Ударът

37

Документите покриват четири сгъваеми маси, натъпкани една до друга в предната стая на кантората. Подредени са на спретнати купчинки по хронологичен ред — маркирани, номерирани, индексирани и дори вкарани в компютъра.

И назубрени наизуст. Толкова отдавна изучавам тия купища, че познавам всяко листче. Документите, които ми даде Дот, наброяват 221 страници. Например застрахователната полица се смята за един документ, но има 30 страници. Дотук справките от „Грейт Бенефит“ възлизат на 748 страници, като една част се дублират с полученото от семейство Блек.

Дек също е хвърлил безброй часове за канцеларската работа. Написа подробен анализ на исковата папка. Пое почти цялата работа с компютъра. Ще ми помага при взимането на показания. Негово задължение е да поддържа документите в ред и да открива бързо каквото ни потрябва.

Не си пада много по този вид работа, но изгаря от желание да ме зарадва. Убеден е, че сме спипали „Грейт Бенефит“ на местопрестъплението, но твърдо смята, че делото не си струва труда. Уви, Дек май сериозно се съмнява в адвокатските ми способности. Знае, че както и да избираме съдебните заседатели, петдесет бона ще им се сторят цяло състояние.

Късно в неделя вечерта аз пия бира в кантората и обикалям около масите. Нещо липсва. Дек е уверен, че Джаки Леманчик не би имала пълномощия да отхвърли искането на своя глава. Свършила си е работата и е прехвърлила папката в отдел „Гаранции“. Между двата отдела има някаква игра, докладни записки сноват напред-назад и точно там дирята се прекъсва.

Съществувал е план за отхвърляне на молбата на Дони Рей и вероятно още хиляди като него. Трябва да го разкрием.

След дълги обсъждания и спорове с целия персонал на моята фирма реших да започна от показанията на изпълнителния директор М. Уилфред Кийли. Мисля да тръгна от най-надутия и да продължа по низходящ ред. Той е на петдесет и шест години, типично „наше момче“, със сърдечна усмивка за всички, дори за мен. Искрено ми благодари за избора. Трябвало на всяка Цена да се връща в Кливланд.

През първия час опипвам отдалече. Седнал съм в единия край на масата по джинси, памучна риза, мокасини и бели чорапи. Исках да създам естетичен контраст с тежките черни сенки отсреща. Дек рече, че съм бил невъзпитан.

Два часа след началото на показанията Кийли ми връчва финансова справка и известно време разговаряме за пари. Дек рови из справката и ми шушне въпрос подир въпрос. Дръмонд и неговите момчета подават на своя човек по някоя бележка, но изглеждат безкрайно отегчени. В съседната зала Киплър има ден за молби и предложения.

Кийли признава, че в момента срещу „Грейт Бенефит“ се водят още няколко дела. Разпитвам за тях: имена, съдилища, адвокати, сходни обстоятелства. С нетърпение чакам да се обадя на другите адвокати, застанали срещу „Грейт Бенефит“. Ще можем да сравняваме документи и да уточним обща стратегия.

При едно дело срещу застрахователна компания най-пикантното в никакъв случай не е свързано със скучната работа по продажба на полици и разглеждане на молби за изплащане на обезщетения. Истински интерес представляват премиите и инвестициите. Кийли е спец по инвестициите, казва, че оттам се издигнал. Обезщетенията не са по неговата част.

Показанията са за сметка на „Грейт Бенефит“, тъй че не бързам. Задавам хиляди безполезни въпроси, просто гърмя напосоки из тъмното. Дръмонд изглежда отегчен, от време на време го хваща яд, но самият той е цар на безкрайните разпити, пък и нали часовникът си тиктака. Понякога му се ще да протестира, знае обаче, че веднага ще хукна да доведа Киплър от съседната зала.

След обедната почивка продължавам с безбройните въпроси и когато приключваме в пет и половина, се чувствам изстискан като лимон. Усмивката на Кийли избледня още по пладне, но твърдо е решил да се крепи, додето имам сили да питам. Той още веднъж ми благодари, че го изслушах пръв и че нямам повече въпроси. Чакат го в Кливланд.

Във вторник нещата набират скорост — отчасти защото съм уморен, а донякъде и защото свидетелите все нещо не знаят или не си припомнят. Започвам с Еверет Лъфкин, вицепрезидент, отговарящ за обезщетенията — човек, който все гледа да отговори с една сричка. Карам го да прегледа документите и някъде към средата на утрото той най-сетне признава, че в компанията има процедура, наречена „проучване на застрахованото лице“ — грозен, но напълно законен ход. Когато се получава искането, застрахователният агент издирва цялата медицинска история на ищеца за последните пет години. В нашия случай ръководството на „Грейт Бенефит“ е получило сведения от семейния лекар, който преди пет години лекувал грипа на Дони Рей. Дот не е включила това заболяване в полицата. Грипът няма нищо общо с левкемията, но един от първите откази на „Грейт Бенефит“ се основава на факта, че грипът бил предшестващо обстоятелство.

В този момент съм готов да го удавя в капка вода. Би било лесно. И неразумно. Лъфкин ще се яви пред съда, тъй че е най-добре да запазя разпита за тогава. Някои адвокати обичат да си изпробват оръжията предварително, но въпреки скромния си опит имам благоразумието да запазя каймака за съдебните заседатели. Прочетох го в някаква книжка. Освен това Джонатан Лейк прилага същата тактика.

Кърмит Олди, вицепрезидент по гаранциите, е още по-мрачен и мълчалив от Лъфкин. Отдел „Гаранции“ приема заявката от агента, проучва я и накрая взима решение дали да издаде полица. Това е мудна и неблагодарна канцеларска работа — тъкмо като за Олди. След два часа го пускам да си върви по живо по здраво.

Брадфорд Барне е вицепрезидент по административните въпроси и губя почти цял час, докато разбера с какво точно се занимава. Вече е сряда сутрин. Повдига ми се от тия хора. Призлява ми да гледам отсреща все същите типове от „Брилянтин“ с гадните им черни костюми и еднакви високомерни усмивки, дето вече месеци наред не слизат от лицата им. Дори секретарката съм намразил. Барне е чистичък — ни чул, ни видял. Аз го гоня, той се провира между капките. Няма да го призова за делото — безполезен е.

В сряда следобед повиквам последния свидетел — главният експерт Ричард Пелрод, който е подписал поне две от писмата до семейство Блек. Той виси в коридора от понеделник сутринта, тъй че ме мрази и в червата. Още от първите въпроси почва да се зъби и това ме ободрява. Показвам му писмените откази и нагазваме в мътни води. Според него и според сегашното официално мнение на „Грейт Бенефит“ присаждането на костен мозък е все още неизяснен медицински експеримент и не може да се приема сериозно като лечебен метод. Но веднъж вече е отказал под претекст, че Дони Рей бил укрил предшестващо обстоятелство. Той веднага прехвърля вината на някой друг, било просто недоглеждане. Решавам да поизмъча този лъжлив негодник. Придърпвам купчинка документи и заедно ги преглеждаме един по един. Карам го да обяснява най-подробно и да поема отговорност. В края на краищата, негово задължение е било да контролира Джаки Леманчик, която, естествено, не е сред нас. Според него била се върнала но родните си места, нейде из южните области на Индиана. Периодично задавам конкретни въпроси за нейното уволнение и това го държи на тръни. Нови документи. Ново прехвърляне на вината. Аз съм безмилостен. Мога да питам каквото си искам и когато си искам, а той дори не знае откъде ще го ударя. След четири часа непрекъснат обстрел Пелрод моли за почивка.

Довършвам Пелрод около седем и половина и показанията приключват. Три дни, общо седемнайсет часа, вероятно хиляда страници протокол. Както всички останали документи, и тях ще трябва да ги изчета десетина пъти.

Докато славните момчета прибират папки по куфарите, Лио Ф. Дръмонд ме дръпва настрани.

— Добра работа, Руди — тихо казва той, сякаш наистина е впечатлен от моето представяне, но не иска да се разчуе.

— Благодаря.

Дръмонд въздъхва. Грохнали сме и ни е втръснало да се гледаме.

— И какво ни остана сега? — пита той.

— От моя страна нищо — казвам аз, защото наистина не ми идва наум кого още да разпитам.

— А доктор Корд?

— Той ще се яви на процеса.

Това е изненада. Дръмонд ме оглежда внимателно и вероятно се чуди откъде имам пари да докарам жив доктор в съда.

— Сигурно и ние ще го призовем — казва той.

— Пет стотачки на час.

— Да, знам. Слушай, Руди, дали да не пийнем по нещо? Искам да обсъдим един въпрос.

— Какъв?

В момента не виждам нищо по-неприятно от идеята да се черпя с Дръмонд.

— Делови. За евентуално споразумение. Можеш ли да наминеш в кантората ми, да речем, след петнайсет минути. Нали знаеш, тук е, зад ъгъла.

Думата „споразумение“ звучи доста приятно. Освен това открай време ми се ще да видя тая прословута кантора.

— Но само за малко — казвам аз, като че имам среща поне с десетина богати красавици.

— Разбира се. Да вървим.

Казвам на Дек да ме чака на ъгъла и тръгвам след Дръмонд към най-високата сграда в Мемфис. В асансьора до четвъртия етаж разговаряме за времето. Кантората блести от мрамор и месинг, претъпкана е с народ въпреки късния час. Елегантна малка фабрика. Оглеждам се за стария си познайник Лойд Бек, мошеника от „Броднакс и Спиър“, и се надявам да не цъфне отнякъде.

Кабинетът на Дръмонд е изискан, но не прекалено голям. Това е сградата с най-висок наем и пространството се използва рационално.

— Какво ще пиеш? — пита той, хвърляйки куфарчето и сакото си на бюрото.

Не си падам много по алкохола, а и се боя, че в момента една чашка може да ме катурне.

— Само една кола — казвам аз и за миг това го разочарова. Той си налива уиски със сода от барчето в ъгъла.

На вратата се почуква и за моя изненада в кабинета влиза мистър М. Уилфред Кийли. Не сме се срещали, откакто го въртях на шиш осем часа в понеделник. Прави се на много радостен, че ме вижда. Ръкуваме се, казваме си „здрасти“ като стари приятели. Той отива да си налее нещо от бара.

Сядаме с питиетата около кръгла масичка в ъгъла. Спешното завръщане на Кийли означава само едно. Искат да прекратим делото. Цял съм в слух.

За миналия месец успях да изстискам от жалката си кантора шестстотин долара като адвокат. Дръмонд изкарва поне по милион на година. Кийли управлява компания за милиарди и вероятно получава повече от своя адвокат. И тия хора искат да сключат сделка с мен.

— Съдията Киплър много ме тревожи — внезапно казва Дръмонд.

— Не бях виждал такова чудо — бързо добавя Кийли.

Дръмонд се слави с безупречна подготовка и аз съм сигурен, че двамата са репетирали този дует.

— Откровено казано, Руди, направо не смея да мисля какви ще ги забърка на делото — продължава Дръмонд.

— Просто ни закопава — изумено клати глава Кийли.

С право се страхуват от Киплър, но ги побиват тръпки от ужас най-вече защото са спипани на местопрестъплението. Убили са един младеж и тяхното злодеяние скоро ще излезе на бял свят. Решавам засега да си кротувам — нека кажат какво ги тормози.

Те едновременно надигат чаши, после Дръмонд добавя:

— Бихме искали да уредим нещата, Руди. Сигурни сме в защитата, искрено ти го казвам. На неутрален терен бихме излезли пред съда още утре. От единайсет години не съм губил дело. Падам си по заплетените процеси. Но този съдия е ужасно некоректен.

— Колко? — прекъсвам го аз.

Двамата се присвиват едновременно, сякаш ги бодвам в хемороидите. След миг болезнено мълчание Дръмонд обявява:

— Удвояваме. Сто и петдесет хиляди. Ти ще вземеш към петдесет, а клиентите…

— Знам да смятам — казвам аз.

Не е тяхна работа колко ще взема. Знаят, че съм без пукната пара и петдесет хиляди ще ме направят богат.

Петдесет хиляди долара!

— И какво да правя с това предложение? — питам аз.

Те се споглеждат озадачено.

— Моят клиент е мъртъв. Майка му го погреба миналата седмица, а сега вие искате да й кажа, че парите я чакат.

— Морално погледнато, ти си длъжен да…

— Не ми чети лекции по морал, Лио. Ще й кажа. Ще предам предложението и бас държа, че ще откаже.

— Съжаляваме, че така стана — печално промърморва Кийли.

— То си личи, че сте съсипан, мистър Кийли. Ще предам вашите съболезнования.

— Слушай, Руди, искрено се опитваме да постигнем споразумение — казва Дръмонд.

— Няма що, чуден момент сте подбрали.

Мълчание. Всички отпиваме. Дръмонд се усмихва пръв.

— Какво иска тая жена? Кажи ни, Руди, от какво ще миряса?

— От нищо.

— От нищо ли?

— Нищо не можете да направите. Той е мъртъв и няма как да го върнете.

— Тогава защо ще се съдим?

— За да излезе на бял свят какво сте направили.

Нови гърчове. Нови болезнени гримаси. Нови порции уиски.

— Тя иска да изкара мръсотиите ви на бял свят и после да ви размаже — казвам аз.

— Не сме лъжица за нейната уста — самодоволно отвръща Кийли.

— Ще видим. — Изправям се и взимам куфарчето. — Не ме изпращайте.

Оставям ги да седят като препарирани.