Ударът

36

Набирам номера на наказателната колония и питам за дамата, с която разговарях при предишното посещение. Според правилника всички срещи се уговарят с нея. Искам да посетя Оут още веднъж преди взимането на показания.

Чувам я как трака на машина.

— Боби Оут вече не е тук — казва тя.

— Какво?

— Беше освободен преди три дни.

— Той каза, че му остават осемнайсет дни. Беше преди седмица.

— Съжалявам. Замина си.

— Къде отиде? — замаяно питам аз.

— Сигурно се шегувате — отвръща тя и затваря телефона.

Оут е на свобода. Изигра ме. Имахме невероятен късмет, че го открихме, а сега отново е в неизвестност.

В неделя сутрин най-сетне идва обаждането, от което се боях. Седя в задното дворче като истински баровец, пия кафе, чета неделния вестник и се наслаждавам на чудесния ден. Дот се обажда да ми каже, че го е открила преди час. Снощи заспал и повече не се събудил.

Гласът й леко трепери, но личи, че се владее. Говорим още малко и аз усещам как гърлото ми пресъхва, а очите ми се навлажняват. Дот сякаш е облекчена.

— Там му е по-добре — повтаря тя.

Казвам й колко ми е мъчно и обещавам да намина следобед.

Пресичам задния двор, подпирам се на дъба до хамака и избърсвам сълзите от бузите си. После сядам на ръба на хамака с клюмнала глава и изричам последната от многобройните си молитви за Дони Рей.

Обаждам се в дома на Киплър да му съобщя скръбната вест. Погребението ще бъде утре в два следобед и това създава затруднения. Разпитът на свидетелите започва от девет сутринта и ще трае почти цяла седмица. Сигурен съм, че шефовете от Кливланд вече са в града, вероятно седят при Дръмонд и репетират пред видеокамера. Това е тъкмо в негов стил.

Киплър ми заръчва все пак да се явя в девет, останалото било негова работа. Казвам му, че съм готов. И как да не бъда? Написал съм на машина всички възможни въпроси за всички свидетели, а и негова светлост подхвърли някои идеи. Дек също ги прегледа.

Киплър намеква, че може да отложи утрешните показания, защото имал две важни дела.

Както рече. В момента ми е все едно.

Когато пристигам, вече целият квартал е в траур. Улицата и алеята са препълнени със спрели коли. Старци се тълпят из двора и по верандата. Усмихвам се, кимам и бавно си пробивам път през тълпата. Заварвам Дот в кухнята, до хладилника. Къщата гъмжи от народ. Масата и кухненският плот са отрупани с кейкове, тенджери и пържени пилета.

Двамата се прегръщаме леко. Опитвам се да изразя цялото си съчувствие в няколкото стандартни думи, а тя ми благодари, че съм дошъл. Очите й са зачервени, но усещам, че вече е уморена от плач. Тя махва разсеяно към храната и ми казва да взема каквото си харесам. Оставям я с група възрастни жени от квартала.

Изведнъж ме обзема глад. Слагам си в голяма картонена чинийка пилешко, пържен фасул и зелева салата, после излизам в задното дворче да хапна на спокойствие. Слава богу, Бъди не е в колата. Дот сигурно го е заключила в спалнята, за да не я излага.

След малко към мен пристъпва младеж, който ми се струва странно познат.

— Аз съм Рон Блек — казва той, сядайки на съседния стол. — Близнакът.

Той е строен и мускулест, не много висок. Държи кутия безалкохолно питие.

— Приятно ми е — отвръщам аз.

— Значи вие сте адвокатът.

— Аз съм. Руди Бейлър. Моите съболезнования.

Винаги ми е правило впечатление колко рядко се говори за него. Той се прибрал за известно време след гимназията, после отпътувал надалече и почти не поддържал връзка със семейството. Донякъде го разбирам.

Рон не е от приказливите. Изреченията му са кратки и насечени, но в крайна сметка стигаме до темата за присаждането. Той потвърждава онова, в което и бездруго вярвам — бил е готов да стане дарител на костен мозък, за да спаси брат си, след като узнал от доктор Корд, че тъканите съвпадат напълно. Обяснявам му, че след няколко месеца ще трябва да обясни това пред съда, и той казва, че ще го стори на драго сърце. Задава няколко въпроса за делото, но не проявява любопитство относно парите.

Сигурен съм, че скърби, но умело прикрива болката. Открехвам вратичка към детството им с надеждата да открия топли спомени за пакости и номера, каквито навярно са правили като всички близнаци. Напразно. Той е израснал тук, в този квартал, но явно не иска да се връща към миналото.

Погребението е утре в два. Обзалагам се, че около пет Рон Блек вече ще лети за Хюстън.

Тълпата оредява, топи се, но храната остава. Изяждам две парчета шоколадов кейк, докато Рон пие топла газирана вода. След два часа не издържам и се сбогувам.

В понеделник около Лио Ф. Дръмонд се е струпала цяла тълпа мрачни мъже в черни костюми.

Готов съм. Грохнал, изплашен, разтреперан, но въпросите са написани и чакат. Дори и да умирам, пак ще намеря сили да ги прочета и да настоявам за отговор.

Забавно е да гледам как големите клечки се гърчат от страх. Мога само да си представя колко псувни са изръсили по Дръмонд, по мен, по Киплър, по адвокатите като цяло и това дело в частност, когато са узнали, че днес трябва да цъфнат тук в пакет и не само да дават показания, но и да чакат дни наред, докато приключа с тях.

Киплър заема мястото си и обявява нашето дело. Предвидено е да взимаме показания в съседната зала, която тази седмица ще бъде свободна — наблизо, та от време на време негова светлост да проверява дали Дръмонд се държи прилично.

Сядам отдясно. Четирите момчета от „Брилянтин“ се настаняват отляво.

— Извън протокола — казва Киплър на секретарката. Значи ще говорим неофициално. — Мистър Дръмонд, знаете ли, че Дони Рей Блек почина вчера сутринта?

— Не, сър — сдържано отговаря Дръмонд. — Много съжалявам.

— Погребват го днес следобед и това създава известни затруднения. Мистър Бейлър е помолен да носи ковчега. Всъщност в момента би трябвало да е при семейството.

Дръмонд стои прав. Поглежда мен, после Киплър.

— Ще отложим взимането на показания. Доведете хората си тук идния понеделник по същото време.

Киплър млъква и свирепо се втренчва в Дръмонд, очаквайки отговор.

Петимата големци от „Грейт Бенефит“ ще бъдат принудени да кроят и прекрояват цялата си напрегната дейност, за да пристигнат в Мемфис другата седмица.

— Защо да не почнем утре, ваша светлост? — замаяно пита Дръмонд. Въпросът е напълно логичен.

— В този съд аз решавам, мистър Дръмонд. Аз ръководя предварителните заседания и определено възнамерявам да ръководя процеса.

— Но ваша светлост, моля ви, без да ви засягам, бих искал да кажа, че вашето присъствие не е необходимо при взимането на показания. Тия петима джентълмени се пребориха с много големи трудности, за да дойдат. Идната седмица може да се окаже невъзможно.

Киплър очаква точно това.

— О, ще дойдат, мистър Дръмонд. Ще бъдат тук точно в девет сутринта идния понеделник.

— Е, при цялото ми уважение към съда, смятам това за непочтено.

— Непочтено ли? Можехте да приключите с показанията още преди две седмици в Кливланд, мистър Дръмонд. Но вашият клиент реши да хитрува.

По тия въпроси съдията разполага с неограничена власт и няма път за обжалване. Киплър наказва Дръмонд и „Грейт Бенефит“. Според моето скромно мнение, малко прекалява. Но само след няколко месеца предстои процес и той иска да се наложи. Обяснява на славния адвокат, че в съда се слуша думата на негова светлост.

Не възразявам.

Дони Рей Блек ще намери вечен покой зад една малка селска църква, на няколко километра северно от Мемфис. Тъй като съм между осемте носачи, трябва да стоя зад столовете на семейството. Времето е прохладно, облачно — ден като за погребение.

За последен път бях на погребение, когато почина баща ми, и отчаяно се мъча да не мисля за това.

Тълпата се сбира под платнището на червения навес, докато младият свещеник чете редове от Библията. Взираме се в сивия ковчег, отрупан с цветя. Чувам как Дот тихичко хълца. Бъди е седнал до Рон. Гледам настрани, мъча се мислено да напусна това място и да си припомня нещо приятно.

Когато се връщам в кантората, Дек е на път да припадне от нерви. Неговият приятел, частният детектив Бъч, седи на масата и мърда мускули под стегнатото си поло. Той е нечистоплътен червендалест тип с каубойски ботуши — типичен кръчмарски побойник. Дек набързо ни запознава, представя Бъч за клиент, после ми връчва бележник, върху който е изписано с черен флумастер: „Продължавай да говориш за дреболии, бива ли?“

— Как беше? — пита Дек и ме повежда за ръка към Бъч.

— Погребение като погребение — казвам аз, гледайки объркано двамата.

— Как е семейството? — продължава Дек.

— Справят се криво-ляво.

Бъч бързо развинтва телефонната слушалка и сочи вътре.

— Мисля, че за горкото момче така е по-добре, прав ли съм? — казва Дек, докато надничам в слушалката.

Бъч почти допира пръст до нещо черно и кръгличко, лепнато от вътрешната страна. Гледам като хипнотизиран.

— Не мислиш ли, че така е по-добре за горкото момче? — високо повтаря Дек и ме ръчка в ребрата.

— Ами да, прав си. Така е по-добре. Тъжна работа…

Гледаме как Бъч ловко завинтва капачката, после се обръща към мен и свива рамене, сякаш съм съвсем наясно какво да правим сега.

— Да пийнем някъде по кафе — предлага Дек.

— Добра идея — казвам аз, а стомахът ми се свива на топка.

Пред входа спирам и ги поглеждам.

— Какво става, по дяволите?

— Да се разтъпчем натам — махва с ръка Дек.

На две пресечки от кантората има кафене и ние безмълвно потегляме към него. Укриваме се в ъгъла, като че ни дебнат наемни убийци.

Историята е проста. След изчезването на Брузър и Принс двамата с Дек се бояхме от федералните агенти. Очаквахме ги поне да нахълтат и да ни разпитат. Много пъти сме говорили за това, но без мое знание Дек се съветвал и с Бъч. Лично аз не бих му се доверил.

Преди час Бъч наминал в кантората и Дек го помолил да хвърли едно око на телефоните. Бъч признава, че не разбира много от подслушвателни устройства, но е виждал това-онова. Лесно се забелязвали. Открил еднакви машинки и в трите телефона. Канели се да потърсят и други микрофони, но решили да ме изчакат.

— И други микрофони ли? — питам аз.

— Да, микрофончета из кантората, за да засекат каквото не се казва по телефона — обяснява Бъч. — Проста работа. Трябва само да минем всички стаи под лупа.

Дек се тресе като лист. Питам се дали не е разговарял с Брузър по нашите телефони.

— И ако намерим още? — питам аз.

Кафето стои недокоснато на масата.

— По закон имате право да ги махнете — казва Бъч. — Или пък да внимавате какво говорите.

— Добре де, махаме ги. А после?

— Тогава ченгетата ще разберат, че сте ги открили. Ще станат още по-бдителни, сигурно ще подсилят другите форми на наблюдение. Според мен най-добре да се правите на разсеяни.

— Лесно ти е на теб.

Дек бърше потта от челото си и не смее да ме погледне. Много съм нервен.

— Познаваш ли Брузър Стоун? — обръщам се аз към Бъч.

— Естествено. Работил съм за него.

Не ме изненадва.

— Добре — кимвам аз и поглеждам Дек. — Разговарял ли си с Брузър по нашите телефони?

— Не — отвръща той. — Не съм разговарял с Брузър, откакто изчезна.

С тая лъжа ми намеква да си затварям устата пред Бъч.

— Бих искал да знам дали има още микрофони качвам аз на Бъч. — Нали разбираш, да знам какво чуват.

— Ще трябва да преровим цялата кантора.

— Хайде тогава.

— Дадено. Започваме с масите, бюрата и столовете. Надничаме в кошчетата, книгите, часовниците, машинките за телбод — навсякъде. Тия дяволии може да са по-ситни от стафида.

— Могат ли да усетят, че търсим? — пита Дек, примрял от страх.

— Не. Вие двамата си приказвайте както винаги. Аз Ще си трая и няма да разберат, че съм там. Ако откриете нещо, сигнализирайте с жестове.

Отнасяме кафето в кантората, която изведнъж е станала мрачна и зловеща. Двамата с Дек повеждаме скучен разговор за случая с Дерик Доугън, докато тихичко преобръщаме маси и столове. Всеки здравомислещ подслушвач би усетил, че не сме наред и прикриваме нещо.

Лазим на четири крака. Ровим из кошчетата, прелистваме папки. Надничаме зад парното, опипваме дюшемето. За пръв път съм благодарен, че имаме толкова малко мебели.

Четири часа ровим без никакъв резултат. Осквернени са само телефоните. Отвеждаме Бъч да хапнем спагети в близкото бистро.

Около полунощ съм в леглото, но не ми е до сън. Чета сутрешния вестник, хвърляйки боязливи погледи към телефона. Едва ли, повтарям си аз, едва ли биха си правили труд да го подслушват. Цял следобед ми се привиждат сенки. Цяла вечер подскачам от въображаеми шумове. Лазят ме тръпки. Нищичко не мога да хапна. Знам, че ме следят. Въпросът е само един: доколко.

И дали възнамеряват да ме хванат изкъсо.

Изчитам вестника от край до край, заедно с обявите. Сара Планкмор Уилкокс е родила отроче от женски пол, три кила и половина. Да й е живо и здраво. Вече не я мразя. Откакто почина Дони Рей, изведнъж съм станал по-снизходителен. Разбира се, не и към Дръмонд с гнусните му клиенти.

„Транспорт PFX“ бие „Уинтърбол“.

Чудя се дали я води на всички мачове.

Всеки ден проверявам съдебните вести. Особено внимание обръщам на молбите за развод, макар че не се надявам на късмет. Проверявам и арестите, за да видя дали Клиф не е прибран пак за побой на жена си.