Ударът

29

Когато отварям вратата, някаква жена е застанала насред хола и прелиства едно от моите списания. Тя подскача стреснато, изпуска списанието, зяпва ме за миг и почти крещи:

— Кой си ти?

Не ми прилича на престъпничка.

— Тук живея. А вие коя сте, по дяволите?

— О, боже — въздъхва тя и театрално се хваща за сърцето.

— Какво търсите тук? — питам отново с доста гневен глас.

— Аз съм съпругата на Делбърт.

— Кой е пък този Делбърт? И как влязохте?

— А ти кой си?

— Руди. Тук живея. Това е частен дом.

При тия думи тя хвърля бърз поглед наоколо, сякаш иска да рече: „То пък един дом…“

— Бърди ми даде ключа, каза да поогледам.

— Не може да бъде!

— Може.

Тя измъква ключ от джобчето на тесните си шорти и го размахва пред мен. Затварям очи и си представям как бих удушил мис Бърди.

— Казвам се Вира, от Флорида. Дойдохме да погостуваме на Бърди за няколко дни.

Сега си спомням. Делбърт е по-малкият син на мис Бърди — онзи, дето не се е мяркал от три години. Нито пише, нито звъни по телефона. Не помня дали точно за Вира ставаше дума, че е уличница, но определено прилича на такава. Тя е около петдесетгодишна, с бронзова кожа на типична слънцепоклонничка от Флорида. Сред тясното загоряло лице пламтят устни, дебело намазани с оранжево червило. Сбръчкани ръце. Стегнати шорти над отпуснати, но добре изпечени дълги бедра. Отвратителни жълти сандали.

— Нямате право да влизате тук — казвам аз, като се мъча да укротя гнева си.

— Абе, що не се гръмнеш?

Тя минава край мен. Лъхва ме на евтин парфюм с кокосово масло. На излизане Вира подхвърля:

— Бърди иска да те види.

Чувам я как шляпа със сандалите надолу по стъпалата.

Мис Бърди седи със скръстени ръце на канапето и гледа някакъв идиотски сериал, забравила за всичко друго на света. Вира тършува из хладилника. На кухненската маса седи друго бронзово създание — едър мъжага с накъдрена, зле боядисана коса и грамадни прошарени бакенбарди в стил Елвис. Очила със златни рамки. Златни верижки и на двете китки. Типичен сводник.

— Ти сигурно си адвокатчето — казва той, докато затварям вратата. По масата пред него са пръснати документи.

— Руди Бейлър — представям се аз и спирам от другата страна на масата.

— Аз съм Делбърт Бърдсонг. Най-малкият син.

И той е петдесетгодишен, но отчаяно се мъчи да изглежда на четирийсет.

— Приятно ми е.

— Да, истинско удоволствие. — Той махва с ръка към близкия стол. — Седни.

— Защо? — питам аз.

Тия хора са тук от часове. Из кухнята и хола тегне предчувствие за сблъсък. Виждам тила на мис Бърди. Не знам дали слуша нас или телевизора. Намалила е звука.

— Просто се старая да бъда любезен — казва Делбърт, сякаш е пълноправен господар.

Вира не открива нищо свястно в хладилника и решава да се присъедини към нас.

— Тоя ми се скара — жалва се тя. — Каза да му се махам от апартамента. Голям грубиян!

— Вярно ли е? — пита Делбърт.

— Да, по дяволите, вярно е. Аз живея там и ви предупреждавам да не нахалствате. Това е частен дом.

Той изопва рамене. Явно на младини си е падал по кръчмарските тупаници.

— Тая къща е собственост на майка ми.

— А пък аз съм й наемател. Плащам си наема всеки месец.

— Колко?

— Не е ваша работа, господине. Не съм чувал да имате нотариален акт за къщата.

— Според мен трябва да е четиристотин, ако не и петстотин долара месечно.

— Добре. Имате ли други умни идеи?

— Да, че се правиш на много хитър.

— Разбрано. Нещо друго? Жена ви каза, че мис Бърди искала да ме види.

Изричам високо последните думи, но мис Бърди не помръдва.

Вира придръпва стол и сяда до Делбърт. Двамата се споглеждат многозначително. Той вдига лист хартия. Намества си очилата, поглежда ме и пита:

— Ти ли се месиш в маминото завещание?

— Тоя въпрос засяга само мен и мис Бърди.

Поглеждам съм масата и успявам да различа горните редове на документа. Мисля, че е текущото завещание, съставено от нейния предишен адвокат. Работата става ужасно заплетена, защото мис Бърди винаги е твърдяла, че никой от синовете й не знае за парите. Но в завещанието черно на бяло се разпределят около двайсет милиона. Сега Делбърт го знае. От няколко часа насам чете и препрочита документа. Доколкото помня, точка трета му обещава два милиона.

Но най-много ме тревожи въпросът как е докопал завещанието. Мис Бърди в никакъв случай не би му го дала доброволно.

— Голям умник — ръмжи той. — Нищо чудно, че хората мразят адвокатите. Прибирам се да навестя мама и заварвам някакъв си адвокат. Как да не се стресна, по дяволите?

Стреснал се е, дума да няма.

— Апартаментът е мой дом — казвам аз. — Частен дом със заключена врата. Влезете ли пак, ще повикам полиция.

Внезапно си спомням, че държа копие от завещанието на мис Бърди в една папка под леглото. Нима са го намерили там? Призлява ми от мисълта, че не мис Бърди, а аз съм нарушил адвокатската тайна.

Нищо чудно, че не иска да ме погледне.

Нямам представа какво е имало в предишните завещания, затова не мога да преценя дали Делбърт и Вира подскачат от радост, че ще стават милионери, или беснеят, че им се пада толкова малко. А просто няма начин да им разкрия истината. Пък и не ми се иска, честно казано.

Делбърт посреща заплахата да повикам ченгетата с високомерно сумтене.

— Още веднъж те питам — ръмжи той досущ като Марлон Брандо в „Кръстникът“. — Съставил ли си ново завещание за майка ми?

— Нали ти е майка? Питай я.

— Не ще да каже — намесва се Вира.

— Чудесно. Значи и аз няма да кажа. Въпросът е строго поверителен.

Делбърт е озадачен, но няма достатъчно мозък, за да подхване от друга страна. Откъде да знае, може пък цялата работа да се окаже противозаконна.

— Гледай да не ми се пречкаш, момче — заплашително изрича Делбърт.

Преди да си тръгна, аз подвиквам:

— Мис Бърди!

В първия миг тя не помръдва, после бавно вдига дистанционното управление и засилва звука.

Е, добре, нейна си работа. Вдигам пръст срещу Делбърт и Вира.

— Ако още веднъж ви заваря в моя апартамент, ще повикам полиция. Ясно ли е?

Делбърт пръв се разсмива, след него почва да се кикоти и Вира. Затръшвам вратата.

Не мога да преценя дали папката под леглото е пипана. Завещанието на мис Бърди си е там — точно както го оставих. Поне така мисля. Не съм го докосвал от няколко седмици. Всичко изглежда нормално.

Заключвам вратата и я подпирам със стол.

Стана ми навик да пристигам в кантората рано, около седем и половина, не защото съм претоварен и дните ми са запълнени с дела и важни срещи, а защото обичам да пийна чаша кафе на спокойствие. Поне по един час дневно се занимавам с планове и подготовка за делото „Блек“. Двамата с Дек се мъчим да не си пречим, но понякога е трудно. Напоследък телефонът започва да звъни по-често.

Обичам покоя в кантората преди началото на работния ден.

В понеделник Дек пристига късно, малко преди десет. Сядаме да побъбрим. Той иска да излезем по-рано за обяд, имал да ми казва нещо важно.

Излизаме около единайсет и отскачаме до вегетарианския гастроном, в който има и малка закусвалня. Поръчваме си вегетарианска пица и портокалов чай. Дек е много нервен, лицето му се криви повече от друг път, а главата му подскача при най-лекия шум.

— Трябва да ти кажа нещо — едва чуто прошепва той.

Седнали сме в крайното сепаре. Останалите шест маси са празни.

— Няма страшно, Дек — опитвам да го успокоя аз. — Казвай.

— В събота напуснах града веднага след показанията. Отлетях до Далас, после до Лае Вегас и се настаних в хотел „Пасифик“.

Страхотно! Значи пак се е отдал на пиянство и хазарт. Сигурно няма пукната пара.

— Вчера сутринта разговарях по телефона с Брузър и той ми рече да изчезвам. Каза, че федералните са ме проследили от Мемфис и трябва да напусна. Каза още, че през цялото време съм влачил опашка и трябва да се прибирам. Заръча да ти предам, че федералните те държат под око, защото си единственият адвокат, който е работил едновременно за Брузър и Принс.

Навлажнявам пресъхналото си гърло с глътка чай.

— Значи знаеш… къде е Брузър?

Изричам го по-високо, отколкото трябва, но никой не ни слуша.

— Не, не знам — отвръща той, въртейки очи на всички страни.

— Добре де, във Вегас ли е?

— Не ми се вярва. Мисля, че ме повика във Вегас, защото искаше да прати ченгетата за зелен хайвер. Мястото е тъкмо като за Брузър, затова никога не би отишъл там.

Очите ми се разбягват, мозъкът ми прегрява. На устните ми напират десетки въпроси, но не мога да ги задам наведнъж. Искам да знам толкова много неща, а не бива. Споглеждаме се мълчаливо.

Аз пък си мислех, че Брузър и Принс са нейде в Сингапур или Австралия и повече няма да ги видим и чуем.

— Защо те потърси? — питам аз съвсем тихо.

Дек прехапва устни, сякаш се мъчи да удържи сълзите. Четирите заешки зъба щръкват навън. Той бавно се чеше по главата. Времето е спряло.

— Ами… — отговаря той още по-тихо — май са оставили тук някакви пари. Сега си ги искат.

— Двамата ли?

— Според мен още са заедно. Ти как мислиш?

— Сигурно. И какво искат от теб?

— Е, така и не стигнахме дотам. Май искат ние с теб да им помогнем за парите.

— Ние?

— Аха.

— Ти и аз?

— Точно така.

— Колко пари?

— Не стана дума, ама трябва да са доста, иначе нямаше да си правят труда.

— И къде са сега?

— Не ми каза точно. Спомена само, че са в брой, заключени някъде.

— И иска да ги измъкнем?

— Именно. Аз си го представям така: парите са скрити някъде в града, може би съвсем наблизо. Щом ченгетата не са ги надушили досега, значи едва ли ще ги намерят. Брузър и Принс ни вярват, пък и нали сме почтени хора — истинска фирма, а не някакви си улични адвокати, дето ще отмъкнат парите още щом ги зърнат. Смятат, че можем да натоварим парите на камион, да им ги доставим и всички ще бъдат щастливи.

Не мога да преценя какво точно е казал Брузър и откъде започват фантазиите на Дек. И не желая да знам. Но ме измъчва любопитство.

— А какво ще получим за риска?

— Не стигнахме дотам. Но няма да е малко. Можем да си вземем дяла предварително.

Всичко е обмислил, пустият му Дек.

— Не, Дек, няма начин. Забрави.

— Да, знам — печално въздъхва той.

— Прекалено е рисковано.

— Аха.

— Сега звучи страхотно, но може като нищо да ни тикнат в пандиза.

— Знам, знам, просто трябваше да ти кажа, нали ме разбираш?

И той размахва ръка, сякаш изобщо не би му хрумнало подобно нещо.

Не ми е за пръв път да мисля, че съм вероятно единствената личност, работила едновременно и при двамата бегълци, но не съм и сънувал, че ФБР ще ме следи. Вече нямам никакъв апетит. Устата ми е пресъхнала. Подскачам при най-лекия шум.

Двамата се унасяме в мисли, гледайки разсеяно масата. Не си казваме нито дума. Пицата пристига и започваме да се храним в пълно мълчание. Много бих искал да узная подробности. Как се е свързал Брузър с Дек? Кой е платил пътуването до Вегас? За пръв път ли разговарят след бягството? И дали ще е за последен? Защо Брузър още се интересува от мен?

От мъглата изплуват две неща. Първо, щом Брузър е проследил Дек толкова добре, че да узнае за опашката, значи сигурно може и да си наеме хора, които да докарат парите от Мемфис. Защо се обръща към нас? Ясна работа — защото не иска да го спипат. Второ, федералните още не са ме потърсили, понеже не искат да ме подплашат. Много по-лесно е да ме следят, когато не подозирам за тях.

И още нещо. Няма съмнение, че моето скъпо приятелче отсреща искаше да отвори вратичка за сериозно обсъждане на паричния въпрос. Дек знае повече, отколкото казва, и е подхванал този разговор с определен план.

Не съм чак толкова глупав, та да повярвам, че ще се откаже тъй лесно.

Напоследък започвам да изпитвам ужас от пристигането на всекидневната поща. Както винаги, Дек я прибира рано следобед и се връща в кантората. Между писмата има голям плик от милите хорица в „Тинли Брит“ и аз го отварям със затаен дъх. Вътре е новото тайно оръжие на Дръмонд: серия от въпроси, настояване да представим безброй всевъзможни документи, които биха могли да бъдат известни на мен или моя клиент, и накрая — нова поредица от така наречените „уточняващи“ въпроси. Последното е доста изящен ход — противникът се задължава в трийсетдневен срок да признае или отрече определени факти, изложени в писмена форма. Липсата на своевременен отговор се смята за категорично потвърждение. Освен това има и предложение след две седмици да вземем показания от Дот и Бъди Блек в моята кантора. Доколкото знам, обикновено адвокатите се свързват по телефона и уговарят място, ден и час за показанията. Това се нарича професионална учтивост, отнема не повече от пет минути и много помага за гладкия ход на работата. Очевидно Дръмонд или е забравил за добрия тон, или възнамерява да се прави на много важен. И в двата случая смятам да възразя. Не че имам нещо против, ама ей тъй, за идеята.

Невероятно, но факт, с това се изчерпва цялото съдържание на пратката. Утре ще чакам още.

Трябва да отговоря в срок от един месец, като имам право в същото време и аз да задавам въпроси. Списъкът ми е почти готов, тъй че ударът на Дръмонд ме пришпорва за действие. Твърдо съм решил да покажа на тоя надут пуяк как се води канцеларска война. Или ще го стресна, или поне ще му покажа, че се е заял с адвокат, който си няма друга работа.

Вече се смрачава, когато тихо паркирам на алеята. До кадилака на мис Бърди има две непознати коли — два лъскави понтиака с емблема на агенция за коли под наем. Докато се промъквам на пръсти към апартамента, чувам гласове откъм къщата.

Задържах се до късно в кантората най-вече защото исках по възможност да избегна нова среща с Делбърт и Вира. Уви, нямам късмет. Мис Бърди ги е извела да пият чай в задното дворче. Имат си и компания.

— Ето го — провиква се Делбърт, щом изниквам в полезрението му. Замръзвам на място и се озъртам към дворчето. — Ела, Руди.

Поканата звучи по-скоро като заповед.

Докато вървя натам, той бавно става на крака. Още един мъж се изправя до него. Делбърт сочи новодошлия.

— Руди, това е брат ми Рандолф.

Протягам ръка.

— Жена ми Джун — кимва Рандолф към още една застаряваща блудница от породата на Вира, само че с изрусена коса.

Покланям се леко. Тя ми хвърля сладострастен поглед.

— Здравейте, мис Бърди — учтиво кимвам към хазяйката.

— Здрасти, Руди — чурулика тя. Седнала е до Делбърт на плетеното канапе.

— Заповядай — махва Делбърт към един свободен стол.

— Не, благодаря — казвам аз. — Ще се кача в апартамента да видя дали някой не е тършувал.

При тия думи хвърлям многозначителен поглед към Вира. Тя седи зад канапето, малко настрани от останалите; вероятно гледа да е по-далеч от Джун.

Джун гони четирийсет и пет. Ако не греша, мъжът й скоро ще навърши шейсет. Сега си спомням, че тя беше уличницата според мис Бърди. Третата съпруга на Рандолф. Само за пари мислела.

— Не сме ти влизали в апартамента — сприхаво казва Делбърт.

За разлика от разпасания си брат, Рандолф старее с достойнство. Никакви тлъстини, боядисани коси и златни дрънкулки. Облечен е със спортна риза, бермуди, бели чорапи и бели мокасини. По тен не отстъпва на другите. Спокойно би могъл да мине за пенсиониран висш служител с лъскава женичка.

— Още колко ще стоиш тук, Руди? — пита той.

— Не съм казал, че ще напускам.

— Няма такова нещо. Просто питам. Мама каза, че нямате писмен договор, затова се интересувам.

— Защо?

Положението се променя стремително. До снощи мис Бърди не е отваряла дума за договор.

— Защото отсега нататък ще помагам на мама в деловите въпроси. Наемът е твърде нисък.

— Точно така — добавя Джун.

— Вие не се оплаквате, нали, мис Бърди? — питам аз.

— Е, не — отвръща колебливо тя, сякаш отдавна има намерение да се оплаче, но все не намира време.

Готов съм да изтърпя тора, плевенето и боядисването, но за нищо на света няма да споря с тези идиоти.

— Значи така — казвам аз. — Щом хазяйката е доволна, какво ви тревожи?

— Не искаме да я мамят — изтърсва Делбърт.

— Спокойно, Делбърт — обажда се Рандолф.

— Кой я мами? — питам аз.

— Е, никой, обаче…

— Той иска да каже — намесва се Рандолф, — че отсега нататък всичко ще се промени. Дойдохме да помогнем на мама и сме загрижени за делата й. Това е.

Докато той говори, гледам грейналото лице на мис Бърди. Синовете й са тук, тревожат се, питат, настояват, бдят над скъпата майчица. Сигурен съм, че не изтрайва снахите си, но иначе е безмерно щастлива.

— Добре — казвам аз. — Само ме оставете на мира. И стойте по-далеч от апартамента.

Сетне им обръщам гръб и бързо се отдалечавам, оставяйки зад себе си куп неизречени въпроси. Заключвам се в апартамента, хапвам един сандвич и гася лампата. Гласовете им долитат през отворения прозорец.

Опитвам се да възстановя хода на събитията. Вчера по някое време Делбърт и Вира пристигнаха от Флорида с неизвестна цел. Някак са открили последното завещание на мис Бърди, разбрали са, че има за раздаване Двайсетина милиона, и дълбоко са се загрижили за нейното благополучие. Узнали са за наемателя адвокат и това ги е разтревожило. Делбърт се е обадил на брат си във Флорида и Рандолф тутакси е хукнал насам заедно с лъскавата съпруга. Днес цял ден са разпитвали скъпата майчица и в момента са нейни предани защитници.

Всъщност пет нари не давам за тях. Само неволно се кискам, като помисля за цялото сборище. Колко ли време ще им трябва, за да узнаят истината?

В момента мис Бърди е щастлива. Радвам се за нея.