Дворецът ГриничПролетта на 1546 г.

През февруари треската на краля се връща.

— Никой не може да се грижи за мен, както го правеше Уилям Бътс — казва той нещастно. — Ще умра от липса на добри лекарски грижи.

Настоява да дойда до леглото му, но се срамува от миризмата в стаята, която никакви благовония и билки не могат да прикрият, и не му е приятно да виждам ленената му риза, мокра на подмишниците и изцапана отпред от постоянна пот. Но, което е по-лошо, започва да мисли, че това не е лошо здраве, а старост. Изпада в мрачен страх от смъртта, който нищо освен завръщането на здравето му няма да разведри.

— Доктор Уенди ще направи всичко по силите си за вас — казвам. — Толкова е предан и грижовен. А аз се моля за вас всяка сутрин и вечер.

— А има и лоши новини от Булон — спомня си той измъчено. — Онзи млад глупак Хенри Хауард съсипва всичко, което спечелих там. Той е самохвалко, Катрин. Суетен е. Отзовах го и ще изпратя Едуард Сиймор да заеме неговото място. Мога да имам доверие на Едуард, че ще опази крепостта ми.

— Ще я опази — казвам успокоително. — Не е нужно да се боите.

— Но какво ще стане, ако не се оправя? — Очите му, миниатюрни на подпухналото му лице, се присвиват към мен, изплашени като на дете. — Имам Едуард, ненавършил пълнолетие; налице е Мери, която в миг ще се обърне към Испания. Ако умра сега, този месец, до Великден страната отново ще е във война. Не ми се вярва, че никой от тях няма да вдигне оръжие, и ще казват, че се бият за папата, или за Библията, а всъщност всичко, което ще сторят, ще бъде да хвърлят тази страна в междуособна война, и тогава французите ще нахлуят.

Сядам до леглото му и улавям влажната му ръка.

— Не, няма да стане така — казвам. — Защото ще се оправите.

— Ако имах втори син, щях да бъда спокоен — казва той раздразнено. — Ако ти носеше дете, поне щях да знам, че има шанс за още един син.

— Все още не — казвам предпазливо. — Но не се съмнявам, че Бог ще бъде добър към нас.

Той изглежда неудовлетворен.

— Ще бъдеш главен регент — напомня ми. — Всичко ще падне върху твоите плещи. Ще трябва да поддържаш мира между тях, докато Едуард порасне.

— Зная, че ще се справя — казвам. — Защото толкова много от вашите съветници ви обичат и обещаха да изпълняват дълга си към вашия син. Няма да има война. Ще се грижим с обич за Едуард. Братята Сиймор ще го закрилят, техният племенник Джон Дъдли ще ги подкрепя. Томас Кранмър ще му служи, както служи на вас. Но изобщо няма да се стигне дотам, защото ще се оправите, когато времето се разведри.

— Виждам, че посочваш само реформисти? — пита настойчиво той, с остър и мнителен поглед. — Ти си на страната на реформистите, така твърдят хората. Не си на моя страна, а на тяхна.

— Всъщност не: оценявам достойните мъже във всяко отношение. Никой не може да се съмнява, че Стивън Гардинър обича вас и сина ви. Семейство Хауард са верни на вас и на принц Едуард. Всички сме готови да го закриляме и да го възкачим на трона.

— Значи наистина мислиш, че ще умра! — той се изсмива тържествуващо, задето е успял да ми заложи капан. — Мислиш си, че ще надживееш още един стар съпруг и ще се наслаждаваш на вдовишко богатство — лицето му се облива в червенина, докато гневът му се разгаря. — Седиш там, до постелята ми, и си представяш деня, когато ще се освободиш от мен и ще бъдеш свободна да вземеш някой безполезен момък за свой следващ съпруг, четвърти поред! Ти, която си се венчала и споделила легло с трима мъже, мислиш за следващия!

Прикривам потреса си пред внезапната му ярост и оставам съвсем спокойна.

— Милорд съпруже, сигурна съм, че ще се съвземете от тази треска, както сте се възстановили от нараняванията в младостта си. Опитвах се да ви успокоя, за да не се тревожите, докато лежите болен. Не се моля за нищо друго, освен за здравето ви, и зная, че то ще ви бъде върнато.

Той ме гледа настойчиво, сякаш иска да прозре зад спокойния ми поглед чак вътре в сърцето ми. Срещам очите му, без да трепна, защото толкова голяма част от това, което казвам, е вярно. Уважавам го, обичам го като негова вярна поданица и почтена съпруга, която се е врекла пред Бог да го обича. Никога не мисля за смъртта му. Отдавна не съм мечтала да бъда свободна. Искрено вярвам, че той ще се възстанови от тази болест и ще живее още и още. Това ще е последният ми брак. Може да отида в гроба, обичайки Томас Сиймор, но вече никога не мисля, че ще бъдем заедно някой ден. Няма въобразими обстоятелства, при които бихме могли да бъдем заедно. Той никога не ме поглежда, а аз пазя пламенните си мисли само за себе си и виждам усмивката му само в редки страстни сънища.

— Не можете да се съмнявате в любовта ми към вас — прошепвам.

— Молиш се за здравето ми — казва кралят, успокоен, когато си представя как коленича.

— Да, моля се. Всеки ден.

— А когато проповедниците идват в стаята ви и четете Библията, говорите ли за покорството на една жена към нейния съпруг?

— Да, говорим. Всички знаем, че една съпруга почита Бог в лицето на съпруга си. Това е безспорно.

— А съмняваш ли се в съществуването на чистилището? — пита той.

— Мисля, че един добър християнин отива на небето благодарение на милостта на Иисус — казвам предпазливо.

— При смъртта си? Точно в часа и минутата на смъртта си?

— Не зная точно кога.

— Значи ще плащаш да отслужват литургии за мен? Ще направиш ли параклис, където да се отслужват молитви за душата ми?

Как да отговоря на това?

— Ще направя каквото пожелаете — обещавам му. — Каквото предпочете ваше величество. Но не очаквам да се стигне дотам.

Малката му уста потреперва.

— Смърт — повтаря той. — Благодаря на Бог, че не се страхувам от нищо. Просто не мога да си представя страната без мен. Не мога да си представя свят без мен тук, без краля, в който се превърнах, без съпруга, който съм.

Усмихвам се нежно.

— Аз също не мога да си представя такова нещо.

— И колко тежко ще ти бъде — той издава лек, задавен звук. — Особено на теб.

Скръбта му е заразителна; в собствените ми очи също избиват сълзи. Притискам ръката му към устните си.

— Не и още години наред — уверявам го. — Ако изобщо се случи. Може да умра преди вас.

— Може би — казва той, незабавно ободрен. — Предполагам, че може. Може да умреш при раждане като толкова много жени. Защото си доста възрастна за първо дете, нали?

— Наистина съм — казвам. — Но се моля Бог да ни дари с дете. Навярно през лятото, когато отново сте добре?

— Достатъчно добре, за да дойда в леглото ти и да направя още един наследник за Тюдорите? — пита той.

Свеждам очи и кимвам скромно.

— Копнееш за мен — казва той: сега устата му е влажна и усмихната.

— Да, копнея — прошепвам.

— Така си и мислех! — възкликва кралят по-бодро. — Така си и мислех.

* * *

Въпреки това обещание той продължава да се измъчва от треска, а кракът му причинява ужасна болка в продължение на един цял мрачен месец. Положението му не се подобрява през пролетта — която настъпва бавно в градините на двореца Гринич и кара дърветата по крайречните алеи да се съживят и да се покрият с пъпки и с потръпване да се разлистят, а птиците пеят толкова силно, че ме будят призори всяко утро, което изгрява все по-рано и по-рано и е по-топло с всеки изминал ден.

Жълтите нарциси напъпват, а после разцъфват до пътеките, ярките им фуниевидни цветчета са като вик на радост и надежда, но кралят стои само в покоите си, където има маса, отрупана с отвари и тинктури, билки и стъкленици с пиявици, с плътно затворени капаци на прозорците, за да не прониква опасният свеж въздух. Доктор Уенди приготвя лекарство след лекарство, опитва се да свали температурата, опитва се да прочисти секретиращата рана на крака на Хенри, която зее още по-широко, като окървавена уста, разяжда плътта и си проправя път към костта. Двама от пажовете са изгонени, единият — задето припаднал при вида ѝ, а другият — задето казал в параклиса, че трябва да се молим за краля, понеже раната го изяжда жив. Приятелите и придворните на Хенри се събират около него, сякаш болестта държи всички тях под обсада, и всеки се опитва да подобри позициите си пред краля за в случай, че това не е просто поредното обостряне на треската и болката, а началото на смъртоносна болест.

На мен се пада да вечерям пред двора, да поръчвам забавленията и да се грижа всичко в кралското домакинство да тече толкова гладко под мой надзор, колкото когато е под надзора на краля. Дори се допитвам до съперниците Едуард Сиймор и Томас Хауард, за да се уверя, че в докладите на Тайния съвет до краля няма нищо смущаващо, трудно или опасно, преди да му ги представят. Когато испанските дипломатически пратеници ни посещават с нов план за договор срещу Франция, така че императорът да може да предприеме ход срещу лутераните и протестантите в страната си, те се отбиват при мен в покоите ми, преди да посетят краля.

Правят това сутрин, за да избегнат възможната неловкост да се озоват в покоите ми, когато реформистките проповедници са там. Биха били ужасени да се сблъскат с Ан Аскю, привърженица на реформата и интелигентна жена. Тежи ми принудата да им се усмихвам и да ги поздравявам, знаейки, че се стремят към приятелството на Англия само за да си осигурят възможността да преследват и избиват мъже и жени в Германия, които вярват в същото като нас. Но те идват и говорят за плановете си, вярвайки, че ще служа на интересите на страната си преди всичко останало, а аз изпълнявам дълга си, поздравявам ги вежливо и ги уверявам в приятелството ни.

Добре известно е, че следобедът е времето за нашата проповед и за нашето учение. Най-добрите проповедници в Англия слизат надолу по реката, за да посетят покоите ми и да говорят за Словото Божие и как то може да бъде прилагано във всекидневния живот, и как създадените от човека ритуали могат да бъдат избистрени от една чиста и непокварена църква. През тези дълги седмици на Великите пости слушаме вдъхновяващи проповеди. Ан Аскю идва няколко пъти, а Хю Латимър — често. Някои придворни идват да слушат, дори един от семейство Хауард, Том, вторият син на стария херцог, влиза, покланя се и пита дали може да седне в дъното и да слуша. Зная, че негова светлост би се ужасил да узнае, че синът му мисли като мен, но маята се разнася из плътното тесто на двора и хората ще се въздигнат към светостта. Със сигурност няма да забраня на един достоен млад човек да дойде при Иисус, та дори и да е от семейство Хауард.

Това са най-добрите теолози, с които Англия разполага, те поддържат връзка с реформистите в Европа, и докато ги слушам и понякога споря с тях, ме обзема вдъхновение да напиша нова книга, за която не споменавам пред краля, защото знам, че това ще му се стори прекалено. Но аз все повече и повече се убеждавам правотата на лутеранските възгледи, и все повече и повече се противопоставям на суеверното езичество на старата църква, и искам да пиша — трябва да пиша. Когато в главата ми се зароди мисъл, когато нашепвам молитва в параклиса, изпитвам огромно желание да я видя записана върху лист. Струва ми се, че мога да мисля само когато виждам думите да се леят от връхчето на перото ми, че мислите ми имат смисъл и логика само когато са черно мастило върху кремава хартия. Обичам зараждането на мисъл в главата ми и представата за думата върху страницата. Обичам факта, че Бог е дал Словото на света, и че мога да работя в избраната от Него форма.

Кралят започна реформата, но сега, когато е стар и обзет от страх, спря. Иска ми се да бе склонен да продължи. Влиянието на Стивън Гардинър, дори отдалече, сякаш попарва всяко ново мислене. Мощта на Испания не бива да диктува вярванията на англичаните и англичанките. Кралят се надява да създаде собствена религия, особено съчетание от всички възгледи на християнския свят, избирайки елементите, които харесва, ритуалите, които му въздействат, молитвите, които го трогват. Но това не може да е начинът да се почита Бог. Кралят не може да се вкопчва в безсмислените жестове от детството си просто от сантименталност, не може да запази пищната ритуалност, която старата църква обича. Трябва да мисли, трябва да разсъждава, трябва да води църквата мъдро, а не с носталгия към миналото и страх от Испания.

Ще трябва да пиша внимателно, постоянно давайки си сметка, че съперниците ми в двора ще прочетат написаното и ще го използват срещу мен, ако могат, но съм подтикната да кажа истината така, както я виждам. Ще нарека този нов труд „Жалбата на една грешница“ като отглас от заглавието на книга от друга начетена жена, Маргарита Наварска, която написала „Огледало на грешната душа“. Тя е имала смелостта да пише и публикува под собственото си име, и някой ден аз ще направя същото. Тя е била обвинена в ерес, но това не я е спряло да мисли и да пише, и аз също няма да спра. Ще дам ясно да се разбере, че единствено личната вяра и пълното отдаване на Христа обещават опрощение на греховете и път към небесата. Лъжата за чистилището, безсмислието на параклисите, в които се отслужват литургии за душите на покойниците, суеверията на индулгенциите, поклоненията, католическите меси — никое от тези неща не означава нищо за Бог. Всички те са създадени от човека, за да печели пари. Всичко, което Бог изисква от нас, е обяснено от Сина Му в скъпоценните Евангелия. Не са ни нужни пространните обяснения на учените хора, не ни трябват магията и фокусите на монасите. Нужно ни е Словото. Нищо друго освен Словото.

Аз съм грешницата от заглавието, макар да пазя скрит най-големия си грях. Във всекидневния си живот съгрешавам в упоритата си любов към Томас. Лицето му ми се явява, когато сънувам и когато съм будна и — най-лошото от всичко — когато се моля и умът ми би трябвало да е съсредоточен върху кръста. Единственото, което ме утешава за това, че пожертвах любовта си, е знанието, че се отказах от него, за да мога да върша работа в името на Бог. Отказах се от него заради душата си, заради душите на всички християни в Англия, за да могат те да се молят в истинска църква. Отказах се от голямата любов на живота си в името на Бог и ще въведа реформираната религия в Англия, така че страданието ми да си е струвало.

Моля се за него; боя се, че е в постоянна опасност. Корабите му имат заповед да отведат брат му Едуард, новия командир, както и подкрепленията, в Булон, и аз прекарвам дълга нощ в бдение, когато си мисля, че Томас може да атакува френския флот, точно в обсега на бреговите им топове, за да прочисти морето, осигурявайки безопасност на брат си. На сутринта, с побеляло лице, слизам да изпратя Едуард Сиймор. Той ще отведе хората си в Портсмут, за да се качат на кораба.

— Сбогом и Бог да ви пази — пожелавам му унило. Не мога да му поръчам да предаде съобщение на Томас. Не мога дори да изрека името му, дори пред брат му. — Ще се моля за вас и за всичките ви спътници — казвам. — Желая ви всичко най-добро.

Той се покланя. Обръща се и целува съпругата си Ан за сбогом, а после се качва на коня си, обръща го кръгом и отдава чест на всички ни, в позата на герой от портрет, и повежда хората си, на юг надолу по калните пътища към Портсмут и отвъд бурните морета, разбунени от пролетните вихри, към Франция.

* * *

Няколко седмици чакаме новини от Булон. Научаваме, че са слезли благополучно на суша и се подготвят да влязат в битка с френските части. Отново сме на косъм от война, с Едуард като командир по суша, а Томас — по море, но после кралят решава, че все още не е готов да се бие с французите, и нарежда на всички да се върнат. Казва, че Джон Дъдли и Едуард Сиймор трябва да се срещнат с френските дипломатически пратеници и да изготвят мирен договор.

Не мисля за малобройните англичани, които се опитват да защитят Булон. Не мисля дори за флотилията в мрачните морета при високите пролетни приливи. Мисля само, че молитвите ми са получили отговор от един грижовен Бог, Бог, който обича Томас заради дръзкия му кураж, както го обичам аз. Бог спаси Томас Сиймор, защото се молих за него с цялото си сърце, с цялото си греховно, жалко сърце, и отивам в параклиса, вдигам взор към кръста и благодаря на Бог, че няма да има война и смъртта отново не успя да покоси Томас.

Загрузка...