Труден противник

19

Демарко се радваше, че най-после беше успял да се отърве от патериците.

През последните два месеца едва не го бяха накарали да се побърка. Придвижването с тях беше проблем във всяко помещение с много мебели, например в почти всеки бар или ресторант. Трябваше му три пъти повече време, за да стигне някъде пеша. Не можеше да шофира дори кола с автоматични скорости, защото спуканата кост беше на десния крак, а влизането в такситата и излизането от тях беше истинско акробатично постижение. Освен това беше развил голяма привързаност към рампите за инвалидни колички, защото стълбищата бяха истински ад, особено когато беше заледено или валеше.

Накрая, след като се беше влачил с патериците в продължение на десет мъчителни седмици, рентгеновите снимки показаха, че костта му беше зараснала от само себе си. Лошата новина беше, че лекарят настояваше Демарко да ходи с бастун през следващите няколко месеца, за да не започне изведнъж да натоварва контузения си крак. Което означаваше, че няма да може да играе голф.

От болницата му дадоха алуминиев бастун, който можеше да се регулира на височина, но според Демарко с него приличаше на старец, който разчита само на социални помощи. Затова си купи от една заложна къща бастун от абаносово дърво с месингова дръжка, като за малко се замисли за горкия нещастник, който е бил принуден да го остави там. Във всеки случай, с този бастун се чувстваше по-добре, основно защото смяташе, че с него изглежда по-добре. Приличаше на пилот от Британските военновъздушни сили от старите филми — някой от онези корави типове с мустачки като на Ерол Флин, свалени от „Луфтвафе“ в дуел между изтребители над Ламанша. Добре де, може би не чак толкова, но с този бастун определено беше по-добре, отколкото да се влачи с патериците.

Беше взел новия си бастун, за да направи едно кръгче за проба, когато телефонът му звънна. Номерът му беше непознат, но беше с код 202 — от Вашингтон, окръг Колумбия.

— Демарко? — попита жената, която се обаждаше.

— Аха.

— Обажда се Джъстин Портър.

— Кой?

— Прокурорът по делото срещу убиеца на Доминик Динунцио.

— А, да — каза Демарко. — Извинявай, за момент не се сетих за името.

В действителност не се беше сещал за Портър, откакто бяха предявили обвинението в съда срещу убиеца на Доминик преди два месеца. Зарадва се, че тя му се беше обадила сама, защото беше започнал да се чуди кога най-сетне ще започне това дело.

— Какво мога да направя за теб? — попита Демарко.

— С делото срещу Тоби Розентал може би има един проблем… — започна Портър.

Пет часа по-късно Демарко вече беше в Ню Йорк.

Работното място на Портър беше в Наказателния съд в Манхатън, недалече от Фоли Скуеър, и оттам можеше лесно да се стигне пеша до Бруклин Бридж и Световния търговски център. Сградата беше само на няколко преки от Уолстрийт, където се трудеха някои от най-големите престъпници в Америка. От високите етажи се виждаха река Хъдсън на запад и Ийст Ривър на изток.

Кабинетът на Портър беше на шестия етаж, но от него не се виждаше нищо, защото нямаше прозорци. Когато Демарко почука по касата на отворената врата, Портър говореше по телефона. Демарко си помисли, че му изглежда изтощена от работа, а ако се съдеше по тъмните кръгове под очите ѝ, явно не си доспиваше.

Тя махна на Демарко да влезе, но продължи да говори:

— Казвам ти, Мори, няма да се разберем, ако настояваш да сваля обвинението за дребно хулиганство. Онзи задник, когото защитаваш, е записан на видео как удря в лицето баба на седемдесет и две години, след като ѝ е откраднал чантата.

Кратка пауза. После тя продължи:

— Не ми пука колко ще струва делото. Онзи дребен гадняр, когото представляваш, ще влезе в затвора. Или го накарай да се признае за виновен, или ще се видим в съда.

Портър тресна слушалката и се обърна към Демарко.

— В този град за всяко нещо се налага да се водят някакви тъпи преговори.

Тя посочи на Демарко да седне на един стол пред бюрото ѝ: единствената хоризонтална повърхност в целия кабинет, която не беше заета. Навсякъде се виждаха кафяви папки — натрупани на купчини по бюрото, по пода около него и върху трите масленозелени метални шкафчета, до едната стена. Някои от чекмеджетата не можеха да се затворят както трябва, защото бяха натъпкани с документи. Демарко знаеше, че делата в Ню Йорк се бавят с месеци и понякога с години, защото няма достатъчно прокурори и обществени защитници, и претрупаният кабинет на Портър сякаш го потвърждаваше.

Демарко седна на стола и попита:

— Какво става? Каза ми, че…

Телефонът на бюрото на Портър започна да звъни в същия миг, в който мобилният ѝ издаде друг, по-мелодичен звън. Тя чукна по дисплея на мобилния, за да прехвърли обаждането към гласова поща, и погледна часовника си, докато другият телефон продължаваше да звъни. Беше пет следобед.

— Да се махаме оттук — каза тя. — Ако останем в кабинета ми, ще ни прекъсват на всеки две минути. И без това имам нужда от едно питие.

— Звучи добре — отговори Демарко.

Двамата излязоха от сградата на съда и поеха по Бакстър Стрийт покрай Кълъмбъс Парк. Демарко накуцваше до Портър, като се подпираше на бастуна. След като не беше натоварвал контузения си крак в продължение на два месеца, сега го болеше дори и с новия бастун.

— Кажи ми за бастуна — подхвърли Портър. — Първия път, когато те видях, беше с патерици, но така и не те попитах защо.

Демарко ѝ разказа как беше спукал кост след идиотски инцидент при игра на голф.

— Баща ми беше много запален по голфа — кимна разбиращо Портър. — Казваше, че е страхотен начин за един по-възрастен мъж да се раздвижи, но в неговия случай това означаваше да кара количката в продължение на три часа, докато гони някаква малка бяла топчица, а след това още три часа да се налива с бира с приятелите си в клуба. В крайна сметка умря на игрище за голф.

— Наистина ли? — каза Демарко.

— Аха. Двамата с майка ми решиха да отпразнуват петдесетгодишнината от сватбата си, като обиколят Англия, Шотландия и Ирландия. Е, баща ми си запази час в „Сейнт Андрюс“ една година предварително, плати почти двеста долара, за да играе на това легендарно място, и умря от сърдечен удар, преди да е стигнал до третата дупка.

— Лоша работа — каза Демарко.

Но всъщност си помисли: „Какъв перфектен начин да си отидеш“.

Двамата изминаха няколко преки от работното място на Портър и стигнаха до „Форлинис“, италиански ресторант, отворен още през 40-те години на миналия век. На бара беше пълно с адвокати, съдии и служители на реда, сред които най-вероятно имаше и доста престъпници, така че Портър поиска да ги настанят в едно сепаре. Седалките бяха с червена кожена тапицерия, а по стените имаше избелели картини с маслени бои в позлатени рамки, които изобразяваха купи с плодове и провинциални италиански пейзажи, както и портретни фотографии на възрастни италианци, на които вече никой не помнеше имената.

Портър си поръча бърбън. Демарко поиска да му донесат бутилка „Морета“. Италианска бира. Когато си в Рим, прави като римляните.

— Е, какво става? — попита Демарко. — По телефона ми каза, че си изгубила двама свидетели и се тревожиш за делото.

— Точно така. Помощник-сервитьора и възрастната дама. Помощник-сервитьорът беше станал американски гражданин съвсем скоро и направо умираше от желание да демонстрира това, като свидетелства в американски съд. Но после замина някъде и не можем да го открием. Колкото до възрастната дама, тя получи удар и лекарите казват, че сигурно ще умре, преди да е започнало делото, а дори да не умре, и без това няма да може да свидетелства.

— Но все пак ти остават трима свидетели — каза Демарко.

— В действителност ми остават само двама. Показанията на бармана никога не са били много убедителни — на очната ставка каза нещо като „Мисля, че убиецът е Тоби Розентал“. От него няма да излезе силен свидетел. Освен това не разполагам с никакви веществени доказателства, че Розентал е стрелял, например огнестрелно оръжие или следи от барут по дрехите му. Нямам и мотив за престъплението, така че ще бъде още по-трудно съдебните заседатели да бъдат убедени, че наистина го е извършил. Бях сигурна, когато имах петима свидетели, но след като двама от тях излязоха от играта, вече се притеснявам. И наистина започнах да се притеснявам след онова, което се случи с възрастната дама. Именно тя беше основната причина да ти се обадя.

— Какво точно се случи с нея? — попита Демарко.

— Според мен някой може би е направил така, че тя да получи удар.

— Какво?! Как?

— Засега няма значение как. Просто ме изслушай. Искам да ти разкажа една история.

Портър отпи от чашата си и промърмори:

— Човече, имах нужда от това. — После започна: — В моята работа няма много екстри, но все пак преди няколко години ходих на една конференция в Маями. Беше посветена на усилията на прокурорите в борбата с престъпността. Бяха надошли колеги от цялата страна. Работата беше да се похарчат едни пари, разбира се, но аз отидох, защото реших, че заслужавам една седмица на слънце през януари.

Както и да е, седяхме в бара на хотела и един колега започна да разказва как веднъж изгубил дело, защото някакъв полицай се явил като свидетел в съда и объркал всичко, което можело да се обърка. И така, започнахме да си разказваме подобни случаи, един от друг по-невероятни — за криминалисти, които са разсипали кафе по веществените доказателства, и свидетели, които са си забравили показанията, и съдии, които са си забравили мозъка вкъщи. Но имаше и един колега от Финикс, който обясни, че загубил някакво дело не заради лошия си късмет или поради некадърност. Каза, че го е загубил, защото някой се добрал до всичките му свидетели.

— Всичките? — повтори Демарко.

— Да. Имал общо трима свидетели, но единият изчезнал, а другите двама — мъж и жена — променили показанията си. И моят колега беше сигурен, че някой го е направил нарочно.

— Добре — каза Демарко, макар че се питаше какво общо има някакво дело във Финикс с Тоби Розентал.

— Тогава една от колежките каза, че подобно нещо не се е случвало лично на нея, но е станало с прокурор от Хюстън, когото познава. Той имал дело, което нямало как да загуби, но всички свидетели изчезнали или започнали да лъжат, когато се изправили пред съда, и нейният познат бил абсолютно сигурен, че някой е организирал всичко.

Портър довърши бърбъна си и вдигна празната чаша, за да я покаже на минаващия сервитьор. После продължи:

— Оказа се, че двете дела си приличат само по едно нещо: и в двата случая подсъдимите са били богати. И не ти говоря за няколко милиона. Говоря ти за богатство от петдесет-сто милиона долара.

— Толкова ли е богат този Розентал?

— Не, но баща му е. И когато двама от свидетелите срещу малоумното му синче изведнъж излязоха от играта, аз си спомних за онова, което чух в Маями. Затова, просто така, накарах моята стажантка — адски умно момиче — да проучи всички дела, в които подсъдимият е бил мегабогат и е бил оправдан в съда или делото е било прекратено, защото свидетелите са изчезнали или са променили показанията си. Казах ѝ да се върне петнайсет години назад, така че това ѝ отне цяла седмица, но тя намери общо шест такива дела. Всъщност бяха девет, но аз изключих три от тях по различни причини.

Сервитьорът донесе второто питие на Портър и тя отпи голяма глътка. Демарко започна да се тревожи, че след като беше толкова изтощена, щеше да заспи насред „Форлинис“.

— Обадих се на прокурорите по шестте дела — продължи Портър. — И след като разговарях с тях, вече си мисля, че не е невъзможно някъде там да има конкретен човек, който се е специализирал да се отървава от свидетелите по дела срещу супербогати подсъдими.

— Конкретен човек? — повтори Демарко. — Какво ти казаха тези прокурори, за да стигнеш до това заключение?

До това пресилено заключение, добави наум той.

— Казаха, че са надушили нещо за някакъв мъж, който може би се е занимавал с техните свидетели, и ако се съди по описанието му, вероятно става дума за един и същ човек.

— Надушили са нещо, така ли?

— Да, но нищо повече. Точно затова искам някой независим експерт да разследва шестте случая и да провери дали е възможно лицето, което е оказало въздействие върху свидетелите, да попречи на делото „Розентал“.

Демарко поклати глава.

— Само защото са изчезнали няколко свидетели от няколко други дела…

— Не всички са изчезнали. Нещата са по-сложни. Някои са променили показанията си. В единия случай са били съсипани веществените доказателства. Но основното в тези дела е едно и също: обвинението срещу шестимата богати подсъдими е било толкова силно, че нито един от тях не е трябвало да бъде оправдан. А са оправдани и шестимата.

— И все пак нямаш нищо солидно, с което да подкрепиш хипотезата си, че това може да има нещо общо с делото „Розентал“.

— Точно така, нямам — потвърди Портър. — Но съм твърде стара и белязана в битките, за да не обръщам внимание на инстинктите си. А в този случай инстинктите ми подсказват, че ако не направя нещо по въпроса, ще изгубя това дело.

— Е, веднага мога да ти кажа, че Махоуни няма да се зарадва да го чуе. А ти наистина не искаш да направиш нещо, което няма да го зарадва, повярвай ми.

— Точно затова ти се обадих, Демарко. Ти ми каза, че ако имам нужда от помощ, трябва само да ти се обадя. Е, сега имам нужда от помощ. Искам да разследваш шестте случая и да провериш дали нямат връзка с делото „Розентал“.

— Аз? — възкликна Демарко. — Защо точно аз? Разполагаш с трийсет хиляди служители на реда в Ню Йорк.

— И при обичайни обстоятелства щях да ги използвам, но имам и един друг проблем. Вече казах на моя началник същото, което казах на теб, и той не ми повярва. Трябва да разбереш, че ние двамата не си допадаме особено. Според него трябва да приемам повече извънсъдебни споразумения и по-рядко да влизам в съда. Според него харча прекалено много държавни средства за лабораторни изследвания и хонорари на вещи лица. И, разбира се, моят началник има бюджетни проблеми, за които обвинява всички други освен самия себе си. В крайна сметка той ми заяви, че обвинението е достатъчно силно с трима свидетели, така че ще трябва да се оправям с това, което имам.

— Началникът ти знае ли, че Джон Махоуни има личен интерес Тоби Розентал да влезе в затвора?

— Да, казах му, но на него не му пука. Началникът ми е областен прокурор на Манхатън от дванайсет години, вече е на шейсет и шест и няма никакво желание да се кандидатира за друга длъжност, особено ако е изборна. Честно казано, според него Джон Махоуни просто няма какво да му направи, за да му разклати лодката.

— Ще трябва да му обясниш, че греши — каза Демарко и този път в гласа му се долавяше известна острота. — Преди една година в Бостън имаше един предприемач, който си мислеше същото, но сега е… — Той изведнъж си даде сметка, че е по-добре да престане да дрънка за онова, което се беше случило в Бостън. — Няма значение. Когато ти казах да ми се обадиш, ако имаш нужда от помощ, имах предвид да накарам Махоуни на свой ред да се обади на някого, за да го натисне. Ако искаш някой да разследва нещо, намери си частен детектив или някой пенсиониран полицай.

Погледът на Портър беше започнал да се размътва след втория бърбън. Тя вдигна пръст и го размаха в лицето на Демарко.

— Теб също те проучих малко, приятелче. Така де, накарах стажантката. Затова вече знам, че ти си момчето за всичко на Джон Махоуни и той няколко пъти ти е възлагал да разследваш разни неща — например онова, в което си се забъркал в Северна Дакота преди няколко години.

— Какво знаеш за него?

— Достатъчно, за да съм сигурна, че се опитваш да ме излъжеш, когато ми разправяш как не се занимаваш с разследвания по поръчка на Махоуни. Колкото до частния детектив, и аз бих предпочела този вариант, особено ако въпросният частен детектив е бивш полицай в Ню Йорк. Но както вече ти казах, не разполагам с необходимия бюджет. Единствената причина да имам стажантка е, че не се налага да ѝ плащам.

— Ако нямаш бюджет, кой ще плати за разследването?

— Ти работиш за Джон Махоуни, така че не се опитвай да ме размотаваш. Той ще ти осигури всичко необходимо.

Демарко поклати глава.

— Виж, наистина искам да ти помогна, но…

— Демарко, не се дръж така, все едно съм те помолила да ми направиш някаква лична услуга. Ти си този, който се обърна към мен, ти ми обясни, че твоят началник настоява Розентал да бъде осъден. Ако искаш да бъдеш сигурен, че ще стане така…

— Ей! Това не е моя работа, по дяволите. Твоята работа е да направиш така, че да го осъдят. Ще накарам Махоуни да се обади на областния прокурор и да го натисне, но ако няма полза…

— Виж, направи само едно нещо за мен — каза Портър. — Става ли?

— Какво?

— Обади се на полицаите, които са арестували Розентал, и ги накарай да ти разкажат какво се е случило с възрастната дама. След като го направиш, пак ще говорим. Съгласен ли си?

Демарко се поколеба, после каза:

— Добре. И без това съм в града, нищо не ми пречи да го направя. Но това е всичко.

— Ще видим — отговори Портър.

Демарко вече започваше да разбира защо нейният собствен началник не я харесва особено.

20

Демарко се срещна с Когхил и Дент в една закусвалня в „Трайбека“. Когато пристигна, двамата вече седяха на една маса до прозореца и си разменяха дърварски коментари за жените, които минаваха по тротоара навън. „Видя ли какъв балкон имаше тази?“ Демарко реши, че му приличат на близнаци: и двамата бяха на петдесет и няколко, с посивели коси и наднормено тегло. Имаха малки цинични очи, а лицата им изглеждаха най-добре пригодени да изразяват скептицизъм. И двамата бяха облечени със спортни сака, които им бяха тесни, измачкани бели ризи, евтини раирани вратовръзки и обикновени черни обувки с дебели подметки. Бяха като от илюстрация в ръководство за разпознаване на служителите на реда в Ню Йорк.

Демарко им разказа за теорията на Портър: как е открила шест дела, в които подсъдимите са били особено богати и някой е оказал влияние на свидетелите и в шестте случая. Обясни им, че Портър подозира как този някой може да е бил едно и също лице — защото нейните колеги го бяха „надушили“, каквото и да означаваше това, по дяволите — и тя се опасява, че има вероятност същият човек да манипулира делото „Розентал“.

Отговори му Дент:

— Няма да се изненадам чак толкова, ако някой се докопа до свидетелите, когато става дума за много пари. На богатите всичко им се разминава, да им го начукам. Но ми е трудно да повярвам, че става дума за един и същ човек. От друга страна, трябва да призная, че Джъстин е от добрите юристи в Манхатън, и след като тя вярва, че е възможно… ами кой знае.

— Както и да е — каза Демарко. — Портър ми каза, че се е усъмнила какво точно се е случило с възрастната дама, а вие ще ме просветлите по този въпрос.

— Честно казано, когато за пръв път чухме, че Естер е получила сърдечен удар, не се изненадахме особено — каза Дент. — Имам предвид, че тя беше почти на деветдесет години, мамка му. Но Джъстин ни каза да отидем да проверим дали не е станало нещо необичайно, защото не ѝ харесваше, че губи двама свидетели поред.

— Затова отидохме в болницата да я видим — намеси се Когхил, — но тя не можеше да говори. Нали се сещаш как изглеждат понякога хората, след като са получили удар? Едната половина от лицето им е изкривена надолу, а от устата им тече лига? Срамота.

— Естер няма роднини — продължи Дент, — с изключение на някаква братовчедка, която живее някъде на запад, но двете не се виждат. Но в болницата беше нейната приятелка Лия. Същата, която е била с Естер в бара, когато са застреляли Динунцио, и тя ни попита дали сме дошли да разследваме кой е отровил Естер.

— Ние се стреснахме — каза Когхил. — Чакай малко. Отровил? Какви ги говориш? И Лия ни разказа, че след като приятелката ѝ получила удар, тя отишла до апартамента на Естер, за да ѝ занесе разни неща в болницата. Нали се сещаш — четка за зъби, нощница, чехли, каквото там ще ѝ трябва. Но не успяла да намери кутийката за хапчета — от онези с отделенията за всеки ден от седмицата. Лия каза, че кутийката трябвало да е на кухненската маса, защото Естер винаги я държала там, но не я намерила. Лия потърсила малко, но накрая се отказала и започнала да събира нещата, които трябвало да занесе. И тогава намерила кутийката. Била в джоба на халата, който си обличала Естер сутрин. Явно си била изпила хапчетата сутринта, а после прибрала кутийката в джоба, вместо да я остави обратно на масата.

— Добре — кимна Демарко, но вече се чудеше защо Когхил продължава с тази кутийка.

Мислеше си, че възрастната дама просто я беше сложила на грешното място, както понякога правеше той с ключовете си.

— Лия отворила кутийката, за да провери колко хапчета има вътре — продължи Когхил. — И видяла, че са само три. Едно синьо в отделението за събота и още две хапчета в отделението за неделя — едно синьо и едно бяло. Синьото трябвало да е кумадин, а бялото — дигоксин.

— Лия, естествено, знаела точно какви лекарства пие Естер — обади се Дент. — Възрастните хора си говорят само за медицинските си проблеми, а Естер и Лия са по-близки от сестри. Във всеки случай, Лия отишла до шкафчето в банята, за да зареди кутийката. Отворила шишенцата с дигоксин и кумадин, изтърсила по няколко в шепата си и тогава забелязала, че хапчетата не били същите като онези в кутийката.

Когхил отново взе думата, за да продължи историята:

— Таблетките били в същите цветове, синьо и бяло, и също толкова големи, колкото онези от шишенцата с лекарства по рецепта, но на тях нямало отпечатани същите цифри, каквито има на кумадина и на дигоксина. Лия откачила. Обадила се на медицинската сестра в дома за възрастни хора и заявила, че някой е разменил лекарствата на Естер. Сестрата казала: „Ами, глупости“, и се качила горе, където започнала да рови в шкафчето в банята, пълно с всякакви боклуци, и гледай ти, каква изненада — намерила някакви хапчета, които изглеждали точно като онези от кутийката. Едните били хапчета за отслабване, а другите — антихистамини. Медицинската сестра казала, че Естер очевидно е объркала лекарствата.

Било ред на Лия да каже: „Глупости“. Според нея просто нямало начин Естер да допусне такава грешка. Освен това, както казала на сестрата, приятелката ѝ не била слагала в устата си хапче за отслабване през целия си живот. Точно това ни разказа Лия в болницата.

Дент се облегна назад на стола си.

— А ти как мислиш, Демарко? Възрастната дама си е объркала лекарствата или някой се е промъкнал в нейната стая, за да размени хапчетата, защото е знаел, че ако не си взема лекарствата, може да получи удар? И защо този човек е разменил само хапчетата в кутийката, но не и хапчетата в шишенцата?

— Не знам — отвърна Демарко.

Струваше му се много по-вероятно старата Естер просто да е объркала лекарствата.

— А онзи помощник-сервитьор, който е избягал? — попита той.

— А, това вече е странно — каза Дент. — Имам предвид, че е по-странно от онова за Естер, защото Ортис изглеждаше сериозен човек. Но когато Джъстин му се обадила, за да провери нещо в показанията му, чула съобщение, че телефонът е изключен или е извън обхват. Затова отидохме да го потърсим и така разбрахме, че се е изнесъл от апартамента си. Попитахме домоуправителя къде е отишъл и той ни каза, че Ортис изчезнал посред нощ и не казал на никого защо заминава или къде отива. Дори не се обадил, за да си вземе депозита, и изоставил всичките си мебели. Имам предвид, всичко изглеждало така, все едно се е изплашил от нещо и е избягал.

— Опитахте ли се да го откриете? — попита Демарко.

— Да, естествено — отвърна Когхил. — Е, не лично, но помолихме момиче от отдела за издирване на изчезнали лица, което разбира от компютри. Тя се разтърси, за да провери дали е използвал кредитните си карти, дали си е купил самолетен билет или дали някъде не се е показал номерът на социалната му осигуровка, но не можа да го открие. От друга страна, трябва да съм честен с теб: не сме се опитвали много сериозно да го открием. Към онзи момент все още разполагахме с четирима сериозни свидетели, които можеха да дадат показания срещу онова малко лайно Розентал.

21

Демарко си поръча още една бира, след като Когхил и Дент си тръгнаха, като го оставиха да плати и тяхната сметка, между другото. Той помисли още няколко минути върху чутото, после се обади на Портър. Тя не вдигна, но след малко той получи съобщение, което гласеше: „В съда съм. Ще ти звънна след 20“.

И така, Демарко изчака двайсет минути, като се занимаваше най-вече с това да гледа момичетата, които минаваха отвън, точно както бяха правили Когхил и Дент. Ню Йорк, Ню Йорк. Има ли по-добър град за гледане на момичета? Може би Париж? Но той никога не беше ходил в Париж, така че не знаеше. Мислите му разсеяно се върнаха към историята за бащата на Портър, който беше умрял на игрището за голф „Сейнт Андрюс“. Ако самият той имаше избор между това да види Айфеловата кула в Париж и да играе голф на „Сейнт Андрюс“ в Шотландия…

Телефонът му звънна.

— Имам само пет минути, после трябва да се връщам в съдебната зала. Говори ли с Когхил и Дент? — попита го Портър.

— Да, и трябва да призная, че историята за възрастната дама е интересна, но все пак ми се струва много по-вероятно тя просто да е получила удар, а не да е била отровена.

— Ти не си виждал Естер. Аз съм я виждала. Беше здрава като бик.

— Щом казваш, доктор Портър, но нека те попитам нещо. Ако се тревожиш, че някой може да накара свидетелите ти да изчезнат, защо просто не ги поставиш под полицейско наблюдение? Нали се сещаш, за да разбереш, ако някой се свърже с тях.

— Ти малоумен ли си, Демарко?

— Малоумен? — повтори той.

Тази жена наистина го дразнеше.

— Аха. Как мога да оправдая назначението на двайсет ченгета, колкото ще трябват за денонощно дежурство за наблюдение на трима свидетели? Това не е дело, свързано с организираната престъпност. Дори не е дело за предумишлено убийство. Честно казано, колкото и да се интересува Джон Махоуни от Доминик Динунцио, никой друг не споделя този интерес.

— Да, но тази твоя теория…

— Моят началник не вярва в нея. И виждам, че ти също не вярваш в нея. Но още отсега ти казвам, че ако не направиш нещо, на Тоби Розентал може буквално да му се размине.

— Ей, Джъстин, престани да се опитваш да ме натопиш да свърша това вместо теб. Ти си прокурор по това дело, а не аз.

— Добре тогава, ако го загубя, ще кажа на твоя началник, че съм те помолила за помощ и ти си ми отказал. Хайде, трябва да вървя.

Тази проклета жена беше невероятно нахална да го заплашва по този начин. От друга страна, ако Тоби Розентал наистина бъдеше оправдан, Махоуни щеше да се ядоса, а ядосаният Джон Махоуни не беше човек, с когото е приятно да си имаш работа.

Демарко реши, че най-доброто, което може да направи в този момент, е да каже на Махоуни какво иска Портър, а след това да го убеди да натисне шефовете ѝ в Ню Йорк, за да ѝ осигурят необходимите ресурси. По този начин самият той щеше да се измъкне от примката и да върне топката обратно в игрището на хората, които наистина носеха професионалната отговорност за обвинението срещу Розентал.

Той се обади в кабинета на Махоуни, като си даваше сметка, че най-вероятно няма да може да говори с него, защото големият шеф беше някъде и правеше онова, което правеше по цял ден, така че корабът на демокрацията да продължава да следва блуждаещия си курс. Поръча на Мейвис, секретарката, да му предаде да му се обади възможно най-скоро. Става дума за Доминик Динунцио.

Махоуни му върна обаждането след пет минути, което го изненада. Махоуни рядко си правеше труда да наруши графика си, за да говори с Демарко, а това означаваше, че съдбата на Тоби Розентал наистина е основен приоритет за него. И този факт сам по себе си трябваше да подскаже на Демарко какво е най-вероятно да се случи оттук нататък.

Демарко не беше споменавал пред Махоуни за обаждането на Джъстин Портър, когато му беше съобщила как е изгубила двама свидетели. Нито че е отишъл в Ню Йорк, за да говори с Портър. Махоуни със сигурност щеше да очаква от него да си свърши работата, без да му докладва непрекъснато.

И така, той съобщи какво се случва, и Махоуни започна да ругае. После Демарко сподели и откачената теория на Портър за тайнствения фантом, който обикаляше страната и упражняваше натиск върху свидетелите в дела срещу богати подсъдими.

— Тя откъде знае? — попита го Махоуни.

— Не знае — отговори Демарко. — Стигнала е до това заключение, след като е накарала стажантката си да направи някакво проучване и е разговаряла с прокурорите, които са водили останалите дела. Действа изцяло по инстинкт. — Преди Махоуни да успее да го прекъсне, Демарко продължи: — Тя иска от мен да разследвам тези други дела, за да видя дали няма да успея да открия този фантом и да му попреча да обърне хода на делото „Розентал“. Аз ѝ казах, че всъщност тя трябва да накара полицията в Ню Йорк да се заеме с това разследване и да постави останалите свидетели под наблюдение. Но тя ми отговори, че нейният началник не я подкрепя, не разполага с необходимия бюджет и така нататък. Надявах се ти да се обадиш на…

— Познавам нейния началник — каза Махоуни. — Арогантен фукльо, който е областен прокурор толкова отдавна, че се смята за недосегаем. — Махоуни замълча за момент и промърмори: — И може би наистина е такъв.

— Има и друг проблем — продължи Демарко. — Колкото и да не ми е приятно да го кажа, Доминик не беше знаменитост, така че каквото и да стане с неговия убиец, няма да пишат за това на първа страница. Към този момент най-вероятно вече никой не си спомня за онзи баща на три деца, когото са застреляли. Но ако натиснеш кмета на Ню Йорк…

Кметът беше от Демократическата партия.

— … както и главния комисар…

Човек, за когото Демарко беше сигурен, че има политически амбиции.

— … може би ще успееш да осигуриш на Портър помощта, от която има нужда.

Махоуни не отговори за момент — сигурно си мислеше точно колко натиск може да окаже върху кмета на Ню Йорк и началника на полицията в този град, защото и двамата сами по себе си бяха нещо като знаменитости — и със сигурност вярваха в това.

— Направи го тогава — каза накрая Махоуни.

Демарко не го разбра.

— Какво да направя? — попита той.

— Онова, което иска Портър. В момента нямам друга работа за теб. За мен няма нищо по-важно от това убиецът на Доминик да бъде осъден.

— Чакай малко! — възкликна Демарко. — За да направя онова, което тя иска от мен, ще трябва да обикалям цялата страна, да говоря с останалите прокурори и…

— Не ме интересува. Просто го направи.

Макар и да знаеше, че е безнадеждно, Демарко попита:

— А кой ще плати разходите? Портър каза, че няма бюджет.

— Плащай всичко с кредитната си карта. Аз ще се погрижа да ти възстановят средствата по-късно.

Преди Демарко да повдигне следващото безполезно възражение, Махоуни отсече:

— Джо, онзи дребен нещастник Розентал не бива да се измъкне. И ти трябва да се погрижиш за това, по дяволите.

Махоуни прекъсна връзката, а Демарко си помисли: „Как това изведнъж се превърна в мой проблем, мамка му?“.

Демарко се обади на Портър и се свърза с гласовата ѝ поща.

— Реших да ти помогна, както ме помоли. Обади ми се.

Портър му върна обаждането след по-малко от десет минути и първите ѝ думи бяха:

— Ти си се обадил на Махоуни и си се опитал да го накараш да натисне моя началник, но той ти е казал просто да свършиш работата. Права ли съм?

— Не, не си права. Обсъдих всичко с него и му заявих, че след като съм го обмислил старателно от всички страни, съм стигнал до извода, че е най-разумно да ти помогна.

Портър подигравателно изпръхтя.

— Както и да е — каза Демарко. — Искам тази твоя стажантка да ми помага, докато свърша работата. Искам да видя нейното проучване и да разполагам с нея, за да се занимава с резервациите за пътуването, да прави още справки и всичко останало, което може да ми потрябва.

— Твоя е — каза Портър.

22

Стажантката се казваше Сара. Беше миниатюрна — може би сто петдесет и пет сантиметра, ако застане на пръсти, — имаше къса разрошена черна коса и носеше големи очила с черни рамки, които изглеждаха така, все едно всеки момент ще паднат от чипото ѝ носле. Демарко предположи, че сигурно е на двайсет и няколко години, но изглеждаше на около шестнайсет.

Бяха ѝ дали едно бюро в недрата на съда, в стая с още двайсетина нископоставени юридически асистенти и служители. Тя му каза, че там е толкова шумно с всички тези хора, които не спират да крещят по телефоните, че обикновено работи в едно кафене на „Старбъкс“ на три преки от съда. Предложи му да се срещнат там.

Когато Демарко влезе в кафенето, Сара веднага му махна. Откъде знаеше как изглежда? После си спомни, че Портър му беше казала, че момичето е проучило и него. Беше му интересно какво е открила. За повечето от нещата, които вършеше за Махоуни, не можеше да се прочете в интернет. Или поне така се надяваше.

Той седна на нейната маса и тя побутна към него една папка, дебела около пет сантиметра.

— Това е проучването за шестте дела, за които ти е разказала Джъстин. Вътре са и контактите на шестимата прокурори. Предлагам ти първо да разгледаш тази папка, преди да продължим нататък. Докато се занимаваш с това, ще отида до съда; в момента се гледа едно дело, което ме интересува. Просто ми се обади, когато си готов да говорим, и аз ще се върна.

— Да, добре — кимна Демарко и отвори папката.

През 2004 г. един бивш мениджър от компанията „Майкрософт“ — не толкова богат, колкото Бил Гейтс или Пол Алън, но все пак фрашкан с пари — е обвинен в изнасилване в Сиатъл. Има една-единствена свидетелка, която е в състояние да подкрепи версията на жертвата, но променя показанията си по време на процеса. Делото не влиза в съда.

През 2006 г. има дело за убийство на пътя във Финикс — онова, за което беше чула Портър на конференцията в Маями. Предприемач, мулти-мулти-мултимилионер, сблъска с колата си един пикап и след разправия убива шофьора — мексиканец градинар. Въпреки наличието на трима свидетели предприемачът е оправдан.

През 2008 г. съпругата на един милиардер в Минеаполис уж се самоубива, като запечатва вратата на гаража с лента скоч, сяда зад волана на своя ягуар и пуска двигателя да работи, докато бензинът в резервоара не свършва. Обвинението се основава най-вече на косвени доказателства: липсата на отпечатъци на съпругата по лентата скоч, несигурното алиби на съпруга и откритието, че съпругът има привлекателна млада любовница. Все пак има достатъчно обстоятелства ченгетата от Минеаполис да решат, че може би в действителност не става дума за самоубийство. Единственият свидетел, който е в състояние да даде показания, че съпругът е бил в къщата по време на престъплението, е блъснат от автомобил месец преди началото на процеса и загива на място. Шофьорът на автомобила не е заловен, а делото не влиза в съда.

През 2009 г. бивша носителка на титлата „Мис Тексас“ е арестувана в Хюстън за това, че е платила на наемен убиец да сложи край на живота на нейния богат, но агресивен съпруг. Причината да я арестуват е фактът, че убиецът междувременно е арестуван за друго убийство и изпява недотам скърбящата вдовица, за да избегне смъртното наказание в щата, където екзекутират повече хора от всички останали американски щати. Има и свидетел, който да потвърди, че е видял Мис Тексас да се среща с убиеца. Но след това, гледай ти, въпросният свидетел изведнъж заявява, че е допуснал ужасна грешка и всъщност не е виждал убиеца и Мис Тексас да се срещат, а осъденият на смърт посредством смъртоносна инжекция се отказва да свидетелства срещу вдовицата. И дванайсетте съдебни заседатели в Тексас отсъждат, че тя е невинна.

През 2011 г. богата наследница на петдесет и няколко години е обвинена в Сан Диего, че е застреляла своя съпруг — плейбой на трийсет и няколко. Жената твърди, че не си е била у дома, когато у тях е влязъл крадец, и именно този крадец е застрелял нейния млад съпруг. Ченгетата обаче откриват тийнейджър, готов да свидетелства, че жената си е била у дома, както и още двама свидетели, които са чули как жената заплашва да убие мъжа си, защото ѝ е изневерил с някаква сервитьорка. Но след това, voilà, тийнейджърът заминава някъде преди началото на процеса, вторият свидетел също изчезва, а третата свидетелка променя показанията си.

През 2013 г. съпругата на един мъж изчезва в Лас Вегас и тялото ѝ така и не е открито. Мъжът си мисли: ако няма труп, няма и веществено доказателство за убийството, така че няма да има и присъда. За негово нещастие, съседка, която страда от безсъние, го вижда да прибира лопата в колата си горе-долу по същото време, когато е изчезнала съпругата му. Заподозреният не е в състояние да обясни какво се е случило. А след това един горски пазач от „Лейк Мийд“ вижда рейндж ровъра на мъжа в парка. Горският дори успява да прочете част от регистрационния му номер. Мъжът трябва да получи доживотна присъда. Но не е осъден.

Точно както беше казала Портър, и в шестте случая подсъдимите бяха по-богати от Господ. Другото общо нещо между всички дела беше фактът, че адвокатите бяха от най-високо професионално равнище и до един имаха заслужена репутация на мошеници, готови да заобиколят правилата. Но Демарко знаеше, че това не означава нищо, защото в действителност повечето скъпоплатени криминални адвокати бяха мошеници, готови да заобиколят правилата. Освен това Демарко забеляза, че във всяко дело беше имало продължително забавяне между ареста и началото на процеса. Това също не беше необичайно — колелата на машината на правосъдието в Съединените щати се въртяха бавно, — но сега му хрумна мисълта, че по-дългият период между арестуването и началото на процеса работи в полза на хипотетичното лице, което се занимава с премахване на свидетели.

Демарко осъзна, че между всеки две дела имаше пауза от около две години, но не знаеше какво означава това. Ако във всичките шест дела със свидетелите наистина се беше занимавал един и същ човек, може би той — или тя, или те — нямаше нужда да работи по-често от веднъж на две години. Другото възможно обяснение беше, че просто не се случва толкова често да съдят свръхбогати престъпници.

Но той не видя в съдържанието на папката нищо, което да показва, че случаите са свързани помежду си. Адвокатите бяха различни. Делата се бяха гледали в различни градове, въпреки че в четири от случаите бяха в югозападните щати. Нямаше нищо, което да подсказва за наличието на един и същ тайнствен кукловод. Портър му беше казала, че е научила за съществуването му от разговори със свои колеги, но каквото и да беше излязло от тези разговори, то не беше документирано от стажантката. Портър явно искаше той сам да си направи изводите.

Демарко затвори папката, помисли още няколко минути и се обади на Сара. Даде ѝ номера на кредитната си карта, продиктува ѝ данните от шофьорската си книжка и я помоли да му резервира полет до Лас Вегас. След това се обади на Портър, свърза се с гласовата ѝ поща и остави следното съобщение:

— Трябва да се обадиш на прокурорите от всяко дело и да ги предупредиш, че работя за теб; не искам да ме отсвирват, когато се опитам да си уредя среща с тях. Освен това искам препоръчително писмо или някакъв документ, в който да пише, че съм упълномощен да водя разследвания от името на областния прокурор на Манхатън. Нещо подобно, така че да приличам на служител на закона. И ми трябва още днес. Защото утре летя за Лас Вегас.

23

Демарко беше решил да работи по делата в хронологичен ред, като започне от най-скорошното. Предполагаше, че има по-голяма вероятност някой да си спомня нещо, което се е случило през 2013-а, отколкото през 2004 г. Или поне така се надяваше. Затова планираше да посети съответните градове в следния ред: Лас Вегас, Сан Диего, Хюстън, Минеаполис, Финикс и Сиатъл.

Прокурорът, който беше работил по делото в Лас Вегас — делото срещу мъжа с изчезналата съпруга, — се казваше Олбрайт и се беше пенсионирал миналата година. Къщата му беше между седма и осма дупка в голф клуба „Пейнтед Дезърт“, а игрището беше зелено като Ирландия, въпреки че целият регион страдаше от суша пета или шеста година поред. Щастливецът живееше така, както Демарко си мечтаеше да живее някой ден.

Олбрайт беше на шейсет и няколко, със слънчев загар и посребрена коса. Беше облечен с шорти и риза с къси ръкави и изглеждаше в отлична форма.

— Струва ми се малко вероятно един и същ човек да е замесен във всичките шест дела — каза той. — Но съм сигурен, че някой упражни влияние върху свидетелите в делото „Отърман“. Имам предвид, че този кучи син несъмнено е убил жена си, а след това я е заровил недалече от езерото Мийд. И съм сигурен, че горският пазач е видял колата на Отърман близо до езерото по същото време, когато Отърман трябваше да е на гости на сестра си в Калифорния.

— Тогава какво е станало? — попита Демарко, макар че знаеше отговора от проучването на Сара.

— Първо — започна Олбрайт, — разполагахме с една съседка, която беше видяла Отърман да прибира лопата в своя рейндж ровър. Било в един през нощта и съседката, която страдала от безсъние, не можела да спи и видяла лампичката, която светнала над гаража на Отърман. Гаражът му бил оборудван с детектор за движение, нали се сещаш, и когато излязъл на заден ход с колата си от него, лампичката светнала. После съседката видяла Отърман да спира колата си на алеята пред гаража, преди да се върне обратно. Тялото на жена му най-вероятно вече е било в колата, но съседката го е видяла само да се връща за лопатата.

Същия ден около пет часа сутринта горски пазач видял рейндж ровър в „Лейк Мийд“. По това време той… Всъщност няма значение какво е правил горският пазач по това време. Важното е, че е видял някаква кола, запомнил е марката, защото рейндж ровърът е доста характерен автомобил, и по една случайност е запаметил три от буквите на регистрационния номер. Регистрационният номер на колата на Отърман беше 216-TUB — още го помня — и горският пазач беше запомнил втората половина от него. Буквите просто се бяха запечатали в ума му.

Седмица след това Отърман съобщи в полицията, че жена му е изчезнала. Обясни, че се е забавил толкова дълго, защото бил на гости на сестра си в Калифорния и не разбрал, че жена му я няма. Започнахме разследване и разбрахме от роднините на жената, че тя се канела да се разведе с Отърман и да прибере половината от парите му и къща с размерите на хотел „Беладжио“. Освен това си помислихме, че е странно как така жена му не е взела колата си, когато е заминала някъде, всичките ѝ дрехи са в гардероба, а гримовете ѝ са в банята. А после говорихме със съседката и разбрахме за лопатата.

Попитахме Отърман защо е взел лопата в колата си. Той ни каза, че се притеснявал да не го завали сняг по пътя — в което имаше някакъв смисъл, защото беше зима. Но освен това твърдеше, че някой е откраднал тази лопата от колата му.

Следващия месец вече бях затънал в истински журналистически кошмар. Роднините на жената не се съмняваха, че Отърман я е убил, и заедно с всичките си богати приятели не спираха да ме тормозят. Затова организирах пресконференция и, общо взето, се обърнах към всичко живо, за да попитам дали някой не си спомня да е виждал Отърман и неговия бял рейндж ровър в деня, в който беше изчезнала жена му. Дадох и регистрационния номер на колата му и не можах да повярвам на ушите си, когато ми се обади Дейв. Той ми каза, че е видял някакъв бял рейндж ровър до езерото Мийд, а причината да го запомни са буквите TUB от регистрационния номер.

Олбрайт се засмя.

— Горският Дейв беше прекрасен свидетел. Беше дякон в местната църква, беше служил във въоръжените сили и помагаше като доброволец в организацията на ветераните, не пиеше алкохол и зрението му беше повече от отлично. И сам Господ не можеше да създаде по-добър свидетел от него. Затова прекарахме следващите три месеца в претърсване на района около езерото с доброволци и полицейски кучета, но не открихме гроба. Накрая си казах „стига толкова, майната му“ и арестувах Отърман. Бях намерил свидетел, който можеше да докаже, че сестра му лъже, че е бил на гости при нея в Калифорния. Тя беше една алкохолизирана пачавра и абсолютно ненадежден свидетел. Имах и идиотската история на Отърман, че някой му е откраднал лопатата.

Делото започна и точно тогава отникъде изведнъж се появи някакъв бездомник от Калифорния — от същото място, където живееше сестрата на Отърман. Бездомникът заяви, че е чул за съдебния процес по новините — като че ли тъпите бездомници гледат новините — и е разбрал как Отърман е загазил, защото никой не му вярва за откраднатата лопата. Е, бездомникът твърдеше, че не може да седи безучастно и да гледа как един невинен човек ще отиде в затвора, затова си признава, че е откраднал лопатата от колата на Отърман, докато е била паркирана пред къщата на сестра му. И, гледай ти, лопатата наистина беше вързана за пазарската количка, която беше откраднал от един супермаркет.

Но аз реших, че това не е страшно — продължи Олбрайт. — Сметнах, че няма начин съдебните заседатели да повярват на историята на бездомника. Щяха да имат достатъчно ум в главата си, за да се сетят, че някой му е платил, за да излъже в съда. Освен това все още разполагах с горския Дейв. И така, Дейв застана на свидетелското място… — и каза, че се е объркал. Каза, че е излъгал за регистрационния номер. Не можеше да обясни защо е излъгал, може би за да стане известен, но беше излъгал. След като успях да се вдигна от пода, започнах да го притискам с въпроси защо е променил показанията си, той започна да плаче и всеки човек с половин мозък в главата си трябваше да се сети, че някой го беше притиснал да го направи. Но аз не успях да го разубедя. Отърман беше оправдан и делото приключи.

— Опита ли се да откриеш човека, който беше притиснал горския пазач? — попита Демарко.

— Естествено — отговори Олбрайт. — Бях бесен. Проверихме финансовото състояние на Дейв, за да видим дали не е получил някаква необяснима сума пари. Не беше. Проверихме разговорите му в телефонната компания, за да видим дали не му се беше обаждал някой, свързан с Отърман. Никой не му се беше обаждал. Питахме съседите му дали не са забелязали някакви непознати хора да се въртят около къщата му и може би да го заплашват; никой не беше видял нищо. Научихме само едно нещо от негова колежка, но то не беше кой знае какво.

— Какво беше? — попита Демарко.

— Един ден някакъв хубав мъж с тъмна коса пристигнал в станцията на горските пазачи…

— Хубав?

— Така каза тя. Във всеки случай, този мъж заговорил Дейв навън на паркинга. Жената ги видяла през прозореца. Двамата си говорили около петнайсет минути, а после онзи мъж си тръгнал. Тогава не обърнала внимание на това, но след половин час Дейв все още седял в колата си. Тя отишла при него, за да го попита дали всичко е наред, и забелязала, че той е плакал.

— Аха — каза Демарко.

— Аха — каза Олбрайт. — Ще ти кажа какво е станало според мен, макар че нямам и помен от доказателство за това. Едно време жената на Дейв работела в Лас Вегас. Сервитьорка, промоутърка, такива неща — така че няма да се изненадам, ако от време на време е проституирала, макар че никога не е била арестувана. Но един ден повярвала в Бог, преместила се при Дейв, омъжила се за него и му родила две деца. Мисля си — и както ти казах, това не е нищо повече от инстинкт, — че онзи мъж, който е говорил с Дейв на паркинга, е открил нещо за жена му, нещо от времето, когато е работела тук. И си мисля, че точно това е била причината Дейв да промени показанията си. Искал е да предпази жена си и децата си.

— Но единственото, което знаеш за този мъж, е това описание — каза Демарко. — Хубав мъж с тъмна коса.

— Точно така. Някой ден ще намерим костите на Арлийн Отърман, заровени до езерото Мийд, и някъде наоколо ще има една лопата с жълта дръжка. Но това няма да има значение благодарение на тъпотията, че не могат да те съдят два пъти за едно и също престъпление.

Демарко изгуби един ден, за да разговаря с Дейв. Отиде с кола до станцията на горските пазачи, недалече от езерото Мийд, но на място му казаха, че Дейв е излязъл. И така, през следващите три часа, вместо да се порадва на природата, Демарко седя на една пейка. Накрая не издържа на жегата, защото навън беше трийсет и осем градуса, и се прибра в колата си, за да включи климатика на максимална мощност.

Възнамеряваше да каже на Дейв нещо такова: „Виж сега, разбирам какво се е случило в съда. Някой е заплашил жена ти или децата ти, така че не си имал друг избор. Затова никой не те обвинява за нищо, Дейв, и със сигурност не те обвинявам аз. И ако ми разкажеш какво стана, никой — нито прокуратурата в Лас Вегас, нито някой друг — ще разбере за това от мен. Просто се опитвам да стигна до онзи подъл, безсърдечен мръсник, който те е принудил да промениш показанията си“.

Да, точно това беше планът на Демарко: да убеди Дейв, че той не носи никаква вина и всичко, което му каже, ще си остане между тях двамата. А в добавка към това Дейв щеше да получи втори шанс да постъпи както трябва.

Демарко не успя да му каже повече от две изречения.

Дейв седеше зад бюрото си и пиеше кока-кола, облечен с униформата си: сива риза, тъмнозелени шорти и туристически обувки. Беше симпатичен мъж с пясъчноруса коса и широко, открито, честно лице; ако беше директор на националния парк, Демарко щеше да го използва като модел за рекламите, с които набираха нови служители. Когато Демарко му каза, че иска да говори с него, Дейв му отвърна с широка усмивка. Беше човек, който ще спре да ти помогне, ако види, че си закъсал с колата край пътя.

Демарко се представи и каза, че работи за прокуратурата в Манхатън. Показа и документи за това. Джъстин му беше дала едно писмо на официалната бланка на прокуратурата, в което пишеше как той е упълномощен да работи от нейно име; имаше и служебна карта с името си и печата на областния прокурор. Демарко подозираше, че Сара беше разпечатала картата на компютъра си, но изглеждаше достатъчно официално.

Дейв се озадачи, когато Демарко му каза, че иска да говори с него, но си остана дружелюбен. Но щом му каза, че иска да разговарят за делото „Отърман“, още преди да се впусне в предварително подготвената си реч, пред лицето на Дейв сякаш се затръшна метална врата.

Дейв отговори, че няма какво да му каже за Отърман, а освен това има работа. Взе си шапката с широка периферия и излезе. Демарко хукна след него и се опита да му обясни, че няма да му създаде никакви проблеми, честна дума, и напълно разбира защо…

Дейв се качи в джипа си и се отдалечи.

Мамка му. Демарко разбираше, че онова, което беше направил Дейв — да излъже на свидетелското място, — щеше да го измъчва до края на живота му; сигурно беше единственото престъпление, което някога беше извършил. Демарко не знаеше каква религия изповядва Дейв, но самият Демарко беше католик — макар и напълно безсъвестен католик — и го бяха учили, че ако отидеш да се изповядаш, разкажеш за греховете си на свещеника и наистина се разкаеш за тях, Бог ще ти прости. Е, Демарко знаеше от личен опит, че Бог може и да ти прости, но има някои грехове, за които никога няма да си простиш самият ти. И точно така му изглеждаше в случая с Дейв: той никога нямаше да си прости, че беше помогнал да оправдаят един човек, който беше убил жена си, но освен това никога нямаше да говори с някого за онова, което беше направил.

Демарко се обади на Сара и я накара да му направи резервации за Сан Диего.

В Сан Диего Демарко не постигна нищо. През 2011 г. там се беше гледало делото, в което наследницата на голямо богатство беше обвинена, че е застреляла своя съпруг жиголо. Точно както Олбрайт в Лас Вегас, прокурорът в Сан Диего беше изпълнен с горчивина. Не се съмняваше, че някой беше притиснал неговите свидетели, но след цяла година в безплодни опити да открие виновника не беше постигнал никакъв резултат. Знаеше единствено, че адвокатът — някакъв мошеник на име Скот Баркли — беше спечелил цяло състояние от това дело, но не можеше да докаже, че Скот Баркли наистина беше наел хора, които да манипулират изхода от делото, като накарат свидетелите да изчезнат.

Демарко се обади на Сара.

— Резервирай ми полет до Хюстън, по дяволите — нареди той.

24

Ела реши, че да гледа как Джак Морис играе блекджек прилича на преживяването да гледа как някой професионален боксьор понася тежка поредица удари от значително по-силен противник. След известно време на човек просто му се иска треньорът на боксьора да хвърли кърпата на ринга, за да сложи край на това кръвопролитие.

Когато Бил играеше хазарт, той винаги се забавляваше. Разменяше си шегички с крупиетата и играчите, които седяха до него. Ако спечелеше, черпеше останалите играчи по едно питие и винаги оставяше бакшиш на крупиетата. Но Бил все пак не приличаше на пристрастен комарджия, затънал в трийсет хиляди долара дългове, който не знае как ще си плати наема за следващия месец. А точно това беше научила Ела от компанията за издирване на данни в Далас за Джак Морис, бармана от „Макгилс“.

Джак декларираше годишен доход в размер на около двайсет и пет хиляди долара, макар Ела да не се съмняваше, че той декларира само малка част от бакшишите. Освен това му плащаха социална осигуровка и по 430 долара на месец инвалидна пенсия от организацията на ветераните от въоръжените сили. Беше на шейсет и седем години и беше служил в армията от 1970 до 1972 г., така че като нищо можеше да е бил във Виетнам. Ела не знаеше — и всъщност нямаше значение — дали инвалидната пенсия беше заради рана, получена по време на военната служба, но Джак не приличаше на инвалид. Нямаше да се изненада, ако Джак — крадецът на бакшиши — страдаше от някаква мистериозна болка в гърба, невъзможна за диагностициране, която може би не беше съвсем истинска.

Според извлеченията от кредитните му карти всяка неделя и понеделник — почивните дни на Джак — той се качваше на автобуса за Атлантик Сити. В редки случаи пренощуваше в някой евтин мотел там в неделя вечерта и тези редки случаи почти със сигурност съвпадаха с неочаквания късмет, който го беше споходил на игралната маса. Но най-често се прибираше у дома в неделя вечерта, а след това отново вземаше автобуса. Джак имаше много, много сериозен хазартен проблем. И точно затова веднага щом прочете проучването за него, Ела разбра, че ще бъде лесна работа да се справи с него.

Когато Джак потегли от Ню Йорк в една топла неделна сутрин, Ела беше в неговия автобус, пълен с лошо облечени възрастни хора, които не изглеждаха способни дори да си платят автобусния билет, какво остава да играят покер. Джак слезе на автогарата в Атлантик Сити и продължи пеша — доста нетърпеливо, поне според Ела — към „Ризортс“, едно от най-старите казина на крайбрежната алея. Крачеше енергично, сякаш беше сигурен, че точно днешният ден няма да бъде като другите.

Той седна на една маса за блекджек, даде сто долара на крупието и прибра чиповете. Само двайсет минути по-късно вече беше изгубил сто долара. И докато играеше, изражението му беше съвършено мрачно. Някои мъже сигурно си прекарваха по-забавно на проктологичен преглед, отколкото Джак на масата за блекджек. Когато губеше — а поне доколкото виждаше Ела, той губеше почти на всяко раздаване, — той ругаеше на глас, удряше с ръка по масата и крупието му правеше забележка. След като изгуби първите сто долара, той извади още пет банкноти по двайсет и този път парите му издържаха малко по-дълго, може би четирийсет минути. После изгуби и тях.

Джак стана от масата и отиде на бара. Ела се зачуди дали не беше приключил с играта за деня и не се канеше да се прибира в Ню Йорк. Подозираше, че не е така. Най-вероятно щеше да изчака малко, докато късметът му се промени — все едно съществуваше някаква връзка между късмета и изминалото време, — и да отиде до някой банкомат, за да изтегли още пари от някоя от кредитните си карти. Ела отиде при него, настани се на съседното столче и му каза:

— Нека да те почерпя едно, Джак.

— Моля? — каза Джак.

Дори предложението за питие, отправено от хубава жена, не беше достатъчно да изтрие киселото изражение от лицето му.

Ела беше с червена перука, която стигаше до раменете ѝ, и яркозелени контактни лещи. Носеше тесни маркови джинси и прилепнала блуза без ръкави, които си беше купила от „Нийман Маркъс“. Беше облечена по-небрежно, за да не бие на очи сред загубеняците, които бяха пътували в автобуса заедно с Джак, но веднага щом приключеше с него, щеше да вземе кола под наем, за да се прибере в Ню Йорк. Ненавиждаше Атлантик Сити. С изключение на лъскавите казина, които се извисяваха над крайбрежната алея, това беше един запуснат и потискащ град, който ставаше все по-запуснат с всяка изминала година. Все повече американски щати легализираха хазарта.

— Коя си ти? — попита Джак. — И защо искаш да ме почерпиш едно?

— Аз съм твоето спасение, Джак — каза му Ела. — Сега ще ти дам пет бона, за да можеш да продължиш да играеш. А следващия месец, ако се държиш прилично, ще ти дам още пет бона. Днес наистина извади късмет.

— Какви ги говориш, по дяволите? — попита Джак.

Вероятността някой да му даде пет хиляди долара го караше да не се държи толкова войнствено.

— Говоря за Тоби Розентал — човека, когото погрешно разпозна като убиеца на Доминик Динунцио.

— Погрешно?

В този момент до тях се приближи барманката, тежко гримирана жена на възрастта на Джак, и ги попита дали искат нещо за пиене. Ела дори не искаше да си представя как щеше да изглежда тази жена без грим.

— За мен черен джак даниълс с лед — каза Джак. — Голям. И тя ще го плати.

Ела си поръча една кока-кола.

През следващите трийсет минути Ела преговори с Джак първоначалните му показания пред полицаите, показанията му на очната ставка и бъдещите му показания на процеса срещу Тоби. Джак може и да беше некадърен играч, но не беше глупав и разбра какво се очаква от него. Нямаше никакъв проблем с това, което искаше Ела. Тя реши, че не му е трудно да оправдае действията си, защото беше само един от общо петима свидетели и не беше виновен, че не е сигурен дали е видял точно Тоби да стреля по Динунцио.

Ела забеляза, че Джак няма търпение да се върне на масата за блекджек, така че се ориентира към приключване на разговора.

— Преди началото на делото срещу Тоби отново ще преговорим всичко. Вероятно ще го преговорим още няколко пъти. И както ти казах, следващия месец ще ти изпратя още пет бона. Имам адреса ти. Разбрахме ли се, Джак?

— Да, разбрахме се. Сега може ли да си получа парите?

Той хвърли поглед през рамо към масата за блекджек, все едно беше оазис в пустинята, а той умираше от жажда. Беше пълен нещастник — но беше нейният нещастник.

Ела извади един плик от чантата си, но не го подаде на Джак.

— И още нещо — каза тя. — Аз никога не съм направила нищо лошо на никого през целия си живот; просто не съм такова момиче. Но хората, за които работя… Можеш ли да си представиш да работиш като барман в инвалидна количка, Джак? Защото точно това ще се наложи да правиш, ако вземеш парите и не изпълниш онова, за което се разбрахме.

Ела подаде плика на Джак и пое към изхода на шумното задимено казино. Откри в джоба си монета от четвърт долар и я пусна в една слот машина, недалече от вратата. Дръпна ръчката, колелата се завъртяха и спряха на три червени седмици. Машината започна да вдига ужасен шум и да плюе монети — общо осемдесет. Ела не можеше да повярва: току-що беше спечелила двайсет долара. Тя се разсмя и продължи към изхода, без да си направи труда да ги събере.

25

Демарко седеше в един бар, пиеше бира и се ядосваше заради петте дни, които, общо взето, беше изгубил в Тексас. Беше окачил бастуна си на облегалката на стола. Десният му крак пулсираше от болка и го караше да се пита дали не беше махнал патериците твърде рано.

Барът се намираше на малко повече от километър от масивния тухлен затвор на Хънтсвил — мястото, където екзекутираха осъдените на смърт престъпници в щата Тексас. От 1819-а, когато бяха построили затвора, до 1923-та там бяха умъртвявали убийците и изнасилвачите чрез обесване, но през 1924 г. благодарение на модерното чудо на електричеството бяха въвели в употреба електрическия стол. Това чудодейно устройство беше използвано над триста пъти. През 1982-ра обаче щатските законодатели бяха стигнали до извода, че използването на смъртоносна инжекция е по-хуманна форма на наказание — така поне нямаше опасност главата на жертвата да избухне в пламъци, — и оттогава насам в Тексас по този начин бяха екзекутирани над петстотин души.

Демарко току-що беше излязъл от срещата си с един осъден на смърт, който очакваше първата и последната си среща със смъртоносната инжекция, и по обясними причини изпитваше силна нужда от питие. Барът се казваше „Хъмфрис“ и Демарко беше влязъл в него само защото беше първото заведение, което бе видял. Иронията на съдбата беше в това, че човекът, когото Демарко си мислеше, че преследва, беше използвал същото име — Хъмфри — и освен това го беше използвал, защото имаше доста извратено чувство за хумор.

О, да, вече го беше надушил.

Докато си пиеше бирата, Демарко се обади на Сара и поръча да му направи резервации за Минеаполис за следващия ден, като ѝ обясни, че след Лас Вегас, Хюстън и Хънтсвил беше видял предостатъчно от югозападните щати, за да му стигне до края на живота му. Когато го каза, все пак беше наясно, че ако удари на камък и в Минеаполис, ще му се наложи да продължи с Аризона.

— Какво правиш в Хънтсвил? — попита го Сара.

— Отидох да се срещна с един осъден на смърт, който се беше съгласил да говори с мен само защото му бяха донесли една кофа с пилешки крилца от „Кей Еф Си“. А след това ми каза да ходя да се ши… да си гледам работата.

— Моля? — каза Сара.

— О, няма значение. После ще ти разкажа. Просто ми резервирай самолетен билет до Минеаполис.

Демарко беше пристигнал в Хюстън преди пет дни, за да говори с прокурора за делото срещу Мис Тексас. През 2009 г. една бивша носителка на титлата „Мис Тексас“ — казваше се Стела Харингтън — беше платила на наемен убиец, за да очисти нейния богат, но неверен и агресивен съпруг. След това убиецът, жалка отрепка на име Ранди Уайт, беше арестуван, тъй като, пиян и надрусан с амфетамини, беше прострелял три пъти една бременна продавачка, защото се беше забавила с отварянето на касата. Всички подробности от това отвратително престъпление бяха запечатани от охранителната камера.

Ранди беше разбрал, че ще го осъдят на смърт — в това нямаше никакво съмнение, не и в щата Тексас, — и беше казал на прокурора, че освен това е убил съпруга на Стела Харингтън, защото Стела му платила да го направи. В замяна на свидетелските си показания срещу Стела Ранди Уайт искаше да получи доживотна присъда за убийството на бременната продавачка вместо смъртно наказание. И прокурорът от Хюстън с неохота беше приел това споразумение. На делото срещу Стела обаче Ранди се беше изправил на свидетелското място, беше се заклел да говори истината и беше излъгал. Беше казал, че никога не е виждал Мис Тексас, и тя беше оправдана. Но тъй като Ранди се беше отметнал от споразумението с прокурора, го бяха изпратили в Хънтсвил, където щяха да изпълнят смъртната му присъда.

Демарко почака два дни, преди прокурорът от Хюстън, който се казваше Куган, да намери време да се срещне с него; Куган си имаше по-важна работа, отколкото да разговаря с един непознат за някакво дело отпреди седем години, което беше загубил. След като Демарко най-сетне успя да се види с него, Куган му каза:

— Ранди Уайт е убил двама души, за които знаем, както вероятно и още няколко, за които не знаем. Вярвам, че на света съществуват едноклетъчни паразити с повече съвест от Ранди, и си мислех, че на тази планета няма нито едно друго човешко същество, за което да го е грижа, с изключение на него самия. Но се оказа, че греша.

Демарко — след като беше гледал твърде много филми — беше очаквал Куган да изглежда и да говори като шерифа от „Царете на хаоса“, включително каубойската шапка, ботушите с шпори и провлечения тексаски акцент. Човекът се оказа тих и любезен, не говореше с акцент и имаше къса посивяла коса и бифокални очила. Приличаше на учител по история.

— Ранди имаше две сестри — продължи Куган, — и по-голямата, общо взето, го беше отгледала, защото майка им починала, когато той бил на десет години. Но след това по-голямата му сестра развила амиотрофична латерална склероза — нали се сещаш, като Стивън Хокинг. Нямала никакви пари, била настанена в някакъв ужасен старчески дом и вероятно щяла да живее още пет или десет години, като страда през цялото време, преди да я застигне болезнена смърт.

— Окей — каза Демарко, като все още нямаше никаква представа как беше свързано всичко това с отказа на Ранди да свидетелства срещу Стела Харингтън.

— Два дни след като оправдаха Стела — каза Куган, — някой помогнал на сестрата да се самоубие. Отишла си мирно и безболезнено и аз съм сигурен, че точно това е била сделката, която Ранди е сключил с Дявола: той се е съгласил да не свидетелства, че Стела му е платила да убие нейния съпруг, а в замяна Дяволът е сложил край на мъките на голямата му сестра, след като лекарите ѝ отказвали да го направят в продължение на години.

— Предполагам, че не си успял да откриеш Дявола — каза Демарко.

— Не, но Господ ми е свидетел, че се опитах. Знаех, че вече не мога да пипна Стела, защото тя беше оправдана на делото, но си мислех, че може би ще успея да осъдя мръсния ѝ адвокат за манипулация на свидетел. И тъй като Ранди беше в ареста още преди делото „Харингтън“ заради убийството на горката бременна жена, аз бях сигурен, че някой го е посетил там, за да го убеди да не свидетелства. Разбрах, че са го посещавали сестрите му — включително и болната, — както и общественият му защитник, естествено, и някои от неговите приятели, които бяха отрепки като него. Както и още един човек: мъж на име Дерек Хъмфри, който се беше срещал с него общо четири пъти. Знаеш ли кой е Дерек Хъмфри?

— Не — каза Демарко.

— Ами аз също не знаех, докато не се опитах да открия човека, който беше посещавал Ранди. Дерек Хъмфри през хиляда деветстотин и осемдесета година е основал една от организациите за легализиране на евтаназията. Както и да се казваше онзи тип наистина, той просто се подиграваше с мен, като ми навираше в носа онова, което беше направил.

— Но предполагам, че не си успял да го идентифицираш.

— Не. Проверихме видеозаписите от ареста и разпитахме надзирателите, но не разбрахме нищо за него, освен че е на ръст от около сто осемдесет и осем сантиметра, с тъмна брада, очила и бейзболна шапка. А Ранди, естествено, ми каза да ходя да се шибам, когато се опитах да го накарам да говори за него. Макар че бях почти сигурен, че Ранди също не знае истинското му име.

— Същият човек ли е отишъл при сестрата на Ранди, преди тя да умре?

— Не знам. В дома, където живееше тя, по същество няма никакви мерки за безопасност; направо не е за вярване, че на старите хора там все още не са им откраднали и венчалните халки. Във всеки случай, никой не беше забелязвал непознат мъж да ходи на свиждане при сестрата вечерта, когато беше умряла, нито в седмиците преди това. Единственият ѝ редовен посетител беше другата сестра на Ранди. Все пак открихме свидетелка — едно момиче, което почти не говореше английски. Тя ни каза, че е видяла някаква жена при сестрата на Ранди няколко пъти преди смъртта ѝ, но изобщо не успя да ни я опише. Каза ни само, че е бяла, с дълга тъмна коса. Но трябва да разбереш, че на онова място има такъв проблем с недостига на персонал, че всички служители по цял ден тичат насам-натам като луди.

— Искаш да кажеш, че тази жена може би е работила заедно с Хъмфри и може би е помогнала на сестрата да извърши самоубийство? — попита Демарко.

— Може би — каза Куган. — Въпреки че никой не е видял жената да посещава сестрата вечерта, когато е умряла. Но човек няма нужда да е нинджа, за да се промъкне в този старчески дом, така че е възможно жената или дори самият Дерек Хъмфри да са проникнали незабелязано в дома, да са помогнали на сестрата да остави предсмъртно писмо, да са ѝ сложили инжекцията и да са ѝ помогнали да натисне буталото на спринцовката. Защото тя е имала нужда от помощ, не е била в състояние да направи почти нищо сама.

— Говорил ли си с Ранди наскоро, за да провериш дали няма да ти каже нещо повече за Дерек Хъмфри? Имам предвид, че след като сестра му е починала, а Стела Харингтън не може отново да бъде изправена пред съда за същото престъпление, той може би ще се съгласи да каже истината. Все пак вече няма никаква причина да защитава онзи човек, с когото е сключил споразумение.

— След делото срещу Стела говорих до посиняване с Ранди, но той не ми каза нищо. Но от пет години не съм го виждал. Проблемът е, че Ранди очаква изпълнението на смъртната си присъда и знае, че рано или късно ще умре, така че няма нещо, което да мога да му предложа, за да го убедя да каже истината. Освен това Ранди е от онези хора, които ще те прецакат по принцип, ако има някаква възможност да го направят.

— Е, аз трябва да се опитам да го накарам да говори с мен — каза Демарко. — Можеш ли да ми уредиш среща с него?

На Куган му трябваха три дни, за да убеди Ранди да се съгласи, а междувременно Демарко нямаше какво друго да прави, освен да чака в Хънтсвил, като умираше от скука, жега и влага.

Въведоха Ранди в помещение с размерите на стандартен клозет, с белезници на ръцете и окови на краката, така че беше принуден да прави къси насечени крачки. В стаята имаше само един стол и телефонен апарат на пластмасов рафт, а на стената в дъното имаше прозорец с телена мрежа, така че надзирателят през цялото време да вижда затворника. Демарко и Ранди бяха разделени с дебела преграда от плексиглас.

Ранди беше облечен с обикновена бяла тениска, джинси и джапанки. Беше слаб, среден на ръст, с белези от шарка по лицето, безжизнени сини очи и мътноруса коса, която висеше до тесните му рамене. Не изглеждаше опасен. Не приличаше на убиец. Просто изглеждаше жалък. В продължение на известно време той само седеше и гледаше Демарко, преди най-накрая да вдигне телефонната слушалка.

Демарко знаеше, че в случая с Ранди има два сериозни проблема. На първо място, точно както и Куган, той също нямаше какво да му предложи. Ранди щеше да умре и го знаеше и никой не можеше да направи нищо по този въпрос. Вторият проблем беше, че Ранди най-вероятно изпитваше благодарност към човека, който беше помогнал на сестра му да се отърве от болката и да завърши живота си с поне малко достойнство. Ако не това, със сигурност нямаше никаква причина да изпитва враждебни чувства към човека, който се представяше с името Дерек Хъмфри. Единственият възможен коз на Демарко беше вероятността Ранди да иска да изчисти съвестта си, преди да се срещне със своя Създател. Не особено изненадващо, осъдените на смърт често развиваха вяра в Бог, когато наближеше моментът за изпълнение на присъдата им.

Демарко заговори:

— Знам, че един човек, който се е представил с името Дерек Хъмфри, е сключил сделка с теб, за да помогне на горката ти сестра да си отиде мирно и безболезнено.

В действителност Демарко не знаеше това, но точно както и Куган не можеше да си представи никаква друга причина, която да накара Ранди да размени доживотната присъда със смъртоносната инжекция.

— И трябва да ти кажа, Ранди, че ти се възхищавам заради онова, което си направил — продължи той.

Което му спечели една подигравателна усмивка от страна на Ранди.

— Не, честно, Ранди — каза Демарко. — Наистина ти се възхищавам. Можеше да избегнеш смъртното наказание, но вместо това си се отказал от собствения си живот, за да спестиш години страдание на сестра си, толкова си я обичал. Така че не те лъжа, когато ти казвам, че се възхищавам на онова, което си направил. За него е бил необходим кураж, голям кураж. Освен това разбирам, че сигурно си благодарен на човека, който е помогнал на сестра ти, и не мога да те накарам да ми разкажеш какво знаеш за него.

Ранди продължаваше да мълчи, но изглеждаше развеселен.

Тогава Демарко изигра единствената карта, с която разполагаше.

— Нека ти кажа нещо, Ранди. Човекът, който е помогнал на сестра ти, може би е постъпил правилно в нейния случай, но той е зъл човек. От години насам помага на богати хора да избегнат наказанието за престъпленията си, точно както Стела Харингтън, макар че самият ти не си успял. И аз не се съмнявам, че ти знаеш, че това не е правилно. Постъпките на този човек са грях, независимо какво е направил за сестра ти.

Този път Ранди се усмихна и Демарко беше готов да се обзаложи, че му осигурява повече забавление, отколкото беше получавал от години насам. Но реши да продължи, макар че вече си даваше сметка колко е безсмислено.

— Вярваш ли в Бог, Ранди? Вярваш ли, че ще бъдеш възнаграден на небето, ако напуснеш тази земя с чиста съвест?

— Имаш предвид онзи Бог, който разболя сестра ми? — ухили се злобно Ранди. — Същият, който ме остави сирак на десет години? Онзи Бог, който ми позволи да убия онази бременна кучка? Нека ти кажа нещо, приятелче, след като ме питаш дали вярвам в Бог, трябва да ти отговоря, че не вярвам кой знае колко.

Е, да върви по дяволите тогава.

— Знаеш ли защо се съгласих да се срещна с теб? — попита го Ранди.

— Не — отговори Демарко, въпреки че вече не го интересуваше.

— Заради една кофа пилешки крилца от „Кей Еф Си“. Нали знаеш как понякога ти се прияжда нещо и не можеш да спреш да мислиш за него? Е, от два месеца си умирам да хапна пилешки крилца от „Кентъки Фрайд Чикън“. Затова казах на Куган, че ще говоря с теб, ако ми донесат кофа с десет пикантни крилца. В момента тази кофа ме чака в килията ми, защото не исках да говоря с теб, преди да я видя. Но няма да ти кажа нищо за човека, който помогна на кака ми.

Ранди продължаваше да държи слушалката и да гледа Демарко, когато се провикна към надзирателя:

— Приключихме, шефе!

После отново се усмихна на Демарко и когато надзирателят му отвори вратата, излезе от стаята, без да погледне назад нито веднъж.

След срещата си с Ранди Демарко влезе в първия бар по пътя си, като се надяваше с една бира да изплакне вкуса на затвора в устата си.

Една сервитьорка доприпка до неговата маса и весело го попита дали ще иска още една бира. Налагаше се да признае, че в щата Тексас работеха някои от най-симпатичните сервитьорки, които беше виждал през живота си, и със сигурност бяха най-жизнерадостните.

— Естествено — отговори той. — И порция пилешки крилца.

Но след това се сети за Ранди, който ядеше пържени крилца в килията си и си облизваше пръстите, и добави:

— Чакай. Без пилешките крилца. Само още една бира, моля.

Мислеше си, че е изгубил пет дни в Тексас, но в ретроспекция не беше. На базата на онова, което беше научил от прокурора в Лас Вегас и от Куган в Хюстън, вече знаеше, че издирва мъж с приблизителен ръст от сто осемдесет и осем сантиметра, с тъмна коса и привлекателно лице. Освен това беше разбрал, че мъжът може би имаше помощничка. И беше открил още нещо за него.

Мъжът, който се представяше с името Дерек Хъмфри, беше успял да открие единственото нещо за Ранди Уайт, от което можеше да се възползва, за да го накара да промени свидетелските си показания: любовта на Ранди към сестра му. А след това беше съумял да го убеди да се откаже от собствения си живот, така че сестра му да не страда повече. Значи Дерек Хъмфри беше адски убедителен. И на последно място, той — или може би жената, с която работеше — беше готов да поеме риска да се промъкне в старчески дом и по същество да убие човек, който живее там, а за това се искаше кураж.

Когото и да преследваше Демарко, този човек беше труден противник.

26

Въпреки че всичко вървеше добре, Ела малко се притесняваше.

Вече се беше справила с трима от свидетелите: Едмундо Ортис беше на риболовен кораб някъде край бреговете на Аляска и готвеше за прегладнелия екипаж; старата Естер Бърман вече беше прикована на легло и не реагираше на нищо; а барманът комарджия Джак Морис щеше да свидетелства, че не е сигурен дали Тоби е същият човек, който беше застрелял Доминик Динунцио. Така оставаха двама свидетели: младата сервитьорка Кейти Толивър и Рейчъл Куин.

Именно Рейчъл Куин беше тази, за която се притесняваше Ела. Според информацията, осигурена от компанията в Далас, Куин беше чиста като сълза. Нямаше криминално досие и никога не беше арестувана за нищо през целия си живот, недокоснат като девствен сняг — дори за джойнт в гимназията или шофиране под въздействието на алкохол. Беше юристка, но се занимаваше с някакви финансови глупости на Уолстрийт, а не с наказателно право и изкарваше толкова много пари, че нямаше голяма вероятност Ела да успее да я подкупи. Освен това Ела беше сигурна, че дори само да се обърне към Куин и да намекне, че иска тя да си промени показанията, тази жена веднага ще извика ченгетата.

Другият проблем — и той можеше да се окаже по-сериозен — беше фактът, че дори не беше започнала издирването на алтернативен заподозрян за убийството на Динунцио. А точно това щеше да бъде защитата на Тоби в съда: Тоби не е убил Доминик, убил го е някой друг. И Ела все още не беше намерила въпросния човек.

Но колкото до сервитьорката, Кейти Толивър, Ела знаеше точно какво трябва да направи.

Кейти беше на двайсет и четири години и имаше дъщеря на четири. Беше арестувана няколко пъти за употреба на наркотици, обикновено кокаин. След като го вземеше, откачаше и започваше да троши разни неща и да напада хората. Бащата на детето ѝ беше агресивен алкохолик и Кейти се беше развела с него година след като се беше родило бебето.

Интересното в случая на Кейти беше, че беше влязла в яростна битка за правата за отглеждане на детето със своя съпруг. Макар че според компанията от Далас битката в действителност беше между Кейти и родителите на бившия ѝ съпруг. Бабата и дядото, а не бащата, искаха да отглеждат детето и бяха твърдо решени да докажат, че Кейти не е добра майка. След което грижата за детето щеше да бъде възложена на бившия ѝ съпруг и тогава щяха да го гледат баба и дядо, които бяха силно привързани към малкото момиченце.

Трябваше да се признае, че Кейти правеше всичко по силите си, за да се представи добре като майка. Беше престанала да употребява наркотици, три пъти седмично ходеше на срещи на анонимните наркомани и си скъсваше хубавия задник от работа. Отглеждането на дете беше финансово предизвикателство за нея; беше неомъжена, работеше на минимална заплата, така че основният източник на приходи бяха бакшишите, които получаваше благодарение на външния си вид. Предвид всичко това Кейти беше в несигурно положение и Ела стигна до заключението, че най-добрата стратегия ще бъде да комбинира моркова с тоягата. Реши да започне с тоягата.

През следващите няколко дни Ела следеше Кейти Толивър. Тя работеше в бар „Макгилс“ от четири следобед до полунощ пет дни в седмицата. Всеки понеделник, сряда и петък посещаваше среща на анонимните наркомани, провеждана по обед недалече от нейния скапан апартамент в Бруклин. Една жена, която живееше в същата сграда и май имаше десет деца, се грижеше за малкото момиченце на Кейти, докато тя ходеше на работа.

Ела скоро откри, че първото нещо, което правеше Кейти след работа, беше да отиде в един друг бар, недалече от „Макгилс“, и да изпие една-единствена чаша бяло вино, преди да си хване метрото и да се прибере у дома. Докато беше в бара, някой пиян задник почти неизменно се опитваше да я сваля, но Кейти го разкарваше, като понякога изобщо не подбираше начина за това. Момичето просто искаше да остане насаме със себе си в продължение на половин час и да се отпусне, преди да се прибере у дома при детето си.

Другото нещо за хубавата Кейти беше това, че тя пушеше. И тъй като вече в нито един бар в Ню Йорк не беше разрешено да се пуши, тя правеше следното: изпиваше половината чаша бяло вино, без да бърза, после излизаше навън да изпуши една цигара, връщаше се обратно в бара, за да изпие останалата половина от виното си, и едва тогава си тръгваше към станцията на метрото.

Ела реши, че ще има нужда от наркодилър, но не познаваше такива хора в Ню Йорк. Къртис обаче — техникът от поддръжката от дома за възрастни хора, където живееше Естер — пушеше трева, така че може би познаваше някой, който продаваше наркотици. Тя се обади на Къртис, с когото не беше разговаряла след трагедията, която сполетя Естер, и му предложи да му изпрати петстотин долара. Къртис я свърза с един дилър, той я насочи към друг и в крайна сметка тя се сдоби с онова, от което имаше нужда.

Кейти си тръгна от „Макгилс“ в полунощ и отиде в любимия си бар. Поговори си с барманката и си поръча обичайната чаша шардоне. Ела, която от половин час седеше на една маса, си помисли, че Кейти изглежда уморена, и забеляза бримка на черните ѝ мрежести чорапи.

Към Кейти веднага се опита да се присламчи един тип с абсурдна зализана коса, като се надяваше да я омае със сладки приказки, но Кейти му каза нещо и то го накара да се оттегли с вдигнати ръце, все едно го беше заплашила с пистолет. Тя изпи половината чаша вино, а след това, както правеше винаги, помоли барманката да ѝ наглежда чантата и излезе навън, за да си изпуши цигарата, преди да се прибере с метрото.

Веднага след като Кейти излезе навън, Ела помоли барманката за още едно питие, а когато жената се обърна с гръб към нея, за да вземе бутилката „Столичная“, Ела пусна хапчето в чашата с шардоне на Кейти. Пет минути по-късно Кейти се върна в бара, поговори си още малко с барманката, допи си чашата и уморено пое по обичайния си маршрут към метрото. Ела отново си помисли, че горкото момиче изглежда на края на силите си, и беше обзета от искрено съжаление към нея.

Кейти успя да измине около една пряка и започна да залита. Преди да падне по очи на тротоара, Ела я доближи и попита:

— Добре ли си, миличка?

— Не — отговори Кейти и се свлече на земята, а Ела я хвана под ръка, за да не се удари.

Ела се обади на телефона за спешни случаи.

— Една жена току-що припадна. Трябва веднага да изпратите линейка. Никак не изглежда добре.

Тя бързо каза адреса и затвори, преди диспечерката да започне да ѝ задава въпроси. Някаква жена спря до тях, за да ги попита дали не може да помогне с нещо, но Ела изпъди добрата самарянка, като ѝ обясни, че всичко е под контрол и линейката ще дойде всеки момент.

Медицинският екип пристигна и Ела каза:

— Тя ми е приятелка и си мислех, че е спряла наркотиците, но явно пак е започнала, не знам.

Единият парамедик се зае да прегледа Кейти, а другият попита Ела:

— Какво е взела?

— Нямам представа — отговори Ела. — Преди вземаше всякакви различни боклуци.

Парамедиците вдигнаха Кейти на една носилка и я прибраха в линейката, а Ела ги попита дали може да отиде заедно с тях в болницата. Отговориха ѝ, че не — за съжаление, това беше против правилата. Линейката щеше да я закара в „Маунт Синай“, а Ела трябваше да ги последва с такси.

Когато пристигнаха в болницата, лекарите се заеха да правят онова, което правеха, когато им докарат пациент в безсъзнание и някой е казал на парамедиците, че пациентът е в това състояние заради употребата на неизвестни наркотици. Ела търпеливо седеше в чакалнята и четеше списания отпреди три години. И тъй като се предполагаше, че е добра приятелка, пазеше чантата на Кейти, така че да няма голяма вероятност тя да се опита да се обади по телефона или да си тръгне от болницата, когато се свести, без да даде възможност на Ела да говори с нея.

Пет часа след като я приеха в болницата, в пет и половина сутринта, Кейти излезе в чакалнята, пребледняла като платно. Едва се държеше на краката си.

Ела се приближи и попита:

— Добре ли си, Кейти?

— А ти коя си?

— Аз се обадих за линейка, след като ти изгуби съзнание от свръхдозата наркотици.

— Аз не вземам наркотици — каза Кейти.

— Ами малко се съмнявам, че адвокатът на Джон и Хелън ще повярва на това.

Джон и Хелън бяха семейство Питърман, дядото и бабата на детето на Кейти.

— Какво? — каза Кейти. — Откъде…

— Трябва да поговорим — каза Ела.

— Това моята чанта ли е? — попита Кейти.

— Да. Аз я прибрах, когато те закараха в болницата. И както ти казах, трябва да поговорим.

Кейти дръпна чантата си от ръката на Ела.

— Не те познавам. Махни се.

— Кейти, изслушай ме. Ако не говориш с мен, бившият ти съпруг ще получи правата върху Мади.

— Какво говориш? И откъде знаеш как се казва дъщеря ми? Коя си ти, по дяволите?

— Знам, че всичко това е объркващо за теб, Кейти, особено предвид състоянието, в което се намираш в момента, но наистина трябва да поговорим. Заради Мади.

Ела я хвана под ръка. Кейти се опита да се съпротивлява, но Ела я поведе към една маса в празното кафене.

— Слушай внимателно. Ти си свидетел по делото „Розентал“ и ако не кажеш каквото трябва в съда, ще се наложи да разкажа на адвоката на семейство Питърман какво се случи тази вечер. Ще му кажа, че си прекалила с кокаина или хероина и…

— Аз не вземам кокаин и никога през живота си не съм вземала хероин.

— … и се е наложило да те закарат в болницата, така че си зарязала Мади при бавачката, която е очаквала да прибереш дъщеря си още преди няколко часа.

— Не разбирам какво искаш от мен.

— Знам, че в момента ти е трудно да се съсредоточиш заради наркотиците и преживяната травма и така нататък, но трябва да осъзнаеш нещо: аз съм свидетел на това, което се случи тази вечер. Парамедиците, които те прибраха от улицата, също са свидетели и аз записах имената им. Най-важното е, че на регистратурата е записано как си била приета в тази болница с диагноза свръхдоза наркотици. Ще говорим пак, когато се оправиш, но ако не направиш това, което искам от теб, още тази вечер бившият ти съпруг ще получи правата върху прекрасното ти малко момиченце. А нито една от нас двете не иска това да се случи.

Ела се изправи и подаде на Кейти две банкноти от двайсет долара.

— Хвани си такси до вкъщи. Дъщеря ти има нужда от теб. Но утре ще се видим и ще говорим пак — веднага след срещата на анонимните наркомани, на която ходиш обикновено.

На следващия ден Ела отново се срещна с Кейти, както беше обещала. Младата жена беше разгневена и едновременно с това изплашена. Ела отново ѝ обясни, че ако не съдейства, тя ще разкаже на бабата и дядото на нейната дъщеря какво се е случило и бившият ѝ съпруг ще получи правата върху детето.

— Какво искаш да кажа на делото? — попита Кейти.

— Нищо друго освен истината, Кейти. Ще кажеш, че си видяла Тоби Розентал да седи на бара; никой не отрича, че Тоби е бил в този бар и си е поръчал питие. Но не си го видяла да стреля по Динунцио. Тоест видяла си някой да стреля и отначало си решила, че това е бил Тоби, но вече не си сигурна. Била си на двайсет метра разстояние от Динунцио, когато е бил застрелян. А в „Макгилс“ е тъмно. Освен това си била заета да подреждаш напитките върху таблата си и не си обръщала много внимание. Разбираш ли, Кейти? Можеш да потвърдиш, че Тоби е бил в бара, но просто не можеш да кажеш със сигурност, че той е бил убиецът.

— Аз го разпознах на очната ставка — каза Кейти.

— Кейти, тази очна ставка е била ужасно организирана. Единственият мъж на очната ставка, който е приличал на Тоби Розентал, е бил самият Тоби Розентал. Никой от останалите мъже в редицата изобщо не е приличал на него. Ако на очната ставка имаше и друг мъж с ръста на Тоби, който да прилича повече на него, ти може би нямаше да посочиш него. Освен това полицаите са те насочили към Тоби. Нали?

Кейти поклати глава, но не каза нищо.

— Не се тревожи. Преди началото на делото отново ще преговорим показанията ти по телефона. Аз ще играя ролята на прокурора. Трябва да сме сигурни, че ще отговориш както трябва. Няма да се срещаме повече. Кейти, ако кажеш на някого за този разговор или ако не направиш онова, което искам от теб, няма да имам друг избор, освен да кажа на адвоката на Питърман, че отново си започнала да вземаш наркотици.

— Защо ми причиняваш това?

— Нищо лично, Кейти. Просто си била на неподходящото място в неподходящ момент.

Ела извади един плик от джоба си и го побутна на масата.

— В този плик има десет хиляди долара. Мади ще има нужда от нови дрешки, когато тръгне на детска градина тази година. По този начин просто искам да ти покажа колко високо оценявам помощта ти.

Кейти се поколеба, без да поглежда Ела в очите, и накрая взе плика.

Ела се изправи от мястото си.

— Скоро пак ще ти се обадя. Дотогава се грижи както трябва за себе си. И за Мади.

27

Демарко очакваше температурата в Минеаполис да бъде поносима, защото на място, където през зимата царят арктически условия, през лятото няма как да е толкова зле. Оказа се, че греши. И в двата дни, през които беше там, температурата беше над трийсет и два градуса и беше влажно като в сауна под открито небе. Освен това се оказа, че пътуването му е било безсмислено. Прокурорката от делото в Минеаполис го отсвири, като му каза, че не знае нищо повече, с което да му помогне, и освен това има прекалено много работа, за да си говори с някакъв непознат за дело, което е приключило без присъда преди осем години. От прокуратурата нямаха никакво намерение да го започват отново.

Случаят в Минеаполис беше уникален сред шестте дела. Беше единственият, в който свидетелят е убит: прегазен с кола, докато тичал за здраве. Демарко отиде да се срещне с полицията в Минеаполис, за да ги попита дали нямат някакви нови следи за убиеца. Нямаха. Според тях убийството беше съвсем обикновено: някакъв тип тича преди съмване, някой го блъска с колата си, изпада в паника и бяга от местопрестъплението. Демарко попита:

— Не ви ли притесни това, че жертвата е основен свидетел по дело за убийство?

Полицаите от Минеаполис се изсмяха.

— Мислиш ли, че ни трябва някакъв умник от Ню Йорк, за да ни учи как да си вършим работата?

— Сара — каза Демарко по телефона. — Резервирай ми билет до шибания Финикс.

— Няма нужда да си толкова кисел — отговори Сара.

Нямаше как да не се чувства кисел. Единствената информация, с която разполагаше след цялото това време, беше, че някакъв висок тъмнокос, може би хубав мъж е бил замесен в случаите в Лас Вегас и Хюстън. И може би е работил заедно с някаква жена. Но това беше всичко. Имаше чувството, че си губи времето и парите на данъкоплатците — не че му пукаше за парите на данъкоплатците, — и се съмняваше, че ще извади по-голям късмет с делото във Финикс, водено преди десет години.

През 2006 г. Колдуел Хъдсън, голям играч в бизнеса с недвижими имоти във Финикс, се скарва с жена си. Изхвърча от имението си, отива с колата си в един бар и се натрясква с пет, шест или седем шота текила. Излиза от бара, пиян като мотика и все още бесен заради скандала с жена си, не спира на знак „Стоп“ и се забива странично в пикап, управляван от Алфредо Гонзалес. В каросерията на пикапа има косачки и резачки, с които господин Гонзалес поддържа дворовете в къщите на богати хора като Колдуел Хъдсън.

Хъдсън и Гонзалес си разменят ругатни, Гонзалес блъска леко Хъдсън, когато Хъдсън пристъпва прекалено близо до него, и Хъдсън — който винаги ходи въоръжен — изважда своя пистолет .45 калибър и застрелва Гонзалес. След като осъзнава, че току-що е убил човек, Хъдсън изчезва светкавично. Хамърът на Хъдсън почти не е пострадал при катастрофата.

За съжаление на Колдуел Хъдсън, мъж и жена виждат всичко това, включително и как Хъдсън стреля по Гонзалес. Жената е запомнила регистрационния номер на колата на Хъдсън. Има и още един свидетел — мексиканецът, който е бил в пикапа на Гонзалес. Единствената добра новина — от гледната точка на Хъдсън — е фактът, че целият инцидент става в един часа сутринта и единственият източник на светлина на местопрестъплението е една улична лампа на около четирийсет метра оттам. Въпреки това всички свидетели дават показания, че са видели съвсем ясно Хъдсън, както и всичко, което прави.

Прокурорът по делото „Хъдсън“ се казваше Хари Тейлър и междувременно беше станал окръжен прокурор на Мерикопа. Когато въведоха Демарко в кабинета му, той беше облечен с черен фрак и се опитваше да завърже папийонката си. Тейлър заяви, че трябва да тръгва след пет минути, защото тази вечер има някакво благотворително събитие, на което ще държи реч. Но след като Демарко му обясни защо е дошъл, Тейлър се отказа от папийонката и натисна едно копче на телефона си.

— Адел, обади се на жена ми и кажи, че може да закъснея с няколко минути, но да не изпада в паника. Защитата на Хъдсън беше следната — продължи той. — Друг човек, който прилича на него, е откраднал колата му заедно с пистолета в жабката и свидетелите са видели именно този друг човек да убива Гонзалес. Хъдсън ни каза, че се е скарал с жена си, изпил е голям брой питиета и е решил, че е твърде пиян, за да шофира. Освен това изобщо не му се прибирало у дома при онази кучка, така че поне един час преди убийството се регистрирал в един мотел. Каза ни, че колата му е била открадната от паркинга; бил толкова пиян, че забравил ключовете на таблото. А по-късно колата му беше открита на паркинга на летището, без пистолет в жабката, старателно почистена от пръстови отпечатъци.

— Как изобщо е очаквал това алиби да издържи? — попита Демарко.

Тейлър се разсмя, преди да отговори.

— Служителят на рецепцията в мотела потвърди неговата версия. Каза ни, че Хъдсън наистина се е регистрирал по това време и е платил в брой, така че плащането не е отбелязано в кредитната му карта. Но аз не се притесних. Разполагах с трима свидетели, а този служител от мотела изглеждаше горе-долу толкова благонадежден, колкото дъщеря ми тийнейджърката. Имам предвид, че по физиономията му си личеше как лъже. Реших, че съдебните заседатели няма да му повярват. Тези дванайсет граждани нямаше как да не достигнат до заключението, че богатият господин Хъдсън е платил на служителя от мотела. Сигурен съм, че го беше направил.

Но след това свидетелят мексиканец, който косеше тревата заедно с Гонзалес, изведнъж изчезна. Той беше нелегален имигрант, затова още на разпита му бяхме казали да не се тревожи, че ще го депортират, но явно не ни беше повярвал и беше драснал. А може и да беше драснал, защото някой му беше платил.

Но аз, наивникът, продължавах да не се тревожа. Все още разполагах с двама свидетели — мъжът и жената, които бяха уважавани граждани. И тогава адвокатът на Хъдсън изведнъж ми връчи две снимки на местни момчета, които вече бяха осъждани за кражба, и ми обясни как полицията е трябвало да ги разследва за кражбата на колата на Хъдсън. При това и двамата изглеждаха така, все едно можеха да са братовчеди на Хъдсън, ако не и братя; адвокатът му сигурно ги беше търсил със седмици. И нито един от двамата нямаше алиби за вечерта, в която беше убит Гонзалес. Някой очевидно беше платил и на двамата да станат заподозрени, като ги беше уверил, че няма никаква опасност да ги осъдим за убийството, не и след като вече сме арестували Хъдсън.

И така, благодарение на един лъжлив служител от мотела и на двама автокрадци, които приличаха на подсъдимия като близнаци, във въздуха вече се носеше вонята на основателното съмнение и аз предложих на Хъдсън да се признае за виновен за убийство в състояние на афект вместо за непредумишлено убийство, за да получи по-лека присъда. Но той ми каза да ходя да се шибам.

Десет месеца по-късно влязохме в съда. Никога не съм виждал адвокат да успее да си измисли толкова много различни причини, поради които да не може да започне едно дело, но въпреки това нямах търпение да изправя мъжа и жената на свидетелското място.

— Но те си промениха показанията, нали? — попита Демарко, за да стигнат по-бързо до края на историята, която Тейлър очевидно разказваше с удоволствие.

— Да. Изправиха се пред съда, заклеха се в Светото писание и след това започнаха да лъжат като разпрани. Казаха, че било прекалено тъмно и не можели да бъдат сигурни, че наистина са видели Хъдсън. Може и да е бил единият от двамата автокрадци, но не могат да кажат кой от тях. Не, в интерес на истината, просто не могат да потвърдят, че Хъдсън е застрелял Гонзалес. След като Хъдсън беше оправдан, казах на тези двамата, че ще им закова лъжливите задници за лъжесвидетелстване, и когато спрях да им крещя, изглеждаха видимо стреснати, но не се огънаха.

Тейлър замълча за миг, за да придаде повече тежест на следващите си думи, или поне така предположи Демарко, и добави:

— Но тогава забелязах, че жената не изглежда много добре. Беше много кльощава, кожата ѝ беше бледожълта, а под очите си имаше тъмнокафяви торбички, все едно не беше спала от един месец.

— Важно ли е това? — попита Демарко.

Тейлър се усмихна.

— Аха. Важно е, защото един месец след делото същата тази жена се сдоби с чисто нов черен дроб. Оказа се, че повече от една година е чакала за трансплантация и скоро е щяла да умре, ако не се беше случило това чудо и не се беше появил този донор. Аз дори не бях разбрал, че тя е болна, но някой по-умен от мен го беше открил навреме.

— И кой го е направил? Кой е организирал всичко това?

— Нямам представа. Адвокатът на Хъдсън очевидно има пръст в тази работа, но според мен някой му е помогнал.

— Значи не си попадал на човек, който да се е срещал със свидетелите или…

— Казвам ти, Демарко, нямам представа кой се е добрал до свидетелите. Но ти може да извадиш по-голям късмет.

— Защо?

— Адвокатът на Хъдсън се казваше Форман, като боксьора. Работеше в една кантора заедно с двайсетина други мошеници и преди около три години в кантората провели чистка и се отървали от всички по-стари и безполезни служители. Единият от старшите служители, които съкратили, се казва Кац и е работил в тази кантора от двайсет години. Сигурен съм, че мрази Форман в червата, и подозирам, че с радост ще изпее всички мръсотии, които знае за старата си фирма.

Тейлър отново натисна бутона на телефона си.

— Адел, ела тук и ми помогни да завържа тази проклета папийонка.

28

На следващия ден Демарко се обади на Бен Кац и поиска да се видят във връзка с едно дело, по което беше работила старата му кантора през 2006 г. Кац му отговори, че това не го интересува; часът беше десет сутринта и той звучеше така, все едно току-що се е събудил. Демарко реши, че няма смисъл да се изразява по-дипломатично, и заяви:

— Опитвам се да открия начин да го начукам на Форман, с когото си работил.

— А, ела тогава — отговори Кац.

Кац беше възпълен, с червендалесто лице, рехава руса коса и нос на пияница. Беше облечен с бермуди, джапанки и яркозелена тениска, опъната на големия му корем. Живееше под наем в малък апартамент в голяма сграда с миниатюрен басейн на двора. Жилището му беше от онези, в които обикновено се настаняват млади хора без големи финансови възможности, а не бивши старши служители от престижна адвокатска кантора.

Кац попита Демарко дали не иска една водка с портокалов сок, за да си отвори очите. Защо не, отговори Демарко. Нямаше намерение да я пие; просто не искаше Кац да си помисли, че той не одобрява хората, които предпочитат течната закуска. Освен това се питаше дали любовта към алкохола не е една от причините Кац да бъде уволнен.

Демарко обясни, че иска да поговорят за делото „Хъдсън“ и за евентуалната вероятност Форман да е платил на някого, за да упражни въздействие върху свидетелите. Но му се наложи да изслуша тирадата на домакина, че заради онзи копелдак сега Кац е принуден да гони линейките, за да предлага адвокатски услуги на пострадалите, и да работи от апартамента си, защото не може да си позволи да наеме офис. Най-сетне стигнаха и до въпроса за Хъдсън.

— Спомням си това дело — каза Кац. — Форман непрекъснато се хвалеше как си е хванал клиент като Колдуел Хъдсън и как ще го таксува три пъти по-скъпо от обичайното; знаеше, че Хъдсън е толкова червив с пари, че дори няма да забележи. И веднага след делото Форман си купи порше бокстър. Отначало си помислих, че няма как да не загуби. Бях прочел какво пише във вестниците за свидетелите и си мислех, че най-доброто, което може да постигне Форман, ще бъде да убеди Хъдсън да се признае за виновен за убийство в състояние на афект.

Една вечер случайно срещнах Форман в един бар. Двамата никога не сме били приятели, но той ми махна да седна при него и ми предложи да ме почерпи едно питие. Аз казах нещо като: „Тази вечер явно си в настроение“, а той ми отговори: „Как да не съм? Хванал съм света за топките“. И тъй като знаех, че по онова време се занимаваше с делото „Хъдсън“, го попитах дали не е успял да уреди прилично извънсъдебно споразумение и затова да празнува. А той ми отговори: „Няма да има никакво споразумение. Моят клиент е невинен“. Аз му казах: „Стига бе, шегуваш ли се, няма начин да успееш да го измъкнеш“. И той ми каза…

Кац довърши коктейла си, а след това се загледа продължително в чашата си, сякаш не можеше да си спомни къде беше отишъл целият този алкохол.

— Ще си направя още едно — каза той. — Ти искаш ли?

Демарко благодари, но отказа, защото имаше още от предишното. След това му се наложи да изчака Кац да си приготви ново питие, да отпие една голяма глътка от него и да отиде до тоалетната, при което остави вратата отворена. После се върна обратно в дневната.

— Форман — започна отново Кац — е от онези хора, които винаги искат да си мислиш, че знаят някаква тайна, която ти не знаеш, но никога няма да ти кажат точно каква е. Нали се сещаш?

— Аха — отговори Демарко.

— Затова, когато го попитах как мисли да отърве Хъдсън, той само ми намигна и отговори: „Докарах професионалистите от Доувър“.

— Професионалистите от Доувър? За кого говореше?

— Не знам. А той не ми каза, естествено.

— Но каза „професионалисти“, в множествено число?

— Да, и се държеше много потайно и мистериозно. Значи може би наистина е наел някого, за да му помогне за свидетелите, но не знам нищо повече и нямам представа кои са били тези хора.

— Дявол да го вземе! — възкликна Демарко.

Той се изправи. Точно се канеше да благодари на Кац за питието и отделеното време, и тогава Кац каза:

— Но знам кой може да ти помогне.

Елинор Роджърс живееше в малка къща с декоративна мазилка в квартал, който явно западаше. Дворът беше оформен по характерния за щата Аризона начин: с чакъл и кактуси, без дървета или трева. Елинор му отвори вратата, облечена с небесносин анцуг, но дори така успяваше да изглежда елегантна. Беше висока и грациозна, а косата ѝ беше с бледия цвят на шампанско. Демарко си помисли, че му прилича на онези високопоставени секретарки, каквито могат да се видят пред Овалния кабинет в Белия дом. Беше работила като лична асистентка на Форман, преди да я уволнят.

Демарко ѝ обясни защо е във Финикс, а след това ѝ преразказа какво му беше съобщил Кац за Форман, който бил „докарал професионалистите от Доувър“ по делото „Хъдсън“. Надяваше се тя да може да му помогне да открие кои са били тези професионалисти.

— Кац беше уволнен, защото беше пияница — въздъхна Елинор. — Но освен него уволниха още десетина души — добри служители, които според управителите не бяха достатъчно ценни за фирмата. Аз бях работила в тази кантора от двайсет и пет години и познавах правната материя по-добре от деветдесет процента от адвокатите, включително и от Уейн Форман. Но професионалните ми умения не бяха толкова универсални по отношение на компютрите, макар че в свободното си време ходех на курсове и се опитвах да се квалифицирам.

Елинор извърна поглед и подсмръкна, така че Демарко се притесни тя да не се разплаче. Но домакинята не го направи. Вместо това каза:

— Бях на петдесет и седем години и нямах никакъв шанс да си намеря работа в друга кантора, но на Форман изобщо не му пукаше. Изхвърли ме и в крайна сметка ми се наложи да продам прекрасната къща, в която бях живяла в продължение на двайсет години, и да се преместя на това ужасно място. Ако дори преди една година се бяхте обърнали към мен, тогава щях да откажа да разговарям с вас. Нямаше да искам никой да си мисли за мен като за човек, на когото не може да се има доверие да запази тайните на адвокатска кантора — дори такава, която се е отнесла толкова несправедливо. Но след като от три години не мога да си намеря работа… Майната им.

Демарко не се съмняваше, че Елинор Роджърс обикновено — или дори никога — не употребяваше изрази като „майната им“, но търпението ѝ очевидно се беше изчерпало.

— Нека да се върнем на делото „Хъдсън“ — предложи Демарко. — Спомняте ли си…

— Пет или шест месеца преди началото на делото при Форман дойде един човек — каза Елинор.

— Висок тъмнокос хубав мъж? — попита Демарко.

— Не си спомням да е бил хубав или висок. В действителност не помня почти нищо друго за него освен това, че косата му беше вързана на конска опашка и беше облечен с медицинска униформа.

— Медицинска униформа?

— Болнично облекло — като онези дрехи, с които се обличат хирурзите по време на операция, макар че се съмнявам този човек да е бил хирург. Приличаше по-скоро на санитар, който бута количките с пациентите. Когато дойде в кантората и поиска да се срещне с Форман, аз го попитах за името, но той не ми го каза. Вместо това обясни, че Форман го очаква. Аз се обадих на Форман, описах му човека и Форман ми нареди да го пусна веднага.

Две минути по-късно човекът си тръгна, а Форман ми каза да отида в кабинета му. Когато влязох, той пишеше нещо на една картичка — оказа се адрес — и ми каза, че трябва да занеса един плик в една къща. Не искаше да се обадя на куриерска фирма, искаше да занеса плика собственоръчно, при това веднага. Но когато се протегна да го вземе, обърна чашата си върху него и го заля с кафе. Аз понечих да му донеса кухненска ролка, за да го избършем, но той ми каза да не се бавя и да тръгвам.

Е, аз реших да преместя съдържанието в друг плик. Стори ми се непрофесионално да доставя плик с петно от кафе, ако идва официално от кантората. Затова го отворих — знаех, че Форман няма да има нищо против, защото аз се грижех за цялата му кореспонденция — и видях, че вътре има здравно досие.

— Здравно досие? — повтори Демарко. — На кого беше?

— Не знам, нямаше име на пациента. Занесох го в една къща на Кениън Драйв. След като оправдаха Хъдсън, прокурорът обвини Форман, че по някакъв начин е уредил трансплантация на черен дроб за една от свидетелките в замяна на това, че е лъжесвидетелствала в съда. Естествено, Форман отрече. „Как бих могъл да знам нещо за здравословното състояние на свидетелката, след като здравното досие съдържа поверителна информация?“, възрази той на прокурора. След като ме уволни, аз си помислих да се обърна към адвокатската колегия, но така и не го направих. Тогава все още си мислех, че има шанс да ме вземат на работа в някоя кантора.

— До кого беше адресиран пликът? — попита Демарко.

— Не беше надписан.

— Тогава на кого го предадохте?

Моля те, моля те, не ми казвай, че си го пуснала в пощенската кутия.

— На една млада жена — отговори Елинор. — Спомням си, че беше много хубава. Казах ѝ, че нося нещо от Форман, и тя отговори, че го очаква. Взе плика, благодари ми и аз си тръгнах.

— Значи не разбрахте как се казва?

— Не.

— Видяхте ли мъж в къщата — хубав мъж с тъмна коса?

— Не, само жената, която дойде да ми отвори вратата.

— Как изглеждаше тя, освен че беше хубава?

— Ами висока, стройна, с къса руса коса. Не си спомням нищо друго.

— Спомняте ли си адреса на къщата?

— Не, но мога да я намеря отново. Къщата беше впечатляваща. И както ви казах, беше на Кениън Драйв.

Един час по-късно, след като обядваха, двамата с Елинор потеглиха с колата. Жената разпозна къщата в момента, в който я видя. Беше последната на улицата, с изглед към града. Алеята, която водеше към входа, беше затворена с висок портал от ковано желязо. Демарко си записа адреса.

След като остави Елинор обратно в новия ѝ малък дом, той се обади на Сара. За пръв път, откакто беше потеглил от Ню Йорк, най-сетне имаше солидна следа. Демарко каза на Сара да разбере кой е живял в къщата на Кениън Драйв преди делото „Хъдсън“.

Стажантката беше истинска хрътка на клавиатурата. Обади му се още на следващия ден, за да му докладва, че собственикът на къщата е китайски инвеститор, който живее постоянно в родината си.

— О, мамка му! — възкликна Демарко.

Не можеше ли поне едно нещо да е лесно?

— Успокой се — каза му Сара. — Китаецът дава къщата под наем и използва услугите на фирма за недвижими имоти с офис тук, във Финикс. Наемът на къщата е дванайсет хиляди долара на месец, между другото.

— Обади се във фирмата — каза Демарко. — Кажи им, че работиш за прокурора на Манхатън и началникът ти трябва да разпита човека, който е бил наемател на къщата през две и шеста година. Заплаши ги с призовки, съдебни заповеди, искове и каквото друго се сетиш, за да звучи по-страшно.

— С удоволствие — отговори Сара.

Това момиче наистина започваше да става симпатично на Демарко.

Докато чакаше Сара да му върне обаждането, Демарко реши да отиде до басейна на мотела, защото температурата беше около четирийсет и три градуса. Как изобщо живееха хората в тази част на страната през лятото?

Докато се плискаше в басейна — където водата беше толкова гореща, че можеше да си свариш яйце, — той се замисли как да стигне до човека, който беше предал здравното досие на Форман. Не знаеше нищо за него, освен че косата му е била вързана на конска опашка и най-вероятно е работил в болница, и в крайна сметка стигна до заключението, че няма как да го открие. После се зачуди дали има начин да притисне Форман, макар че да притиснеш адвокат беше все едно да се опиташ да притиснеш желе. Може би ако каже на Форман, че Елинор Роджърс е готова да даде показания, че са му дали достъп до здравно досие…

Телефонът му започна да звъни — беше го оставил на един шезлонг до басейна. Той стигна до края на басейна, изкатери се навън и си удари контузения крак, но успя да стигне, преди да се включи гласовата поща. Обаждаше се Сара.

— Говорих с фирмата за недвижими имоти. Една жена, която работи там и се казва Джуди Глийсън, ще ти покаже архивите, ако можеш да ѝ докажеш, че наистина работиш за областния прокурор на Манхатън.

— Изпрати ми адреса на есемес — каза Демарко. — После отиди да се почерпиш един млечен шейк или нещо подобно и го пиши като разход на моята сметка.

— Млечен шейк? Мислех си по-скоро за едно епълтини.

— Какво е това? — попита Демарко.

— Мартини с ябълков ликьор.

— Ти не си ли много малка, за да пиеш алкохол?

— Напротив. Имам двайсет и една. И освен това не съм девствена.

— О, господи. Нямаше нужда да ми го казваш.

Джуди Глийсън се оказа симпатична приказлива жена на възрастта на Демарко. Работеше в офиса на фирмата в един търговски център във Финикс, където витрините бяха облепени със снимки на къщите, които даваха под наем, както и на онези, които се опитваха да продадат.

Демарко ѝ показа служебната си карта, която го упълномощаваше да води разследвания от името на прокурора на Манхатън.

— Добре — каза Джуди, като едва хвърли поглед на документите му, преди да му ги върне. — Младата дама, която ми се обади от Ню Йорк, ми каза, че разследването е свързано с убийство. Колко вълнуващо!

— Нямаме никакви доказателства, че наемателят на къщата има връзка с убийството — отговори Демарко. — Но той или тя може би разполагат с информация, която се отнася до случая. Затова ме интересува името на наемателя, моля.

Джуди отвори една бежова папка на бюрото си.

— Казва се Уилям Кантуел. След като се обади асистентката ти, проверих в архивите и си спомних за него. Беше много хубав и възпитан. И много вежлив, никога не създаваше проблеми — не беше от онези наематели, които непрекъснато се обаждат по телефона, за да се оплакват от нещо.

— Знаеш ли дали Кантуел е истинското му име?

— Няма как да съм сигурна, но той ми показа шофьорска книжка със снимката си. Освен това ние не даваме под наем къщи като тази на всеки клиент, който влезе в офиса. Говорим за имот на стойност около два милиона и половина. Затова искаме препоръки и проверяваме банковото досие на кандидатите. Освен това разполагам с номера на социалната осигуровка на господин Кантуел, копие от документа му за самоличност, препоръките му и номера на застрахователната му полица като наемател.

Демарко едва не стана от мястото си, за да вдигне ръка към небето и да възкликне: „Благодаря ти, Господи!“.

— Може ли да погледна копието от документа му за самоличност? — попита Демарко.

— Естествено — каза Джуди и му подаде един лист формат А4.

Беше копие от шофьорската книжка със снимка, на която се виждаше мъж с гъста тъмна коса и небрежна усмивка. Демарко беше принуден да признае, че наистина изглежда добре. Шофьорската книжка беше издадена в щата Вашингтон и посоченият адрес беше в Сиатъл; срокът ѝ беше изтекъл през 2009 г. Сред данните в нея беше посочена и рождената дата на Кантуел. Беше роден през 1966 г., следователно към днешна дата беше на петдесет години, а по времето на делото „Хъдсън“ е бил на четирийсет.

— От кого бяха препоръките за него? — попита Демарко.

— От една компания в Сиатъл, която подобно на нашата се занимава с луксозни имоти. Господин Кантуел беше наел от тях един мезонет през две и четвърта година.

Това беше още по-добре. Именно в Сиатъл през 2004 г. се беше гледало делото, на което бившият мениджър от „Майкрософт“ беше оправдан по обвинението в изнасилване.

— Ще ми кажеш ли номера на социалната осигуровка на Кантуел? — продължи Демарко. — И да ми направиш копие от препоръките и шофьорската му книжка?

— Разбира се — отвърна Джуди.

— Между другото, знаеш ли дали Кантуел е бил женен? — попита я Демарко.

— Не знам дали е бил женен — в нито един от документите при мен не е вписана съпруга, — но според мен живееше с една жена.

— Защо мислиш така?

— Защото веднъж в месеца съм длъжна да наглеждам имотите, които даваме под наем. Обикновено господин Кантуел беше там, когато се отбивах, а понякога просто ми казваше да си отворя с моя ключ, за да вляза, но веднъж ми отвори една жена.

— Представи ли се?

— Не си спомням. Аз почуках на вратата и тя ми каза нещо като: „Да, Бил ме предупреди, че ще минете“. Но не си спомням как се казва.

— Как изглеждаше?

— Много хубава и много млада. Имам предвид, прекалено млада като за него.

— На колко години беше?

— На двайсет и нещо, предполагам.

Значи сега трябва да е в началото на трийсетте, помисли си Демарко.

— Как изглеждаше? — попита той. — Блондинка, брюнетка? Висока, ниска?

— О, беше блондинка, но не знам дали това беше естественият ѝ цвят. Спомням си, че беше подстригана късо и прическата ѝ толкова ми хареса, че си помислих дали да не я попитам при кого се подстригва. И беше висока. Аз съм сто шейсет и осем, а тя беше с близо десетина сантиметра по-висока от мен.

Коя беше тази жена? Дали беше просто приятелката на Кантуел, или му беше партньорка? Дали беше възможно да е била същата жена, която бе посетила сестрата на Ранди Уайт в старческия дом?

Е, по-късно щеше да се занимава с нея. Сега трябваше да открие Кантуел.

След като вече разполагаше със снимката му и номера на социалната му осигуровка, това нямаше да е толкова трудно. А ако наистина беше замесен в делото срещу Тоби Розентал, в момента трябваше да е в Ню Йорк.

Веднага щом си тръгна от офиса на Джуди Глийсън, Демарко се обади на Сара и ѝ разказа всичко, което беше научил за Кантуел.

— Ти го откри! — каза Сара.

— Не, Сара, двамата заедно го открихме. Сега просто трябва да го хванем.

След това той се обади на Джъстин. Разказа ѝ как е установил самоличността на Кантуел и как почти не се съмнява, че той е човекът, замесен в делата в Хюстън и Лас Вегас, както и във Финикс, макар че няма доказателства, които да послужат в съда. Но поне вече не преследва анонимна сянка.

— Нали ти казах, че има такъв човек? — заяви Джъстин самодоволно.

— Все пак не знам дали сега е в Ню Йорк — каза Демарко.

— Тук е — отсече Джъстин.

Демарко се зае да си събира багажа, но след това реши да отиде до бара на хотела, за да изпие едно Мартини. Смяташе, че заслужава едно-две питиета, след като беше разкрил самоличността на Кантуел.

И тогава му се обади Сара.

— Уилям Кантуел е мъртъв — каза му тя. — Починал е през две и четиринайсета година.

29

Две години по-рано

Санта Барбара, Калифорния, 2014 г.

Болестта и смъртта на Бил бяха най-тежкото преживяване в живота на Ела.

Двамата току-що бяха приключили с една поръчка в Лас Вегас и планираха да си почиват през следващата година.

По някаква причина Бил мечтаеше да посети Нова Зеландия и искаше да пътуват с круизни кораби дотам, така че по пътя да спрат на няколко острова в южната част на Тихия океан.

Бил обожаваше круизите. Допадаха му забавленията на борда; обичаше да ходи в казиното и да играе на зарове с гръмогласни мъже, захапали пурите си. Обичаше да седи на палубата и да се пече на слънце, а до него да седи Ела и да изглежда страхотно с миниатюрните си бикини. Обичаше да се наслаждава на питието си на терасата на каютата им — защото те винаги пътуваха в каюта с тераса — и да гледа към океана с надеждата да зърне делфини или китове. Радваше се като малко дете всеки път, когато ги видеше.

Но това, което му харесваше най-много, бяха вечерите. Освен ако специално не пожелаят да бъдат настанени на самостоятелна маса, пътниците на круизните кораби се настаняват на една маса с няколко непознати. До края на круиза всички хора на тяхната маса бяха най-добри приятели с Бил. Той беше душата на компанията, успяваше да накара всички да се разприказват и знаеше безброй вицове, а при всеки удобен случай черпеше цялата маса с бутилка шампанско. Хората обичаха Бил.

Докато пътуваха към Нова Зеландия, той се чувстваше уморен през цялото време; изтощаваше се от най-малкото нещо. И въпреки че винаги се беше отличавал с чудесен апетит, сега не изпитваше интерес към храната. След това се появиха болките в коремната област, които се прехвърлиха към гърба му, и Ела започна да се притеснява. Лекарят на кораба, за когото Ела подозираше, че е алкохолик, не успя да открие причината за проблема, а и не разполагаше с достатъчно медицинско оборудване, за да направи всички необходими изследвания. Докато стигнат до Австралия, бялото на очите на Бил вече изглеждаше жълтеникаво, а Ела знаеше, че това не е добре, защото може би означава проблеми с черния дроб. Господ беше свидетел, че Бил пиеше достатъчно много, за да има проблеми с черния дроб.

Ела го принуди да отиде на лекар в Сидни и лекарят им каза какъв е проблемът. Беше рак на панкреаса — особено агресивна и неизменно фатална форма. И метастазите вече бяха започнали да се разпространяват из цялото тяло. Лекарят каза, че му остават може би девет месеца живот, а по-вероятно само шест и последните три от тях ще бъдат мъчителни. И те наистина бяха такива.

Двамата решиха да се приберат в Щатите, за да се консултират с друг лекар, макар и да знаеха, че от това няма да има никаква полза. Хванаха полет до Лос Анджелис, където друг онколог потвърди онова, което им беше казал австралийският доктор. Бил умираше.

Ела се изненада от начина, по който Бил реагира на тази новина. Очакваше да се ядоса и да започне да се оплаква колко е несправедлив животът. Мислеше си, че с часове ще плаче и ще се самосъжалява заради това, което му беше причинила съдбата. Но той не го направи. Освен в самия край, когато болката вече беше нетърпима, той непрекъснато повтаряше как животът му е бил страхотен и той го е изживял докрай. Естествено, каза той, очаквах да доживея до осемдесет или деветдесет години, но когато се замисля за горките хора по целия свят, които никога не са живели като мен… Е, той нямаше от какво да се оплаква и не съжаляваше за нищо. И най-невероятното беше, че наистина вярваше на думите си. Двамата обсъдиха проблема и решиха да прекарат последните няколко месеца от живота му в Санта Барбара, където живееше майка му. Беше прекрасно място, където да живееш — или да умреш.

Майката на Бил беше симпатична жена и през следващите пет месеца двете дами доста се сближиха, докато заедно се грижеха за Бил. В много отношения Джанет Кърнс приличаше на Ела. Не беше отраснала в бедняшко семейство в провинциален град, но не беше и от заможна фамилия. И точно като Ела, когато се беше омъжила за пръв път, го беше направила по любов. Бащата на Бил беше сравнително заможен, но не беше свръхбогат. За разлика от него съпрузи номер две, три и четири, за които се беше омъжила последователно, след като бащата на Бил беше починал, бяха свръхбогати. И Джанет не се беше омъжила за постоянно за нито един от тях. Онова, което беше останало за постоянно, беше богатството, с което се беше сдобила след разводите — включително и къщата в хълмовете на Санта Барбара, която беше напълно изплатена.

След като първоначалният шок отмина, Джанет спря да плаче и запретна ръкави, за да помага на Ела. Вечер, когато Бил потъваше в несигурна дрямка, двете пиеха по нещо заедно и си говореха за всичко. Единственото, за което не говореха, беше работата на Бил. Джанет беше достатъчно интелигентна, за да си дава сметка, че не иска да знае нищо за това, а Ела, разбира се, не повдигаше доброволно тази тема.

Когато най-сетне дойде краят и от Бил не беше останало нищо друго освен кожа и кости, изпълнени с болка, Ела му помогна да си отиде. Медицинската сестра ѝ беше казала, че морфинът следва да се употребява според нуждите му, за да облекчава болката, и беше добавила: „Към този момент вече няма такова нещо като свръхдоза“. Всъщност беше искала да ѝ подскаже, че когато болката стане твърде непоносима, няма нищо лошо да му даде достатъчно морфин, за да го убие. И Ела направи точно това.

Нито тя, нито майката на Бил плакаха много в деня, когато той умря; и двете бяха изплакали сълзите си много отдавна и изпитваха облекчение, че той вече не страда. Кремираха го, а след това майката на Бил взе под наем една платноходка — един от бившите ѝ съпрузи я беше научил да управлява ветроходни съдове — и двете с Ела излязоха в Тихия океан, за да разпръснат праха му. Когато Ела видя един делфин да се показва от водата, тя не си помисли, че това е знак от Бог, но остана доволна и беше сигурна, че Бил също щеше да се зарадва.

След като Бил умря, Ела направи оценка на това, с което разполагаше — точно както го беше направила в онзи ден, когато завърши гимназията в Калхун Фолс.

Повечето от парите, които Бил беше изкарал, вече ги нямаше. По-голямата част от тях просто беше похарчена за къщите, в които живееше, за колите и яхтите под наем, за всички възможни удоволствия. Бил Кантуел никога не беше пътувал с нещо по-малко от първа класа. Освен това беше направил и неразумни инвестиции: схемата с недвижими имоти във Флорида и фиаското със софтуерната компания в Сан Диего. Ракът, разбира се, също беше изял голяма част от средствата му, защото и двамата с Ела нямаха здравни осигуровки. Ела пресметна, че откакто познава Бил, той беше изкарал около единайсет милиона долара, от които бяха останали само три. Как беше възможно да е похарчил осем милиона долара за петнайсет години, по дяволите? Или с други думи: как така му беше позволила да профука осем милиона?

Три милиона долара звучаха като солидна сума, но Ела беше само на трийсет и една, когато Бил почина, а човек не може да се пенсионира на трийсет и една години, ако има едва три милиона долара в банката. На първо място, изкараните от Бил и нея пари не можеха да бъдат вложени във взаимоспомагателен фонд или в инвестиционна компания, където просто да се умножават; така щеше да остане следа, по която данъчните да тръгнат, а тя не можеше да си позволи този риск. С други думи, тези три милиона долара все едно бяха заровени в задния двор, вместо да генерират приходи, от които Ела да живее. Едно от нещата, които тя трябваше да направи сега, беше да измисли как да изпере тези пари, така че да може да ги инвестира в нещо сигурно, а не в схема за бързо забогатяване, организирана от хора, готови да приемат мръсни пари. Както участниците в онази катастрофална сделка с недвижими имоти във Флорида.

Да кажем, че Ела доживееше до деветдесет години, което не беше нереалистично. Това означаваше, че тези три милиона долара трябваше да ѝ стигнат за около шейсет години, а три милиона, разделено на шейсет, прави по петдесет хиляди годишно. Кой е в състояние да живее с петдесет хиляди долара на година? Ела определено не беше. Това беше самата дефиниция за средна класа, а тя нямаше никакво намерение да живее в някаква миниатюрна къща, да си купува икономични коли и да се тормози за всеки разход.

Ела имаше смътна представа за бъдещето. Искаше да се пенсионира на четирийсет години. Искаше къща на крайбрежната ивица в щата Калифорния — в Санта Барбара, Монтерей, Кармел или нещо подобно. През лятото искаше да живее на друго място — по-хладно, но все пак цивилизовано, например на островите Сан Хуан, недалече от Сиатъл, или в зимния курорт Уислър в Канада. Може би щеше да се занимава с някой малък приятен бизнес — например художествена галерия — или да се научи да плава с платноходки като майката на Бил. И в тази неясна представа за бъдещето може би щеше да фигурира някой мъж, но ако имаше такъв, най-важното за него щеше да бъде размерът на състоянието му. Във всеки случай, Ела беше съвсем наясно, че с три милиона долара изобщо няма да може да постигне целта си.

Затова реши да продължи да се занимава с онова, което бяха правили заедно с Бил. Поне още няколко години. Бил я беше научил на всичко, което ѝ трябваше, а и в интерес на истината, тя беше по-изобретателна от него. Може би в някакъв момент щеше да си намери партньор, на когото да казва какво да прави, но първоначалното ѝ усещане беше, че предпочита да работи сама.

Тя благодари на майката на Бил за всичко и отиде с кола до Сан Антонио. Можеше да хване самолета, но предпочиташе да шофира до мястото, откъдето беше започнал пътят на Бил. Беше нещо като поклонение, тя си мислеше за Бил и за живота им заедно и понякога плачеше, но по-често се усмихваше.

На другата сутрин тя влезе в кантората на Джордж Чавес в момента, в който започваше работното му време. Той нямаше представа коя е тя, защото Бил така и не ги беше запознал и не му беше казал за нея. Ела без заобикалки му съобщи, че Бил е мъртъв, че е работила с него още откакто двамата са се оженили, и че всичко ще продължи по същия начин. Джордж щеше да продължава да изпълнява ролята на агент-посредник и когато някой адвокат имаше нужда от „изключителен съдебен консултант“, той щеше да се обажда на Ела и да продължава да си прибира по 10 процента комисиона.

След като Джордж се съвзе от шока, предизвикан от новината за смъртта на Бил, и след като Ела успя да го убеди, че не е някакво коварно ченге под прикритие, не му отне дълго време да вземе решение; планът на Ела звучеше по-добре от вероятността да изгуби въпросните 10 процента. Освен това Джордж всъщност нямаше какво да губи. От негова гледна точка той не се занимаваше с нищо незаконно; просто свързваше Бил — а сега Ела — с други адвокати, а онова, което се случваше след това, изобщо не го засягаше.

За нещастие, първата ѝ поръчка след това беше делото срещу Тоби Розентал, а работата по него беше много по-сложна и заплетена от всичко друго, срещу което се бяха изправяли двамата с Бил.