Ударът

16

Дочаквам утрото, без да ме арестуват, но почти не успявам да мигна. Някъде между пет и шест се поддавам на мътния вихър от мисли, кръжащи из главата ми, и ставам от леглото. За последните две денонощия не ми се събират и четири часа сън.

В шест без пет откривам номера в указателя и го набирам. Вече съм на втората чаша кафе. Сигналът прозвучава десетина пъти, докато най-сетне сънлив глас изрича отсреща:

— Ало.

— Бари Ланкастър, моля — казвам аз.

— На телефона.

— Бари, обажда се Руди Бейлър.

Чувам кашлица и си го представям как скача от леглото.

— Какво има? — нита той с много по-ясен глас.

— Извинявай, че те будя по никое време, обаче исках да ти спомена едно-две неща.

— Например?

— Например, че вчера семейство Блек заведе дело срещу „Грейт Бенефит“. Ще ти пратя копие от иска веднага щом си намерите нова кантора. Освен това подписаха писмо, с което те освобождават от задълженията. Тъй че не ги мисли повече.

— От чие име си завел делото?

— Честно казано, това не е твоя работа.

— Как да не е?

— Като ти пратя копието, ще разбереш. Ти си умно момче. Имаш ли вече нов адрес, или още караш на стария?

— Пощенската ни кутия не е засегната.

— Ясно. Между другото, ще ти бъда много благодарен, ако престанеш да ме замесваш в подпалвачески истории. Нямам нищо общо с пожара и ако продължиш тия клевети, ще бъда принуден да те съдя до дупка.

— Умирам от страх.

— То си личи. Просто престани да ме топиш.

Преди да е отговорил, аз затварям телефона. Изчаквам напрегнато пет минути, но Бари не се обажда. Ама че страхливец!

Нетърпелив съм да видя какво пише за пожара в сутрешния вестник, затова набързо вземам душ, обличам се и излизам под прикритието на мрака. Движението все още е съвсем слабо и аз спокойно подкарвам към „Грийнуей Плаза“, където вече започвам да се чувствам у дома. Паркирам точно на същото място, което напуснах само преди седем часа. Клуб „Кехлибар“ е мрачен и тих, отпред се валят боклуци и бирени кутии.

Тясната ниша до кантората е заета от едра германка на име Труди и нейното евтино кафене. Запознахме се снощи, когато отскочих да си взема сандвич. Каза ми, че още от шест сутринта предлагала кафе и понички.

Когато влизам, Труди тъкмо налива кафе. Разменяме няколко приказки, докато тя ми приготвя закуска. Между малките масички вече са се натъпкали десетина клиенти и Труди е на педали. Отгоре на всичко майсторът на понички е закъснял.

Взимам си вестник и сядам край витрината, йод лъчите на изгряващото слънце. На първа страница в раздела за местни новини виждам склада на мистър Лейк, обгърнат в пламъци. Кратък очерк, описващ историята на сградата, споменава, че е напълно унищожена и че самият мистър Лейк оценява загубите на три милиона. Цитират се думите му: „За преустройването й бях вложил пет години обич. Съсипан съм.“

Поплачи си, мой човек. Преглеждам набързо, но никъде не забелязвам думичката „палеж“. Изчитам текста по-внимателно. Полицията мълчи — случаят още се разследвал, било прекалено рано за предположения и тъй нататък. Обичайните полицейски приказки.

Не очаквах да ме пишат черно на бяло като главен заподозрян, но все пак чувствам облекчение.

Седя в кабинета, правя се на много зает и се чудя как, за бога, ще докарам хиляда долара хонорар след трийсет дни, когато Брузър внезапно изниква пред мен и хвърля на бюрото няколко листа. Веднага ги грабвам.

— Копие от полицейски доклад — изръмжава той и се отправя към вратата, без да изчаква реакцията ми.

— За мен ли? — питам аз с ужас.

— Не, по дяволите! За автомобилно произшествие. Сблъскване снощи на ъгъла между Еъруейз и Шелби Стрийт, само на няколко пресечки оттук. Изглежда, че е замесен пиян шофьор. Май е минал на червено.

— Значи защитаваме един от…

— Не още! Затова съм те наел. Бягай да грабнеш случая. Провери го. Записвай си. Проучи как стоят нещата. Добре изглежда, май ще има и телесни повреди.

Аз съм пределно объркан и Брузър ме изоставя в това състояние. Вратата се затръшва и го чувам как ръмжи нещо, докато се отдалечава по коридора.

Докладът за произшествието е тъпкан с информация: имена на шофьорите и пътниците, адреси, телефонни номера, наранявания, състояние на колите, показания на очевидци. Една диаграма показва как е станало всичко според ченгетата, друга обяснява как са заварили колите. Двамата пострадали шофьори са откарани в болница. Онзи, който минал на червено, очевидно е бил пиян.

Интересно четиво, но какво да правя сега? Катастрофата е станала снощи в десет и десет, а Брузър я е докопал още в ранни зори. Препрочитам доклада и замислено се вторачвам в листовете.

Почукване на вратата ме изтръгва от това объркано състояние.

— Влез — подвиквам аз.

Вратата бавно изскърцва и някакъв мършав дребосък подава глава.

— Руди? — пита той с писклив, напрегнат глас.

— Да, заповядай.

Човекът се шмугва през процепа и някак крадешком пристъпва към стола пред бюрото.

— Аз съм Дек Шифлет — казва той и сяда, без да протегне ръка и без да се усмихне. — Брузър спомена, че имаш малък проблем и искаш да го обсъдим.

Той се озърта през рамо, сякаш подозира, че някой се е вмъкнал в стаята и го подслушва изотзад.

— Драго ми е — казвам аз.

Не мога да определя възрастта му — някъде между четирийсет и петдесет. Отдавна се е сбогувал с по-голямата част от косата си, а оскъдните останки са изобилно напоени с гел и зализани по широкото му теме. Растителността около ушите е доста рядка и прошарена. Носи квадратни очила с телена рамка и дебели, замазани стъкла. Трудно ми е и да определя дали има прекалено голяма глава, или просто тялото е твърде дребно за нея, но, така или иначе, двете никак не си подхождат. Челото му се състои от две издути половинки, измежду които дълбока низина слиза надолу към носа.

Горкият Дек е един от най-невзрачните хора, които съм срещал. Лицето му още носи следи от опустошенията на юношеско акне. Брадичка просто няма. Когато говори, сбръчква нос, а горната му устна се повдига, разкривайки ред еднакво грамадни предни зъби.

Яката на осеяната с лекета бяла риза е съвсем протрита. Носи евтина червена вратовръзка с възел колкото юмрука ми.

— Да — казвам аз, като се мъча да не гледам в двете грамадни очи, които ме проучват иззад дебелите стъкла. — Става дума за застраховка. Ти сигурно си от колегите.

Носът му се събира с горната устна. Грамадните зъби лъсват насреща ми.

— Донякъде. Е, не съвсем. Нали разбираш, още не съм адвокат. Учих право, но не съм си взел последния изпит.

А, значи сродна душа.

— Тъй ли? — възкликвам аз. — Кога завърши?

— Преди пет години. Ама честно да си кажа, закъсах с изпита за адвокатски права. Вече шест пъти съм се явявал.

— Ехааа — промърморвам аз. — Моите съболезнования.

Новината не е от най-приятните. Изобщо не подозирах, че човек може да се явява на изпит толкова пъти.

— А ти кога ще го държиш? — пита той, като се озърта нервно из стаята. Седи на ръба на стола, сякаш е готов всеки момент да хукне навън. С два пръста подръпва кожата откъм опакото на лявата си китка.

— През юли. Страхотия, а?

— Да, голяма страхотия. Според мен. От една година не съм се явявал. Чудя се дали пак да опитам.

— Къде си учил право?

Задавам въпроса, защото от тия приказки ме хващат нервите. Не знам дали си струва да разговаряме за семейство Блек. Какво общо има Дек със случая? Какъв процент ще поиска?

— В Калифорния — отвръща той с най-бурната гримаса, която някога съм виждал. Очите мигат енергично. Веждите подскачат. Устните пърхат като пеперуди. — Вечерно. По онова време бях женен, работех по петдесет часа на седмица. Нямах много време за учене. Пет години, додето изкарам. Жената ме заряза. Преместих се тук.

Изреченията стават все по-кратки, накрая просто заглъхват и ме оставят да чакам продължението.

— Ясно. А откога работиш за Брузър?

— Скоро ще станат три години. Той не ме дели от другите адвокати. Издирвам случаи, обработвам ги и му заделям каквото се полага. Всички са доволни. Ако дойде нещо, свързано със застраховка, обикновено го прехвърлят на мен. Осемнайсет години съм работил като застрахователен агент. Писна ми. Отидох да уча.

Думите отново заглъхват. Гледам го и чакам.

— Ами ако ти се наложи да излезеш пред съда?

Той се усмихва виновно, сякаш разправя стар виц.

— Ами… ходил съм няколко пъти. Досега не са ме спипвали. Нали знаеш, при толкова много адвокати няма как да ни запомнят всичките. Ако е нещо по-сериозно, изпращам Брузър. Или някой от колегите.

— Брузър каза, че във фирмата сте петима.

— Точно така. Аз, Брузър, Никлас, Токсър и Ридж. Мене ако питаш обаче, това изобщо не е фирма. Всеки за себе си. Ще свикнеш. Сам си намираш клиентите и задържаш една трета от хонорара.

Заинтригуван от неговата откровеност, аз продължавам да разпитвам.

— Изгодно ли е за сътрудниците?

— Зависи какво искаш — отвръща той и боязливо върти глава, сякаш подозира, че Брузър подслушва отнякъде. — Има голяма конкуренция. За мен е добре, защото и без адвокатски права мога да си докарам четирийсет хиляди на година. Но между нас да си остане.

Много ми е притрябвало да го разгласявам.

— Как ще се споразумеем за моя случай? — питам аз.

— А, това ли. Ако капне нещо, Брузър ще ми плати. Аз му помагам с документацията, само на мен се доверява. Никой друг няма право да му бърника из папките. Случвало се е да уволнява адвокати за такива неща. Виж, аз съм безвреден. Няма къде да се дявам, поне докато не си взема изпита.

— Как са другите адвокати?

— Горе-долу. Един дойде, друг си замине… Той не наема отличници, ще знаеш. Прибира момчета от улицата. Работят година-две, натрупат клиенти и връзки, после отварят собствена кантора. Адвокат ли си, все нагоре вървиш.

Това да се чува.

— Може ли да те питам нещо? — казвам аз с леко колебание.

— Слушам.

Протягам му доклада за катастрофата и той го преглежда набързо.

— Брузър ти го даде, нали?

— Да, току-що. Какво се очаква от мен?

— Да поемеш случая. Намери онзи, дето са го блъснали, накарай го да подпише договор с адвокатската фирма на Дж. Лиман Стоун и почвай работа по делото.

— Къде да го търся?

— По всичко личи, че е в болница. Обикновено там ги намираме.

— По болниците ли ходите?

— Естествено. Лично аз редовно ги обикалям. Нали разбираш, Брузър има връзки в главното полицейско управление. Солидни връзки — с хора, дето го знаят от ей такъв. Те му подават сводките за катастрофи почти всяка сутрин. Брузър ги разпределя из кантората и от нас се очаква да поемем случаите. Фасулска работа.

— В коя болница?

Ококорените му очи се вдигат към тавана и той съкрушено поклаща глава.

— Абе ти какво си учил досега?

— Разни работи, но не и как да гоня линейките.

— Тогава гледай да се научиш бързичко. Инак ще пукнеш от глад. Слушай сега, виждаш ли го домашния номер на пострадалия? Просто врътваш един телефон и като отговори някой, казваш, че си от пожарната, пътна помощ или нещо подобно и трябва да разговаряш с човека. А той не може да дойде на телефона, щото е в болница, нали така? Коя болница? Трябва ти за компютъра. И те ще кажат. Става без грешка. Така де, прояви малко творческо въображение. Хората са лековерни.

Повръща ми се.

— А после?

— После отиваш в болницата и разговаряш с еди-кой си. Ей, ама ти си бил съвсем бос. Извинявай. Знаеш ли какво? Дай да вземем по един сандвич, хапваме в колата и после — право в болницата да опечем договора.

Никак не ми се ходи в болницата. Бих предпочел да изляза и повече да не се връщам. Но в момента нямам избор.

— Добре — изричам аз след дълго колебание.

Дек моментално скача на крака.

— Чакай ме на изхода. Отивам да разбера коя е болницата.

Болницата „Сейнт Питър“ е същински зверилник, където приемат повечето тежки случаи. Собственост е на градската управа и между другото оказва безплатна помощ на безброй бедняци.

Дек я познава добре. Двамата се носим през града с неговия раздрънкан пикап — единственото, което е запазил след развода, предизвикан от дългогодишна злоупотреба с алкохола. Сега не близва нито капка и се гордее с членството си в дружеството на анонимните алкохолици. Дори е отказал цигарите. Но признава печално, че си пада по хазарта и новите игрални домове, никнещи като гъби покрай Мисисипи, направо го хвърлят в ужас.

Бившата му жена още е в Калифорния с двете деца.

Всички тези подробности научавам за по-малко от десет минути, дъвчейки хотдог. Дек кара с една ръка, в другата стиска сандвич, върти се, прави гримаси и крещи на всеослушание, а покрай устните му е полепнала пилешка салата. Гнус ме е да го гледам.

След малко спираме на служебния паркинг, защото Дек се е снабдил отнякъде с лекарска карта. Пазачът навярно го знае и само махва.

Централното фоайе гъмжи от народ, но Дек уверено ме повежда към информацията. След броени секунди вече знаем в коя стая е бъдещата ни жертва на име Дан Ван Ландъл. Дек е кривокрак и леко накуцва, но когато се устремява към асансьора, аз едва го догонвам.

— Прави се на три и половина — прошепва ми той, докато чакаме сред тълпа от сестри и доктори. — Не сме адвокати, и толкоз.

Как ли би могъл някой да го заподозре, че е адвокат? Мълчаливо достигаме осмия етаж и се изнизваме навън сред потока. Тъжна работа. На Дек явно не му е за пръв път.

Въпреки чудноватата форма на едрата му глава, накуцването и другите отличителни белези, никой не ни обръща внимание. Промъкваме се през навалицата по коридора, докато стигаме до друг, малко преди оживената стая на дежурните сестри. Дек знае точно къде да търси стая 886. Завиваме наляво, заобикаляйки няколко сестри, санитари и лекар, който се взира в болничен лист. Покрай стената са избутани празни носилки. Ожулените плочки на пода се нуждаят от почистване. Отминаваме четири врати и нахлуваме в петата, без да чукаме. Вътре цари полумрак. Човекът на първото легло е завит с чаршаф чак до шията. В момента гледа някакъв сериал по миниатюрния телевизор, закачен над леглото.

Щом влизаме, той ни поглежда с ужас, сякаш сме дошли да му изрежем бъбрека, и аз се отвращавам от себе си. Кой ми е дал право да нарушавам тъй безмилостно покоя на тези хора?

Дек обаче владее маневрите до съвършенство. Просто не мога да повярвам, че този печен натрапник е същият онзи дребен лалугер, който се вмъкна плашливо при мен преди по-малко от час. Сега изглежда храбър и непобедим.

Пристъпваме към открехнатия параван около следващото легло. Дек спира за момент, докато провери дали при Дан Ван Ландъл няма посетители. Човекът е сам и Дек преминава в атака.

— Добър ден, мистър Ван Ландъл — сърдечно изрича той.

Ван Ландъл изглежда около трийсетгодишен, макар че с това бинтовано лице е трудно да разпознаем точната възраст. Едното му око е подпухнало и затворено, под другото тъмнее дълбока драскотина. Има счупена ръка и единият му крак е изпънат на екстензия.

Слава богу, буден е и не се налага да го разтърсваме. Изоставам назад, по-близо до изхода, и от все сърце се моля да не ни спипа някой лекар или роднина.

Дек се привежда над нещастника.

— Чувате ли ме, мистър Ван Ландъл? — пита той благо като свещеник.

Ван Ландъл е прикован към леглото, тъй че няма къде да се дява. Сигурно би искал да поседне или поне да смени позата, но сега ни е паднал в ръчичките. Представям си какво му е. Лежи си кротко човекът и гледа в тавана, вероятно все още замаян от болка, а ето че изведнъж насреща му изникват чифт шантави физиономии.

Ван Ландъл примигва и се мъчи да избистри поглед.

— Вие пък кой сте? — изръмжава той през зъби. Другояче не може — стегнати са със скоби.

Не е честна тая работа.

Дек се усмихва, разкривайки четири лъскави зъба.

— Дек Шифлет от адвокатската фирма на Лиман Стоун. — Говори невероятно самоуверено, като че му се полага да бъде тук. — Още не сте разговаряли със застрахователите, нали?

Ето че с две приказки Дек вече е изяснил кои са лошите. Не сме ние — ясно като бял ден. Всички беди идват от застрахователите. С това прави огромна крачка към доверието на клиента. Ние, добрите, срещу ония там.

— Не съм — изпъшква Ван Ландъл.

— Добре. Не разговаряйте с тях. Те само гледат да ви прецакат — обяснява Дек, като се привежда още по-близо. Вече раздава съвети. — Прегледахме доклада за катастрофата. Всичко е ясно, пресичане на червено. След около час — той многозначително поглежда часовника си — отиваме да заснемем местопроизшествието, да поговорим с очевидци, нали ги знаете как стават тия работи. Трябва да бързаме, инак агентите на застрахователната компания ще докопат свидетелите. Между нас казано, случвало се е да ги подкупват, пък и други гадости вършат. Няма време за губене, но се нуждаем от вашия подпис. Имате ли адвокат?

Затаявам дъх. Ако Ван Ландъл каже, че има адвокат, незабавно хуквам към коридора.

— Не — процежда той.

Дек нанася решителния удар.

— Е, както вече казах, няма време за губене. Моята фирма поема над половината дела за катастрофи в Мемфис и печелим за клиентите огромни обезщетения. Застрахователните компании треперят от нас. И не взимаме нито цент предварително. Както си му е ред, получаваме една трета от обезщетението.

Говорейки, той бавно измъква от бележника си сгънат договор. Документът е простичък — само една страничка с три параграфа, колкото да залъжем клиента. Дек размахва листа така, че Ван Ландъл няма друг избор, освен да го поеме. Стискайки листа със здравата си ръка, той се опитва да чете.

Бедната душа. Току-що е прекарал най-тежката нощ в живота си, едва е оцелял, а сега изнемощял и замаян трябва да вникне в един правен документ и да вземе разумно решение.

— Не може ли да изчакаме жена ми? — умолително пита той.

Сега ни спипаха! Вкопчвам се в таблата на леглото и без да усетя, блъскам с лакът тежестта, която дръпва нагоре крака на Ван Ландъл.

— Аххх! — мъчително стене той.

— Извинявайте — бързо казвам аз и дръпвам ръка настрани.

Дек ми хвърля убийствен поглед, но веднага се овладява.

— Къде е жена ви?

— Аххх! — отново стене клетникът.

— Извинявайте — повтарям аз. Нервите ми са обтегнати до скъсване.

Ван Ландъл ме гледа боязливо. Забивам ръце в джобовете си.

— Ще се върне след малко — казва той, превъзмогвайки с усилие всяка сричка.

Но Дек има готов отговор за всяка ситуация.

— С нея ще разговарям по-късно, в кантората. Има за какво, ще се нуждая от куп сведения.

С тия думи той развинтва капачето на писалката и сръчно подлага бележника под договора, за да не се разкриви подписът. Ван Ландъл промърморва нещо, носле поема писалката и надрасква името си. Дек прибира договора и връчва на новия клиент визитна картичка, която го представя като правен съветник към фирмата на Дж. Лиман Стоун.

— А сега още едно-две неща — продължава той. Гласът му е повелителен. — Не разговаряйте с никого, освен с лекарите. Застрахователите сигурно ще се домъкнат още днес и ще ви карат да подпишете разни формуляри. Каквото и да се случи, не казвайте нито дума на тия хора. Не подписвайте нищо, преди да съм го прочел. Имате телефона ми. Обаждайте се по всяко време. На гърба съм записал номера на колегата Руди Бейлър, него също можете да го търсите независимо от часа. Двамата ще работим заедно. Някакви въпроси? — И преди нещастникът да изпъшка, Дек отсича: — Добре. Руди ще дойде утре сутрин с някои документи. Кажете на жена си да ни позвъни днес следобед. Непременно трябва да поговорим с нея.

Той потупва Ван Ландъл по здравия крак. Време е да изчезваме, преди човекът да се опомни.

— Ще ви докараме страхотни пари — уверява го Дек.

Сбогуваме се и бързо отстъпваме към вратата. Щом излизаме в коридора, Дек гордо заявява:

— Така се върши работа, Руди. Просто като две и две.

Заобикаляме някаква жена в инвалидна количка и изчакваме да мине носилка с пациент. Коридорът гъмжи от народ.

— Ами ако човекът си имаше адвокат? — питам аз, дишайки малко по-спокойно.

— Нямаме какво да губим, Руди. Запомни го. Дойдохме с празни ръце. Ако по една или друга причина ни бяха изхвърлили, щяхме ли да загубим нещо?

Малко достойнство, малко самоуважение. Нищо повече. Разсъжденията му са напълно логични. Мълча си. Крача забързано и се мъча да не го гледам как куцука.

— Разбираш ли, Руди, в университета не те учат на онова, което трябва да знаеш. Всичко е само книги, теории и възвишени приказки за правото като джентълменска професия. Почтено призвание, етика и тъй нататък.

— Какво й е лошото на етиката?

— А, нищо. Право да си кажа, и аз вярвам, че адвокатът трябва да се бори за своя клиент, да се въздържа от кражби, по възможност да не лъже и прочие.

Дек, гений на етиката. Ние, по-простите, спорим с часове по морално-етични проблеми, а Дек идва и набързо свежда моралния кодекс до три велики закона: бори се за клиента, не кради, старай се да не лъжеш.

Завиваме наляво и навлизаме в нов коридор. „Сейнт Питър“ е същински лабиринт от нови крила и пристройки. Дек продължава с поученията:

— Само че онова, дето го преподават, може да те вкара в беля. Да вземем например тоя образ, Ван Ландъл. Имам чувството, че те хванаха нервите, като влязохме в стаята.

— Да, така е.

— А не трябва.

— Не беше етично да го правим. Това си е чисто преследване на клиента.

— Вярно. Ама на кой му пука? По-добре да сме ние, отколкото някои друг. Гарантирам ти, че до двайсет и четири часа поне още един адвокат ще докопа Ван Ландъл и ще се помъчи да му пробута договор. Това е положението, Руди. Конкуренция, свободен пазар. Мемфис е пълен с адвокати.

Голяма новина, няма що.

— Дали няма да се отметне? — питам аз.

— Едва ли. Засега ни върви. Спипахме го точно навреме. Обикновено шансът е петдесет на сто, а след подписа в осемдесет процента от случаите клиентът остава при нас. След час-два ще трябва да му врътнеш един телефон, да поприказваш с жена му, довечера да обсъдите заедно случая.

— Аз ли?

— Ами да. Много е лесно. Ще ти дам да прегледаш няколко досиета. Фасулска работа.

— Не съм сигурен дали…

— Слушай, Руди, недей да се стягаш. И не се плаши от болницата. Разбери, човекът вече ни е клиент. Имаш правото да го посещаваш и никой не може копче да ти каже. Няма да те изритат. Отпусни се.

Отскачаме до закусвалнята на третия етаж да пийнем кафе в пластмасови чашки. Дек предпочита това заведение, защото е близко до ортопедията и защото е построено неотдавна, тъй че адвокатите още не са го надушили. Адвокатите, обяснява ми той шепнешком, оглеждайки всеки влизащ пациент, вечно киснат по кафенетата на болниците и дебнат жертви. Изрича го с известна доза презрение към подобна практика. Ще ми се да подхвърля нещо иронично, но няма смисъл.

Част от работата ми като сътрудник в адвокатската фирма на Дж. Лиман Стоун ще е да вися тук и да издирвам златни залежи. Узнавам, че наблизо е болницата „Къмбърланд“ с голямо кафене на партера. А във военната болница имало цели три кафенета. Разбира се, Дек ги знае наизуст и охотно споделя опита си.

Съветва ме да започна от „Сейнт Питър“, защото тукашната травматология била най-голямата. Върху книжна салфетка чертае карта на стратегическите точки: централното кафене, закусвалнята до родилното отделение на втория етаж, сладкарницата във фоайето. Нощем е най-добре, обяснява той, продължавайки да оглежда плячката, защото на пациентите често им омръзва да лежат по стаите и ако се държат на крака, слизат да хапнат нещо. Преди няколко години един от адвокатите на Брузър киснел в централното кафене около един след полунощ и му излязъл късметът да спипа някакво хлапе със сериозни изгаряния. След година случаят бил уреден чрез споразумение за два милиона. Само че преди това хлапето духнало под опашката на Брузър и си наело друг адвокат.

— Изтървахме го — казва Дек с гласа на рибар, изпуснал голяма пъстърва.