Ударът

11

Имам благовиден предлог да се измъкна от тържествената церемония по завършването — предстоят ми срещи в няколко адвокатски фирми. Убеждавам Букър, че срещите са многообещаващи, но той не ми вярва. Знае, че само чукам по вратите и ръся автобиографии навред из града.

От целия факултет единствено Букър се вълнува дали ще надяна тога и четвъртита шапчица за участие в шоуто. Разочарован е, че няма да дойда. Майка ми лагерува с Ханк нейде из Мейн и гледа как гората се раззеленява. Преди месец й се обадих по телефона, без да споменавам кога ще завърша.

Чух, че церемонията била адски досадна, с безброй речи на словоохотливи стари съдии, които заклеват абсолвентите да обичат правото, да го смятат за благородна професия, да го почитат като ревнива любовница и да изчистят петната, оставени от предишните поколения. Познато до втръсване. По-добре да седя в „Йоги“ и да гледам как Принс залага на коне.

Букър ще е там с цялата фамилия. Шарлийн и хлапетата, нейните родители, неговите родители, дядовци, баби, лели, чичовци, братовчеди. Сигурно ще са страхотна тайфа. С много сълзи и фотографии. Букър е първият колежанин от целия си род, а фактът, че ще завърши право, предизвиква неимоверна гордост. Изкушава ме мисълта да се промъкна сред публиката само за да видя роднините му, когато излезе на сцената. Сигурно бих се разплакал заедно с тях.

Не знам дали семейството на Сара Планкмор ще вземе участие във веселбата, но предпочитам да не рискувам. Нямам сили да си представя как ще позира пред фотоапарата в прегръдките на нежния годеник С. Тод Уилкокс. Под широката тога няма да личи дали вече е надула корема. Аз обаче ще зяпам. Колко и да се мъча, не ще мога да откъсна поглед от нейната талия.

Затова предпочитам да се измъкна от церемонията. Преди два дни Мадлин Скинър ми съобщи под секрет, че всички останали абсолвенти са си намерили някаква работа. Мнозина са приели неизгодни условия. Поне петнайсет души изхвръкват на улицата с твърдото решение да открият самостоятелни кантори и да съдят когото им падне. Заели са пари от роднини и наемат тесни стаички с евтини мебели. Мадлин си води статистика. Знае къде отива всеки от нас. Няма начин да се измъдря с тогата сред сто и двайсет колеги, когато всички знаят, че аз, Руди Бейлър, съм единствената безработна отрепка от целия курс. Все едно да надяна розово наметало и неонова шапчица. Друг път!

Взех си дипломата още вчера.

Церемонията започва в два следобед и точно по същото време прекрачвам прага на адвокатската кантора на Джонатан Лейк. Това ще е първото ми изпълнение „на бис“. Преди около месец бях тук и немощно връчих писмо на секретарката. Сега обаче ще е по-различно. Имам план.

Тия дни попроучих фирмата на Лейк, както я наричат обикновено. Тъй като не обича да дели печалбите, мистър Лейк кара без съдружници. Разполага с дванайсет адвокати, седем от които имат достъп до съдебните зали, а останалите петима са още в категорията „ранни зеленчуци“. Седемте съдебни адвокати са извънредно опитни. Всеки от тях има секретарка, юридически помощник и дори секретарка на помощника. Това се нарича съдебен екип. Всеки екип работи независимо от другите и само Джонатан Лейк има правото да се включва като резервен играч. Той поема каквото си хареса — обикновено случаите с най-добри изгледи за тежка присъда. Много обича да съди акушер-гинеколози за немарливост при раждане, а наскоро спечели цяло състояние в едно дело за вредното въздействие на азбеста.

Всеки адвокат с право да пледира в съда управлява собствения си персонал, може да уволнява и назначава, а освен това отговаря за привличането на нови клиенти. Чух, че почти осемдесет процента от бизнеса на фирмата са дела, прехвърлени от други адвокати — бездомници като мен или например специалисти по недвижимите имоти, които случайно са се натъкнали на пострадал клиент. Приходите на адвоката се определят от няколко фактора, между които и приносът му за разширяване на бизнеса.

Бари Х. Ланкастър е изгряваща млада звезда във фирмата, новоизпечен съдебен адвокат, който около миналата Коледа е изкопчил два милиона от един лекар в Арканзас. Трийсет и четири годишен, разведен, живее в кантората, завършил право в Мемфиския университет. Добре съм си свършил домашната работа. Освен това е пуснал обява, че търси юридически помощник. Видях я в „Дейли Рипорт“. Ако не мога да почна като адвокат, защо пък да не стана нечий помощник? Ще звучи страхотно някой ден, когато преуспея и основа собствена голяма фирма: младият Руди не можеше да си намери работа и почна от архивите на Джонатан Лейк, а я го вижте сега.

Точно в два имам среща с Бари Х. Секретарката гледа подозрително, но не ме спира. Едва ли ме помни от предишното посещение. Оттогава през приемната са минали хиляди хора. Укривам се зад разгърнато списание върху канапето и оглеждам с възхищение персийските килими, паркета и масивните старинни греди по тавана. Сградата всъщност е бивш склад, близо до медицинския квартал на Мемфис. Според слуховете Лейк хвърлил три милиона долара, за да обнови и украси този паметник на собствената си персона. Четох го в две различни списания.

След броени минути секретарката ме повежда през лабиринт от коридори и вестибюли към един кабинет на горния етаж. Долу се простира библиотека без видими граници — само безкрайни редици от рафтове. До една дълга маса някакъв самотен юрист с купища томове пред себе си води отчаяна борба да извлече нещо смислено от противоречивите правни теории.

Кабинетът на Бари Х. е дълъг и тесен, с тухлени стени и скърцащ под. Украсен е с антики и луксозна канцеларска техника. Ръкуваме се и сядаме. Той е строен, изглежда в чудесна форма и аз пак си спомням списанието със снимките на гимнастическия салон, който мистър Лейк изградил за своите сътрудници. Освен това имат и сауна.

Бари е много зает, сигурно всеки момент трябва да събере екипа си за обсъждане на важно дело. Телефонът е разположен така, че да виждам как светлинните по него бясно примигват. Ръцете му са отпуснати съвършено неподвижно, но забелязвам как неволно поглежда часовника си.

— Разкажете ми за вашия случай — казва той след встъпителните любезности. — Ако не греша, ставаше дума за отхвърлено искане за изплащане на застрахователно обезщетение.

Вече започва да ме подозира, защото съм със сако и вратовръзка, тъй че не приличам на обикновен клиент.

— Всъщност ДОЙДОХ да питам за работа — храбро отговарям аз. Нямам какво да губя. Най-много да ме изпъди.

Той се навъсва и дръпва пред себе си някакъв лист. Проклетата секретарка пак е оплела конците.

— Видях в „Дейли Рипорт“, че търсите помощник.

— Значи сте юрист? — отсича той.

— Мога да бъда.

— Какво означава това, по дяволите?

— Завършил съм трета година право.

Той се взира в мен около пет секунди, после тръсва глава и поглежда часовника си.

— Много съм зает. Обърнете се към секретарката.

Изведнъж скачам на крака и се привеждам над бюрото.

— Слушайте, сделката си заслужава — театрално изричам аз, докато стреснатият Бари надига глава.

После се впускам в назубрения разказ колко съм умен и енергичен, как съм завършил в челните редици на курса и е трябвало да започна работа при „Броднакс и Спиър“. Дотук номерът минава. Започвам масиран обстрел. „Тинли Брит“ и омразата ми към големите фирми. Не струвам скъпо. За начало съм готов на всичко. Трябва да си намеря работа, мистър. Две-три минути дърдоря като картечница, после пак сядам.

За момент той си трае и хапе нокти. Не личи далите впечатлен или ядосан.

— Знаеш ли кое мразя най-много? — пита той най-сетне. Явно не съм го впечатлил.

— Да, типове като мен, дето лъжат в приемната, за да стигнат дотук и да просят работа. Писнало ви е от такива. Не ви упреквам. И на мен би ми писнало, на ваше място обаче щях да се позамисля. Щях да си кажа: ехей, това момче е готов адвокат, но вместо да му плащам четирийсет бона, мога да го впрегна за черната работа срещу двайсет и четири хиляди, да речем.

— Двайсет и една.

— Приемам. Още утре започвам за двайсет и една хиляди. И цяла година ще работя срещу тая заплата. Обещавам. Дванайсет месеца няма да мръдна оттук, дори и да получа адвокатски права. Ще работя по шейсет, седемдесет часа седмично. Без отпуск. Честна дума. Ще подпиша договор.

— За помощник изискваме пет години стаж. Работата е страшно отговорна.

— Бързо ще се науча. Миналото лято стажувах в една стабилна фирма, непрекъснато водеха съдебни дела.

В цялата работа има нещо нечестно и той почва да го осъзнава. Нахълтах тук със заредени пищови и го нападнах изневиделица. Очевидно не ми е за пръв път, защото имам готов отговор за всяка негова дума.

Не го съжалявам. Винаги може да ме изхвърли.

— Ще трябва да питам мистър Лейк — поомеква Бари. — Той има много строги правила за персонала. Нямам право да наемам сътрудник, който не отговаря на изискванията.

— Разбира се — печално отвръщам аз, сякаш пак са ме сритали по задника. Напоследък много ме бива в гримасите. Вече знам, че колкото и да е зает, всеки адвокат има вродено състрадание към един току-що завършил студент, който не може да си намери работа. Доста ограничено, но все пак състрадание.

Бари опитва да подслади горчивия хап.

— Ако мистър Лейк се съгласи, работата е твоя.

— Има и още нещо — атакувам отново аз. — Мога да осигуря клиент. Много добър.

Той посреща думите ми с нескрито подозрение.

— Какъв е случаят?

— Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение.

— Ти ли си клиентът?

— Не. Аз сам адвокатът. Случайно го открих.

— Колко може да струва?

Подавам му две странички с богато разкрасено резюме на случая „Блек“. Отдавна работя върху този ръкопис и внасям тънки поправки всеки път след като поредният адвокат го е изчел и отхвърлил.

Бари Х. чете документа внимателно, по-съсредоточена физиономия не съм виждал през целия си живот. После го препрочита, докато аз се възхищавам на старинните тухлени стени и мечтая за подобен кабинет.

— Не е зле — казва той, когато привършва. Очите му искрят и май е по-развълнуван, отколкото си позволява да покаже. — Да ти кажа ли какво искаш? Работа и дял от печалбата.

— А, не. Само работа. Случаят е ваш. Бих искал да работя по него и да поддържам връзка с клиента. Но хонорарът остава за вас.

— Част от хонорара — ухилва се той. — Мистър Лейк обира каймака.

Все тая. Между нас казано, изобщо не ме интересува как си поделят печалбите. Вие ми се свят при мисълта, че мога да работя за Джонатан Лейк сред тази разкошна обстановка.

Решил съм да задържа мис Бърди за себе си. Като клиент тя не е особено привлекателна, защото не харчи пари за адвокати. Вероятно ще изкара до сто и двайсет години, тъй че няма смисъл да я използвам за коз. Сигурно има опитни адвокати, които биха й посочили безброй начини да им плати, но тая работа не е за фирмата на Лейк. Тукашните момчета не си падат по завещания и данъци. Стихията им е в съдебните зали.

Отново се изправям. Вече съм му отнел доста време.

— Вижте какво — изричам аз колкото се може по-искрено. — Знам, че сте зает. Разказах ви чистата истина. Може да проверите във факултета. Ако искате, обадете се на Мадлин Скинър.

— Щурата Мадлин. Още ли е там?

— Да, Ив момента ми е най-добра приятелка. Ще гарантира за мен.

— Добре. Ще ти позвъня в най-близко време.

Как ли пък не.

Докато търся изхода, на два пъти обърквам посоката. Никой не ме наблюдава, тъй че обикалям спокойно и се възхищавам на грамадните кабинети, пръснати из цялата сграда. По някое време спирам за малко край библиотеката и хвърлям поглед нагоре към триетажната плетеница от галерии и тесни мостчета. Кабинет с кабинет не си приличат ни най-малко. Тук-там са пръснати заседателни зали. По излъскания чамов под тихо подтичват секретарки, чиновници и куриери.

Бих работил тук за много по-малко от двайсет и една хиляди на година.

Кротко паркирам зад дългия кадилак и се измъквам от колата съвършено безшумно. Не ми е до празни приказки. Прокрадвам се покрай ъгъла и налитам на камара от грамадни бели найлонови чували. Десетки. Тор от борова кора в индустриални количества. Всеки чувал тежи петдесет килограма. Сега си припомням, че преди няколко дни мис Бърди спомена нещо за подновяване на лехите, но нямах представа какво ме чака.

Хуквам към апартаментчето и вече съм на последното стъпало, когато я чувам да подвиква:

— Руди! Руди, скъпи, ела да пийнем кафенце.

Тя стои край боровата грамада и широко ми се усмихва, разкривайки две редици сиво-жълтеникави зъби. Наистина е щастлива, че съм тук. Вече притъмнява, а тя обича да пие кафе на дворчето по залез слънце.

— Дадено — казвам аз, после премятам сакото си върху парапета и смъквам вратовръзката.

— Как си, скъпи? — чурулика тя отдолу.

От около седмица почна да ме скъпосва. Скъпи, та скъпи!

— Горе-долу. Малко съм уморен. Кръстът ме понаболява.

Вече няколко дни намеквам за болки в кръста, но засега мис Бърди не се хваща на въдицата.

Докато тя забърква в кухнята страховитата си смес, аз сядам на обичайното място. Свечерява се и над градината падат дълги сенки. Броя чувалите. Осем на дължина, четири на ширина, осем на височина. Това прави 256 чувала. По петдесет килограма всеки, общо 12 800 килограма. Тор. Който трябва да бъде разпръснат. От мен.

Пием кафе (лично аз — на съвсем малки глътки) и мис Бърди разпитва за всичко, което ми се е случило днес. Лъжа я, че съм разговарял с разни адвокати по служебни въпроси, после съм учил за изпита. Утре пак. Зает съм, страшно зает с адвокатска работа. Нямам време да мъкна тонове тор.

Седим точно срещу белите чували, но и двамата се правим, че не ги забелязваме. Избягвам да я поглеждам в очите.

— Кога започваш работа като адвокат? — пита тя.

— Още не знам — казвам аз, след което обяснявам за стотен път, че през идните седмици трябва да уча жестоко, просто да се заровя в книгите и да се надявам, че ще прескоча изпита. Дотогава нямам право на адвокатска практика.

— Колко мило — подхвърля тя и се унася за миг. После трескаво завърта очи и кимва към чувалите. — Ама вече наистина е крайно време да почваме с тоя тор.

Не ми хрумва нищо, освен да промърморя:

— Множко ми се струва.

— О, не бой се. Аз ще ти помагам.

Това означава, че ще сочи с лопатата и през цялото време ще ми бъбри над главата.

— Да де, добре, може би утре. Вече е късно, а имах тежък ден.

Това я кара да се замисли за секунда.

— Надявах се да почнем днес следобед — казва тя. — Ще ти помагам.

— Ама аз още не съм вечерял.

— Ще ти направя сандвич — светкавично предлага тя.

За мис Бърди сандвичът представлява прозрачно резенче пушена пуйка между две тънки филийки диетичен бял хляб. Без грам горчица или майонеза. Да не говорим за салата или сирене. За най-елементарно засищане трябват поне четири парчета.

Докато тя става и се упътва към кухнята, от къщата долита телефонен звън. Все още не ми е прекарала отделен телефон в квартирата, макар че обещава от две седмици. В момента разполагам само с дериват, тоест разговорите ми са публично достояние. Освен това ми заръча да не говоря много, защото можело да я потърсят по всяко време. Всъщност почти никой не я търси.

— За теб е, Руди — подвиква тя от кухнята. — Някакъв адвокат.

Обажда се Бари Х. Казва, че е говорил с Джонатан Лейк и трябва отново да се срещнем. Пита ме дали мога да дойда в кабинета му още сега, щял да работи цяла нощ. И иска да донеса документите. Държи да прегледа цялата документация по искането за обезщетение.

Докато говорим, гледам как мис Бърди грижливо приготвя пуешки сандвич. Тъкмо е почнала да го срязва на две, когато оставям слушалката.

— Трябва да бягам, мис Бърди — задъхано казвам аз. — Случило се е нещо. Трябва да разговарям с този адвокат по едно важно дело.

— Ами какво ще стане с…

— Съжалявам. Утре ще се погрижа.

Оставям я насред кухнята с по половинка сандвич във всяка ръка и дълбоко опечалена физиономия, сякаш просто не е в състояние да повярва, че няма да вечерям с нея.

Бари ме посреща на външната врата, която е заключена, макар че вътре все още има доста народ. Следвам го към кабинета и стъпката ми е далеч по-бодра, отколкото през последните седмици. Неволно се възхищавам на килимите, библиотечните рафтове, картините по стените и си мисля, че скоро ще стана част от всичко това. Аз, Руди Бейлър, ще работя във фирмата на Лейк, при най-знаменитите адвокати.

Бари ми предлага сандвич с яйце, останал от вечерята му. Казва, че три пъти дневно се храни на бюрото. Сега разбирам защо е разведен. Не ми се яде.

Той щраква диктофона и слага микрофона на бюрото срещу мен.

— Предлагам да запишем това. Утре ще поръчам на секретарката да го изтрака на машина. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се — казвам аз. Къде ще се дявам?

— Ще те наема като помощник за дванайсет месеца. Заплатата ти ще бъде двайсет и една хиляди долара, изплащани на дванайсет равни части всяко петнайсето число на месеца. Нямаш право на здравна осигуровка и други привилегии, преди да си работил тук една година. В края на дванайсетте месеца ще извършим оценка на съвместната ни работа и ще обсъдим възможността да бъдеш нает като пълноправен адвокат.

— Добре. Чудесно.

— Ще разполагаш с кабинет и в момента търсим да наемем секретарка, която да ти помага. Минимум шейсет работни часа седмично, от осем сутринта докогато се наложи. Нито един адвокат в тази фирма не работи по-малко от шейсет часа на седмица.

— Няма проблеми.

Готов съм да работя и по деветдесет. Така ще стоя по-надалеч от мис Бърди и нейния боров тор.

Той отново се вглежда грижливо в бележките си.

— И ние поемаме делото на семейство… как им беше името?

— Блек. Блек срещу „Грейт Бенефит“.

— Окей. Поемаме делото на семейство Блек срещу застрахователна компания „Грейт Бенефит“. Ти ще работиш по случая, но без право на дял от хонорара, ако изобщо има такъв.

— Точно така.

— Сещаш ли се за нещо друго? — пита той, говорейки право към микрофона.

— Кога започвам?

— Още сега. Ако имаш време, бих искал да прегледаме случая тази вечер.

— Дадено.

— Друго?

Преглъщам на сухо.

— Тоя месец подадох заявление за фалит. Дълго е за разправяне.

— Кога ли не е било? По кой раздел, седми или тринайсети?

— Седми.

— Тогава няма да ти се отрази на заплатата. Освен това ще учиш за изпита в свободното си време, разбрахме ли се?

— Напълно.

Той изключва диктофона и отново ми предлага сандвич с яйце. Любезно отказвам. Бари ме повежда по някаква вита стълба към малка библиотека.

— Тук човек лесно може да се загуби — подхвърля той.

— Невероятно е — отвръщам аз, гледайки с изумление лабиринта от кабинети и коридори.

Настаняваме се край една маса и започваме да подреждаме книжата по делото „Блек“. Бари е впечатлен от добрата ми организация. Пита за някои документи. Винаги са ми под ръка. Иска дати и имена. Помня ги наизуст. Имам копия от всичко — едно за неговата папка, едно за моята.

Липсва само подписан договор за правни услуги. Това малко го изненадва и аз обяснявам как станах адвокат на семейство Блек.

Ще ни трябва договор, повтаря той на няколко пъти.

Напускам малко след десет. Докато карам през града, зървам усмивката си в огледалцето. Утре сутрин най-напред ще съобщя на Букър добрата новина. После ще купя цветя и ще изтичам да благодаря на Мадлин Скинър.

Работата не е кой знае каква, но от нея всички пътища водят нагоре. Дайте ми една година, и ще печеля повече от Сара Планкмор, С. Тод, Н. Елизабет, Ф. Франклин и стотина други задници, от които се укривам вече цял месец. Само ми дайте време.

Отскачам до „Йоги“ да пийнем по едно с Принс. Съобщавам му чудесната вест и той ме прегръща като пиян мечок. Казва, че ще му е много мъчно за мен. Аз отвръщам, че бих искал да поостана още около месец, може би да работя в почивните дни, докато изкарам изпита. Принс няма нищо против.

Настанявам се самичък в едно сепаре, пия студена бира и зяпам оредяващата тълпа. Вече не се срамувам. За пръв път от седмици насам съм отхвърлил товара на унижението. Сега съм готов за действие, готов да подхвана новата кариера. Мечтая си някой ден да застана в съда срещу Лойд Бек.