се сещам, е „Стоманеният пръстен“. Ако не я открия, убиецът на Доминик има много добри шансове да се измъкне безнаказано. Ще можеш ли да натиснеш онзи задник, началника на „Пръстена“, за да го накараш да ми помогне?

На следващия ден Махоуни му се обади.

— Кели се съгласи. Трябва да дадеш снимката на Филдс на някакъв тип, който се казва Димитри. Той работи в техническия отдел на Кели.

Димитри?

— Благодаря ти, шефе — ухили се Демарко.

Демарко се срещна с Димитри в един бар, недалече от Бродуей, където едно мартини струваше петнайсет долара. Мъжът приличаше на гангстер: с лице като на невестулка, зализана коса и втален костюм от лъскава материя. Освен това говореше с руски акцент. Демарко знаеше, че от Русия пристигат много математици и компютърни специалисти. Когато не се занимаваха с хакерски престъпления в родината си, ги изпращаха да работят на Уолстрийт като финансови анализатори и служители под прикритие в технологични компании. Но Демарко изобщо не се интересуваше дали Димитри е руски шпионин, който е успял да се инфилтрира в органите на реда в Ню Йорк. Интересуваше го единствено това дали Димитри ще успее да докаже, че Ела Филдс е в града.

Демарко даде на Димитри снимката от международния ѝ паспорт и три дни по-късно двамата отново се срещнаха в същия бар, където Димитри му даде друга нейна снимка. На нея ясно се виждаше как тя стои недалече от сградата, където работеше Рейчъл Куин.

На снимката от охранителната камера Филдс беше облечена с шорти, тениска и маратонки. Не носеше никаква дегизировка. Беше впечатляваща жена; имаше забележителни крака.

Демарко се обади на Джъстин.

— Мога да докажа, че Филдс е в Ню Йорк. Разполагам с нейна снимка, на която тя стои пред сградата, където работи Рейчъл Куин. Изглежда така, все едно чака Куин да излезе от сградата. Мислиш ли, че вече можем да се сдобием с някоя и друга съдебна заповед?

На следващия ден Демарко и Джъстин Портър, която изглеждаше изтощена както обикновено, вече бяха в кабинета на съдия Уолтър Хоугланд. Той беше на седемдесет и четири години, беше висок метър и деветдесет и три и беше слаб като вейка. Сигурно тежеше по-малко от седемдесет килограма. Вместо нос имаше кокоши клюн, а шестте кичура жълтеникава бяла коса беше зализал настрани върху черепа си, нашарен с петна. За Хоугланд беше добре известно, че винаги носи автоматичен пистолет .32 калибър под съдийската си роба; никога не беше вадил пистолета, но тайно се надяваше някой ден да му се удаде възможност.

Прокурорите обожаваха Хоугланд; съдийската колегия не споделяше чувствата им. Присъдите, издавани от него, бяха обжалвани повече от на всеки друг съдия по наказателни дела в Манхатън и неговите колеги искаха да го разкарат. Проблемът с Уолтър Хоугланд беше, че просто му беше писнало престъпниците да се измъкват безнаказано, след като според него със сигурност бяха нарушили закона. Веднъж, след като беше обърнал няколко питиета повече, отколкото трябва, той беше казал на един репортер, че системата на правосъдието ще бъде обречена на провал дотогава, докато зависи от решението на дванайсет идиоти, които трябва да определят дали подсъдимият е виновен или не.

Когато Хоугланд беше убеден, че един човек е виновен — независимо какво казваха проклетите съдебни заседатели, — той не правеше никакво усилие да прикрива истинските си чувства и отхвърляше почти всяко възражение и предложение на адвокатите. Освен това имаше склонност да съветва съдебните заседатели по такъв начин, че почти със сигурност да достигнат до решение за осъдителна присъда. На този етап от живота си Хоугланд вече не се интересуваше дали присъдите му ще бъдат обжалвани. Идеята му беше, че ако някой звяр отново бъде пуснат на свобода, за да тормози хората, това няма да е по негова вина, защото е направил всичко по силите си, за да го тикне зад решетките.

Хоугланд не си направи труда да прочете писмената молба в размер на десет страници, която Джъстин и Демарко бяха подготвяли през цялата нощ. Вместо това заяви:

— Просто ми кажете за какво става дума.

Демарко му обясни. Каза му, че мъж и жена на име Бил Кантуел и Ела Филдс обикалят цялата страна в продължение на повече от десет години, за да притискат свидетелите да променят показанията си или да не се явяват пред съда, в резултат на което много богати хора са оправдавани по обвинения в предумишлено и непредумишлено убийство. Хоугланд изглеждаше впечатлен.

Демарко му обясни как беше достигнал до това заключение, след като беше проучил делата от Финикс, Лас Вегас и Хюстън, и за негова изненада, Хоугланд не го прекъсна, за да му каже да побърза. Демарко обясни, че Ела Филдс в момента е в Ню Йорк и той разполага със снимка от охранителна камера, която доказва това. Един от свидетелите по делото „Розентал“ е изчезнал безследно, а друг е получил удар, който може би не се дължи на естествени причини. В добавка двама други свидетели, които са се съгласили да потвърдят пред съда, че Розентал е убил Доминик Динунцио, междувременно са променили показанията си.

— Наистина ли вярвате, че тази жена се е опитала да убие онази възрастна дама? — попита Хоугланд.

— Да, но не мога да го докажа — отговори Демарко.

— И какво искате от мен? — попита Хоугланд.

— Господин съдия — отговори Джъстин. — Нуждаем се от съдебна заповед, за да проверим телефоните на хората, които може би са общували с Ела Филдс. Включително адвокатът на Розентал и двама от свидетелите.

— Защо се обръщате към мен вместо към съдия Мартинес? — попита Хоугланд.

Мартинес беше водил съдебното заседание, на което беше предявено обвинението срещу Тоби, и щеше да бъде съдия и по самото дело срещу него. А отговорът на въпроса на Хоугланд трябваше да гласи: „Защото е по-вероятно вие да ни издадете съдебната заповед, от която се нуждаем“. Но Портър не можеше да отговори така. Вместо това тя каза:

— Господин съдия, въпросът не засяга директно делото „Розентал“ по обвинение в убийство. Искаме да дадем начало на друго дело, с което да осъдим Ела Филдс и Дейвид Слейд за упражняване на натиск върху свидетелите, а може би и за опит за убийство. Ако представим тази молба на съдия Мартинес, това може да се приеме за конфликт на интереси и да го принуди да си направи отвод, което няма да бъде справедливо. Имам предвид, за съдия Мартинес.

— Глупости — каза Хоугланд. — Дошли сте при мен, защото Мартинес е мухльо.

Той помълча малко, после заяви:

— Ето какво ще ви предложа. Ще ви дам съдебна заповед, за да проверите телефоните на свидетелите, но не закачайте Слейд. Ако проверите телефона на акула като него, това може да създаде проблеми на всички замесени. Но ако откриете нещо при проверката на свидетелите, може би ще ви разреша да проверите и самия Слейд.

— Благодаря ви, господин съдия — отговориха в един глас Демарко и Джъстин.

После бързо си тръгнаха от кабинета, преди да е променил решението си.

42

Никога досега Ела не се беше чувствала толкова ужасена. Не можеше да си обясни как беше разбрал за нея този Демарко. Просто нямаше никаква логика. Дори някой от свидетелите, барманът или сервитьорката например, да беше казал, че някаква жена ги е принудила да променят показанията си, те нямаше как знаят, че тя е Ела Филдс.

Нито един човек в Ню Йорк — нито Дейвид Слейд, нито свидетелите, нито Кармайн Фратело — не знаеше, че тя се казва Ела Филдс. Никога не беше споменавала името си на нито един от тези хора. Дори беше носила дегизировка, когато се беше срещала с тях, за да им бъде по-трудно да я идентифицират. А когато беше взела под наем апартамента в „Челси“, когато беше вземала кола под наем и когато беше платила за хотелската стая, в която се беше срещнала със Слейд, не беше използвала кредитна карта, издадена на истинското ѝ име.

Бил винаги се беше отнасял с небрежност — с неразумна небрежност, поне според Ела — към предохранителните мерки по отношение на самоличността си. Смяташе, че ако някой ден го заловят, това ще стане, след като свидетел, когото уж е привлякъл на своя страна, се обърне срещу него, така че ченгетата ще го причакат на следващата им среща и ще го арестуват. И тогава нямаше да има никакво значение на името на кого е издаден документът за самоличност, който носи в джоба си. Не обръщаше особено внимание и на мерките за безопасност по отношение на телефона.

Но Бил все пак правеше нещо, което Ела оценяваше по достойнство: полагаше всички възможни усилия да я предпази, като се стараеше да не създава никаква финансова връзка между нея и собствените си действия. Когато вземаше къща под наем, го правеше единствено на собствено име. Всяка година подаваше данъчна декларация на базата на измислената заплата, която твърдеше, че получава като консултант. И винаги я подаваше самостоятелно; след като се ожениха, не поиска от Ела да смени фамилията си. Ела беше вписана като съсобственик на всичките му банкови сметки, но единствено Бил превеждаше пари в тях. Целта му беше да се увери, че Ела няма да влезе в затвора за укриване на данъци, финансова измама или някакво друго подобно престъпление. И когато Ела започна да работи с него, едно от първите неща, които направи Бил — по нейно настояване, — беше да ѝ осигури желязна фалшива самоличност.

Бил познаваше един тип в Сан Антонио, който се прехранваше от фалшифициране на документи за нелегални имигранти от Мексико. Човекът не се стараеше толкова, когато се отнасяше за тях, но даде всичко от себе си за Ела. Истинската Каръл Оуен беше на възрастта на Ела, беше избягала от дома си в Ел Пасо на четиринайсет години и беше изчезнала безследно. Най-вероятно беше загинала някъде. След това беше починала и майка ѝ — от наркотици, и Каръл така и не беше обявена за мъртва. Човекът от Сан Антонио се беше сдобил с номера на социалната осигуровка и акта за раждане на Оуен, а след това беше използвал тези документи, за да издаде на Ела международен паспорт, шофьорска книжка и кредитни карти. Имаше дори карта от Съюза на автомобилистите, ако колата ѝ се повреди по пътя.

Когато Ела беше на работа и трябваше да докаже самоличността си с някакъв документ — например когато вземаше кола под наем, — тя използваше самоличността на Оуен. Единствените случаи, в които използваше истинската си самоличност, беше, когато пътуваше за удоволствие с Бил и двамата правеха заедно напълно законни неща, например да пътуват с някой круизен кораб. Но дори в тези случаи Бил плащаше за всичко, като използваше собствените си кредитни карти.

Всичко това означаваше, че ако Ела допуснеше някаква грешка, органите на реда може би щяха да открият, че жена на име Каръл Оуен притиска свидетелите, но Ела Филдс все пак щеше да бъде в състояние да се качи на самолета и да изчезне, като използва собственото си име. Но сега този проклет Демарко по някакъв начин беше научил, че тя е била омъжена за Бил — сигурно беше открил в архивите брачното им свидетелство. А след това — и точно тук нещата ставаха необясними — беше достигнал до заключението, че тя е в Ню Йорк и е замесена в делото „Розентал“. Как се беше стигнало дотам, по дяволите?

Ела внимаваше особено много по отношение на мобилните телефони, с които лесно можеше да бъде открит и проследен всеки. Притежаваше един телефон на името на Каръл Оуен, който използваше за разговори с Джордж Чавес, и даваше номера му, когато вземаше апартамент под наем или резервираше самолетен билет. Но за всичко останало използваше предплатени мобилни телефони и когато беше пристигнала в Ню Йорк, една от първите ѝ задачи беше да си купи няколко апарата с предплатени карти; използваше различен телефон за Слейд, всеки от свидетелите, Къртис и Кармайн Фратело.

Не виждаше никакъв начин Демарко да разбере за Кармайн или Къртис, но ако той се сдобиеше със съдебна заповед, така че да провери телефоните на свидетелите, щеше да открие, че те бяха общували с някого и този човек беше използвал предплатена нерегистрирана карта. А ако попиташе свидетелите кой им се е обаждал, какво можеха да му разкажат? Другият проблем — по-големият проблем — беше, че ако служителите на реда откриеха номерата на телефоните, от които се беше обаждала на свидетелите, можеха да ги използват, за да я намерят.

Трябваше да се отърве от всичките тях. Освен това трябваше да разбере дали Демарко беше разпитвал сервитьорката и бармана за нея. Затова им се обади и побесня, когато разбра, че Демарко наистина вече беше говорил с тях и ги беше попитал дали някой се е опитвал да ги накара да променят свидетелските си показания. И двамата обясниха, че са го излъгали и са му казали, че никой не е говорил с тях. Е, поне това беше добре.

После тя се обади на Къртис, техника от поддръжката в дома за възрастни хора, където живееше Естер Бърман, и го попита дали някакво ченге на име Демарко го е разпитвало за нея. Така разбра, че Демарко беше показал снимката ѝ на Къртис.

— Какво?! — изкрещя тя.

— На снимката беше с къса руса коса — обясни Къртис. — Не беше същата като тази, с която съм те виждал, но аз те познах.

— Какво му каза? — попита Ела.

— Казах му, че никога не съм те виждал. Но той обиколи целия дом и показа снимката ти на всички. Не знам дали някой от тях не е заявил, че те е виждал там.

— Защо не ми се обади, когато той те попита за мен, по дяволите? — попита го Ела.

— Не знам какво е станало с Естер, но знам, че аз не съм направил нищо незаконно. Просто не искам да се забърквам повече, нали разбираш?

Гадното копеле! Значи Демарко не просто знаеше името ѝ, а разполагаше и с нейна снимка. Ако барманът признаеше, че тя му е платила, или ако сервитьорката кажеше, че Ела я е принудила да промени свидетелските си показания, всичко отиваше по дяволите.

Трябваше веднага да изчезне от Ню Йорк. Началото на делото беше след две седмици, нямаше какво повече да организира. Всички свидетели и Кармайн Фратело бяха подготвени за предстоящите си показания, а Слейд беше разгърнал своята защитна стратегия, която щеше да посочи Данте Бело като действителния извършител на убийството. Както вече беше казала на Слейд, независимо дали това му харесваше или не, тя нямаше да направи нищо повече с Рейчъл Куин. В този смисъл работата ѝ в Ню Йорк беше свършена, така че нямаше никаква причина да се задържа повече в града, освен за да се увери, че Слейд наистина ще ѝ плати дължимия милион.

Тя се зае да потърси чук в апартамента, но напразно; докторът, от когото го беше наела, очевидно не беше имал нужда от подобен инструмент. Затова Ела взе един месингов свещник, постла дебела хавлиена кърпа на паркета и се зае да разбива всичките си мобилни телефони на парчета, включително и телефона на името на Каръл Оуен. Не мислеше, че е възможно Демарко да знае за Каръл Оуен, но не искаше да поема никакви рискове. И както беше разтревожена, си го изкара на апаратчетата, така че навсякъде из апартамента се разхвърчаха пластмасови отломки. Имаше късмет, че някое парче не ѝ се заби в окото — да не говорим за това, че докторът нямаше да се зарадва, когато видеше в какво състояние е месинговият му свещник.

После тя излезе от апартамента и изхвърли останките в няколко различни контейнера за боклук, в случай че по тях все още беше останала някаква работеща електронна част, на която не беше успяла да види сметката. След това се отби в един магазин и си купи още три телефона, така че да разполага с чисти, непроследими устройства, които да използва оттук нататък.

Върна се в апартамента и понечи да влезе в спалнята, за да си събере багажа, но видя отражението си в едно огледало и спря. Косата ѝ стърчеше във всички посоки. А очите ѝ? Все едно бяха на някакво диво животно, уловено в капан.

Тя спря пред огледалото, взря се в себе си и каза:

— Ела Сю? Стегни се, да ти го начукам.

После седна на леглото и се запита: какво точно знае Демарко?

Знаеше, че е била омъжена за Бил. Но какво от това? Бракът с Бил не беше престъпление, а тя се съмняваше Демарко да успее да докаже, че тя е работила заедно с Бил. Освен това знаеше как изглеждаше тя, но пак: какво от това? Ако успееше да докаже, че тя е оказала натиск на свидетелите по делото „Розентал“, щеше да има основания да я арестува — но единственият начин да го докаже беше Джак, Кейти или Едмундо да се разприказват, а тя беше сигурна, че точно тези тримата няма да го направят, след като вече бяха взели пари от нея.

Не биваше да изпуска от поглед цялостната картина, а цялостната картина показваше, че тя иска да продължава да се занимава с тази работа, докато не спечели достатъчно пари, за да се оттегли спокойно. Естествено, винаги можеше да направи онова, което беше планирала от самото начало — да се омъжи за някой богаташ; знаеше, че е достатъчно привлекателна, за да си намери такъв. Но тя харесваше работата си. Обичаше предизвикателствата и възможността да живее така, както иска, без да се налага да прави компромиси в името на това някакъв мъж да се чувства щастлив. И с работата по делото „Розентал“ — по-заплетено от всяко друго, по което бяха работили заедно с Бил в миналото — вече беше доказала, че е в състояние да се справя сама. След като Дейвид Слейд спечелеше делото, той определено щеше да я препоръча на други адвокати, а Джордж Чавес щеше да използва нейния успех, за да привлече нови клиенти.

Затова не биваше да се поддава на паниката, а да остане в Ню Йорк до началото на процеса. Слейд можеше да има нужда от помощта ѝ, а и трябваше да се увери, че той ще ѝ плати оставащата сума. Междувременно щеше да си намери друго място за живеене и щеше да носи дегизировка всеки път, когато излиза навън.

На следващия ден Ела се изнесе от апартамента в „Челси“. Намери си стая в евтин хотел в Китайския квартал и предплати в брой за две седмици. След това се обади на фалшификатора от Сан Антонио и му нареди да ѝ изработи нова самоличност, също толкова качествена, колкото тази на Каръл Оуен. Той каза, че за това ще му трябва поне един месец, а тя му нареди да го направи по-бързо. Ако ѝ се наложеше да бяга, искаше да може да го направи под друго име, а не като Ела Филдс или Каръл Оуен.

Отново се замисли за обажданията си до свидетелите и възможността полицията да провери телефоните им. Как щяха да обяснят свидетелите кой им се беше обаждал от предплатен мобилен телефон? Тя се замисли по този въпрос, а след това излезе и обикаля почти цял час, докато намери уличен автомат.

Обади се на Джак Морис и на Кейти Толивър и им обясни какво да отговарят на въпроса за разговорите, които бяха провели с нея. Джак каза, че още малко пари в брой ще му свършат добра работа — беше изгубил доста в Атлантик Сити през почивните дни, което не беше голяма изненада, — но като цяло реагира хладнокръвно на онова, което искаше Ела от него.

Кейти не беше толкова хладнокръвна. Младата жена започна да крещи на Ела, че заради нея ще свърши в затвора и тогава ще ѝ отнемат дъщеричката, независимо какво ще стане на делото срещу Тоби. Наложи се Ела да я успокои, да я заплаши още малко с онова, което щеше да се случи с дъщеря ѝ, ако тя не свидетелства както трябва в съда, и отново да се увери, че Кейти е разбрала какво трябва да отговаря, ако някой я попита с кого е говорила.

Да, всичко беше под контрол.

43

Демарко не можеше да повярва на ушите си.

Бяха използвали съдебните заповеди, с които се бяха снабдили от недотам уважаемия съдия Уолтър Хоугланд, бяха се свързали с телефонните компании и банките и бяха проучили миналото на бармана и сервитьорката. И двамата бяха затънали в неплатени вноски по кредитните си карти, а освен това барманът явно беше пропаднал комарджия, ако се съдеше по екскурзиите до Атлантик Сити, които предприемаше почти всяка седмица. Но нито Джак Морис, нито Кейти Толивър бяха получили някаква необяснима сума пари, след като Розентал беше арестуван. Нито един от двамата не беше внасял пари в сметката си и не беше погасявал дългове по кредитните си карти. Ако наистина ги бяха подкупили, им бяха платили в брой, а той нямаше как да докаже това.

Справката от телефонната компания показваше, че и Морис, и Толивър имат по няколко приети обаждания от предплатен мобилен телефон — но не един и същ. Когато Джъстин накара телекомите да открият къде са апаратите, от които се бяха обадили на свидетелите, оттам ѝ отговориха, че въпросните устройства са изключени или извън обхват. Дявол да го вземе! Демарко беше сигурен, че именно Ела Филдс се е обаждала на Морис и Толивър от предплатените телефони, но отново нямаше как да го докаже.

Побеснял от гняв, Демарко отиде в „Макгилс“ и още веднъж се опита да притисне Джак Морис и Кейти Толивър, но и двамата отново го излъгаха. Кейти твърдеше, че се е обаждал нейният отговорник от анонимните наркомани, и когато Демарко настоя да му каже как се казва той, Кейти му отговори: „Неслучайно се казва организация на анонимните наркомани“. Демарко я уведоми колко време може да лежи в затвора за лъжесвидетелстване, като удвои евентуалната ѝ присъда. Освен това заяви, че могат да я осъдят за възпрепятстване на правосъдието, ако лъже. По дяволите, може би дори прокурорът щеше да намери начин да я изкара съучастничка в убийството на Доминик Динунцио, тъй като очевидно помагаше на Тоби Розентал да не влезе в затвора. В продължение на една минута Кейти изглеждаше така, все едно всеки момент ще повърне, но не се огъна.

Морис, от друга страна, изобщо не се притесни. Джак се оказа доста по-корав, отколкото Демарко очакваше. Обясни му, че от време на време играе по малко хазарт, че е взел пари назаем от някаква мутра и човекът понякога му се обажда, за да го тормози. Но не искаше да каже на Демарко името му: „Може и да не ми счупи краката, защото съм се забавил малко с връщането на дълга, но ако кажа името му на прокурора, със сигурност ще ходя с патерици през следващите няколко месеца“.

Съдебните заповеди, за които двамата с Джъстин бяха положили толкова много усилия, се оказаха напълно безполезни.

Той се обади на Джъстин, за да я информира как стоят нещата, и се впусна в продължителна гневна тирада. Не можеше да открие Филдс. Не можеше да докаже, че тя е извършила престъпление. Не можеше да докаже, че е оказала натиск върху свидетелите, нито че е накарала Едмундо Ортис да изчезне, нито че се е опитала да убие Естер Бърман. През цялото време, докато крещеше, Джъстин се опитваше да го прекъсне, за да му каже нещо. Най-сетне Демарко изохка:

— И така, сега не знам какво да правя, мамка му.

Джъстин му отговори:

— Ако млъкнеш за две секунди и ме оставиш да кажа нещо, имам една добра новина за теб.

44

Делото срещу Тоби Розентал трябваше да започне след една седмица и съдия Мартинес извика Джъстин Портър и Дейвид Слейд на среща, за да го обсъдят предварително. Мартинес просто искаше да придобие някаква представа колко ще продължи съдебният процес. Причината за това бяха плановете му да излезе в отпуск веднага след края на делото и желанието му да си направи резервации, но не го сподели с юристите.

Когато Мартинес попита Портър колко свидетели възнамерява да призове, Слейд не внимаваше особено. Вместо това си мислеше за дъщеря си, която наскоро беше навършила тринайсет години. Преди това неговото момиче беше ангелче, радостта на живота му. Истинско съкровище. Но в момента, в който навърши тринайсет години, изведнъж се преобрази в някаква намусена, враждебно настроена глупачка, която не правеше нищо друго, освен да си пише съобщения с приятелките си.

Снощи на вечеря тя обяви, че ще си направи татуировка в долната част на гърба, точно над цепката на задника. Татуировката беше някакъв китайски йероглиф, който означаваше „съдба“ или „орис“, или някаква подобна простотия. Когато жена му възрази срещу тази идея, дъщеря му отговори, че има право да прави каквото си иска със собственото си тяло, като нарече майка си „маниачка, която иска да контролира всичко в живота ѝ“. Оттам нататък разговорът продължи все по-зле. Затова, когато Портър започна да изброява свидетелите си, Слейд не внимаваше особено, най-вече защото вече знаеше кои ще бъдат те.

Щяха да привикат разследващите полицаи Когхил и Дент — може би само единия от тях, а може би и двамата. Те щяха да разкажат как са установили самоличността на Тоби и какво е станало на очната ставка. Слейд подозираше, че Портър ще използва свидетелските им показания като възможност да покаже на съдебните заседатели снимки на Доминик Динунцио: седнал до масата, където е бил застрелян, с прогизнала от кръв риза и полузатворени очи, съвсем убедително мъртъв. И Слейд нямаше да възрази срещу бруталните снимки, защото искаше съдебните заседатели да видят с очите си как е изглеждал Динунцио, така че по-късно да може да ги доведе до заключението, че Данте Бело го е сбъркал с Кармайн Фратело.

След това щяха да привикат един криминалист, който да потвърди, че присъствието на Тоби в бара се доказва от отпечатъците му по чашата, и Слейд с готовност щеше да приеме това заключение. На свой ред Слейд щеше да попита криминалиста дали колегите му са открили някакви веществени доказателства, че Тоби Розентал е застрелял Доминик, и криминалистът щеше да отговори отрицателно.

А след това Портър щеше да призове свидетелите на убийството.

— Колко свидетели възнамеряваш да извикаш? — попита съдия Мартинес.

— Четирима, господин съдия — отговори Портър.

Какво?, помисли си Слейд. Четирима ли каза?

— Извинявам се — намеси се той. — Не чух както трябва. Четирима свидетели ли каза, че ще призовеш?

— Да — отвърна Портър с лека усмивка. — Ще призова бармана, Джак Морис; сервитьорката, Кейти Толивър; и една клиентка, която е била в бара по време на убийството, Рейчъл Куин.

Портър направи театрална пауза, преди да добави:

— Както и един помощник-сервитьор на име Едмундо Ортис.

Слейд не можеше да повярва на ушите си.

— Бях останал с впечатлението, че господин Ортис няма да успее да се яви в съда, за да свидетелства — каза той.

— Защо си останал с това впечатление? — попита го Портър.

— Не знам — отвърна Слейд, като си мислеше нещо друго.

Ето какво си мислеше: „Какво става тук, да му го начукам?“.

Все още зашеметен от новината, която беше научил току-що, Слейд заяви на съдията, че защитата му до голяма степен ще се основава на кръстосания разпит на свидетелите. Освен това щеше да призове един професор по право, преподавател от Колумбийския университет, който да разкаже за няколко случая, в които подсъдимите са били осъждани несправедливо на базата на грешни свидетелски показания, както и един инженер, който с помощта на видеоклип щеше да демонстрира как заради осветлението в бар „Макгилс“ е било почти невъзможно да се установи със сигурност самоличността на Тоби Розентал. Накрая Слейд заключи:

— Все още се опитвам да открия един-двама души, господин съдия.

— Ако смяташ да поискаш още едно отлагане, Слейд, няма да стане — уведоми го Мартинес.

— Не, господин съдия, просто исках да кажа, че продължавам да се опитвам да открия двама души, които може да имат сериозно отношение към защитата на господин Розентал, така че не е изключено да ги призова като свидетели.

Причината да каже това беше планът му да призове Кармайн Фратело и Данте Бело по време на самото дело, така че Портър да не може да се подготви. Щеше да каже, че двамата не са били включени в първоначалния му списък със свидетели, защото не е успял да ги открие до последния ден преди началото на процеса.

— Няма значение — заяви съдията, готов да сложи край на срещата. — В такъв случай ще започнем по график следващата седмица и не очаквам да продължим повече от две седмици. Няма да позволя забавяне. Благодаря и на двама ви за тази среща.

Веднага щом излезе от кабинета на съдията, Слейд извади телефона си и изпрати следното съобщение: „Трябва да се срещнем. Спешно!!!“.

Но телефонът му го уведоми, че съобщението не е получено. Той го изпрати отново и за втори път получи отговор, че съобщението не е получено. Дявол да го вземе! Какво става тук, мамка му?

Когато Демарко се обади на Джъстин, за да се оплаче, че съдебните заповеди от съдия Хоугланд не им бяха свършили никаква работа, Джъстин му отговори:

— Ако млъкнеш за две секунди и ме оставиш да кажа нещо, имам една добра новина за теб.

— Каква добра новина? — попита Демарко.

— Познай кой ми се обади в офиса тази сутрин.

— Кой?

— Едмундо Ортис. Каза ми, че е бил в Аляска и е работил на някакъв риболовен кораб, но ако му изпратя самолетен билет, ще се върне навреме за делото. Когато го попитах дали смята да потвърди, че може да идентифицира Тоби Розентал като убиеца от бара, той ми отговори, че да, точно това смята да направи.

— Шегуваш ли се? — не повярва Демарко.

— Нищо подобно. Когато попитах Ортис защо е напуснал Ню Йорк и дали някой се е опитал да го накара да промени свидетелските си показания, той не ми отговори. Не искаше да каже нищо повече, освен че е заминал, тъй като си е намерил хубава работа на запад, но сега ми се обажда просто защото се опитва да бъде примерен гражданин и знае, че е негов дълг да свидетелства в съда. Според мен Филдс го е притиснала да напусне града — или може би го е подкупила с работата, която му е намерила, — но след това съвестта му е надвила. Господ да поживи новите американци — добави Джъстин.

45

Ела се обади на Дейвид Слейд в кантората му. Искаше да му даде номера на новия предплатен телефон, който щеше да използва, за да общува с него в бъдеще. Каза на секретарката на Слейд, че се обажда от кабинета на съдия Мартинес. Предполагаше, че Слейд няма да откаже да разговаря с магистрата.

Слейд вдигна слушалката. Звучеше раздразнен.

— Да, господин съдия. Какво мога да направя за вас?

— Не е съдията, аз съм — каза Ела.

— Къде беше, по дяволите? — попита Слейд. — Изпратих ти десет съобщения.

Ела понечи го успокои, но преди да успее да продължи, Слейд избухна:

— Защитата се разпадна. Трябва да се срещнем. Незабавно.

— Как така се разпадна? — попита Ела.

— Не по телефона — отговори Слейд.

Ела не беше казала на Слейд, че я издирва агент на прокуратурата на име Демарко, и реши да не му го казва и сега, защото Слейд явно не се справяше добре с работата под напрежение. Но се страхуваше Демарко да не проследи Слейд и той да го отведе право при нея.

— Ако ще се срещаме, не бива да позволяваш да те проследят до мястото на срещата — каза му тя.

— Защо да ме проследят? — попита Слейд.

— Човек никога не знае — отвърна Ела.

— Е, ще внимавам — каза Слейд.

— Няма да е достатъчно да внимаваш — каза му Ела. — Полицията може да изпрати десет души, за да те следят едновременно. Може да използват хеликоптер или да поставят джипиес устройство на колата ти.

— Няма да го направят — каза Слейд. — Все пак съм адвокат.

Ела се засмя, макар че изобщо не ѝ беше смешно.

— Има ли значение, че ще ме проследят? — попита Слейд. — Важното е да не разберат, че се срещаме. Тъща ми има лятна къща в Лонг Айланд. Ако си сигурна, че полицията не те следи, трябва да отидеш там преди мен; ключът от входната врата е под едно градинско джудже. Полицията няма как да разбере, че си вътре. Така ще можем да поговорим, аз ще си тръгна пръв, а ти ще си тръгнеш по-късно. Само не паркирай близо до къщата.

— Добре, това ще свърши работа — каза Ела.

Слейд ѝ каза адреса и Ела пристигна там един час преди него, като паркира на километър и половина от къщата.

— Какво става? — попита го тя в мига, в който Слейд влезе.

— Вчера имаше среща със съдията, който ще води делото срещу Тоби.

— Защо? — попита Ела.

— Искаше просто да разбере колко ще продължи процесът.

— И какъв е проблемът?

— Съдията ни попита по колко свидетели ще призовем, така че да си създаде представа колко време ще ни трябва. И изведнъж Портър обяви, че нейните свидетели ще бъдат четирима.

— Четирима? — повтори Ела. — Трябваше да бъдат само трима.

— Ами, да. И тогава разбрах, че и Едмундо Ортис се кани да се яви като свидетел в съда.

— По дяволите! — изкрещя Ела.

— По някаква неизвестна причина този проклетник е решил да се върне. Което означава, че вече ще има двама души, които ще свидетелстват против Тоби, и други двама, които ще кажат, че не са сигурни дали е бил той.

— Уреди още едно отлагане — каза Ела. — Имам нужда от време, за да се справя със ситуацията.

В действителност отлагането на делото беше последното, което ѝ трябваше точно в момента, когато Демарко я издирваше. Но тя знаеше, че Слейд по никакъв начин няма да ѝ плати втория милион, ако му се наложи да разпита двама свидетели, решени да кажат истината. Дори при това положение той можеше да спечели делото; може би щеше да успее да създаде достатъчно основателно съмнение, ако половината от свидетелите кажеха, че не могат да бъдат сигурни, че Тоби е стрелял. Но проблемът вече беше, че барманът и сервитьорката бяха стояли на доста голямо разстояние от Тоби, когато беше застрелял Динунцио; от друга страна, Тоби беше минал тичешком точно покрай масата на Куин и едва не се беше сблъскал с помощник-сервитьора. Обвинението щеше да твърди, че по-надеждните свидетели са разпознали Тоби и съдебните заседатели трябва да го вземат предвид. Точно затова Ела имаше нужда от още време.

— Не мога да уредя още едно отлагане — заяви Слейд. — Мартинес днес ми каза, че няма да ми разреши. Какво смяташ да направиш?

Не каза: „Какво смяташ да направим?“. Говореше само за нея.

Ела се приближи до прозореца и погледна навън. Точно това беше нейната мечта: собствен дом с изглед към океана, нейната награда, че вече не е Ела Сю Филдман от Калхун Фолс, Южна Каролина. Но сега всичко, за което беше работила толкова много, можеше да се стопи като миналогодишен сняг.

— Кой от двамата свидетели е по-важен? — попита Ела.

— Какво имаш предвид? — отвърна Слейд.

— Ако трябваше да избираш между Рейчъл Куин и Едмундо Ортис, кой от двамата предпочиташ да свидетелства?

— Ортис, разбира се — каза Слейд. — Той не беше толкова сигурен на очната ставка, не е видял Тоби в момента, в който е стрелял по Доминик, и освен това Куин ще създаде по-добро впечатление от него. Тя е добре образована и най-вероятно ще говори убедително, а Ортис… Ами нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, разбирам — отвърна Ела.

Трябваше да направи нещо с Рейчъл Куин и трябваше да го направи бързо.

46

— Кога пристига Ортис в Ню Йорк? — попита Демарко.

— Тази вечер — отговори Джъстин.

— Трябва да го приберем някъде, където Филдс няма да може да го открие.

— Да, знам. Резервирах му стая в хотел „Хауърд Джонсънс“ в Сохо. Ще изпратя някой полицай да го посрещне на летището и…

— Аз ще го посрещна — каза Демарко. — Искам да говоря с него. Искам да видя дали ще си признае, че Филдс го е накарала да замине.

— Не знам — каза Джъстин. — Не искам да го изгубя като свидетел.

— Джъстин, ние нямаме никакви доказателства, че Ела Филдс е извършила нещо незаконно. Но ако Ортис е готов да си признае, че…

— Джо, основната ми цел е да осъдя Тоби Розентал, а не Ела Филдс. Ако Ортис си признае, че Филдс му е платила подкуп, за да замине от града, съдията може да не го допусне като свидетел.

— Само ако кажеш на съдията за това — изтъкна Демарко.

— Или ако Ортис се притесни, че може да влезе в затвора, защото е приел подкупа, и вече не знае какво да направи. Може отново да избяга. Затова не искам да правим нищо, което може да го накара да промени решението си и да не свидетелства срещу Розентал.

— Добре, разбирам те — каза Демарко. — Но все пак смятам, че аз трябва да го посрещна на летището. Колкото се може по-малко хора трябва да знаят къде е той, преди да започне делото. Не бива да поемаме риска Филдс да го открие и да му направи нещо.

— Да, добре — съгласи се Джъстин и му каза кога и къде ще пристигне самолетът на Ортис.

На Демарко никак не му беше приятно да лъже Джъстин — добре де, може би не чак никак, — но всъщност се канеше да разпита Едмундо Ортис. Искаше да разбере какво беше направила Филдс. Искаше да се сдобие с доказателство, че Филдс беше направила нещо. И ако успееше да убеди Ортис да свидетелства срещу Филдс, щеше да намери начин да я открие и да направи така, че да я арестуват за манипулиране на свидетели. Вече мислеше за нея като за някакъв митичен противник, подобен на белия кит от „Моби Дик“. Беше твърдо решен да забие харпуна си в нея.

Демарко посрещна Едмундо Ортис в залата за получаване на багажа на „Джей Еф Кей“. Ортис беше може би метър и шейсет и пет, с посивяла тъмна коса и гъсти прошарени мустаци. Приличаше на някой от онези дребни мъже, които могат да вдигнат от лежанка собственото си тегло, умножено по три. През целия си живот Едмундо Ортис не беше правил нищо друго, освен да се труди здраво.

Демарко му обясни, че работи за прокуратурата, и от името на Ню Йорк му благодари, че се е върнал, за да свидетелства на делото „Розентал“.

— Просто изпълнявам дълга си — каза Едмундо, но не звучеше горд от това.

Звучеше по-скоро притеснен и може би малко гузен.

Демарко му обясни, че ще го заведе в един хотел и Едмундо ще остане там до началото на делото. Каза му, че преди това прокурорът ще се срещне с него, за да преговорят свидетелските му показания, но иначе може просто да си почива.

— Представи си, че това е ваканция — каза му Демарко. — Поръчвай си храна от румсървис, гледай телевизия, плувай в басейна. Но не бива да напускаш хотела. Разбираш ли?

Докато излизаха от летището, Демарко небрежно го попита:

— С какво се занимаваше в Аляска?

Полетът на Едмундо беше пристигнал от Анкъридж.

— Работех като готвач на един риболовен кораб. Когато хвърлихме котва в Анкъридж, аз се обадих на госпожата и казах, че ще ми трябва самолетен билет, ако трябва да свидетелствам.

— Риболовен кораб. Еха. Чувал съм, че понякога тази работа е доста опасна. Имам предвид, ако има буря или нещо подобно.

— Не беше толкова зле, поне този сезон. Работата ми харесва.

— Как започна да работиш там?

Едмундо се поколеба, преди да отговори.

— Един приятел ми каза. Подадох молба.

В главата на Демарко светна червена лампичка. Лъжа!

Докато пътуваха с таксито, Демарко не го попита нищо друго. Когато пристигнаха в хотела, Едмундо имаше резервирана стая на името на „Мануел Ривера“, точно както му беше обяснила Джъстин, и престоят му щеше да бъде платен с една от служебните кредитни карти. Стаята му беше съвсем обикновена: с двойно легло, без изглед, без минибар, с малък телевизор. Демарко се надяваше, че Ортис няма да се побърка от скука.

— Добре — каза Демарко. — Сега трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш честно.

Той извади снимка на Ела Филдс от вътрешния джоб на сакото си и попита:

— Тази жена ли те накара да заминеш от Ню Йорк, за да не свидетелстваш на делото „Розентал“?

Едмундо разглежда снимката много дълго време — време, от което най-вероятно имаше нужда, за да измисли какво да отговори.

— Не — каза той. — За пръв път я виждам.

Лъжа! Демарко продължи да го притиска следващите десет минути, като му обясняваше колко е хубаво, че е решил да свидетелства, но че е важно и да се разбере дали някой не манипулира свидетелите. Не го заплашваше и не се отнасяше с него като с престъпник; просто не спираше да повтаря колко е важно да постъпи правилно — точно толкова, колкото е важно да каже истината на делото. Подчерта колко се възхищава на Ортис, че е прекъснал работата си, пристигнал е чак от Аляска и е готов да се яви в съда, но и че трябва да каже дали жената на снимката го е накарала да замине.

Не успя да го накара да се огъне. Едмундо не го поглеждаше в очите; просто клатеше глава и тихо повтаряше:

— Не, не, не съм говорил с нея.

Накрая Демарко се отказа. Още веднъж му напомни, че не бива да излиза от хотела до началото на делото, и този път Едмундо го попита защо.

— За по-сигурно — отговори Демарко. — Ти си важен свидетел по дело за убийство, така че… Ами просто не мърдай никъде от хотела.

Виждаше, че така го плаши, и си помисли: „Добре. Нека да се плаши“.

Демарко слезе в бара на хотела, поръча си една бира и в продължение на няколко минути разсъждава върху ситуацията. После се обади на Джъстин.

— Мислех си за нещо — започна той. — Кой е по-добрият свидетел — Рейчъл Куин или Едмундо Ортис?

— Куин, разбира се. Най-малкото защото е видяла как Розентал стреля по Динунцио. Самата тя има юридическо образование и владее английски по-добре от Ортис, така че ще бъде по-подготвена да понесе кръстосания разпит на Слейд. Освен това, ако се върнеш и провериш какво са казали двамата, когато са ги разпитали за пръв път, както и на очната ставка, Куин е по-сигурна от Ортис, че е разпознала Розентал.

— Да, и аз смятам така — каза Демарко.

— Защо питаш?

— Защото си мислех, че ще бъде най-умно да наглеждаме Куин до началото на делото. Само ние двамата знаем къде е Ортис, така че той би трябвало да бъде в безопасност. Но Куин…

— Куин живее в сграда с портиер и работи на една крачка от Уолстрийт, така че офисът ѝ се охранява по-добре от сградата, където е моят кабинет.

— Да, но когато не си е в офиса…

— Мислиш ли, че Филдс ще се опита да убие Куин? — попита Джъстин.

— Не знам — отговори Демарко.

После напомни на Джъстин за онзи свидетел от Минесота, който беше загинал в предполагаем инцидент на пътя, прегазен от неизвестен шофьор.

— Престани, Демарко — каза Джъстин. — Все пак си нямаме работа с мафията.

— Хората като Дейвид Слейд и Ела Филдс са много по-интелигентни от мафиотите, с които съм се срещал, а бащата на Тоби Розентал е толкова богат, че парите му текат от ушите. Затова си мисля, че тези хора представляват по-голяма заплаха от средностатистическия мафиот. Трябва да държим Рейчъл Куин под наблюдение до началото на процеса, което означава, че ще имам нужда от помощ. Аз ще я взема след работа днес и ще се погрижа да се прибере у дома, но не мога да я наблюдавам по двайсет и четири часа на ден. Освен това не забравяй, че не нося пистолет.

— Добре, ти я наглеждай днес, докато си легне, а аз ще намеря кой да ти помага от утре.

— Става — каза Демарко.

47

Ела си уреди среща с Кармайн Фратело в един от онези мрачни, запуснати барове, които щяха да фалират в деня, в който си отидеше и последният им редовен клиент на възраст между седемдесет и осемдесет години. Фратело беше с хавайска риза в ярки цветове и джинси, в които задникът му изглеждаше по-широк от задната броня на междуградски автобус. Ела беше с дългата червена перука, която си слагаше при всяка среща с него. Чувстваше се силно притеснена, защото органите на реда разполагаха със снимката ѝ, и всеки път носеше перуки в различни цветове, тъмни очила и шапки.

Когато пристигна Кармайн, тя вече седеше на бара.

— Какво става, кукло? — попита я той, когато седна до нея. — Само не ми казвай, че искаш пак да преговаряме показанията ми.

— Не. Трябват ми две други неща. И ми трябват бързо.

— Добре — каза Кармайн.

— Първото е револвер.

— Еха! — каза Кармайн.

— Искам револвер — достатъчно малък, за да се побира в дамска чанта, но достатъчно мощен, за да върши работа.

Ела не разбираше нищо от огнестрелни оръжия — знаеше само това, което беше виждала по филмите или беше чела в романите. Искаше револвер само защото така нямаше нужда да мисли за празните гилзи от патроните и се предполагаше, че револверите засичат по-рядко от автоматичните пистолети. Но и двамата с Бил не бяха притежавали огнестрелно оръжие, а тя никога през живота си не беше стреляла.

— Имам един такъв с къса цев, трийсет и осми калибър — каза Кармайн. — Не може да бъде проследен. Купих го от един тип, който го е откраднал от един друг тип.

— Става — отговори Ела.

Изобщо не я интересуваше дали оръжието може да бъде проследено. След като го използваше, тя веднага щеше да го изхвърли на място, където никога нямаше да го открият.

— Ще ти го продам за… да кажем, за осемстотин долара.

Ела предположи, че Кармайн надува цената и очаква от нея да се пазари, но му отговори:

— Съгласна съм.

— Какво друго ти трябва? — попита я Кармайн.

Тя му обясни.

— Господи — каза Кармайн. — Сериозно ли говориш?

— А ти как мислиш, Кармайн?

— Това ще ти струва повече. Имам предвид, много повече.

— Предположих. И съм готова да ти платя пет, за да го организираш. Но всичко трябва да бъде готово до довечера.

— Тогава по-добре да побързам — каза Кармайн. — Ще трябва да се обадя на няколко души.

Ела извади един от новите си предплатени телефони от дамската си чанта.

— Използвай този. Не се обаждай от твоя.

— Добре. Ще се свържа с теб след един-два часа. Но не се сърди, ако не успея да го организирам толкова бързо…

Кармайн замълча, защото колелцата в малкия му мозък очевидно вече се въртяха.

— Познавам един човек от Ямайка… Както и да е, на какъв номер да те търся?

Ела му продиктува номера, а след това му подаде петте хиляди долара.

Кармайн се изправи от мястото си и се засмя.

— Никога нямаше да предположа, че ще стигнем дотук, когато те видях за пръв път. Ти си опасна мадама.

48

Демарко чакаше пред сградата, където работеше Рейчъл Куин. Беше облечен спортно — с джинси, избеляла синя риза с къси ръкави и маратонки. Освен това носеше тъмни очила и тъмносиня бейзболна шапка. Не се беше опитал да се дегизира; просто си беше сложил удобни дрехи. Доколкото знаеше, Ела Филдс нямаше представа за него и за външността му, но ако Рейчъл го видеше, тя сигурно щеше да го разпознае заради проклетия бастун. И тогава щеше да се наложи да обяснява защо я следи, а той не искаше да го прави. Не му се щеше да ѝ казва, че се тревожи Ела Филдс да не се опита да я убие.

Рейчъл излезе от сградата в шест и четирийсет и пет вечерта. Беше с елегантен тъмносин костюм с пола, която стигаше точно над коленете ѝ. Изглеждаше делово, но едновременно с това и секси. Успя да си хване такси на улицата само след пет минути.

Сега Демарко трябваше да побърза на свой ред. За щастие, той забеляза един надут финансист от Уолстрийт, който точно се канеше да се качи в таксито си. Беше с костюм за три хиляди долара и не спираше да дърдори по мобилния си телефон, застанал до отворената задна врата, така че Демарко успя да го избута оттам. Вдигна срещу него служебната си карта с печата на прокуратурата и извика:

— Полиция. Това такси ми трябва.

— Ей! — каза финансистът. — Не можеш да…

Демарко затръшна вратата и нареди на шофьора:

— Карай след онова такси, което потегли току-що. Бързо!

Рейчъл пристигна пред дома си и си поговори малко с портиера, преди да влезе. Демарко плати на своя шофьор и зае позиция на улицата, на половин пряка от входа ѝ. Нямаше къде другаде да отиде; наоколо не се виждаха никакви барове, кафенета или ресторанти.

Запита се колко дълго ще се наложи да стои тук. Рейчъл сигурно нямаше да излиза повече, но въпреки това трябваше да изчака поне докато се стъмни — може би до девет и половина или десет. Демарко отбеляза, че беше приятна вечер за разходка, и си помисли: „Господи, дано да не обича да тича за здраве“. Ако Рейчъл излезеше да тича, той нямаше да успее да я следва със същото темпо.

Демарко се запита какво ще прави, ако види Филдс. Щеше да се наложи да я спре. Не можеше да я остави да почука на вратата и да застреля Рейчъл, когато тя отвори. Щеше да я претърси, независимо дали е съгласна или не, и ако имаше пистолет, можеше да я задържи и да се обади в полицията. Ако пистолетът не беше регистриран или ако тя нямаше разрешително да го носи, можеше да я арестуват, така че може би нямаше да се налага да се тревожи повече за нея до началото на процеса.

Ако Рейчъл излезеше от сградата, той щеше да се обади в полицията и да тръгне след нея, докато не дойдат служителите на реда. Ако Филдс не се опиташе да я доближи, сигурно нямаше да направи нищо повече. За втори път Демарко си помисли, че нямаше да е лошо да имаше някакво оръжие.

Но той не видя Ела Филдс. В седем и половина вечерта по улицата имаше много хора — някои бързаха да се приберат от работа, други разхождаха кучетата си, виждаха се и домашни помощници, които се влачеха уморени към дома си след цял ден на служба при кралските особи от Манхатън. Но той не видя нито една висока разкошна блондинка с къса коса.

А след това забеляза една кола, паркирана на половин пряка разстояние от него. Зад волана седеше жена, но колата беше твърде далече, за да различи чертите на лицето ѝ. Успя да види само дълга червена коса и тъмни очила. От мястото можеше да се наблюдава входът на Рейчъл.

Минаха десет минути, а тя все още беше там. Може би просто чакаше някого, но Демарко все пак реши да я погледне по-отблизо.

Ела се взираше във входа и почти не обърна внимание на мъжа с бастуна, който крачеше по тротоара към нейната кола. После се сети: „Бастун! Мамка му, дали това не е Демарко?“. След като Джанет ѝ беше казала името му, тя се беше опитала да потърси негова снимка в интернет, но „Джо Демарко“ беше твърде често срещано име. Този мъж обаче отговаряше на общото описание, което ѝ беше дала Джанет — и основното беше бастунът. Дали наистина беше Демарко и дали беше дошъл заради нея?

Но след това мъжът премина с накуцване покрай нея, без дори да погледне към колата ѝ. Ела го проследи с поглед в огледалото, докато се отдалечаваше надолу по улицата и завиваше зад ъгъла.

Слава богу.

Когато Демарко стигна на около двайсет метра от паркираната кола, той си помисли: „Тя е! Това е Филдс!“. Беше с червена коса до раменете — вероятно перука — и големи тъмни очила, които закриваха голяма част от лицето ѝ, но беше тя. Нямаше никакво съмнение. Демарко не забави ход и не погледна към нея; просто продължи и подмина колата. Но междувременно успя да запомни регистрационния номер на автомобила.

Стигна до края на пряката, зави зад ъгъла и веднага записа номера в телефона си, за да не го забрави.

После се обади на Джъстин. Тя не вдигна. По дяволите! Демарко ѝ остави съобщение на гласовата поща:

— Ела Филдс чака в една кола пред апартамента на Куин. Трябва ми полицай, веднага.

Ела се усмихна. Рейчъл Куин току-що беше излязла от входа на сградата си. Беше с бяла блуза без ръкави, шорти и маратонки. Водеше на каишка тъпото си кученце.

Ела погледна в огледалото и не видя мъжа с бастуна. Добре.

Когато Рейчъл пое към любимата си сладкарница за сладолед, Ела запали двигателя.

Демарко надникна зад ъгъла, след като се обади на Джъстин, и видя Рейчъл да излиза. Водеше на каишка малко кученце.

О, мамка му!

Тя пое на север. Той хвърли поглед към колата, в която седеше Ела Филдс, и бързо закрачи, за да настигне Рейчъл. В същия миг колата потегли.

Демарко се затича, като стискаше бастуна си в ръка. Трябваше да настигне Рейчъл, преди Филдс да се опита да ѝ направи нещо. Канеше се да извика на Рейчъл, но Филдс мина покрай нея, без дори да намали скоростта. Демарко спря и се наведе. Десният му крак гореше. Страхуваше се, че Филдс ще извади пистолет и ще застреля Рейчъл, но тя просто продължи по улицата и скоро се изгуби от поглед.

Демарко отново се обади на Джъстин. Трябваше му полицай. Филдс може би все още беше някъде наблизо. Джъстин отново не вдигна. Той изпрати съобщение: „Обади ми се!“.

Демарко пое след Рейчъл. Тя вървеше бавно — нали разхождаше кучето си — и в крайна сметка той успя да я настигне. Между другото си помисли, че дамата изглежда страхотно по шорти.

Нямаше представа, че тя има куче, но беше готов да се обзаложи, че Филдс знае. Знаеше и че Рейчъл ще изведе домашния си любимец на разходка, както всяка вечер. Но защо Ела беше потеглила веднага щом Рейчъл беше излязла от входа?

Филдс като нищо можеше да я е изпреварила, за да спре на някое друго място, откъдето да я застреля по-лесно. Или я чакаше на някое кръстовище, където да я блъсне с колата си, макар че трябваше да е напълно побъркана, за да се опита да я убие по този начин на оживената улица, на която всички минувачи щяха да имат мобилни телефони с видеокамери.

Демарко не видя и следа от сивата тойота, която караше Филдс. Може би тя просто си беше тръгнала, но тогава защо беше чакала пред входа на Рейчъл?

Докато крачеше бързо, а скапаният му крак не спираше да го боли, Демарко се поколеба дали да не обясни на Рейчъл какво става, но се отказа. Нямаше смисъл да я плаши, а от утре, ако Джъстин удържеше на думата си, вече щяха да я охраняват въоръжени служители на реда.

Демарко се запита колко далече ще отиде Рейчъл — надяваше се, че не много — и му се прииска тя да върви по-бавно. Освен това му се искаше Джъстин да му върне обаждането. Един невъоръжен човек с контузен крак не е най-добрият бодигард, когото можеш да си представиш.

След километър и половина Рейчъл влезе в една сладкарница за сладолед, а Демарко беше на трийсет метра след нея.

По-малко от три секунди след като тя влезе в сладкарницата, се отвори вратата на една кола. Беше паркирана точно пред входа на заведението.

Демарко не видя дали това беше същата сива кола, която караше Филдс, и причината да не го забележи беше фактът, че цялото му внимание беше погълнато от шофьора, който излезе. Беше висока стройна жена и държеше пистолет отстрани до бедрото си, но той не успя да види лицето ѝ, защото жената беше с черна плетена маска.

Маскираната жена бутна вратата, за да я отвори, и в същия миг вдигна пистолета. Демарко се втурна към входа. Успя да нахлуе вътре по-малко от секунда след жената и тогава тя бързо се завъртя срещу него, най-вероятно с намерението да го застреля. Но неговият бастун вече летеше във въздуха, за да се стовари странично върху главата ѝ.

Рейчъл и момичето зад щанда изпищяха, а кучето на Рейчъл се разлая като побъркано. Демарко не им обърна внимание и изрита пистолета встрани от ръката на жената. Забеляза, че тя беше с ръкавици, блуза с дълги ръкави и джинси. Приклекна и свали маската от лицето ѝ.

Тази жена не беше Ела Филдс. Беше млада, чернокожа, на двайсет и няколко години.

Пет минути по-късно пристигна и полицията.

49

Ела бягаше. Беше въпрос на оцеляване. Караше към тунела „Линкълн“, а после просто щеше да продължи, без да спира. Докато не излезе от Манхатън, от Ню Йорк, от щата и може би от страната. Караше колата, която беше взела под наем на името на Каръл Оуен, и при първа възможност щеше да спре и да си купи друга на старо, като плати в брой. Нямаше представа къде ще отиде. Беше сигурна единствено че трябва да стои по-далече от всички и от системата, преди да измисли следващия си ход.

Вече беше сигурна, че мъжът с бастуна, когото беше видяла на тротоара, е Демарко. И той беше прецакал всичко. Тя беше паркирала на отсрещната страна на улицата, откъдето можеше да вижда вътрешността на сладкарницата през витрината. Знаеше, че Рейчъл Куин ще отиде там, след като излезе на разходка с кучето си, затова я беше подминала и беше пристигнала преди нея. Момичето от Ямайка вече чакаше пред сладкарницата, когато пристигна Куин. Ела я видя да излиза от колата с плетена маска на лицето си, но след това скапаният Демарко се беше появил от нищото, беше нахлул в сладкарницата и беше ударил момичето от Ямайка по главата с бастуна си.

И сега с живота на Ела — такъв, какъвто беше до този момент — беше свършено.

Ела беше достигнала до заключението, че единственият начин да осигури оправдателна присъда за Тоби Розентал и да си прибере другия милион, който ѝ дължеше Слейд, беше Куин да не се яви в съда като свидетел. Ако Слейд си беше свършил работата и беше уредил още едно отлагане, тя може би щеше да успее да открие друг начин да се справи със ситуацията, но след като той се беше провалил и не ѝ беше осигурил достатъчно време, единственото възможно решение беше да убие Куин.

Затова беше поискала две неща от Кармайн Фратело. Едното беше да ѝ намери оръжие — револвера .38 калибър с къса цев, който носеше в дамската си чанта на предната седалка до себе си. Другото, което беше поискала от Фратело — като предполагаше, че една мутра от мафията като него ще познава подобни хора, — беше да я свърже с професионален наемен убиец: достатъчно дързък, достатъчно глупав или достатъчно алчен, за да убие човек посред бял ден в сладкарница.

Надяваше се полицията да реши, че Куин и продавачката са загинали при въоръжен обир, а не да стигнат до заключението, че Куин е била убита, защото е свидетел по някакво дело. Независимо какво щяха да си помислят ченгетата, Куин щеше да бъде мъртва, а единственият останал свидетел срещу Тоби Розентал щеше да бъде помощник-сервитьорът.

По-рано същия ден Ела се беше срещнала с момичето от Ямайка в Бронкс. Беше очаквала наемният убиец да е мъж и беше останала изненадана, когато в закусвалнята „Денис“ към нея се приближи млада жена на двайсет и няколко години. Момичето изкара ангелите на Ела: беше с жилави мускулести ръце, тънък белег на лявата буза и толкова студен поглед, сякаш изобщо нямаше душа. Уговорката беше Ела да му плати четирийсет хиляди долара, за да поеме риска да убие Куин. Двайсет предварително и още двайсет, след като свърши работата.

Но истинският план на Ела беше да елиминира и нея, когато се срещнат втория път. И точно затова си беше купила револвера от Кармайн. Последното нещо, което ѝ трябваше, беше някой да може да я разпознае и да свидетелства, че е платила за убийството на Куин. Ела не се съмняваше, че ако някога арестуват момичето за някое друго престъпление, тя ще издаде Ела, без дори да се замисли.

Но сега Ела не беше изправена пред този проблем. Проблемът беше много по-сериозен.

Момичето от Ямайка не знаеше името ѝ, но Демарко го знаеше, щеше да му покаже снимката ѝ и то без никакво съмнение щеше да свидетелства, че Ела ѝ е платила, за да убие Рейчъл Куин, в замяна на по-лека присъда. Ела беше готова да се обзаложи, че до един час ще бъде издадена заповед за задържането ѝ по обвинение в опит за убийство.

Тя усети как очите ѝ се пълнят със сълзи. Просто не беше честно. Беше работила толкова упорито, за да стигне дотук. Беше се преборила с несправедливата си участ да се роди в скапано семейство, беше преодоляла жалкото си образование и се беше превърнала в опитен професионалист, който се справяше отлично с работата си. Ако беше продължила да работи само още няколко години, щеше да може да си позволи да се оттегли със стил. Но сега това нямаше как да се случи. Благодарение на Демарко полицията вече знаеше коя е тя и с какво се занимава. Щяха да я издирват. Нямаше никакъв шанс да получи друга поръчка, за да помогне на някой продажен адвокат да измъкне богатия си клиент от затвора за убийство.

Но после Ела си каза: престани да се самосъжаляваш. Не беше краят на света. Не беше останала без пукнат цент. Имаше над четири милиона долара — трите милиона, които ѝ бяха останали преди делото „Розентал“, и авансът от един милион, който ѝ беше платил Слейд в началото. Не бяха толкова, на колкото се надяваше, преди да се оттегли, но със сигурност щяха да ѝ стигнат. Щеше да се снабди с нова самоличност, да се измъкне през границата с Мексико и да продължи оттам, за да стигне до някое евтино, но цивилизовано място — може би Панама или някой голям град в Южна Америка. Да, щеше да се справи.

И тогава видя полицейската кола, която я следваше с мигащи светлини. Проклетият Демарко. Сигурно беше видял регистрационния номер на нейната кола и я беше пуснал за издирване, а след това охранителните камери в тунела автоматично бяха разпознали номера, когато беше минала оттам.

— Ела Сю — каза си тя на глас. — Ти беше дотук, мамка му.