В хотел Бъртрам

Глава 25

Мис Марпъл слезе от влаха на Падингтън и видя едрата фигура на главния инспектор Дейви, който я очакваше на перона.

Той я поздрави, улови я под ръка и я поведе към една кола. Шофьорът отвори вратата, мис Марпъл влезе вътре, Дейви я последва и колата потегли.

— Къде ме водите, инспектор Дейви?

— В хотел Бъртрам.

— Боже мой! Отново в хотел Бъртрам! Защо?

— Официалният отговор е: защото полицията смята, че можете да й помогнете при разпита.

— Звучи познато, но доста зловещо. Обикновено това е прелюдия към арест, нали?

— Няма да ви арестувам, мис Марпъл — усмихна се Таткото. — Вие имате алиби.

Мис Марпъл замълча и след малко каза:

— Разбирам.

Стигнаха до хотел Бъртрам в мълчание. Мис Гориндж вдигна глава, когато влязоха, но главният инспектор Дейви поведе мис Марпъл към асансьора.

— Втория етаж!

Асансьорът се издигна, спря и Таткото я поведе по коридора. Когато отвори вратата на стая 18, мис Марпъл каза:

— Това е стаята, в която бях отседнала.

— Да — съгласи се Таткото.

Мис Марпъл седна в креслото.

— Много удобна стая — забеляза тя с въздишка.

— Сигурно знаят, че е удобна — съгласи се Дейви.

— Изглеждате уморен, инспекторе — неочаквано проговори мис Марпъл.

— Наложи се да пътувам. Между другото, тъкмо се връщам от Ирландия.

— Така ли? От Белингоулън?

— Откъде, по дяволите, знаете за Белингоулън? Извинете…

Мис Марпъл се усмихна, прощавайки му.

— Предполагам, че Майкъл Гормън ви е казал, че е от там.

— Не съвсем — заяви мис Марпъл.

— Тогава — извинете за въпроса — откъде знаете?

— Боже мой! — възкликна мис Марпъл. — Много просто. Случи ми се да подочуя нещичко.

— О, разбирам.

— Не подслушвах. Беше на обществено място. Честно казано, обичам да слушам какво си говорят хората. Всеки го прави. Особено, когато си стар и не излизаш много. Когато хората до теб говорят, ти слушаш.

— Е, да. Това е съвсем естествено — каза Дейви.

— Та на въпроса — продължи мис Марпъл. — Ако хората не си понижават гласовете, явно е, че са готови да бъдат подслушвани. Обаче понякога не съзнават, че не са сами в стаята. И тогава трябва да решиш какво да правиш. Да станеш и да се изкашляш или пък да си стоиш тихо и да се надяваш, че няма да доловят присъствието ти. И в двата случая е доста неловко.

Главният инспектор Дейви погледна часовника си и каза:

— Знаете ли, бих искал да чуя още за това, но отец Пенифадър ще пристигне всеки момент. Трябва да отида да го доведа. Имате ли нещо против?

Мис Марпъл отвърна, че няма. Дейви излезе от стаята.

Отец Пенифадър влезе в салона на хотел Бъртрам. Леко се намръщи, учуден какво тук се беше променило. Може да са го боядисали. Той поклати глава. Не беше това, но имаше нещо. Не можа да разбере, че разликата беше в шестфутовия портиер със сини очи и тъмна коса и новия петфутов портиер със смъкнати рамене, лунички и пясъчноруса коса под фуражката. Просто му се струваше, че нещо се е променило. Мис Гориндж си беше там и го поздрави.

— Приятно ми е да ви видя, отец Пенифадър. Да си приберете багажа ли сте дошли? Той е готов. Само ни кажете и ще го изпратим на адреса, на който поискате.

— Благодаря — отвърна отец Пенифадър. — Много ви благодаря, мис Гориндж. Винаги сте била любезна, но тъй като вече съм дошъл в Лондон, реших, че мога да дойда и сам да го взема.

— Толкова се безпокояхме за вас — каза мис Гориндж. — Не можеха да ви открият. Чух, че сте претърпели злополука.

— Да — отговори отец Пенифадър. — Днешните шофьори карат прекалено бързо. Много опасно. Нищо не помня. Лекарите казват, че съм получил мозъчно сътресение. — Той тъжно поклати глава. — А вие как сте, мис Гориндж?

— О, аз съм много добре.

В този момент на отец Пенифадър му се стори, че мис Гориндж също се е променила. Вгледа се в нея, като търсеше разликата. Косата й? Бе същата както винаги. Черна рокля с голяма брошка. Всичко беше както обикновено. И все пак, имаше разлика. Отслабнала ли беше? Или… да… Изглеждаше обезпокоена. Отец Пенифадър невинаги забелязваше, че хората са обезпокоени. Той не беше човек, който открива вълненията у хората, но днес забеляза може би защото мис Гориндж винаги бе изглеждала по един и същ начин.

— Надявам се, че не сте била болна? Изглеждате малко отслабнала.

— Имахме много неприятности, отче Пенифадър.

— Така, така. Съжалявам много. Надявам се, че не е било заради моето изчезване?

— О, не! — отговори тя. — Естествено се обезпокоихме много и за това, но когато научихме, че са ви намерили… — Тя замълча за миг и после добави: — Не, не, всъщност… може да сте чели в пресата, че Гормън, нашият външен портиер, беше убит.

— О, да — рече отец Пенифадър. — Спомням си. Четох във вестниците, че тук е станало убийство.

— Ужасно! — каза мис Гориндж. — Ужасно! Никога не се е случвало такова нещо в хотел Бъртрам. Нашият хотел не е от тези, в които стават убийства.

— Наистина — отвърна отец Пенифадър. — Сигурен съм, че не е. Никога не би ми дошло наум, че тук ще се случи нещо такова.

— Разбира се, то не стана вътре в хотела — заяви мис Гориндж. — Случи се навън, на улицата.

— Значи няма нищо общо с вас — каза отец Пенифадър.

Вероятно това не бяха точно думите, които трябваше да изрече.

— Но все пак е свързано с хотел Бъртрам. Полицията разпитваше хората тук, тъй като нашият портиер беше застрелян.

— Значи имате нов човек. Знаете ли, стори ми се, че има някаква промяна.

— Да, само че не знаем дали ще е за добре. Той не е от типа хора, с които сме свикнали да работим, но разбира се, трябваше веднага да се намери нов човек.

— Спомням си — каза отец Пенифадър, като си представи смътно онова, което бе чел в пресата преди седмица. — Но аз мислех, че е застреляно някакво момиче.

— Дъщерята на лейди Седжуик? Мисля, че я срещнахте тук с настойника й, полковник Лъском. Изглежда е била нападната от някого в мъглата. Предполагам, че са искали да й вземат чантата. Щом стреляли, Гормън, който е бивш военен и не губи самообладание, се втурнал пред нея и го застреляли. Горкият човек!

— Много тъжно, много тъжно! — каза отец Пенифадър, като клатеше глава.

— Всичко става ужасно неприятно — оплака се мис Гориндж. — Полицията е постоянно тук. Трябваше да се очаква, но това не ни харесва, въпреки че главният инспектор Дейви и сержант Уейдъл са много приятни хора. Дрехите им са прилични, стилни, не са с ботуши и шлифери като онези от филмите. Почти като нас.

— Е, да… — измънка отец Пенифадър.

— Наложи ли се да ходите в болница? — попита мис Гориндж.

— Не — отвърна той. — Добри хора, истински добри самаряни ме прибраха от улицата и жената ме излекува. Много съм им благодарен, много. Приятно е да разбереш, че по света все още има добри хора. Не мислите ли така?

Мис Гориндж потвърди, че наистина това е много хубаво.

— След всичко, което чуваме за увеличаването на престъпността — добави тя, — за всички тези млади хора, които обират банки, влакове… — Тя погледна нагоре и продължи: — Главният инспектор Дейви слиза по стълбите. Струва ми се, че иска да говори с вас.

— Не ми е ясно защо — каза отец Пенифадър озадачен. — Той вече беше при мен в Чадминстър. Беше разочарован, че не можах да му кажа нищо полезно.

— Не можахте ли?

— Не можах да си спомня. Произшествието е станало близо до Бедхемптън, а аз не знаех какво съм правил там. Изглежда си помисли, че съм карал кола от гарата до енорията.

— Много е възможно — рече мис Гориндж.

— Направо е невъзможно — заяви отец Пенифадър. — Защо ще карам кола из съвсем непознати места?

Главният инспектор Дейви се приближи до тях и каза:

— Значи пристигнахте, отче Пенифадър. Добре ли се чувствувате?

— О, чувствувам се много добре — отговори отец Пенифадър, — но имам предразположение към главоболие. Казаха ми да не работя много, но все още не мога да си спомня това, което трябва. Лекарите казват, ме може и никога да не успея.

— О, добре — каза главният инспектор Дейви. — Не бива да се отчайвате. — Той отведе Пенифадър настрани от рецепцията. — Искам да направим един експеримент. Нямате нищо против да ми помогнете, нали?

Когато главният инспектор отвори вратата на № 18, мис Марпъл все още седеше в креслото до прозореца.

— Улицата е пълна с хора — забеляза тя. — Много повече от обикновено.

— Това е улицата на Бъркли Скуеър и Шепърд Маркет.

— Нямам предвид само минувачи. Поправят улицата — телефонните кабели, има един спрял тролейбус, няколко частни коли…

— И какви изводи си направихте, ако смея да запитам?

— Не си правя никакви изводи.

Таткото я изгледа и каза:

— Искам да ми помогнете.

— Разбира се. Затова съм тук. Какво искате да направя?

— Искам да направите точно това, което сте направили през нощта на деветнадесети ноември. Била сте заспала, събудила сте се от някакъв неочакван шум. Запалвате лампата, поглеждате навън. Можете ли да повторите това?

— Разбира се.

Тя стана и тръгна към леглото.

— Един момент.

Главният инспектор Дейви отиде до съседната стена и чукна по нея. Мис Марпъл рече:

— Трябва да удряте по-силно. Стените са дебеля.

Дейви удвои силата на ударите.

— Казах на отец Пенифадър да брои до десет — каза той и погледна часовника. — Сега започвайте.

Мис Марпъл докосна електрическата лампа, погледна въображаемия си часовник, стана, отиде до вратата, отвори я и погледна навън. Вдясно от нея отец Пенифадър тъкмо бе излязъл от стаята си и вървеше към стълбите.

Мис Марпъл си пое дъх и се обърна.

— Е? — попита главният инспектор Дейви.

— Човекът, когото видях през онази нощ, не може да е бял отец Пенифадър. Освен ако този не е пасторът.

— Мисля, че казахте…

— Знам. Той приличаше на Пенифадър. Косата, дрехите, всичко. Обаче не вървеше по този начин. Мисля… мисля, че е бил по-млад. Съжалявам, че ви заблудих. Но този, когото видях тогава, не е бил отец Пенифадър. Сигурна съм в това.

— Съвсем сигурна ли сте, мис Марпъл?

— Абсолютно — заяви тя. — Съжалявам, че тогава ви заблудих.

— Донякъде бяхте права. Отец Пенифадър се е върнал в хотела. Никой не го е забелязал, защото се е върнал след полунощ. Качил се е по стълбите, отворил е съседната врата и е влязъл вътре. Какво е видял там или какво се е случило не знаем, защото не иска или не може да ни каже. Ако има някакъв начин да му припомним…?

— Да, онази немска дума — каза мис Марпъл замислено.

— Каква немска дума?

— Ох! Забравила съм я, но…

Някой почука на вратата.

— Мога ли да вляза? — попита отец Пенифадър. — Мина ли добре?

— Много добре — отвърна Таткото. — Току-що казвах на мис Марпъл… Познавате ли я?

— О, да — каза отец Пенифадър малко неуверено.

— Тъкмо казвах на мис Марпъл какъв е бил маршрутът ви. Върнали сте се в хотела, канили сте се по стълбите, отворили сте вратата и…

Мис Марпъл възкликна:

— Спомних си! Немската дума беше „Doppelgenger“8!

Отец Пенифадър също възкликна:

— Но, разбира се! Как можах да забравя? Вие сте съвсем права. След онзи филм, „Стените на Йерихон“, аз се върнах тук, влязох в стаята си и видях… нещо необикновено… Видях себе си в креслото срещу мен. Както казахте, мадам, „Doppelgenger“. Забележително! А после…

Той вдигна очи замислено.

— А после — каза Таткото — те са се уплашили, че ви виждат тогава, когато е трябвало да бъдете в Люцерн и някой ви е ударил по главата!