Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонЛятото на 1546 г.

Средата на лятото е, твърде горещо, за да стоим в Лондон. Би трябвало да сме на път, да минаваме по дългата зелена долина на Темза, да отсядаме в прекрасните крайречни дворци, или да се отправяме към южното крайбрежие, може би да пътуваме към Портсмут, където бих могла да видя Томас. Но тази година кралят не се опасява от чумата, не се бои от горещината в града. Тази година той се бои, че смъртта го дебне по друг път, приближавайки се все повече и повече, като постоянен спътник.

Твърде уморен е, за да отиде далече, дори за да избяга от болестите. Бедният старец, вече не може да язди, вече не може да върви. Срамува се да бъде виждан от хората, които някога се редяха покрай пътя, докосваха почтително шапките си и ликуваха, докато минаваше край тях. Някога той беше най-красивият принц в християнския свят. Сега знае, че никой не може да го погледне, без да изпита съжаление към развалината, в каквато е превърнал разплутото си тяло, и към кръглото като месечина лице.

Затова, понеже кралят е обзет от самосъжаление и изпълнен с ужас, всички трябва да останем в горещината на града, където тесните улици вонят на мръсотия от централните канавки, а прасета и крави душат из сметта, струпана на купчини по улиците. Отбелязвам, че кметът би трябвало да е по-деен, би трябвало да нареди да почистят улиците и да глобява нарушителите, но кралят ме поглежда студено и казва:

— Да не би да искаш да бъдеш и кмет на Лондон, освен кралица?

Всички са раздразнителни заради това, че са задържани в града. През летните месеци придворните обикновено заминават по домовете си, и на лордовете от Севера и Запада им липсват съпругите и семействата им, и замъците им, разположени сред прохладните зелени хълмове на родните им земи. Лошото настроение на краля задава тона за двора: никой не иска да бъде тук, на никого не е позволено да си тръгне, всички са нещастни.

Натъквам се на Уил Сомърс, докато се разхождам сама в зелената алея под стените на замъка. С безмълвна болка в сърцето си копнея за Томас; тревожа се за Ан Аскю, все още задържана без съдебен процес и без обвинение; и ми се иска кралят да ме изслуша отново като приятелката и помощницата, каквато се заклех да бъда. Уил се е проснал, с дълги крайници като на фавн, под един дъб с разперени клони, на шарена сянка, в една от градинките, разположени между високите живи плетове, и когато ме вижда, разгъва дългите си крака, изправя се, покланя се, и отново се сгъва като разглобена марионетка.

— Как ти харесва жегата, Уил? — питам.

— Повече, отколкото би ми харесал адът — отвръща той. — Или се съмнявате и в ада наред с всичко друго, ваше величество?

Хвърлям поглед наоколо, но в оградената със зидове градина няма никой освен нас двамата.

— Искаш да обсъждаш с мен теологични въпроси?

— Не и аз! — възкликва той. — Твърде умна сте за мен. И не съм единственият.

— Не си единственият, който не иска да обсъжда теологични въпроси?

Той кимва и ми се усмихва широко.

— Кой друг не иска да говори с мен?

— Ваше величество — заявява той важно. — Аз съм само един шут. Затова не обсъждам с краля неговата църква. Но ако бях мъдър човек (а всеки ден, когато се събуждам, благодаря на Господ, че не съм), досега вече щях да съм мъртъв. Защото ако бях мъдър човек със сериозни мнения, щях да се поддам на изкушението да обсъждам тези гробовно сериозни въпроси. Гробовно сериозни, защото водят именно до гроба.

— Негово величество винаги е изпитвал удоволствие от начетените разговори — отбелязвам, за да се възпротивя на критичния му тон.

— Вече не — казва Уил. — По мое мнение. Което иде да рече: мнение на един шут, което не следва да се зачита.

Докато отварям уста да възразя, Уил много бавно и внимателно застава на ръце, така че се крепи на дланите си, а стъпалата му бавно се катерят по ствола на дървото.

— Вижте какъв глупав шут съм — отбелязва той, с главата надолу.

— Мисля, че си по-мъдър, отколкото изглеждаш, Уил — отбелязвам. — Но има добри хора, чиято безопасност зависи от моето застъпничество за тях. Обещах да се погрижа кралят да не промени мнението си.

— По-лесно е да застанете на главата си, отколкото да убедите краля да не променя мнението си — отбелязва Уил, изправен като страж, но надолу с главата. — Ако бях на ваше място, ваше величество, щях да застана на главата си до шута.

Лятото е все така горещо. Всеки следобед седим до широко отворени прозорци, докато слушаме как някоя от дамите ми чете Библията; завесите на прозорците са наквасени в студена вода, в опит да охладим стаите. Следобед отивам в личните си покои, където капаците са затворени, за да не пропускат вътре яркия блясък, и се моля здравето на краля да се подобри и той да ни освободи от уморителната досада да прекарваме горещото време във вонящия град, за да можем да потеглим на лятно пътуване. Подобно на лястовица копнея да поема на юг, към морето, към океанските ветрове, ухаещи на сол, при Томас.

После, един следобед, докато седим на пейки край реката, опитвайки се да подишаме малко чист въздух, виждам как баржата на Сиймор се задава надолу по реката и спира на кея. Мигновено залепвам на лицето си изражение на безгрижно отегчение.

— О, баржата на Сиймор ли е това? И кой е в нея? Това Томас Сиймор ли е? — питам.

Главата на Елизабет мигновено се вдига и тя скача на крака, засенчвайки очи от яркия блясък откъм реката.

— Наистина! — изписква тя. — Това е сър Томас! И Едуард Сиймор заедно с него.

— Съпругът ми? — пита Ан Сиймор. — Това е неочаквано. Ваше величество, може ли да отида да го поздравя?

— Всички ще отидем — казвам, и ние се изправяме на крака, оставяме книгите и ръкоделията си и тръгваме към кея, където двамата Сиймор ми се покланят и ми целуват ръка, а после Едуард поздравява съпругата си.

Едва го виждам. Едва успявам да изрека вежливите думи за поздрав. Томас поема ръката ми и я докосва съвсем леко с устни. Изправя се и се покланя на другите дами. Предлага ми ръката си. Чувам го как казва нещо за това, че седим край реката и че със сигурност има ветрове, които пренасят зараза. Чувам го да споменава нещо за това, че дворът трябва да тръгне на път. Не го чувам ясно заради туптенето в ушите ми.

— Задълго ли си тук? — питам.

Той се навежда към мен, за да отговори с нисък глас. Ако се наведа към него, докато той се навежда към мен, ще бъдем достатъчно близо да се целунем. Питам се дали и той си мисли това; после изведнъж знам, че си го мисли.

— Тук съм само за една нощ.

Дори не мога да го чуя как изрича думата „нощ“, без да си помисля за правене на любов.

— О!

— Исках да докладвам за бреговите укрепления с Едуард до себе си. Сега сме в малцинство в двора. Не можем да разчитаме на справедливо изслушване. Семейство Хауард и техните приятели контролират всичко.

— Чух, че няма да се ожениш за Мери Хауард.

Той ми хвърля бърза усмивка.

— Вероятно така е още по-добре.

— Нямаше да кажа нищо. Тя щеше да бъде добре дошла като една от дамите ми.

— Зная. Имам ти пълно доверие. Но имаше нещо в цялата работа… — той млъква, без да довърши.

— Върви бавно — казвам пламенно. Вече наближаваме първия вход на влизане в двореца и всеки момент някой ще дойде и ще ми го отнеме. — За Бога, нека имаме поне един миг…

— Семейство Хауард настояха тя да дойде в двора — казва той. — Накараха ме да обещая, че ще я настаня в покоите ти. Не бих могъл да си представя защо биха поискали това, освен ако не е за да я накарат да те шпионира. Усъмних се в искреността им, а тя почти не ми проговори. Беше разгневена заради нещо. Явно са я принудили. Беше много ядосана.

— Значи все още си свободен човек — изричам с копнеж.

Той леко притиска дланта ми, отпусната върху ръката му.

— Ще трябва да се оженя — предупреждава ме. — Имаме нужда от съюзници в двора. Губим влиянието си върху краля, нужно ни е по-силно присъствие тук. Нуждая се от съпруга, която ще се застъпи за мен пред него.

— Не мога да се застъпя за теб, но бих…

— Не. Никога. Никога не искам да казваш дори една дума в моя защита. Но имам нужда от съпруга тук, която може да се грижи за интересите ми.

Чувствам се толкова зле, сякаш наистина съм вдишала носещи зараза ветрове откъм реката.

— Все пак смяташ да се ожениш?

— Трябва.

Кимвам. Разбира се, че трябва.

— Избра ли си годеница?

— Само ако дадеш позволението си.

— Бих постъпила много погрешно, ако го откажа. Знам, че имаш нужда от съпруга; наясно съм с положението в двора. Ще дойда на сватбата ти и ще се усмихвам.

— Това не е желанието ми — заявява той.

— Нито пък моето, но ще танцувам на сватбеното ти празненство.

Почти на прага сме. Стражите отдават чест и отварят вратите. Той ще трябва да отиде в покоите на краля и ще го видя чак на вечеря. А после на вечеря няма да мога да го погледна. А после, след месец, след броени седмици, той ще бъде женен.

— Коя си избрал? Кажи ми бързо.

— Принцеса Елизабет.

Рязко се извъртам кръгом и поглеждам заварената си дъщеря, която ни следва начело на дамите ми, сякаш я виждам за пръв път, не като дете, а като млада жена. Тя е на дванайсет години, достатъчно голяма да се сгоди. След няколко години ще е достатъчно голяма да се омъжи. С един бърз поглед си я представям като невеста на Томас Сиймор, на сватбения ѝ ден, като негова млада съпруга, като майка на децата му. Представям си я как ще се отдаде на правенето на любов и как ще се перчи с щастието си.

— Елизабет!

— Тихо — казва той. — Ще ми е необходимо съгласието на краля, но ако го даде, тогава ставам негов зет. Това е великолепен брак за нас.

Наистина е така. С болезнена яснота мога да видя логиката на семейство Сиймор. За тях този брак е идеален, а когато съобщят за него на принцеса Елизабет, тя ще даде вид, че просто проявява покорство, но ще бъде във възторг. Тя храни детинско обожание към Томас, заради смуглата му привлекателност и авантюристичното му излъчване: сега ще си мисли, че е влюбена в него и ще говори за него и ще гука около него и ще важничи, и обичта ми към нея ще бъде погубена от ревност.

— Това не ти харесва — отбелязва той.

Поклащам глава, преглъщайки надигащата се жлъчка.

— Не може да ми хареса, но не се противопоставям. Разбирам, че си длъжен, Томас. Това би било огромен успех за теб. Това ще подсигури на семейство Сиймор място в кралското семейство.

— Няма да го направя, ако кажеш „не“.

Отново поклащам глава. Минаваме през вратата и влизаме в сенчестата входна зала. Слугите на семейство Сиймор идват да поздравят господарите си. Покланят се, а ние се отправяме към залата за аудиенции на краля. Не е възможно да говорим, а всички гледат Томас и коментират завръщането на адмирала в двора.

— Твой съм — изрича Томас полугласно, с пламенна нотка в тона. — Завинаги. Знаеш това.

Пускам ръката му, а той се покланя и отстъпва назад.

— Много добре — казвам. Зная, че трябва да си проправи път нагоре. Зная, че Елизабет е идеална партия за него. Зная, че тя ще го обожава, а той ще бъде мил към нея. — Много добре.

Томас заминава на другата сутрин преди службата в параклиса и не го виждам отново.

— Болна ли си? — пита ме Нан. — Изглеждаш…

— Как изглеждам?

Тя се вглежда внимателно в бледото ми лице.

— Омърлушена — казва, използвайки с лека усмивка една дума от детството ни.

— Нещастна съм — отвръщам в момент на откровеност. Няма да кажа нищо повече, но изпитвам леко облекчение дори само от изричането на една вярна дума. Усещам липсата на Томас като физическа болка. Не зная как ще понеса брака му с друга жена. Когато си го представям с Елизабет, стомахът ми започва да се бунтува, сякаш съм отровена от ревност.

Нан дори не ме пита защо съм нещастна. Не съм първата кралска съпруга, която е виждала побеляла като платно от усилието да бъде кралица.

През повечето вечери преди вечеря ме канят в покоите на краля да слушам спорове и дискусии. Често казвам какво мисля и винаги напомням на краля, че каузата на реформата е неговата кауза, процес, който той започна в мъдростта си, че неговите хора го почитат, защото въведе реформата в Англия. Но от леденото мълчание, с което посреща думите ми, е ясно, че кралят далеч не е съгласен с мен. Подготвя нещо, но не го обсъжда с мен. Не зная нищо чак до последната седмица на юли, когато Тайният съвет обнародва закон, превръщащ в криминално престъпление притежаването на Библията на английски, преведена от Уилям Тиндейл или Майлс Ковърдейл12.

Това е лудост. Неразбираемо е. Майлс Ковърдейл преведе и подобри Библията на Тиндейл според указанията на краля, и тя беше публикувана — Голямата Библия, Библията на краля, неговият дар за вярващите. Това е Библията, която кралят даде на народа си само преди седем години. Всеки, който може да си го позволи, има екземпляр от нея. Би било проява на нелоялност да не притежава такъв. Всяка енорийска църква получи по един екземпляр и на свещениците бе наредено да го поставят на видно място. Това е най-добрата версия на английски; във всеки шкаф за книги в страната има по една. Сега, само за една нощ, притежаването ѝ става престъпление. Това е толкова голям обрат, че всичко се преобръща и застава надолу с главата. Мисля си за застаналия на главата си Уил Сомърс, докато се връщам забързано в личните си покои и намирам Нан да опакова скъпоценните ми, красиво подвързани и илюстрирани томове в груб плат и да завързва с връв един сандък.

— Не можем просто да ги изхвърлим!

— Трябва да бъдат изпратени далече оттук.

— Къде смяташ да ги изпратиш? — питам.

— В Кендал — казва тя, назовавайки семейния ни дом. — Колкото е възможно по-далече.

— Та къщата едва се крепи!

— Тогава няма да търсят там.

— У теб ли е моят препис?

— И бележките ти, и копието на Катрин Брандън, и тези на Ан Сиймор, Джоан Дени и лейди Дъдли. Този нов закон завари всички ни неподготвени. Кралят превърна в престъпници всички ни само за една нощ.

— Но защо? — питам настоятелно. Готова съм да заплача от гняв. — Защо да обявява за незаконна собствената си Библия? Библията на краля! Как може да е незаконно да притежаваш Библия? Бог даде Словото на хората си, как може кралят да си го вземе обратно?

— Именно — казва тя. — Помисли си. Защо кралят би превърнал съпругата си в престъпница?

Улавям ръцете ѝ, отдръпвам я от сандъка, където завързва връвта на възли, и коленича до нея.

— Нан, ти си била в двора цял живот; аз съм само една жена от рода Пар от Кендал, израснала в Линкълн. Аз съм пряма севернячка. Не ми говори с гатанки.

— Това не е гатанка — казва тя с горчив хумор. — Съпругът ти е прокарал закон, който те превръща в престъпница и можеш да бъдеш изгорена на кладата. Защо би направил това?

Забавям се с изричането на отговора.

— Иска да се отърве от мен?

Тя мълчи.

— Нима искаш да кажеш, че този нов закон е насочен срещу мен, тъй като не могат да ме уличат в никакво друго престъпление? Да не би да намекваш, че са обявили Библията извън закона само за да обявят мен и дамите ми за престъпници? За да могат да предприемат действия срещу нас и да ни обвинят в ерес? Защото това е нелепо.

Не мога да разчета изражението на лицето ѝ — тя не прилича на себе си — и тогава осъзнавам, че се страхува. Устата ѝ се движи, сякаш не може да говори, челото ѝ е влажно от пот.

— Той идва за теб — е всичко, което казва. — Винаги действа по този начин. Той идва за теб, Кат, и не зная как да те спася. Опаковам Библии и горя книжа, но те знаят, че четеш и пишеш, и променят закона, изпреварвайки действията ми. Не мога да се погрижа да се подчиниш на закона, защото го променят по-бързо, отколкото ние успяваме да се подчиним. Не зная как да те спася. Заклех ти се, че ще го надживееш, и сега здравето му се влошава, но сега той идва за теб точно както…

Пускам ръцете ѝ и сядам на пети.

— Точно както какво?

— Точно както дойде за другите две.

Тя завързва на възел връзките около сандъка, отива до вратата и вика слугата си, който е бил с нас през целия ни живот. Посочва към сандъците и му нарежда да ги вземе веднага, да не ги показва на никого, и да потегли към дома ни, към Кендал в Уестморланд. Докато го гледам как вдига първата кутия, осъзнавам, че копнея да замина с него към онези пусти хълмове.

— Ще го заловят още в селото Излингтън, ако искат — казвам, докато човекът нарамва първия сандък и тръгва. — Няма да успее да се отдалечи на повече от един ден път с кон извън града.

— Знам това — казва тя с равен тон. — Но не знам какво друго да направя.

Поглеждам сестра си, която е служила на шест от кралиците на Хенри и е погребала четири.

— Наистина ли мислиш, че той прави това, за да ме вкара в капан? Че напълно се е обърнал против мен?

Тя не отговаря. Обръща към мен лице със същото непроницаемо изражение, което предполагам, че е показала пред Кити Хауард, когато тя е плачела, че не е направила нищо лошо, пред Ан Болейн, когато тя е настоявала, че може с увещания да се измъкне от опасността.

— Не знам. Бог да е на помощ на всички ни, Катрин, защото не знам.