В хотел Бъртрам

Глава 21

Главният инспектор Дейви се облегна в креслото си и се загледа в двете жени срещу него. Минаваше полунощ. Полицаите си бяха отишли. Бяха идвали и лекари, криминалисти, хора от Бърза помощ, които бяха вдигнали тялото, но сега всичко бе концентрирано в тази стая, предоставена от хотел Бъртрам за нуждите на закона. Дейви седеше от едната страна на масата, а Елвира и Бес Седжуик — от другата. До стената един полицай записваше. Сержант Уейдъл седеше до вратата.

Таткото гледаше замислено двете жени срещу него. Майка и дъщеря. Забеляза голямата прилика и разбра защо в мъглата бе взел Елвира Блейк за Бес Седжуик. Но като ги гледаше сега, бе впечатлен повече от разликата, отколкото от приликата. Само косите им имаха един и същ цвят и той имаше впечатлението, че пред него стоят позитивът и негативът на един и същ човек. Всичко у Бес Седжуик беше позитивно — енергията, магнитната й привлекателност. Той се възхищаваше от лейди Седжуик. Винаги й се беше възхищавал. Възхищаваше се на смелостта й, на поведението й. Когато четеше в съботните вестници, че „това никога няма да й се размине“, той знаеше, че ще й се размине. Понякога и на него му се струваше, че тя няма да стигне до края на някое пътешествие, обаче тя все пак стигаше. Възхищаваше се особено от твърдостта й. Тя беше претърпяла самолетна катастрофа, няколко пъти бе катастрофирала с коли, два пъти беше хвърляна от кон, обаче накрая оцеляваше. Животрептяща, енергична, едно присъствие, което не можеше да се пренебрегне нито за миг.

Той й сваляше шапка. Очите му преминаваха от майката на дъщерята и започна да се чуди. И наистина беше чудно.

При Елвира Блейк всичко беше някак скрито. Бес Седжуик бе минала през живота, като налагаше желанията си. Елвира имаше друг начин на борба с живота. Тя не изискваше, тя се подчиняваше. Усмихваше се и се изплъзваше от пръстите. Хитра, каза си той. Единственият начин, по който е могла да се оправя, помисли си той. Никога не е могла да се налага. Затова, струва ми се, хората, които се грижат за нея, нямат и най-малка представа за това, на което е способна.

Той се чудеше какво ли е търсила около хотел Бъртрам в тази късна мъглива вечер. Прииска му се да я попита, но му мина през ума, че сигурно няма да му каже истината. Това е начинът, по който бедното дете се защитава, помисли си той. Дали не беше дошла, за да се срещне с майка си или да намери майка си? Беше напълно възможно, но той не го вярваше. Не го повярва нито за миг. Вместо това си спомни за голямата спортна кола, паркирана на ъгъла. Колата с номер ФАН 2266. Ладислав Малиновски бе някъде наблизо.

— Е — обърна се той бащински към Елвира. — Как се чувствувате сега?

— Съвсем добре — отвърна Елвира.

— Бих искал да ми отговорите на няколко въпроса, ако сте достатъчно добре. По вас стреляха два пъти и един човек беше убит. Търсим и най-малките улики за убиеца.

— Ще ви кажа всичко, което мога, но това стана толкова внезапно. Нищо не се виждаше в мъглата. Нямам представа кой може да е бил, нито пък как изглежда. Беше толкова ужасно!

— Казахте, че за втори път се опитват да ви убият?

— Така ли казах? Не си спомням. — Тя погледна встрани. — Не мисля, че съм казала такова нещо.

— О, но го казахте — заяви Таткото.

— Мисля, че съм била просто… в истерия.

— Не — каза Таткото. — Мисля, че имахте предвид точно това, което казахте.

— Може да съм си въобразила — каза Елвира и отклони поглед.

Бес Седжуик се размърда и каза тихо:

— По-добре е да му кажеш, Елвира.

Елвира я погледна бързо и с неудобство.

— Не се безпокойте! — каза Таткото с разбиране — Ние знаем, че момичетата не казват всичко на майките или на настойниците си. Няма да приемем тези неща съвсем сериозно, но трябва да ги знаем, защото понякога и те помагат.

— В Италия ли беше? — попита Бес Седжуик.

— Да — отговори Елвира.

— Там сте била на училище, нали? — запита Таткото.

— Да, бях при графиня Мартинели. Бяхме 18 — 20 момичета.

— И вие смятате, че някой се е опитал да ви убие? Как стана това?

— Веднъж получих голяма кутия бонбони и шоколади. В нея имаше картичка, написана на италиански. Знаете какво може да се пише: „На прекрасната синьорита…“ Нещо такова. Посмяхме се с приятелките, почудихме се кой ли може да ги е изпратил…

— По пощата ли ги получихте?

— Не, не по пощата. Намерих ги в стаята си. Някой ги беше оставил там.

— Разбирам. Подкупили са някого от слугите. Предполагам, че не сте казали на графинята?

По лицето на Елвира премина лека усмивка.

— Не, разбира се, че не. Както и да е, отворихме кутията и видяхме чудесни шоколади. Различни видове, но имаше и такива с виолетов крем. Любимите ми. Затова първо хапнах един-два от тях, а после през нощта се почувствувах ужасно зле. Не помислих, че е от шоколада. Сметнах, че сигурно е от вечерята.

— На някой друг прилоша ли му?

— Не, само на мен. Бях много зле, обаче на другия ден се оправих. След около два дни хапнах още един шоколад и се повтори същата история. Тогава разказах за това на Бриджит. Бриджит бе най-добрата ми приятелка. Огледахме шоколадите и забелязахме, че бонбоните с крема имаха дупчици, които явно бяха напълнени с някаква отрова. Това беше само в шоколадите с крем. Изглежда са искали да бъдат сигурни, че само аз ще ги ям.

— Никой друг ли не се почувствува зле?

— Не.

— Следователно никой друг не е ял от тези шоколади.

— Не. Не мисля, че са яли. Беше мой подарък, а всички знаеха, че обичам точно тези и затова ги бяха оставили за мен.

— Този, който го е направил, е поел голям риск. Можело е всички да се отровят.

— Това е абсурд! — каза рязко лейди Седжуик. — Никога не съм чувала за подобна жестокост!

Главният инспектор Дейви направи лек жест с ръка и се обърна към Елвира Блейк.

— Това е много интересно, мис Блейк. И тогава ли не казахте на графинята?

— О, не! Тя щеше да вдигне страшна тревога.

— Какво направихте с шоколадите?

— Изхвърлихме ги — каза Елвира и добави със съжаление: — Бяха много вкусни.

— Не се ли опитахте да разберете кой ви ги е изпратил?

— Как да ви кажа… Помислих, че ги е изпратил Гуидо.

— Да? — рече развеселен инспектор Дейви. — И кой е този Гуидо?

— Гуидо… — Елвира спря и погледна майка си, а лейди Седжуик каза:

— Не ставай глупава. Всяко момиче на твоята възраст си има своя Гуидо. Разкажи всичко на главния инспектор. Предполагам, че си го срещнала там?

— Да. Когато ни заведоха на опера. Той ме заговори. Беше много хубав. Много привлекателен. Виждах го понякога, когато отивахме на урок. Той ми изпращаше бележки.

— И предполагам — забеляза Бес Седжуик, — че си измисляла куп лъжи и си кроила разни планове с приятелките си, за да излизаш и да го виждаш. Така ли е?

Елвира изглеждаше облекчена, че признанията й са прекъснати по този начин.

— Понякога Гуидо успяваше да…

— Как му беше фамилното име?

— Не зная — каза Елвира. — Никога не ми го е казвал.

Главният инспектор Дейви й се усмихна.

— Мислите, че не бива да ми кажете? Няма нищо. Осмелявам се да ви осведомя, че ще го намерим и без вашата помощ, ако наистина се наложи. Но защо смятате, че този млад човек, който явно ви е харесвал, ще поиска да ви убие?

— О, защото ми го беше казвал. Понякога се карахме. Разбирате ли, понякога довеждаше приятели и аз си давах вид, че ги харесвам повече от него. Тогава той ставаше див и свиреп и казваше да внимавам какво правя. Не съм можела така лесно да го зарежа и ако не съм му била вярна, щял да ме убие. — Неочаквано Елвира се усмихна. — Всичко това беше толкова забавно. Не предполагах, че говори сериозно.

— Е — каза главният инспектор, — не вярвам, че младият човек, когото описахте, е могъл да сложи отрова в шоколадите и да ви ги изпрати.

— Аз също не вярвам — заяви Елвира, — но сигурно е той, защото не виждам кой друг може да е. Това ме тревожеше. А когато се върнах, получих една бележка…

— Какво бележка?

— Дойде в плик. Беше напечатано само: „Пазете се. Опитват се да ви убият.“

Дейви повдигна веждите си.

— Така ли? Много интересно. Да, много интересно. Уплашихте ли се?

— Да. Започнах… да се чудя кой може да иска да ме премахне и защо? Затова се опитах да разбера дали наистина съм богата.

— Продължавайте.

— А преди един ден в Лондон се случи нещо. Бях в метрото и на платформата около мен имаше много хора. Стори ми се, че някой се опитва да ме бутне върху линията.

— Скъпото ми дете! — възкликна Бес Седжуик. — Не си измисляй разни романтични истории.

Таткото пак направи жест с ръка.

— Да — потвърди извинително Елвира. — И аз си помислих, че си въобразявам, но… не знам… след това, което се случи тази вечер… може би е истина. — Ненадейно тя се извърна към Бес Седжуик и заговори възбудено. — Мамо! Ти сигурно знаеш. Иска ли някой да ме убие? Имам ли враг? Кой е той?

— Разбира се, че нямаш враг — заяви Бес Седжуик нетърпеливо. — Не ставай глупава. Никой не иска да те убива. И защо да го прави?

— Тогава кой стреля тази вечер?

— В тази мъгла — рече Бес Седжуик — може да са те сбъркали с някой друг. Това е възможно, не мислите ли така? — обърна се тя към Таткото.

— Да, напълно е възможно — каза главният инспектор. Бес Седжуик го гледаше напрегнато. Той почти разгада мърдането на устните й: „По-късно!“

— Е — каза той бодро. Сега по-добре да разгледаме фактите. Откъде идвахте? Какво правехте на Понд Стрийт в тази мъглива вечер?

— Сутринта се върнах от урок по изкуство в Тейт. Обядвах с приятелката ми Бриджит. Тя живее на Онслоу Скуеър. Отидохме на кино и когато излязохме, беше паднала мъгла. Майката на Бриджит каза, че било по-добре да остана у тях и затова се обадих на братовчедката Милдред (живея у тях в Кент)…

Таткото кимна.

— Казах й, че ще остана в Лондон. Тя ми отговори, че това е много разумно.

— А какво стана после? — попита Таткото.

— После мъглата започна да се разрежда и аз казах, че ще си отида в Кент. Сбогувах се с Бриджит и си тръгнах. Обаче мъглата отново се сгъсти. Това не ми хареса. Разбрах, че съм на Хайд Парк и си помислих, че не мога да отида до Кент. Най-напред реших да се върна у Бриджит, но си спомних, че веднъж вече се бях губила. После разбрах, че съм съвсем близо до хотела, където чичо Дерек ме беше настанил при завръщането ми от Италия и си помислих, че ще е по-добре да се отбия там и да си взема стая. Това беше лесно. Намерих място да паркирам колата и тръгнах към хотела.

— Не срещнахте ли някого, не чухте ли някой да върви след вас?

— Може да звучи странно, но наистина долових стъпки зад мен. Разбира се, в Лондон има много хора по улиците, но в такава мъгла човек става нервен, като чуе стъпки зад гърба си. Ослушах се, обаче не чух нищо и си помислих, че съм си внушила. Бях вече близо до хотела.

— И после?

— После дойде изстрелът. Както ви казах, той мина покрай ухото ми. Портиерът, който стоеше пред хотела, се втурна към мен, блъсна ме зад себе си и тогава… тогава стреляха още веднъж… и той падна… а аз изпищях.

Елвира се разтрепери.

— Успокой се, моето момиче! — каза лейди Седжуик тихо, но твърдо. — Успокой се?

Такъв бе гласът, с който говореше на конете си и той изглежда имаше същия ефект и върху дъщерята. Елвира я погледна, примига, посъвзе се и се успокои.

— Добро момиче! — каза Бес.

— А после дойдохте вие — обърна се Елвира към Таткото. — Надухте свирката си и казахте на полицая да ме заведе в хотела. Когато влязох вътре, видях… видях мама.

Тя се обърна и погледна Бес Седжуик.

— И това ни довежда до края — заяви Таткото. — Познавате ли един мъж на име Ладислав Малиновски? — попита той.

Тонът му беше равен, без определено намекване. Не гледаше към момичето, но ушите му бяха наострени и се вслушваха към всеки звук. Очите му бяха насочени към майката.

— Не. Не — каза Елвира, като се забави малко повече отколкото трябва. — Не го познавам.

— О — каза Таткото. — Мислех, че може да го познавате. Смятах, че може да е тук тази вечер.

— Така ли? Защо да е тук?

— Колата му е тук — каза Таткото. — Затова си помислих, че и той е тук.

— Не го познавам — каза Елвира.

— Значи съм сгрешил — каза Таткото. — Но вие го познавате? — обърна се той към Бес Седжуик.

— Естествено! — отговори тя. — Познавам го отдавна. — И добави с лека усмивка: — Той е луд. Кара като дявол. Някой ден ще си счупи врата. Преди осемнадесет месеца катастрофира тежко.

— Спомням си, че четох за това — каза Таткото. — Вече не се състезава, нали?

— Още не. Може би никога вече няма да се състезава.

— Мислите ли, че мога да си легна? — запита Елвира умолително. — Аз съм… ужасно изморена.

— Разбира се — каза Таткото. — Казахте всичко, което си спомняте, нали?

— О, да.

— Ще се кача с теб.

Майката и дъщерята излязоха заедно.

— Тя го познава — заяви Таткото.

— Наистина ли мислите така? — попита сержант Уодъл.

— Зная. Пила е чай с него в Бетърси Парк преди ден-два.

— Как разбрахте?

— Една разтревожена стара дама ми го каза. Тя смята, че не е подходящ за момичето. И това е вярно, разбира се.

— Особено пък, ако той и майка й… — Уодъл замълча. — Така говорят.

— Да. Може и да е истина, може и да не е. Но сигурно е вярно.

— В такъв случай коя от двете преследва той?

Таткото го прекъсна.

— Иска ми се да го хвана. Страшно ми се иска. Колата му е тук, зад ъгъла.

— Мислите ли, че е отседнал в хотела?

— Не, мисля, че не. Ако е дошъл тук, то е било, за да се срещне с момичето. Сигурен съм, че тя е идвала при него.

Вратата се отвори и Бес Седжуик влезе.

— Върнах се — каза тя, — защото исках да поговоря с вас. — Тя изгледа другите двама. — Може ли да говорим насаме? Казах ви всичко, което зная, но искам да разменим няколко думи.

— Разбира се — отговори главният инспектор. Той кимна с глава и младият детектив прибра бележника си излезе. С него излезе и Уейдъл. — Е? — попита Дейви. Бес Седжуик седна срещу него.

— Тази глупава история с отровените шоколади. Не вярвам нещо такова да се е случило. Просто е абсурдно.

— Не вярвате ли?

— Ами вие?

Таткото поклати недоверчиво глава.

— Смятате, че дъщеря ви си го е измислила?

— Да. Но защо?

— Е, ако вие не знаете защо — каза главният инспектор, — как мога аз да зная? Тя е ваша дъщеря. Би трябвало да я познавате по-добре от мен.

— Аз изобщо не я познавам — призна горчиво Бес Седжуик. — Не съм я виждала и не съм имала нищо общо с нея от двегодишна възраст, когато избягах от мъжа си.

— О, да. Зная всичко това. Стори ми се странно. Виждате ли, лейди Седжуик, съдът дава детето на майката даже и ако тя е виновна за развода. Разбира се, ако тя го поиска. Изглежда вие не сте я поискали.

— Сметнах, че така е по-добре.

— А защо?

— Не мислех, че ще е… безопасно за нея.

— От морална гледна точка ли?

— Не. Не от морална гледна точка. Децата трябва да знаят за съпружеската изневяра, трябва да пораснат с нея. Не. Просто сметнах, че не съм човек, с когото ще бъде в безопасност. Животът ми е изпълнен с опасности. Не може да се избяга от опасността и от природата. Родена съм да живея с опасността. Помислих си, че за Елвира ще бъде по-добре, че тя ще бъде по-щастлива, ако получи традиционно английско възпитание.

— Но без майчина любов?

— Мислех си, че ако ме обикне, това ще й донесе мъка. Може да не ми повярвате, но действително мислех така.

— Разбирам. Още ли мислите, че сте права?

— Не — каза Бес. — Сега разбирам, че дълбоко съм грешила.

— Дъщеря ви познава ли Ладислав Малиновски?

— Убедена съм, че не. Тя каза, нали я чухте?

— Да, чух я.

— Тогава?

— Тя се страхуваше, когато седеше тук. В нашата професия сме свикнали да разпознаваме страха. Тя се страхуваше, а защо? Шоколади или не, някой се опита да я убие. Историята в метрото може и да е вярна.

— Абсурдна е като в трилър.

— Може би, но такива неща се случват, лейди Седжуик. По-често, отколкото си мислите. Как смятате, кой може да иска смъртта на дъщеря ви?

— Никой, абсолютно никой! — заяви тя разпалено.

Главният инспектор Дейви въздъхна и поклати глава.