В хотел Бъртрам

Глава 13

Напомняйки малко на огромна земна пчела, главният инспектор Фред Дейви се разхождаше из коридорите на криминалната полиция, като си тананикаше тихичко. Това негово състояние беше добре познато на всички в никой не му обръщаше особено внимание. Само някой забелязваше:

— Таткото пак души нещо!

Накрая нюхът му го доведе до стаята на инспектор Кембъл, който бе застанал зад бюрото си с отегчено изражение. Инспектор Кембъл бе амбициозен млад човек и намираше всичко тук за много скучно. Въпреки това той изпълняваше задълженията си стриктно, обаче не показваше кой знае какъв успех.

— Добро утро, сър — каза инспектор Кембъл, когато Таткото влезе при него.

Както и всички останали, той наричаше главния инспектор „Таткото“ зад гърба му, но все още не смееше да го назове така в лицето.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той.

— Ла, ла, бум, бум! — тананикаше си Дейви. — Защо ме наричат Мери, когато името ми е мис Гибс?

След това доста неочаквано начало от стара оперета, той седна на един стол и попита:

— Зает ли сте?

— Малко.

— Имате ли някакво понятие от хотели? По-точно от хотел Бъртрам. Нали така се казваше?

— Да, сър. Хотел Бъртрам.

— Неспазване на забранените часове? Кол гърлс4?

— О, не, сър! — отговори инспектор Кембъл, шокиран да чуе името на хотел Бъртрам във връзка с подобни неща. — Много приятно старомодно кътче.

— И сега ли? — попита Таткото. — Да, и сега ли, това е интересното.

Инспектор Кембъл се учуди защо ли пък ще е интересно. Не пожела да запита, защото настроението по върховете се разваляше бързо след последния обир на пощенския вагон, който беше голям успех за бандитите. Той погледна широкото лице на Таткото, като си мислеше как ли на негова възраст бе успял да се задържи на тази работа. Като по-млад може да е бил добър, но сега имаше толкова млади хора, които можеха да бъдат повишени, когато си отиде този стар пън. А старият пън бе започнал да си тананика нова песен, като от време на време изпяваше по някоя нова дума.

— Кажи ми, нежен страннико, има ли у вас още като теб? — пееше Таткото, а след това подхвана с фалцет: — Малко, любезни сър, ала по-хубави момичета никога не сте виждали… Не, чакай да видим. Май обърках пола. „Флорадора“ — хубаво представление беше.

— Чувал съм за него, сър — каза инспектор Кембъл.

— Майка ви сигурно ви е приспивала в люлката с нея — каза главният инспектор. — Е, какво е станало в хотел Бъртрам? Кой е изчезнал, как и защо?

— Отец Пенифадър, сър. Възрастен пастор.

— Досаден случай, а?

Инспектор Кембъл се усмихна.

— Да, сър, доста досаден.

— Как е изглеждал?

— Отец Пенифадър ли?

— Да. Предполагам, че имате описанието му.

— Разбира се. — Кембъл взе един лист. — Висо на пет фута и осем инча. Бяла коса…

— И е изчезнал от хотел Бъртрам? Кога?

— Преди около седмица. На 19-и ноември.

— И се обаждат чак сега?

— Е, изглежда са мислили, че се е объркал нещо.

— И какво значи това? — попита Таткото. — Да не би този богоугоден човечец да е забягнал с някоя от жените от паството си? Да не би да се е напил тайно или пък е някой завеян тип, който не знае какво прави?

— От всичко, което чух, бих се спрял на последното, сър. И преди го е правил.

— Какво?… Изчезвал е от почтения хотел?

— Не, не точно това, но невинаги се е връщал в къщи, когато са го чакали. Обикновено обърквал дните в посещавал приятели неканен или не отивал, след като е бил поканен. Нещо от този род.

— Да — рече Таткото. — Това звучи съвсем естествено и точно по плана. Кога казахте, че е изчезнал?

— В четвъртък, на 19-и ноември. Трябвало да замине за конференция в… — Той се наведе и погледна някакви листи на бюрото си. — А, да… в Люцерн. Дружеството за проучване на библейската история. Това е английският му превод. Мисля, че дружеството е германско.

— И се е провела в Люцерн? Старото момче… предполагам, че е стар…?

— Шейсет и тригодишен, сър. Така разбрах.

— Старото момче не е открито, нали?

Инспектор Кембъл разстла листовете и даде пълен отчет за случилото се.

— Не изглежда да е забягнал с някоя хористка — заяви главният инспектор Дейви.

— Мисля, че ще се върне, но разбира се, и ние го търсим. Интересувате ли се от случая, сър? — едва успя да прикрие любопитството си Кембъл.

— Не — каза Дейви замислен. — Не се интересува от случая. Не виждам в него нищо интересно.

Настъпи мълчание, което казваше: „Е, а сега?“

— Интересува ме датата. И хотел Бъртрам, естествено.

— Винаги е бил много спокойно място, сър. Там нищо не се е случвало.

— Това, разбира се, е похвално — каза Таткото. После добави замислен: — Бих искал да огледам мястото.

— Разбира се, сър — отговори инспектор Кембъл. — Щом пожелаете. Аз също бих искал да отида там.

— Тогава ще дойда с вас — каза Таткото, — не за да ви се бъркам, а просто да огледам мястото. Този изчезнал отец ще бъде добро оправдание. Не е необходимо да ме наричате „сър“, докато сме там. Ще бъда просто ваш помощник.

Инспектор Кембъл го погледна заинтригувано.

— Мислите ли, че там има нещо, сър? Нещо, свързано с други, случаи?

— Все още няма основание да мислим така — заяви Таткото, — но знаете как става. Човек понякога си фантазира. В хотел Бъртрам всичко е прекалено хубаво, за да е истинско.

Той отново си затананика:

Двамата детективи тръгнаха заедно: Кембъл, стегнат в спортното си сако (той имаше атлетична фигура) и главният инспектор Дейви, излъчващ нещо провинциално. Подхождаха много добре на това място. Само опитното око на мис Гориндж разбра какви бяха всъщност. Откакто беше съобщила за изчезването на отец Пенифадър и бе разговаряла с хора от полицията, тя очакваше подобно посещение.

Едно пошепване към помощничката й, която винаги беше отзад, накара момичето да мине отпред и да се заеме с обикновените запитвания и услуги, а мис Гориндж се премести малко встрани и вдигна поглед към двамата мъже. Инспектор Кембъл показа картата си и тя кимна. Когато погледна покрай него към фигурата отзад, тя забеляза, че другият оглежда хола и посетителите с наивното удоволствие, че вижда един добър свят от висшето общество.

— Бихте ли желали да влезете в офиса? — попита мис Гориндж. — Там ще разговаряме по-спокойно.

— Да, мисля, че така ще бъде по-добре.

— Хубаво е това място — заяви едрият пълен човек като се обърна към нея. — Удобно — добави той, загледан в големия огън. — Добър старомоден комфорт.

Мис Гориндж се усмихна доволно.

— Да, действително. Гордеем се, че даваме на нашите посетители всички удобства — каза тя и се обърна към помощничката си. — Ще продължите, Алис, нали? Лейди Джослин ще дойде скоро. Сигурно ще поиска да смени стаята си, щом я види, но ще трябва да й обясните, че нямаме никакви места. Ако се наложи, покажете й номер 340 на третия етаж и й го предложете. Не е кой знае каква стая и тя ще предпочете сегашната.

— Да, мис Гориндж. Ще направя точно така, мис Гориндж.

— И напомнете на полковник Мортимър, че тъмните му очила са тук. Тази сутрин ме помоли да ги задържа. Не го пускайте да излезе без тях.

— Добре, мис Гориндж.

След като приключи с поръченията си, мис Гориндж погледна към двамата мъже, излезе от рецепцията и се отправи към една махагонова врата без никаква табелка. Отвори я и влязоха в малка стая с мрачен вид. Тримата седнаха.

— Разбрах, че изчезналият е отец Пенифадър — каза инспектор Кембъл и погледна бележките си. — Имам доклада на сержант Уейдъл. Може би ще ни разкажете какво точно се е случило.

— Не мисля, че отец Пенифадър е изчезнал в буквалния смисъл на думата — каза мис Гориндж. — Предполагам, че просто е срещнал стар приятел или нещо подобно и е отишъл с него на някаква среща или някъде на континента… Той е толкова разсеян!

— Отдавна ли го познавате?

— О, да. Той идва тук от… един момент… поне от пет или шест години.

— А вие отдавна ли сте тук? — запита внезапно главният инспектор.

— От около четиринадесет години — каза мис Гориндж.

— Приятно място — повтори отново Дейви. — Обикновено отец Пенифадър отсядаше тук, нали?

— Да, винаги идваше при нас. Винаги пишеше доста по-рано, за да му запазим стаята. Когато пише, е много по-ясен, отколкото в действителност. Искаше стая от седемнадесети до двадесет и първи ноември. През това време щеше да отсъствува за една-две нощи и искаше да му се пази стаята. Много често е правил така.

— Кога започнахте да се безпокоите за него? — попита Кембъл.

— Е, аз изобщо не съм се безпокоила. На двадесет и трети стаята ни потрябва и тогава разбрахме, че не се е върнал от Лугано…

— В бележките ми е записано Люцерн — каза Кембъл.

— Да, да. Мисля, че беше Люцерн. Някакъв археологически конгрес или нещо подобно. Както и да е, когато разбрах, че още го няма, а багажът му е в стаята, стори ми се странно. Разбирате ли, по това време всичко е препълнено и стаята му беше ангажирана от друг, нейно благородие мис Сандърс, която живее в Лайм Риджис. Тя винаги наема тази стая. А после се обади икономката му. Безпокоеше се.

— Името й е мисис Маккре. Така разбрах от архидякон Симънс. Познавате ли я?

— Не лично, но сме разговаряли един или два пъти по телефона. Мисля, че е жена, на която може да се разчита и работи при отец Пенифадър вече няколко години. Беше доста обезпокоена. Тя и архидякон Симънс говорили с близките и приятелите на отеца, обаче не научили нищо от тях. Той очаквал архидякон Симънс да му гостува, но не се е прибрал у дома.

— Този отец винаги ли е толкова разсеян? — попита Таткото.

Мис Гориндж не му обърна внимание. Този дебел човек, който вероятно е съпровождащият сержант, прекалено много се изтъкваше.

— А сега разбрах — продължи мис Гориндж с раздразнение, — а сега разбрах от архидякон Симънс, че отецът изобщо не е бил на конференцията в Люцерн.

— Не ги ли е уведомил, че няма да отиде?

— Не зная… не, поне не оттук. Интересувам се само доколкото това засяга нас. Във вечерните вестници се споменава… Искам да кажа, че се отбелязва фактът за изчезването му. Не беше споменато, че е отседнал тук. Надявам се, че няма да го споменат. Не искаме да ни нападнат журналисти. Това не би се понравило на нашите гости. Ще ви бъдем много признателни, ако не се разчуе, мистър Кембъл. Искам да кажа — не искаме да излезе, че той е изчезнал оттук.

— Багажът му още ли е тук?

— Да, в багажното. Ако не е бил в Люцерн, не сте ли обмислили възможността да е бил сгазен? Нещо от този род?

— Нищо подобно не се е случило.

— Наистина е много чудно — каза мис Гориндж и раздразнението й бе заменено от лек интерес. — Кара те да се чудиш къде ли е отишъл и защо.

Таткото я погледна снизходително и каза:

— Разбира се, вие гледате на случая само с оглед интересите на хотела. Съвсем естествено.

— Разбирам — заяви инспектор Кембъл, като още веднъж погледна в бележника си, — че отец Пенифадър е напуснал хотела в шест и тридесет на деветнадесети ноември. Носел е малка чанта и заминал с такси за Атенеум Клуб.

Мис Гориндж кимна с глава.

— Да, вечерял е в Атенеум Клуб. Архидякон Симънс ми каза, че за последен път са го видели там.

В гласа на мис Гориндж прозвуча известно задоволство, тъй като бе отхвърлила възможността отецът да е бил видян за последен път в хотел Бъртрам.

— Е, добре е, че уточнихте фактите — каза любезно Таткото. — Той е излязъл с малката си синя чанта на БОАК, нали? Излязъл и повече не се е връщал.

— Виждате, че не мога да ви помогна — заяви мис Гориндж, като с това показваше, че трябва да се върне към своите задължения.

— Изглежда вие не можете — каза Таткото, — но някой друг вероятно би могъл.

— Някой друг ли?

— Да, защо? Някой друг от персонала.

— Не вярвам да знаят нещо. Щяха да ми докладват.

— Е, може би. А може не. Искам да кажа, че щяха да ви докладват, ако наистина знаеха нещо. Обаче мен ме интересува какво е казал.

— Какво по-точно? — запита мис Гориндж.

— О, просто някоя случайна дума, която се казва пред прислугата. Нещо от рода на „Отивам да се видя с един стар приятел, когото не съм виждал от последната ни среща в Аризона“. Нещо подобно или пък „Отивам на гости на една моя племенница по случай конфирмацията на дъщеря й“. Такива неща често се случват с разсеяните. Те показват какво става в мозъка им. Може би, когато е излязъл от клуба и се е качил на таксито, да си е помислил „Къде ли щях да ходя?“ и като си е спомнил… е, например за племенницата си, да е отишъл там.

— Разбирам мисълта ви — каза неуверено мис Гориндж. — Но не изглежда много правдоподобно.

— О, никога не се знае — каза Таткото бодро. — Освен това и гостите. Предполагам, че отец Пенифадър е познавал някои от тях.

— Да — съгласи се мис Гориндж. — Да видим. Виждала съм го да разговаря с… да, лейди Селина Хейзи, а също и с епископа от Норуич. Те са стари приятели. Били са заедно в Оксфорд. Също и мисис Деймсън и дъщерите й. От един край са. Да, той действително познава доста хора.

— Виждате ли — каза Таткото, — може да е говорил с някои от тях. Може просто да е споменал нещо дребно, което би ни насочило. Има ли сега някой от гостите, който да се познава с отеца?

Мис Гориндж се замисли и сбърчи чело.

— Мисля, че генерал Редли е още тук и една стара дама от провинцията, която е идвала тук като момиче. Така ми каза тя. Не мога да си спомня името й в момента, но мога да го открия. Да, да, казва се мис Марпъл. Мисля, че тя го познава.

— Добре. Можем да започнем с тези двамата. Предполагам, че има и някоя камериерка.

— О, да — каза мис Гориндж, — но тя вече бе разпитвана от сержант Уейдъл.

— Зная, но може би не в този смисъл. А какво бихте казали за сервитьора, който обслужва неговата маса? Или пък за главния сервитьор?

— Това, разбира се, е Хенри — каза мис Гориндж.

— Кой Хенри? — попита Таткото.

Мис Гориндж го изгледа учудено. Струваше й се невъзможно човек да не познава Хенри.

— Хенри е тук по-отдавна от мен — заяви тя. — Сигурно сте го забелязали на влизане. Той поднася чая.

— Спомням си, че го видях — каза Дейви.

— Не зная какво бихме правили без Хенри — разпали се мис Гориндж. — Той е наистина великолепен! Просто дава тон на всичко.

— Може би ще ми сервира един чай — каза главният инспектор Дейви. — Видях, че имате и кифлички. Бих си хапнал една.

— Разбира се, стига да желаете — каза мис Гориндж доста хладно. — Да поръчам ли да ви сервират чая в хола? — добави тя, като се обърна към инспектор Кембъл.

— Това би… — започна инспекторът, когато вратата се разтвори и влезе мистър Хъмфриз.

Той погледна въпросително мис Гориндж, която му обясни:

— Господата са от Скотланд Ярд, мистър Хъмфриз.

— Инспектор Кембъл — представи се Кембъл.

— Да, разбира се — каза мистър Хъмфриз. — Случаят Пенифадър, нали? Много странна работа. Надявам се, че нищо не се е случило с бедния отец?

— Аз също — допълни мис Гориндж. — Толкова приятен старец!

— От старата гвардия — добави Хъмфриз одобрително, а главният инспектор Дейви забеляза:

— Изглежда, че тук има мнозина от старата гвардия.

— Надявам се, че да — заяви мистър Хъмфриз. — Да, в доста случаи тук се събират мнозина.

— Имаме си традиции — заяви мис Гориндж гордо. — Тези хора идват тук всяка година. Идват и много американци — от Бостън, от Уошингтън. Тихи и приятни хора.

— Харесват нашата английска атмосфера — каза мистър Хъмфриз, като демонстрира с усмивка своите бели зъби.

Таткото го погледна замислен, а инспектор Кембъл запита:

— Сигурен ли сте, че Отец Пенифадър не е оставил нещо? Може би на някого, който е забравил да го предаде?

— Телефонните съобщения се записват грижливо — каза мис Гориндж ледено. — Не мога да си представя, че някой не е съобщил на мен или на който и да е от дежурните.

Тя погледна инспектор Кембъл гневно и той се почувства неловко.

— Вече отговорихме на всички въпроси — заяви мистър Хъмфриз твърде хладно. — Обяснихме всичко, каквото знаем на вашия сержант… не мога да си спомня името му в момента.

Таткото се намеси добродушно:

— Вие разбирате, че нещата започнаха да изглеждат сериозни. Много повече от разсеяност! Затова мисля, че би било добре, ако поговорим с тези двамата, които споменахте — генерал Редли и мис Марпъл.

— Искате от мен да ви свържа с тях ли? — Мистър Хъмфриз изглеждаше доста опечален. — Но генерал Редли е съвсем глух.

— Не мисля, че трябва да го правим прекалено официално — заяви главният инспектор Дейви. — Не искам да безпокоим хората. Оставете това на нас. Просто ни покажете двамата, които споменахте. Има известен шанс отец Пенифадър да е казал за някакви свои планове или за някого, когото е искал да посети в Люцерн, или който е щях да ходи с него в Люцерн, Заслужава си да се опита.

— Да направим още нещо за вас? — попита мистър Хъмфриз с облекчение. — Сигурен съм, че разбирате старанието ни да ви помогнем, но разбирате и отношението ни към пресата?

— Естествено! — отговори инспектор Кембъл.

— А аз искам да поговоря с камериерката — каза Таткото.

— Както желаете. Обаче се съмнявам, че тя би могла да ви каже нещо съществено.

— Сигурно не, но може да има някаква подробност, някаква забележка, направена от Пенифадър. Човек никога не знае.

Мистър Хъмфриз погледна часовника си.

— Тя е дежурна от шест часа на втория етаж. Може би междувременно ще изпиете по един чай?

— Чудесно! — възкликна Таткото. Излязоха заедно.

— Генерал Редли е в пушалнята — каза мис Гориндж. — Първата стая вляво. Мисля, че седи пред камината с „Таймс“ в ръка. Може би е заспал — добави тя дискретно. — Сигурен ли сте, че не искате да…

— Не, не, ще се справя — заяви Таткото. — А старата дама?

— Тя е ей там при камината.

— Онази с бялата коса, която плете? — запита Таткото, след като погледна. — С успех може да се появи на сцената, нали? Леля на всекиго.

— Сега старите лели не са такива — каза мис Гориндж, — нито вдовиците, нито бабите. Вчера пристигна маркизата на Барлоу. Тя е прабаба. Честно казано, когато дойде, не я познах. Лицето й е бяло и розово, а косата — платиненоруса. Предполагам, че и фигурата й бе фалшива, но изглеждаше чудесно.

— Е, аз предпочитам стария тип — заяви Таткото. — Благодаря ви, мадам. — Той се обърна към Кембъл. — Аз ще се занимая с това, нали, сър? Зная, че имате важна работа.

— Да отвърна Кембъл. — Не вярвам да излезе нещо, но заслужава да се опита.

Мистър Хъмфриз изчезна зад една врата с думите:

— Мис Гориндж, един момент, моля ви.

Тя го последва и затвори вратата след себе си. Хъмфриз се заразхожда напред-назад.

После запита остро:

— Защо тези искат да видят Роуз? Уейдъл я разпита най-подробно.

— Може би за по-сигурно — отговори колебливо мис Гориндж.

— По-добре ще бъде първо да поговорите с нея.

Мис Гориндж го погледна тревожно.

— Но инспектор Кембъл сигурно…

— Не ме интересува Кембъл. Другият е опасен. Знаете ли кой е той?

— Не си каза името. Сигурно е някакъв сержант. Изглежда доста недодялан.

— Недодялан друг път — каза Хъмфриз, забравяйки учтивостта. — Това е главният инспектор Дейви, една стара лисица, един от големите в Скотланд Ярд. Бих искал да зная какво търси той тук, какво души и защо се преструва. Това не ми харесва. Поиска ли да види някой друг, освен Роуз?

— Мисля, че иска да говори с Хенри.

Мистър Хъмфриз се изсмя. Засмя се и мис Гориндж.

— Няма защо да се безпокоим за Хенри.

— Разбира се, че не.

— А посетителите, които познават отец Пенифадър?

Мистър Хъмфриз отново се изсмя.

— Пожелавам му успех със стария Редли. Ще трябва да крещи и пак няма да научи кой знае какво. Нека се занимава с Редли и с онази смешна стара кокошка мис Марпъл. И все пак не ми харесва, че си пъха носа навсякъде.