Укротяването на кралицата

Кодри Хаус, Мидхърст, СъсексЛятото на 1545 г.

Казват ми, че не може да се определи победителят в битката, когато димът най-сетне се разнася и двата флота потеглят, люшкайки се, в различни посоки — французите към Франция, английските кораби влизат обратно в пристанището. На краля съобщават, че Англия е възтържествувала. Изпратили сме няколко малки кораба срещу голямата френска армада, а французите, стъпили на суша на брега на Съсекс и на остров Уайт, изгорили някой и друг хамбар, но били пропъдени от селяните обратно на корабите.

— Англичани — шепне окуражаващо сър Антъни Дени на краля. — За Англия и Хари!

Но кралят не се вълнува от бойния вик на Хенри V — на един предишен, по-велик крал. Той е потресен, огромното му туловище е проснато в леглото като големия кораб, затънал в тинята на дъното, под водите на протока Солент. Почти всеки час при него влизат придворни, за да го убеждават, че положението не е толкова тежко, колкото изглежда. Казват, че ще извадят „Мери Роуз“ на сушата, че само след дни ще я издигнат на повърхността и ще изпомпят водата. Но след време прекъсват наперените изявления, че корабът може да бъде изтръгнат от морето, и красивият „Мери Роуз“ заедно с моряците му и войниците — общо между четиристотин и петстотин души, никой не знае колко точно са били — ще остане на дъното, песента на приливите ще замени заупокойната литургия, морето ще пее над тях надгробната си песен.

Веднага щом кралят е в състояние да язди, потегляме, с няколко спирания по пътя, към Кодри Хаус в Мидхърст, надявайки се, че един от най-самонадеяните му придворни, сър Антъни Браун, може да повдигне духа му и да го успокои. Кралят седи върху коня си мълчаливо, оглежда се около себе си, взира се в зелените ниви, в посевите, стадата овце и крави, сякаш навсякъде не може да види нищо друго освен накланянето на гордия си кораб и ужасното клокочене на водата, докато той се спуска надолу, за да потъне. Аз съм до него и знам, че лицето ми е застинало като на каменен ангел върху гробница. Земите, през които яздим, са тихи, хората — изпълнени с негодувание. Те знаят, че французите са можели да слязат до един на сушата, че кралският флот не може да ги защити. Това е област, изпълнена с малки заливи и с реки, в които нахлува приливът, ужасно уязвими за нахлуване. Страхуват се, че французите ще поправят корабите си и ще се върнат, а има мнозина, които шепнат, че ако французите дойдат и възстановят абатствата и църквите и светите параклиси, това ще бъде благословия за Англия.

Не питам за Томас Сиймор. Не смея да изричам името му. Мисля си, че ако кажа дори само „Томас“, ще заплача, а започна ли, никога няма да мога да спра. Мисля си, че в мен има море от сълзи, дълбоко като приливите, които нахлуват през въжетата на кораба му.

— Кралят отпусна на лейди Кару щедра издръжка — казва ми Нан тихо, докато реши с четка косата ми, преди да ми сложи златната мрежичка и шапчицата.

— Лейди Кару ли? — питам с безразличие.

— Съпругът ѝ се удави на кораба — пояснява тя. Вече никой не казва „Мери Роуз“. Сякаш корабът е призрак, още една погубена кралица, безименна жена, изчезнала от двора на Хенри.

— Бедната жена — казвам.

— Кралят го назначи за вицеадмирал едва вечерта преди сражението, и му възложи командването — казва тя. — Той замени Томас Сиймор, който беше разярен от оскърблението. Том винаги е имал дяволски късмет, не ще и дума. Трябваше да избере друг съд за свой флагмански кораб и се измъкна невредим.

Тя вдига поглед от косата ми, която навива на букли и ги прибира в мрежичката, и вижда лицето ми в огледалото.

— Какво има? — пита. — Зле ли ти е?

Допирам ръка до корсажа си. Чувствам как сърцето ми блъска силно през здраво пристегнатата коприна.

— Лошо ми е — прошепвам. — Нан, ужасно ми е лошо. Нека полегна за миг.

Всички се скупчват около мен и аз затварям очи, за да залича гледката на неспокойните, обзети от жадно любопитство лица. После някой повдига раменете ми, а две от тях повдигат ходилата ми и аз усещам как ме полагат върху леглото ми. Някой срязва връзките на корсажа ми и разхлабва корсета ми, за да мога да дишам по-леко. Нан изхлузва копринените ми чехли и разтрива леденостудените ми стъпала.

Някой поднася към устните ми чаша топъл ейл и аз отпивам, а после се отпускам назад на възглавниците и отварям очи.

— Не сте топла на пипане — обажда се нервно една от дамите. Всички се ужасяват от Потната болест. Тя може да убие човек за четири часа, а няма лесен начин да се предскаже дали болният ще умре. Засегнатият от болестта започва да се оплаква от горещина на обяд, а докато падне нощта, умира от обилно потене. Това е мор, донесен от Тюдорите; пристигна с бащата на този крал.

— Зле ми е на стомаха — казвам. — Трябва да е от нещо, което съм яла.

Две от тях си разменят потайни усмивки.

— О… прилошава ли ви сутрин? — пита Ан Сиймор, многозначително, с надежда.

Поклащам глава. Не искам да тръгва подобен слух. Дори сега, докато се мъча да приема новината, че Томас е жив, пак трябва да внимавам какво казвам, какво казват те, какво говори който и да е за мен.

— Не — настоявам, — и никой не бива да твърди подобно нещо. Не е това, а кралят ще бъде много недоволен, ако клюкарствате за мен.

— Просто се надявах на най-доброто за вас — защитава се Ан.

Затварям очи и казвам само:

— Имам нужда да поспя.

Чувам как Нан припряно изпъжда всички от стаята, а после — затварянето на вратата на спалнята ми и прошумоляването на роклята ѝ, когато сяда до леглото ми. Без да отварям очи, протягам ръка и тя я стиска успокояващо.

— Такъв ужасен ден — казвам. — Не мога да спра да го виждам.

— Зная — казва тя. — Опитай се да поспиш.