В хотел Бъртрам

Глава 6

— Елвира!

— Здравей, Бриджит.

Нейно благородие Елвира Блейк влезе през задната врата на Онслоу Скуеър 180, която приятелката й Бриджит беше отворила, щом я видя от прозореца.

— Нека се качим горе — заяви Елвира.

— Да, по-добре е. Иначе може да се сблъскаме с мама.

Двете момичета изтичаха по стълбите, като избягваха срещата с майката на Бриджит, която излезе от стаята си със закъснение.

— Наистина си късметлийка, че нямаш майка — задъхано каза Бриджит, когато вмъкваше Елвира в спалнята си и затваряше вратата. — Мама е много мила, но какви въпроси задава само! Сутрин, следобед, през нощта. Къде отиваш и с кого? А те братовчеди ли са на някого си със същото име от Йоркшир?

— Предполагам, че просто нямат за какво друго да мислят — каза неопределено Елвира. — Слушай, Бриджит. Трябва да направя нещо много важно и ти трябва да ми помогнеш.

— Добре, стига да мога. За какво става въпрос — мъж?

— Не. — Бриджит се разочарова. — Трябва да избягам в Ирландия за двадесет и четири часа или повече и ти трябва да ме прикриваш.

— В Ирландия ли? Защо?

— Сега не мога да ти кажа. Нямам време. Трябва да се срещна за обяд с настойника си полковник Лъском в един и половина в Прюниър.

— Какво направи с онази Карпентър?

— Избягах от нея в Дебънхем.

Бриджит се закиска.

— А след обяда ще ме водят в семейство Мелфорд. Ще живея с тях, докато навърша двадесет и една години.

— Колко неприятно!

— Мисля, че ще се оправя. Толкова лесно е да се заблуди братовчедката Милдред. Там има едно място наречено Днешният Свят. Ходиш на лекции, музеи, картинни галерии, в Камарата на лордовете и прочее. Въпросът е, че никой няма да знае дали си там, където трябва да си или не. Ще успеем да се позабавляваме.

— Надявам се да е така — засмя се Бриджит. — В Италия успяхме, нали? Старата Макарони се смяташе за строга, но колко малко знаеше за това, което вършехме.

И двете момичета се засмяха, доволни от лудориите си.

— И все пак имаше нужда от доста предварителна планиране — каза Елвира.

— И от някоя хубава лъжа — добави Бриджит. — Имаш ли вести от Гуидо?

— О, да, получих дълго писмо, подписано Джинивра, сякаш е от някоя приятелка. Но предпочитам да спреш да говориш, Бриджит. Имаме много работа, а само около час и половина. Преди всичко, слушай! Утре ще дойда на зъболекар. Лесно може да го отложа по телефона или ти ще го уредиш оттук. После някъде към обяд ще се обадиш на Мелфорд, ще се представиш за майка си и ще кажеш, че трябва да отида при зъболекаря и на следващия ден и че ще остана да спя у вас.

— Това ще мине. Те ще кажат, че е много любезно от наша страна и така нататък. Но ако на другия ден не се прибереш?

— Ще трябва отново да се обадиш.

Бриджит я погледна колебаейки се.

— Ще имаме много време да измислим нещо — каза нетърпеливо Елвира. — Това, което ме безпокои, са парите. Предполагам, че ти нямаш? — каза тя без голяма надежда.

— Около две лири.

— Не стигат. Трябва да си купя билет за самолета. Прегледах разписанието на полетите. Нужни са около два часа. Всичко зависи от това, колко ще се забавя там.

— Не можеш ли да ми кажеш какво възнамеряваш да правиш?

— Не мога. Обаче е ужасно, ужасно важно.

Гласът на Елвира беше толкова различен, че Бриджит я погледна учудено.

— Случило ли се е нещо, Елвира?

— Да.

— Нещо, за което никой не бива да узнае?

— Да, много, много голяма тайна. Трябва да разбера дали нещо е вярно или не. Трудно е с парите. Това, което ме влудява, е, че съм много богата. Настойникът ми го каза. Обаче ми дават само една мизерна сума за дрехи и веднага, щом ги получа, те се стопяват.

— Не можеш ли да вземеш от настойника си?

— Невъзможно е. Ще ми зададе куп въпроси и ще иска да знае за какво ми трябват.

— Да, скъпа, сигурно. Не мога да разбера защо всички задават толкова много въпроси. Знаеш ли, че ако някой ми се обади по телефона, майка ми винаги пита кой е, въпреки че това въобще не е нейна работа.

Елвира се съгласи, ала умът й беше другаде.

— Залагала ли си някога, Бриджит?

— Никога и дори не зная как става.

— Предполагам, че е съвсем лесно — каза Елвира. — Отиваш при някой бижутер, нали?

— Мисля, че нямам нищо, което си струва да занеса в заложна къща.

— Майка ти няма ли някакви бижута?

— Не мисля, че можем да я помолим за помощ.

— Не, сигурно не… но можем да вземем нещо.

— О, не мисля, че можем да го направим — каза Бриджит шокирана.

— Не? Е, може би си права. Но се басирам, че няма да забележи. Можем да го приберем, преди да е разбрала липсата му. Сетих се! Ще отидем при мистър Болард.

— А кой е мистър Болард?

— Нещо като семеен бижутер. Винаги там си давам часовника за поправка. Познава ме от шестгодишна възраст. Хайде, Бриджит, веднага отиваме при него. Имаме точно толкова време.

— По-добре да излезем през задния вход — каза Бриджит. — Тогава мама няма да ни пита къде отиваме.

Пред старата, фирма Болард и Уитли на Бонд стрийт, момичетата направиха последната си уговорка.

— Сигурна ли си, че разбираш всичко, Бриджит?

— Да — отвърна Бриджит не много радостно.

— Първо — заяви Елвира — да си сверим часовниците!

Бриджит се поразвесели. Тази позната фраза я окуражи. Те тържествено свериха часовниците си, като Бриджит върна своя с една минута.

— Нулевият час ще бъде след двадесет и пет минути. Това ще ми даде достатъчно време. Може би дори повече отколкото ми е нужно, но така е по-добре.

— Но да предположим… — започна Бриджит.

— Какво да предположим? — попита Елвира.

— Е, искам да кажа, ако ме блъсне нещо.

— Разбира се, че няма да те блъсне — рече Елвира. — Знаеш колко си пъргава в краката, пък и шофьорите са свикнали да спират внезапно. Всичко ще бъде наред!

Бриджит не изглеждаше съвсем убедена.

— Няма да ме предадеш, нали, Бриджит?

— Добре — каза Бриджит, — няма.

— Благодаря ти — отвърна Елвира.

Бриджит прекоси улицата, а Елвира отвори вратата на Болард и Уитли, бижутери и часовникари. Вътре цареше приятна, приглушена атмосфера. Появи се един мъж и попита Елвира с какво може да й бъде полезен.

— Мога ли да видя мистър Болард?

— Мистър Болард? Кой го търси?

— Мис Елвира Блейк.

Мъжът изчезна, а Елвира се насочи към щанда, където под стъклото брошки, пръстени и гривни показваха красивите си форми върху подходящо кадифе. След няколко минути мистър Болард се появи. Той беше главният съдружник във фирмата — мъж на шейсетина години. Поздрави Елвира топло и приятелски.

— Е, мис Блейк! Значи сте в Лондон. Много ми е драго да ви видя. Какво мога да направя за вас?

Елвира му подаде един малък часовник със светещ циферблат.

— Не върви точно — заяви тя. — Можете ли да направите нещо?

— О, разбира се, няма нищо трудно в това — мистър Болард го пое от нея. — На какъв адрес да го изпратя?

Елвира даде адреса си.

— Има и нещо друго. Настойникът ми… полковник Лъском, мисля, че го познавате…

— Да, да, разбира се.

— Пита ме какъв подарък бих желала за Коледа — каза Елвира. — Предложи ми да дойда тук и да поразгледам. Искаше да дойде с мен, но аз предпочетох най-напред да дойда сама, защото мисля, че е малко неудобно. Искам да кажа заради цените.

— Да, това е единият аспект — каза мистър Болард с блага усмивка. — Какво имате предвид, мис Блейк? Брошка, гривна, пръстен?

— Мисля, че брошките са по-полезни — каза Елвира, — но бих ли могла да разгледам повече неща? — Тя го погледна умоляващо. Той се усмихна любезно.

— Разбира се, разбира се. Не е никакво удоволствие, ако човек трябва набързо да решава какво да купи.

Следващите пет-шест минути изминаха много приятно. Нищо не бе голямо затруднение за мистър Болард. Той вадеше бижутата от различни каси — брошки, гривни — и ги трупаше на парче кадифе пред Елвира. Тя се оглеждаше пред огледалото, изучавайки ефекта на дадена брошка или гривна. Накрая доста колебливо бяха отделени две брошки и малък диамантен часовник.

— Ще си ги отбележим — каза мистър Болард — и когато полковник Лъском отново дойде в Лондон, може би ще мине да види какво да ви подари.

— Мисля, че така ще е най-добре — каза Елвира, — защото ще сметне, че сам е избрал подаръка, нали?

Сините й очи се вдигнаха към бижутера. Тези ясни очи вече бяха погледнали часовника, установявайки изтичането на двадесет и петте минути.

Вън се чу скърцане на спирачки и остър писък на момиче. Очите на всички се обърнаха към прозореца на магазина, който гледаше към Бонд Стрийт. Движението на ръката на Елвира към щанда и обратно в джоба на ушития й по поръчка костюм беше толкова бързо, че едва ли някой щеше да забележи, дори и да гледаше нататък.

— Тц, тц! — възкликна мистър Болард, докато се връщаше от мястото, откъдето бе наблюдавал улицата — Произшествие. Какво глупаво момиче! Да се хвърли така на улицата.

Елвира вече отиваше към вратата. Погледна часовника си и извика:

— Боже мой, колко се забавих! Ще изпусна обратния си влак. Много ви благодаря, мистър Болард, и не забравяйте какво избрах.

След малко тя бе навън. Като се оглеждаше бързо наляво и надясно, Елвира се спря пред фасадата на един магазин за обувки, докато Бриджит, която едва си поемаше дъх, се присъедини към нея.

— Ох! — възкликна Бриджит. — Ужасно се изплаших. Стори ми се, че ще ме убият. И си скъсах чорапа.

— Няма нищо — рече Елвира и поведе приятелката си забързано по улицата и после надясно по друга улица. — Хайде!

— Всичко наред ли е?

Ръката на Елвира потъна в джоба и извади една гривна с диаманти и сапфири.

— О, Елвира! Как посмя!

— Сега трябва да отидеш до заложната къща, за която говорихме. Иди и виж колко ще вземеш за това. Искай сто!

— Не мислиш ли… Ами ако кажат… Имам предвид това, че гривната може да е в списъка на откраднатите вещи.

— Не ставай глупава. Как може да бъде толкова скоро в списъка. Те още дори не са забелязали, че я няма.

— Но когато забележат липсата й, ще помислят… или може би ще разберат, че ти си я взела.

— Може и да си помислят, ако открият веднага.

— И тогава ще отидат в полицията и…

Тя спря, защото Елвира поклати бавно глава, а бледожълтата й коса се развя и слаба усмивка се появи в ъгълчетата на устните й.

— Няма да отидат в полицията, Бриджит. Сигурно няма, ако си помислят, че съм я взела аз.

— Искаш да кажеш…?

— Както ти казах, когато навърша двадесет и една година, ще разполагам с много пари. Ще имам възможност да купувам от тях много скъпоценности. Няма да направят скандал. Отивай и бързо донеси парите. След това иди до Еър Лингъс и купи билета, а аз трябва да хвана такси до Прюниър. Закъснявам вече с десет минути: Утре сутринта в десет и половина съм у вас.

— О, Елвира! Предпочитам да не поемам такива ужасни рискове — изпъшка Бриджит.

Но Елвира вече бе спряла едно такси.

Мис Марпъл прекара много приятно времето си в Робсън и Клийвър. Освен скъпите, но хубави чаршафи, които купи — тя харесваше ленените чаршафи, защото бяха плътни и хладни — позволи си също и доста много кърпи за чаши, обшити с червено. Наистина беше много трудно да се намерят истински кърпи за чаши. Предлагат ви приличащи на покривки кърпи с щампосани репички и лук, айфелови кули или Трафалгар Скуеър или пък с лимони и портокали. След като даде адреса си в Сейнт Мери Мийд, мис Марпъл хвана автобуса, който я заведе в магазините Арми Енд Нейви.

Лелята на мис Марпъл ги бе посещавала преди много години. Разбира се, сега те не бяха същите. Мис Марпъл отново се замисли за леля Хелън, която си търсеше определен продавач в магазина, седеше удобно в креслото си, носеше боне и нещо, което наричаше черна поплинена мантия. После цял час никой не бързаше и леля Хелън си измисляше всички възможни стоки, които можеше да купи и да прибере, за да ги използва по-късно. Купуваше всичко за Коледа и дори за Великден. Малката Джейн започваше да нервничи и я изпращаха да разглежда сервизите просто за удоволствие.

След като привършеше с покупките си, леля Хелън задаваше въпроси за майката на избрания от нея продавач, за жена му, втория му син и балдъзата. След като прекарваше много приятна сутрин, леля Хелън казваше игриво: „Какво ще каже малкото момиче за една лека закуска?“ После се качваха с асансьора на четвъртия етаж и закусваха, завършвайки с ягодов сладолед. След това си хапваха крем с кафе и шоколад и си отиваха.

Разбира се, магазините Арми Енд Нейви се бяха променили много. Сега те бяха много по-различни от преди. Бяха по-весели и много по-светли. Въпреки че мис Марпъл гледаше към миналото с усмивка, не можеше да не забележи придобивките на настоящето. Все още имаше ресторант и мис Марпъл реши да обядва тук.

Докато разглеждаше грижливо менюто и решаваше какво да си поръча, тя огледа залата и повдигна вежди. Какво необичайно съвпадение! Тук се намираше жената, която не бе виждала никога преди това, с изключение на предишния ден, въпреки че беше срещала много нейни снимки по вестниците — на конни състезания, в Бермуда или до собствения й самолет или кола. Невероятно място. Не знаеше защо, но не можеше да свърже Бес Седжуик с ресторанта на магазина. Нямаше да се учуди, ако я видеше да излиза от някой вертеп в Сохо или от Ковънт Гардън Опера с вечерна рокля и диамантена диадема. Обаче не и на това място, което в представите на мис Марпъл бе свързано с военните и техните жени, дъщери, лели и баби. И все пак Бес Седжуик бе тук, както винаги много елегантна в тъмния си костюм и смарагдена блуза, обядвайки на една каса с някакъв мъж. Млад мъж с дълго ястребово лице, облечен в черно кожено яке. Бяха се навели напред, говореха оживено и пълнеха устата си сякаш без да ги интересува какво ядат.

Може би любовна среща? Да, вероятно. Мъжът трябва да беше 15 — 20 години по-млад от нея, но Бес Седжуик беше много привлекателна жена.

Мис Марпъл погледна към младежа и реши, че е това, което хората наричат „хубав мъж“. Реши също така, че не й харесва много.

— Също като Хари Ръсел — каза си мис Марпъл, която винаги търсеше прототипове в миналото си. — Никога не е донесъл нищо добро на нито една жена, имала връзка с него.

Тя няма да приеме съвета мен, помисли си мис Марпъл, обаче аз мога да й го дам.

Както и да е, любовните истории не я интересуваха, а и по всичко изглеждаше, че Бес Седжуик може да се грижи за себе си много добре, що се отнася до любовните връзки.

Мис Марпъл въздъхна, привърши обяда си и реши да посети отдела за канцеларски материали.

Любопитството или интересът към работите на другите, както го наричаше тя, беше една от характерните черти на мис Марпъл.

Забравяйки умишлено ръкавиците си на масата, тя стана, прекоси помещението и отиде до касата, като мина покрай масата на лейди Седжуик. След като плати мис Марпъл „откри“, че ръкавиците ги няма, върна се да ги вземе и случайно си изпусна чантата. Тя се отвори и различните дреболии се пръснаха. Сервитьорката се спусна да й помогне да ги прибере, а мис Марпъл се олюля и отново разпиля монетите и ключовете.

Тя не спечели кой знае какво от малката хитрост, макар че всичко това не отиде съвсем напразно. Интересното беше, че нито един от двамата, които бяха обект на нейното любопитство, не й обърна голямо внимание, а само я погледнаха, както се гледа една стара дама, която си разпилява нещата.

Докато чакаше асансьора, мис Марпъл се опита да запомни откъслечните фрази, които бе чула:

— Каква е прогнозата за времето?

— Хубаво, без мъгла.

— Всичко ли е готово за Люцерн?

— Да, самолетът излита в девет и четиридесет.

Това беше всичко, което успя да чуе първия път. На връщане тя чу малко повече.

Бес говореше ядосано:

— Какво те накара да дойдеш вчера в Бъртрам? Не трябваше да идваш там.

— Няма нищо. Попитах дали си отседнала в хотела, а всички знаят, че сме близки приятели…

— Не е там въпросът. За мен хотел Бъртрам е добър… но не и за теб. Изглеждаш съвсем не на място. Всички се вторачиха в тебе.

— Нека!

— Наистина си идиот! Защо… защо? Каква беше причината? Имал си причина… познавам те.

— Успокой се, Бес.

— Ти си такъв лъжец!

Това беше всичко, което успя да чуе. Намери го за интересно.