Укротяването на кралицата

Замъкът УиндзорЕсента на 1546 г.

След френската визита потегляме на лятна обиколка, и кралят дори успява да половува. Не може да ходи, но неукротимият му дух му дава сили: качват го на седлото, и, веднъж вече възседнал коня си, той успява да язди след хрътките. При всеки от прекрасните ни дворци край реката, му правят заслон, зареден с лъкове и стрели, и подкарват дивеча към него. Десетки сърни и много елени падат, повалени пред кралския заслон, пронизани от стрели и с разкъсани муцуни. Много по-жестоко е, отколкото когато сме в открито поле. Кралят се прицелва внимателно, докато подкарват към него красивото животно, животното пада със забита в главата стрела, докато някоя хрътка разкъсва задните му крака. Хенри не се смущава от неприкритото варварство, каквото е убиването на едно хванато натясно животно. Напълно спокойно гледа как ловците прерязват гърлото му, докато то се мята. Всъщност дори ми се струва, че страданието му доставя удоволствие. Гледа как малките черни копита подритват, докато застинат неподвижно, а после се изсмива късо.

Наблюдава агонията на една бедна кошута, когато внезапно отбелязва:

— Как ти се струва Томас Сиймор като партия за принцеса Елизабет? Знам, че на семейство Сиймор това ще им хареса.

Трепвам, но той не гледа мен, а помътняващите черни очи на ранената кошута.

— Каквото смятате за най-добре — казвам. — Разбира се, тя е още млада. Би могла да се сгоди и да остане при мен, докато навърши шестнайсет.

— Мислиш ли, че от него ще излезе добър съпруг за нея? Той е красив дявол, нали? Тя харесва ли го? Дали ще ѝ направи момче, как мислиш? Дали тя копнее за него?

Притискам ароматизираната си кожена ръкавица към устните си, за да прикрия треперенето, което ме разтърсва.

— Не мога да кажа. Тя е още много млада. Харесва го, както и е редно, като чичо на нейния полубрат. Мисля, че той ще ѝ бъде добър съпруг. Смелостта му не подлежи на съмнение. Вие какво мислите, ваше величество?

— Той е красив, нали? А и похотлив като куче. Истинска напаст за дамите.

— Не повече от мнозина други — казвам. Трябва да внимавам. Не ми хрумва какво да кажа, за да се опазя и да подхраня надеждите на Томас.

— Харесваш ли го?

— Слабо го познавам — казвам. — Далеч по-добре познавам брат му, защото неговата съпруга служи в покоите ми. Когато говоря със сър Томас, той винаги говори интересно, а и ви е служил изключително предано, нали?

— Така е — признава кралят.

— Оказа ви голяма помощ за безопасността на Англия, флота и пристанищата?

— Да, но да му дам своя дъщеря би било изключително голяма награда. И би издигнало семейство Сиймор до още по-голямо величие.

— Но един брак с англичанин ще я задържи в Англия — казвам. — А това би било утеха и за двама ни.

Той сякаш обмисля въпроса, сякаш мисълта да я задържи у дома го трогва.

— Познавам Елизабет — казва той. — Би го приела, ако ѝ позволя. Тя е развратница, също като майка си.

Макар че по време на престоя ни в Уиндзор времето е чудесно, изведнъж, без очевидна причина, кралят се оттегля от двора. Не мисля, че е болен, но той се затваря в покоите си с малък кръг благородници и не желае да вижда никого. Дворът, свикнал със слънчеви дни, изпълнени с непринудени развлечения, продължава заниманията си без него, сякаш придворните изобщо не се впечатляват, че оста, около която се върти всичко, източникът на цялата власт и богатство отсъства. Свикнали са да изчезва и след това да се появява отново. Не приемат това като признак на упадък; мислят, че той вечно ще идва и ще си отива. Но хората, които го съветват, хората, които бдително го следят всеки ден и таят надежди за бъдещето, се събират плътно около него, почти сякаш никой от тях не смее да го повери на друг, а не вярва и на него самия.

Иззад затворените врати мълвата се просмуква навън: мъжете, които служат в неговите покои, разказват на съпругите си, които служат на мен: той отново е болен, и този път изглежда дълбоко изтощен от болката от старата рана и от треската. Спи през голяма част от деня: събужда се и поръчва огромни количества храна, но няма апетит, когато слугите занасят отрупаните блюда до леглото му.

Старите придворни — папистите като Томас Хауард, Паджет и Ризли — са бавно, безвъзвратно изолирани. Сега привържениците на реформата са във възход. Сър Томас Хенийдж е освободен от осигуряващия му непосредствена близост с краля пост на негов прислужник в тоалетната, след години на вярна служба и без да му бъде посочена някаква причина. Мълчаливо тържествуваме, защото новият камериер ще бъде съпругът на Джоан, сър Антъни Дени, и той се присъединява към съпруга на Нан, сър Уилям Хърбърт, в задачата да стои до краля, когато той се напъва на тоалетния си стол и шумно изпуска газове, измъчван от запек.

След като съпрузите на моите дами заемат ключови постове в покоите на краля, при положение, че съпругът на Ан Сиймор, Едуард, все повече и повече се превръща в главен съветник, моите покои и покоите на краля са на практика обединени: съпрузите служат на краля, съпругите служат на мен, всички сме на едно мнение. Почти всички фаворити на краля са привърженици на реформата, а повечето от моите дами подкрепят новото познание. Когато дворът говори за религия, се долавя всеобщо въодушевление за промяна. Така че почти не се чуват възражения, когато спорът на краля с Гардинър заради някакви земи приема драматично неприятен обрат. Кралят избухва във внезапна ярост, и без нито дума повече, Гардинър — някога ползващ се с такава благосклонност — вече е изолиран от близкото обкръжение.

Никой не се застъпва за него. Някогашните му съюзници — епископ Бонър, Томас Ризли и Ричард Рич — бързо минават на другата страна и си търсят нови приятели. Разбира се, те поставят кралското благоволение пред верността си към него. Томас Ризли е последният, вербуван от Едуард Сиймор, докато Бонър, лондонският епископ-обвинител, стои в енорията си и не смее да се появи в двора. Дори новият испански посланик не е приятел на Гардинър — наясно е, че папистката кауза е в упадък. Ричард Рич, който си търси нов покровител, следва Джон Дъдли като кученце. Единствено Томас Хауард все още е склонен да говори с изпадналия в изолация епископ, но самият Хауард е немилост, тъй като синът му е обвинен за размириците сред английската армия в Булон, а Мери Хауард е изгубила кралското благоволение заради възмутителното пренебрежение, с което се отнесе към семейство Сиймор.

Падението на Стивън Гардинър е бързо като провалянето на грешник в пъкъла. Само в рамките на един ден той е прокуден от личните покои на краля, принуден да стои с обикновените молители в залата за аудиенции, после, на следващия ден, на стражите пред главната врата е наредено да не го допускат, и той може само да влезе на кон в двора, но не и да прибере коня си в конюшнята. Съжаление буди нежеланието му да си отиде. Мисли си, че ще бъде върнат на власт, ако просто успее да се срещне с Хенри. Мисли си, че едно обяснение или извинение ще го спаси. Поглежда назад към годините на служба и преданост и си мисли, че кралят няма да се обърне срещу такъв стар приятел. Забравил е, че щом веднъж кралят се заключи и откаже да пуска някого в покоите си, този човек е загубен, понякога бива арестуван, а нерядко и осъден на смърт. Пропуснал е да забележи, че единствената, която някога си е връщала благоволението на краля, след като е изпитала омразата му, съм аз. Не знае какво е трябвало да направя. Не знае цената, която платих. Никой няма да узнае никога. Не го признавам дори пред себе си.

Гардинър прави всичко по силите си. Предлага да върне оспорваните земи и се навърта около портите на конюшнята, опитвайки се да създаде впечатлението, че току-що пристига или току-що си тръгва, все още желан посетител, какъвто беше преди. Изпраща извинения по всеки, който би се съгласил да отнесе съобщение от негово име. Спира всички, които минават през двора, и им казва, че е станала грешка, че той е най-големият приятел и най-верният служител на краля, че нищо не се е променило, и дали човекът би се застъпил за него пред краля?

Разбира се, че няма да го направят. Никой не иска Гардинър да си върне позициите до краля, за да му нашепва подозрения, да го подтиква да открива ерес и измяна навсякъде. Няма семейство, което да не е шпионирал; малцина са онези, които не са усещали върху себе си любопитния му, изпълнен с подозрение поглед. Няма проповед, която да не е преглеждал за ерес, няма придворен, когото да не е заплашвал. Сега, когато е изгубил благоволението на краля, не е нужно никой да се бои от него. И никой няма да поеме риска да спомене името му пред краля, който казва, че този бивш любим съветник е само един сплетник и нарушител на спокойствието, и не желае да чува дори една дума за него.

Изплашеният стар човек вижда предстояща беда. Спомня си Улзи, паднал мъртъв на пътя от Йорк, връщайки се в Лондон за процес, след който щяха да го обезглавят. Спомня си Кромуел, лишен от служебните си знаци, накълцан до смърт на ешафода, осъден от създадените от самия него закони. Спомня си Джон Фишър, отиващ на ешафода в най-хубавата си дреха, сигурен, че го очаква раят; Томас Мор, хванат в клопка от Ричард Рич, спомня си кралиците — четири на брой — и как е съветвал краля в техен ущърб, когато губеха благоволението му, и ги е свалял от власт.

Среща се с някогашния си приятел и съюзник лорд Ризли и го умолява да говори с краля — само веднъж, само една дума, но Ризли се изплъзва през пръстите на епископа, стапя се, сякаш е хлъзгава кръв от някоя фалшива чудотворна статуя. В един миг е там, а после го няма. Ризли няма да рискува несигурното си място в двора заради верността към приятел. Кралят заплаши Ризли, когато го нахока в градината. Ризли е преминал в другия лагер и работи с приближените на семейство Сиймор.

В отчаяние, Гардинър моли дамите ми да говорят с мен, сякаш бих имала някаква причина да върна на власт заклетия си враг; сякаш той не заяви пред краля, че разполага с доказателства за държавна измяна срещу мен. Накрая Стивън Гардинър разбира, че е изгубил приятелите си, влиянието си и мястото си, и се оттегля тихо в собствения си дворец, да гори уличаващи книжа и да се отдаде на кроежи за завръщането си.

Реформистите в двора празнуват победа над този опасен човек, но аз не се съмнявам, че той ще се върне. Знам, че точно както папистите ме повалиха и прекършиха духа ми, сега ние тържествуваме над тях, а те лежат безсънни и изплашени нощем в леглата си; но кралят ще насъсква едната глутница кучета срещу другата отново и отново, и ще трябва да се бием упорито, без принципи, без срам, отново и отново.