Укротяването на кралицата

Дворецът Хамптън КортЗимата на 1547 г.

Пратеникът пристига от Уайтхол с баржа, носеща се плавно надолу по течението на реката в среднощната тъмнина, управлявана толкова бързо, колкото гребците могат, срещу прииждащия прилив. Това е студено, влажно пътуване и стражите на входа на залата ми за аудиенции поемат наметалото му с капеща от него вода и разтварят широко вратите. Една от дамите ми, разбудена от блъскането по вратата на личния кабинет, влиза тичешком при мен да ми каже, че има спешно съобщение от Тайния съвет в Уайтхол, и дали ще го приема?

Мигновено ме обзема от страх — всеки в този двор се е научил да се бои от неочакваното почукване на вратата. Веднага се запитвам кой е в опасност, моментално се питам дали са дошли за мен. Намятам най-дебелия си зимен халат и излизам, с обувките си със златни токове на бос крак, до личния си кабинет, където чака един от хората на семейство Сиймор, пристъпващ от един влажен отпечатък от стъпка на друг, от него по пода капе дъждовна вода. Нан идва след мен, а придворните ми дами отварят вратите на стаите си и надзъртат навън с побелели лица в светлината на факлите. Една от тях се прекръства; виждам как Нан стисва зъби, опасявайки се от лоши новини.

Пратеникът коленичи пред мен и смъква шапката си.

— Ваше величество — казва той. Нещо в ужасеното му, потресено изражение, в начина, по който си поема дъх, сякаш за да произнесе добре заучена реч, късният час, нощната тъмнина, ме кара да изтръпна при мисълта за това, което се кани да каже. Поглеждам над рамото му да видя дали е дошъл отряд кралски телохранители да ме арестува. Питам се дали кралската баржа не се поклаща на кея, без светлини. Призовавам вътрешната си смелост, за да посрещна този момент. Навярно сега, тази вечер, най-после са дошли да ме отведат.

Той се изправя на крака:

— Ваше величество, съжалявам да ви съобщя, че негово величество кралят е мъртъв.

Значи най-сетне съм свободна. Свободна съм и съм жива. Когато сключих този брак преди почти четири години, не мислех, че ще настъпи денят, когато отново ще съм свободна и вдовица. Когато видях заповедта за ареста си в ръката на лекаря на краля, не мислех, че ще оцелея и седмица. Но оцелях. Надживях краля, който изостави две съпруги, остави една да умре при раждане, и уби други две. Предавайки любовта си, вярата си и приятелката си, оцелях. Оцелях, отказвайки се от волята, и гордостта, и начетеността си. Чувствам се като човек в град, над който е тегнала дългогодишна ужасна обсада: излизам от дома си и зачудено оглеждам разрушените стени, разбитата порта, опустошението на пазарния площад и сринатата църква, и въпреки това съм жива и невредима, въпреки че други са загинали; опасността ме е отминала. Спасила съм се, но съм видяла унищожението на всичко, което обичах.

Седя в прозоречната ниша на спалнята си и чакам да се зазори. Зад мен огънят догаря в решетката на огнището, но не позволявам да влязат да го разпалят, да донесат гореща вода или да ме облекат за деня. Ще остана будна през остатъка от нощта и ще си представям всички в Уайтхол като кучетата, с които ги сравняваше той, разкъсващи кралството, така че едната глутница да получи една изгода, а другата — друга. Разполагат със завещание, или във всеки случай, разполагат с нещо, което ще обявят за завещанието на краля, или поне ще скалъпят нещо, което могат да приемат като негово завещание, и то ще облагодетелства онези, които се доберат първи до трупа, сякаш това е резултатът от някакво надбягване, а не завещанието на един умиращ човек.

Принц Едуард е негов наследник, разбира се, но в това завещание аз не съм посочена като регент. Ще има Таен съвет, който ще напътства принц Едуард, докато той навърши осемнайсет години. Едуард Сиймор се оказа твърде бърз за мен, твърде бърз за всички ни. Провъзгласил се е за Велик канцлер на Англия и ще ръководи Тайния съвет, в който ще заседават още петнайсет души. Стивън Гардинър не е сред тях, но аз също не съм.

Томас, закъснял за разпределянето на плячката, ще трябва да изкопчи от брат си каквото може. Ще трябва да побърза. Придворните са като глутница хрътки, разкъсващи повален елен на кървави късове. Има повече от осемдесет неизплатени възнаграждения, за които придворните заявяват, че са им били обещани, извън разделянето на имотите на краля. Той оставя добра зестра на двете си дъщери, оставя на мен цяло състояние. Но ме отстранява от Тайния съвет, който ще напътства Едуард: последната му постъпка е да ми затвори устата.

Макар че беше мой съпруг, той се е разпоредил да бъде погребан до Джейн Сиймор в параклиса „Сейнт Джордж“ в Уиндзор и оставя цяло състояние, за да отслужват литургии за него, и постановява създаването на параклис за отслужване на литургии за душата му, където двама свещеници да го спасят от чистилището, в което не вярваше. Когато ми съобщават това, се налага да се вкопча в дървената ръкохватка на стола си, за да не се разсмея на глас.

Казват ми, че той се изповядал. Съвсем накрая повикал Томас Кранмър и архиепископът извършил последно миропомазване, така че той умрял като верен син на католическата църква. Доколкото разбирам, казал на Кранмър, че нямал много за изповядване, защото всичко, което сторил, било за добро. Усмихвам се, когато си го представям умиращ, без страх от тъмнината, сигурен в правотата си както винаги, помазан със свещен елей. Но каква беше целта на живота му, ако не да спаси страната си от тези ритуали и суеверия? Какво, в крайна сметка, си е мислил?

Изгубих съпруга си и надживях мъчителя си. Ще скърбя за човек, който ме обичаше, по свой начин, и ще празнувам спасението си от човек, който бе готов да ме убие. Когато встъпих в този брак, против волята си, знаех, че той може да завърши единствено със смърт: неговата или моята. Имаше моменти, когато мислех, че ще нареди да ме убият, че никога няма да мога да го надживея. Имаше мигове, когато мислех, че обсебващото му желание винаги да има последната дума ще го убеди да ме накара да замлъкна завинаги. Но оцелях от тормоза му, оцелях след заплахите му. Този брак ми костваше щастието, любовта и гордостта ми. Най-ужасната цена беше да предам Ан и да я оставя да отиде на смърт. Но ще оцелея и след това; ще си простя и това.

Ще публикувам преводите си на Новия Завет. Ще довърша книгата си с новите текстове за вярата ми. Ще напиша собствените си мнения, без страх, под собственото си име. Никога повече няма да публикувам без името си на титулната страница. Няма да изпращам написаното в света, без да посоча името си. Ще се изправя и ще говоря със собствения си глас, и никой мъж повече няма да ме накара да замълча.

Ще възпитам заварените си деца в реформираната вяра, и ще се моля на Бог на английски. Когато видя Томас Сиймор да прекосява стаята и да ми целува ръка, няма да се боя, че някой ще забележи радостта в изражението ми и желанието в очите му. Ще целувам усмихнатата му уста, ще лягам в леглото му. Ще живея като пламенна, интелигентна жена, и ще влагам страстта и интелигентността си във всичко, което правя.

Вярвам, че да бъдеш свободна жена означава да бъдеш едновременно пламенна и интелигентна, а аз най-сетне съм свободна жена.