Ударът

13

Бях се приготвил да обясня на Бари Х., че в събота не мога да ида на работа, защото съм затрупан с неотложни задачи около къщата. Мислех да предложа в замяна няколко часа от неделята, ако му трябвам. Но излезе, че се тревожа напразно. През уикенда Бари няма да е в града, а тъй като не бих и помислил да вляза в кантората без негова помощ, нещата се уреждат идеално.

Кой знае защо, призори мис Бърди не идва да блъска по вратата, а вместо това се захваща да подготвя всевъзможни инструменти пред гаража, точно под моя прозорец. Изпуска гребла и лопати. Стърже буци пръст от ръчната количка с острия край на кирката. Точи двете мотики и през цялото време бодро крещи тиролски песни. Най-сетне малко след седем слизам долу и тя се прави на учудена, че ме вижда.

— Я, добро утро, Руди. Как си?

— Чудесно, мис Бърди. А вие?

— Великолепно, просто великолепно. Не е ли прекрасен ден?

Денят едва започва и все още е прекалено рано за оценки. Струва ми се малко задушно за толкова ранен час. Май скоро ще налетят непоносимите жеги на мемфиското лято.

Мис Бърди великодушно ми отпуска чаша нескафе и препечена филийка, преди да повдигне темата за тора. За нейна радост аз се втурвам на работа. Под вещото й ръководство натоварвам първата петдесеткилограмова торба върху количката, тръгвам след нея по алеята покрай къщата, пресичам моравата и спирам пред една мижава леха до самата улица. Мис Бърди е с гумени ръкавици, в едната ръка държи чаша кафе, с другата ми сочи точно къде да сложа тора. Макар и изнемощял от бутането, особено по последната отсечка през росната трева, аз храбро разцепвам чувала и почвам да разхвърлям с вилата.

Когато след петнайсет минути приключвам с първата торба, тениската ми е мокра от пот. Мис Бърди ме повежда с количката обратно към задния двор за следващото зареждане. Посочва точно коя торба да взема и двамата се отправяме към нова леха, близо до пощенската кутия.

През първия час успяваме да разпръснем пет чувала. Двеста и петдесет килограма тор. Мъча се като грешен дявол. Към девет часа температурата вече е двайсет и седем градуса. В девет и половина си измолвам кратка почивка и след десет минути седене едва се изправям на крака. Не след дълго идва и неизбежната болка в гръбнака, но аз стискам зъби и само от време на време си позволявам по някоя страдалческа гримаса. Мис Бърди изобщо не забелязва.

По принцип не съм мързелив и сравнително неотдавна в колежа поддържах отлична спортна форма. Бягах, занимавах се в гимнастическия салон, но после дойде университетът и през последните три години почти не ми оставаше време за подобни глезотии. След няколко часа тежък физически труд се чувствам изнемощял до немай-къде.

За обяд мис Бърди ми отпуска една ябълка и два безвкусни сандвича с пуйка. Дъвча ги съвсем бавно, седнал в дворчето край вентилатора. Гърбът ме боли, краката ми са вдървени, ръцете ми треперят, а аз гриза като заек.

Докато я чакам да приключи с кухненската работа, погледът ми се плъзга над тясната зелена ивица, прескача грамадата от чували и среща стената на апартаментчето, което невинно си стои над гаража. Страшно се гордеех, когато успях да изкрънкам мизерния наем от сто и петдесет долара месечно, сега обаче се питам дали наистина съм бил чак толкова хитър. Всъщност кой спечели от сделката? Спомням си, че дори ме хвана срам, задето злоупотребявам с лековерието на милата старица. А сега ми се ще да я натъпча в чувал от тор.

Според допотопния термометър, закован до вратата на гаража, около един след пладне температурата достига трийсет и четири градуса. В два гръбнакът ми се вдървява окончателно и аз обяснявам на мис Бърди, че трябва да си почина. Тя ме поглежда печално, после бавно извръща глава и започва да съзерцава почти непроменената камара от бели чували. Едва сме я нащърбили от единия край.

— Е, сигурно. Щом ти се налага.

— Само час — отвръщам умолително.

Тя се смилява, но към три и половина вече отново бутам количката, следван по петите от мис Бърди.

За осем часа изнурителен труд успявам да ликвидирам точно седемдесет и девет чувала тор — няма и една трета от цялата поръчка.

Малко след сандвичите подхвърлих първия намек, че към шест вечерта трябва да бъда в „Йоги“. Чиста лъжа, разбира се. По разписание обслужвам бара от осем до затварянето. Но мис Бърди няма откъде да разбере, а аз съм решил да се изтръгна от тора още по светло. В пет просто зарязвам всичко. Грохнал съм и гърбът ме боли. Заявявам, че трябва да вървя на работа, и потътрям нозе нагоре по стъпалата, докато тя гледа печално отдолу. Ако иска, нека ме изхвърли, вече ми е все едно.

В късното неделно утро ме събужда величавият тътен на гръмотевици и аз отпускам морно тяло между чаршафите, докато горе по покрива барабани проливен дъжд. Главата ми е в отлично състояние — снощи на бара не съм пил нито капка. Но всичко останало не ще да помръдва, сякаш е стегнато в бетонен калъп. Най-лекото раздвижване предизвиква свирепи болки. Трудно ми е дори да дишам.

Вчера по някое време мис Бърди ме попита дали бих искал тази сутрин да отдам възхвала на господа заедно с нея. Посещението на църкви не влиза в условията на договора, но си рекох, защо пък не. Щом тая самотна старица иска да я придружа, това е най-малкото, което бих могъл да сторя за нея. Едва ли ще ми навреди.

После обаче се сетих да попитам коя църква посещава. Далаският „Табернакул на изобилието“, отвърна тя. На живо по сателита, тъй че може да възхвалява господа заедно с отец Кенет Чандлър, и то в уюта на собствения си дом.

Веднага бих отбой. Тя май се засегна, но скоро й мина.

Когато бях малък, много преди баща ми да се пропие и да ме прати във военно училище, от време на време ходех на църква заедно с майка ми. Понякога идваше и той, но вечно мърмореше, затова предпочитахме да си стои у дома и да чете вестници. Посещавахме една малка методистка църква с приветлив пастор, когото наричахме отец Хауи и който разправяше забавни истории и караше всички да усещат, че бог ги обича. Спомням си колко доволна беше майка ми след всяка проповед. В неделното училище беше пълно с деца и аз нямах нищо против старателното къпане и сресване, преди да ме поведат към църквата.

Веднъж майка ми трябваше да изтърпи някаква дребна операция и остана в болницата цели три дни. Естествено, църковните дами бяха в течение до най-дребни подробности и през тия три дни къщата ни се претъпка с тенджери, кейкове, баници, хлябове, гърнета и чинии — толкова храна двамата с баща ми сигурно не бихме изяли за цяла година. Дамите организираха плътно дежурство. Редуваха се да ни сервират, да чистят кухнята, да посрещат новите гостенки с поредните тенджери. За трите дни, докато мама беше в болницата, и през следващите три след завръщането й в къщата неизменно се мотаеше поне една от дамите — според мен май пазеха някой да не задигне храната.

Баща ми само скърцаше със зъби. Първо на първо, нямаше как да си пийне тайничко сред всички тия църковни мишки, дето щъкаха из цялата къща. Мисля, че те знаеха за влечението му към бутилката, и щом веднъж бяха успели да се намъкнат, твърдо държаха да го спипат на местопрестъплението. Отгоре на всичко от него се очакваше да бъде любезен домакин — нещо, на което изобщо не беше способен. След първите двайсет и четири часа той почти по цял ден киснеше в болницата, макар и не точно от тревога за страдащата си съпруга. Просто седеше в приемната, зяпаше телевизия и пиеше уж безалкохолни напитки.

От онзи период са ми останали най-нежни спомени. Къщата ни никога не е виждала толкова много топлина и подобно количество вкуснотии. Дамите се суетяха около мен, като че бях останал сираче, и тяхното внимание ми беше страшно приятно. Появиха се дори разни баби И лели, които никога не бях виждал.

Малко след като мама оздравя, отец Хауи изхвръкна от църквата заради някакво прегрешение, което така и не разбрах докрай, а паството се разцепи на две. Някой обиди майка ми и това сложи край на религиозните увлечения. Мисля, че сега новият й съпруг Ханк я води на църква от време на време.

Мис Бърди боязливо намекна за възможността да поработим из двора днес следобед. Обясних й, че неделята е божи ден, пък и никога не съм бил склонен да се трудя в почивните дни.

Тя не можа да измисли възражение.