Укротяването на кралицата

Дворецът ГриничЛятото на 1545 г.

Изминаваме обратния път до Лондон бавно, на етапи. Пътуването, което започна като летен излет, за да видим триумфиращия си флот, завършва с бавно завръщане у дома, с един крал, вцепенен от разочарование, през обзета от страх околност. Нивите с тъмнозлатиста пшеница и живата зеленина на втората реколта в ливадите не ни носят наслада, докато гледаме процъфтяващите чифлици и селцата и си мислим, че е невъзможно те да бъдат отбранявани.

Отиваме в Гринич, където вълните, плискащи се в каменния пристан пред двореца, ни напомнят за безмилостните води на пролива, разделящ остров Уайт от континенталната част на Англия и потъването на гордостта на краля в тъмните му дълбини. Томас остава на поста си в Портсмут, поправя и строи наново къщите, обстрелвани от нахлуващите французи, наглежда ремонтирането на корабите, повредени в битка, изпраща плувци да се гмуркат, за да видят дали могат да спасят нещо от бойния кораб, който се отпусна в последния си пристан. Не може да дойде в двора; не се надявам да го видя. Пише лично на краля и Хенри не показва писмото на никого.

Хората мислят, че кралят отново е болен, че навярно раната на крака му се е отворила или треската, която го разтърсва четири пъти годишно, се е върнала. Но аз знам какво не е наред: болката е в сърцето му. Видял е поражение, безспорно поражение, и не може да го понесе.

Това е човек с толкова изострено чувство на гордост, че не може да търпи противоречие. Това е човек, който играе и на двете страни едновременно, за да бъде сигурен, че ще спечели. Това е човек, който още от момчешките си години никога не е чувал отказ. И в добавка към всичко това — той е човек, който не може да възприема себе си по друг начин, освен като съвършен. Той трябва да е най-добрият. Франсоа, кралят на Франция, беше единственият му съперник, а сега Франсоа и цяла Европа се присмиват на английския флот, който уж беше толкова могъщ, и на прочутия ни флагмански кораб, който потъна веднага след отплаването си. Говори се, че кралят натрупал на борда му толкова много топове, че корабът станал дебел и тромав като него.

— Не беше това — казва ми той. — Не си мислете такова нещо.

— Не, разбира се — казвам.

— Разбира се, че не беше.

Той е като животно в капан, извива се и се обръща, борейки се с болката си. Скърби повече за наранената си гордост, отколкото за удавените мъже. Трябва да спаси себелюбието си. Нищо не е по-важно от това, никой не е по-важен от това. Корабът може да потъне в тинята на Пролива, стига гордостта на краля да може да бъде спасена.

— Нищо нередно нямаше в кораба — казва той друга вечер. — Вината беше на онези глупаци, топчиите. Оставиха амбразурите отворени, след като стреляха.

— О, така ли е било?

— Вероятно — казва той. — Трябваше да оставя командването на Томас Сиймор. Радвам се, че онзи глупак Кару плати с живота си.

Преглъщам едно възражение срещу това сурово осъждане.

— Бог да спаси душата му — казвам, мислейки си за вдовицата му, която видя съпруга си да загива във вълните.

— Бог да му прости — изрича Хенри тежко. — Защото аз никога няма да му простя.

Кралят говори с мен за кораба си всяка вечер. Не може да заспи, без да ме убеждава, че станалото е по вина на други, глупци или злодеи. Не може да върши друго. Повечето членове на неговия Таен съвет се връщат в Уестминстър преди нас, а Чарлс Брандън, старият приятел на Хенри, моли за позволение да се прибере кротко у дома със съпругата си, Катрин.

— Той трябваше да ме предупреди — казва Хенри. — От всички хора на света тъкмо Чарлс трябваше да ме предупреди.

— Как би могъл да знае? — питам.

— Изобщо не биваше корабът да отплава, ако е бил претоварен с хора — избухва Хенри във внезапен гняв, лицето му пламти, една вена на слепоочието му се издува като дебел червей под кожата му. — Защо не е разбрал, че корабът е претоварен? Сигурно е проявил небрежност. Ще го повикам обратно в двора да обясни постъпките си. Той беше командир по суша и по море: трябва да поеме отговорност. Вината не е в моите планове, а в това, че той не успя да ги изпълни. Прощавал съм му всичко, през целия си живот, но не мога да му простя това.

Но дори още преди пратеникът, който трябва да повика Чарлс да се върне, да е тръгнал от двореца, научаваме от семейство Брандън, че той е болен, а после един конник пристига с гръмък тропот по пътя за Лондон от Гилдфорд и съобщава, че той е мъртъв. Най-големият и най-дълго оцелял приятел на краля е мъртъв.

Това е последният удар на едно ужасно лято. Кралят е неутешим. Заключва се в стаята си и отказва всякакво обслужване. Отказва дори да се храни.

— Болен ли е? — питам доктор Бътс, когато ми съобщават, че чудовищно огромната вечеря е била изпратена обратно.

Той поклаща глава.

— Не и телесно, да го пази Господ. Но за него това е огромна загуба. Чарлс Брандън е последният от старите му приятели, единственият му приятел от детството. Все едно да загуби брат.

Тази нощ, въпреки че вратата на спалнята ми е през три стаи от покоите на краля, чувам ужасен шум. Това е крясък, какъвто женска лисица издава нощем, такъв страховит вой, та забравям, че презирам празните ритуали, и се прекръствам, целувам нокътя на палеца си, и казвам: „Бог да ме благослови и да ме пази!“ Разнася се още един и още един, аз изскачам от леглото си, изсъсквам: „Стойте там!“ на компаньонката си, и изтичвам в празната си приемна, през залата за аудиенции на краля, през личния му кабинет, вътрешния му кабинет, до вратата на спалнята му, където стои стражът с безизразно лице. Но зад вратата чувам съкрушени ридания.

Поколебавам се. Не знам дали да продължа напред или да се върна назад. Не знам дори дали е редно да кажа на стража да почука вместо мен, или да пробва вратата, за да провери дали е заключена отвътре. Не зная дали е мой дълг да отида при него и да му напомня, че Чарлс Брандън сигурно е умрял като праведник и че сигурно чака в чистилището, сигурен, че ще се възнесе на небето по издигащите се изпарения от скъпите литургии, или трябва да оставя краля сам с чудовищната му скръб. Той хълца като съкрушено дете, като сираче. Звукът от риданията е ужасен.

Пристъпвам напред и пробвам дръжката на вратата. Стражът, с напълно безизразно лице, сякаш господарят му не издава нечленоразделни звуци само на метри от него, отстъпва встрани. Дръжката се завърта, но вратата не поддава. Заключил се е вътре. Иска да бъде сам в бушуващия океан на скръбта си. Не зная как е редно да постъпя, а ако съдя по безизразното лице на кралския телохранител, той също не знае.

Връщам се в собствената си стая, затварям вратата и издърпвам завивките над главата си, но нищо не може да заглуши силните вопли. Цяла нощ кралят облича в крясъци сърдечната си мъка, и скръбта му не дава на никой да заспи — нито в неговите, нито в моите покои.

На сутринта си обличам тъмна роля и отивам в параклиса. Ще се моля за душата на Чарлс Брандън и за мъдрост да помогна на съпруга си, който рухна под тази последна загуба. Заемам мястото си в частта, предназначена за кралицата, и хвърлям поглед отсреща към кралския трон. За моя изненада Хенри е вече там, на обичайното си място, подписва делови книжа, разглежда молби. Само напрегнатият поглед на зачервените му очи издава, че не е спал заради преживяната лъка. Всъщност от двама ни аз изглеждам по-недоспала, с подпухнали очи и бледо лице. Сякаш той е изразходил цялата си скръб и страх за една нощ. Когато приключваме молитвите и казваме „Амин“, той ме вика с жест при себе си. Заобикалям и отивам до неговата страна от параклиса, следвана от дамите си, и излизаме от параклиса заедно, като прекосяваме вътрешния двор на път за главното преддверие, с дланта ми, пъхната под ръката му, докато той се обляга тежко на един кралски телохранител от другата му страна.

— Ще му организирам погребение, достойно за герой — казва той. — И ще поема всички разноски.

Не мога да скрия изненадата си пред спокойствието му, но той я приема като възхищение от щедростта му.

— Ще го направя — повтаря той гордо. — А малката Катрин Брандън не трябва да се бои за наследството на синовете им. Ще оставя и двамата под нейните грижи. Няма да ги взема за свои повереници. Могат да наследят имуществото на баща си изцяло. Дори ще ѝ позволя да го управлява, докато станат мъже. Няма да им отнема нищо.

Ободрен е от собствената си щедрост.

— Тя ще се зарадва — заявява. — Ще бъде изпълнена с радост. Може да дойде и да ми благодари лично веднага щом се върне в двора.

— Тя ще бъде в траур — изтъквам. — Може да не иска да служи вече в покоите ми. Може да не иска да идва в двора. Загубата ѝ…

Той поклаща глава.

— Разбира се, че ще дойде — заявява уверено. — Никога не би ме изоставила. Живее като моя повереница още от момиче.

Не отговарям нищо. Едва ли мога да кажа на краля, че една вдовица може да предпочита да прекара най-първите дни на вдовството си в молитва, вместо като го забавлява. Обикновено една вдовица не излиза от къщата си през първите три месеца, а Катрин ще иска да бъде със своите останали без баща момчета. Но после осъзнавам: той едва ли знае това. Никой не му е казал да почака, преди да ме повика след смъртта на съпруга ми. Едва ли би си представил, че някой може да не иска да бъде в двора. Никога не е живял другаде освен в двора; няма представа от личен живот или нежни чувства, които не са изложени пред погледите на целия свят. Броени дни след смъртта на съпруга ми, той ми нареди да дойда в двора, за да играя карти с него и да флиртувам с него. Само аз мога да му попреча да стовари това бреме върху Катрин.

— Навярно тя би предпочела да остане в дома си, в двореца Гилдфорд.

— Не, не би предпочела.

Нан идва при мен една вечер, много след вечеря, когато дворът се е оттеглил за нощта и съм готова да си лягам. Кимва на придворната ми дама, отпращайки я от спалнята ми, и се настанява до огнището.

— Виждам, че си дошла да ме посетиш — отбелязвам сухо и сядам срещу нея. — Искаш ли чаша вино?

Тя става и налива по една чаша за двете ни. Замълчаваме за момент, за да се насладим на уханието и вкуса на плътното, червено португалско вино и светлите прозрачни чаши от венецианско стъкло. Всяка чаша, всяка съвършено изработена чаша, струва сто паунда.

— Какво ли щеше да каже майка ни? — пита Нан с лека усмивка.

— Не го приемайте за даденост — мога да я цитирам веднага. — Бъдете нащрек. Никога не забравяйте семейството си. И, по-често от каквото и да е друго: Как е брат ви? Как е Уилям? Уилям има ли такива фини чаши? Не можем ли да му занесем няколко?

И двете се смеем.

— Тя винаги вярваше, че той ще издигне семейството — казва Нан, отпивайки от виното си. — Не ни пренебрегваше, знаеш. Просто възлагаше всичките си надежди на Уилям. Естествено е да се уповаваш на сина и наследника.

— Знам. Не я обвинявам. Тя не знаеше, че съпругата на Уилям ще предаде него и името ни, ще ни коства толкова много, а после ще трябва да бъде отпратена.

— Не го предвиди — съгласява се Нан. — Не и това, другото.

— Не — поклащам усмихнато глава. — Кой би си го представил?

— Твоето издигане към величието — Нан вдига чашата си за наздравица. — Но то върви заедно с опасностите.

Никой не познава по-добре от Нан опасностите, застрашаващи една кралица. Тя е служила на всяка от тях. Давала е показания под клетва срещу три. Понякога дори е казвала истината.

— Не и за мен — казвам уверено. — Аз не съм като другите. Нямам нито един враг на света. Прочута съм с великодушието си, помагала съм на всеки, който ме е помолил. Не съм правила за кралските деца нищо освен добрини. Кралят ме обича, назначи ме за главен регент и съставител на английската литургия. Поставя ме в сърцето на двора, на всичко, на което държи: децата си, страната си, и на своята църква.

— Стивън Гардинър не ти е приятел — предупреждава тя. — Нито пък хората от близкото му обкръжение. Готови са да те свалят от престола и да те изхвърлят от кралските покои при първия удобен момент.

— Не биха го сторили. Може да не са съгласни с мен, но това е въпрос на спор, а не враждебност.

— Катрин, всяка кралица има врагове. Трябва да приемеш това.

— Самият крал подкрепя каузата на реформата! — възкликвам раздразнено. — Вслушва се повече в Томас Кранмър, отколкото в Стивън Гардинър.

— И обвиняват теб за това! Планираха той да има съпруга папистка и мислеха, че се е оженил за такава. Мислеха, че подкрепяш старата църква; смятаха, че споделяш убежденията на Латимър. Затова те приеха толкова топло. Никога не са ти били приятели! А сега, когато мислят, че си се обърнала срещу тях, вече няма да бъдат твои приятели.

— Нан, това е лудост. Може и да изразяват несъгласие с мен, но не биха се опитали да ме злепоставят пред краля. Няма да повдигнат срещу мен лъжливо обвинение в Бог знае какво, само защото не сме на едно мнение за отслужването на литургията. Имаме разногласия, но те не са ми врагове. Стивън Гардинър е ръкоположен епископ, призван от Бога, свят човек. Няма да поиска да ме унищожи, защото съм на различно мнение от неговото по някой теологичен въпрос.

— Изправиха се срещу Ан Болейн, защото тя подкрепяше каузата на реформата.

— Това не беше ли Кромуел? — питам упорито.

— Няма значение кой е съветникът, важното е дали кралят се вслушва в него.

— Кралят ме обича — казвам накрая. — Обича само мен. Не би изслушал дори една дума против мен.

— Така твърдиш ти — Нан протяга крак и прибутва един пън по-навътре в огъня. Вдига се стълб от искри; тя придобива смутено изражение.

— Какво има?

— Трябва да ти съобщя, че предлагат нова съпруга.

Едва не избухвам в смях.

— Това е смехотворно. Това ли дойде да ми кажеш? Не е нищо повече от клюка.

— Не, не е клюка. Предлагат нова съпруга, по-податлива към идеята за връщането на църквата в лоното на Рим.

— Коя? — питам насмешливо.

— Катрин Брандън.

— Сега съм сигурна, че грешиш — казвам. — Тя е по-пламенна привърженица на реформата дори от мен. Кръсти кучето си на епископ Гардинър. Държи се откровено грубо с него.

— Смятат, че тя ще се присъедини към тях, ако ѝ предложат трона. И вярват, че кралят я харесва.

Поглеждам сестра си. Лицето ѝ е извърнато към мен, погледът ѝ е прикован в жаравата. Тя се раздвижва смутено, докато слага сухи дърва.

— Това ли дойде да ми кажеш? Нима дойде толкова късно през нощта, за да ме предупредиш, че кралят мисли за нова съпруга? Че трябва да се защитя?

— Да — казва тя, все още без да ме поглежда в очите. — Страхувам се, че е така, да.

Огънят припуква в тишината.

— Катрин никога не би ме предала. Грешиш, като казваш такова нещо. Тя ми е приятелка. Работим заедно, мислим еднакво. Наистина е ужасно, Нан, черно злословие е да твърдиш такова нещо.

— Става дума за короната на Англия. Повечето хора биха направили всичко за нея.

— Кралят ме обича. Не иска нова съпруга.

— Казвам само, че кралят има чувства към нея, винаги я е харесвал, а сега тя е свободна да се омъжи и те ще възхваляват достойнствата ѝ.

— Тя никога няма да заеме мястото ми!

— Няма да има избор — казва Нан тихо. — Точно както ти нямаше избор. Освен това някои хора говорят, че той е неин любовник от години. Разправят, че двамата с Чарлс са си я делили. Чарлс никога не отказваше нищо на краля. Навярно, когато се е сдобил с красива млада съпруга, достатъчно млада да му бъде дъщеря, кралят също я е имал.

Изправям се и отивам до прозореца. Искам да разтворя широко капаците и да пусна нощния въздух в стаята, сякаш, подобно на спалнята на краля, мястото вони на разложение и разочарование.

— Това е отвратителна клюка — казвам тихо. — Не би трябвало да ми се налага да я чувам.

— Ужасна е. Но всички я повтарят. И затова си длъжна да я чуеш.

— И какво сега? — питам горчиво. — Нан, трябва ли винаги да си толкова злоезична? Трябва ли вечно да мълвиш лоши вести в ухото ми? Нима ми казваш, че той би ме напуснал заради Катрин Брандън? Седма съпруга ли ще си вземе? А може би и още една след нея? Да, харесва я, харесва Мери Хауард, харесва Ан Сиймор! Но обича мен, предпочита мен, пред всички други, повече от която и да е предишна съпруга. И се ожени за мен! Това е най-важното. Нима не можеш да разбереш това?

— Казвам, че трябва да те опазим. Никой не трябва да може да каже нищо срещу теб. Нито дори намек за репутацията ти, нито предположение за неразбирателство между теб и краля, нищо, което би могло да го накара да се настрои против теб. Нито дори за миг.

— Защото е нужен само миг?

— Нужен му е само миг да подпише заповед за арест — казва тя. — И тогава всичко свършва за всички ни.

Катрин Брандън се връща в двора, както ѝ е наредено, и не носи траур. Идва първо в моите покои и се покланя пред мен, и пред всичките си дами аз ѝ изказвам съболезнования за загубата ѝ и я поздравявам със завръщането ѝ на служба при мен. Тя сяда сред тях и поглежда превода, по който работим. Изучаваме Евангелието от Лука на латински и се опитваме да намерим най-чистите, най-ясните думи на английски, за да изразим красотата на оригинала. Катрин се присъединява към нас, сякаш е тук по желание, сякаш не иска да бъде в собствения си дом, със синовете си.

В края на сутринта, когато прибираме книгите си, за да излезем на езда, я викам с жест да дойде с мен, докато се преобличам в роклята си за езда.

— Изненадана съм, че се върнахте в двора толкова скоро — казвам.

— Беше ми наредено — казва тя кратко.

— Не бяхте ли в уединение, в траур?

— Разбира се.

Надигам се от мястото си пред посребреното огледало и улавям ръцете ѝ.

— Катрин, ваша приятелка съм, още откакто за пръв път дойдох в двора. Ако не искате да сте тук, ако искате да си отидете у дома, ще направя всичко по силите си за вас.

Тя ми отправя малка, тъжна усмивка.

— Трябва да бъда тук — казва тя. — Нямам избор. Но благодаря на ваше величество за добрината.

— Липсва ли ви съпругът ви? — питам любопитно.

— Разбира се — казва тя. — Той ми беше като баща.

— Мисля, че липсва и на краля.

— Сигурно. Винаги са били заедно. Но не очаквам да го покаже.

— Защо не? Защо кралят да не показва скръбта си от загубата на приятеля си?

Тя ме поглежда, сякаш ѝ задавам въпрос, чийто отговор трябва да е ясен на всички.

— Защото кралят не може да понася скръбта — казва тя простичко. — Не може да я търпи. Тя го разгневява. Никога няма да прости на Чарлс, задето го е оставил. Ако искам да продължа да се ползвам с благоволението му, ако искам синовете ми да получат наследството си, ще трябва да прикрия факта, че Чарлс го е изоставил. Не мога да му показвам скръбта си, понеже тя му напомня за неговата собствена.

— Но той почина! — възкликвам нетърпеливо пред вдовицата на Чарлс. — Не е изоставил краля нарочно, просто умря!

Тя ми отправя бавна, печална усмивка.

— Предполагам, че ако си крал на Англия, смяташ, че животът на всички останали ти принадлежи. И онези, които умират, те предават.

Не искам да чувам мрачните предупреждения на Нан, предпочитам да виждам ласкателството в престорената усмивка на Катрин, докато придворните са в примирие помежду си, без кавги или борби за надмощие, а добротата на Бог към Англия проблясва в слънчевата светлина и златистите листа на дърветата в спускащите се към реката ливади. Страната е в мир, според новините от Франция там не планират нищо срещу нас, сезонът на битките наближава края си, а Томас оцеля още една година. Това е благословен край на лятото. Всеки ден започва ведро, а всяка вечер завършва в топло сияние. Стените на двореца изглеждат златисти на отразяващия се в реката залез. Хенри се радва на завръщане към добро здраве. Камериерите му го качват с усилие на коня всяка сутрин и ние ловуваме всеки ден: лесни обиколки, през ливадите покрай реката, и аз се чувствам, сякаш съм омъжена за човек на моята възраст, когато огромният му ловен кон изпреварва моя и той минава покрай мен, подвиквайки като момче.

Раната на крака му е пристегната здраво, и той успява да върви с куцукане, без някой да го крепи: нуждае се от помощ само при качване и слизане по стълбите, които водят от голямата зала до покоите му, където го посещавам през вечер.

— Щастливи сме — казва ми той, сякаш това е официално съобщение, докато сядам от другата страна на огнището срещу подсиления му трон и новото му столче за крака. Изненадана от официалния му тон, се изкисквам.

— Ако си била толкова измъчвана от нещастия, колкото съм бил аз, ти също ще обръщаш специално внимание на един хубав ден, на един добър сезон — казва той. — Кълна ти се, любима, че никога не съм обичал никоя съпруга повече, отколкото обичам теб, и никога не съм изпитвал такова задоволство, каквото чувствам сега.

Дотук с мрачните ти предупреждения, Нан, помислям си.

— Милорд, радвам се — казвам, и съм искрена. — Ако мога да ви доставя удоволствие, то тогава аз съм най-щастливата жена в Англия. Но чух някои слухове.

— За какво? — пита настоятелно той, а веждите му с цвят на пясък се сключват.

— Говори се, че може би искате нова кралица — казвам, поемайки риска да изрека гласно предупреждението на Нан.

Той се подсмихва и махва пренебрежително с ръка.

— Винаги ще има слухове — казва. — Докато хората имат амбициозни дъщери, винаги ще има слухове.

— Радвам се, че не означават нищо.

— Разбира се, че не означават нищо — казва той. — Нищо, освен че хората говорят за по-достойните от тях, а невзрачните жени завиждат на красотата ви.

— Тогава съм щастлива — казвам му.

— А децата са добре и заякват — казва той, продължавайки да изброява нещата, за които е благодарен. — Страната е в мир, макар и почти разорена. И като никога имам известно спокойствие в двора си, защото моите съперничещи си епископи решиха това лято да си дадат отдих от препирните.

— Бог се усмихва на праведните — казвам.

— Видях преводите ти — казва той със същия самодоволен тон. — Останах доволен, Кейт. Справила си се добре, всеки може да види как съм повлиял на начетеността ти и на духовното ти израстване.

Призлява ми от внезапен страх.

— Моите преводи ли? — повтарям.

— Молитвите ти — казва той. — Точно така, благочестиво и удовлетворяващо е да имам съпруга, която посвещава времето си на молитви.

— Ваше величество ми оказа чест с вниманието си — казвам със слаб глас.

— Хвърлих им един поглед — казва той. — И попитах Кранмър какво мисли. И той ги похвали. За една жена това е истинска работа на учен. Обвини ме, че съм ти помагал, но аз казах: не, не, те са си само нейни. Така че би трябвало да поставиш името си на корицата, Кейт. Би трябвало да покажем, че те са на автор от кралската фамилия. Кой друг крал в християнския свят има учена съпруга? Франсоа Френски има кралица, която не е нито съпруга, нито учена!

— Бих поставила името си на страницата единствено като знак на признателност към вас — казвам предпазливо.

— Направи го — казва той мило. — Аз съм късметлия. Има само две неща, които ме безпокоят, и нито едно от тях не ми тежи прекалено — отпуска се назад в стола си, а аз поставям сладкишите и виното по-близо до него.

— Какви са те?

— Булон — казва той унило. — След цялата ни храброст при превземането му, съветът иска да го върна на французите. Никога няма да го направя. Изпратих Хенри Хауард там на мястото на баща му, само за да убеди всички, че можем да го задържим.

— А той убеждава ли ги?

— О, кълне се, че никога няма да напусне града, заявява, че дори самият намек за това е позорен — Хенри се подсмихва. — А баща му ми нашепва, че той е хлапе, което би трябвало да се прибере у дома и да живее така, както му нарежда той. Обичам, когато има раздор между баща и син. Животът ми става много по-лесен, когато двамата клонят в две различни посоки, но и двете — сочени от мен.

Опитвам се да се усмихна.

— Но откъде знаете на кого да вярвате?

Той отвръща с хитра гримаса.

— Не зная. Това е тайната. Изслушвам единия, изслушвам другия, насърчавам всеки да мисли, че му имам доверие и се вслушвам в съветите му. Преценявам ги, докато се препират, и избирам.

— Но това изправя баща срещу син — изтъквам. — Настройва вашия главнокомандващ във Франция срещу Тайния ви съвет и поражда дълбоко разделение в страната.

— Толкова по-добре, защото тогава не могат да заговорничат срещу мен. Във всеки случай, не мога да върна Булон на французите, независимо какво иска Тайният съвет, защото Карл Испански настоява да го задържа, настоява да не сключваме мир с Франция. Трябва да разигравам Испания и Франция като два песа в бой с кучета. Трябва да ги изправя; една срещу друга като кучкар.

— А другата ви тревога? — питам предпазливо.

— Хвала на Бога, тя е само дребна грижа. Нищо. Просто чума в Портсмут.

— Чума?

— Вилнее из флота ми, Бог да им е на помощ. Разбира се, ще им бъде тежко. Моряците спят на корабите или са настанени на най-ужасни места в онова бедно градче, капитаните и боцманите — при малко по-добри условия. Наблъскани са натясно, а блатата излъчват зарази. Войниците в новите ми крепости ще измират като мухи, когато болестта плъзне сред тях.

— Но военачалниците ви сигурно са в безопасност?

— Не, защото настоявам да останат с флота — казва той, сякаш животът на Томас Сиймор е нещо, за което би се сетил едва впоследствие. — Трябва да си поемат рисковете.

— Не могат ли да се приберат по домовете си, докато чумата бушува в Портсмут? — предлагам. — Трябва да се направи нещо, така че капитаните и командирите да не бъдат погубени от чумата. Ще имате нужда от тях в битка. Сигурно искате да ги опазите.

— Бог ще бди над онези, които ми служат — казва той спокойно. — Бог не би вдигнал ръка срещу мен и близките ми. Аз съм избраният от Него крал, Катрин. Никога не го забравяй.

В полунощ той ме отпраща — иска да бъде сам, но вместо да си легна, отивам в красивия параклис, коленича пред олтара, и прошепвам едва чуто:

— Томас, Томас, Бог да те благослови, Бог да те пази, любов моя, моя единствена любов. Бог да те пази от морето, Бог да те пази от чумата, Бог да те опази от греха и скръбта и да те изпрати благополучно у дома. Дори не се моля да се прибереш у дома при мен. Обичам те толкова силно, че само искам да си в безопасност, където и да си.

Кракът на краля отича отново и раната се отваря още повече. Той изобщо не може да го натоварва, затова слагат колела под подсиления му стол и го тикат на колела навсякъде из двореца. Като никога, духът му остава висок и той продължава да организира своите „кучешки боеве“, както се хвалеше пред мен. Възнамерява да изпрати Стивън Гардинър да се срещне с императора в Брюж, за да уреди сключването на договор с французите, който ще сложи край на една война между тримата велики крале на Европа; но в същото време, в пълно противоречие, кани представители на германските лутерански владетели да посредничат между Англия и Франция за сключване на таен пакт срещу испанския император. При това положение, в крайна сметка ще се окажем с два мирни договора, единият изготвен от паписти, а другият издействан от лутерани, и неспособни да подпишем нито един от двата.

— Не, това е прекрасен шанс за вярата ни — възразява Катрин Брандън, докато сядаме зад дългата ми маса, събираме перата и листовете си, и се подготвяме да изслушаме проповедта за деня. — Ако лутеранските лордове от Саксония могат да донесат мир на християнския свят, тогава реформираната религия ще бъде възприета като моралния водач, като пътеводна светлина за света. А те ще работят за краля, тъй като искат той да ги спаси от императора. Онова папистко чудовище призовава за кръстоносен поход срещу тях, срещу собствения си народ, само заради религията им — Бог да ги спаси и да ги закриля.

— Но епископ Гардинър ще изпревари лутеранските лордове — предричам. — Ще издейства мир с Франция, преди те да постигнат целта си.

— Не и той! — възкликва тя презрително. — Той вече няма влияние. Кралят не го слуша вече. Изпраща го на безсмислена мисия в Брюж. Иска Гардинър да не му се пречка, за да може да говори свободно с германците. Сам ми го каза.

— О, така ли? — питам спокойно, а влизащата Нан забелязва острата нотка в гласа ми и хвърля поглед през стаята към мен.

— Недейте да мислите, че съм казала нещо, което да ни издаде — добавя Катрин бързо. — Никога не бих разкрила какво изучаваме и какво четем. Но се кълна, че кралят знае, и че ни подкрепя. Толкова възхвалява начетеността ви, ваше величество.

— Именно кралят даде Библията на англичаните — съгласявам се. — Това съвпада с желанията на лутераните.

— А Стивън Гардинър беше този, който им я отне отново. И сега кралят се среща с лутераните, а Стивън Гардинър го няма. Ако питате мен, може да остане далече от двора завинаги. Докато го няма и докато кралят подкрепя Хенри Хауард като комендант на Булон, а не баща му, херцога, най-големите ни врагове са пренебрегнати, а ние ставаме все по-силни с всеки ден.

— Е, хвала на Бога — казва Нан. — Само си представете тази страна да стигне до истинска вяра, основаваща се на Библията, а не на някаква каша от суеверия, основаваща се на заклинания, изображения и напеви.

— Индулгенции — казва Катрин, като почти потръпва от презрение. — Това мразя най-много. Знаете ли, че в деня, след като милорд почина, някакъв проклет свещеник дойде при мен и каза, че за петдесет златни монети можел да гарантира възнасянето на Чарлс на небето и щял да ми покаже знак, че е така?

— Какъв знак? — питам любопитно.

Катрин свива рамене.

— Кой знае? Дори не попитах. Сигурна съм, че можеше да ми даде всичко, което бих пожелала: кървяща статуя, спасена от някое разрушено абатство? Портрет на Мадоната, от който блика мляко? Такова оскърбление е да намекваш, че душата на човек може да бъде спасена от половин дузина противни старци, които пеят гръмогласно някакъв псалм. Как може някой да вярва в това? Как може някой да намеква такива неща сега, когато хората могат да четат Библията и знаят, че отиваме на небето единствено чрез вярата си?

На вратата се потропва, стражите я разтварят широко, и вътре влиза Ан Аскю, спретната и красива, сякаш току-що идва от шивачката. Пристъпва вътре, с весела усмивка на лицето, и ми прави дълбок реверанс.

— Боже Господи! — възкликва Нан, и, забравяйки се напълно, се прекръства, сякаш вижда призрак.

— Добре дошла на завърналата се странница! — казвам. — Отдавна не сме ви виждали! Зарадвах се да узная, че сте в безопасност, че епископ Бонър ви е освободил, но чухме, че ви е изпратил у дома. Не смятах, че ще ви видя отново в двора.

— О, да, бях изпратена у дома при съпруга си — казва тя небрежно. — И благодаря на ваше величество, задето дадохте да се разбере, че съм под ваша закрила. Зная, че сте ме спасили от още разпити и съдебен процес. Наистина ме изпратиха у дома при съпруга ми, бях освободена при условие, че ще бъда поверена на грижите му, но аз го напуснах отново и ето ме тук.

Усмихвам се на дързостта на младата жена.

— Мистрес Ан, говорите така, сякаш това е лесно.

— Лесно като греха — казва тя весело. — Но не е грях, уверявам ви. Съпругът ми не знае нищо за мен, нито за вярата ми. За него съм толкова чужда, колкото елен в кошара с овце. Няма как да е възможно да сме женени пред Бог и не е възможно подобни обети да са обвързващи. Той мисли като мен, макар да няма смелостта да го каже пред епископа. Не ме иска в дома си, не повече, отколкото аз самата мога да понеса да бъда там. Не можем да бъдем впрегнати заедно — сърна и овца.

Нан се изправя на крака, нащрек като кралски телохранител.

— Но редно ли е да бъдете тук? — пита тя. — Не можете да носите ерес в покоите на кралицата. Не можете да идвате тук, щом ви е наредено да останете при съпруга си, независимо дали той е овца, а вие — сърна, или и двамата сте двойка глупаци.

Ан протяга ръка да спре пороя от неспокойни думи на Нан.

— Никога не бих навлякла опасност на нейно величество — казва тя спокойно. — Зная на кого трябва да благодаря за освобождаването си. Задължена съм ви до живот — добавя, с малък реверанс към мен. После се обръща отново към Нан: — Бяха удовлетворени от отговорите ми. Разпитваха ме отново и отново, но аз не казах нито дума, която да не се среща в Библията, и те нямаха нито основание да ме обвинят, нито предлог, за да ме предадат на палача.

При споменаването на палача Нан прикрива неволно потръпване и хвърля поглед към мен.

— Епископ Бонър няма оплаквания срещу вас? — повтаря тя слисано.

Ан надава звънлив, уверен смях.

— Този човек вечно е готов да се оплаква от нещо. Но нямаше никакво обвинение, което би могъл да ми прикачи. Кметът ме попита дали мисля, че нафората е свята, и аз не отговорих, защото знам, че е незаконно да се говори против хляба на литургията. Попита ме дали ако една мишка изяде нафората, мишката ще бъде осветена? Аз просто казах: „Уви, бедната мишка.“ Това беше най-хитроумният му въпрос: да се опита да ми заложи капан с осветена мишка!

Въпреки волята си не успявам да се сдържа и се засмивам, а Катрин Брандън улавя погледа ми и се изкикотва.

— Както и да е, слава Богу, че са ви освободили и са се подчинили на кралицата — казва Катрин, когато се съвзема. — Ние печелим спора, почти всички са убедени от мисленето на кралицата. Кралят се вслушва в нея, а целият двор мисли като нас.

— А кралицата преведе книга с молитви, която излезе под собственото ѝ име — казва Нан гордо.

Ан насочва кафявите си очи към мен.

— Ваше величество, това означава да използвате образованието и положението си за доброто на всички истински вярващи, и особено за доброто на жените. Да бъдете жена, която пише! Да бъдете жена, която публикува!

— Тя е първата — хвали се Нан. — Първата жена, която публикува в Англия, най-първата жена, която публикува на английски, първата, чието име е посочено на титулната страница.

— Тихо — казвам. — Има много учени като мен, и мнозина по-начетени. Имало е жени-писателки и преди мен. Но аз съм благословена със съпруг, който ми позволява да уча и да пиша, а всички сме благословени с крал, който позволява молитвите на църквата да бъдат разбирани от неговия народ.

— Благодаря на Бог за него — казва Ан Аскю пламенно. — Мислите ли, че ще позволи връщането на Библията отново в църквите, за да я четат всички?

— Сигурна съм в това — казвам. — Защото, след като поръча превод на литургията, той непременно ще иска Библията да бъде четена на хората на английски и Библията отново ще бъде върната в църквите.

— Амин — казва Ан Аскю. — И моята работа ще бъде свършена. Защото всичко, което изобщо правя, е да рецитирам думите от Библията, които съм запаметила, и да обяснявам какво означават. Половината проповедници в Лондон са просто говорещи Библии. Ако Библията бъде върната в църквите, всички ще бъдем спокойни. Ако хората могат отново да я четат сами, ще бъде все едно да нахраним множеството. Ще бъде чудо на нашата епоха.