В хотел Бъртрам

Глава 12

За мис Марпъл въобще не беше трудно да си намери развлечения в Лондон. Тя свърши много от нещата, за които никога не й достигаше време при по-раншните и посещения в столицата. Тук му е мястото да отбележим, че тя не се интересуваше от културните придобивки, които имаше възможност да види. Не посети нито една картинна галерия, нито един музей. Дори не й хрумна да отиде на модно ревю. Посещаваше магазините за стъкло и порцелан, за ленени изделия и някои от препоръчаните й мебелни магазини. След като похарчи една доста разумна според нея сума, тя се отдаде на екскурзии. Посети места и магазини от своята младост, за които понякога се чудеше дали все още съществуват. Рядко досега й се случваше да има време и затова се радваше извънредно много. Подир кратка почивка след обяда тя излизаше навън, като отклоняваше грижите на портиера, който смяташе, че една дама на нейната възраст трябва да вземе такси, отиваше пеша до автобусната спирка или метрото. Беше си купила малък пътеводител със спирките на автобусните линии и карта на метрото и планираше грижливо своите екскурзии. Някой следобед можеше да я видите да се разхожда щастливо из Ийвлин Гардънс или по Онслоу Скуер и да си говори тихичко:

— Да, това е къщата на мисис Ван Дилън. Колко е различна сега! Изглежда са я ремонтирали. Боже мой! Виждам четири звънеца. Значи четири апартамента. Този площад винаги е бил толкова приятен.

Със стеснение посети музея на мадам Тисо, който помнеше от детинството си. На Уестбъри напразно потърси фирмата Брадли. Леля Хелън винаги ходеше там за палтото си от тюленова кожа.

Витрините обикновено не я интересуваха, но тя прекарваше дълго време в разглеждането на нови плетки, нови видове вълна и други такива приятни неща. Мис Марпъл отиде специално на Ричмънд да види къщата, в която беше живял великият чичо Томас, адмирал в оставка. Хубавата тераса бе все още там, но всяка къща беше вече разделена на апартаменти. По-болезнена беше промяната с къщата на Лаундес Скуеър, където бе живяла една далечна братовчедка — лейди Меридю. На нейно място се издигаше висок небостъргач. Мис Марпъл поклати тъжно глава и си каза:

— Прогресът е настъпил и тук! Сигурна съм, че ако братовчедката Етел знаеше това, би се обърнала в гроба си.

Един топъл и приятен следобед мис Марпъл се качи на автобуса, която я отведе на Бетърси Бридж. Искаше да изпита двойното удоволствие да погледа Принцес Теръс Меншън, където бе живяла една нейна гувернантка, и да отиде в Бетърси Парк. Първата част от плана й се провали. Къщата на мис Ледбъри беше изчезнала безследно и бе заместена от блестящ бетон. Мис Марпъл тръгна към Бетърси Парк. Тя винаги бе издръжлива на разходки, но сега се оказа, че силите й не са както някога. Достатъчна беше половин миля, за да се измори. Можеше да прекоси парка и да стигне чак до Челси Бридж, а оттам да вземе автобуса, но постепенно крачките й ставаха все по-бавни и по-бавни и тя се зарадва, когато стигна до едно кафене на брега на езерото.

Тук още сервираха чай, въпреки есенното захлаждане. Нямаше много хора — няколко майки с деца и няколко двойки млади влюбени. Мис Марпъл поръча чай с две пасти. Отнесе внимателно подноса до масата и седна. Трябваше й точно чай — горещ, силен и ободряващ. Огледа се освежена и очите й се спряха на една маса. Тя се вдърви на стола си. Колко странно съвпадение, наистина. Първо, Арми енд Нейви, а сега тук. Това бе така необичайно. Ала не грешеше!

Мис Марпъл извади от чантата си по-силни очила. Да, беше сбъркала. Имаше известна прилика, разбира се. Тази права руса коса, но това не беше Бес Седжуик. Момичето тук беше много по-младо. Разбира се. Това беше дъщерята! Дъщерята, която дойде в хотел Бъртрам с приятеля на лейди Селина полковник Лъском. Обаче мъжът беше същият, който обядваше с лейди Седжуик в Арми енд Нейви. Нямаше никакво съмнение. Същият красавец с вид на ястреб, същата елегантност, същата сила на хищник и — да, същата привлекателност.

— Лошо — каза мис Марпъл. — Жестоко, безскрупулно. Това не ми харесва. Първо с майката, а сега с дъщерята. Какво означава това?

Не значеше нищо добро. Мис Марпъл беше сигурна в това. Тя се съмняваше, винаги си мислеше най-лошото и в деветдесет от стоте случая излизаше права. И двете срещи бяха повече или по-малко тайни. Тя наблюдаваше двамата как се навеждат един към друг, как главите им почти се докосват и как оживено разговарят. Лицето на момичето… Мис Марпъл свали очилата, изтри стъклата и пак ги постави… Да, момичето беше влюбено. Но къде бяха настойниците й, които я бяха пуснали да се разхожда сама из Лондон и да си уговаря срещи в Бетърси Парк? Такова благовъзпитано момиче! Несъмнено прекалено добре отгледано. Нейните хора вероятно си мислеха, че е на съвсем друго място. Сигурно ги лъжеше.

На излизане мис Марпъл мина покрай тях толкова бавно, колкото беше възможно, без да бъде заподозряна. Но за нещастие те говореха толкова тихо, че не можа да чуе нищо. Мъжът говореше, а момичето слушаше полууплашено.

— Кроят план за бягство може би? — помисли си мис Марпъл. — Още е толкова млада.

Мис Марпъл излезе през малката врата, която водеше към алеята в парка. Там бяха паркирани няколко коли и тя се спря пред една от тях. Мис Марпъл не познаваше добре колите, но кола като тази не се срещаше често. И затова я беше забелязала и запомнила. Беше чувала за подобни коли от ентусиазирания си племенник. Това бе състезателна кола. Не можеше да си спомни марката, но беше чуждестранна. И не само това. Беше виждала някъде тази кола… а, да! Беше я видяла вчера близо до хотел Бъртрам. Беше я запомнила не само защото е необикновена и мощна, но защото номерът й напомняше братовчедката Фани Годфри — ФАН 2266. Бедната Фани, която заекваше и изговаряше:

— Аз им-м-мам д-две…

Погледна номера на автомобила. Да, ФАН 2266. Това беше същата кола. Уморена, със силни болки в краката, мис Марпъл се добра до Челси Бридж и нае първото такси, което видя. Безпокоеше се, че трябва да направи нещо, но какво и как? Всичко беше толкова неясно. Погледът й се спря на няколко заглавия от табелите за новините.

„СЕНЗАЦИОНЕН ОБИР ВЪВ ВЛАКА“ — казваше едното.

„РАЗКАЗЪТ НА МАШИНИСТА“ — гласеше друго.

Наистина, помисли си мис Марпъл, не минава и ден, без да оберат някоя банка или влак.

Престъпленията ставаха все повече и повече.