Труден противник

9

Петнайсет години по-рано

Калхун Фолс, Южна Каролина, май 2001 г.

Ела Сю Филдман беше на осемнайсет години в деня, когато се погледна в огледалото и реши да промени живота си.

Ела разбираше, че никога не бе имала шанс. Родителите ѝ, Боб и Шърли, бяха напълно лишени от амбиции; не бяха завършили гимназия, не четяха нищо, дори вестници, и гледаха само безмозъчни предавания по телевизията. Боб беше чистач в старчески дом; беше постъпил на работа там на седемнайсетгодишна възраст и продължаваше да работи на същото място двайсет и две години по-късно. Майка ѝ работеше спорадично, обикновено като сервитьорка. Най-често я уволняваха от поредното място, защото Шърли рядко идваше навреме на работа, а когато все пак беше там, се движеше толкова бавно, че въздухът около нея оставаше почти неподвижен.

След работа Шърли приготвяше поредната жалка вечеря, а след това двамата започваха да пият бира и да гледат телевизия, седнали един до друг на канапето, което не беше чистено с прахосмукачка от деня, в който Шърли го беше купила от магазин за мебели втора ръка. Ако нещо в къщата се повредеше, то си оставаше повредено в продължение на цели седмици, преди Боб да реши да го поправи — и в повечето случаи той не успяваше. Колкото до Шърли, тя не се занимаваше с ремонти на дома, не отглеждаше нищо в градината и нямаше хобита. Ела беше убедена, че ако не съществуваше чудото, наречено телевизия, нейната майка просто щеше да седи на канапето и да гледа в стената.

Ако родителите ѝ можеха да бъдат описани с една-единствена дума, тя щеше да бъде „апатични“. Бяха апатични по отношение на работата си, на дома си и на света, в който живееха. Отнасяха се с апатия и към единственото си дете. Когато се замисляше за това, Ела се учудваше, че изобщо е оцеляла като бебе: не можеше да си представи как нейната майка се мобилизира достатъчно, за да ѝ сменя памперсите и да я храни.

Ела беше ужасно слаба ученичка и основната причина за това беше фактът, че не се беше научила да чете почти до седмата си година. Повечето ѝ съученици се бяха научили да четат в детската градина. По-късно тя щеше да разбере, че всички деца, родителите на които не им бяха чели като малки — и в действителност почти не им бяха говорили, — през целия си живот се затрудняват с четенето и овладяването на нови думи. Колкото до математиката, за нея изобщо не можеше да става дума. Ела си нямаше никого, към когото да се обърне, за да ѝ обясни тайнството на делението с остатък.

Но Ела не беше наследила апатията на родителите си. От ранна възраст — още от шестгодишна — тя се чувстваше неудобно. От оценките си и от начина, по който беше облечена и по който говореше. Затова се стараеше — наистина се стараеше — да настигне останалите деца. Освен това Ела имаше и състезателен дух — още една черта, която не беше наследила от мама и татко — и макар че почти никога не печелеше, поне се опитваше.

Животът на Ела се промени, когато стана на четиринайсет години — горе-долу по времето, когато гърдите и хълбоците ѝ започнаха да се забелязват, — защото все пак имаше една област, в която можеше да мери сили със съученичките си: външния вид. Ела беше красиво момиче. С годините нейната майка беше надебеляла, но и преди това не изглеждаше повече от приемливо, а колкото до баща ѝ, той беше откровено невзрачен. Но Ела — с нейната руса коса, сини като метличина очи и съвършено тяло с дълги крака и стегнати гърди… Може да се каже, че не ѝ трябваше много време, за да си даде сметка колко силно я желаят момчетата, и за известно време тя откликваше на желанията им.

Другото предимство на Ела в добавка към красотата ѝ беше едно качество, което рядко се среща у толкова млади хора — обективността. Не знаеше как е станала такава, но притежаваше способността да се поглежда отстрани с безмилостна яснота и трезво да оценява видяното. И точно това направи в деня, когато завърши гимназия.

В деня на дипломирането, на което нито един от двамата ѝ родители не си беше направил труда да присъства, тя внимателно огледа всичките си съученички. Повечето от тях щяха да продължат образованието си, дори и в държавен университет. Щяха да станат учителки или медицински сестри, а може би дори лекари или адвокати. Тези момичета просто сияеха на тържеството и се взираха напред в бъдещето си. А имаше и момичета като Ела — глупави и бедни. Те щяха да станат сервитьорки, фризьорки или продавачки в универсален магазин, да се омъжат за автомонтьор или продавач от сервиза за гуми, да си родят по две-три сополиви деца, да си купят скапана къща и скапана кола и като цяло да се превърнат в родителите на Ела.

Едва след като оркестърът на гимназията изсвири традиционния марш по случай дипломирането, Ела получи просветление. Тя погледна отражението си в изцапаното огледало в спалнята — с тъмносинята роба, смешната плоска шапчица с пискюлче на русата глава и следите от сълзи по лицето. И каза на хубавото момиче, което видя в огледалото:

— И какво ще правиш сега, Ела Сю, да те вземат дяволите?

И ето какво направи тя: седна пред огледалото, както си беше с робата от тържеството, и си направи списък. Беше списък със задачи — неща, които трябваше да направи, и други неща, които в никакъв случай не биваше да прави. Когато приключи със списъка, той съдържаше дванайсет точки.

Точка първа беше: „Да се махна от Калхун Фолс“.

Точка втора беше: „Да се омъжа за богат човек“.

Ела знаеше, че това е единственият начин да се измъкне от блатото, в което със сигурност щеше да затъне бъдещият ѝ живот. Не биваше да остава да живее в Калхун Фолс. Тук всички богати мъже вече бяха заети, а бъдещите богаташи до един познаваха Ела Сю Филдман като тъпото разпуснато момиче от гимназията.

Тя реши, че за да си хване богат съпруг, ще трябва да се преобрази във всички възможни отношения. Щеше да изучава начина, по който се обличаха, говореха и се държаха културните жени. (Това беше точка номер девет от нейния списък: „Да се науча да не съм селянка“.)

Освен това щеше да спре да се нарича Ела Сю Филдман — това беше точка номер пет. Ела винаги беше мразила името си. „Ела Сю“ беше име на селско момиче, а както сама беше написала, тя нямаше да бъде селянка. Колкото до „Филдман“, тази фамилия напомняше за арендатори и селскостопански работници.

Това лято Ела си намери работа в една бензиностанция за тирове на шосе 72. Работеше колкото се може повече часове и прибираше в буркана за бакшиши само половината от своите, така че да не ѝ се налага да ги дели с останалите сервитьорки. И не похарчи нито цент за себе си през цялото лято — нито за дрехи, нито за забавления, нито дори за по един джойнт, с който да се отпусне малко. До септември беше спестила две хиляди и осемстотин долара — достатъчно, за да плати наема за първия (и последния) месец на един евтин апартамент в Чарлстън и да си купи някои от нещата, от които щеше да се нуждае.

Беше избрала Чарлстън в Южна Каролина по простата причина че ѝ трябваше град с прилично население — достатъчно голямо, за да съдържа значителен брой богати неженени мъже, но и не толкова голямо, за да потъне в него като поредното красиво момиче сред един милион други като нея. В никакъв случай например нямаше намерение да замине за Лос Анджелис, където на всеки ъгъл имаше по една потенциална кинозвезда. Но точка номер четири от нейния списък гласеше: „Да не се забърквам с женен мъж, независимо колко е богат“. Каквото и да прави, нямаше да се превърне в празноглавата любовница на някой женен тип.

Ела замина за Чарлстън с колата на баща си, която открадна за тази цел. Много пъти се беше случвало да не се прибира по цяла нощ, затова предположи, че може би ще минат няколко дни, преди нейните родители да се сетят, че не е останала да преспи в къщата на някое момче и е взела колата. А се съмняваше, че полицаите от Чарлстън ще се престараят, за да открият една открадната тойота корола от Калхун Фолс.

Причината да открадне колата не беше превозът до Чарлстън — можеше да си хване автобуса, а фактът, че колата ѝ трябваше, за да си търси работа. Това беше точка трета от нейния списък за началото на новия ѝ живот: каква работа да си намери. Знаеше, че ще може да си намери работа като стриптийзьорка, преди да мигне, и ще получава повече пари, отколкото като сервитьорка, но нямаше намерение да го прави. Ако някой богат мъж се запознае с жена в стриптийз бар, най-вероятно няма да си помисли, че тя е идеална за съпруга. Освен това не искаше да работи като сервитьорка в заведение, подобно на онова на бензиностанцията за тирове в Калхун Фолс, където беше изкарала лятото. Бензиностанциите, закусвалните и семейните ресторанти не бяха места, в които се хранят богати мъже. Планът ѝ беше да си намери работа в някой от онези ресторанти, които са отбелязани с четири символа за долар в рецензиите в списанията. Ако в Чарлстън изобщо имаше ресторант, който беше отбелязан с пет такива символа, тя щеше да кандидатства за работа там.

Две седмици след като пристигна в града, тя започна работа като сервитьорка в най-ексклузивния яхтклуб в Чарлстън.

Ела изучаваше облеклото на жените, които посещаваха яхтклуба, и се сдоби с каталози на „Мейсис“, „Сиърс“ и „Таргет“ — места, от които можеше да си позволи да пазарува, когато имаше намаление. С внимателно планиране успя да се снабди с три костюма, които можеше да носи в скъпи ресторанти и барове. Всички избрани дрехи подчертаваха краката и фигурата ѝ, но нито една от тях не крещеше: „Аз съм евтина пачавра“. Освен това си купи два чифта бикини и два сутиена — с намаление от 40 процента — от „Викторияс Сикрет“. Ако в живота ѝ се появеше подходящ мъж и тя му позволеше да ѝ свали роклята, искаше да изглежда също толкова добре и по бельо.

Другото нещо, което направи в Чарлстън, беше официално да си смени името — което се оказа изненадващо лесно. Името ѝ вече не беше Ела Сю Филдман. Казваше се Ела Филдс. Реши, че звучи изискано.

Години по-късно, когато си спомняше какво е направила, тя си даваше сметка колко забележително е било. Винаги беше знаела, че не е глупава; просто не беше имала нито един човек в живота си, който да ѝ посочва правилния път. Но не беше позволила да се превърне в жертва. Не беше позволила на обстоятелствата в живота да ѝ диктуват какъв човек ще стане. Колкото и да беше млада, Ела Филдс беше разработила план за себе си и след това неумолимо го беше изпълнявала.

Два месеца по-късно Ела Филдс вече се беше установила в Чарлстън. Имаше работа, апартамент под наем, нови дрехи и открадната кола и беше готова да започне своя… ами единствената подходяща дума за това беше „лов“. Три-четири пъти в седмицата след работа тя започна да посещава най-хубавите барове в Чарлстън — онези, в които едно питие струваше десет или дванайсет долара. Почти никога не ѝ се налагаше да плаща за повече от едно, защото почти винаги се намираше мъж, който да ѝ предложи да я почерпи с второто.

Тя бързо си разработи брутално ефикасна система за отсяване на неподходящите кандидати. Имаше някои очевидни признаци: венчална халка, евтини дрехи, неизлъскани обувки, татуировки, мръсни нокти на ръцете и прочее. Освен това първият въпрос, който задаваше обикновено на мъжете, беше с какво се занимават. Всички се опитваха да се изкарат по-важни, отколкото бяха в действителност — учителите ставаха преподаватели, продавачите ставаха заместник-директори в маркетинговия отдел, техниците ставаха системни администратори, — но тя беше очаквала това. А учителите, продавачите и техниците, както и почти всички други, на които се плащаше на час, не бяха онова, което търсеше тя.

От време на време се появяваше по някой мъж, който отговаряше на всичките ѝ критерии, но точка номер седем от нейния списък беше никога да не си тръгва от бара с мъж, с когото се е запознала току-що. Нещо повече, тя нямаше никакво намерение да си ляга с някого поне до третата среща; държеше мъжете да точат лиги по нея. Когато мъж я канеше на среща, тя му искаше визитна картичка и му казваше, че ще му се обади на следващия ден, за да му каже дали ще бъде свободна в събота. Искаше им визитна картичка по две причини: женените мъже бяха склонни да се представят с измислено име, а освен това визитните картички в общия случай потвърждаваха какви са истинската професия и длъжност на притежателя им. Колкото до мъжете, които нямаха визитни картички…

През първите си шест месеца в Чарлстън тя не си легна с никого и само два пъти излезе на втора среща с един и същ мъж.

На седмия месец, една седмица преди деветнайсетия си рожден ден, Ела Филдс се запозна с Бил Кантуел.

10

Минаха дванайсет дни, откакто Дейвид Слейд се беше обадил на Джордж Чавес в Сан Антонио, за да го свърже с екипа, който трябваше да спаси живота на Тоби Розентал, и вече започваше да се побърква от чакането. Даваше си сметка, че екипът се нуждае от известно време, за да проучи Тоби и делото срещу него, но почти две седмици трябваше да им стигнат. Започваше да си мисли, че са решили да не приемат случая на Тоби. Което означаваше, че ще изгуби хонорар от един милион долара и ще му се наложи да каже на Хенри Розентал, че малоумният му син ще трябва да отиде в затвора. Чудеше се дали отново да не се обади на Джордж Чавес, когато секретарката му каза, че по телефона го търси някаква жена, която отказва да се представи, но е получила телефона му от някакъв адвокат в Тексас.

Слейд грабна слушалката.

— Дейвид Слейд — представи се той. — Вече почти се бях отказал да се надявам.

— Да се срещнем в бар МО на хотел „Мандарин Ориентал“ в седем часа — отговори тих и спокоен женски глас.

После жената затвори. Дори не му беше казала името си.

Бар МО в хотел „Мандарин Ориентал“ е на трийсет и петия етаж, с гледка към Сентрал Парк и светлините на града. Заведението е малко и уютно, с бар от кован никел и сепарета с високи облегалки. Когато Слейд пристигна, в бара имаше само петима души, от които две двойки. Единствената жена, която беше сама, беше разкошна блондинка с къса коса, която изглеждаше в началото на трийсетте. Седеше на бара и отпиваше от чаша бяло вино. Беше с бяла блуза и черен костюм с пола, която беше достатъчно къса, за да разкрива великолепните ѝ крака. Носеше черни обувки с тънки осемсантиметрови токчета. Ако Дейвид Слейд разбираше нещо от дамски обувки, щеше да разпознае модела на Маноло Бланик и цената им: около шестстотин долара.

Жената леко му махна и се изправи от мястото си. Той не се изненада, че тя го разпозна: беше достатъчно да напише името му в търсачката, за да открие негова снимка. Отблизо видя, че очите ѝ бяха сини, а кожата ѝ — светла и съвършена.

— Да седнем в сепаре — предложи тя.

Гледката пред него, докато я следваше по пътя към сепарето, беше едно от малките, но необикновени удоволствия в живота му.

Дейвид Слейд беше изневерявал на жена си, но само три пъти и последният път беше преди десет години. Имаше красива съпруга, която беше майка на двете му деца, и той не искаше да я загуби. Но знаеше, че ако някога му се удаде възможност да спи с тази жена, ще го направи без никакво колебание.

Слейд си поръча мартини и докато чакаше да му го сервират, подхвърли:

— Казаха ми, че сте екип.

— Така е — отговори жената. — Имам партньор. Но ти никога няма да го видиш и няма да разговаряш с него. Работим по този начин в името на неговата безопасност. От двама ни той се занимава с… как да се изразя, по-комплексните задачи.

Слейд предположи, че „комплексни“ означаваше „незаконни“.

— Първо трябва да поговорим за парите — каза тя. — Цената ни е два милиона. И не подлежи на преговори.

Слейд кимна.

— Предупредиха ме да очаквам това.

— Добре. Имаш една седмица, за да депозираш един милион в нашата сметка. Знаем, че отнема известно време да се съберат толкова пари. Но ако се забавиш повече от една седмица, ние се отказваме.

— Няма да стане — каза Слейд. — Откъде да знам, че няма просто да приберете парите и никога повече да не ми се обадите? Със сигурност не мога да се обърна към полицията.

— Дейвид, ние не рекламираме дейността си. Работим само по препоръка. Ако мамим клиентите си и не вършим това, за което ни плащат, изобщо нямаше да си чувал за нас.

Преди Слейд да възрази още нещо, тя продължи:

— Ще очакваме да получим другия милион една седмица преди началото на процеса. Дотогава ще сме свършили нашата работа. А именно, да ти осигурим възможността за успешна защита в съда. От теб зависи дали ще спечелиш делото, или ще го загубиш. Не очакваме да ни платиш, ако не сме си свършили работата, но ако сме го направили, а ти не ни платиш, мога да те уверя, че ще впрегнем значителните си ресурси в задачата да накажем теб и Хенри Розентал. И не говоря за съдебни действия, Дейвид.

Слейд кимна. Вече разбираше, че няма смисъл да спори с нея. Нямаше никакво съмнение, че ако не се съгласи с нейните условия, тя ще си тръгне. А парите и без това не бяха негови.

— Другият въпрос е за допълнителните разходи, свързани със свидетелите, които отново трябва да бъдат покрити от твоя клиент.

Той предположи, че става дума за подкупи.

— Ясно — отговори Слейд. — Какъв е планът ви?

— Планът ни е да се погрижим всички свидетели, или поне най-важните от тях, да не свидетелстват срещу Тоби. Онези, които все пак се явят в съда, ще подкрепят защитата. Засега не мога да говоря с повече подробности, защото не сме започнали да проучваме лицата. И трябва да бъда честна с теб: никога досега не сме имали случай, в който ни се е налагало да се справим с петима свидетели; няма да бъде лесна задача. И ще ти помогнем да осигуриш друг заподозрян за убийството на Доминик Динунцио. Предполагаме, че това ще бъде защитната ти стратегия: Тоби е излязъл от бара, но не се е върнал, а вместо него е влязъл някой друг, който е убил Динунцио.

— Адвокат ли си? — попита Слейд.

— Не, но моят партньор е.

— От какво се нуждаете от моя страна?

— Всичко, с което разполагаш за свидетелите и Динунцио. Направи копия от всички документи и аз ще изпратя куриер в кантората ти утре, който да ги вземе. Но документите не са най-важното нещо, което искаме от теб.

— А какво е то?

— Време. Трябва да имаш готовност да отложиш началото на делото, ако имаме нужда от допълнително време; при наличието на петима свидетели това е от първостепенна важност. Подготви се да настояваш за отлагане, а след като си го получил, да настояваш за още едно. За кога е насрочено началото на делото?

— Седемнайсети юни. За наказателните дела в щата Ню Йорк срокът за подготовка на обвинението е деветдесет дни след заседанието за предявяване на обвинение. Но никой не очаква това наистина да се случи. И съдията, и прокурорът ще очакват да поискам отлагане и няма да има проблем да го получа. Колко време ви трябва?

— Няма да знаем, докато не сме проучили всичко както трябва: свидетелите, показанията им, жертвата и прочее. В този смисъл засега се подготви да поискаш отлагане, ако се наложи, и измисли начин да поискаш още едно след това. В този момент това е основната ти задача: да отлагаш делото, докато ние организираме нещата.

Тя извади от дамската си чанта сгънат лист хартия и един мобилен телефон.

— Използвай този телефон, за да се свържеш с мен, но само ако е необходимо. Номерът ми е в контактите.

— Как се казваш?

— Дейвид, действително ли мислиш, че ще ти кажа истинското си име? Така или иначе, не ми се обаждай. Изпращай ми съобщения. В днешно време никога не можеш да бъдеш сигурен кой подслушва телефонните обаждания. Ако трябва да говорим, изпрати ми съобщение и ще си организираме среща. Но няма да се срещаме много често. Не е нито в наш, нито в твой интерес да ни виждат заедно.

На този лист има инструкции за най-добрия начин да ни прехвърлиш парите. Имаме богат опит в това и ти предлагаме да ги следваш буква по буква. Ако го направиш по начина, по който предлагаме, ще бъде най-безопасно както за теб, така и за Хенри Розентал. Основната идея е да преведеш парите на посочената сметка. След като ги получим, ние ще направим така, че да изчезнат оттам.

Тя се изправи от мястото си.

— Мисля, че това е всичко засега. Аз ще се свържа с теб, но както ти казах, няма да се случва много често. Не очаквай от мен редовни доклади докъде сме стигнали.

Жената се отдалечи и той я проследи с поглед.

Запита се дали тя спи с партньора си от екипа. Но който и да беше той и дори тя да не спеше с него, този мъж беше извадил късмет.

11

Четиринайсет години по-рано

Чарлстън, Южна Каролина, май 2002 г.

Ела Филдс се запозна с Бил Кантуел в яхтклуба.

Той седеше на една маса с жена, която беше на неговата възраст, и една по-възрастна двойка. Мъжът и жената бяха на шейсет и няколко години, бяха женени и бяха членове на клуба. Ела ги беше обслужвала преди; жената си падаше малко сноб, но съпругът ѝ беше приятен човек.

Жената с Бил беше към трийсет и няколко. Беше стройна и привлекателна, но не беше кралица на красотата. Колкото до Бил — е, поне според Ела той беше страхотно парче. Беше висок, може би около сто осемдесет и осем сантиметра, и добре сложен — с мускулести ръце и силни китки. Имаше гъста тъмна коса, съвършено прав нос, топли кафяви очи и трапчинка на брадичката. Напомняше ѝ на онзи актьор от старите филми, Джеймс Гарнър.

Всички си поръчаха по един коктейл „Маргарита“, Бил извади портфейла си и подаде на Ела кредитна карта „Виза“. Тя забеляза, че часовникът му е „Ролекс“.

— Отворете ни сметка, моля — каза той.

Другият мъж възрази:

— Ей, Бил, няма нужда. Вече плати всичко останало днес. Освен това аз съм член на този клуб, за бога.

— Не, не, настоявам — отвърна Бил. — Оценявам това, че ме разведохте и ми помогнахте.

Ела се върна до бара, за да направи поръчката, но преди да подаде кредитната карта на бармана, прочете името на нея. Уилям С. Кантуел.

Ела сервира напитките и един поднос с ордьоври и двайсетина минути по-късно Бил стана от масата и се приближи до нея. Тя стоеше в края на бара, където барманът подреждаше готовите питиета.

Бил се усмихна — усмивката му беше фантастична, със съвършени бели зъби — и каза:

— Останалите си мислят, че поръчвам следващите питиета, което и правя, но освен това искам да те помоля за една услуга, ако нямаш нищо против.

Тя повдигна едната си вежда, вместо да му отговори.

— Искам да сервираш напитките, но след около пет минути да се върнеш на масата и да кажеш: „Вие ли сте Бил Кантуел? Секретарката ви търси по телефона на рецепцията и настоява спешно да говори с вас“. Ще запомниш ли?

— Брей — каза саркастично Ела. — Ще се опитам.

Тонът ѝ сякаш искаше да каже: „Толкова глупава ли ти изглеждам?“.

Бил се усмихна.

— Извинявай. Ще го направиш ли за мен, моля те?

— Естествено — отвърна тя.

Вече беше забелязала, че не носи венчална халка, а обувките му бяха марка „Мефисто“ — общо взето, най-скъпите неофициални обувки на пазара.

Тя им сервира напитките и пет минути по-късно, както я беше помолил, се доближи до неговата маса.

— Вие ли сте Бил Кантуел? — попита тя.

— Да — отговори той, като се преструваше на озадачен.

— Секретарката ви търси по телефона и казва, че е спешно.

Бил извади мобилния си телефон и погледна дисплея.

— Дявол да го вземе, не съм го чул.

Младата жена с него се обърна към Ела и подозрително я попита:

— Откъде разбрахте, че той е Бил?

Бил понечи да отговори, но преди да го направи, Ела каза:

— Секретарката му е обяснила на рецепционистката, че е много хубав мъж, с тъмна коса и трапчинка на брадичката.

— Е, със сигурност е хубав мъж — отговори по-възрастната жена на тяхната маса, като потупа Бил по ръката.

Придружителката на Бил само се намръщи.

— Ще отида да видя какво иска — каза Бил и стана.

Ела се върна на бара и взе поръчката за друга маса. Видя как Бил се върна при своята компания и заговори нещо по такъв начин, все едно се извиняваше, че му се налага да ги остави. После той се приближи до Ела.

— Благодаря ти. Нека да си взема кредитната карта, но сметката да остане отворена, а освен това си изтегли двайсет процента бакшиш. Това също е за теб.

Той остави една банкнота от петдесет долара на бара, точно до ръката ѝ.

— Така няма нужда да ги делиш с останалите сервитьорки.

Ела остана впечатлена от този жест. Мъжът определено не беше стиснат. Той се обърна да си върви, но после отново я погледна.

— Трябва да ти кажа, че си една от най-красивите млади жени, които съм виждал.

След той това си тръгна.

Ела не знаеше как точно да го изрази, но мъжете винаги ѝ казваха колко е красива и когато го правеха, това неизменно беше прелюдия към опит за свалка. Но по някакъв начин с Бил Кантуел не беше така. Той просто беше изложил един факт и беше споделил наблюдението си; не се беше опитал да я съблазни. Все едно просто беше оценил нейната красота и искаше тя да разбере. Какъвто и да беше случаят, тя го хареса и адски се надяваше да го види отново.

Желанието ѝ се сбъдна.

На следващата вечер Бил Кантуел мина през яхтклуба. Този път беше облечен с лек сив костюм със синя риза и вратовръзка в комбинация от няколко цвята, която въпреки това подхождаше съвършено на сакото и ризата му. Ако се съдеше по начина, по който му стоеше сакото, Ела беше готова да се обзаложи, че струва цял куп пари, а освен това почти не се съмняваше, че вратовръзката е „Армани“. Откакто беше напуснала Калхун Фолс, тя се беше превърнала в доста сериозен познавач на мъжката мода.

— Ето те и теб — каза той.

Харесваше ѝ как се набръчква кожата покрай очите му, когато се усмихваше.

— Ако не беше на работа тази вечер, сърцето ми щеше да бъде разбито.

— „Разбито“? — повтори тя подчертано недоверчиво.

— На работа ли си в събота? — попита той.

— Не — отговори тя.

Всъщност беше, но щеше да се обади и да каже, че е болна, ако се наложи. Откакто беше започнала работа в яхтклуба, не беше отсъствала нито един ден.

— Добре. С една друга двойка ще отидем до остров Палмс. Смятаме да прекараме целия ден там: ще тръгнем към десет, по пътя ще пием мимози, ще обядваме на острова, ще направим малко шопинг и ще се приберем към седем-осем часа вечерта. На пристанището ме чака яхта, с която ще пътуваме. — Той се усмихна. — Яхтата е фантастична — дванайсетметрова, с всички екстри.

Искаше ѝ се да отиде — наистина ѝ се искаше, — но си имаше правила и тя не беше готова да ги наруши само защото този мъж ѝ се струваше интересен.

— Бих искала да дойда, но всъщност не те познавам. Може да си женен.

Той се засмя.

— Вече не съм. Бях женен веднъж. Бях на двайсет и две и не знаех в какво се забърквам. Нямам и деца.

Ела не беше сигурен, че този отговор ѝ допадаше — особено онази част от него, в която мъжът казваше как не е знаел в какво се забърква. В какво си беше мислил, че се забърква? Освен това ѝ се искаше да го попита на колко е сега. Предполагаше, че е на трийсет и четири или трийсет и пет, но вместо да го попита за възрастта, тя каза:

— Имаш ли нещо против да ми кажеш с какво се занимаваш?

— Ами завършил съм право, но не го практикувам. Не се опитвам да се изкарам по-мистериозен, отколкото съм, но като цяло уреждам някои неща в помощ на други адвокати.

— Уреждаш неща?

— Да, и за съжаление, не нося със себе си три препоръчителни писма от различни източници. Така че просто ми кажи — ходи ли ти се на разходка с яхта? Нямам никакво намерение да те отвличам и да те продавам като бяла робиня.

Ела забеляза, че той започва да става леко нетърпелив от нейното отношение, а тя не искаше да провали тази възможност.

— Добре — каза тя. — Звучи забавно. Ще се срещнем на пристанището в десет.

Не искаше той да я взема; искаше да разполага с колата си на място, за да може да си тръгне веднага след като се върнат на пристанището, ако поиска да го направи.

— Как се казва яхтата? — попита тя.

— „Рискове на играта“. Намира се на кей „Би“ на пристанището.

— „Рискове на играта“?

— Ами, да, нали се сещаш. Играта носи рискове, но казиното винаги печели.

Ела не се сещаше. Никога през живота си не беше влизала в казино.

— Според прогнозата времето ще бъде чудесно — каза Бил. — Вземи си бански костюм, ако искаш, но се облечи спортно за шопинга и обяда. Ако стане хладно или завали, на яхтата има дъждобрани и якета, така че няма нужда да носиш нищо подобно. Ще се видим в събота.

Той отново се усмихна и тя почувства как сърцето ѝ направи салто.

След като той си тръгна, тя едва не получи пристъп на паника. Беше на деветнайсет години и никога не се беше качвала на яхта — нито дори на лодка с гребла, кану или ферибот. Запита се дали няма да ѝ стане лошо. Нямаше ли да е страхотно да започне да повръща през борда на тази луксозна яхта?

Освен това трябваше да обиколи магазините. Имаше бански костюм, който беше носила през последните две години в гимназията и не се съмняваше, че все още ще ѝ става. Проблемът беше, че изглеждаше евтин — защото беше. Значи преди събота трябваше да си купи бански, както и подходящо облекло за яхтата. Шорти, хубава блузка, някакъв лек пуловер и симпатични гуменки. Може би и шапка с козирка. Тази малка разходка с лодка щеше да ѝ струва поне двеста долара. Адски се надяваше този мъж да си струва всичко това.

Ела пристигна на пристанището по-рано, около девет и половина, и намери кея, където беше яхтата, но не отиде направо там. Не искаше да създава впечатление, че няма търпение да потеглят. В десет без пет се доближи, без да бърза, и я видя: „Рискове на играта“. Точно както беше казал Бил, яхтата беше великолепна: с елегантен лъскав бял корпус, блестящи месингови перила на палубата и палуба от полирано дърво. Имаше външен мостик, така че да може да се управлява отвън или от кабината в зависимост от времето, както и сума ти антени и други устройства, които според Ела сигурно бяха сонарни или радарни апарати. Имаше и палуба за гости с навес.

Но на яхтата не се виждаше никой.

— Ехо? — подвикна тя.

Миг по-късно Бил подаде глава от една вратичка, за която по-късно разбра, че се казва „люк“.

— А, ти вече си тук — каза той. — Заповядай на борда.

Беше облечен с бели шорти — и имаше хубави мускулести крака, — избеляла червена риза с къс ръкав и мокасини на босо.

— Пати и Брайън би трябвало да пристигнат всеки момент. Искаш ли една мимоза?

— Ами добре — отговори тя, но възнамеряваше да я пие съвсем бавно.

Не знаеше дали няма да ѝ стане лошо, но не се съмняваше, че алкохолът в десет часа сутринта няма да ѝ помогне особено.

Той понечи да ѝ подаде чашата, но после отдръпна ръка и каза:

— Имаш право да пиеш алкохол, нали?

Тя си помисли да го излъже. Смяташе, че ще може да мине за двайсет и една годишна, защото обикновено не ѝ искаха лична карта, когато ходеше в баровете. Предполагаше, че една от причините беше фактът, че повечето бармани предпочитат около тях да има красиви млади жени. Освен това Чарлстън беше от онези градове, в които хората са склонни да си затварят очите за някои дребни и невинни прегрешения. Когато все пак ѝ се налагаше да покаже лична карта, използваше несръчно изработен фалшификат, с който се беше сдобила през последната година от гимназията и вършеше работа в 99 процента от случаите.

Но тя реши да не лъже. Ако имаше някакво бъдеще с този мъж, не искаше да го започва точно с тази лъжа.

— На деветнайсет съм — каза тя.

— Господи — каза той. — Все едно съм те взел от детската градина.

Но Ела забеляза, че това не му беше толкова неприятно. За да смени темата, тя каза:

— Яхтата е много красива. Твоя ли е?

— Не, по дяволите. Никога не бих си купил яхта. Нещо винаги се поврежда и трябва да се поправи, а освен това повечето собственици ги използват само три-четири пъти в годината. Просто я взех под наем, за да те впечатля.

— Е, впечатлена съм — каза тя и наистина беше. — Къде е къщата ти в Чарлстън?

— Нямам къща в този град. Живея в…

Но после той спря и се провикна към една двойка, която беше застанала на кея.

— Ехо, здравейте! Закъснявате за коктейлите. Заповядайте на борда.

Но Ела продължаваше да разсъждава върху факта, че той не живее в Чарлстън, и първоначалната ѝ реакция беше: „Това не е добре“.

— Виж — обърна се той към нея. — Ще продължим по-късно. Но се налага да те предупредя, че по време на това пътуване ще трябва да си поговоря с Брайън. Опитвам се да го убедя да направи нещо за мен. Така че просто се забавлявай, а след това ще си поприказваме повече, защото аз го искам наистина. Но сигурно ще бъде по пътя обратно. Можеш да ми помогнеш да управлявам яхтата.

Брайън и Пати бяха симпатична двойка. Брайън беше на възрастта на Бил, на около трийсет и пет години. Пати беше дългокрака, червенокоса и с толкова зелени очи, че просто нямаше как да не носи контактни лещи. Беше по-голяма от Ела, може би на двайсет и пет. Всички започнаха да пият мимози — Ела още беше на първата, която ѝ беше дал Бил — и да си бъбрят за времето, колко ще е забавно на остров Палмс и за невероятната яхта на Бил.

Когато излязоха в открито море, Бил и Брайън се качиха на външния мостик, а Ела и Пати извадиха шезлонги и седнаха на палубата за гости на кърмата. След няколко минути Пати си съблече шортите и тениската и остана по миниатюрни яркосини бикини. Ела направи същото, като остана доволна, че има по-хубаво тяло от Пати.

Беше разбрала, че Пати работи като секретарка в съда, а Брайън е полицай от отдел „Убийства“. Бил ѝ беше казал, че е завършил право, но не практикува като адвокат, и тя се запита какво ли се опитва да убеди Брайън да направи за него.

По едно време чу гласа на Бил от мостика да казва на Брайън: „Гледай да не те види някой“. После Бил донесе по още една мимоза на Ела и Пати. Когато я видя по бикини, той я огледа от главата до петите, без да се преструва, че не преценява как изглежда тялото ѝ, и отбеляза:

— Еха.

Денят се оказа прекрасен. Не само времето беше съвършено, но и на Ела не ѝ стана лошо на яхтата. Обядваха в някакво скъпо място с чадъри и маси навън — Бил плати цялата сметка, — а после Ела и Пати отидоха на шопинг, докато Бил и Брайън седнаха в една бирария с пивоварна, за да опитат местното производство. Пати си купи сандали, които изглеждаха така, все едно ще се разпаднат след месец, както и някаква огърлица от мъниста, която според Ела изглеждаше твърде евтино. Ела не си купи нищо. Беше момиче, което пазарува от разпродажби, и нямаше никакво намерение да плаща раздутите цени, с които посрещаха наивните туристи.

Когато потеглиха обратно към Чарлстън, Брайън и Пати седнаха на палубата за гости и скоро се унесоха в сън. И двамата бяха подпийнали, особено Брайън. Ела се зарадва, че Бил изобщо не изглеждаше пиян и очевидно се беше контролирал. Искаше ѝ се да се омъжи за богат мъж и предпочиташе да не се омъжва за пияница, въпреки че не го беше включила като точка в списъка си.

Тя застана до Бил на мостика, докато той въртеше руля, и след като излязоха от пристанището, той каза:

— Добре, нека разпитът да започне сега.

— Разпит? — повтори тя. — Не съм те разпитвала.

Но в действителност беше правила точно това и сега се подразни, че той беше забелязал.

— Просто изпитвам любопитство — добави тя.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами ти спомена, че не живееш в Чарлстън. Къде живееш тогава?

— Казах, че нямам къща в Чарлстън. Но точно в момента живея тук — в една къща под наем на крайбрежната ивица, ще ти хареса. Предполагам, че ще остана около една година.

— Една година? Не разбирам. С какво точно се занимаваш и къде ще отидеш след това?

— Сложно е да се обясни с какво точно се занимавам. Както ти казах, по образование съм адвокат, но вече не практикувам право. В интерес на истината, ми отнеха разрешителното — и това сигурно беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Опа, помисли си отново Ела. „Отнеха ми разрешителното“ не звучеше добре.

— В момента помагам на други адвокати, които работят по трудни дела.

— Как точно им помагаш?

— Зависи от делото. Сложно е, както вече ти казах, но ако някой адвокат има нужда от известна помощ, понякога се свързва с мен, ако може да си позволи услугите ми. И това, с което се занимавам в момента, е адски по-добре платено от работата като адвокат.

— Непрекъснато повтаряш колко е сложно, все едно съм прекалено руса и глупава, за да го разбера.

Ела се опита да го каже уж на шега, но в действителност беше започнала да се ядосва.

— Изобщо не смятам, че си глупава. Просто няма как да ти разкажа подробности за това, с което се занимавам. Нали си чувала за клаузата за поверителност между адвокати и клиенти? Е, това се отнася и до мен.

По-късно Ела щеше да разбере, че истинската причина нямаше нищо общо с клаузата за поверителност между адвокати и клиенти. Бил просто не искаше да признае на момичето, с което се беше запознал току-що, че е престъпник.

Три месеца след първата им среща Ела вече живееше с Бил Кантуел.

Едно от нейните правила беше да не се влюбва — любовта не беше изискване за брака, — но тя го беше нарушила. Просто се беше влюбила в този проклетник, нямаше какво да направи по този въпрос, и освен това виждаше, че той също е влюбен в нея.

В много отношения Бил беше идеалният партньор. Беше богат. Беше забавен. Беше страхотен в леглото. И тя научаваше толкова много от него. Въпреки всички усилия, които полагаше, за да се усъвършенства, Ела си даваше сметка, че не беше културна и образована, а тъй като Бил беше по-възрастен от нея, имаше висше образование и беше обиколил света, той непрекъснато я учеше на нещо и го правеше по такъв начин, че да не я кара да се чувства като глупачка.

Нямаше представа точно колко печели той, но колкото и да беше, явно беше много. Бил Кантуел не пестеше пари. За нищо. Наемът за къщата му на крайбрежната ивица беше осем хиляди долара на месец. Караше скъпи коли на лизинг: мерцедес кабриолет, когато времето беше хубаво, и високопроходим кадилак, когато не беше толкова хубаво. Костюмите му бяха шити по поръчка. Ела остана зашеметена, когато разбра, че понякога си поръчва обувки ръчна изработка от Италия. Когато беше в настроение, той пръскаше пари за спа уикенди, масажи и маникюри. Два пъти ходиха със самолет до Ню Йорк, защото градът му харесваше и искаше да гледа някои нови представления на Бродуей.

По отношение на нея самата беше изключително щедър. След като тя се премести да живее при него, той нямаше как да не забележи състоянието на гардероба ѝ: колко малко дрехи притежава и колко евтини са повечето от тях. Без да я накара да се почувства неудобно, той просто каза, че тя заслужава един подранил коледен подарък и това ще бъде чисто нов гардероб. Същия ден обикаляха магазините от десет сутринта до девет вечерта и според нея той похарчи поне пет хиляди долара. Ела не знаеше какво ще стане в бъдеще, но ако не останеха заедно, поне щеше да има достатъчно дрехи, за да си намери друг мъж.

След като поживяха един месец заедно, той я убеди да напусне работа. Не му се наложи да я притиска дълго. Графикът му беше хаотичен, често не излизаше от дома си по няколко дни поред и искаше тя да бъде с него, когато е свободен.

— А какво ще правя по цял ден? — попита го тя.

— Представи си, че си вземаш отпуска, за да работиш върху себе си — отговори той.

Тя беше чувала за тази практика, но никога не беше чувала за някоя сервитьорка, която да си позволи нещо подобно.

— Използвай това време, за да се образоваш. Чети. Посещавай галерии и музеи. Запиши се на няколко курса в университета, ако си намериш интересни предмети. И още нещо, което определено ще трябва да научиш: да играеш голф.

Бил беше много запален по голфа и искаше тя да се научи да играе, за да могат да ходят заедно. Купи ѝ комплект скъпи стикове „Пинг“, съобразени с нейните мерки, и в продължение на един месец тя всеки ден ходеше на уроци при професионален треньор на близкото игрище. С изненада откри, че е доста добра — треньорът казваше, че има естествен талант, — и след няколко месеца вече беше в състояние да играе голф заедно с Бил, без да го бави прекалено на игрището.

Колкото до онова, с което се занимаваше той, тя все още не знаеше какво точно беше то и беше взела решение поне засега да не го притиска на тази тема. Той продължаваше да твърди онова, което ѝ беше казал още първия ден, когато се разходиха с яхтата до остров Палмс — работата му е да помага на един адвокат за трудно дело. Но Ела не беше наясно как точно му помага. Понякога по цели дни той не се занимаваше с нищо, което да изглежда свързано с работата му. В други дни сядаше на верандата с изглед към плажната ивица и говореше с часове по телефона или проучваше нещо в интернет.

Имаше няколко случая, в които отсъства по два-три дни, както и многобройни вечери, когато излизаше по тъмно и не се прибираше у дома до рано сутринта. Тя изобщо не се тревожеше, че може да ѝ изневерява — беше напълно убедена, че той все още е запленен от нея, — но нямаше никаква представа с какво се занимава през тези нощи. Една сутрин го откри на верандата, където се взираше в океана. Беше отсъствал в продължение на два дни и явно се беше прибрал, докато тя все още бе спяла. Изглеждаше ужасно: изтощен и небръснат — но освен това изглеждаше разтърсен от нещо, все едно беше преживял някакво събитие, което го беше изплашило до смърт. Каквото и да се беше случило, трябваше да минат няколко дни, преди отново да заприлича на себе си.

В крайна сметка, точно както подозираше Ела, в отношенията им настъпи моментът за първата сериозна криза.

— Работата ми в Чарлстън приключи — заяви един ден Бил.

Беше декември, но времето беше ясно и топло — по-скоро като през есента, отколкото като през зимата. Двамата седяха на верандата на дървени столове един до друг, така че да гледат към океана. Откъм водата се носеше едва доловим бриз, само колкото да разроши косата на Бил, и той изглеждаше загорял от слънцето и… ами тя не можеше да се сети за по-точна дума от „страхотен“.

— Наистина ли? — каза Ела.

Не знаеше как ще се отрази този факт на отношенията между тях и стомахът ѝ се сви на топка в очакване на следващите му думи.

— Аха — кимна той. — Успях да завърша проекта по-рано, отколкото очаквах. Не знам кога ще се появи следващата поръчка, но със сигурност няма да е тук. Мислех си да замина за Хаваите за няколко месеца и искам да дойдеш с мен.

Ела дори не се поколеба, преди да отговори.

— Не — каза тя. — Не и преди да ми кажеш с какво се занимаваш наистина. И като стана дума за това — кой си ти в действителност?

За толкова общителен човек Бил изумително добре успяваше да не сподели почти нищо за себе си. През цялото време, откакто живееха заедно, тя беше успяла да научи, че той беше отраснал в Колорадо, беше завършил щатския университет в Болдър, беше станал адвокат, беше заминал за Сан Антонио, а след това беше изгубил разрешителното си. Но той не искаше да ѝ каже защо се беше случило това; наричаше го „недоразумение“. Беше ѝ казал, че е бил женен за кратко и няма деца, и тя му вярваше. Баща му беше починал, но майка му живееше в Санта Барбара. Той изглеждаше привързан към нея и сравнително често ѝ се обаждаше. Но единственото, което знаеше за работата му, беше съшитата с бели конци история, че помага на други адвокати за трудни дела.

От друга страна, не искаше да го загуби. Мечтата ѝ се беше сбъднала. Беше с прекрасен мъж, който притежаваше пари в излишък и я беше запознал с един нов, недостижим до този момент свят. Тя искаше да се омъжи за него, но нямаше намерение да се обвързва с човек, животът на когото е пълна мистерия. Нямаше нищо против да напуснат заедно Чарлстън, но просто нямаше да тръгне заедно с него, докато не беше наясно какво ги очаква.

Накрая той каза:

— Добре. Ще ти кажа с какво се занимавам.

12

Ела знаеше, че ще остане в Ню Йорк поне през следващите шест месеца, затова беше взела под наем двустаен апартамент в „Челси“. Постоянният му наемател беше някакъв лекар, който беше заминал на продължителна мисия за спасяване на децата в Африка и очевидно имаше отличен вкус: апартаментът изобщо не приличаше на обичайната ергенска бърлога, обзаведена с огромно кожено кресло и още по-огромен телевизор. Ела се питаше дали лекарят не беше гей. По стените имаше картини, които бяха впечатляващи, без да бият на очи; имаше и два персийски килима, които струваха колкото средно голяма кола; а кухнята — към която Ела не проявяваше никакъв интерес — беше оборудвана като за шеф готвач. Наемът на апартамента беше седем хиляди на месец, което означаваше, че по никакъв начин не беше толкова зашеметяващ, колкото досегашните им жилища с Бил, но със сигурност щеше да свърши работа.

Два дни след като се срещна с Дейвид Слейд в хотел „Мандарин Ориентал“, Ела вече седеше в апартамента и се запознаваше със съдържанието на документите, които ѝ беше изпратил, включително показанията на свидетелите, препис от всичко, което беше казано на очната ставка с Тоби, балистичен доклад за куршумите, с които беше убит Динунцио и резултатите от аутопсията.

Както тя вече знаеше, стратегията на обвинението се базираше на петимата свидетели и факта, че с помощта на пръстовите отпечатъци можеше да бъде доказано присъствието на Тоби в бара. Прокуратурата не разполагаше с нищо повече. Нямаше мотив, нито оръжието, с което беше извършено убийството, нито някакво веществено доказателство, което пряко да свързва Тоби със смъртта на счетоводителя. От друга страна, петима свидетели…

Както беше казала на Слейд, двамата с Бил никога не бяха работили по случай, който да включва цели петима свидетели; досега им се беше налагало да се справят най-много с трима. Ела неволно се питаше дали не беше отхапала по-голям залък, отколкото можеше да преглътне.

Следващата ѝ стъпка беше да провери миналото на всички тях. В интернет имаше сайтове, които срещу скромната такса от 39,95 долара събираха цялата налична информация за дадено лице, която беше обществено достояние: криминално досие, адресни регистрации, банкови извлечения за фалит и други подобни. Но Ела имаше нужда от много повече от това, с което можеше да се сдобие от някоя общодостъпна търсачка, и то щеше да ѝ струва много повече от 39,95 долара.

Преди пет години Бил беше попаднал на компания в Далас, която издирваше информация в интернет и притежаваше достъп до всички необходими бази данни. По някакъв начин в нарушение на всички гаранции за поверителност на информацията тази компания беше установила работни взаимоотношения с банките и кредитните компании и беше в състояние да се сдобива с данни, за които на служителите на реда щеше да им се наложи да се снабдят със съдебна заповед. Срещу особено висока такса Ела можеше да получи не само цялата информация, която беше обществено достояние, но и задълбочен финансов профил на посоченото лице. И за разлика от данните, които бяха осигурявани от компаниите срещу такса от 39,95 долара, информацията на хората от Далас беше напълно точна. Тя им се обади, каза им всичко, което знаеше за петимата свидетели, и им нареди да започнат да ровят. Щеше да им трябва една седмица, за да се сдобият с всичко, което им беше поръчала, а след това щяха да ѝ изпратят доклада с куриер на „ФедЕкс“ — Ела не искаше да получава материали по електронната поща от тях.

Самата Ела се зае да посети жилищата на свидетелите. Джак Морис, барманът, живееше в порутена сграда на пет етажа без асансьор в Бруклин. Сервитьорката, Кейти Толивър, също живееше в Бруклин в друга подобна съборетина. Ела, която беше работила като сервитьорка, не можеше да си представи как можеха да си позволят да живеят в Ню Йорк барманите и сервитьорките — дори в такива дупки, в които живееха Джак и Кейти. Едмундо Ортис, помощник-сервитьорът, живееше в комплекс за настаняване на социално слаби граждани в Куинс, който се казваше „Астория“. Комплексът не беше място, което Ела би посетила по тъмно.

Останалите двама свидетели явно разполагаха с повече средства. Старата дама, Естер Бърман, живееше в луксозен дом за възрастни хора в западната част на Манхатън, недалече от Ривърсайд Драйв, до брега на река Хъдсън. Рейчъл Куин, която разчиташе на сайтове за запознанства, живееше във висок жилищен блок с портиер в източната част на Манхатън, близо до музея „Гугенхайм“.

Една седмица след като беше поръчала проучването, от Далас пристигна дебел плик на „ФедЕкс“ и Ела веднага разбра как може да се справи с бармана Джак Морис. Задачата щеше да бъде съвсем лесна. Освен това вече си представяше приложима стратегия за сервитьорката и сервитьора. Нито един от тримата не разполагаше със средства, а това ѝ осигуряваше повече варианти за действие. Рейчъл Куин обаче се оказа фрашкана с пари, както и възрастната дама, Естер Бърман. Състоянието на Естер възлизаше на около два милиона долара, а Рейчъл изкарваше почти по четиристотин хиляди годишно в правния отдел на един финансов фонд.

Ела не откри нищо в получената информация за Рейчъл Куин, от което да се възползва, и достигна до заключението, че почитателката на сайтове за запознанства ще се окаже сериозно предизвикателство. Колкото до възрастната дама, Ела виждаше един възможен вариант за действие, но щеше да бъде рисковано. Наистина рисковано. От друга страна, човек не може да очаква да получава по два милиона долара на поръчка, ако не поема рискове — нещо, с което Бил сякаш невинаги беше наясно.

Същата вечер Ела отиде в „Макгилс“ — на местопрестъплението — и седна на бара. Носеше черна перука върху късата си руса коса, както и очила с дебели черни рамки. Роклята ѝ беше модният еквивалент на чувал от зебло, а под нея се виждаха големи очукани кубинки. Беше си сложила обикновена златна халка, не онази, която ѝ беше подарил Бил. Тя стовари на съседното място една дамска чанта с размерите на неголям моряшки сак и отвори пред себе си вестник „Ню Йорк Таймс“ на финансовите страници. С други думи, Ела направи всичко, за което се сети, така че никой да не си помисли да я сваля.

Джак Морис беше зад бара и приготвяше мартини със синьо кюрасо, облечен с черен панталон, бяла риза и черна папийонка. Беше почти седемдесетгодишен и кожата му беше набръчкана като на заклет пушач. Беше добър барман. Разговаряше с клиентите си, ако бяха в настроение за това, но ги оставяше на мира, ако не бяха. Приготвяше напитките бързо и никога не наливаше повече от необходимото, което сигурно радваше собственика на „Макгилс“. И си прибираше от бакшишите.

Ела правеше същото, когато работеше по заведенията, така че да не ѝ се налага да разделя всичките си постъпления с колегите. Морис беше внимателен и не проявяваше излишна алчност. Ако някой клиент оставеше на бара три банкноти по един долар, той сръчно прибираше едната, оставяше другите две в общия буркан и първо се уверяваше, че сервитьорката няма да го види, преди да пъхне първата банкнота в джоба си. Веднъж един пияница му остави бакшиш от двайсет долара, вероятно погрешка, и банкнотата от двайсет долара по вълшебен начин се превърна в банкнота от пет долара. Ела се зарадва, че Джак Морис е мошеник и крадец.

После се загледа в Едмундо Ортис, когато той довлече два чувала с лед в бара и ги изсипа в открития хладилник, където държаха бутилките с бира. Движенията на Ортис бяха бързи и сръчни и Ела беше готова да се обзаложи, че е страхотен служител — и вероятно за разлика от Джак Морис е честен. Не видя Кейти Толивър. Сервитьорката беше ниска пълна блондинка на четирийсет и няколко години. Определено не беше онази, която търсеше. Ела се запита дали Кейти имаше свободна вечер, или се беше обадила, че е болна.

Докато седеше на бара, Ела огледа помещението. Сред материалите, изпратени от Дейвид Слейд, имаше и една скица, на която беше отбелязано къде бяха седели всички свидетели в момента на убийството, и Ела я беше запомнила наизуст.

Рейчъл Куин беше седяла близо до входната врата и масата ѝ беше на около двайсет метра от мястото, където беше седял Доминик Динунцио. Проблемът — от гледна точка на защитата — беше в това, че Тоби беше минал тичешком право покрай масата на Куин, преди да избяга от бара. Вратата на кухнята беше на метър и половина от масата на Куин и именно там беше стоял Едмундо Ортис със своя поднос, когато покрай него на бегом беше минал Тоби с оръжие в ръка. Всичко това означаваше, че Тоби се беше намирал на разстояние от един метър както от Куин, така и от помощник-сервитьора, преди да излезе навън, а това изобщо не беше добре. Ела не се тревожеше особено за помощник-сервитьора, но Рейчъл Куин отново щеше да представлява голямо предизвикателство.

Самият бар, до който бяха стояли Джак Морис и Кейти Толивър в момента на убийството, се намираше на около двайсет метра от масата на Динунцио. Заради оскъдното осветление в помещението и двамата — Джак и Кейти — можеха да заявят, че вече не са толкова сигурни кого са видели. И когато Ела приключеше работата си с тях, точно това щяха да твърдят.

Възрастната дама, Естер Бърман, беше съвсем друга история. В действителност Естер беше седяла на първия ред. Мястото ѝ беше само на три метра от масата на Динунцио и тя ясно беше видяла Тоби, когато беше застрелял счетоводителя — точно както беше казала на полицаите, които я бяха разпитали, — и без никакъв проблем го беше разпознала на очната ставка.

Така че, за голямо съжаление, Естер… Ами Естер просто трябваше да си отиде.

13

Четиринайсет години по-рано

Чарлстън, Южна Каролина, декември 2002 г.

— Добре — каза Бил, докато двамата седяха на верандата в Чарлстън. — Ще ти кажа с какво се занимавам.

— Радвам се — каза Ела.

Но всъщност беше толкова притеснена, както онзи път преди три години, когато още беше само на шестнайсет и не ѝ беше дошло навреме — макар че онова се оказа фалшива тревога.

— Както вече споменах, оказвам съдействие на адвокати в съдебни процеси — каза Бил.

— Но аз не знам какво означава това — каза Ела.

— Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа. — Той се усмихна, за да смекчи думите си. — Да кажем, че някой човек е блъснал друг човек с колата си, избягал е оттам и след това е бил заловен от полицията. И да предположим, че в този конкретен случай е имало трима свидетели, които са го видели да извършва това престъпление. Свидетелите са запомнили регистрационния номер на колата му или може би шофьорът е излязъл за малко от колата си и те могат да го разпознаят. Дотук ясно ли е?

Тя наистина се дразнеше, когато ѝ говореше по този начин, все едно не беше в състояние да следи потока на мисълта му, но само кимна.

— И така, адвокатът на този човек може да ми се обади, за да му помогна. Това ще означава да се погрижа тримата свидетели да не се явят в съда. Или, ако го направят, да кажат как са се объркали и всъщност не могат да разпознаят шофьора.

— Какво точно направи? — попита Ела. — И престани да се преструваш, че това е някакъв хипотетичен случай.

Бил ѝ се усмихна леко в знак на разкаяние, сякаш искаше да си признае, че го е хванала.

— Всъщност това беше първата ми поръчка и се оказа доста лесна. На единия от свидетелите му оставаше да закъснее само веднъж с наема, преди да го изхвърлят от къщата му. Аз просто му платих, за да излъже, когато застане на свидетелското място, и той го направи. Изправи се пред съда и каза, че онази вечер е пил доста, така че в действителност не е видял както трябва лицето на шофьора.

— Добре — каза Ела.

— Вторият свидетел беше едно момче на осемнайсет години. Живееше самостоятелно, точно като теб, когато се запознахме. Имаше някаква скапана работа в един хипермаркет за обзавеждане и строително оборудване, където зареждаше рафтове всяка нощ от дванайсет до шест сутринта, и успяваше да се явява само на по един изпит на семестър, докато се опитваше да завърши местния университет, за да вземе диплома. Живееше в една стая при някаква старица и за да не му вдигне тя наема, беше принуден да ѝ коси ливадата, да поправя разни неща по къщата и като цяло да ѝ служи като роб.

Разбрах, че той иска да стане писател и отдавна си мечтае да пътува в Европа, така че един ден седнах с него и му дадох самолетен билет. Билетът беше до Париж, в едната посока, а полетът — същия ден, в който започваше делото. Избрах точно Париж, защото предполагах, че е чел за Хемингуей и Скот Фицджералд, които са пишели книгите си в кафенетата на Левия бряг.

— Левия бряг на кое? — попита Ела.

— На река Сена; някой ден ще отидем заедно. Както и да е, аз му обясних, че не искам да се явява на делото, а освен билета му дадох и достатъчно пари в брой, така че да обикаля Европа в продължение на половин година.

Той не беше терорист, името му не беше включено в нито един списък за наблюдение на органите на реда и прокурорът дори нямаше да разбере, че е напуснал страната, докато не станеше твърде късно. Казах му, че след като свърши делото, може да отиде където си поиска. Младежът беше умен, животът му беше отвратителен и той видя, че може би никога повече няма да има такава възможност. И прие моето предложение.

— Аха — каза Ела. — А третият свидетел?

— Третият свидетел беше проблематичен. Беше уважаван гражданин — женен, с прилична работа и дете. Не беше богат, но нямаше много дългове, така че не бях сигурен, че ще успея да го подкупя. В продължение на два месеца го следих, за да проверя дали няма някакви пороци — да ходи на проститутки или тайно да посещава гей барове, — каквото и да е, за да мога да го изнудвам с него. Но не, човекът се оказа чист като сълза.

— И какво, уби ли го? — попита Ела.

— Не — отговори Бил.

Но не го произнесе като: „Господи, естествено, че не съм го убил. Никога не бих го направил!“. Просто каза: „Не“.

— Вместо това отвлякох малката му дъщеря.

— Господи, Бил! — каза Ела.

— Е, „отвлякох“ може би е малко силно казано. Взех дъщеричката му от детската градина, като казах на идиотката, която ми я даде, че съм чичото на малката Сузи, и я заведох в зоопарка. Купих ѝ сладолед във фунийка и балон и като цяло си прекарахме доста добре. След четири часа, когато родителите ѝ вече бяха пощурели от тревога, аз я оставих в един магазин до тях, обадих се на бащата и му казах къде е дъщеря му. И му заявих, че ако свидетелства срещу шофьора, момиченцето ще изчезне отново и този път няма да я види повече. В случая ми помогна това, че за шофьора се носеха слухове, че е свързан с един мексикански наркокартел — всичко това се случваше в Тексас, — но в действителност човекът по никакъв начин не беше свързан с тях.

— И предполагам, че бащата не се е явил в съда — каза Ела.

— Напротив. Но разви внезапна амнезия, докато беше на свидетелското място, и подсъдимият беше оправдан.

— Аха — каза Ела. — Щеше ли да го направиш?

— Кое?

— Да направиш така, че малкото момиченце да изчезне, ако беше свидетелствал?

— Естествено, че не. И не само заради това, че беше малко момиченце. Ако този човек беше решил да свидетелства срещу шофьора на делото, така или иначе всичко щеше да свърши. Поех глупав риск, като я взех, и оттогава никога повече не съм правил нещо толкова тъпо, но този блъф свърши работа. Ако не беше, по никакъв начин не бих направил нещо лошо на едно малко дете.

Той помълча, преди да добави:

— Сега вече разбираш с какво се занимавам, Ела. Ще дойдеш ли с мен, когато си тръгна от Чарлстън?

Мислите на Ела препускаха. Беше се влюбила в престъпник.

— Ако се съди по мястото, на което живеем в момента — каза тя, — услугите ти явно са доста добре платени.

— Не работя евтино и поемам само случаи, в които подсъдимият е много богат. Няма да рискувам да вляза в затвора за няколкостотин хиляди долара.

— А колко ти е таксата?

Бил се поколеба. За пръв път говореха за пари.

— Един милион на поръчка — отговори накрая той.

— Господи! — възкликна Ела.

Това наистина беше впечатляващо.

— Какво ще правиш, Ела? Ще дойдеш ли с мен или не?

— Отивам да се поразходя, Бил. Трябва да помисля.

Ела слезе от верандата, прекоси дюните и излезе на брега. Свали си сандалите и пое покрай водата, така че от време на време я достигаше по някоя студена вълна, за да я погъделичка по стъпалата.

— Кажи сега, Ела Сю — заговори си на глас тя. — Какво ще правиш?

Наричаше се Ела Сю само когато се чувстваше особено глупава.

Да се влюби в адвокат, на когото бяха отнели разрешителното, и в престъпник, който си признаваше деянията, определено не беше една от точките в нейния списък. Планът беше да се омъжи за богат мъж с идеята, че ако нещата не потръгнат така, както ѝ се иска, ще се разведе и ще го направи достатъчно навреме, за да продължава да изглежда толкова добре, че да си хване друг. Ако мъжът настояваше да подпишат предбрачно споразумение, тя щеше да се постарае да му покаже какво ще загуби, ако не се ожени за нея, а след това да си тръгне — и мъжът щеше да скъса предбрачното споразумение и да я умолява да се върне. А след това, когато се разведеше с него, щеше да се сдобие с голяма къща, луксозна кола и цял куп пари. Може би недостатъчно, за да живее от тях до края на живота си, но достатъчно да живее със стил, докато се омъжи за друг богаташ.

Да, точно това беше планът и този план току-що беше изхвърчал през прозореца като някаква тлъста пойна птичка.

Тя обичаше Бил Кантуел — в това нямаше никакво съмнение, — но по-важен от любовта беше фактът, че той беше, общо взето, съвършен. С него не просто беше забавно, той беше разширил хоризонтите ѝ; благодарение на него тя бе израснала в толкова много различни отношения. А най-хубавото от всичко беше, че сякаш винаги имаше пари в излишък, което можеше да се очаква, след като изкарваше по един милион от всяка поръчка — освен ако, разбира се, не лъжеше.

Но какво щеше да стане с нея, ако го арестуваха — което определено не беше невъзможно? Ако живееше с него, сигурно щяха да решат, че му е съучастничка, и може би щяха да арестуват и нея самата. Тя не искаше да свърши в затвора и нямаше никакво намерение да го чака, ако той влезе в затвора. И въпреки че никога не беше повдигал въпроса да се оженят — и тя не го беше притискала, — какво щеше да се случи, ако все пак се оженеха? Той вече ѝ беше казал, че не притежава собствен дом. Просто живееше там, където отиваше заради работата си. Така че къщата нямаше как да остане за нея, след като се разведат. И като стана дума, тя може би нямаше да получи и половината от парите му. Не беше съвсем сигурна, но предполагаше, че ако той изкарва парите си по незаконен начин, властите сигурно имат право да конфискуват всичко, което притежава. Или пък точно защото изкарваше парите си по незаконен начин, сигурно ги укриваше някъде — например в офшорна сметка или дори заровени под някоя проклета скала. Във всеки случай, като негова бивша съпруга тя може би нямаше да види и цент.

— И какво ще правиш, Ела Сю? — повтори си тя.

Моментът не беше подходящ да се отдава на емоции. Беше време за хладнокръвни, логични и безстрастни разсъждения. Все пак ставаше дума за живота ѝ.

Най-умното, което можеше да направи, беше да си тръгне. Беше само на деветнайсет години. Имаше предостатъчно време да си намери друг мъж. Но дали в живота ѝ щеше да се появи друг като Бил — с изключение на криминалната му история, разбира се? Освен това не биваше да забравя и за възрастта на Бил. Сега той беше на трийсет и пет години, но въпреки това си оставаше с шестнайсет години по-възрастен от нея. Разликата нямаше особено значение сега, но щеше да има голямо значение, когато той щеше да стане стар, болен и немощен; защото тя нямаше никакво намерение да се превръща в гледачка на някакъв дядо.

Да, без никакво съмнение беше дошъл моментът да си тръгне.

Беше дошъл моментът да си тръгне на бегом, по дяволите.

Ела се върна в къщата на крайбрежната ивица. Бил все още седеше на верандата, беше си отворил една бира и гледаше вълните, които се плискаха в брега.

— Вятърът май се усилва — отбеляза той. — Чудя се дали през нощта няма да завали.

Тя не му отговори — наистина ли си мислеше, че точно в момента ѝ се говори за времето?

— Е? — обърна се към нея той.

— Ще дойда с теб, но при две условия — каза Ела.

— Добре.

— Първо, трябва да се оженим.

Да вървят по дяволите хладнокръвните логични разсъждения. Бил се усмихна.

— Нищо на този свят няма да ме направи по-щастлив, скъпа моя. Какво е второто ти условие?

— Ще трябва да си поговорим сериозно — ама наистина сериозно — за пари.

14

Ела знаеше три важни неща за Естер Бърман. Първо, тя беше на осемдесет и шест години. Второ, краткосрочната ѝ памет, също както и зрението ѝ, беше в чудесно състояние; без никакъв проблем беше разпознала Тоби Розентал на очната ставка и от нея щеше да излезе отличен свидетел. И трето, след като беше посетила местопрестъплението, Ела беше достигнала до заключението, че Естер е най-добрият възможен свидетел срещу Тоби, защото беше седяла най-близо до масата, на която беше застрелян Доминик Динунцио. Предвид възрастта на Естер колкото по-дълго успяваше да отлага началото на делото Дейвид Слейд, толкова повече се увеличаваше вероятността тя да хвърли топа по естествени причини. За съжаление, Ела нямаше начин да си осигури съдействието на майката природа.

Никой не спря Ела, когато влезе в дома за възрастни хора. От дясната страна имаше рецепция като в хотел. Една табела уведомяваше посетителите, че трябва да се регистрират на влизане, а зад бюрото имаше някаква жена, която говореше по телефона. Във фоайето имаше няколко канапета и кресла, ниски масички със списания като в зъболекарска чакалня и растения в саксии. Виждаха се десетина души: няколко възрастни дами седяха и си говореха, облечени с палтата си, и вероятно чакаха някой да ги вземе; още няколко възрастни жени в инвалидни колички седяха сами, все едно някой ги беше паркирал там и ги беше забравил; и две двойки на средна възраст, всяка от които се суетеше около по-възрастна жена. Изглеждаше оживено, а Ела беше прочела в интернет, че в дома живеят поне триста души.

Ела подмина рецепцията с енергични крачки, като очакваше жената зад бюрото да ѝ подвикне нещо, но тя не го направи, така че Ела стигна до стълбището и пое нагоре. Откри апартамента на Естер на четвъртия етаж. Единственият друг човек наоколо беше някаква старица, която беше толкова изкривена от сколиоза, че приличаше на въпросителен знак. Ела огледа ключалката на вратата на Естер. Нямаше намерение да я разбива днес; просто искаше да провери с какво си има работа. Надяваше се да е евтина ключалка и да може да отвори с нож. Нямаше такъв късмет. Ключалката на Естер беше солидна.

Ела се върна във фоайето и се поразходи. Видя няколко души, облечени като помощници или санитари, но отново никой не я попита коя е и какво прави там. Ако беше настанила някой от своите близки тук, щеше да подаде оплакване срещу недостатъчните мерки за безопасност. Недалече от трапезарията попадна на дъска за съобщения, която заемаше цялата стена, а на нея имаше снимки на обитателите. Под всяка снимка беше написано името на човека — Ела се изненада колко малко мъже живееха тук — и по едно кратко изречение за съответния обитател.

Компанията от Далас беше снабдила Ела със снимка на Естер, копирана от шофьорската ѝ книжка, която отдавна беше изтекла, и Ела се надяваше на дъската за съобщения да има по-скорошна снимка. Наистина имаше. Под снимката на Естер Бърман — на която възрастната дама се усмихваше толкова жизнерадостно, че Ела беше принудена да признае, че явно в нея има още много живот — пишеше следното: „Естер играе бридж наравно с майсторите. Както и покер“. Ела я снима с мобилния си телефон.

Докато си тръгваше, тя забеляза един охранител до рецепцията. Беше възпълен чернокож на петдесет и няколко години, облечен с бяла риза, на която имаше златна емблема, наподобяваща полицейска значка. На колана му се виждаха радиостанция, фенерче и голяма връзка ключове, но нямаше оръжие. Значи беше най-обикновен служител от частна фирма. Ела реши, че единственото му задължение е да гони евентуалните бездомници, които се опитваха да влязат в дома за възрастни хора. А тъй като Ела не приличаше на бездомник, присъствието на охранителя не я разтревожи.

Ела имаше една идея как да се справи с Естер. Идеята ѝ хрумна, когато провери банковите извлечения на старата дама и откри, че на всеки три месеца, като по часовник, тя плащаше сметка за лекарства. Сега Ела трябваше да влезе в апартамента на Естер и да разгледа лекарствата ѝ, но все още не беше измислила как да го направи.

Ела мразеше да шофира в Ню Йорк, но сега реши да вземе кола под наем. Можеше да се наложи да проследи Естер. Остави колата на паркинга зад дома за възрастни хора. Имаше много празни места и тя си помисли, че е малко вероятно да вдигнат колата ѝ оттам. На първата сутрин зачака пред входа, като се надяваше Естер да реши да излезе. Тя не го направи. Когато стана време за обяд, Ела влезе вътре, настани се във фоайето, взе едно списание и се престори, че чете, докато чака някой от обитателите на дома. Никой не я заговори.

По обед Ела видя Естер и още една възрастна дама да излизат от асансьора. Естер беше висока сто шейсет и осем сантиметра, леко набита, но се движеше пъргаво за възрастта си; не използваше бастун или друго помощно средство. Жената с нея беше ниска и слаба и грачеше като сврака, докато двете с Естер отиваха към трапезарията.

Ела излезе от фоайето, качи се по стълбите до апартамента на Естер и провери дали вратата е заключена. Беше. По дяволите. Естер не носеше чанта, когато слезе за обяд, така че сигурно беше прибрала ключа в джоба. През следващите два дни Ела продължи да прави същото, като се побъркваше от скука, навърташе се около дома за възрастни хора и се надяваше старата дама да излезе. Всеки ден идваше с различна перука, а понякога с шапка и слънчеви очила.

На четвъртия ден, вторник, в десет часа сутринта, пред главния вход спря малък автобус с двайсетина места. Групичка възрастни жени се качиха в автобуса. Сред тях беше Естер, а с нея беше и дребната дама, с която бяха обядвали преди няколко дни. Явно бяха най-добри приятелки.

Днес Естер носеше морскосиня бейзболна шапка на „Янкис“, бял суичър, джинси и яркосини маратонки. Ела не сдържа усмивката си, когато ги видя. Нейната приятелка също носеше бейзболна шапка — розова, вероятно от благотворителна кампания срещу рака на гърдата, — джинси и гуменки, които бяха толкова бели, все едно никога не бяха излизали на улицата. Приятелката на Естер носеше чантичка на кръста си и Ела благодари на Господ, че Естер не беше с такава. Чантата на Естер беше голяма и висеше на рамото ѝ.

Ела проследи автобуса до мол „Манхатън“ на Бродуей, недалече от Трийсет и трета улица. Явно възрастните дами отиваха на шопинг, сигурно щяха да обядват в мола и може би да отидат на фризьор и Ела се запита дали не го правеха всяка седмица. Но сега се налагаше да побърза: трябваше да намери къде да паркира проклетата кола, а след това да се върне навреме, за да проследи Естер, защото молът нямаше собствен паркинг.

Една табела наблизо я уведоми, че на една пряка оттук има паркинг. Гумите на Ела изсвириха по асфалта. Тя остави колата, после спринтира обратно до мола. Всички възрастни дами бяха успели да слязат от автобуса и една млада жена, най-вероятно служителка на дома, им изнасяше някаква лекция — сигурно им казваше в колко часа трябва да се върнат в автобуса. Ела се зачуди дали всяка възрастна дама не е оборудвана с джипиес устройство, така че да могат да ги открият, ако се загубят някъде. Би трябвало.

Групичката се разпръсна и Естер и нейната приятелка потеглиха с бодра крачка, като изглеждаха готови да пазаруват до припадък. Ела тръгна след тях и когато влязоха в един магазин за дрехи, тя седна отпред, извади мобилния си телефон и отвори приложението за навигация. Слава богу, че имаше смартфони и интернет. Тя откри това, което ѝ трябваше, само на две преки от мола.

Ела скочи от мястото си и влезе в магазина за спортни стоки, който се намираше точно срещу магазина, в който беше влязла Естер. Плати в брой за едно евтино синьо яке от полиестер с оранжеви ръкави и емблема на „Ню Йорк Никс“, както и за оранжева бейзболна шапка с логото на „Найки“. Поиска голям хартиен плик от продавача, за да прибере покупките си, но веднага щом излезе от магазина, си сложи якето и шапката, като запази плика. Ела вече имаше план и сега щеше да се нуждае само от малко късмет.

Естер и нейната приятелка излязоха от магазина и продължиха през мола, а Ела пое след тях. Не пропусна да отбележи, че Естер се движи доста енергично. За своите осемдесет и шест години бабата беше направо бърза.

Ела забеляза, че Естер носи чантата си на рамо и непрекъснато я придържа с една ръка. Най-вероятно беше чувала за младите джебчии, които минаваха тичешком покрай жертвите си, отрязваха презрамките на чантите им с джобен нож и изчезваха със скоростта на Джеси Оуенс на Олимпиадата през 1936 г. Ела трябваше да вземе тази чанта — и имаше една идея как ще го направи, — но един час по-късно Естер и нейната приятелка все още продължаваха да обикалят мола. Не си бяха купили нищо, но бяха адски издръжливи.

Най-сетне Естер осигури на Ела възможността, която очакваше. Приятелката ѝ влезе в магазин на име „Раят на парфюмите“, което накара Ела да се усмихне. За кого си слагаше парфюм старата дама? Дали си нямаше някой по-млад седемдесетгодишен жребец в дома? Естер обаче се отправи към тоалетната.

Ела ѝ даде достатъчно време, за да се настани в някоя кабинка, после и тя влезе в тоалетната, като се молеше вътре да няма много хора. Нямаше. Беше заета още само една кабинка; Ела видя под ръба на вратата дамски ботуши до средата на прасеца. Яркосините маратонки на Естер се виждаха в другата заета кабинка. Ела надникна под ръба на вратата и видя чантата ѝ — беше оставена на пода до краката. Ела коленичи и грабна чантата, бързо като атакуваща кобра. Когато се втурна към изхода на тоалетната, чу зад гърба си крясъка на Естер.

Ела сложи чантата на Естер в хартиения плик от магазина за спортни стоки и с бързи крачки се отправи към най-близкия голям магазин, който беше „Джей Си Пени“. Докато отиваше към една от пробните, тя пусна оранжевата си бейзболна шапка на пода до една стойка с пухени скиорски якета. Когато влезе в пробната, тя извади дамската чанта на Естер от плика, отвори я и откри онова, което ѝ трябваше: връзката с ключове.

На връзката имаше само два ключа и единият от тях приличаше на ключ, с който се отваря личен сейф в банка. Другият със сигурност беше за апартамента на Естер. Ела прибра в джоба на джинсите си ключовете и парите, които намери — общо четирийсет и два долара, — пусна дамската чанта обратно в хартиения плик и пъхна в него както черната перука, която носеше до този момент, така и новото си яке с емблемата на „Никс“. Единствената причина да си купи якето и оранжевата бейзболна шапка беше да се отличава с две характерни неща, ако някой свидетел случайно я забележеше в момента, в който краде чантата на Естер.

Ела излезе от „Джей Си Пени“ и с бързи крачки се отправи към най-близкия изход. Справката в смартфона ѝ беше показала адресите на магазините около мол „Манхатън“, които предлагаха ключарски услуги, и тя беше намерила едно място на име „Железария и електротехника «Елм»“ между Трийсет и първа и Трийсет и втора улица. Дори нямаше нужда да се качва в колата си, за да стигне дотам.

Ела тичешком отиде до ключаря и си извади копие от ключа на Естер. Това ѝ отне само петнайсет минути. Сега трябваше да върне дамската чанта, защото никак не ѝ се искаше Естер да реши да си смени ключалката. Тя се върна в мола, спря първия охранител, когото забеляза, и каза:

— Видях тази дамска чанта на една празна пейка. Някой сигурно си я е забравил.

Естер вероятно вече беше съобщила на охраната на мола, че някой е откраднал чантата ѝ, и Ела предположи, че съвсем скоро по високоговорителите ще направят съобщение, за да кажат на щастливата дама откъде може да си прибере чантата. И когато Естер установеше, че липсват само парите в брой, но кредитните карти и ключовете ѝ са все още вътре, щеше да благодари на Господ и дори нямаше да ѝ хрумне да си сменя ключалката.

15

На следващия ден Ела се върна в дома за възрастни хора малко преди времето за обяд. Десет минути по-късно видя Естер, която излезе от асансьора и пое към трапезарията. Веднага щом Естер влезе вътре, Ела се отправи към четвъртия етаж и използва ключа, който си беше извадила, за да отвори вратата.

Мебелировката беше семпла и елегантна — нямаше нищо общо с тежките кресла и канапета с тапицерия на флорални мотиви, които си беше представяла. В неголямата дневна имаше красив персийски килим и малко дървено писалище, лакирано с черен емайл и златни орнаменти, което Ела намери за очарователно. Но сега нямаше време да се възхищава на жилището на Естер.

Тя отиде в банята, отвори шкафчето за лекарства над мивката и се изненада, когато видя колко малко неща има в него. Четка за зъби, паста за зъби и конец за зъби; явно Естер все още не носеше изкуствено чене. Дезодорант, кутийка с разхлабително, голяма опаковка тайленол против артритни болки и синя опаковка с хапчета за по-добро храносмилане. Имаше и три кафяви шишенца със специални капачета, които всъщност се отваряха адски трудно — в такива се продаваха лекарствата по рецепта. Точно тях се надяваше да открие Ела.

Тя прочете етикетите и установи, че първото шишенце съдържа омепразол, второто — кумадин, а третото — дигоксин. Ела знаеше, че омепразолът е против киселини, защото веднъж на Бил му се беше наложило да го взема. Един ден, докато играеха голф, Бил си помисли, че е получил сърдечен удар, така че и Ела си беше изкарала ангелите. Но в крайна сметка се оказа, че просто има киселини, и лекарят му беше предписал омепразол. Вместо да промени начина си на живот, Бил просто започна да взема омепразол профилактично преди вечерите, когато възнамеряваше да прекали.

Но Ела не знаеше за какво са другите две лекарства. Освен това изглеждаше, че Естер няма да има нужда скоро да си купува нови количества от тях. Както в шишенцето с кумадин, така и в това с дигоксин имаше по около шейсет таблетки; на етикетите им пишеше, че Естер трябва да взема по едно хапче на ден. Първоначално във всяко от тях беше имало по деветдесет таблетки. Ела отиде до симпатичното писалище в дневната и намери два малки плика от онези, в които се слагат поздравителните картички. Написа на единия „кумадин“, а на другия „дигоксин“, върна се в банята на Естер и пъхна по едно хапче във всеки плик. Беше сигурна, че Естер няма да забележи липсата им от шишенцата.

След това от любопитство какво друго може да научи Ела отвори шкафчето за кърпи в банята. На горния рафт спретнато бяха подредени сгънати кърпи и хавлии, но на другите два рафта под него цареше бъркотия. По тях бяха разхвърляни джобни огледалца, четки, гребени и сешоар; виждаха се поне десет тубички със слънцезащитен лосион и крем за раздразнена кожа; имаше лепенки лейкопласт във всички възможни размери. Явно шкафчето за кърпи беше мястото, където Естер трупаше всичко, което не използваше толкова често, а в другото държеше лекарствата по рецепта, които използваше всеки ден.

После Ела бързо обиколи апартамента, като търсеше нещо, което не беше забелязала в банята. То не беше и на нощното шкафче, както си мислеше. Надяваше се Естер да не го държи в дамската си чанта, но се съмняваше да е така, защото не го беше видяла, когато я беше откраднала.

Най-сетне го откри на малката маса в кухнята — беше кутийка за хапчета, разделена на отделения за всеки ден от седмицата. Ела я отвори и видя, че отделенията за неделя, понеделник, вторник и сряда бяха празни, но в тези за четвъртък, петък и събота имаше по две хапчета: кумадин и дигоксин. Явно старата дама не вземаше омепразол всеки ден.

Ела си погледна часовника: бяха минали само двайсет минути, откакто Естер беше отишла на обяд. Тя се огледа за последен път, за да се увери, че не е оставила някаква издайническа следа от присъствието си. После надникна навън през вратата по коридора. Беше пуст, не се виждаше нито един възрастен човек. Тя затвори вратата след себе си, провери дали е заключила и си тръгна.

Ела се върна в апартамента в „Челси“, приготви си кана кафе и влезе в интернет, за да научи нещо повече за лекарствата кумадин и дигоксин.

Откри, че кумадинът е противосъсирващо средство, употребявано за профилактика на тромбоза — най-просто казано, лекарството разрежда кръвта, за да не се образуват съсиреци, които могат да причинят сърдечен удар. Дигоксинът, както с изненада установи Ела, по същество беше отрова, приготвяна от растението напръстник, която обаче се използваше за лечение на разнообразни проблеми на сърдечносъдовата система, например предсърдно мъждене. След като разучи въпроса в десетина различни сайта, Ела стигна до заключението, че Естер страда от някакво сериозно сърдечно заболяване и ако не си взема лекарствата редовно, може да получи сърдечен удар.

Перфектно.

Ела отбеляза, че от едната страна на малкото синьо хапче пише „кумадин“ и цифрата 4; от другата няма нищо. Таблетката дигоксин беше с цвят на слонова кост и от едната ѝ страна пишеше JSP и цифрите 545; както и на таблетката кумадин, другата ѝ страна беше празна.

Ела вече беше научила всичко необходимо и излезе да пазарува. Посети две аптеки и един от онези магазини, в които се продават витамини, хранителни добавки и всякакви хомеопатични боклуци. На всяко място Ела купи по две-три различни лекарства, които изглеждаха подходящи. После се върна в апартамента си, разгледа ги добре и откри едно синьо хапче, което съдържаше антихистамин и се продаваше без рецепта, както и едно малко бяло хапче, което се пиеше за потискане на апетита. Таблетките бяха идентични по размер и цвят с кумадина и дигоксина, които вземаше Естер, но по тях имаше други символи. Ела обаче се съмняваше, че Естер има навика да се взира във всяко хапче, преди да го глътне.

Следващото, от което се нуждаеше Ела, беше Естер отново да излезе от апартамента и да я няма повече от час. Предишната екскурзия до мол „Манхатън“ беше в десет сутринта във вторник и Ела се надяваше, че вторник е обичайният ден за подобни екскурзии в дома за възрастни хора.

Ела пристигна в дома в девет и половина — и наистина, малкият автобус отново спря пред него в десет часа. Естер и нейната ниска приятелка бяха първите, които се качиха в него. Старата дама отново беше с бейзболната шапка на „Янкис“.

Автобусът потегли и Ела, която този път беше с перука с къси тъмноруси къдрици, влезе във фоайето с голям букет цветя в ръце, така че лицето ѝ да бъде отчасти закрито, нищо че никой не я гледаше. Тя се качи по стълбите до етажа на Естер и остави цветята пред случайно избрана врата, като си мислеше как някоя възрастна дама ще се изненада приятно. После влезе в апартамента на Естер, като отключи със собствения си ключ, и отиде направо до шкафчето за лекарства. Отвори шишенцето с кумадин и се зае да изхвърля хапчетата в тоалетната, но после спря. Не, не беше умно да действа по този начин.

Тя отиде в кухнята на Естер, взе две найлонови пликчета за сандвичи и се върна в банята. Там изсипа таблетките кумадин в едното найлоново пликче, а таблетките дигоксин — в другото. После напълни шишенцата за лекарства със сините хапчета антихистамин и белите хапчета за отслабване и направи същото с кутийката за лекарства на Естер, която все още стоеше на масата в кухнята. След това прибра полупразните опаковки в шкафчето за кърпи, където Естер държеше лосионите, лепенките и останалите медицински продукти, които не използваше толкова често.

Ела предполагаше, че ако една жена на осемдесет и шест години получи сърдечен удар и умре, няма да има аутопсия, а освен това никой няма да провери хапчетата ѝ. Но ако по някаква непонятна причина някой все пак откриеше, че таблетките в кутийката на Естер са хапчета за отслабване и антихистамини, а не кумадин и дигоксин, а след това видеше опаковките в шкафчето за кърпи, щеше да стигне до заключението, че осемдесет и шест годишната дама просто се беше объркала и беше заредила кутийката си с грешните лекарства.

От друга страна, ако някой откриеше, че шишенцата с лекарства по рецепта не съдържат правилните таблетки, това можеше да се окаже проблем. Нямаше никакъв начин Естер да е сложила там грешните хапчета; те се пълнеха от аптекаря. В такъв случай на Ела щеше да се наложи да открие начин да се справи с малко вероятния, но все пак възможен евентуален проблем.

Ела се върна в дома за възрастни хора на следващия ден. Трябваше да открие начин да следи в реално време здравословното състояние на Естер. С други думи, имаше нужда от шпионин. Ела беше прочела достатъчно романи, за да знае, че съществуват, общо взето, три начина да вербуваш един шпионин: да му платиш, да го изнудваш или да се възползваш от идеологическите му убеждения. Идеологическите убеждения не играеха никаква роля в настоящата ситуация и тя реши, че ще бъде най-добре да използва комбинация от подкуп и изнудване.

Ела прекара два невероятно отегчителни дни в наблюдение. Всеки ден пристигаше в шест сутринта и паркираше на едно от местата за посетители. Паркингът предлагаше добра наблюдателна позиция, защото от него се виждаше както задната страна на сградата, така и входът от едната страна. Ела идваше рано, защото предполагаше, че обслужващият персонал — санитари, готвачи, техници от поддръжката — пристига по същото време.

Ела търсеше някой пияница. В заведенията, където беше работила, преди да се запознае с Бил, винаги имаше по един пияница — от онези, които от време на време надигат бутилката, която са скрили в колата си или навън до контейнерите за боклук, а след това прекарват целия ден на автопилот: в състояние на леко алкохолно опиянение, но не чак толкова, че да се препъват и да завалят думите. Първия ден откри подходящ кандидат, а втория — още един.

Първият беше бял мъж на около шейсет години, а от облеклото му можеше да се съди, че работи в кухнята. Носеше бяло сако и от онези панталони на черни и бели квадратчета, които понякога носят готвачите. Той излизаше навън да изпуши по една цигара, а после отиваше до очукания форд с регистрационни номера от Джърси в далечния край на паркинга. Там се оглеждаше, за да провери дали някой не го наблюдава, вмъкваше се в колата, отново се оглеждаше и след това изваждаше една бутилка от жабката. Опъваше няколко глътки от бутилката, връщаше я в жабката и докато се прибираше обратно в сградата, пъхаше в устата по десетина ментови бонбона.

Вторият кандидат не беше пияница; той обичаше да дръпва по малко марихуана по няколко пъти на ден. Беше млад чернокож мъж с расти, които висяха до раменете му, и носеше син гащеризон като техник от поддръжката. Беше добре сложен и движенията му издаваха, че се е занимавал със спорт. Ела го хареса. Изглеждаше подходящ.

Зад дома имаше парк с алеи, които се виеха през градината с папрати, дървета и цветя, както и многобройни пейки, където да сядат възрастните хора. Една от пейките беше зад голям цъфнал рододендрон, по-закътана от останалите, и любителят на тревата сядаше там и си палеше по един джойнт. По някаква причина — или от глупост, или защото постоянно беше напушен — младият мъж очевидно не изпитваше никакви притеснения, че може да го хване някой служител.

И така. Старият пияница или младият пушач? Ела реши да се спре на втория.

На следващия ден тя го видя, когато излезе от сградата и се отправи към своята пейка за пушене. Даде му достатъчно време, за да запали, а след това се приближи тихо. Когато изведнъж застана пред него, той се стресна и се опита да скрие джойнта, но не знаеше къде.

— Няма проблем — каза му тя. — Пуши си. Даже бъди така добър да ми дадеш да си дръпна веднъж.

Той се усмихна, подаде джойнта на Ела и тя си дръпна веднъж, като задържа дима в дробовете си, както правеше в гимназията. Не беше пушила трева, откакто беше напуснала Калхун Фолс.

— Готино — каза тя, като му върна джойнта. — Как се казваш?

— Къртис — отговори той. — Ти… хм, на свиждане ли си?

— Да, Къртис, при теб. Сега ще ми направиш една услуга. Не е кой знае какво и не е нещо незаконно, а в замяна аз ще ти дам петстотин долара днес и още по двеста долара на седмица, докато продължаваш да ми правиш същата услуга.

— Каква услуга? — попита той, вече по-недоверчиво.

В същото време Ела не се съмняваше, че Къртис вече харчи парите наум.

— Преди да стигнем до нея, нека да ти кажа какво ще се случи, ако не направиш това, което искам от теб. Ще отида право в дома и ще кажа на шефовете, че всеки ден излизаш тук да пушиш трева, а аз не искам такива хора да се навъртат около добрата ми стара леля.

Къртис поклати глава, все едно животът не за пръв път му сервираше нещо подобно.

— Добре, какво искаш? — попита той.

— Много е просто. Тук живее една дама, която се казва Естер Бърман.

— Да, познавам я. Естер дава добри бакшиши.

Ела се изненада от този факт.

— Както и да е, искам от теб да ми се обаждаш всеки ден, за да ми казваш как е Естер. Ако не ти вдигна, просто ми остави съобщение.

— Да ти казвам как е?

— Аха, това е всичко. Тревожа се за здравето ѝ. Въпросът е от семейно и правно естество. Не ти трябва да знаеш точно какво. Но искам веднъж дневно да ми се обаждаш и да ми казваш, че тя е добре. Ако я закарат в болницата, трябва да разбера.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— А как да разбера как е тя? Моята работа не е по медицинската част.

— Естер всеки ден обядва и вечеря в трапезарията. Ще намериш начин да се навърташ там, когато стане време за хранене, за да видиш дали ще се появи. Ако не се появи, ще разбереш защо. Ще се справиш ли?

— Ами да, сигурно.

— Не се съмнявам, че ще се справиш, Къртис. Ти си умно момче. Освен това си хубав, така че сестрите и готвачките сигурно те харесват.

— Но аз не работя в неделя, освен ако не изникне нещо извънредно, например някоя тоалетна да се задръсти или нещо подобно — каза Къртис.

— Предположих. Така че няма да очаквам да ми се обаждаш в неделя.

— Не знам — каза Къртис. — Сигурна ли си, че не е незаконно?

— Как може да е незаконно да ми се обаждаш по телефона и да ми казваш, че си видял Естер да обядва?

Ела извади от джоба си пачка банкноти — двайсет и пет банкноти по двайсет долара, така че пачката изглеждаше много дебела — и протегна парите към Къртис. Той се поколеба само за миг, после ги взе.

— Сега ми кажи адреса си, за да мога да ти изпращам по още двеста долара всяка седмица.

Къртис ѝ каза адреса си в Куинс и Ела го записа в телефона си. После подаде на Къртис жълто листче с лепенка.

— Това е моят номер. Гледай да не го изгубиш.

Мерките за безопасност бяха едно от нещата, на които Ела обръщаше особено внимание. Мобилните телефони бяха чудесно изобретение — компютри, които се събираха в дланта на едната ръка. Човек можеше да прави справки в интернет, например къде да си извади ключ, да се ориентира по картата, да снима и да чете книга. От друга страна, те бяха и невероятно опасни, защото други хора — а именно ченгетата — можеха да разберат къде се намира въпросният човек по телефона му, както и да го подслушват, докато говори по него. Именно затова едно от първите неща, които правеше Ела в началото на работата по всяка поръчка, беше да се снабди с няколко мобилни телефона с предплатени карти.

Беше дала един от тях на Дейвид Слейд и използваше друг, с който да общува с него. Номерът, който току-що беше дала на Къртис, беше на трети предплатен апарат. Не ѝ допадаше идеята да разговаря с Къртис по телефона — дори да е такъв, който не можеше да бъде проследен, — но нямаше друг начин да бъде сигурна, че всичко с Естер върви както трябва.

Ела се изправи.

— Довърши си джойнта, Къртис, но очаквам от теб да ми се обаждаш всеки ден, докато не ти кажа нещо друго. А ако не ми се обадиш… Чувала съм, че в днешно време не е лесно да си намериш работа.

Докато крачеше обратно към колата си, Ела не можеше да се отърси от мисълта, че Бил никога нямаше да направи това, което правеше тя с Естер. Това беше един от проблемите в съвместната им работа. Тя го беше обичала от цялото си сърце, но той невинаги беше имал… ами куража да направи трудните неща, които се оказваха наложителни понякога.

16

Тринайсет години по-рано

Хаваи, януари 2003 г.

Бил и Ела се ожениха на остров Кауаи.

Бил я попита дали иска родителите ѝ да присъстват на тържеството, но Ела не искаше. Не беше говорила с родителите си, откакто беше напуснала Калхун Фолс, и възнамеряваше никога повече да не говори с тях. Бил изпрати самолетен билет на майка си в Санта Барбара, за да дойде на сватбата.

Първото нещо, което ѝ каза майка му, когато Бил ги запозна, беше:

— Гледай ти, колко си хубава. Хубава си като внучката, която винаги съм искала да имам.

— Престани, мамо — каза Бил.

Ела скоро откри, че всъщност харесва майката на Бил, която се казваше Джанет Кърнс и носеше фамилията на четвъртия си съпруг. Беше много привлекателна и добре запазена, макар и Ела да забеляза, че последното донякъде се дължи на постиженията на козметичната хирургия. Първият ѝ съпруг, бащата на Бил, беше починал наскоро след раждането на Бил; тя се беше развела със следващите си двама съпрузи; и фактът, че съпруг номер четири не дойде на сватбата, накара Ела да се запита дали той също нямаше да се превърне в бивш съпруг. Джанет беше духовита и доста цинична и в много отношения напомняше на Ела за самата нея, а ако се съдеше по дрехите и пръстените по ръцете ѝ, със сигурност разполагаше с пари. Ела стигна до заключението, че майката на Бил беше направила точно онова, което беше планирала да направи самата Ела, когато беше напуснала Калхун Фолс: беше се омъжила за няколко богати мъже поред и сега си живееше добре.

Меденият им месец започна на круизен кораб, който потегли от Хонолулу и трябваше да прекоси Тихия океан, да мине през Панамския канал и в крайна сметка да стигне до Форт Лодърдейл. Бил искаше да види Панамския канал, въпреки че Ела не можеше да си представи какво толкова го интересува една канавка, пълна с вода. От друга страна, самата тя беше доста развълнувана от мисълта за предстоящото пътуване, защото никога не се беше качвала на круизен кораб, какво остава да го направи в първа класа. Бил каза, че след като пристигнат във Форт Лодърдейл, ще се помотаят известно време по островите на Флорида — любимият му беше Кий Уест, — а след това може би ще вземат яхта под наем, за да разгледат Карибските острови. Ела беше на седмото небе; явно изобщо не беше допуснала грешка, като се беше омъжила за Бил.

Един ден, докато плаваха през Тихия океан, а от кораба не се виждаше нищо друго чак до хоризонта — нито друг съд, нито земя, нито дори някоя чайка, — тя се обърна към Бил.

— Е, разкажи ми как започна да се занимаваш с това.

— Започнах, когато ми отнеха разрешителното — отговори той.

— Знам, но как точно се случи?

Той сви рамене.

— Опит за манипулиране на съдебните заседатели. Бях млад и глупав, беше едва второто ми дело и аз разбрах, че ще го загубя. Но не исках да го загубя, така че се опитах да подкупя един от съдебните заседатели, за да гласува против останалите и да не могат да достигнат до единодушно решение за присъдата. И ме хванаха. Бях истински идиот.

— Това все още не обяснява как си се превърнал от некадърен манипулатор на съдебни заседатели в това, което си сега — каквото и да е то.

— Тогава работех за Джордж Чавес, адвокат от Сан Антонио, който впоследствие ми стана нещо като агент. Джордж по същество е мошеник. Изобщо не го интересуваше, че се бях опитал да манипулирам съдебните заседатели; ядоса се само, че са ме хванали. Така че ме уволни. Имам предвид, че в действителност не му се искаше да го прави, защото му бях симпатичен, но просто нямаше причина да държи на работа адвокат с отнети права.

Няколко месеца по-късно вече работех в колцентъра на една застрахователна компания и звънях на непознати, за да ги тормозя да си купят застраховки, когато ми се обади Джордж. Каза ми, че се е заел с едно дело, в което има трима свидетели — онова дело срещу избягалия шофьор, за което ти разказах, — и единственият начин да го спечели ще бъде свидетелите да изчезнат или да променят показанията си. Клиентът беше богат и нямаше нищо против да плати сто хиляди долара, за да се случи това, а самият Джордж нямаше никакво намерение да се занимава с нещо незаконно. И така, аз приех тази поръчка, свидетелите така и не свидетелстваха срещу подсъдимия и Джордж спечели делото. Шест месеца по-късно — когато стоте хиляди вече ги нямаше…

Ела се засмя.

— Да, не се съмнявам.

Дори в тези първи дни на брака им тя вече беше разбрала как Бил и парите винаги се разделят по най-бързия начин.

— Както и да е, Джордж отново ми се обади и ми каза, че в Далас има един адвокат с подобен проблем и ме попита дали проявявам интерес. Отговорих му, че може би ще проявя интерес, но само ако цената си струва. След първия път бях решил, че няма начин да рискувам да вляза в затвора за някакви пършиви сто бона и ако изобщо ще се занимавам с това, хонорарът ми трябва да бъде огромен. Тогава все още не си давах сметка, но вече бях започнал да си измислям някакви правила. И първото беше, че ще работя само в случаи, в които клиентът може да си позволи да плати поне един милион.

— А какви бяха другите правила?

— Нямаше да се занимавам с нищо, в което са замесени деца. Нали се сещаш — педофили, детска порнография и други подобни гадории. Освен това нямаше да се занимавам със свидетели, които са включени в някаква програма за защита; това просто беше твърде рисковано. Ако делото включваше веществени доказателства като ДНК, пръстови отпечатъци, балистични доклади или видеозапис от охранителна камера, предварително щях да казвам на адвоката на клиента, че може би няма да успея да му помогна — но въпреки това трябва да ми плати хонорара. Имало е случаи, в които съм успявал да направя така, че веществените доказателства да изчезнат или резултатите от изследванията да изглеждат манипулирани, но това е трудна работа. И не бива да забравяш, че в много случаи няма нужда свидетелите и веществените доказателства да изчезват наистина. За адвоката е достатъчно да успее да направи така, че да има основания за съмнение. — Бил се усмихна. — Може би съм точно това — създател на основателно съмнение.

— Случвало ли ти се е да не успееш? — попита Ела.

— Естествено. Има ли човек, който винаги да успява? Но успявам достатъчно често, така че Джордж да продължава да ми намира работа.

— И как става това?

— Джордж си отваря очите за подходящи дела и, както ти казах, на първо място е изискването клиентът да може да си позволи моя хонорар. Като цяло няма много такива. След това Джордж проверява адвоката му, за да види дали той или тя е от хората, които изобщо биха били склонни да наемат човек като мен. Не бива да забравяш, че адвокатите представляват хора, за които знаят, че са престъпници, и с течение на времето в общия случай на свой ред започват да прекрачват границата на закона. Или поне така показва моят опит. И лека-полека, както става във всеки бизнес, хората научават за мен. Някой адвокат, за когото съм работил в миналото, ме препоръчва на друг, когото познава лично, и въпросният адвокат се свързва с Джордж.

— Колко изкарва Джордж?

— Десет процента, което при хонорар от един милион долара означава сто хиляди долара, освободени от данъци. Никак не е зле за работата, която върши, която по същество е на телефонен секретар.

— И как точно го правиш? Как успяваш да накараш всички тези свидетели да не свидетелстват срещу подсъдимия?

— Помисли малко, Ела. Няма чак толкова много възможни начини.

Тя си даваше сметка, че е млада и има още много неща, които да научи, но продължаваше да се дразни всеки път, когато той се опитваше да превърне разговора им в някаква лекция.

— Просто ми кажи — отговори тя.

Бил сви рамене.

— Понякога правя така, че свидетелят да замине преди началото на процеса. Убеждавам го да пътува някъде или да се скрие, така че да не може да се яви в съда. Или просто му плащам, за да промени показанията си, или намирам някакъв начин да го изнудвам или да го сплаша, така че да не каже истината. Или пък откривам нещо друго, заради което изглежда ненадежден, така че адвокатът да може да подложи твърденията му на съмнение. Имам предвид, че всъщност не е чак толкова сложно. Просто правя така, че свидетелят да не дойде в съдебната зала или ако все пак дойде, да каже онова, което защитата иска от него.

— Но какво правиш, когато подкупите или изнудването не вършат работа?

— Ей, виж! Делфини! — каза Бил и посочи към яркосинята водна повърхност.

С течение на времето Ела откри, че бракът с Бил не е перфектен. Но е почти перфектен.

Когато Бил не работеше, двамата си прекарваха великолепно. Бил особено много си падаше по круизите и след първия на медения им месец последваха още много. Двамата обиколиха цялото земно кълбо: забележителните градове по бреговете на Средиземно море; Скандинавия, Аляска, Антарктика и Далечния изток; реките на Европа, Китай и Русия. Ела Сю Филдман никога не беше напускала щата Южна Каролина; Ела Филдс видя целия свят.

Когато пътуваха, винаги го правеха в първа класа или в категорията, която се предлагаше над първа класа, ако имаше такава. И Бил обичаше да демонстрира привлекателната си млада жена, така че тя винаги беше облечена като за ревю. Имаше толкова много дрехи, че всеки път се налагаше да раздава някои от тях, преди да се преместят в следващия град, където имаше работа Бил; обикновено занасяше дрехите, които вече не ѝ харесваха, в някой женски приют.

След като се ожениха, живяха последователно в Сиатъл, Финикс, Минеаполис, Хюстън, Сан Диего и Лас Вегас. Във всеки град отсядаха в луксозен апартамент или къща, неизменно с впечатляващ изглед. Колкото до работата на Бил, той приемаше по една поръчка на всеки осемнайсет до двайсет и четири месеца. От една страна, той обичаше да се забавлява и нямаше интерес да работи по-често. От друга обаче, в действителност имаше ограничен брой наказателни дела срещу свръхбогати хора, които са извършили престъпление, и в някои от случаите Бил не можеше да направи нищо, за да помогне на подсъдимия. Като в случая с онзи софтуерен милиардер от Сан Франциско, който беше убил любовника си. Хората от съседния апартамент бяха чули милиардера и неговия възлюбен да си крещят и да трошат мебелите, а когато беше пристигнала полицията, милиардерът ги беше посрещнал с касапски нож в ръка и дрехи, облени в кръв. Дори Бил нямаше какво да направи, за да помогне на такъв идиот.

Но бракът им все пак не беше съвсем перфектен и причината за това — поне според Ела — беше фактът, че самият Бил не беше перфектен. Беше мърляч и зарязваше дрехите си из цялата къща; Ела не си спомняше нито веднъж да е слагал чиния в миялната през цялото време, докато бяха женени. И винаги закъсняваше; притежаваше ролекс за десет хиляди долара, но сякаш никога не си правеше труда да го поглежда. Освен това не умееше да губи на голф. След като беше ходила на всички уроци, за които ѝ плащаше, в крайна сметка Ела започна да играе по-добре от него и той се цупеше по цели часове, когато тя го победеше — до такава степен, че след известно време тя просто започна да го оставя да спечели. Не се напиваше често, но когато го правеше, ставаше войнствен и ревнив и понякога се случваше да влезе в пререкание с някой по-млад мъжкар, за когото беше решил, че сваля Ела.

Но това беше съвсем нормално за всяка женена двойка. Във всички списания пишеше, че женените двойки най-често се карат заради секс и пари. Е, сексът не беше проблем за Ела и Бил; сексуалният им живот беше страхотен и Ела се стараеше това да не се променя. Големият проблем — единственият голям проблем — бяха парите.

По време на „сериозния разговор“, за който беше настояла, преди да се оженят, Ела беше научила — точно както подозираше, — че когато някой плаща хонорара на Бил, парите отиват в офшорни сметки по достатъчно заплетен начин, така че за данъчните служби и служителите на реда да бъде трудно да ги проследят. И Ела нямаше нищо против това — с единственото изключение, че ако с Бил се случеше нещо, парите му щяха да си останат в тези сметки до края на света.

След като се ожениха, Бил без никакви възражения веднага я записа като съсобственик на всичките си сметки. Което беше хубаво, но отново представляваше проблем за Ела: ако някога арестуваха Бил, тя щеше да бъде сметната за негова съучастничка. Но това беше въпрос от второстепенна важност и тя беше готова да поеме този риск. Въпросът от първостепенна важност беше, че Бил източваше парите от сметките със същата скорост, с която те влизаха в тях. А като се имаше предвид колко получаваше за всяка поръчка, това в действителност не беше никак лесно.

Гледната точка на Бил беше, че винаги ще има нови поръчки, и той живееше на максимални обороти. Харчеше за дрехи, коли, ресторанти, апартаменти и ваканции. Винаги плащаше сметките на всички в баровете и ресторантите. Харчеше пари и за нея и купуваше неща, които Ела не искаше или не ѝ трябваха. Веднъж похарчи петдесет хиляди долара за една огърлица, която тя се страхуваше да носи, за да не я оберат, и сто хиляди за сибирско самурено палто до земята. Къде трябваше да носи сибирско самурено палто, по дяволите, след като не живееше в Сибир?

Бил правеше и неразумни инвестиции в съмнителни схеми за бързо забогатяване. Веднъж вложи два милиона в строителния проект на един предприемач от Флорида, с когото се запознаха на круиз. Инвестицията беше хиляда процента сигурна и той трябваше да изкара поне двайсет-трийсет милиона от нея. С единствената разлика, че всичко стана през 2007 г. и веднага след това балонът на недвижимите имоти се спука, икономиката влезе в рецесия и предприемачът от Флорида нямаше откъде да си намери желаещи за готовите жилища дори да им ги раздава без пари. През 2011-а Бил се запозна с някакво момче в Сан Диего, което успя да го убеди, че ще стане следващият Стив Джобс. И още един милион замина на кино.

Бил беше достатъчно интелигентен, за да си дава сметка, че няма да може вечно да се занимава с това. Знаеше, че някой ден ще бъде стар и може би болен, така че имаше нужда от някакъв пенсионен план. Разбираше, че колкото по-дълго се занимава с това, толкова повече се увеличава вероятността някой ден да го хванат и да го тикнат в затвора. И по тази причина знаеше, че най-добрата му стратегия е да натрупа колкото се може повече средства колкото се може по-бързо, а след това завинаги да излезе от играта. Да, Бил знаеше всичко това, но по никакъв начин не променяше поведението си, колкото и да го тормозеше Ела.

Година след като се ожениха — и след най-дългия меден месец на света — Бил пое една поръчка в Сиатъл. Делото беше срещу пенсиониран мениджър от „Майкрософт“ със състояние от няколко милиарда долара, арестуван за сексуално насилие срещу жена. Като цяло случаят беше от онези, в които мъжът казва едно, а жената — друго. Проблемът беше в това, че специално в този случай имаше и свидетел — друга жена, прикована на инвалидна количка, която живееше в отсрещната сграда с изглед към апартамента на жертвата и на практика през цялото време, когато не спеше, се взираше в прозорците от другата страна на улицата. Жената в инвалидната количка беше готова да се закълне, че господинът от „Майкрософт“ е разкъсал блузата на жертвата, и да опровергае твърдението, че жената я е скъсала сама, както казваше милиардерът, за да може да го обвини в опит за изнасилване и да го изнудва за пари.

Бил не позволи на Ела да му помогне и не искаше да ѝ каже какво планира да направи, за да накара свидетелката да промени показанията си, което в крайна сметка се случи. Въпросът не беше, че няма доверие на Ела; просто се опитваше да я предпази. Но Ела искаше да участва и беше сигурна, че ще може да му помогне. Освен това ѝ беше скучно. Нямаше работа и нямаше с какво друго да се занимава, освен да обикаля по магазините, да чете, да ходи на спа и на фитнес. Но тъй като все още се брояха за младоженци, тя не се възпротиви и не настоя той да я включи в работата си.

Всичко се промени през 2006-а; тогава вече бяха женени от три години. След една продължителна ваканция, по време на която прекараха осем месеца в региона Бордо във Франция и Бил за известно време обмисляше да инвестира в една винарна там, но за щастие, Ела успя да го разубеди, той пое нова поръчка във Финикс. Първото нещо, което го убеди Ела, беше да вдигне своята такса от един на два милиона. Направи го отчасти защото смяташе, че трябва да увеличат приходите си, след като Бил продължава да настоява да живеят по този начин. Другата причина беше, че клиентите на Бил — както му обясни Ела — със сигурност могат да си позволят да платят и два милиона. Бившият мениджър от „Майкрософт“ притежаваше състояние от няколко милиарда, а клиентът от Финикс беше предприемач и състоянието му възлизаше на стотици милиони. И така, Бил вдигна хонорара си и с изненада откри, че новият му клиент и адвокатът на клиента нямат никакъв проблем с по-голямата сума. За разлика от него Ела не се изненада.

Другото, което се случи във Финикс, беше, че Ела започна да му помага. Към този момент вече бяха женени достатъчно отдавна и Бил беше започнал да споделя всичко с нея, така че ѝ каза как възнамерява да се справи със случая. Имаше трима свидетели, за които трябваше да се погрижи: неженен мъж от мексикански произход и една семейна двойка. Мексиканецът беше лесна работа, но двойката се оказа предизвикателство. В крайна сметка именно Ела намери решение на проблема и макар че решението беше сложно, отне доста време и струваше доста пари, то свърши работа. Ела не можеше да се отърси от мисълта, че щеше да бъде много по-просто да изгорят къщата до основи, докато двамата спят в нея, но когато спомена за това на Бил, той каза: „В никакъв случай. Два милиона долара не си струват цената, която ще платим, ако ни хванат, а за убийство няма давност“. Това беше моментът, в който Ела започна да храни някои съмнения по отношение на Бил. Но все още го обичаше.

След Финикс двамата направиха голяма обиколка на Далечния изток: Китай, Япония, Тайланд, Камбоджа и Виетнам. Навсякъде се отнасяха с тях като с кралски особи. Което не беше изненадващо, като се имаше предвид колко плащаха за пътуването и какви бакшиши раздаваше Бил. След това той прие една поръчка в Минеаполис през 2008-а, въпреки че все още не му се връщаше на работа. А и кой нормален човек иска да прекара зимата в щата Минесота? И именно в Минеаполис Ела стигна до заключението, че Бил въпреки всичките му досегашни успехи може би в действителност не става за тази работа.

Подсъдимият очевидно беше богат мъж — пряк наследник на един от големите американски индустриалци от XIX в. Беше се опитал да представи убийството на жена си като самоубийство. Двамата с Бил трябваше да направят така, че един от свидетелите да изчезне или да промени показанията си и да унищожат веществените доказателства, които се съхраняваха в един заключен контейнер в полицейското управление. И двете задачи бяха истинско предизвикателство.

По отношение на вещественото доказателство, до контейнера имаха достъп общо трима полицаи и на Бил му трябваха почти шест седмици, за да разбере кой от тях може да бъде подкупен и да го убеди да съдейства.

Но свидетелят се оказа още по-голям проблем: той не можеше да бъде подкупен, защото беше по-богат дори от подсъдимия. Нито пък имаше някакви гнусни, отвратителни навици, заради които да бъде изнудван. На всичкото отгоре свидетелят лично познаваше подсъдимия и го ненавиждаше, така че просто нямаше търпение да свидетелства срещу него. В резултат клиентът на Бил щеше да прекара следващите трийсет години в затвора „Стилуотър“.

Бил и Ела разгледаха голям брой различни възможности. Свидетелят имаше племенница, която имаше проблем с наркотиците, така че нямаше да е трудно тя да бъде арестувана. Но в крайна сметка решиха, че този план няма да сработи, защото свидетелят беше гадняр, не беше близък със сестра си и най-вероятно нямаше да си мръдне пръста, за да помогне на племенницата си. Следващата идея, която хрумна на Ела — и идеята беше нейна, а не на Бил, — беше да използват домашната помощница, хубаво момиче от латиноамерикански произход, което живееше в дома на свидетеля и се занимаваше с всички неприятни домакински задължения вместо разглезената му жена. Идеята на Ела беше да платят на момичето да даде показания, че свидетелят я е изнасилил, а след това да му предоставят избор: или да се откаже да свидетелства срещу техния клиент, или сам да отиде в затвора. Но след като се запозна с домашната помощница, Ела стигна до заключението, че момичето е твърде тъпо, така че реши да се откаже и от тази идея.

Най-после една вечер тя каза на Бил:

— Може би просто ще трябва да го накараме да изчезне.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бил.

— Какво искам да кажа според теб, Бил?

— В никакъв случай. Не искам да получа доживотна присъда в скапаната Минесота, ако ни хванат.

— Бил — каза Ела. — Ако този тип се яви в съда, ще изгубим един милион долара.

Такава беше уговорката им с адвоката на подсъдимия: бяха получили предварително един милион, но нямаше да им платят другия, докато веществените доказателства не изчезнат и те не гарантират, че свидетелят няма да свидетелства срещу техния клиент.

— Не ме интересува — отсече Бил.

Ела обаче не мислеше по същия начин, ама изобщо, по дяволите. Един милион си беше един милион, а не някакви трохи и като се имаше предвид как харчи Бил, те щяха да имат нужда от тези пари. Но тя не каза нищо. Вместо това, докато той продължаваше да се опитва да измисли друг начин да изнудят свидетеля, Ела реши да се справи сама с проблема.

Свидетелят беше маниак на тема здравословен живот и всяка сутрин излизаше в шест часа, за да тича по шест километра. След като го бяха наблюдавали в продължение на няколко месеца, Ела знаеше точния му маршрут. Първото нещо, което направи тя, беше да открадне кола. Един луксозен ресторант, който двамата с Бил често посещаваха, предлагаше на посетителите си да използват услуга за паркиране и служителят на входа на ресторанта, който се занимаваше с това, прибираше ключовете от колите на посетителите в малка кутия пред входа. Когато идваше нова кола, служителят я закарваше в един гараж на отсрещната страна на улицата, но не заключваше кутията, в която се съхраняваха ключовете.

И така, една студена вечер Ела застана недалече от ресторанта. Носеше перука и скиорско яке с качулка и когато служителят отиде да паркира една кола, тя взе ключовете от друг автомобил, който вече беше паркирал. На следващата сутрин, седнала зад волана на откраднатата кола, тя просто прегази свидетеля със сто километра в час; навън все още беше тъмно и наоколо нямаше жива душа. После заряза колата на паркинга на един голям хотел и това беше всичко.

Бил побесня. Първо се разкрещя, а когато спря да крещи, не ѝ говори почти две седмици. Но в крайна сметка му мина и двамата си прибраха целия хонорар от два милиона долара. Бил го инвестира и загуби в строителния проект във Флорида.

Понякога просто ѝ се искаше да го удуши.

17

Сега на Ела ѝ оставаше единствено да чака, за да види какво ще стане с Естер; ако до един-два месеца не се случеше нищо, щеше да ѝ се наложи да измисли резервен план. Но тъй като началото на делото беше насрочено за след месец и половина, тя имаше нужда от още време.

Тя изпрати кратко съобщение на Дейвид Слейд: „Уреди отлагане с 3 месеца“.

Слейд отговори незабавно, все едно беше държал телефона в ръката си. „Трябва да се срещнем!!“ Ела се усмихна на двата удивителни знака. Представяше си, че към този момент Слейд сигурно се гърчи от притеснение, защото не знае с какво точно се занимава тя, а делото трябва да започне толкова скоро.

В отговор тя му написа: „Няма нужда от среща. Всичко върви добре. Просто ми дай 3 месеца. Скоро ще се срещнем“.

Дори не ѝ харесваше да пише съобщения на Слейд, какво остава да се среща на живо с него. Искаше да контактуват колкото е възможно по-малко, за да се намали вероятността някой да открие, че работят заедно.

Ела отговори: „Бъди търпелив. И ми се довери. Знам какво правя“. После изключи телефона.

Дейвид Слейд се срещна със съдия Албърт Мартинес и прокурор Джъстин Портър и поиска отлагане на делото с три месеца. Джъстин го очакваше и изобщо не се изненада. В действителност тя беше очаквала Слейд да поиска много по-дълго отлагане. Въпреки това се чувстваше длъжна да изиграе своята роля в представлението на американското правосъдие, така че се престори на възмутена от факта, че Слейд се е забавил толкова, преди да поиска от съда да промени насрочената дата в календара си.

— Усърдно възразявам, господин съдия — отсече тя.

Преди Джъстин да има възможност да обясни защо възразява — усърдно или не — Слейд взе думата:

— Господин съдия, това време ми е необходимо, за да може моят клиент да участва в собствената си защита пред съда, което, както знаете, е негово конституционно право. Трябва да ви кажа нещо, господин съдия, и със сигурност се надявам тази информация да си остане между нас. В последно време Тоби Розентал сериозно злоупотребява с алкохола, донякъде разбираемо предвид стреса, на който е подложен. Той не го понася добре, господин съдия, и двамата с баща му го убедихме, че трябва да постъпи доброволно на лечение в „Глендън Хилс“. В настоящото му състояние просто няма начин той да участва адекватно в съдебния процес и аз определено не мога да искам от него да свидетелства, както възнамерявах.

„Глендън Хилс“ беше клиника за рехабилитация, която се грижеше за пияниците и наркоманите от висшето общество. И това, което беше казал Слейд, общо взето, отговаряше на истината. Той нямаше никакво намерение да позволи на Тоби да свидетелства на процеса — каза го само за да подхвърли грешна следа на Джъстин Портър, — но Тоби наистина пиеше като смок. Беше спрял да ходи на работа, а Хенри Розентал нямаше нищо против, защото не искаше собственият му син да обикаля кантората с джипиес устройство, монтирано на глезена. Тоби не правеше нищо друго по цял ден, освен да пие и да се самосъжалява. Предполагаше се, че трябва да се готви за втория си опит да вземе изпита за адвокат, но в действителност не можеше да мисли за нищо друго освен за онова, което го очакваше в затвора. Момчето беше истинска развалина. Така че Слейд убеди Хенри да го накара да влезе в клиниката. Направи го най-вече за да отложи делото, но освен това искаше да намали вероятността Тоби да извърши някоя глупост преди началото на процеса.

Слейд не очакваше Мартинес да възрази срещу неговата молба, а отлагането с три месеца изобщо не беше прекалено. Но Слейд не знаеше, че Мартинес — подобно на много от своите колеги с черни съдийски роби — беше започнал да проявява нетърпимост към адвокатите, които отлагат делата. Понякога се случва делото да се отложи с години вместо с няколко месеца и съвсем не е нечувано дело за убийство да се отложи с две-три години. А когато едно дело се отложи с месеци и с години, могат да се случат всякакви неща и повечето от тях не са хубави. Свидетелите умират, разболяват се или се местят да живеят на друго място, където не могат да ги открият. Полицаите, прокурорите и обществените защитници се пенсионират или си подават оставката. Веществените доказателства се изгубват или унищожават. А след като от събитията са изминали две-три години, кой може да си ги спомни както трябва?

— Колко дълго ще остане господин Розентал на лечение в клиниката? — попита Мартинес.

— Моля? — каза Слейд.

Знаеше отговора; просто не беше очаквал този въпрос.

— Попитах колко дълго ще трябва да остане господин Розентал в „Глендън Хилс“. И преди да ми отговориш, искам да знаеш, че преди няколко години една от моите племеннички беше в тази клиника, за да се лекува от зависимост към болкоуспокояващи.

— Обичайният престой на пациент в клиниката е двайсет и пет дни, господин съдия — отговори Слейд. — Но в случая на Тоби лечението може да отнеме повече време. Всеки пациент е различен, така че никога не се знае предварително. Освен това има и контролни прегледи, срещи с психолози и други подобни неща. Затова си мисля, че едно отлагане от три месеца…

— Ще ти дам два месеца — каза Мартинес. — Това означава, че делото ще започне след три месеца и половина, смятано от днес. Ако твоят клиент не изтрезнее дотогава, най-вероятно никога няма да го направи.

Слейд не можеше да повярва какво става. Това беше ужасно. Можеше да се позове на десетина други причини, за да поиска отлагане на делото, и ако беше подозирал, че Мартинес ще му извърти този номер, щеше да избере някоя от тях.

Ела видя, че е получила съобщение от Слейд. Отново имаше удивителни знаци.

Ела му отговори: „Това е неприемливо. Свърши си проклетата работа!“.

Изобщо не беше очаквала такова развитие. От всичко, което беше прочела за него, беше останала с впечатлението, че Слейд е по-добър от средностатистическия адвокат. Но нямаше никаква полза да се ядосва заради неговата некадърност. Просто трябваше да продължи нататък.

Докато чакаше новите лекарства на Естер да свършат своята работа, Ела се зае със следващия свидетел: помощник-сервитьор Едмундо Ортис. Ела се беше надявала да открие, че Едмундо е нелегален имигрант, което щеше да опрости нещата. Тогава щеше да го заплаши, че ще се обади на имиграционните служби, ако той не реши да си вземе дълъг отпуск, докато не приключи делото „Розентал“. Но остана разочарована, когато компанията от Далас ѝ съобщи, че след като беше прекарал единайсет години в Съединените щати, Едмундо наскоро беше станал американски гражданин.

От компанията я уведомиха и за още едно важно нещо. Съпругата на Едмундо беше починала преди пет години от рак на лимфните възли и ако се съдеше по информацията, с която се бяха сдобили, сега Едмундо живееше сам. Но извлеченията от кредитните му карти показваха, че Едмундо купува памперси и сухо мляко и пазарува в магазини, в които се продават дрехи за току-що проходили деца. Ела трябваше да проучи по-отблизо с кого живее Едмундо.

Тъй като Едмундо беше настанен в комплекс за социално слаби граждани, където Ела с бялата си кожа и русата си коса веднага щеше да бие на очи, ако тръгнеше да разпитва за него, и тъй като тя не владееше испански, а много от обитателите на комплекса не знаеха друг език, Ела нае един частен детектив. Два дни по-късно той ѝ докладва, че Едмундо живее с дъщеря си и двете ѝ деца, които по някакъв начин бяха стигнали от Хондурас до Ню Йорк. Съпругът на дъщерята, зетят на Едмундо, беше пристигнал в Съединените щати заедно с жена си и децата, но един ден го бяха задържали при масова проверка за нелегални имигранти и го бяха екстрадирали обратно в Хондурас. Ела предполагаше, че сега Едмундо прави всичко по силите си, за да помогне на своя зет да се събере със семейството си. Не че това я интересуваше особено. Интересуваше я единствено, че Едмундо най-вероятно се страхува да не депортират дъщеря му и внуците му, точно както бяха направили с неговия зет.

Ела си помисли да използва тази информация, за да накара Едмундо да замине, като просто му каже, че ако не се качи на следващия междуградски автобус, тя ще се погрижи да депортират дъщеря му и нейните деца обратно у дома. Но после прецени, че тази тактика може да предизвика нежелани последици, ако Едмундо се обърне към адвокат, който специализира в правата на имигрантите. Затова реши да се обади на един стар приятел в Сиатъл.

Когато двамата с Бил се бяха преместили да живеят в Сиатъл заради делото срещу изнасилвача от „Майкрософт“, те се бяха настанили в луксозен апартамент с изглед към планините Олимпик и залива Елиът и се бяха сприятелили с двойката, която притежаваше единствения друг такъв апартамент в същата сграда. Във всеки случай, мъжът, който се казваше Шиърсън, се занимаваше с морска логистика, при това сериозно. Притежаваше флотилия от влекачи, които се използваха за маневриране на товарните кораби в залива Пюджит, както и десетина океански плавателни съда за лов на раци в Берингово море. Освен това си беше купил няколко нефтени платформи, които работеха усърдно, когато не бяха обсадени от откачени природозащитници. След като напуснаха Сиатъл, Бил и Ела продължиха да поддържат връзка със семейство Шиърсън — пращаха си коледни картички и от време на време се чуваха по телефона, — а когато веднъж отидоха на круиз в Аляска, който потегляше от Сиатъл, прекараха няколко дни с тях.

И така, Ела се обади на Шиърсън. Не му каза, че вече не е с Бил; вместо това обясни, че Бил е по работа в Ню Йорк, добре е и ако не бил толкова зает, щял да се обади лично. Шиърсън знаеше, че Бил се занимава с някакви правни консултации, но това беше горе-долу всичко, защото Бил беше истински майстор в умението да говори много, без да казва нищо за работата си. Ела си поговори с Шиърсън, като го разпита за съпругата и децата му, а после му разказа, че двамата с Бил се запознали с един направо страхотен човек в Ню Йорк, който се казвал Едмундо Ортис.

Ела му каза, че Едмундо работи като помощник-сервитьор в един ресторант, който посещават често, и двамата с Бил се запознали с него, след като Ела изгубила една диамантена обица в ресторанта и Едмундо я намерил. Тъй като бил безкрайно честен, той я върнал на Ела. И така, преди няколко дни Ела забелязала, че Едмундо изглежда потиснат, а не жизнерадостен както обикновено. Когато го попитала дали има някакъв проблем, той разказал на Ела, че станал свидетел на убийство, извършено от някакъв дилър на наркотици в неговия жилищен комплекс за настаняване на социално слаби граждани. Като съвестен гражданин Едмундо се обадил в полицията и дилърът бил арестуван, но сега Едмундо имал сериозен проблем: престъпните другари на дилъра на наркотици щели да го убият, преди да започне делото.

— Господи, това е ужасно — каза Шиърсън.

— Да, така е — съгласи се Ела. — Той е прекрасен човек, а освен това е единственият източник на приходи за овдовялата си дъщеря и двете ѝ малки деца.

Беше решила да представи дъщеря му като вдовица, за да докосне още някоя допълнителна чувствителна струна в сърцето на Шиърсън.

— Бил поразпита за този дилър и не се съмнява, че Едмундо говори истината — този човек наистина ще организира да го убият, за да не може да свидетелства в съда.

— Господи — повтори Шиърсън.

— Затова двамата с Бил се питахме дали няма да можеш да намериш на Едмундо работа на някои от твоите кораби. Той готви страхотно и всъщност има образование за главен готвач.

В интерес на истината, това беше вярно. Компанията от Далас беше открила, че Едмундо има кулинарно образование, защото беше попълвал десетки молби за назначаване на работа в интернет, докато се беше опитвал да си намери работа като готвач, преди да се задоволи с отсервиране на чаши в бара.

— Питахме се дали ще можеш да го назначиш на някой от твоите риболовни кораби, така че да го няма през следващите шест месеца или нещо подобно — продължи Ела. — С други думи, така Едмундо ще изчезне преди началото на делото, а престъпниците от наркобизнеса никога няма да го намерят, ако е в открито море. После, когато свърши делото, можеш да го задържиш на работа или да го освободиш, но според мен ще искаш да го задържиш, защото той е много трудолюбив. Работата е там, че ако го вземеш, ще трябва да му плащаш в брой и да направиш така, че да не остават никакви документални следи. Бил каза, че дилърът е свързан с някакъв голям мексикански картел, така че има достъп до сериозни ресурси.

Шиърсън почти без никакво колебание се съгласи да помогне на горкия Едмундо. Харесваше му мисълта да помогне на един невинен свидетел да се укрие от злокобния престъпен картел. Освен това харесваше и Ела. Сега Ела просто трябваше да каже на Едмундо, че ще става моряк.

Една вечер Ела изчака Едмундо да си тръгне от „Макгилс“; горкият човек работеше там до два часа сутринта. Докато се влачеше уморено към метростанцията, тя се доближи до него. Беше с шлифер с вдигната яка, тъмноруса перука и очила с тъмни рамки, макар и да не се притесняваше особено, че той ще може да я разпознае по-късно.

— Едмундо, двамата с теб ще отидем в онова кафене, за да си поговорим — каза му тя.

— Какво? — каза той. — Коя сте вие?

— Добрата фея. Или лошата вещица. От теб зависи.

— Какво? — повтори той.

Човекът едва говореше английски; Ела трябваше да престане да се опитва да остроумничи.

— Едмундо, ако не направиш това, което искам, дъщеря ти и внуците ти ще бъдат изпратени обратно в Хондурас.

— Аз съм американски гражданин — каза той.

— И какво от това? Още по-зле за теб, защото могат да те тикнат в затвора за това, че си дал убежище на нелегални имигранти. Хайде да отидем да пием по едно кафе. Аз черпя.

Той последва Ела до една денонощна закусвалня. Крачеше с наведена глава като овца, която отива на заколение.

— Ед — започна Ела, — след два дни — два дни би трябвало да бъдат предостатъчни, за да си съберете багажа — ти, дъщеря ти и внуците ти ще се качите на автобус за Сиатъл, щата Вашингтон. Няма да казвате на никого, че заминавате. Няма да пътувате със самолет или с влак.

— Не разбирам за какво говорите — настоя Едмундо.

Ела не обърна внимание на объркването му и извади от джоба на шлифера си издут плик. Банкнотите, натъпкани в него, си личаха съвсем ясно и тя се съмняваше, че помощник-сервитьорът изобщо беше виждал толкова много пари на едно място.

— В този плик има две неща, Ед. Първо, десет хиляди долара в брой. Те са за разходите по преместването.

Ела предполагаше, че Хенри Розентал може да си позволи подобна щедрост.

— И второ, името и телефонният номер на един човек. Когато пристигнеш в Сиатъл, ще му се обадиш и той ще ти помогне да намериш квартира за дъщеря си и внуците си. А след това ще се качиш на един кораб и ще изчезнеш, докато не свърши делото „Розентал“.

Защото, Ед, ние сме ти намерили страхотна работа. Ще бъдеш готвач на риболовен кораб, което се плаща адски по-добре, отколкото работата като помощник-сервитьор, а освен това, доколкото разбрах, получаваш и бонус в зависимост от улова на кораба.

С други думи, ако направиш онова, което искаме, ще имаш страхотна работа, ще можеш да се грижиш по-добре за семейството си. Но ако не се качиш на автобуса за Сиатъл, дъщеря ти и нейните деца ще бъдат затворени в център за задържане, откъдето ще ги изпратят обратно в Хондурас.

— Защо правите това с мен? — попита Едмундо.

— Защото не искаме да свидетелстваш на делото „Розентал“. Чуй ме внимателно, Ед: ние ще разберем, ако споменеш на някого за разговора, който проведохме току-що. Ще разберем, ако не пристигнеш в Сиатъл. Ще разберем, ако се опиташ да скриеш дъщеря си и внуците си.

Ела непрекъснато говореше в множествено число, защото искаше Едмундо да си представя цяла армия от непознати с шлифери, които го следят и подслушват на всяка крачка.

— Помисли и за нещо друго, Ед: ти си само един от петима свидетели и си видял единствено как някакъв мъж минава тичешком покрай теб. Има още четирима души, които могат да дадат много по-подробни свидетелски показания от теб, така че всъщност и без това няма нужда да се явяваш в съда.

Това беше нещо, което беше научила от Бил: на свидетеля трябваше да се даде възможност да се убеди в оправданието, че показанията му не са толкова важни за изхода на делото.

— И така, ако направиш онова, което искаме от теб, ще получиш десет бона и страхотна работа. Но освен това ти казвам — и не се шегувам, Ед, — че ако след два дни не изчезнеш от Ню Йорк и ако се появиш в съда, когато започне делото „Розентал“, ние ще съсипем шибаното ти семейство.

Ела отпусна малката си бяла ръка върху грубата мургава ръка на Едмундо.

— Това е добре за теб, Ед. Не гледай толкова тъжно.

След като Ела се увери, че Едмундо знае всичко необходимо, което трябва да направи — например да се отърве от мобилния си телефон и да не използва кредитните си карти, — тя стана от мястото си и се приготви да си върви, но после спря, извади от джоба си една банкнота от двайсет долара и му я подаде.

— Поглези се, Ед. Тази вечер се прибери с такси вместо с метрото.

18

Трийсет и един дни след като Ела смени хапчетата на Естер, нейният напушен шпионин Къртис ѝ се обади по телефона, както правеше всеки ден. Предишните трийсет обаждания обикновено продължаваха десетина секунди, като Къртис казваше: „Всичко е наред. Тя е добре“. А Ела отговаряше: „Радвам се. Утре ще се чуем пак“.

Но на трийсет и първия ден Къртис се обади и съобщи:

— Господи! Снощи Естер получи удар. Закараха я в болницата.

— О, божичко! — каза Ела.

И го каза съвсем искрено. Защото сега наистина трябваше да се размърда.

Ела си сложи една перука и хукна към дома. Качи се до апартамента на Естер, почука на вратата и когато никой не отговори, си отключи и се зае отново да смени лекарствата. Извади хапчетата за отслабване и антихистамините от шишенцата за кумадин и дигоксин в шкафчето за лекарства и ги върна обратно в опаковките, които беше прибрала в шкафчето за кърпи. След това взе таблетките кумадин и дигоксин, които беше прибрала в найлоновите пликчета за сандвичи, и ги върна обратно по местата им. Ако някой по някаква причина сметнеше за нужно да разгледа лекарствата на Естер, сега правилните таблетки вече бяха в правилните шишенца.

Оставаше ѝ само да смени и таблетките от кутийката за хапчета с отделения за всеки ден, но не можа да я открие! Трябваше да е на масата в кухнята, но не беше там. Къде беше, по дяволите? Е, явно не беше в апартамента или поне Ела не успя да я открие, макар че го претърси подробно.

Не изпадай в паника, каза си тя. Всичко е наред. Ако някой по някаква причина решеше да провери таблетките в кутийката за хапчета и откриеше, че не са кумадин и дигоксин, въпросният човек след това можеше да попадне на хапчетата за отслабване и антихистамините в шкафчето за кърпи в банята и да заключи, че Естер ги е объркала.

Същото щеше да се случи и ако Естер умреше, впоследствие бъдеше извършена аутопсия и патологът откриеше, че няма следи от кумадин или дигоксин. Но защо някой би решил да прави аутопсия на осемдесет и шест годишна жена, която е получила удар? Нямаше никаква причина да изпада в паника. След като опаковките с хапчетата за отслабване и антихистамините бяха в шкафчето на Естер, имаше логично обяснение защо старата дама е объркала хапчетата в кутийката.

Ела излезе от апартамента на Естер, обади се на Къртис и му каза да се срещнат зад големия рододендрон, където се бяха запознали първия път.

Когато пристигна, Къртис изглеждаше разтревожен за разлика от обичайното си напушено състояние.

— Тази работа не ми харесва, човече.

— Какво не ти харесва? — попита го Ела.

— Това, което стана с Естер. Имам предвид, ти ли…

— Аз ли какво? — попита Ела.

— Не знам. Но ти ме помоли да ти казвам как се чувства тя всеки ден, а след това с нея стана това нещо. Така че ти ли…

— Къртис, вече ти казах, че въпросът е семеен, от правно естество. Естер има много пари, в завещанието ѝ цари истински хаос. Тя няма близки, само далечни роднини, които всеки момент ще влязат в битка за имуществото ѝ. Е, аз съм една от тях и исках да разбера веднага, ако нещо се случи с нея, така че адвокатът ми да се заеме с подготовката. Няма нищо друго.

Ела извади една пачка банкноти от джоба си.

— Тук има хиляда долара. Наречи ги бонус. Но, Къртис, нека да ти обясня нещо. Ако кажеш на някого, че си шпионирал Естер по моя поръчка…

— Шпионирал?

— Точно така. Шпионирал. Точно това правеше — шпионираше Естер, като ме информираше редовно за нейното състояние. И ако някой разбере, че си я шпионирал, ще загазиш сериозно. Ще те уволнят, а ако чисто хипотетично е извършено някакво престъпление, ти ще бъдеш съучастник. Разбираш ли?

— Аха — отговори Къртис.

— Добре. Сега изпуши един джойнт и си помисли какво можеш да си купиш с парите, които ти дадох току-що. И забрави, че си ме виждал.

Ела отиде в една закусвалня и си поръча сандвич с пастърма за обяд; в Ню Йорк правеха най-вкусните сандвичи. Докато се хранеше, тя използва айфона си, за да провери кои са близките болници до дома на Естер. Още във втората ѝ отговориха положително: Естер Бърман наистина беше приета в интензивното отделение.

Ела — все още с перуката, която беше носила, когато отиде да върне хапчетата на Естер на правилните им места — отиде там. Спря на рецепцията, представи се като племенницата на Естер — всъщност не точно, защото Естер беше сестра на баба ѝ, а не на майка ѝ — и попита как е милата ѝ леля. Една медицинска сестра ѝ отговори, че старата жена не е добре.

— Прогнозата не е… обнадеждаваща.

— О, не — каза Ела. — Това е просто ужасно.

Тя се опита да изстиска една сълза от очите си, но не успя. Когато попита дали може да види леля си, ѝ отговориха, че няма смисъл, защото тя не е в съзнание.

— Това е просто ужасно — повтори Ела.

И наистина беше ужасно. За всички — включително и за Естер — щеше да бъде по-добре ударът да я беше убил на място. Ела със сигурност не бе искала да я превърне в зеленчук. Тя не беше жесток човек.

Ела изпрати съобщение на Дейвид Слейд.

Беше самата истина. Нещата май щяха да се оправят.