Ударът

3

За никого не е тайна, че в Мемфис има прекалено много адвокати. Още когато постъпихме във факултета, ни казаха, че професията е страхотно пренаселена — не само тук, а навсякъде, че мнозина ще се изгърбят от четене, за да получат адвокатски права, а после няма да си намерят работа. Казаха още, че за наше добро ще изхвърлят поне една трета от курса. И наистина го направиха.

Мога да посоча поне десет души, които ще завършат семестриално заедно с мен идния месец и после ще разполагат с предостатъчно време да учат за изпита, защото нямат какво друго да правят. Мога да изредя още трийсет-четирийсет колеги, които ще работят като асистенти на обществени защитници, помощници на градски прокурори и зле платени сътрудници на също тъй зле платени съдии — все мизерни постове, за които никой не ни спомена, когато се захванахме с правото.

Тъй че в много отношения имах основания да се гордея с мястото в „Броднакс и Спиър“, истинска адвокатска фирма. Трябва да си призная, че понякога гледах отвисоко на по-скромните таланти, мнозина от които все още обикалят насам-натам и молят някой да ги изслуша. В момента обаче високомерието ми е изчезнало безследно. Докато карам към центъра, стомахът ми се свива на топка. За такива като мен няма място в „Брилянтин“. Тойотата кашля и храчи, но поне се движи.

Мъча се да анализирам сливането. Преди една-две години „Брилянтин“ лапна една фирма с трийсет адвокати и това беше новина от градски мащаб. Но не си спомням дали уволниха някого. Защо ще им трябва една дребна кантора като „Броднакс и Спиър“? Изведнъж откривам колко малко знам за бъдещите си работодатели. Старият Броднакс е починал преди години и бузестото му лице е увековечено в бронзов бюст пред входа на кантората. Спиър му се пада зет, макар че отдавна се е развел с дъщеря му. Веднъж го видях и се държа доста любезно. При втората или третата среща ми казаха, че най-големите им клиенти са две застрахователни компании и че осемдесет процента от делата са свързани с автомобилни злополуки.

Може би „Брилянтин“ се нуждае от нови сили в отдела за автомобилни злополуки? Кой знае…

Движението по Поплар Авеню е натоварено, но повечето коли се движат в обратна посока. Вече виждам високите сгради в центъра. След като ме наеха, след като дадоха обещания и обсъждаха бъдещата ми дейност, Лойд Бек, Карсън Бел и всички останали в „Броднакс и Спиър“ едва ли ще ми прережат гърлото заради парите. Не могат да се слеят с „Брилянтин“, без да защитят персонала си, нали така?

През последната година ония колеги, които ще се дипломират заедно с мен, преровиха целия град да си търсят работа. Няма начин да е останало свободно местенце. Нищо не би могло да им се изплъзне между пръстите.

Макар че паркингите опустяват и има много свободни места, аз спирам на забранено място, точно срещу осеметажното здание, където се намира кантората на „Броднакс и Спиър“. На две пресечки оттук се издига най-високата банкова сграда в центъра и, естествено, горната половина е заета от „Брилянтин“. От такава висота могат да гледат с презрение целия град. Мразя ги.

Изтичвам през улицата и влизам в мръсното фоайе. Двата асансьора са отляво, но вдясно забелязвам познато лице. Това е Ричард Спейн, сътрудник в „Броднакс и Спиър“ и много свястно момче — още при първото посещение ме покани на обяд. Сега седи на тясната мраморна скамейка и тъпо гледа надолу.

— Ричард — казвам аз, докато пристъпвам към него. — Аз съм, Руди Бейлър.

Той не помръдва и продължава да се взира в пода. Сядам до него. Асансьорите са точно отсреща, на десетина метра от нас.

— Какво има, Ричард? — питам аз. Той е като ударен с мокър парцал. — Ричард, добре ли си?

Освен нас в малкото фоайе няма жива душа и наоколо цари тишина. Ричард бавно извива глава към мен и челюстта му леко провисва.

— Уволниха ме — тихо казва той.

Очите му са зачервени — или е плакал, или е пил. Дълбоко си поемам дъх.

— Кой? — дрезгаво питам аз, макар че вече съм сигурен в отговора.

— Уволниха ме — повтаря той.

— Ричард, моля те, говори. Какво става тук? Кой още е уволнен?

— Уволниха всички сътрудници — бавно изрича той. — Бек ни събра в заседателната зала. Каза, че съдружниците са се споразумели да продадат фирмата на „Тинли Брит“ и за нас вече няма място. Ей така, изведнъж. Даде ни един час да си разчистим бюрата и да напуснем сградата.

Докато говори, той гледа вратите на асансьора и главата му някак странно се люшка насам-натам.

— Ей така, изведнъж? — повтарям аз.

— Ти сигурно се чудиш какво ще стане с твоето място — казва Ричард, продължавайки да се взира в отсрещната стена.

— Да, мина ми през ума.

— На ония копелета не им пука за теб.

Разбира се, вече го предположих.

— И защо ви уволняват? — питам аз едва чуто. Честно казано, изобщо не ме интересува защо са ги уволнили. Старая се обаче гласът ми да звучи искрено.

— „Брилянтин“ искаха нашите клиенти — обяснява той. — За да получат клиентите, трябваше да купят началството. Ние само им се пречкахме из краката.

— Съжалявам.

— Аз също. На заседанието стана дума и за теб. Някой те спомена, защото си единственият ни нов сътрудник. Бек каза, че ще се постарае да ти съобщи лошата новина. И ти си под ножа, Руди. Съжалявам.

Главата ми клюмва с десетина сантиметра надолу и почвам да изучавам пода. Дланите ми са потни.

— Знаеш ли колко спечелих миналата година? — пита той.

— Колко?

— Осемдесет хиляди. От шест години съм се заробил тук, блъскам по седемдесет часа седмично, зарязал съм дом и семейство, кървава пот проливам за добрата стара фирма, ще знаеш, а сега тия гадове ми казват, че имам един час, за да си разчистя бюрото и да напусна сградата. Дори пратиха пазач да ме гледа как си събирам партакешите. Осемдесет хиляди ми платиха, а съм фактурирал две хиляди и петстотин часа по сто и петдесет долара на час, значи само миналата година съм им докарал триста седемдесет и пет хиляди. Те ми подхвърлят осемдесет, награждават ме със златен часовник, разправят колко съм страхотен и как след година-две може да стана съдружник, та да си заживеем като едно голямо щастливо семейство, знаеш ги тия приказки. А после изведнъж се задава „Брилянтин“ с милионите в джоба и аз изхвръквам на улицата. Ти също, мой човек. Разбра ли? Осъзнаваш ли, че току-що загуби първата си работа още преди да я започнеш?

Нямам представа какво да му отговоря.

Без да ми обръща внимание, той лекичко отпуска глава върху лявото си рамо.

— Осемдесет хиляди. Добри пари, какво ще речеш, Руди?

— Аха — кимвам аз. За мен е цяло състояние.

— Знаеш ли, че няма как да намеря друго място с такива пари? Невъзможно е в тоя град. Никой не взема нови хора. Прекалено много адвокати се навъдиха, мътните да ги вземат.

Няма майтап.

Ричард избърсва очите си с пръсти, после бавно се изправя на крака.

— Трябва да кажа на жената — мърмори си той, докато пресича прегърбен фоайето, после излиза от сградата и изчезва по тротоара.

Качвам се с асансьора до четвъртия етаж и попадам на тясна площадка. Отвъд двойната стъклена врата виждам едър униформен пазач да стои до бюрото в приемната. Когато влизам в кантората на „Броднакс и Спиър“, той ме оглежда презрително и ръмжи:

— Какво има?

— Търся Лойд Бек — казвам аз, като се мъча да надникна покрай него. Той леко пристъпва настрани, за да ми попречи.

— А ти кой си?

— Руди Бейлър.

Пазачът се навежда и взима плик от бюрото.

— Това е за теб.

Името ми е изписано с червено мастило. Разгръщам лаконичното писмо. Докато го чета, ръцете ми треперят.

От радиостанцията долита писукащ глас и пазачът бавно отстъпва назад.

— Прочети го и се махай — казва той, после изчезва навътре.

Писмото се състои от два реда. Лойд Бек любезно съобщава новината и ми желае всичко най-хубаво. Сливането на компаниите било „внезапно и неочаквано“.

Захвърлям писмото на пода и търся още нещо за хвърляне. В кантората е тихо. Сигурен съм, че ония сега се спотайват зад заключени врати, изчаквайки аз и другите навлеци да се изметем. Върху бетонен пиедестал край вратата се мъдри калпавият бронзов бюст на дебелия дъртак Броднакс и аз го заплювам мимоходом. Мръсникът приема това без дори да мигне. Тогава някак неволно го блъсвам с едната ръка, докато с другата отварям вратата. Пиедесталът се люшва и главата полита надолу.

— Хей! — долита изотзад гръмогласен рев и докато бюстът се врязва с трясък в стъклената стена, виждам пазачът да тича към мен.

За част от секундата се питам дали не е по-добре да спра и да се извиня, но сетне хуквам през площадката и рязко отварям вратата към стълбището. Онзи отново крещи. Бясно размахвам крака и се втурвам надолу. Прекалено е стар и дебел, за да ме настигне.

Изскачам край асансьорите. Фоайето е празно. Спокойно го прекосявам и излизам на тротоара.

Когато спирам пред някакъв смесен магазин на шест пресечки от сградата, наближава седем и вече се смрачава. Ръчно изписана табела предлага опаковки от по шест кутии евтина светла бира само за три долара. Адски ми трябват шест кутии евтина светла бира.

Лойд Бек ме нае преди два месеца. Разправяше че оценките ми били добри, умеел съм да пиша смислено, предварителните разговори протекли добре, момчетата от кантората смятали единодушно, че ще се вместя в колектива. Всичко беше прекрасно. Безоблачно бъдеще с милите старци от „Броднакс и Спиър“.

После „Брилянтин“ размахва две-три пачки и съдружниците се изнизват през задната врата. Тия алчни копелета печелят по триста хиляди на година и са жадни за още.

Влизам и купувам бирите. Остават ми четири долара и малко дребни. Банковата ми сметка не е в по-добро състояние.

Сядам в колата до телефонната кабина и изпразвам първата кутия. Не съм хапвал нищо след онзи изтънчен обяд с Дот, Бъди, Боско и мие Бърди. Май трябваше и аз да изям още едно желе като Боско. Студената бира нахлува в празния ми стомах и моментално се разпенва.

Скоро кутиите са празни. Продължавам да карам по улиците на Мемфис.