Труден противник

30

След като откри, че е обикалял цялата страна, за да издирва един мъртвец, Демарко реши да се върне в Ню Йорк и да започне отначало.

Обади се на Джъстин и Сара, за да се срещнат; беше неделя, но това нямаше никакво значение, поне според него. Сара им предложи да се видят в някакво заведение в Ийст Вилидж, където според нея предлагали най-добрия брънч.

Джъстин пристигна навреме, облечена с джинси и блуза в слънчогледовожълто, а прошарената ѝ кестенява коса беше небрежно вързана на конска опашка. Ярката светлина на утрото не беше благосклонна към нея.

Сара закъсня с десет минути. Беше с къса червена рокля и обувки на висок ток и Демарко остана с впечатлението, че не се е прибирала от предишната вечер. Косата ѝ беше разрошена — всъщност такава си беше по принцип — и тя изглеждаше… ами единствената подходяща дума, която му хрумна, беше „задоволена“. За миг му се прииска да ѝ даде някакъв бащински съвет за изменчивата природа на младите мъже, но реши да не си отваря устата.

Докато закусваха, Демарко им разказа, че Бил Кантуел със сигурност е бил замесен в манипулирането на делата срещу хората, обвинени в убийство във Финикс, Хюстън и Лас Вегас.

— Не мога да го докажа — заключи той. — Нямам доказателства, че този човек е изнудвал и подкупвал свидетели и е правил така, че да изчезнат, но мисля, че е точно така. Сигурен съм, че е точно така, по дяволите. Освен това вече знам, че заедно с Кантуел е работила и една жена.

Той им разказа, че секретарката Елинор Роджърс, която беше занесла онова здравно досие в къщата на Кантуел във Финикс, беше видяла въпросната жена. Както и Джуди Глийсън, служителката от компанията за недвижими имоти. И Елинор, и Джуди я бяха описали като млада, руса и привлекателна, а според Джуди жената беше около сто седемдесет и пет сантиметра на ръст.

— Но дали е била само приятелка на Кантуел или негова съучастничка? — попита Джъстин.

— Според мен е била съучастничка — отговори Демарко. — Жена е помогнала на сестрата на Ранди Уайт да се самоубие, което означава, че тя е сериозен играч, а не просто някакво момиче, което прибира пощата на Кантуел и споделя леглото му.

— Но не можеш да го докажеш — каза Джъстин.

— Не. Не мога да докажа нищо — каза Демарко. — А дори да докажа, че жената е помагала на Кантуел, нищо не я свързва с делото „Розентал“.

— Е, има едно нещо — каза Сара.

— Какво? — попита Демарко.

— Сан Диего.

— Какво искаш да кажеш? — попита Демарко. — Не съм открил никакви следи, че Кантуел или тази жена са били замесени в оправдаването на наследницата от Сан Диего.

— Адвокатът от Сан Диего е завършил право заедно с Дейвид Слейд. Дипломирали са се в една и съща година, а ако се съди по коментарите на страницата на Слейд във Фейсбук, двамата са добри приятели.

— Защо ми го казваш чак сега? — попита Демарко.

— Напротив. В проучването, което ти дадох, беше посочено къде са завършили всички замесени адвокати. Може би трябваше да ти го подчертая с маркер.

— Може би трябва да престанеш да остроумничиш — озъби се Демарко.

Той се обърна към Джъстин и попита:

— Какво ще правим сега?

— Намери жената — каза Джъстин. — Провери дали е в Ню Йорк.

— Как? — попита Демарко. — Не знам нищо друго за нея, освен че е руса.

— Аз имам няколко идеи — обади се Сара.

Джъстин се изправи от мястото си.

— Отивам в офиса. Работя по едно дело, което започва утре.

— Днес е неделя — изтъкна Демарко.

— Говори ми — сви рамене Джъстин.

— Имаш ли нужда от помощ? — обърна се Сара към Джъстин.

— Не, но благодаря. Отлична работа, Сара. Някой ден от теб ще излезе страхотен юрист.

— Не съм сигурна, че искам да стана юрист — отговори Сара. — Имам предвид, че ще завърша право, но си мислех по-скоро да започна работа във ФБР. Интересно ми е да преследвам престъпници.

— ФБР! — възкликна Демарко. — Аз имам ботуши, които са по-високи от теб.

— Затова ти дават служебно оръжие — отговори Сара.

Сара бързо откри самоличността на жената. Обърна се към три различни компании за проучвания в интернет, които твърдяха, че могат да осигурят достъп до цялата информация, достъпна за обществеността — разводи, арести и криминални досиета. Една от тях установи факта, че Бил Кантуел се беше оженил за жена на име Ела Филдс на Хаваите през 2003 г. Брачното свидетелство беше издадено от щата Хаваи. Сега на Демарко му оставаше само да открие тази жена; колко трудно можеше да бъде това?

Оказа се, че е невъзможно.

Демарко поръча на Сара да провери дали Ела Филдс има издадена шофьорска книжка в някой от щатите Вашингтон, Аризона, Минесота, Тексас или Невада — онези, в които подозираше, че е упражнявал занаята си Бил Кантуел. Целта на Демарко беше да се сдобие със снимка на Филдс и номера на социалната ѝ осигуровка. Но Сара не откри нищо подобно; нито един американски щат не беше издавал свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство на красива блондинка на име Ела Филдс или Ела Кантуел. Тя провери и дали Филдс има полицейско досие. Нямаше.

Затова Демарко се обади на Джъстин и я накара да използва служебното си влияние, за да провери дали някога е издаван международен паспорт на името на Ела Филдс или Ела Кантуел.

— Подай искането от името на полицията в Ню Йорк — каза Демарко. — И намекни — или излъжи, не ме интересува, — че информацията е необходима във връзка с евентуална терористична заплаха, за да стане по-бързо.

Въпреки това мина повече от една седмица, преди да получат отговор от Държавния департамент; може би ако Ела се казваше „Фатима“ или „Джамала“, щяха да се задействат по-експедитивно. Във всеки случай, държавата беше издала общо четири международни паспорта на жени, които се казваха Филдс, Ела и бяха на трийсет и няколко години, на колкото предполагаше Демарко, че трябва да е неговата Ела Филдс.

Една от тях беше хубава, но чернокожа. Втората беше толкова невзрачна, че нито един човек, който не беше официално диагностициран с недостатък на зрението, нямаше да я определи като хубава. Третата беше учителка от щата Айова и беше симпатична, без да е нищо особено, но беше висока само сто петдесет и осем сантиметра.

Четвъртата Ела Филдс беше руса секс бомба с ръст от сто седемдесет и пет сантиметра. Демарко не можа да открие никаква друга следа от нея в целите Съединени щати.

— Намери ми тази мацка, по дяволите — изръмжа той на Сара.

Демарко не умееше да работи с документи. Нито да провежда издирвания в интернет. Ако се опиташе да гледа по-продължително в някой монитор, получаваше мигрена или заспиваше. Затова, докато Сара претърсваше интернет в опит да открие Филдс, Демарко реши да се опита да докаже, че тя наистина е в Ню Йорк. Засега смяташе, че тя може би е в града, но нямаше никакви доказателства за това. Освен това смяташе — отново без никакви доказателства, — че тя може би има нещо общо с факта, че помощник-сервитьорът беше избягал от града, а Естер беше получила удар. Затова възнамеряваше да поговори с някои хора, да им покаже снимката от международния паспорт на Филдс и да успее — или поне така се надяваше — да накара някой от тях да потвърди, че тази жена е манипулирала свидетелите по делото „Розентал“. Ако можеше да докаже, че тя е в града, може би Джъстин на свой ред щеше да успее да накара полицията в Ню Йорк да възложи на някои от своите трийсет хиляди служители да се заеме с издирването ѝ.

Демарко взе такси до комплекс „Астория“ в Куинс, където беше живял Едмундо Ортис, преди да изчезне безследно. Питаше се кой е измислил това име, така че комплексът за настаняване на социално слаби граждани да звучи така, все едно се намира в непосредствена близост до имението „Даунтън“ от телевизионния сериал. Жилищният комплекс „Астория“ заемаше площ от сто и трийсет декара на брега на Ийст Ривър и се състоеше от двайсет и два тухлени блока на шест и седем етажа. В тях живееха общо три хиляди нюйоркчани, предимно чернокожи и от латиноамерикански произход, а не представители на британската аристокрация.

Демарко намери блока, в който беше живял Едмундо Ортис, проби си път между няколко тийнейджъри, които се навъртаха покрай входа, и влезе вътре. Асансьорите не работеха, така че му се наложи да се качи с накуцване пет етажа с помощта на бастуна си. Когато стигна до бившия апартамент на Едмундо Ортис, кракът му вече плачеше за милост.

Демарко беше решил да започне оттам, за да попита хората, които живееха сега в апартамента на Едмундо, дали се бяха чували с него — например дали не им се е обаждал, за да му препращат пощата, или не ги е помолил да му изпратят нещо, което е забравил. Съмняваше се, че ще извади чак такъв късмет, но ако успееше да открие Едмундо, Джъстин можеше да го попита директно дали Ела Филдс има нещо общо със заминаването му.

Той почука на вратата. Отвори му набита жена от латиноамерикански произход, на двайсет и няколко години, с джапанки, шорти и бяла тениска, изцапана с нещо, което му заприлича на бебешко пюре от тиквички и някакъв лепкав жълт зеленчук. Жената държеше пухкаво момченце, облечено само с памперс; зад нея имаше още едно дете, което я стискаше за коляното — беше момиченце на около три години, хубаво като ангелче, с къдрава тъмна коса. Момиченцето се усмихна на Демарко; жената не го направи. Когато ѝ показа документите, с които доказваше правото си да води разследване, на лицето ѝ се изписа изражение, което някак си беше едновременно изплашено и непримиримо.

— Извинявам се за притеснението — каза Демарко. — Просто исках да попитам дали човекът, който живееше преди в този апартамент, се е обаждал по някакъв повод, след като е заминал?

— No hablo ingles.

Демарко остана с впечатлението, че жената в действителност говори английски, но не иска да разговаря с него, защото го смята за служител на реда. Или може би за някой от щурмоваците, които работят за имиграционните служби.

— Виж, не искам да ти създавам неприятности. Ти не си направила нищо лошо. Просто се опитвам да открия Едмундо Ортис.

— No hablo ingles.

— А тази жена? — попита Демарко, като ѝ показа снимката на Ела Филдс. — Виждала ли си я някога тук?

— No hablo ingles.

В този момент бебето в ръцете ѝ нададе писък и Демарко се почуди дали жената не го беше ощипала нарочно, за да го използва като извинение. Във всеки случай, тя промърмори: Lo siento, lo siento, и му затвори вратата под носа.

Горе-долу по същия начин протекоха и всички останали разговори, които проведе през следващите два часа, докато чукаше на вратите на съседите от блока, показваше им снимката на Ела Филдс и ги питаше дали някой се е чувал с Едмундо. Никой не знаеше нищо. Никой не искаше да говори с бял човек, който представлява органите на властта. По ирония на съдбата, най-услужливи се оказаха коравите тийнейджъри на входа, които му казаха, че със сигурност щяха да запомнят chica като тази, ако беше минавала оттук, по дяволите.

Наложи му се да чака почти двайсет минути, за да си хване такси от комплекс „Астория“ до дома за възрастни хора, в който продължаваше да живее Естер Бърман. Беше научил, че тя вече е на легло и е настанена при пациентите, които страдат от алцхаймер и други заболявания, изискващи денонощни медицински грижи.

Той влезе в дома и веднага забеляза, че входната врата не се заключва, но през деня това може би не беше чак толкова изненадващо. Предполагаше, че ако прилича на окаян бездомник, някой от персонала може би щеше да го доближи веднага, за да го попита какво иска. Но той не приличаше на бездомник, а освен това беше на подходящата възраст, за да е дошъл на свиждане на майка си.

Демарко прекоси фоайето и се приближи до рецепцията, където една жена на шейсет и няколко години говореше по телефона. Тя закри слушалката с ръка, посочи към папката на рецепцията и нареди:

— Запишете се.

Демарко погледна формуляра в папката. Посетителят трябваше да впише името си, при кого отива и каква е колата му, както и регистрационния номер на автомобила, ако е спрял на паркинга на дома. Той се запита колко ли време се съхраняваха тези формуляри. И не се записа; вместо това търпеливо изчака жената да приключи с разговора по телефона. Най-накрая и това се случи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита го жената и добави: — Ако идвате на свиждане, просто се запишете.

Демарко беше убеден, че нощем заключват входната врата и може би дори има охранител от частна фирма. Но беше очевидно, че през деня можеш просто да влезеш в дома и никой — със сигурност не и жената на рецепцията, която не можеше да си вдигне главата от работа — няма да те забележи и да те спре. А ако все пак те спре и те накара да се запишеш, можеш просто да напишеш измислено име и да надраскаш нечетливо името на човека, при когото отиваш.

— Когато хората се записват, за да отидат на свиждане, искате ли им документ за самоличност? — попита Демарко.

— Какво? — отговори жената.

Демарко забеляза, че според табелката на униформата ѝ се казва Нанси.

Той извади служебната си карта.

— Нанси — каза той. — Аз водя разследване за прокурора на Манхатън. Искам да ти задам няколко въпроса във връзка с едно престъпление.

— Какво престъпление?

— Убийство.

— О, господи! — каза Нанси. — Има ли опасност за обитателите на дома?

— Съвсем не — отговори Демарко. — Просто се опитвам да открия един човек, с когото трябва да поговоря, и някои от обитателите на вашия дом може би са го виждали. И така, въпросът ми беше дали искате документи за самоличност от посетителите, когато се записват за свиждане.

— Не. Защо?

Демарко едва не възкликна: „Защото, ако се окаже, че някой от посетителите е крадец или измамник, така полицията ще може да го залови“. Но нямаше никакъв смисъл да го казва. Вместо това той попита:

— Колко време пазите тези формуляри?

— О, в края на седмицата ги изхвърляме.

Демарко се запита защо тогава изобщо се занимават с тях, по дяволите. Но това също нямаше особено значение, защото не беше много вероятно Ела Филдс да е използвала истинското си име.

— Има ли охранителни камери в дома? — попита Демарко.

— Има няколко — отговори Нанси. — Насочени са към входовете на сградата, така че да запишат някого, ако се опита да влезе с взлом.

— Колко време пазите записите от тях? — попита Демарко.

— Камерите са дигитални — обясни му Нанси. — Записват в продължение на всеки двайсет и четири часа, а после се рестартират.

Страхотно.

Демарко ѝ показа снимката от международния паспорт на Ела Филдс.

— Виждала ли си тази жена?

Нанси се вгледа в снимката.

— Не, не мисля.

— Може би ще се наложи да покажа тази снимка на някои от обитателите на дома и на служителите. Но първо трябва да разговарям с една жена, която живее тук. Казва се Лия Абрамсън.

— Май трябва да се обадя на директора — присви очи Нанси.

— Обади се — отговори Демарко, — но първо ми кажи къде мога да открия Лия.

Демарко почука на вратата на стаята на Лия Абрамсън. Отвори му миниатюрна старица с къса сива коса и яркосини очи. Беше облечена с тениска с розова панделка, явно от благотворителна кампания за борба с рака, джинси и чисто бели гуменки.

— Да? — каза тя, когато видя Демарко да се извисява над нея на прага.

— Казвам се Демарко. Работя за прокурора на Манхатън. Исках да поговорим за онова, което се е случило с твоята приятелка Естер.

— Крайно време беше, по дяволите — каза Лия. — Влизай. Имаш ли някакъв документ за самоличност, между другото? Откъде да знам, че не си някой побъркан изнасилвач — де да имах този късмет, ха-ха. Шегувам се, но все пак искам да видя някакъв документ.

Лия веднага стана симпатична на Демарко. Сигурно наближаваше деветдесет, но умът ѝ работеше отлично. Демарко ѝ показа документите си и тя го покани да седне на едно кресло в дневната. Тя се настани на канапето с тапицерия на цветя срещу него; краката ѝ не достигаха пода.

— Значи най-сетне сте повярвали, че някой се е опитал да убие Естер.

— Честно казано, Лия, все още не сме сигурни, но…

— Е, аз съм сигурна — прекъсна го тя.

След това Лия отново му разказа цялата история, която Демарко вече беше чул от Когхил и Дент: как Лия беше открила хапчетата в кутийката на Естер, които не отговаряха на таблетките кумадин и дигоксин от шишенцата в шкафчето за лекарства, и как сестрата беше намерила в другото шкафче опаковките с хапчета за отслабване и антихистамини, които приличаха на лекарствата от рецептата на Естер.

— Хората си мислят, че всеки, който остарее, си губи ума — каза Лея. — Но двете с Естер гледахме „Стани богат“ заедно и познавахме повече от половината отговори. Решавахме кръстословици и обикновено успявахме да попълним повечето думи, без да поглеждаме в отговорите. Освен това тук ни правят тестове, за да проверят дали не сме започнали да развиваме алцхаймер. Нали се сещаш, отначало ти показват картинка на топка, кон и кола, а след пет минути те питат дали си спомняш какво си видял. Е, аз винаги издържах проклетия тест, както и Естер. Затова ти казвам, че тя не си е объркала хапчетата и никога през живота си не е вземала нещо за отслабване.

— Вярвам ти, Лия.

— Но не мога да разбера защо някой е поискал да ѝ причини това. Тя има пари, но няма никакви роднини, които да искат да я очистят, за да приберат наследството. Освен това в завещанието ѝ пише, че почти всичко ще бъде дарено на една детска болница.

— Ще ти кажа нещо поверително, Лия, защото ти имам доверие. Обещаваш ли да не казваш на никого това, което ще ти кажа?

— Честна скаутска — отговори Лия, като вдигна дясната си ръка, все едно полагаше клетва в съда.

— Може би някой е сменил лекарствата на Естер, защото не е искал тя да свидетелства на делото „Розентал“.

— Сериозно?

— Не съм сигурен, но има такава вероятност и точно това разследвам. Нека те попитам нещо: има ли начин някой да е влязъл в апартамента на Естер, за да ѝ смени лекарствата? От полицията казаха, че няма никакви следи от влизане с взлом.

— И аз си мислех за това — отговори Лия със светнали очи. — Предполагам, че може да е станало като по филмите, в които някой отваря вратата с шперц, но ключалката на вратата на Естер беше солидна. Другата възможност е, че всички обитатели на дома са длъжни да дадат копие от ключовете си на Нийдълман, в случай че получим удар, докато сме вътре, или ако се наложи да влезе някой от служителите по поддръжката.

— Кой е Нийдълман? — попита Демарко.

— Директорът на тази менажерия. Но в действителност е просто лакей на голяма корпорация, която притежава такива домове за възрастни хора в цялата страна.

— Къде държи ключовете Нийдълман? — попита Демарко.

— Нямам представа, ще трябва да попиташ него самия. Сигурно някъде в сградата, където живеех преди. Някаква кутия, в която се държат ключовете от всички жилища.

— Добре, ще попитам Нийдълман.

— Има и още нещо — каза Лия. — Около месец преди Естер да получи удар, ѝ откраднаха чантата в мол „Манхатън“. Веднъж в седмицата ни карат с автобус дотам, за да се заредим с памперси за възрастни.

Демарко се разсмя.

— Както и да е, някой открадна чантата на Естер, докато тя беше в тоалетната, и ключовете ѝ бяха в чантата, но само след половин час от охраната ѝ намериха чантата и единственото, което липсваше, бяха парите в брой. Тогава реших, че крадецът сигурно е някой наркоман, но след онова, което се случи с Естер, започнах да си мисля: ами ако крадецът е направил отпечатък от нейния ключ с пластилин, както правят по филмите, и след това си е извадил копие?

Демарко си помисли, че ако чантата на Естер е била открадната от тоалетната, най-вероятно крадецът е жена. Той извади снимката на Ела Филдс и я показа на Лия.

— Виждала ли си тази жена?

Лия внимателно разгледа снимката.

— Хубаво момиче — каза на себе си тя. — Но не, не си спомням да съм я виждала. Мислиш ли, че тя е направила това с Естер?

— Може би, но дори не мога да докажа, че е била в Ню Йорк, когато Естер е получила удар. Затова си мислех да покажа нейната снимка на хората, които живеят тук, и да попитам дали някой я е виждал.

— Имаш ли копие от тази снимка? — попита го Лия.

— Да.

— Дай ми го, за да го покажа на другите — предложи Лия. — Половината от тях не помнят какво са яли на закуска, но аз знам с кои има смисъл да говоря. А ти можеш да разпиташ служителите. Те не ме вземат на сериозно, но ще обърнат повече внимание на представител на закона.

— Ще я покажеш ли и на Естер?

— Да, но няма да има полза. Тя може да движи лявата си ръка по малко, но не може да върви и, общо взето, не може да говори — само издава някакви странни пискливи звуци и бърка думите. По цял ден седи в леглото и гледа телевизора над него, но само защото той постоянно е включен. Не знам дали наистина иска да гледа и дали изобщо разбира какво вижда. Плаче ми се, когато я гледам така. Още е там вътре — не през цялото време, но поне понякога. Кое чудовище ѝ причини това?

Демарко нямаше отговор на този въпрос.

Демарко разговаря с Нийдълман, но той се оказа безгръбначно човече, което не спираше да кърши ръце и се притесняваше най-вече да не осъдят компанията, че някой е влязъл с взлом в апартамента на Естер. Беше заклет поддръжник на версията, че Естер сама е объркала лекарствата си. С неохота се съгласи Демарко да покаже снимката на Ела Филдс на подчинените му — санитари, чистачи, готвачи, охранители и техници от поддръжката. Демарко посвети два часа на тази задача, но никой не си спомняше да е виждал Ела Филдс.

Когато мъжът с бастуна показа снимката на Къртис, той се взря внимателно в нея. Контролираше се с всички сили, за да няма никаква реакция, все едно играеше покер и беше получил особено силна ръка. Но през това време си мислеше: „Мамка му, наистина е тя!“. Когато му беше платила да наглежда Естер Бърман, косата ѝ беше тъмнокафява, но русата жена на снимката определено беше тя. Все още не смяташе, че тя има нещо общо с удара, който беше получила Естер. Как беше възможно да го е причинила? Единственото, което беше направил по нейно желание, беше да ѝ се обажда всеки ден и да ѝ докладва, че Естер е слязла на обяд. Но не беше забравил какво му беше казала при последната им среща, когато му беше дала бонуса от хиляда долара. Беше му казала, че ако е извършила престъпление, това го прави съучастник. Той не знаеше в какво престъпление е съучастник и не искаше да пита следователя какво е направила жената, така че само каза:

— Не, не съм я виждал. А щях да запомня жена, която изглежда по този начин.

След като мъжът си тръгна, Къртис си помисли да ѝ се обади — все още пазеше телефонния ѝ номер, — но после се отказа. Не знаеше какво точно се случва, но знаеше друго: в никакъв случай не искаше да се замесва още повече в тая каша.

31

Ела посвети три дни на следене на Рейчъл Куин, жената от сайта за запознанства. Надяваше се да извади късмет и да открие нещо, което да използва, за да я изнудва, да я подкупи или да ѝ окаже натиск по някакъв друг начин.

Но Рейчъл Куин сякаш не правеше нищо друго, освен да ходи на работа. Отиваше в своя офис, недалече от Уолстрийт, в шест сутринта и никога не се прибираше преди седем или осем вечерта. На обед ходеше в един фитнес наблизо и се подлагаше на изтощителна тренировка, а след това изяждаше една салата и се връщаше. Беше твърдо решена да не си развали фигурата. Вечер, когато се прибираше у дома, излизаше да разходи кучето си, хиперактивен дребен териер на кафяви и бели петна.

Ела никога не беше разбирала причината хората да имат домашни любимци: цялата хамалогия с храненето, посещенията при ветеринаря и организацията някой друг да ги гледа, когато човек реши да замине някъде. А освен това трябва да се разправяш и с онези найлонови пликчета за изпражненията им: да ходиш след някакво псе, да стоиш и да гледаш в другата посока, докато кучето се изсере — за да не го накараш да се почувства неудобно, — и накрая, най-отвратителното от всичко, да прибереш акото му в пликче. Гадост! Така или иначе, всяка вечер след работа Куин водеше териера на разходка и ако времето беше хубаво, изминаваше километър и половина до една сладкарница; поръчваше си фунийка с една топка сладолед — малкото ѝ забранено удоволствие — и накрая се прибираше с кученцето, като по пътя разглеждаше витрините на магазините.

Ела се беше надявала да открие, че Куин изпитва желание и за нещо по-вълнуващо от пралини със сметана; щеше да бъде по-добре, ако от време на време си позволяваше по малко кокаин, за да се позабавлява, беше скрита лесбийка или се срещаше с някой съмнителен тип, арестуван за незаконна търговия с поверителна финансова информация. Но жената беше отегчително, вбесяващо чиста. Ела подозираше, че ще има само един възможен начин да се справи с нея, а не ѝ се искаше да тръгва в тази посока.

Поигра си с идеята да влезе с взлом в апартамента ѝ, където може би щеше да открие нещо по-сочно, например някой дневник, в който Куин си признаваше за извратения си сексуален живот — не че това изглеждаше особено вероятно, — или някакво доказателство, че е извършила финансово престъпление, което също изглеждаше невероятно. В крайна сметка Ела реши да не поема този риск. На входа имаше портиер, във фоайето — охранителна камера. Човек с подобни доходи със сигурност имаше няколко качествени ключалки на входната си врата. А след това, естествено, щеше да ѝ се наложи да се разправя и с тъпото ѝ куче.

Накрая Ела реши да се върне към Рейчъл Куин, след като се справи с основния проблем за осигуряването на оправдателна присъда за Тоби Розентал: да открие човека, който „наистина“ беше убил Доминик Динунцио. Нямаше никакво време за губене. Началото на делото беше само след шест седмици.

Ела заяви на Дейвид Слейд, че се нуждае от информация за всички клиенти на Доминик Динунцио поне пет години назад, така че Слейд накара съдията да издаде заповед, за да се сдобие с нея. От самото начало беше казал на съдията и на прокурора, че защитата му ще бъде да докаже, че някой друг, а не Тоби е застрелял Динунцио. Въпросният човек като нищо можеше да е някой, свързан със счетоводния бизнес на жертвата. Може би Динунцио беше възнамерявал да докладва на данъчните служби, че някой от клиентите му укрива данъци, и клиентът беше решил да го убие, за да му затвори устата. Освен това Слейд застъпваше тезата, че полицията беше достигнала до прибързани заключения, като се беше отказала дори да вземе предвид възможността в бара да е влязъл някой друг, който прилича на Тоби, след като Тоби беше излязъл, и да е застрелял Динунцио.

— „Прибързани заключения“, дръжки — ухили се Джъстин Портър. — Петима души са го видели да застрелва жертвата.

— Това не отговаря на истината — възрази Слейд. — Петима души са видели някого да застрелва господин Динунцио и неправилно са разпознали моя клиент. Както вече казах на заседанието, на което беше повдигнато обвинението, господин съдия, мога да представя многобройни примери за дела, в които невинни хора са били арестувани заради неадекватни свидетелски показания.

В крайна сметка съдия Мартинес уважи молбата на Слейд да издаде заповед, за да му осигури исканата информация. Смяташе аргумента на Слейд за повърхностен, но не искаше да му оставя никакви основания за обжалване на базата на това, че не му е осигурил възможността да развие логично обоснована, макар и слабо вероятна защита.

Ела изпрати куриер, за да прибере документите. Те съдържаха не само имената на клиентите, но и техните адреси, телефонни номера, рождени дати и номерата на социалните им осигуровки, взети от данъчните декларации, които Динунцио беше подготвял.

Ела си облече удобни домашни дрехи и се зае с тромавия процес по пресяване на списъка. Трябваше да открие подходящ кандидат. Първата ѝ работа беше да отхвърли всички, които не бяха на възраст между двайсет и две и трийсет и две години — и резултатът изобщо не беше обнадеждаващ. Почти всички от общо 250 клиенти на Динунцио бяха на над четирийсет години, а повечето бяха на шейсет или седемдесет и няколко. В крайна сметка ѝ останаха само седем мъже, които бяха приблизително на възрастта на Тоби Розентал.

Следващата стъпка на Ела беше да се сдобие със снимки на седемте мъже. Откри четирима от тях в различни социални мрежи, но нито един нямаше и най-слаба прилика с Тоби Розентал. За тримата, които не успя да намери в интернет, тя се свърза с един действащ полицай от Лас Вегас, с когото бяха работили двамата с Бил. Срещу хиляда и петстотин долара се сдоби със снимките от шофьорските им книжки, които полицаят беше взел от отдела за контрол на автомобилния транспорт. За радост на Ела, единият от мъжете донякъде приличаше на Тоби — беше с тъмна коса и хубаво лице с правилни черти, — но после Ела прочете в шофьорската му книжка, че е висок сто и деветдесет сантиметра и тежи осемдесет и шест килограма. Тоби беше висок сто и седемдесет сантиметра и тежеше шейсет килограма.

Тоби беше такъв дребосък, че това наистина щеше да представлява проблем.

Ела предполагаше, че много от клиентите на Динунцио най-вероятно имат деца и внуци и беше възможно някой от тези хора да прилича на Тоби. Но задачата да проучи наследниците от мъжки пол на общо 250 души щеше да бъде ужасяващо трудна, а дори да откриеше човек с подобна външност, щеше да ѝ се наложи да изфабрикува основателна причина синът или внукът на някой от клиентите на Динунцио да реши да го убие.

Осъзнаваше, че е тръгнала в погрешна посока и трябва да направи нещо различно. Затова реши да си даде почивка и си записа час в един спа център на около пет километра от мястото, където живееше. Избра го по препоръките в интернет и по местоположението му; искаше да отиде пеша дотам, като се надяваше физическото усилие също да ѝ помогне да си проветри главата.

Когато пристигна в спа центъра, тя се записа за пълната програма: един час в парната баня, за да се изчисти от всички токсини, дълбок масаж на цялото тяло, епилация, козметични процедури на лицето, маникюр и педикюр. Когато излезе оттам, направо сияеше. Още ѝ беше трудно да повярва, че Ела Сю Филдман от Калхун Фолс, Южна Каролина, няма никакъв проблем да похарчи седемстотин долара в луксозен спа център в Манхатън.

Докато се прибираше пеша към апартамента си, в главата ѝ се появи един възможен подход към задачата да открие „истински“ убиец на Динунцио, който нямаше нищо общо с неговите клиенти. Реши, че ако подходи по този начин, ще има много по-голям шанс да открие идеалния кандидат. След това, разбира се, трябваше да намери някакъв начин да го свърже с Динунцио и това нямаше да бъде лесно. Но всяко нещо по реда си.

Ела се зае да рови в прекрасния интернет. Ограничи търсенето до статии от последната година, като разглеждаше новините, свързани с организираната престъпност в Ню Йорк. И по-специално, репортажите за наказателни дела и арести, придружени със снимки. В три часа сутринта, когато вече се чувстваше така, все едно някой беше напълнил очите ѝ с мокър пясък, тя най-сетне откри онова, което ѝ трябваше.

Снимката, която придружаваше една статия в „Дейли Нюз“, показваше петима мъже, които слизаха по стъпалата пред главния вход на сградата на окръжния съд в Ню Йорк. Зад тях се виждаше великолепната постройка с високите мраморни колони и надписа, изсечен над входа: Правосъдието е основа на доброто управление. И още как, помисли си Ела.

В центъра на снимката се виждаше огромен мъж на шейсет и няколко години, е щръкнала посивяла коса и големи уши. Мъжът тежеше поне сто и петдесет килограма и яростно се беше намръщил срещу фотографа. Името му беше Винсънт Каниля, по прякор „Вини“, и беше незначителен мафиот.

Журналистите се бяха позабавлявали както трябва на гърба на Вини, защото го бяха арестували за притежание на откраднати хапчета виагра на стойност двайсет хиляди долара. Някои от заглавията на репортажите по този случай гласяха: „Полицията в Ню Йорк задържа закоравял престъпник“; „Твърди мерки срещу престъпността“; „Каниля няма да се измъкне с по-мека присъда“.

Заедно е Вини имаше още четирима мъже, които явно работеха за него, и единият от тях сочеше с пръст срещу фотографа и крещеше нещо. Ела можеше да си представи какво: „Ако не спреш да снимаш шефа, ще ти счупя коленцата“. Трима от мъжете бяха едри, макар и не колкото него самия. Но четвъртият беше толкова дребен, че главата му едва стигаше до мишницата на Вини.

И беше идеален кандидат. Под снимката пишеше, че се казва Данте Бело. Прекрасно име. Ела се запита дали майка му не си беше представяла, че синът ѝ ще стане оперен певец, когато порасне, вместо да се захване с организирана престъпност. Ела накара полицая от Лас Вегас, с когото работеше, да извади копие от шофьорската книжка на Бело, както и криминалното му досие. Според шофьорското му свидетелство Данте Бело беше висок сто шейсет и осем сантиметра и тежеше 62 килограма; Тоби Розентал беше висок сто и седемдесет и тежеше 60. Тоби беше на двайсет и шест години; Данте беше на двайсет и девет. И двамата бяха с тъмна коса и правилни черти на лицето. Очите на Тоби бяха кафяви; на Данте бяха сини, но това нямаше значение. Когато сложи снимките на Тоби и Данте една до друга, двамата не си приличаха като близнаци: устните на Данте бяха по-тънки, очите му бяха по-близо разположени от очите на Тоби и Тоби приличаше на разглезено ангелче, а Данте изглеждаше опасен. Но важното беше това, че в един слабо осветен бар Данте и Тоби щяха много, много да си приличат.

Според полицейското му досие Данте Бело беше осъждан само два пъти. Едната му присъда беше за побой — беше пребил до безсъзнание някакъв мъж в един бар, беше осъден на осемнайсет месеца и беше излежал десет от тях. Втората му присъда беше за това, че заедно с още няколко души беше разбил магазин за електроника в Йонкърс и след това се беше опитал да продаде огромен плазмен телевизор на полицай под прикритие за триста долара. Този път Данте беше излежал пълната присъда от осемнайсет месеца.

Но двете присъди не изчерпваха цялата истина. Макар че беше осъждан за побой само веднъж, той беше арестуван общо четири пъти за същото престъпление и във всички случаи имаше ясно разпознаваем модел на поведение: Данте се напиваше, след това се обиждаше от нещо, което някой му беше казал наистина или той само си го беше въобразил, и накрая побесняваше. Може би избухваше толкова лесно, защото беше дребен и имаше нужда да доказва колко е корав. Ела си спомни за героя на Джо Пеши от филма „Добри момчета“: дребен психопат със склонност към насилие, който не се страхуваше от никого. Второто забележително нещо в досието на Данте беше фактът, че макар и да беше арестуван за побой четири пъти, никога повече не беше осъждан. Ела ясно си представяше как Данте, придружаван от няколко от по-едрите момчета на Вини Каниля, беше правил необходимото, за да обезкуражи жертвата и свидетелите на престъплението да се явят пред съда.

Така или иначе, Ела беше открила своя човек — откровен мафиот със склонност към насилие, перфектен кандидат за ролята на човека, когото искаше да натопи за убийството на Доминик Динунцио. Сега ѝ оставаше да намери някакъв начин да свърже Данте Бело с Динунцио. С други думи, трябваше да осигури мотив на Данте да е убил Динунцио, защото най-хубавото в защитата на Тоби Розентал беше липсата на такъв.

32

След като не извади късмет да открие човек, който да си признае, че е виждал Ела Филдс, Демарко се отправи към кафенето на „Старбъкс“, дистанционния офис на Сара, като се надяваше тя да е постигнала нещо повече от него. Когато влезе, тя си говореше с един симпатичен млад мъж с дълга коса и одухотворен поглед. Демарко неволно се запита дали всъщност той не беше причината, поради която Сара предпочиташе да работи от кафенето.

Демарко седна срещу нея и Сара въздъхна:

— Тази жена е направила всичко по силите си, за да не влезе в системата. Проверих в банките — взех номера на социалната ѝ осигуровка, когато получихме данните от международния ѝ паспорт, — но тя има по-нисък кредитен рейтинг и от мен, при това не заради студентски заеми. Проблемът в нейния случай е, че никога не е вземала кредит, така че просто я няма в банките. Никога не е получавала ипотека и не е вземала заем за покупка на автомобил. Няма данни за трансакции по кредитните ѝ карти, защото според мен тя просто не използва кредитни карти, а това е почти невъзможно постижение.

— Аха. Нещо друго? — каза Демарко.

— Използвах услугите на четири различни сайта като онзи, с помощта на който разбрах за брака ѝ с Кантуел. Нито един от тях не откри нейна адресна регистрация.

— Това е по-лесно обяснимо — отговори Демарко. — Във Финикс, където са живели в голяма къща, наемателят е бил Кантуел и всичко е било на негово име. Сякаш се е опитвал да я предпази, като не я вписва като наемател на жилището си.

— Има и още едно странно нещо — каза Сара. — Отидох до кабинета на Джъстин, обадих се на данъчните от нейния телефон и се представих с нейното име.

— Ах, ти, палавница такава.

Сара се усмихна.

— Казах на човека от другата страна да се обади на номера на прокурора от указателя, за да се увери, че наистина говори с нея. Когато ми върна обаждането, го попитах дали Ела Филдс някога е подавала данъчна декларация. Той ми каза, че не е. Тогава го попитах дали Бил Кантуел някога е подавал данъчна декларация и той ми каза, че да. Попитах го дали мога да получа копия от данъчните декларации на Кантуел, той ми каза, че не, не и без съдебна заповед. „Но той е мъртъв!“, казах му аз. „Не и без съдебна заповед“, повтори той. Затова го помолих да ми каже едно-единствено нищо и никакво нещо: дали Кантуел е подавал данъчна декларация самостоятелно или заедно със съпругата си. И той ми каза, че Кантуел е подавал самостоятелна данъчна декларация, без да вписва друго лице.

— Аха — каза отново Демарко. — Значи не е искал тя да бъде записана в данъчните му декларации, така че да не я повлече със себе си, когато го хванат за укриване на данъци.

— Може би — каза Сара. — Или може би тя не му е давала да я включва в данъчните си декларации. След като са се оженили, така и не си е сменила фамилията.

— Добре, Сара, как да открием тази жена? Времето ни изтича. До началото на делото остават само няколко седмици.

— Мислиш ли, че тя все още е в Ню Йорк?

— Да — каза Демарко.

Нямаше никакво доказателство, с което да подкрепи това заключение, освен инстинктите си, но той им вярваше.

— Добре, знаем, че Кантуел винаги е наемал някакво луксозно жилище — започна Сара. — Както онзи апартамент на последния етаж в Сиатъл и къщата във Финикс, за която е плащал дванайсет хиляди долара на месец. Предполагам, че мога да почна да звъня във фирмите, които дават под наем луксозни жилища, и да ги питам дали нямат клиентка на име Ела Филдс.

Демарко простена, наведе глава и три пъти блъсна челото си в масата. Сара хвърли един поглед на младия мъж, с когото си беше говорила по-рано, и завъртя очи към тавана, все едно искаше да му каже: „Какво да ти кажа? Откачалка“.

През следващите четири дни Демарко и Сара се обаждаха на различни фирми, които даваха под наем луксозни къщи и апартаменти в Ню Йорк. Той си даваше сметка, че по никакъв начин няма как да не пропуснат нещо. Когато даваха имот под наем, собствениците често се рекламираха сами: отиваха в някое кафене и залепяха обява от онези, от които човек можеше да си откъсне листчето с телефонния номер, или пускаха лична обява в някой тъп форум. От другата страна му затваряха телефона или го оставяха на изчакване и никой не вдигаше; или обещаваха някой да му върне обаждането, но никой не му се обаждаше. Отговаряха му, че информацията за клиентите им е поверителна, и с влошаването на настроението си той започна им крещи и да ги заплашва със съдебни заповеди, с които да им попречи да работят както трябва в продължение на цели седмици, ако не му окажат съдействие. „Прави каквото искаш, задник такъв“, отговаряха някои гадняри. Въпреки всичко повечето хора все пак му оказваха съдействие, но неизменно му отговаряха едно и също: „Нямаме клиент на име Ела Филдс“.

Когато усети, че не издържа повече, той даде на Сара едно от онези ясни и прецизни нареждания, е които истински добрите мениджъри се обръщат към своите подчинени.

— Просто направи нещо — каза той. — Не знам какво, но намери тази проклета жена.

— А ти какво ще правиш? — попита го Сара.

— Ще отида да говоря лично е някои хора, за да мога да ги ударя в лицето, ако не ми отговорят както трябва.

В действителност той нямаше никаква идея какво да направи.

33

Ела установи, че Данте Бело живее в Ийст Вилидж в тухлен блок, построен през четирийсетте години на миналия век, заедно с майка си Лена. В продължение на следващите четири дни тя го следеше, както беше направила с Рейчъл Куин, като се надяваше по този начин да се вдъхнови за нещо.

Той излизаше от апартамента си всеки ден около обед да разходи своето куче — средно голям черен лабрадор. Точно както и в случая с Куин, Ела не можеше да си представи защо един нюйоркчанин, който живее в апартамент, иска да има куче. После Данте се връщаше, преобличаше се и изминаваше пеша шестте преки до един западнал бар на име „Франке Лаундж“. Докато следеше Данте, Ела видя в същия бар да влизат двама от мъжете, които познаваше от снимката пред сградата на окръжния съд, както и самият Вини Каниля. Явно „Франке Лаундж“ беше щабът на жалката престъпна организация на Вини К.

В три от общо четирите дни, през които го следеше, Данте остана във „Франке Лаундж“ до шест вечерта, а след това се прибра в апартамента, за да вечеря заедно с майка си, поне така предполагаше Ела. Нямаше никаква представа какво прави в този бар по цял следобед. В единия от дните заедно е Вини и още един мъж той отиде до някаква заложна къща в Куинс. Ела подозираше, че собственикът на заложната къща помага на Вини да пласира откраднатите стоки, които му носеха неговите момчета.

След като Данте вечеряше с майка си, той излизаше с приятели. Едната вечер отидоха в бар с голям телевизор, където гледаха мач на „Метс“ и играха билярд; другата бяха в някакъв клуб в Бруклин, където играха покер; в две от четирите вечери ходиха в различни барове, където се събираха неомъжени жени с тупирани прически, тесни поли и прекалено тежък грим. Едната вечер Данте си тръгна с някаква блондинка, която беше с пет сантиметра по-висока от него.

Ела не видя нито веднъж Данте или някой друг от хората на Вини да прави нещо, което изглежда незаконно, и не можеше да не се запита откъде изкарват пари. Може би се скатаваха заради удара, който бяха понесли с откраднатата виагра. Но какъвто и да беше случаят, гангстерският живот на Данте изглеждаше невероятно скучен.

Ела беше стигнала до задънена улица. Не можеше да открие нищо, с което да свърже Данте Бело с Доминик Динунцио. Имаше само две общи неща между тях: и двамата бяха макаронаджии и обичаха кучета. Да, точно така — Доминик също беше имал куче (беше го научила от некролога му), но в неговия случай в това поне имаше някаква логика, защото живееше в собствена къща и имаше три деца.

Но каква полза можеше да има от факта, че и двамата имаха кучета?

Имаше един възможен сценарий: Доминик и Данте разхождат любимците си в някой от онези паркове, където собствениците имат право да свалят каишките на кучетата и да ги пускат да тичат насам-натам и да се съвкупяват. Данте, какъвто си е неуравновесен и склонен към насилие, вдига скандал на някакъв друг собственик, нахвърля се да го бие и Доминик става свидетел, а после Данте решава да убие Доминик, за да го ликвидира като свидетел.

Не, това беше глупаво. Макар че изобщо не ѝ беше трудно да си представи как Данте пребива някого почти до смърт за нещо подобно, щеше да бъде почти невъзможно да докаже, че двамата с Динунцио са били в един и същ парк по едно и също време, и да изгради достоверно обяснение за това събитие.

Предполагаше, че ще може да изфабрикува финансови документи, които да показват, че Доминик пере пари за Вини Каниля и третокласната му престъпна организация. Щеше да се наложи да проникне с взлом в офиса на Доминик и да използва услугите на хакер, за да вкара в служебния му компютър доказателства за престъпното му съдружие с Вини, а след това да създаде някакъв сценарий, според който двамата престъпници се скарват помежду си и Вини изпраща Данте да очисти Доминик, за да не се разприказва. Но този план беше прекалено сложен; имаше прекалено много неизвестни. Щеше да ѝ се наложи да докаже, че един уважаван гражданин без криминално досие през цялото време е водел двойствен живот, в който е работел за някакъв дребен дон от мафията.

По дяволите!

И тогава на Ела ѝ хрумна една нова мисъл, която поне според нея самата беше блестяща: кой е казал, че между Данте Бело и Доминик Динунцио изобщо трябва да има някаква връзка?

Ела отново си облече удобни домашни дрехи, направи си кана кафе и за пореден път пое на лов за съкровища в интернет. Този път се зае да търси статии, в които се споменаваха Вини Каниля или Данте Бело, и попадна на истинска златна мина.

Месец преди Доминик Динунцио да бъде убит, Вини Каниля и неговите момчета се бяха замесили в някакво сбиване в Атлантик Сити и случаят беше стигнал до вестниците заради хаоса, който бяха предизвикали. Вини отишъл да играе зарове в казино „Боргата“ и в същото време там влязъл друг гангстер на име Кармайн Фратело, придружаван от приятелката си и няколко от своите хора.

Според пресата между Кармайн Фратело и Вини Каниля отдавна назрявал конфликт и преди да се усетят какво става, Вини и Кармайн започнали да се обиждат и да демонстрират колко са страшни, антуражите им се намесили, някой ударил някого и започнал масов бой. Няколко невинни свидетели се озовали на пода, имало преобърнати столове, разлети питиета, пръснати чипове и всички охранители от казиното се притекли на помощ, за да разтърват общо шест или седем яки италианци.

Естествено, след като ги разделили, и двамата — Фратело и Каниля — отправили една и съща заплаха: „Ще те очистя, мамка ти“.

А причината Ела да научи всичко това беше, че както често се случва тези дни, някои от свидетелите бяха записали боя с мобилните си телефони. Един мъж беше качил видео в Ютюб, на което се виждаше как от носа на Вини Каниля блика кръв. Но не това привлече вниманието на Ела.

Вниманието ѝ беше привлечено от Кармайн Фратело. Той беше едър мъж с наднормено тегло и къса тъмна коса. Доминик Динунцио беше едър мъж с наднормено тегло и къса тъмна коса. По всичко останало Кармайн не приличаше особено много на Доминик. В сравнение с тях двамата Тоби Розентал и Данте Бело си приличаха достатъчно, за да ги сметнат за първи братовчеди, докато лицето на Кармайн беше по-закръглено от това на Доминик, носът му беше по-дълъг, брадичката му беше по-заоблена, а косата му беше по-оредяла от тази на Доминик.

Но всичко това нямаше значение. На Ела ѝ стигаше двамата да си приличат достатъчно.

Ела имаше нужда от още едно жизненоважно късче информация, за да натопи Данте Бело за убийството на Доминик Динунцио. Трябваше да разбере къде е бил Данте вечерта, в която беше убит Доминик Динунцио. Ако Данте имаше солидно алиби, на Ела щеше да ѝ се наложи да започне отначало. Но ако се съдеше по онова, което беше научила за него през четирите дни, в които го беше следила, Данте най-вероятно беше вечерял с майка си или беше висял във „Франке Лаундж“, когато бяха застреляли Доминик. И ако наистина беше така, това не беше никакво алиби. Ако някое от мутренските приятелчета на Данте се закълнеше, че Данте е бил с него, нито един съдебен заседател нямаше да му повярва.

Същото важеше и за майката на Данте. Коя майка не би излъгала, за да защити родния си син?

От друга страна, ако в онази съдбоносна вечер Данте е бил в ареста или ако съществуваше снимка, на която се виждаше как той преминава покрай будка за събиране на магистрална такса, или ако имаше плащане с кредитна карта в Джърси по същото време… е, тогава Ела отново щеше да бъде прецакана. А ако искаше да разбере къде е бил, тя не можеше да се сети за по-добър начин от това просто да го попита.

Ела не искаше Данте да я вижда на живо, затова се обади в апартамента му в единайсет часа сутринта, като предположи, че току-що е станал от леглото и се приготвя да излезе с кучето си. Вдигна майка му и Ела поиска да говори с нейния син.

— Спи — отговори Лена.

— Събудете го — каза Ела. — Обажда се инспектор Маргрет Рос от Сто и пети полицейски участък.

Там наистина имаше инспектор Маргрет Рос, която работеше в отдел „Грабежи и убийства“.

— Инспектор? — повтори Лена Бело.

— Точно така — потвърди Ела — и се обаждам във връзка с разследването на сериозно престъпление, така че наистина трябва да говоря с него.

— Моят син не е направил нищо лошо.

Ела не си направи труда да спори, само настоя:

— Трябва да говоря с него, госпожо. Незабавно.

Изминаха пет дълги минути, преди Данте да вдигне слушалката.

— Кой се обажда, да му го начукам?

Какъв чаровник само.

— Както вече казах на майка ви, господин Бело, обажда се инспектор Маргрет Рос от Сто и пети участък.

— Да, и какво?

— На петнайсети март тази година мъж с вашето описание е убил продавач на име Джеймс Ким в един магазин за алкохол в Куинс.

— Какво? — каза Данте.

— Миналата седмица ни се обади свидетел, който ни даде видеозапис от мобилния си телефон. На записа се вижда как мъжът излиза от магазина за алкохол и програмата за разпознаване на лица ни насочи към вас.

— Глупости — каза Данте.

— Не, господин Бело, съвсем не са глупости. Но мога да ви кажа, защото и без това ще излезе наяве в съда, че лицето на мъжа не се вижда съвсем ясно на видеозаписа, така че програмата ни посочи и петима други възможни извършители, които приличат на вас. Но сред тях само вие и още един заподозрян имате криминално досие и точно това е причината да насоча разследването към вас.

— Ей, аз не съм направил нищо в никакъв проклет магазин за алкохол. Нали ви казвам, че това са глупости.

— Успокойте се, господин Бело.

— Ти се успокой, да ти го начукам. Ти ми се обади да ми кажеш, че съм убил някого, и…

— Единствената причина да ви се обадя, господин Бело, е да ви дам възможност да ми отговорите къде сте били приблизително в седем и половина вечерта на петнайсети март. Ако имате достоверно алиби, мога да ви извадя от списъка на заподозрените.

— Март?! Това беше преди четири шибани месеца. Откъде да знам къде съм бил, по дяволите? Ти ми кажи къде си била преди четири месеца!

— Аз нямам нужда от алиби, господин Бело, но ако не искате да бъдете арестуван за убийството на господин Ким, вие имате нужда от такова. Има два варианта: да изпратя няколко полицаи, за да ви приберат и да ви доведат в участъка, или да ми сътрудничите.

— Как мога да ти сътруднича, дявол да го вземе? Не знам къде съм бил, да му го начукам!

— Господин Бело, ще ви дам два дни, за да проверите. Ако имате календар на телефона си, погледнете в него. Проверете извлеченията от кредитните си карти и вижте дали не сте направили покупка по същото време, когато е бил застрелян господин Ким. Обадете се в банката, ако се налага. Вижте дали не сте имали среща с някого — уговорка, която може да бъде потвърдена от друго лице. Ако можете да ми покажете някакъв документ, който доказва факта, че не сте били в Куинс същата вечер, когато е бил убит господин Ким, това ще бъде достатъчно за мен. Ако не… ами тогава просто ще се наложи да продължа с разследването в същата посока, което вероятно означава, че ще ви арестувам.

— Шегуваш ли се?!

— Ще ви се обадя вдругиден по същото време, господин Бело, и ако не сте си у дома, когато се обадя, ще издам нареждане да бъдете арестуван. Приятен ден.

Два дни по-късно, точно както беше обещала, Ела отново се обади на Данте Бело.

— Е? — каза тя. — Къде бяхте вечерта на петнайсети март?

— На мач на „Никс“. Отидох с няколко приятели.

— Наистина ли? — каза Ела.

От тона ѝ ставаше ясно, че намира това алиби за твърде нагласено.

— Точно така. Направих така, както ми каза, и си проверих… календара и там пишеше „баскетболен мач“. Трябваше да се сетя по-рано, защото шибаните „Никс“ паднаха и аз изгубих петдесет долара.

Беше очевидно какво е направил Бело. Тъй като не можеше да докаже къде е бил на петнайсети март, той беше проверил програмата на баскетболното първенство и беше видял, че същата вечер местният отбор „Никс“ беше играл като домакин в „Медисън Скуеър Гардън“. За да изглежда по-достоверно, беше проверил и резултата от мача и беше решил да украси историята с детайла за това, че е заложил петдесет долара и е загубил.

— Пазите ли билета от мача, господин Бело?

— Естествено, че не. Кой си пази билетите, по дяволите?

— Как платихте билета? Онлайн? С кредитна карта?

— Не, купихме си билети от някакъв тип пред залата и му платихме в брой. Решихме да отидем в последния момент и си взехме билети на черно, а не от касата. Какво сега, ще ме арестуваш ли за това?

— Как се казват вашите приятели, с които сте били заедно на мача?

— Джоуи Нети и братовчед му Джими.

— Джими кой?

— Нети, като Джоуи. Нали ти казах, че са братовчеди?

— И къде живеят?

— Тук. В Манхатън.

Ела не отговори за известно време, така че мълчанието да изрази съмнението ѝ.

— Господин Бело, нали си давате сметка, че ако това не е истина и аз го разбера…

— Ей! Не съм обирал никакъв магазин за алкохол. Не съм някакъв шибан наркоман. Не се занимавам с такива простотии. Никога не съм се занимавал. Ти ме попита къде съм бил и аз ти казах. Така че можеш да вземеш онази програма за разпознаване на лица и да си я натикаш отзад.

Данте тресна слушалката и Ела се усмихна. Данте нямаше алиби. Нито един съдебен заседател нямаше да повярва на историята, подкрепена от двама гангстери като него самия, според която той беше ходил на баскетболен мач вечерта, в която беше убит Доминик Динунцио.

34

Демарко седеше в кабинета на Джъстин, която обядваше между две съдебни заседания. Днешното меню беше хотдог, който си беше купила от будката на ъгъла.

— Не знам какво да правя — каза Демарко. — Не мога да открия Ела Филдс. Не мога да докажа, че тя има нещо общо с удара на Естер или с факта, че помощник-сервитьорът е избягал от града. Нито пък мога да докажа, че се е свързала с някой от другите свидетели.

— Да не ми казваш, че се каниш да се откажеш?

Демарко сви рамене.

— Към този момент, както знаеш, разполагаш с трима солидни свидетели, които ще свидетелстват в съда срещу Розентал. Освен ако не променят показанията си, всъщност нямаш никакъв проблем.

— Но аз няма как да разбера, че нямам проблем, докато не ги изправя на свидетелското място и изведнъж не се окаже, че те не могат да си спомнят какво са видели онази вечер. Наистина ли искаш да поемеш риска убиецът на братовчед ти да се измъкне безнаказано?

Дявол да го вземе!, помисли си Демарко. Тази жена адски го дразнеше, като непрекъснато се опитваше да му прехвърли отговорността за евентуалния провал на делото. Той сви рамене.

— Единственото, за което се сещам, е да се видя със свидетелите. Ще ги попитам дали някой е разговарял с тях за делото, но най-вече искам да видя как ще реагират.

— Не знам — каза Джъстин с уста, пълна с хотдог. — Да се говори със свидетелите не е проста работа. Не бива да им казваш нищо, което след това да може да бъде представено като опит за манипулация, така че показанията им да потвърждават по-добре обвинението на прокурора.

— Знам — отговори Демарко.

— Добре тогава, говори с тях — каза му Джъстин, когато си преглътна хапката. — Но внимавай.

Демарко реши да започне с Рейчъл Куин. Работното място на Куин беше на Уотър Стрийт, съвсем близо до Уолстрийт, където бяха офисите на повечето банки и финансови компании. Демарко се обади предварително да си уговори среща. Секретарката му обясни, че ще се наложи да изчака до четири часа следобед, защото графикът на госпожица Куин е запълнен дотогава.

Рейчъл Куин се стори много привлекателна на Демарко и той не можеше да си обясни защо жена като нея ще се възползва от услугите на сайт за запознанства, за да си намери мъж. Искаше му се да не е с бастун и се надяваше тя да го попита за него, за да има възможност да ѝ обясни, че го използва само временно, защото е получил „спортна контузия“.

— Секретарката ми каза, че сте тук във връзка с делото „Розентал“ — каза Рейчъл.

— Точно така — кимна Демарко. — Имам само няколко въпроса към вас, после ще ви оставя на мира.

Вместо да му каже, че няма време за нищо повече, защото графикът ѝ е запълнен, Рейчъл го попита:

— Ще пиете ли кафе?

— Естествено — отговори той.

После тайно я огледа в гръб, докато тя отиде до една масичка в ъгъла. Отпи от кафето и веднага разбра, че това не беше обикновеното кафе от супермаркета, което пиеше вкъщи. Сигурно беше от някаква екзотична хавайска марка и струваше по осемдесет долара килограма. И ако се съдеше по големия ъглов кабинет на Рейчъл Куин и фантастичния изглед, тя очевидно беше в друга категория. Налагаше се да ограничи сексуалните си фантазии и да се съсредоточи върху работата.

— Не мога да навлизам в подробности, госпожице Куин, но…

— Рейчъл, моля те.

— Разбира се. Както ти казах, Рейчъл, за съжаление, не мога да споделя подробности с теб, но прокурорът изпитва известни опасения, че някой може да се опита да манипулира свидетелите по делото „Розентал“, така че…

— Как да ги манипулира?

— Като се опита да ги подкупи или да ги притисне, за да променят показанията си.

— Мислиш, че някой ще ме подкупи ли? — попита го Рейчъл.

В топлите ѝ кафяви очи проблесна негодувание.

— Не, не казвам това. И не се засягай, моля те. Просто искам да те попитам дали някой се е обръщал към теб, за да обсъждате показанията ти.

— Не. Никой не е говорил с мен за делото с изключение на прокурорката — как се казваше, Потър?

— Портър. Джъстин Портър.

— Точно така. И тя искаше само да преговорим показанията, които дадох на полицията, за да сме сигурни, че съм съгласна с начина, по който са ги записали полицаите.

Демарко се поколеба и Рейчъл попита:

— Има ли нещо друго?

Искаше му се да ѝ покаже снимката на Ела Филдс, но си даваше сметка, че това е рисковано. Ако Филдс беше успяла да установи контакт с нея и да я привлече на своя страна, Рейчъл щеше да го излъже, че не я познава, а после да предупреди Филдс, че Демарко я издирва. От друга страна, ако се съдеше по начина, по който беше реагирала на въпросите му — и ако Демарко вярваше на инстинктите си — Рейчъл беше искрена с него.

— Да — каза Демарко. — Виждала ли си тази жена?

Той подаде на Рейчъл снимката от международния паспорт на Ела Филдс.

Рейчъл не просто я погледна, а я разгледа внимателно.

— Не съм. Щях да запомня жена с толкова впечатляваща външност. Коя е тя?

— Мога да ти кажа само, че трябва да я открия и да разговарям с нея.

Демарко забеляза, че този отговор не я удовлетвори, но не искаше да навлиза в подробности по въпроса.

— Има ли някой друг, който се е опитвал да обсъжда делото с теб? — попита Демарко. — Не говоря направо да те пита за показанията ти. Говоря за евентуален интерес към факта, че ще бъдеш свидетел по делото. Ако е имало такъв човек, със сигурност е подходил дискретно.

— Не. Разговарях с много хора за това, че съм видяла как убиват човек; беше доста травмиращо преживяване. Но бяха все лични познати — роднини, приятели и колеги.

— Добре — каза Демарко. — Но ако някой непознат все пак се опита да говори с теб за делото или ако видиш жената от снимката, която ти показах току-що, можеш ли веднага да ми се обадиш?

— В опасност ли съм? — попита Рейчъл.

— Не — отговори веднага Демарко. — Нямам никаква причина да смятам, че си в опасност.

В интерес на истината, не беше съвсем честен с нея. Трябваше да ѝ отговори, че не вярва да има опасност за нея. Само в един от шестте случая, които беше разследвал, беше убит свидетел. Във всички останали изглеждаше така, все едно Кантуел беше направил всичко възможно да не убива хора. Дори беше уредил една жена да се сдобие с нов черен дроб, за да не умре, по дяволите. Колкото до евтаназията на сестрата на Ранди Уайт, тя не беше убита заради това, че е била свидетел.

От друга страна, Демарко всъщност не знаеше как точно е изчезнал помощник-сервитьорът от делото „Розентал“. Дали беше заминал доброволно от Ню Йорк, или му бяха платили да го направи — или беше заровен в някое поле с ягоди някъде в Ню Джърси? А оставаше и старата Естер Бърман с нейния удар. Ако ударът на Естер не беше случайност, това го правеше опит за убийство.

И все пак, той не вярваше, че Рейчъл Куин наистина е в опасност, защото никой нямаше да е толкова луд, че да убие свидетел, и то след като двама вече бяха изчезнали. Това със сигурност щеше да предизвика полицейско разследване.

Но Рейчъл Куин не беше глупачка.

— Опитал ли се е някой да повлияе на останалите свидетели? — попита тя.

За щастие, Демарко беше в състояние да отговори съвсем честно на този въпрос.

— Не знам за нищо подобно.

И това беше самата истина, защото в действителност не знаеше какво се беше случило с Естер или Едмундо Ортис.

— А и ти си първият свидетел, с когото разговарям — добави той, което също беше вярно.

Демарко реши, че е време да си върви, преди Рейчъл да му зададе още някой въпрос, на който не иска да отговори.

— Благодаря за кафето. Беше много хубаво.

Той остави на бюрото на Рейчъл една визитна картичка. На нея беше номерът на мобилния му телефон, както и Джоузеф Демарко, специални разследвания за прокуратурата в Манхатън. Беше накарал Сара да му разпечата петдесет такива визитки на дебела хартия на компютъра си.

— Моля те да ми се обадиш, ако някой се опита да обсъжда делото с теб по необичаен начин.

— Ще се обадя — отговори Рейчъл.

Демарко отново я погледна.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос?

— Не знам — каза тя. — Какъв е въпросът?

— В полицейския доклад прочетох, че вечерта на убийството на Доминик Динунцио си била на среща, уредена чрез сайт за запознанства.

— Да — потвърди Рейчъл, но вече звучеше леко враждебно.

— Ами аз също нямам връзка и си мислех да използвам някой от тези сайтове.

Това изобщо не беше вярно, но искаше да каже на Рейчъл, че е свободен.

— Не мога да ти препоръчам от личен опит — каза Рейчъл. — Но някои мои приятели останаха много доволни.

— Трябва да ти кажа, че се изненадвам как толкова привлекателна жена като теб не е обградена от всякакви мъже, които искат да излязат на среща с нея.

Вместо да оцени комплимента, Рейчъл изглеждаше раздразнена от думите му.

— Аз работя много и просто не разполагам с възможности за контакт с необвързани мъже. Не ходя по барове и не излизам с колеги. Засега вариантът със сайтовете не ми е свършил работа, но може би за теб ще бъде по-различно. А сега трябва да тръгвам, имам ангажимент.

Докато си тръгваше, Демарко си мислеше: „Аз съм идиот“. Представяше си, че когато мине делото „Розентал“, може би ще ѝ се обади, но след като беше реагирала по този начин, все едно я беше обвинил, че е стара мома, за която никой не иска да се ожени… Уф.

Демарко реши да вечеря, преди да отиде в бар „Макгилс“. Искаше да бъде там около седем и половина — по същото време, когато е бил убит Доминик. Хапна в един тайландски ресторант на около шест преки от „Макгилс“ и реши да продължи пеша, вместо да хване такси. Това се оказа грешка, защото кракът му вече пулсираше от болка, когато пристигна. Обикновено носеше в себе си по няколко таблетки мотрин, но точно тази вечер нямаше подръка болкоуспокоително. Започваше да си мисли, че проклетият доктор не беше разчел както трябва рентгеновата снимка и костта му всъщност не беше зараснала.

Той се настани на бара и загледа как Джак Морис приготвя мартини. Демарко нямаше да има нищо против и той да изпие едно като лекарство срещу болката, но тъй като се предполагаше, че е тук по работа, реши да не го прави.

Това беше първият път, в който посещаваше местопрестъплението. Заради осветлението барът не беше идеалното място, на което един свидетел да идентифицира заподозрян, но Демарко щеше да успее да разпознае всеки влязъл в този момент. Барманът със сигурност нямаше да има никакъв проблем, защото Тоби беше седял на половин метър от него, докато му беше наливал питие.

Морис приключи с мартинито, пусна в чашата една лимонова кора и я постави пред едър мургав мъж с набола брада, който седеше в другия край на бара. Демарко забеляза, че мъжът донякъде прилича на Доминик, но от друга страна, много мъже приличаха на Доминик. Демарко веднага можеше да се сети за поне трима свои познати, които приличаха на Доминик.

Морис застана пред него и го попита:

— Какво ще обичате?

— Нищо — отговори Демарко и му показа значката и документите си. — Работя за прокурора на Манхатън. Трябва да говоря с теб за делото „Розентал“.

— Така ли? — каза Морис и очите му се разшириха.

Демарко предположи, че Морис го беше сметнал за служител на реда, а повечето хора се стряскат, когато някой служител на реда им каже, че трябва да говори с тях. Затова Демарко не се изненада от първоначалната реакция на бармана, но веднага се усъмни в него.

— Исках да те попитам дали някой е говорил с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото „Розентал“. Имам предвид, някой друг освен полицаите и прокурора…

Демарко щеше да добави още нещо, но Морис веднага реагира:

— Не.

Ето това вече не беше както трябва. Морис трябваше да остане изненадан от този въпрос. Трябваше да каже нещо като: „Как така да е говорил с мен за показанията? Кой може да е говорил с мен? И защо да говори с мен?“. Трябваше да прояви любопитство, както беше направила Рейчъл Куин, но нямаше нищо подобно. Непосредствената му реакция беше да отрече — незабавно и кратко, — че някой изобщо е говорил с него.

— Сигурен ли си, Джак? Не си говорил с никого за това дело, така ли?

— Да — потвърди Морис. — Не съм казвал нищо на никого.

Демарко го изгледа продължително, като не криеше съмнението си.

— Ако някой се е опитал да те накара да промениш показанията си, Джак, а ти не ми казваш истината, това ще бъде доста сериозен проблем. Имам предвид, че ще загазиш. Ще загазиш сериозно, в смисъл че ще отидеш в затвора.

Морис видимо се засегна — или се престори на засегнат.

— Ей, защо да лъжа за такова нещо? Нали ти казвам, никой не е говорил с мен.

Демарко имаше намерение да му покаже снимката на Ела Филдс, както беше направил с Рейчъл Куин, но сега се отказа. Инстинктът му беше подсказал, че може да се довери на Рейчъл; сега същият инстинкт му подсказваше, че Морис го лъже.

— Добре — кимна Демарко, но не прикри скептицизма си. — Ако някой все пак говори с теб за това, трябва да ми се обадиш веднага.

Демарко остави визитната си картичка и барманът, след като се поколеба за момент, я взе и я прибра в джоба си.

— Да, естествено — каза той. — Ако няма нищо друго, трябва да видя дали онзи клиент не иска още едно питие.

— Къде е госпожица Толивър? — попита Демарко. — Трябва да говоря и с нея.

Морис завъртя глава, като се оглеждаше за Кейти.

— Трябва да е някъде тук. Може би е отишла до кухнята, за да донесе ордьоври за някоя от масите. А, да — ето я.

Демарко се обърна и видя една зашеметяваща млада жена с дълга тъмна коса и къса пола, която носеше няколко чинии. Занесе ги до една маса, на която седяха двама млади мъже. Те се опитаха да завържат разговор с нея и Кейти се усмихна и им отговори нещо, а те се засмяха. Тя знаеше, че бакшишите ѝ зависят от отношението към клиентите, и беше в неин интерес да флиртува с тях.

Когато се върна на бара, тя каза:

— Джак, две бири хайнекен за онези тъпаци.

Демарко се доближи.

— Госпожице Толивър, казвам се Демарко и водя разследване от името на прокурора на Манхатън. Трябва да говоря с вас за делото „Розентал“.

— Какво? — каза Кейти.

Точно както и Морис, тя също изглеждаше шокирана, дори още по-шокирана от бармана. Освен това изглеждаше… ами първата дума, която му хрумна, беше „гузна“.

— Може ли да седнем някъде да поговорим? — попита Демарко.

— Ами, да, сигурно, но може ли да излезем навън? — отговори Кейти. — Искам да изпуша една цигара.

— Разбира се — отговори Демарко, макар кракът толкова да го болеше, че предпочиташе да остане седнал.

Той изчака Кейти да каже на Морис да занесе бирите, после се наложи да изчака още малко, докато тя търсеше цигари и запалка в дамската си чанта. Докато ровеше вътре, тя се мръщеше, все едно се опитваше да измисли нещо.

Когато излязоха навън, тя запали ментово марлборо и издуха дима над главата на Демарко. На уличната светлина изглеждаше уморена и по-възрастна от двайсет и четирите си години. Демарко забеляза бръчките, които бяха започнали да се оформят от двете страни на устата ѝ: бръчки от напрежение, от разочарование, от онези, с които се сдобива една жена, когато все не ѝ върви. Представяше си как ще изглежда Кейти Толивър, когато навърши четирийсет години.

— За какво става дума? — попита го тя.

Демарко ѝ повтори същото, което беше казал на Морис, за да види дали и тя ще реагира по същия начин:

— Исках да те попитам дали някой е говорил с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото „Розентал“. Имам предвид, някой друг освен прокурора и разследващите.

— Не разбирам — отговори Кейти. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид точно това, което казах. Питал ли те е някой за показанията, които смяташ да дадеш на делото?

Вместо да отговори на въпроса му, тя попита:

— Защо някой да прави това?

— Моля те, просто ми отговори. Говорил ли е някой с теб?

Тя отново си дръпна от цигарата и извърна поглед, докато вдишваше дима. Точно това беше една от причините Демарко да не обича да разпитва пушачи. Докато пушеха, те можеха да отложат отговора, за да измислят някоя лъжа. Накрая Кейти заяви:

— Не, никой не е говорил с мен, само двете стари ченгета и онази тросната прокурорка.

— Сигурна ли си? — попита я той.

— Да, сигурна съм. Какво означава дали съм сигурна?

— Означава, че трябва да разбереш нещо. Ако ме лъжеш, може да си имаш сериозни неприятности. А ако излъжеш в съда… никога, при никакви обстоятелства не бива да си позволяваш да лъжесвидетелстваш.

Кейти поклати глава.

— Иска ми се да не бях тук, когато убиха онзи човек. Трябва да издържам детето си и не мога да си позволя да отсъствам от работа, за да свидетелствам на някакво дело. А сега и ти ме тормозиш.

— Не те тормозя, Кейти. Просто искам да се уверя, че разбираш колко е важно да ми кажеш истината.

— Аз вече ти казах истината. Сега може ли да се връщам?

Той отново си помисли да ѝ покаже снимката от международния паспорт на Ела Филдс и отново се отказа.

— Естествено.

Докато чакаше такси, той се обади на Джъстин и когато тя не вдигна, остави съобщение на гласовата ѝ поща:

— Мисля, че някой се е свързал с двама от свидетелите срещу Розентал, за да им повлияе.

Джъстин му се обади след двайсет минути. Първите ѝ думи бяха:

— Сигурен ли си?

— Дали съм сигурен? — отговори Демарко. — Не. Съдя по един твърде бърз отговор и по едно твърде бавно дръпване от цигарата.

— Какво? — не разбра Джъстин.

— Няма значение. Виж, почти съм сигурен, ако се съди по начина, по който се държеше барманът. Някой е говорил с него за показанията му. Не съм толкова сигурен за сервитьорката, но инстинктите ми подсказват, че някой може да е говорил и с нея.

— Гадост — изохка Джъстин. — Мислиш ли, че ще си променят показанията?

— Нямам представа, но няма да се изненадам, ако го направят.

И двамата замълчаха за момент, после Джъстин отсече:

— Е, аз трябва да се уверя в това. Не искам неприятни изненади по време на самото дело. Ще ги разпитам отново. И искам да присъстваш.

35

Когато Джак Морис разбра, че от прокуратурата ще го разпитват отново, той се обади на Ела.

— Какво да ѝ кажа? — попита Морис.

— Ще ти съобщя допълнително — отговори Ела.

После изпрати на Дейвид Слейд следното съобщение: „Да се срещнем там, където се срещнахме първия път, в 8. Пиши ми, като дойдеш, и аз ще ти кажа в коя стая съм“.

Отговорът на Слейд гласеше: „Крайно време беше, по дяволите“.

Слейд не беше доволен, защото след първата им среща няколко пъти беше настоявал да се видят отново и тя всеки път му беше отказвала с довода, че няма нужда.

Слейд почука на вратата на стаята на Ела в хотел „Мандарин Ориентал“ точно в осем вечерта. Беше облечен с тъмносин костюм и светлосиня риза, без вратовръзка. Ела трябваше да признае, че е хубав мъж. Преди тя да каже нещо, той избухна:

— Поведението ти е напълно неприемливо. Нямам никаква представа какво се случва със свидетелите и с какво се занимаваш. Не мога да подготвя защитата си, ако…

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, искам да разбера…

Той спря и си пое дъх, за да се успокои.

— Да, добре. Нямам нищо против да изпия един скоч.

Ела извади от минибара две бутилчици „Гленфидих“.

— Нямам лед — каза тя. — Ще трябва да го пием чисто.

Тя подаде на Слейд питието му.

— Успокой се, Дейвид. Всичко върви страхотно. Още първия път ти казах, че няма да се срещаме много често. Не бива да поемаме риска някой да направи връзка между нас двамата. И без това е неприятно, че сме си изпращали толкова много съобщения — дори при положение че телефоните не са регистрирани на наше име. В днешно време човек просто не може да разчита на тях, когато става дума за поверителна информация.

— Да, разбирам, но…

— Ще ти кажа докъде сме стигнали — продължи тя. — Господин Ортис, помощник-сервитьорът, е на борда на риболовен кораб в Берингово море. Никой друг не знае къде е. Няма да се върне в Ню Йорк за делото.

— Да, вече чух, че е изчезнал.

— Госпожа Бърман получи удар и няма да може да свидетелства срещу Тоби.

— Щастливо съвпадение, но като се има предвид възрастта ѝ, сигурно не е толкова неочаквано.

— Съвпадение? — повтори Ела. — Наистина ли си мислиш, че онова, което се случи с нея, беше просто въпрос на късмет?

— О — само каза Слейд.

Изглеждаше зашеметен, все едно никога не му беше хрумвало, че може да се превърне в съучастник в убийство, като използва услугите на Ела.

— Как я…?

— Няма да обсъждам подробностите с теб, Дейвид. Важното е, че госпожа Бърман няма да свидетелства на делото. Сега, по отношение на бармана. Спомняш ли си какво каза Джак Морис на очната ставка с Тоби?

Преди Слейд да успее да отговори, Ела продължи:

— Той каза: „Мисля, че е номер четири“. Тогава полицаят го попита: „Мислиш?“. И Джак отговори: „Не, той е — номер четири“. С други думи, Джак не беше сигурен, че Тоби наистина е човекът, който е застрелял Доминик, докато ченгето не го подкани да го каже. Затова, когато се гледа делото, Джак ще свидетелства, че е сигурен, че Тоби е човекът, на когото е сервирал питие, но не може да бъде сигурен — напълно сигурен, — че Тоби е човекът, който е стрелял. Той не беше напълно сигурен още на очната ставка и на процеса отново ще бъде така. Трябва да ти кажа нещо за Джак. Той има сериозен проблем с хазарта и аз подхранвам този проблем, като периодично му осигурявам пари в брой, така че да може да продължава да играе.

За пръв път, откакто беше влязъл в стаята, Слейд се усмихна.

— Бива си те — каза той.

— Не го постигнах сама — отговори Ела.

Искаше да продължава да поддържа илюзията, че работи с партньор.

— А сервитьорката?

— Кейти Толивър има дъщеря, прекрасно малко момиченце — отговори Ела. — И води съдебна битка за правата върху детето с родителите на бившия си съпруг. В основата на конфликта е фактът, че при Кейти е документирано, че злоупотребява с наркотици. Чиста е от девет месеца насам и посещава срещи на анонимните наркомани, но за съжаление, наскоро се завърна към лошите си навици, при това по особено неприятен начин. Взе свръхдоза от нещо, припадна на улицата, повикаха линейка и се наложи да я закарат в болницата. Посещението ѝ в болницата е записано, разбира се. И така, тя не прибра малкото си момиченце от бавачката чак до шест часа на следващата сутрин. Добрата новина е това, че единственият свидетел на нейното подхлъзване обратно към лошите навици съм аз. Бабата и дядото няма да разберат, ако тя свидетелства какво наистина е видяла на делото срещу Тоби.

— И какво е видяла наистина? — попита Слейд, като вече звучеше развеселен.

— Кейти определено може да каже, че е видяла Тоби на бара. В това няма никакво съмнение. Стояла е само на метър-два от него. Но дали Тоби е застрелял Динунцио? Динунцио е седял на двайсет метра от нея, на слабо осветено място, и сега, месеци по-късно, тя просто вече не може да бъде сигурна, че той е застрелял жертвата — макар че убиецът определено е приличал на него.

— Това ми харесва — каза Слейд. — А последната свидетелка, Куин?

— Все още не съм измислила какво да правя с нея. Може да се наложи просто да се примириш с нейните показания.

— Това вече не ми харесва — каза Слейд.

— Дейвид, към този момент има двама свидетели, които ще кажат, че не могат да идентифицират Тоби. Така остава само една свидетелка, която може да го разпознае, а според нейните показания той е минал тичешком покрай нейната маса, след като Динунцио е бил застрелян.

Като истински адвокат, Слейд искаше да оспори този аргумент — адвокатите са така устроени, че искат да оспорят всичко, — но Ела продължи:

— Дейвид, убиецът е тичал. Спомняш ли си какво е казала Рейчъл Куин на хората, които са я разпитвали в бара?

— Не си спомням точните ѝ думи. Ще трябва да проверя в свидетелските показания.

— Е, аз пък знам точно какво е казала. Така и не е видяла Тоби да седи на бара; била е твърде заета да флиртува с мъжа, с когото е излязла на среща. Казала е, че е видяла как Тоби — или мъжът, когото е помислила за Тоби — се приближава до една маса и застрелва Динунцио. Но Тоби всъщност е стоял с гръб към нея, когато го е видяла да стреля. И след това е казала, че е видяла как той излиза тичешком от бара. Когато полицаят я е попитал дали е видяла убиеца както трябва, тя е отговорила: „Както трябва? Ами той мина покрай мен доста бързо, но смятам, че ще го разпозная, ако го видя отново“.

— Да, но тя без никакво колебание разпозна Тоби на очната ставка — изтъкна Слейд. — Беше сигурна, че той е стрелял.

— Да, но към този момент, както вече ти казах, тя е единственият свидетел, който твърди това, и всъщност не е била сигурна първия път, когато са я разпитвали полицаите. А тъй като другите двама свидетели ще кажат под клетва, че не са сигурни за самоличността на Тоби, според мен ще разполагаш с всичко необходимо, за да създадеш основателно съмнение.

Когато го каза, Ела си спомни как Бил се наричаше „създател на основателно съмнение“. Сега създателят беше тя.

— Не знам — каза Слейд. — Ще ми бъде по-спокойно, ако…

— Да продължаваме нататък — каза Ела. — Да поговорим за човека, който наистина е застрелял Динунцио.

Тя отвори папката на ниската маса между нея и Слейд и извади снимка на Данте Бело във формат двайсет на двайсет и пет сантиметра. Почука с аления си маникюр по снимката и обяви:

— Ето го твоя убиец. Казва се Данте Бело.

Слейд внимателно разгледа снимката и каза:

— Определено прилича на Тоби. Имам предвид, че не може да му бъде близнак, но…

— Данте Бело е висок сто шейсет и осем сантиметра. Тоби е метър и седемдесет. Данте тежи само с два килограма повече от Тоби и е с три години по-възрастен от него. Също като Тоби той има тъмна коса и правилни черти и според мен всеки може да го обърка с Тоби, ако го види да излиза тичешком от един слабо осветен бар. В добавка Данте Бело е дребен гангстер на служба при мафиот на име Вини Каниля.

— Каниля? Името ми звучи познато.

— Би трябвало. Вини откраднал виагра на стойност от двайсет хиляди долара и всички вестници в града се скъсали от майтапи за негова сметка.

— А, да, сега си спомням — разсмя се Слейд.

— Данте Бело — продължи Ела — е дребен гангстер със склонност към насилие. Не е много умен. Осъждан е веднъж за побой и много пъти е арестуван за същото престъпление. Има ясен модел на поведение, при който се напива и пребива разни хора, след като са го засегнали по един или друг начин.

— Но защо е застрелял Динунцио? — попита Слейд. — Как го е засегнал Динунцио?

— Преди да отговоря на този въпрос, спомняш ли си едно убийство с огнестрелно оръжие, извършено в комплекса за социално слаби граждани „Патерсън“ в Бронкс преди около два месеца?

— Не. Защо да си спомням? — попита Слейд.

Като адвокат, той не представляваше хора, които живееха в подобни жилищни комплекси, и не им обръщаше никакво внимание.

— Ето какво е станало — каза Ела. — Един млад чернокож мъж застрелял друг млад чернокож мъж, защото бил облечен със сив суичър, и убиецът решил, че е същият тип със сив суичър, който го измамил при някаква сделка с наркотици. Типичен случай на сгрешена самоличност. Направих много бързо проучване в интернет и без никакъв проблем открих още два случая само през последната година, в които някой е бил убит погрешка. И в трите случая убийството е свързано с престъпни банди. В два от случаите са замесени наркотици — единият е тук, в Бронкс, а другият — в южната част на Чикаго. Третият случай е от Лос Анджелис. Гангстер от латиноамерикански произход застрелял някакъв студент, защото студентът му заприличал на човека, който застрелял брат му. Готова съм да се обзаложа, че ако продължа с това проучване, сигурно ще открия още поне десет случая, в които някой е бил убит, защото са го объркали с друг.

— Искаш да кажеш, че това се е случило и с Динунцио? Този тип Данте го е сбъркал с някой друг?

— Точно така.

— С кого го е сбъркал?

— Около месец преди убийството на Доминик Динунцио Вини Каниля и някои от неговите хора се забъркали в скандал и побой с друга банда в Атлантик Сити. Главатарят на другата банда е Кармайн Фратело. Разменили си удари, носът на Вини бил счупен, а няколко свидетели чули Кармайн и Вини да си разменят заплахи за убийство. В Ютюб даже има видеозапис от побоя. Във всеки случай, според вестник „Дейли Нюз“ конфликтът между Вини и Кармайн е назрявал отдавна. Нямам никаква представа дали това е вярно, но няма значение, защото така пише във вестника.

— И Данте Бело е участвал в този въргал в Атлантик Сити? — попита Слейд.

— Не знам — отвърна Ела. — Името му не се споменава във вестниците, а аз не го видях в клипа, качен в Ютюб. Но това няма значение.

— Няма ли?

— Не — каза Ела, отново отвори папката и извади една друга снимка. — Защото това е Кармайн Фратело.

— Изобщо не прилича на Доминик Динунцио — каза Слейд.

— Напротив. Той също е едър, мургав, с къса тъмна коса. Давам си сметка, че двамата с Динунцио не си приличат като близнаци, но на улицата, в една тъмна дъждовна вечер — защото вечерта, когато е застрелян Динунцио, е била точно такава — или в един слабо осветен бар съвсем не е невъзможно човек, който има документирана история на злоупотреба с алкохол и насилие, да помисли Динунцио за Кармайн.

Слейд започна да поклаща глава и Ела видя, че не е убеден.

— Нека ти кажа какво съм измислила за Данте — предложи му тя.

Когато му разказа целия си план как да натопи Данте Бело за убийството на Доминик Динунцио, Слейд кимна леко.

— Предполагам, че може и да стане. Но ще трябва да помисля как да представя всичко пред съдебните заседатели.

— Със сигурност ще стане — настоя Ела.

Едва се сдържа да не добави: „Ако си свършиш работата както трябва, по дяволите“.

— След като се погрижа за всички подробности, свързани с Кармайн Фратело — каза му тя, — ще се срещнем отново. Но сега трябва да наемеш някой експерт: най-добре инженер или университетски преподавател. Ще го накараш да подготви видео, което да демонстрира колко лесно можеш да разпознаеш човешко лице в ярко осветено помещение от същото разстояние, от което свидетелите са видели Тоби. След това експертът трябва да намали осветлението, за да отговаря на осветлението в „Макгилс“. Така твоят експерт ще може да покаже колко по-лошо се вижда лицето и колко е лесно да сбъркаш Данте Бело с Тоби Розентал или Кармайн Фратело с Доминик Динунцио. А след това — защото към този момент единственият свидетел, който ще идентифицира Тоби като убиеца, ще бъде Рейчъл Куин — ще накараш твоя експерт да демонстрира във видеото колко трудно е било на Куин да разпознае Тоби или Данте, докато е минавал тичешком край нея. Няма как тя да е видяла лицето на Тоби за повече от една десета от секундата.

— Аха — каза Слейд. — Това ми харесва. Имам предвид идеята за експерта с видеото. Можем да направим малка демонстрация на съдебните заседатели, като им покажем как двама различни мъже, които много си приличат, минават тичешком покрай масата на Куин. Ако видеото се направи както трябва, нито един от съдебните заседатели няма да може да определи със сигурност кой от двамата е видял. Освен това ще им цитирам и случаи с хора, които са влезли в затвора заради грешни свидетелски показания, както и такива с убийства, извършени погрешка.

— Добре — каза Ела.

В същото време си мислеше: „Сама ли трябва да свърша всичко, да му го начукам?“.

— Но продължавам да се тревожа за Куин като свидетел — настоя Слейд. — Наистина щеше да бъде най-добре, ако тя не се появи в съда.

— Ами, както ти обясних, няма да бъде лесно, а до началото на делото вече не остава много време. Ако беше успял да уредиш по-продължително отлагане… — Тя не довърши изречението; беше намекнала онова, което искаше да каже. — Както и да е, сега трябва да обсъдим и още нещо. Разбрах, че Джъстин Портър ще разпитва свидетелите отново преди процеса.

— Не се изненадвам — отговори Слейд. — Какъв е проблемът?

— Трябва да решим дали да накараме сервитьорката и бармана да се придържат към първоначалните си показания, или да кажат онова, за което сме се разбрали. Щеше да бъде най-добре да изненадат Портър, като променят показанията си по време на делото, но от друга страна, не искам да ги обърквам и не мисля, че е добре няколко пъти поред да дават едни и същи показания, а после да ги променят.

— Какво препоръчваш? — попита Слейд.

Ела се замисли за момент.

— Мисля да ги убедим да кажат на Портър онова, което ще кажат на самото дело. Вече преговорих с тях няколко пъти свидетелските им показания по телефона и според мен ще се справят. Сигурна съм, че барманът ще се справи. Сервитьорката все още не е толкова добре подготвена, но… ами може би е по-добре още отсега да разберем как ще се справи. Другото е това, че след като Портър разбере, че вече има само един свидетел, който е в състояние да идентифицира Тоби със сигурност, може да се откаже от обвинението срещу него.

— Няма да стане — каза Слейд. — Не и Джъстин Портър.

Слейд пресуши скоча в чашата си и каза:

— Двамата с твоя партньор сте свършили добра работа. Продължава да не ми харесва това, че не сте се справили с Куин, но като цяло… Впечатлен съм. Имали още скоч в минибара?

Ела знаеше, че няма да се затрудни да накара Слейд да прекара нощта с нея. Беше сигурна, че я намира за привлекателна; повечето мъже смятаха така. Изобщо не се съмняваше, че ако му подскаже евентуалната си готовност да прави секс с него, той ще се обади на жена си и ще я предупреди, че ще закъснее на работа и няма да се прибере до малките часове. Работата беше там, че откакто беше починал Бил, тя не изпитваше особен интерес към секса. Не знаеше защо, но вече просто нямаше такова желание. Все едно някаква част от нея беше умряла заедно с Бил. Помисли си, че може би трябва да направи едно кръгче със Слейд, за да рестартира либидото си. Но нямаше да е тази вечер.

— Има още скоч — каза му тя. — И можеш да останеш тук, за да изпиеш още едно, но за съжаление, аз трябва да тръгвам. Може би следващия път, когато се видим, ще имам повече време.

Или повече желание.

36

В присъствието на Демарко прокурор Портър разпита свидетелите по делото „Розентал“ в малка зала за съвещания надолу по коридора. Джъстин започна всеки разпит по един и същ начин — с непринуденото обяснение, че просто иска да преговорят още веднъж свидетелските им показания пред полицията, както и да им зададе въпросите, които ще им зададе на самото дело, за да се увери, че няма да бъдат изненадани от тях. Нито пък самата тя ще бъде изненадана от отговорите им. Като цяло няма да бъде кой знае какво, обясни им тя.

Рейчъл Куин се усмихна на Демарко, когато седна — което го зарадва, — и приключи със задачата за по-малко от пет минути. Отговорите ѝ бяха произнесени без никакво колебание: ясно беше видяла, че Тоби Розентал застрелва Доминик Динунцио. Въпреки че Тоби беше стоял с гръб към нея, след убийството той беше минал тичешком точно покрай нейната маса. За нея нямаше никакво съмнение, точно както беше казала по време на очната ставка, че убиецът наистина е Тоби.

Барманът Джак Морис беше друго нещо. Когато Джъстин го попита дали е сигурен, че Тоби Розентал е застрелял Доминик Динунцио, Морис отговори:

— Ами, както казах на ченгетата, така мисля. Сервирах на Розентал, но не мога да бъда сто процента сигурен, че той е застрелял онзи човек. Искам да кажа, че бях зает да приготвям питиета, а по това време убиецът беше на петнайсет-двайсет метра от мен, така че просто не мога да се закълна, че е бил Розентал. Макар че може и той да е бил.

Джъстин рязко се облегна назад, все едно я бяха зашлевили, а след това се нахвърли върху него. Напомни му, че когато му беше задала същия въпрос последния път, той е бил сто процента сигурен, че именно Тоби е застрелял Доминик. Отговорът на Морис гласеше:

— Е, аз не си го спомням точно така. И сега ви казвам горе-долу същото, което казах на ченгетата по време на очната ставка. Мисля, че беше той. Но единственият човек, който приличаше на Розентал на онази очна ставка, беше самият Розентал.

Последният въпрос на Джъстин беше:

— Говорил ли е някой с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото?

— Само един човек — отговори Морис.

— Кой? — попита Джъстин, готова да продължи с атаката.

— Той — отговори Морис и посочи Демарко.

Когато Морис излезе от стаята за разпити, Джъстин затвори очи и промърмори:

— Да ти го начукам.

Беше забравила, че диктофонът не е изключен.

Морис беше съвсем спокоен, когато Джъстин го разпитваше. Не се притесни дори когато тя се опита да го притисне, за да каже истината. Кейти Толивър беше друго нещо. Тя очевидно беше напрегната още преди Джъстин да ѝ зададе първия си въпрос, а очите ѝ не спираха да се стрелкат насам-натам, все едно беше уловена в капан и търсеше откъде да избяга. След като Джъстин приключи с встъпителните си думи, Кейти попита:

— Може ли да запаля една цигара?

Джъстин се канеше да ѝ отговори отрицателно, но преди да го направи, Демарко се обади:

— Естествено, запали си. Никой няма да те арестува за тютюнопушене. Виж, лъжесвидетелстването е друга работа.

— Моля? — каза Кейти.

Демарко напълни една чаша до половината с вода от каната на масата и я побутна към нея.

— Можеш да тръскаш тук.

Кейти запали цигара, а след това се зае да лъже — точно както беше направил Джак Морис. Беше сигурна, че човекът на бара е бил Розентал, но дали беше сигурна, че той е застрелял Динунцио? Ами нямаше как да бъде сто процента сигурна. На онова слабо осветление и като се имаше предвид колко далече е била масата на Доминик от бара, а тя не внимавала, защото трябвало да сложи коктейлни черешки и резенчета лимон в напитките, приготвени от Морис… Да, на очната ставка наистина казала, че Розентал е застрелял Доминик, но сега, няколко месеца по-късно, просто нямало как да бъде толкова сигурна, нали разбирате.

След като Кейти излезе, Джъстин остана неподвижна за момент със затворени очи. Накрая заговори:

— Нали разбираш, че ако с Куин се случи нещо или тя реши да промени показанията си, Слейд ще поиска делото да не влиза в съда и съдията ще уважи тази молба?

— Куин няма да си промени показанията — отговори Демарко. — Не знам точно как Слейд — или Ела Филдс — е успял да притисне останалите свидетели, но нея няма с какво да я бутнат.

Джъстин помълча още малко, а после изкрещя:

— Мамка му мръсна!

Демарко заговори:

— Трябва ни съдебна заповед, за да проверим телефонните разговори и банковите сметки на свидетелите. От банковите им сметки може би ще можем да докажем, че са ги подкупили. Но по-важни са телефоните. Ако са се обаждали на Филдс или тя им се е обаждала, ще можем да я открием и да продължим с нея.

— На какво основание можем да поискаме съдебна заповед, Демарко? Нямаме никакви доказателства, че някой е упражнил натиск върху свидетелите — те просто са решили да променят показанията си, на което имат пълно право. А ти не можеш да докажеш, че Филдс или някой друг е общувал с тях. Ако можеше поне да докажеш, че тя е в Ню Йорк…

— Ей! — възрази Демарко. — Твоя работа е да измислиш на какво основание да поискаме съдебна заповед, по дяволите! Престани да се опитваш да ми стовариш цялата отговорност.

Оттам нататък разговорът не продължи по най-добрия начин, защото и двамата свалиха ръкавиците.

Но Джъстин имаше право. Демарко наистина трябваше да докаже, че Ела Филдс е в Ню Йорк.